Артър Хейли
Живот по върховете (6)

6.
Алън Мейтлънд

Във Ванкувър, в късната коледна сутрин Алън Мейтлънд спеше. Когато се събуди, усети в устата си неприятен вкус от напитките, които беше погълнал предната вечер. Като се прозяваше и се почесваше по късо подстриганата си глава, която го болеше, той си спомни, че тримата — той, Том Люис и Лилиан — жената на Том — бяха жулнали две бутилки. Истинско излишество, тъй като нито той, нито Том имаха парите да си го позволят, особено сега, когато Лилиан беше бременна и Том едва смогваше да плаща редовно ипотеката по малката къщичка, която беше купил преди шест месеца в северната част на Ванкувър. След това Алън си помисли: О, по дяволите, изтърколи атлетичното си, дълго метър и осемдесет тяло от кревата и зашляпа бос към банята.

Като се върна, обу едни стари фланелени панталони и си облече избеляла университетска фланелка с къс ръкав. След това си забърка нес кафе, направи топъл сандвич и хапна малко мед от един буркан. За да яде, беше седнал на креват, който заемаше по-голямата част от тесния ергенски апартамент, намиращ се на Гилфорд стрийт, близо до Инглиш бей. По-късно креватът можеше да се скрие в стената като прибиращ се колесник на самолет. Алън обаче рядко бързаше да го прибере, тъй като отдавна беше открил, че нещата му се удават по-лесно, ако не бърза да ги върши.

Тъкмо се чудеше дали да си направи труда да изпържи малко бекон, когато телефонът иззвъня. Беше Том Люис.

— Слушай, дебелоглавецо — каза Том. — Защо никога не си ми казвал, че имаш толкова високопоставени приятели!

— Човек не обича да се хвали. Вандербилтови и аз… — Алън преглътна едно полусдъвкано парче от сандвича. — Какви високопоставени приятели?

— Сенаторът Деверукс, например. Самият Ричард Деверукс. Иска да отидеш в къщата му — днес и то бързо.

— Ти си луд!

— Луд ли? Току-що ми позвъни Г. К. Брайън — от „Кълинър, Брайън, Мортимър, Лейн и Робъртс“, известни още като „Ние, народът“. Мисля, че те водят повечето от юридическите дела на стария Деверукс, но този път сенаторът е питал специално за тебе.

— Не е възможно — Алън беше настроен скептично. — Някой е направил грешка, очевидно е сбъркал името.

— Слушай, младши — каза Том, — след като природата те е надарила с глупост над средната, поне не се опитвай да я засилваш. Човекът, който им трябва, е Алън Мейтлънд от процъфтяващата млада адвокатска кантора „Люис и Мейтлънд“ — или поне ще бъде такава, ако се появят няколко клиента. А това си ти, нали?

— Да, но…

— Само не мога да разбера защо човек като сенатора Деверукс ще търси Мейтлънд, след като може да вземе Люис, който е завършил право една година преди Мейтлънд и е забележимо по-умен, както показва сегашният разговор, но…

— Чакай малко — намеси се Алън. — Ти каза Деверукс.

— Не повече от шест пъти, което, признавам, не е достатъчно, за да проникне…

— Познавах една Шерън Деверукс през последната ми година в колежа. Виждахме се няколко пъти, веднъж си бяхме определили и среща, но не съм я виждал оттогава. Може би тя…

— Може би е тя, а може и да не е. Всичко, което знам, е, че сенаторът Деверукс чака в тази ясна и слънчева коледна утрин някой си Алън Мейтлънд.

— Ще отида — каза Алън. — Може да има подарък за мене под коледната му елха.

— Ето ти адреса — каза Том и след като Алън го записа, продължи — ще се моля за теб. Може даже да позвъня на хазяина на кантората ни — да се помоли и той; в края на краищата наемът зависи от това.

— Кажи му, че ще се постарая.

— Никой не се съмнява в това — каза Том. — Късмет!

 

 

Сенаторът Деверукс живееше на Саут уест марин драйв, което не беше за чудене, помисли си Алън.

Алън познаваше добре този район, и от славата му, която се носеше, и от няколкото случайни контакти по време на студентските му години. Разположен високо над долната част на Ванкувър, обърнат на юг към северния ръкав на разливащата се река Фрейзър и към пасторалните острови Лулу, районът беше социалната Мека и в него се помещаваха доста натрупани богатства. Изгледът от повечето вили, намиращи се покрай пътя, беше чудесен, в ясни дни се виждаше чак до американската граница и щата Вашингтон. Това беше и един символичен изглед, защото, както знаеше Алън, повечето от тези, които живееха тук, бяха постигнали висотите на общественото положение или бяха родени за тях. Вторият символ бяха големите, украсени баржи за дървени трупи, закотвени долу в реката или влачени на буксир към дъскорезниците. Сеченето и извозването на трупи, както и дървообработването са били в основата на благосъстоянието на провинция Британска Колумбия и даже сега запазваха голямото си значение.

Алън Мейтлънд видя реката Фрейзър в момента, в който откри къщата на сенатора Деверукс. Сенаторът сигурно притежава един от най-добрите изгледи по целия бряг, реши Алън.

Все още беше слънчево, ясно и мразовито, когато той паркира пред голямата къща в стил Тюдор. Къщата беше скрита от любопитните погледи на минувачите с висока кедрова ограда. Намираше се навътре, далеч от пътя и към нея водеше виеща се алея, в началото на която имаше порта от ковано желязо, украсена с две фантастични фигури. В алеята се намираше един блестящ на слънцето крайслер-империал и Алън паркира зад него своя стар, поолющен шевролет. Отиде до масивната, украсена с ковани гвоздеи врата, разположена в портик стил барок и натисна звънеца. Не след дълго икономът отвори вратата.

— Добро утро — каза Алън. — Името ми е Мейтлънд.

— Моля, влезте, сър!

Икономът беше мършав, белокос мъж, който се движеше така, сякаш го боляха краката. Той поведе Алън през един къс, облицован с плочки коридор и го въведе в просторен вестибюл. На вратата се появи стройна дребна фигура.

Беше Шерън Деверукс и изглеждаше точно такава, каквато я беше запомнил не беше красавица, но имаше приятна външност, дребничка, почти миниатюрна, лицето и беше издължено, с дълбоки, живи очи. Алън забеляза, че косата й е различна. Беше гарваново черна и тя я носеше дълга, сега беше с фризура като качулка. Отива й, помисли си той.

— Здравей — каза Алън. — Чух, че сте имали нужда от адвокат.

— В момента — отвърна веднага Шерън, — повече ни трябва водопроводчик. Чешмата в банята на дядо не може да спре.

Имаше още нещо, което той помнеше — една трапчинка на лявата буза, която се появяваше, когато тя се усмихваше както сега.

— Този адвокат — каза Алън, — като странично занимание може да извършва и водопроводни ремонти. Напоследък не му се налага да борави много с правна материя.

— Е, тогава се радвам, че си спомних за теб — засмя се тя.

Икономът взе палтото му и Алън се огледа с любопитство.

Къщата и отвън, и отвътре говореше за богатство и състоятелност. Те стояха в просторно светло предверие, чийто стени бяха покрити с полирана, тапицирана с лен ламперия, таванът беше в ренесансов стил, подът беше покрит с дъбов паркет. В голямото огнище стил Тюдор, украсено отстрани с две малки колони, гореше ярък огън, а близо до огнището на масичка за храна от епохата на кралица Елизабета стоеше букет от червени и жълти рози. Върху килимче от Керман^[1] едно величествено йоркширско кресло беше обърнато към Ноул-диван^[2], а в далечния край на вестибюла около еркерните прозорци бяха окачени вълнени бродирани ковьорчета.

— Дядо се върна от Отава снощи — каза Шерън, доближавайки го, — и на закуска каза, че му е нужен един млад Ейб Линкълн. Аз му казах, че някога познавах един, наречен Алън Мейтлънд, който се канеше да става адвокат и имаше какви ли не идеали… Между другото, пазиш ли ги още?

— Предполагам да — каза с известно неудобство Алън. Той си помисли, че сигурно е разказвал на това момиче много неща, за които не можеше сега да си спомни. — Благодаря ти, че си си спомнила за мен.

В къщата беше топло и той размърда врата си в колосаната бяла риза, която беше облякъл с единствения си приличен, тъмносив костюм.

— Да влезем в хола — каза Шерън. — Дядо скоро ще дойде.

Той, я последва през вестибюла. Тя отвори една врата, през която нахлу слънчева светлина.

Стаята, в която влязоха, беше по-голяма от вестибюла, но беше по-светла и Алън си помисли, че не беше толкова потискаща. Беше мебелирана с Чипъндейл^[3] и Шератън, с леки персийски килимчета. Стените бяха покрити с дамаска и украсени с позлатени кристални свещници. Имаше няколко оригинални маслени картини — Дега, Сезан и по-съвременния Лорън Херис. В един ъгъл на стаята имаше голяма украсена коледна елха. До нея стоеше едно пиано Щайнуей. Прозорците с оловна дограма, които сега бяха затворени, гледаха към покрита с плочи тераса.

— Дядо ти, предполагам, е сенаторът Деверукс — каза Алън.

— О, да. Забравих, че не знаеш.

Шерън го заведе до едно канапенце Чипъндейл и седна срещу него.

— Родителите ми са разведени. Баща ми сега живее в Европа — повечето време е в Швейцария, а мама се омъжи отново и сега е в Аржентина, а аз живея тук — тя говореше спокойно, без горчивина.

— А! Значи това е младият мъж — бумтящият глас прозвуча откъм вратата. Там беше застанал сенаторът Деверукс, бялата му коса беше сресана, а утринният му редингот — безупречно изгладен. В бутониерата имаше малка червена роза. Той пристъпи в хола, потривайки ръце.

Шерън ги представи един на друг.

— Моля да ме извините, мистър Мейтлънд — каза вежливо сенаторът, че ви повиках тук на Рождество Христово. Надявам се, че не съм ви причинил неудобство.

— Не, сър — каза Алън.

— Добре. Тогава, преди да пристъпим към работата, може би ще се присъедините към нас за чаша шери.

— Благодаря ви.

На една махагонова маса имаше чаши и кристална гарафа. Докато Шерън наливаше шерито, Алън се осмели да забележи:

— Имате красива къща, сенаторе.

— Много ми е приятно, че мислиш така, момчето ми — възрастният човек изглеждаше наистина доволен. — През целия си живот съм държал да се обкръжавам с неща, които будят възхищение.

— Дядо има голяма слава като колекционер — каза Шерън. Тя поднесе чашите им. — Само дето понякога имаш чувството, че живееш в музей.

— Младите често се надсмиват или се правят, че се надсмиват над антикварните неща — сенаторът Деверукс се усмихна снизходително на внучката си. — Но аз разчитам на Шерън. Двамата с нея подредихме тази стая.

— Резултатът впечатлява — каза Алън.

— Надявам се, че е вярно — очите на сенатора огледаха наоколо с удоволствие. — Тук има няколко много специални неща. Това, например, е чудесна вещ от династията Тан — пръстите му докоснаха нежно една превъзходна керамична фигура на кон с ездач, много приятно оцветени. Статуетката стоеше върху мраморно столче. — Изработено е преди две хиляди и шестстотин години от майстор-занаятчия в една цивилизация, която вероятно е била по-просветена от днешната.

— Красиво е — каза Алън. Само в тази стая, помисли си той, сигурно има едно малко състояние. Той се замисли върху контраста между това, което го окръжаваше сега и квадратното бунгало на Том Люис, което имаше две спални и в което беше прекарал предната вечер.

— А сега на работа — гласът на сенатора прозвуча рязко и делово. Тримата седнаха.

— Както вече казах, момчето ми, моля да ме извиниш за внезапността на това повикване. Обаче има един случай, който буди моята загриженост и симпатия, и който не търпи отлагане.

Сенаторът Деверукс обясни, че се е заинтересувал от пътника без билет на кораба — „този нещастен младеж, бездомен и без гражданство, който е застанал пред нашата врата и моли в името на човеколюбието да го пуснем да влезе“.

— Да — каза Алън, — четох за това миналата вечер. Спомням си как си помислих, че почти нищо не може да се направи.

— Защо да не може? — попита внимателно слушащата Шерън.

— Най-вече — отговори Алън, — защото в канадския имиграционен закон доста ясно се определя кой може и кой не може да влезе.

— Но според вестника — запротестира Шерън — неговото дело даже няма да бъде разгледано.

— Да, момчето ми, какво ще кажеш за това? — вдигна въпросително едната си вежда сенаторът. — Къде е нашата прехвалена свобода, когато един човек, какъвто и да е той, не може да бъде изслушан от съда?

— Не ме разбирайте погрешно — каза Алън. — Аз не защитавам съществуващото положение. Всъщност, когато изучавахме имиграционния закон в юридическия факултет, аз си мислех, че той е доста несъвършен. Но аз говоря за закона такъв, какъвто е в момента. Ако трябва да бъде променен, това е повече по вашата част, сенаторе.

— Много е трудно — въздъхна сенаторът, — особено с такова твърдоглаво правителство като това, което сега е на власт. Но кажи ми, наистина ли мислиш, че нищо не може да се направи за този нещастен младеж — имам предвид по законен начин.

Алън се поколеба.

— Разбира се, това е предварителна преценка.

— Естествено.

— Е, добре, ако приемем, че фактите, изложени във вестника, са горе-долу верни, този човек — Дювал няма никакви права. Преди делото му да се слуша в съда — ако това въобще му помогне по някакъв начин, за което аз се съмнявам, той трябваше официално да слезе на брега в страната, а така както стоят нещата, това изглежда невъзможно. — Алън погледна Шерън и продължи. — Това, което очаквам да се случи, е корабът да отплава така, както е пристигнал — заедно с Дювал.

— Може би, може би — промърмори сенаторът, гледайки един пейзаж на Сезан на стената срещу него. — И въпреки това в закона има вратички.

— Много често — кимна Алън. — Казах, че това е само едно предварително мнение.

— Точно така, момчето ми — сенаторът беше свалил погледа си от картината и отново беше придобил делови вид. — Ето защо искам да се поровиш по-сериозно в цялата тази работа и да намериш една такава вратичка, ако такава съществува. Накратко, моето желание е ти да станеш адвокат на този нещастен младеж.

— Но да допуснем, че той…

Сенаторът Деверукс вдигна предупредително ръка.

— Умолявам, те, изслушай ме докрай. Възнамерявам да платя всички разходи, които направиш. В замяна искам само моето име да не се споменава във връзка със случая.

Алън мръдна неспокойно на канапето. Знаеше, че този момент може да се окаже много важен за него, както и за други. Делото можеше да не доведе доникъде, но ако се действува правилно, щеше да донесе връзки за в бъдеще, които ще доведат до други дела по-късно. Когато беше дошъл тук тази сутрин, не знаеше какво да очаква, сега обаче можеше да бъде доволен. И въпреки това нещо го безпокоеше, в него се надигаха известни съмнения. Подозираше, че под повърхността на случая има още нещо, което възрастният човек не беше разкрил. Чувствуваше, че Шерън го гледа.

— Защо, сенаторе? — каза Алън рязко.

— Какво защо, момчето ми?

— Защо искате вашето участие да остане в тайна?

За момент сенаторът изглеждаше затруднен да отговори, след това лицето ме се проясни.

— В една хубава книга има следният текст. Мисля, че той гласеше: „А ти кога правиш милостиня, да не узнае лявата ти ръка що прави десницата.“^[4].

Звучеше драматически. Но нещо беше щракнало в главата на Алън Мейтлънд.

— Милостиня, сър, или политика? — попита той тихо.

— Боя се, че не те разбирам — намръщи вежди сенаторът. Е, помисли си Алън, ето че провалям работата и губя първия си клиент, който ми бе почти сигурен.

— Точно сега темата за имиграцията — каза той бавно, — е много политизирана. Вестниците вече вдигнаха шум около този случай, който може да създаде доста неприятности на правителството. Това ли беше тайната ви мисъл, сенаторе — просто да използвате този човек от кораба като пешка? Затова ли избрахте за адвокат мен — млад и зелен, вместо да се обърнете към юридическата фирма, с която обикновено работите, защото веднага ще свържат случая с вас? Съжалявам, сър, но никога не съм възнамерявал да упражнявам професията си по този начин.

Изрази се по-сурово, отколкото смяташе, но възмущението му беше надделяло. Чудеше какво ще обяснява на партньора си Том Люис и дали Том би постъпил по същия начин. Подозираше, че не; едва ли би пренебрегнал така донкихотски един солиден приход.

Изведнъж дочу буботещ звук. Удивен разбра, че сенаторът Деверукс се смее.

— Млад и зелен, казваш, момчето ми? — сенаторът направи пауза, като продължаваше да се смее, та чак коремът му се тресеше. — Е, може би си млад, но в никакъв случай — зелен. Какво ще кажеш, Шерън?

— Мисля, че те разкриха, дядо.

Алън забеляза, че момичето го гледа с уважение.

— Наистина ме разобличи, наистина. Умен младеж си намерила.

Алън почувствува, че ситуацията някак си се е променила, въпреки че не беше сигурен как. Сигурен беше само, че сенаторът Деверукс е извънредно странен човек.

— Много добре, нека да разкрием картите си — тонът на сенатора се беше променил неуловимо — беше позагубил първоначалната си надменност. Говореше като с равен. — Да допуснем, че всичко, което каза, е истина. Нима само затова младежът на кораба ще загуби правото си на юридическа помощ? Трябва ли да му откажем подкрепа само защото мотивите на човека, който я предлага, /да допуснем, че това съм аз/, са двойствени? Ако ти се давиш, момчето ми, ще мислиш ли за това, че човекът, който плува към теб, за да ти помогне, го прави само защото си му по-нужен жив?

— Не — каза Алън, — едва ли ще ме е грижа.

— Тогава каква е разликата? Ако има разлика — сенаторът се наклони напред. — Позволи ми да те попитам нещо. Предполагам вярваш, че несправедливостта може да бъде отстранена.

— Разбира се.

— Разбира се — сенаторът кимна мъдро. — Да видим тогава какво да направим за този младеж на кораба. Казват, че няма никакви законни права. Той не е канадец, нито е добронамерен имигрант, нито пък транзитен пътник, който ще слезе на брега и скоро ще замине. За закона той дори не съществува. Ето защо въпреки че може да търси правосъдие, за да влезе в тази страна или в която и да е друга, той не може да го стори. Така ли е?

— Не бих го казал точно по този начин — рече Алън, — но всъщност е така!

— С други думи — да.

— Да — усмихна се криво Алън.

— И да допуснем тогава, че довечера, на кораба, намиращ се в пристанището на Ванкувър, този същият човек извърши убийство или палеж. Тогава какво ще стане с него?

Алън кимна. Виждаше накъде бие сенаторът.

— Ще бъде свален на брега и ще го съдят.

— Точно така, момчето ми. И ако е виновен, ще бъде наказан, независимо дали има или няма граждански статус. Виждаш, че законът има власт над Анри Дювал, въпреки че самият той не може да се обърне към него.

Един добре поднесен аргумент. Не е за чудене, помисли си Алън, че старият се слави с ораторското си умение.

Но умело или не, той постави един основателен въпрос. Защо законът трябва да работи само в едната посока — срещу човека, а не и за него? И въпреки че мотивите на сенатора Деверукс бяха политически, това не променяше същността на факта, който той изтъкна: че една личност, присъствуваща в обществото, е лишена от основно човешко право.

Алън се замисли. Какво можеше да направи правото за човека на кораба? Нещо или нищо? И ако нищо, то защо?

Алън Мейтлънд нямаше особени илюзии относно закона. Въпреки че беше новак в занаята, на него му беше ясно, че справедливостта не действа автоматично, нито пък безстрастно и че понякога несправедливостта взима връх над доброто. Той знаеше, че социалното положение определяше престъпленията и наказанията, че по-малко вероятно бе състоятелните, които имаха на разположение всички вратички на закона, да пострадат тежко заради греховете си, отколкото по-бедните, които не можеха да се възползуват. Уверен бе, че мудността на правосъдието понякога лишава невинните от техните права, а някои, които трябваше да получат възмездие, не можеха да го потърсят поради високите съдебни разноски. А от друга страна съдилищата бяха претоварените с дела: те раздаваха правосъдие, намирайки се непрекъснато под напрежение, и поради това често не можеха да зачетат както трябва правата на обвиняемия.

Узнал бе за тези неща по същия начин, по който ги научаваха всички студенти и начинаещи адвокати. Понякога всичко това дълбоко го разстройваше, както причиняваше болка и на по-възрастните му колеги, чийто идеализъм не се беше изпарил през дългите години, прекарани в съда.

Но с всичките си недостатъци законът имаше едно, велико качество. Че го има. Че съществува. Най-голямата полза от него беше неговата достъпност.

Съществуването на закона беше признание, че равенството на човешките права беше цел, за която си заслужава да се бориш. Що се отнася до дефектите, след време те щяха да бъдат оправени; винаги е било така, въпреки че реформата изоставаше спрямо нуждата от нея. Междувременно вратата на съда беше винаги отворена за най-нисшите и най-великите — стига да пожелаят, както бяха отворени вратите за дела, гледани по съкратено производство.

Освен може би за човека, наречен Анри Дювал.

Алън усети, че сенаторът го гледа с очакване. Лицето на Шерън беше леко смръщено.

— Сенатор Деверукс — каза Алън, — ако поема този случай — и ако човекът на кораба се съгласи да го представям, той ще бъде мой клиент. Така ли е?

— Мисля, че може да се каже така.

— С други думи — да — усмихна се Алън.

Сенаторът отметна глава, избухвайки в смях.

— Започна да ми харесваш, момчето ми. Продължавай, ако обичаш.

— Въпреки че в основата на всичко стоите вие, сенаторе — каза предпазливо Алън, — решението за предприемане на действие, което касае клиента ми, ще се взема само от него и от мен, без предварителни консултации с трета страна.

По-възрастният мъж погледна хитро Алън.

— Не мислиш ли, че този, който плаща, поръчва и музиката…

— Не, сър. В случая — не. След като е мой клиент, аз искам да правя това, което е най-добро за него, а не което е политически най-изгодно.

Усмивката на сенатора изчезна и в гласа му прозвуча студенина.

— Трябва да ти напомня, че много млади адвокати биха приели с радост възможността, която ти предлагам.

Алън стана.

— Тогава ви предлагам да потърсите в браншовия справочник, сър — и обръщайки се само към Шерън, добави: — Съжалявам, че те подведох.

— Чакай малко! — каза сенаторът. Той също беше станал и стоеше пред Алън. — Искам да ти кажа, момчето ми, че според мен ти си нетърпелив, дързък, неблагодарен — и че приемам условията ти.

Стиснаха си ръцете за сключеното споразумение, след което Алън отклони покана на сенатора да остане за обяд.

— По-добре е да отида на кораба днес — каза той. — Ако се кани да отплава скоро, може да не смогнем.

Шерън го изпрати до вратата. Обличайки палтото си, той усети близостта й и лекия мирис на парфюм.

— Радвам се, че те видях, Шерън — каза той малко сковано.

— И аз се радвам — усмихна се тя. Трапчинката отново се появи и изчезна. — И въпреки че няма да се отчиташ пред дядо, идвай все пак да ни видиш.

— Само едно се питам — каза бодро Алън, — как съм могъл толкова време да не те виждам.

 

 

Снощният дъжд беше оставил локвички вода по кейовете и Алън Мейтлънд внимателно ги заобикаляше, взирайки се от време на време в редицата кораби, чиито силуети се очертаваха мрачно на фона на сивото надвиснало небе. Единственият човек, който беше видял в пустото пристанище бе едноръкия пазач, придружаван от куче-мелез. Той му показа пътя насам. Четейки имената на пришвартованите кораби, той установи, че „Вастервик“ е вторият в редицата.

Единственият признак за живот беше тънката струйка дим, която вятърът разпиляваше още щом се издигнеше. Около кораба се чуваха само приглушени звуци: плискане на водата и поскърцване на дърво, които идваха някъде отдолу. А отгоре долиташе меланхоличният крясък на летящите чайки. Пристанищните звуци са звуци на самотата, помисли си Алън и се попита в колко ли други пристанища по света беше чувал тези звуци онзи, при когото отиваше.

Попита се също що за човек щеше да се окаже Анри Дювал. Наистина във вестника той беше описан със симпатия, но много често това, което публикуваха вестниците, не отговаряше на истината. По-вероятно е, помисли си Алън, да се окаже от най-лошия тип океански скитници, които никой не иска да приеме и то с основание.

Стигна до железния трап на кораба и се качи на него. Докато стигне догоре, целите му ръце бяха в ръжда.

В края си трапът беше преграден от верига. На нея висеше парче шперплат, на което с груби букви бе написано: „ВХОД ЗАБРАНЕН ЗА ТЕЗИ, КОИТО НЯМАТ РАБОТА НА КОРАБА по заповед на С.Яабек, капитан“.

Алън свали веригата и мина от другата страна. Беше направил няколко крачки към една желязна врата, когато един глас го спря.

— Видяхте ли надписа! Никакви репортери!

Алън се обърна. Човекът, който се приближаваше по стълбата, беше на тридесет и пет-шест години, висок и сух. Носеше смачкан кафяв костюм и брадата му беше набола. Акцентът му, ако се съдеше по гълтането на „р“-тата беше скандинавски.

— Аз не съм репортер — каза Алън. — Искам да видя капитана.

— Капитанът е зает. Аз съм третият помощник.

Високият мъж се закашля дълбоко, прочисти гърлото и се изплю възпитано встрани.

— Имате доста лоша настинка — забеляза Алън.

— Аха! Това е от страната ви — влажна и студена. В моята родина, Швеция, също е студено, но въздухът е остър като нож. Защо ви трябва капитана?

— Аз съм адвокат — каза Алън. — Дойдох да видя дали не мога да помогна на този ваш пътник без билет, Анри Дювал.

— Дювал! Дювал! Изведнъж само за Дювал се говори, той стана най-важната персона тук. Е, няма да можете да му помогнете. Ние сме — как се казва? — загазили. Той ще остане с нас, докато корабът потъне — високият мъж се усмихна сардонически. — Като се огледате ще видите, че няма да чакаме дълго.

Алън се загледа в ръждата и в лющещата се боя. Подуши — миризмата на гниещо зеле беше доста осезателна.

— Да — каза той, — разбирам какво искате да кажете.

— Е — каза високият мъж. — След като не сте журналист, може би капитанът ще пожелае да ви види. Елате! — кимна му той. — Ще ви представя като коледен подарък.

В капитанската каюта беше задушно. Очевидно по желание на собственика й, защото, както забеляза Алън, двата люка, които гледаха към външната палуба, бяха добре залостени. Във въздуха се носеше също така миризмата на силен тютюн.

Капитан Яабек по риза и в старомодни чехли се надигна от коженото кресло при влизането на Алън. Той четеше книга — един доста обемист том, който постави на масата.

— Благодаря ви, че ме приехте — каза Алън. — Казвам се Мейтлънд.

— А аз съм Сигурд Яабек — капитанът протегна кокалестата си, космата ръка. — Моят трети помощник ми каза, че сте бил адвокат.

— Точно така — потвърди Алън. — Прочетох за вашия пътник без билет и дойдох да видя дали не мога да помогна.

— Седнете, моля — капитанът посочи един стол и също седна. Алън забеляза, че за разлика от останалата част на кораба, кабината е уютна и чиста, дървенията и месингът светеха. Три стени с ламперия от махагон, зелени кожени столове, малка маса за хранене и полирано бюро с извит стъклен капак. Врата със завеса водеше към спалнята. Алън се огледа, след това погледът му с любопитство се спря на книгата, която капитанът беше оставил на масата.

— Достоевски — каза капитан Яабек. — „Престъпление и наказание“.

— Вие четете на руски? — каза удивено Алън.

— Уви, много бавно — каза капитанът. — Руският е език, на който не мога да чета добре — той взе една лула от пепелника, очука я и започна да я пълни. — Достоевски вярва, че накрая справедливостта винаги възтържествува.

— А вие вярвате ли?

— Понякога човек не може да чака толкова дълго. Особено когато е млад.

— Като Анри Дювал?

Капитанът се замисли, смуквайки от лулата си.

— Какво се надявате да постигнете? Той е никой. Той не съществува.

— Може и нищо да не направя — каза Алън. — Но все пак искам да поговоря с него. Някои хора може да се заинтересуват и да помогнат, ако могат.

Капитан Яабек погледна насмешливо Алън.

— И колко ще трае този интерес? Или моят пътник без билет ще бъде, както казвате тук, чудо за девет дни?

— Дори така да е — каза Алън, — имаме още седем дни. Отново капитанът замълча, преди да отговори.

— Вие разбирате — каза той внимателно, — че мое задължение е да се отърва от този човек. Пътниците без билет струват пари, трябва да ги храниш, а сега не отпускат много пари за поддръжка на кораб. Печалбите са ниски, казват собствениците, и затова трябва да се икономисва. Вече видяхте в какво състояние е корабът.

— Разбирам, капитане.

— Но този младеж плава с мен двадесет месеца. За толкова време човек си изгражда, тъй да се каже, мнение. Дори се привързва — гласът беше бавен и замислен. — Момчето не е видяло добро на този свят; може би никога няма да види и предполагам, че това не е моя работа. И все пак не искам да събудите в него надежди и след това жестоко да ги разрушите.

— Мога само да ви повторя — каза Алън, — че има хора, които искат да му дадат шанс тук. Ако не опитаме, няма да разберем дали има реална възможност или не.

— Това е вярно — кимна капитанът. — Много добре, мистър Мейтлънд.

— Ще изпратя да доведат Дювал и ще поговорите с него тук. Може би предпочитате насаме?

— Не — каза Алън, — държа да останете и вие.

Анри Дювал пристъпваше нервно на вратата. Погледът му се спря на Алън Мейтлънд, след това се стрелна към капитан Яабек.

Той махна на Дювал да влезе.

— Не се бой. Този джентълмен, мистър Мейтлънд, е адвокат. Дошъл е да ти помогне.

— Прочетох за тебе вчера — каза усмихвайки се Алън. Той подаде ръка и момчето неуверено я пое. Алън забеляза, че е дори по-младо, отколкото изглеждаше на снимката във вестника, а в дълбоко поставените му очи се долавяше неспокойна напрегнатост. Носеше дочени панталони и закърпена матроска блуза.

— Това е добро, което е написано. Да? — пътникът без билет зададе с тревога въпроса си.

— Много е добро — каза Алън. — Дойдох, за да разбера доколко е вярно.

— Всичко вярно. Аз казвам истина! — изражението стана обидено, като че ли някой беше хвърлил обвинение срещу него. Алън си помисли, че трябва по-внимателно да подбира думите си.

— Сигурен съм, че си казал истината — каза той успокояващо. — Питах се само дали вестникът я е предал правилно.

— Аз не разбира — Дювал разтърси глава, изражението му все още беше обидено.

— Да забравим това за момент — каза Алън. Изглежда беше започнал зле. — Капитанът ти каза, че аз съм адвокат — продължи той. — Ако ме одобриш, аз ще те представям и ще се опитам да поставя твоя случай пред съда в нашата страна.

Анри Дювал премести погледа си от Алън към капитана.

— Аз няма пари. Аз не мога плати на адвокат.

— Нищо не трябва да плащаш — каза Алън.

— Тогава кой плати? — отново напрегнатост.

— Друг човек ще плати.

— Има ли някаква причина, заради която не можете да му кажете кой ще плати, мистър Мейтлънд? — намеси се капитанът.

— Да — каза Алън. — Инструкциите, които получих, бяха да не разкривам името на човека. Мога да ви кажа само, че е приятелски настроен и би искал да помогне.

— Понякога има добри хора — каза капитанът. Очевидно отговорът го удовлетвори и той кимна успокоително на Дювал.

Спомняйки си за сенатора Деверукс и за мотивите му, Алън за момент изпита угризение на съвестта. Преодоля ги припомняйки си условията, които беше извоювал.

— Ако остане, аз работя — настояваше Анри Дювал. — Аз печеля пари, аз връща всички пари обратно.

— Добре — каза Алън. — Мисля, че можеш да сториш това, ако искаш.

— Аз отплаща — лицето на младия човек изразяваше нетърпение. Недоверчивостта беше изчезнала.

— Трябва да ви предупредя, разбира се — каза Алън, — че е възможно и нищо да не постигна. Нали ме разбирате?

Дювал изглеждаше озадачен. Капитанът му обясни:

— Мистър Мейтлънд ще направи всичко, което е по силите му. Но възможно е имиграционната служба да каже не… както и преди.

— Разбира — кимна бавно Дювал.

— Мисля си за нещо, капитан Яабек — каза Алън. — Откакто сте тук, водили ли сте Дювал в службата по имиграцията, за да помолите за официално разглеждане на молбата му за оставане в страната?

— Имиграционният чиновник беше на борда на кораба ми…

— Не — настоя Алън, — друго имам предвид. Водили ли сте го в сградата, където се помещава службата по имиграцията, за да искате официално разглеждане на молбата?

— Каква полза? — сви рамене капитанът. — Отговорът винаги е един и същ. Освен това, спрем ли в пристанище времето ни винаги е малко, а и аз имам своите задължения. Днес е Коледа — почивен ден. Затова чета Достоевски.

— С други думи — каза меко Алън, — вие не сте го водили и не сте искали пълно разглеждане на случая, защото сте били прекалено зает. Така ли е? — той внимаваше гласът му да звучи безизразно, въпреки че в главата му се зараждаше идея.

— Точно така — каза капитан Яабек. — Разбира се, ако мислите, че може да е от полза.

— Да оставим това засега — каза Алън. Мисълта му все още беше неясна и му убягваше, а можеше и до нищо да не доведе. Във всеки случай му трябваше време, за да изчете внимателно членовете на закона за имиграция. Смени рязко темата.

— Анри — каза той на Дювал, — бих искал отново да поговорим за всички неща, които можеш да си спомниш. Някои от тях знам от вестниците, но може би те не са разказали всичко, а за други, може да си си спомнил по-късно. Защо да не започнем отначало? Кое е първото нещо, което си спомняш?

— Майка ми — каза Дювал.

— Какво най-добре си запомнил за нея?

— Тя мила към мене — каза простичко Дювал. — След като тя умре, никой не е мил с мене — чак до този кораб.

Капитан Яабек се беше изправил и се беше обърнал с гръб към Алън и Дювал. Той пълнеше бавно лулата си.

— Разкажи ми за майка си, Анри — каза Алън, — как изглеждаше, за какво говореше най-често, какво правихте двамата?

— Майка ми красива, аз мисля. Когато аз малко момче, тя ме държеше: аз слуша, а тя пее — младият пътник без билет говореше бавно, внимателно, като че ли миналото беше нещо крехко, нещо, към което трябва да се обръщаш нежно, иначе то ще изчезне.

— Друг път тя казва: някой ден качи се на кораб и намери нов дом. Ние да тръгне заедно… — и той продължи да разказва, като се замисляше над определени моменти и говореше по-уверено за други.

Според него майка му била дъщеря на семейство французи, които се върнали във Франция преди той да се роди. Защо не е поддържала връзки с роднините си, можеше само да се гадае. Навярно беше свързано с баща му, който (както майка му казвала) живял за кратко време с тях в Джибути, след което се върнал в морето.

В основни линии това беше същата история, която разказа на Ден Орлиф преди два дена. Алън слушаше всичко много внимателно, като подсказваше, където се налага, задаваше въпроси или сменяше темата, ако видеше, че момчето се обърква. Но през повечето време наблюдаваше лицето на Анри Дювал. То беше убедително — пламваше и отразяваше нещастията, които оживяваха в паметта на притежателя му. Имаше моменти на гняв, а само веднъж в очите на младия пътник без билет заблестяха сълзи — когато той описваше смъртта на майка си. Ако това беше разказ на свидетел в съда, каза си Алън, аз бих му повярвал. Най-накрая запита:

— Защо искаш да останеш тук? Защо именно в Канада?

Този път съм сигурен, че ще получа фалшив отговор, помисли си Алън; вероятно ще каже, че това е една чудесна страна и че той винаги е желаел да живее тук.

Анри Дювал се замисли. След това каза:

— Всички други каза не. Канада последно място, където опитвам. Ако не тук, аз мисля никога няма дом за Анри Дювал.

— Добре — каза Алън. — Мисля, че това е един честен отговор.

Той откри, че е странно развълнуван и това чувство го изненада. Беше дошъл зареден с известна доза скептицизъм, готов да предприеме известни юридически стъпки, въпреки че не разчиташе на успех. Но сега пожела да стори нещо повече. Той искаше да направи нещо добро за Анри Дювал, да го свали от кораба и да му даде шанса да построи живота си по начин, който съдбата му бе отказвала досега.

Но съществуваше ли такъв шанс? Имаше ли някаква вратичка, която да позволи на този човек да влезе в страната? Вероятно имаше, но в такъв случай той нямаше никакво време за губене.

През последната част на разговора капитан Яабек няколко пъти излиза и влиза. Сега отново беше в каютата и Алън го попита:

— Колко време ще остане корабът във Ванкувър?

— Трябваше да стои пет дни. За съжаление се налага да ремонтираме двигателя и ще трябва да стоим две или три седмици.

Алън кимна. Две или три седмици бяха доста малко, но все пак бе по-добре от пет дни.

— Ако аз ще представям Дювал — каза той — трябва да имам писмени пълномощия.

— Тогава напишете каквото трябва, — каза капитан Яабек. — Той може да сложи името си, но това е всичко, което може да напише.

Алън извади бележник от джоба си. Замисли се за момент, след което написа:

Аз, Анри Дювал, съм задържан в момента на моторния кораб „Вастервик“ на кея Ла Пойнт във Ванкувър, Б.К.^[5] С настоящето моля да ми бъде разрешено да сляза в гореуказаното пристанище. Наемам Алън Мейтлънд от фирмата „Люис и Мейтлънд“ да действува като мой адвокат по всички въпроси, свързани с молбата ми.

Капитанът внимателно изслуша това, което му прочете Алън, след което кимна:

— Добро е — каза той на Дювал. — Ако искаш мистър Мейтлънд да ти помогне, трябва да сложиш името си под това, което е написал.

Анри Дювал взе писалката, която му подаде капитанът, и бавно, с детски, разкривен почерк се разписа на страничката от бележника. Алън гледаше нетърпеливо. Искаше колкото се може по-скоро да напусне кораба и да обмисли по-подробно беглата идея, която му беше хрумнала преди малко. Усещаше в себе си нарастващо вълнение. Разбира се, това, което беше намислил, щеше да отнеме много време. Но беше един от малкото варианти, които — може би — водеха до успех.