Артър Хейли
Живот по върховете (18)

18.
Анри Дювал

Няколко минути след 7.30 сутринта в апартамента на Алън Мейтлънд на Гилфорд стрийт позвъни телефонът. Алън, все още сънен и само с панталоните от пижамата — той никога не използуваше горнището и в гардероба имаше цяла колекция от горнищата в техните оригинални опаковки, си приготвяше закуска на преносимата си печка с два котлона. Изключи тостера, който имаше навика да превръща хляба във въглен, ако не го наблюдаваш и вдигна слушалката след второто иззвъняване.

— Добро утро — каза лъчезарният глас на Шерън. — Какво правиш?

— Варя яйце — влачейки телефонния шнур след себе си Алън погледна пясъчния часовник на масата в кухнята. — Минали са три минути, остава още една.

— Вари го още шест — предложи бодро Шерън. — Тогава ще имаш едно твърдо сварено яйце за утре. Дядо те кани на закуска с нас.

Алън бързо премисли.

— Мисля, че ще мога — и веднага се поправи: — Искам да кажа — благодаря.

— Добре.

— Предполагам, е дядо ти знае — вметна той, — че делото на Дювал е тази сутрин.

— Мисля, че затова иска да говори с теб — каза Шерън. — След колко време ще си тук?

— След половин час.

Докато се обличаше той все пак си изяде яйцето.

В къщата на Саут уест марийн драйв икономът, който все още ходеше така като че ли го болят краката, въведе Алън в просторната столова, облицована, както и главното предверие с ламперия, тапицирана с лен. Алън видя, че на една дъбова маса за ядене бе сервирано за трима. Сребърните прибори блестяха, а салфетките сияеха от белота. На дъбов, резбован отстрани шкаф бяха наредени метални кутии с капаци, очевидно съдържащи закуската.

— Сенаторът и мис Деверукс ще се присъединят към вас след минута, сър — съобщи икономът.

— Благодаря — каза Алън. Докато чакаше, той прекоси стаята и отиде до прозорците със завеси от дамаска, обърнати към широката река Фрейзър, която минаваше на стотина фута по-надолу. Погледна натам и видя големите баржи с дървен материал, огрени от слънцето, пробило утринната мъгла. Това е източникът на богатството, помисли си той, на тази къща и на другите подобни на нея.

— Добро утро, момчето ми — беше сенаторът Деверукс, който стоеше на вратата заедно с Шерън. Алън се обърна.

Както и предишния път, гласът на сенатора бе тих. Днес той силно се подпираше с бастун, а от другата му страна го подкрепяше Шерън. Тя се усмихна топло на Алън. Той усети, че дъхът му спира от вида й.

— Добро утро, сър — каза Алън. Издърпа стол и Шерън помогна на дядо си да седне на него. — Надявам се, че се чувствувате добре.

— О, чувствувам се страхотно, благодаря ти — за момент гласът придоби някогашната си звучност. — Единственото, което ме безпокои от време на време, са годините — той погледна към Алън и Шерън, който също бяха седнали на масата. — Дори и вие, младите хора, един ден ще страдате от тях.

Икономът тихо се появи отново и започна да сервира закуската от металните кутии върху затоплени чинии. Имаше яйца по флорентински и бъркани яйца. Алън избра по флорентински.

— Може да сварим едно за теб, ако искаш — каза загрижено Шерън.

— Не, благодаря! — Алън огледа щедрата порция, която бе поставена пред него. — Единствената причина, поради която си ги приготвям така у дома е, че съм голям майстор в кипването на вода.

— Ти наистина си един завършен майстор по кипенето — забеляза сенаторът. — И не само на вода — и добави бавно: — Открих, че твоето кипене може да има неочаквани резултати.

Когато икономът излезе и затвори тихо вратата след себе си Шерън обяви:

— Следобед ще дойда в съда. Надявам се, че нямаш нищо напротив.

— Почти искам да не ми беше казвала — усмихна се от другата страна на масата Алън. — Може да се смутя.

— Кажи ми, момчето ми — запита отривисто сенаторът Деверукс, — процъфтява ли твоята адвокатска практика?

— Честно казано — не — Алън се усмихна тъжно. — Отначало бяхме доста зле и повечето от нашите спестявания скоро се изпариха. След това започнахме да свързваме двата края. Но боя се, че този месец няма да успеем.

Шерън не намръщи, като че ли беше озадачена.

— Но сигурно тази гласност ще ви помогне. Няма ли да ви доведе клиенти?

— И аз мислех така отначало — каза отривисто Алън. — Но сега си мисля, че тя отблъсква хората. Миналата нощ говорихме за това с Том — и той обясни на сенатора: — Том Люис е партньорът ми.

— Да, знам това — призна по-възрастният мъж. И добави: — Направих някои проучвания за вас двамата.

— Мисля, че проблемът е в това, — продължи да обяснява Алън — че консервативните клиенти, бизнесмените например, не обичат много техните адвокати да бъдат въвлечени в публични процеси, а другите, които имат дребни юридически проблеми, мислят, че ние сме прекалено важни или скъпи.

— Изключително проницателно заключение — кимна сенаторът.

— Ако това е истина — каза Шерън, — то е ужасно несправедливо.

— Разбрах — забеляза сенаторът — че твоят мистър Люис се интересува особено от корпоративно право.

— Така е — отвърна удивен Алън. — Том винаги се е интересувал от него. Даже се надява да има възможността да специализира — той с любопитство се питаше каква беше целта на разговора.

— Помислих си — каза тежко сенаторът, — че може да ти се помогне, ако ние уредим две неща с теб. Първото е за аванса от заплащането за сегашните ти услуги. Мисля си дали две хиляди долара ще те удовлетворят.

Алън наведнъж глътна яйцата по флорентински, които в момента дъвчеше.

— Честно казано, сър — отговори той смаяно, — мислех си, че цялото заплащане няма да е толкова голямо.

— Позволи ми да ти дам един хубав съвет — сенаторът Деверукс свърши малката порция от закуската, която му бе сервирана. След като избута чинията си, той се наклони напред към масата. — Никога не се продавай евтино в този живот. При услугите на професионалисти — правни, медицински и всичко останало някои от най-големите такси се получават в резултат на чиста дързост. Бъди дързък, момчето ми! Това ще те отведе далече.

— Освен това — каза Шерън — в случая с дядо тези пари ще му се приспаднат от данъците.

— Благодаря ви, сър — ухили се Алън. — След като така представяте нещата ще приема съвета ви.

— И така стигнахме до втория въпрос — сенаторът извади една пура от джоба на сакото си и обряза края й. След като я запали, продължи: — В момента с повечето от юридическите ми въпроси се занимават Кълинър, Брайънт и прочие, и прочие. Но напоследък работата се увеличи и аз мисля да я разделя. Мисля, че ще е добре ако ти и твоят мистър Люис поемете „Деверукс Форестри лимитид“. Това е доста важна компания и ще представлява солидна основа за вашата юридическа практика — и добави: — По-късно ще обсъдим предварителния ви хонорар.

— Не знам какво да кажа — каза Алън. — Освен че това сигурно е моят ден.

Искаше му се силно да извика; трябваше бързо да намери телефон и да сподели с Том радостните новини. Шерън се усмихваше.

— Надявам се, че ще бъдеш доволен, момчето ми. И още един въпрос, който бих искал да обсъдя с тебе. Но преди това, докато говорим — той погледна Шерън, — би ли била така добра да подготвиш чек за две хиляди долара — той се замисли, след това добави: — Да речем от Консолидейтид фонд.

Когато имаш пари, помисли си развеселен Алън, сигурно е проблем да знаеш от коя сметка да теглиш.

— Добре — каза весело Шерън. Тя се изправи и взе чашата си с кафе.

Когато вратата се затвори, сенаторът се обърна към госта си от другата страна на масата.

— Ако мога да попитам — започна той направо — какви са твоите чувства към Шерън?

— Не сме говорили за това — отговори Алън тихо. — Но по някое време, скоро, ще я помоля да се омъжи за мен.

Сенаторът кимна и остави пурата си.

— Подозирах нещо от този род. Предполагам разбираш, че Шерън ще е богата — самата тя ще има лично богатство.

— Допусках, че е така — каза Алън.

— Не смяташ ли, че тази разлика между вас ще попречи да станете щастливо семейство?

— Не, не смятам — увери го Алън. — Възнамерявам да работя здраво и да си изградя собствена кариера. Ако ние се обичаме, ще бъде глупаво да позволим нещо такова да застане помежду ни.

— Ти си изключително здравомислещ и компетентен млад човек — въздъхна сенаторът Деверукс и сведе очи към сплетените си ръце. След това отрони бавно: — Намирам, че бих искал синът ми — бащата на Шерън — да приличаше на теб. За нещастие той е специалист по бързите моторници, жените от същия тип и това е всичко.

Какво можеше да е? — Нямаше какво — помисли си Алън, абсолютно нищо не можеше да се добави. И остана мълчалив.

Накрая сенаторът вдигна поглед.

— Това, което е между теб и Шерън е ваша лична работа. Шерън ще реши сама, така както винаги го е правила. Но бих могъл да ти кажа — ако с това ще ти помогна, че аз самият не бих застанал на пътя ти.

— Благодаря ви — каза Алън. Чувствуваше се благодарен и смаян. Толкова много неща се бяха случили за толкова кратко време. Щеше да говори с Шерън скоро, може би даже днес.

— Като връх на всичко, което говорихме днес — изрече старецът, — имам една молба.

— Ако е нещо, което мога да направя, сър — каза Алън — ще го сторя.

— Отговори ми — очакваш ли да спечелиш днес в съда?

— Да, сигурен съм, че ще спечеля — удивен отвърна Алън.

— А има ли някаква вероятност да загубиш?

— Такава възможност винаги има — призна Алън. — Департаментът по имиграцията няма да се предаде без борба и аз ще трябва да оборвам техните аргументи. Но имаме силни позиции, много по-силни отколкото преди.

— Да предположим, просто да предположим, че ти оборваш аргументите им небрежно. Можеш ли да загубиш… без това да е очевидно… да загубиш нарочно…?

— Да — изчерви се Алън, — но…

— Искам да загубиш — каза тихо сенаторът Деверукс. — Искам да загубиш и Анри Дювал да бъде депортиран. Това е молбата ми.

Измина една дълга минута, преди Алън да разбере какво искаха да му кажат.

— Но вие представяте ли си — с невярващ, напрегнат глас запротестира той, — какво искате от мен?

— Да, момчето ми, — внимателно отговори сенаторът. — Мисля, че си представям. Разбирам, че искам страшно много, защото знам колко много значи този случай за теб. Но също те моля да повярваш, че имам добри и основателни причини.

— Кажете ми — поиска Алън, — кажете ми ги, кои са.

— Разбираш — произнесе монотонно и бавно сенаторът, — че това, което се каже тук между нас двамата ще си остане тук, в тази стая. Ако ти се съгласиш, за което аз се надявам, никой, дори Шерън, не трябва никога да узнае какво се е случило.

— Причините — настоя тихо Алън, — кажете ми причините.

— Те са две — отговори сенаторът, — и ще започна с по-маловажната. Твоят пътник без билет ще послужи по-добре на нашата — и на каузата на други като него, ако бъде експулсиран въпреки усилията, които се правят в негова полза. Някои от хората достигат най-голямото си извисяване в мъченичеството. Той е един от тях.

— Това, което вие всъщност искате да кажете, е — каза тихо Алън, че в политически аспект това ще направи партията на Хаудън да изглежда по-лоша — защото те изхвърлят Дювал, а вашата партия по-добра, защото вие се опитвате да го спасите или поне така ще изглежда.

Сенаторът помръдна рамене.

— Ти използуваш едни думи, момчето ми. Аз избирам други.

— А втората причина?

— Аз имам стар и надежден нос — каза сенаторът Деверукс — за политически неприятности. И сега подушвам една такава.

— Неприятности?

— Възможно е по някое време, скоро, юздите на управлението да преминат в други ръце. Звездата на Джеймз Хаудън залязва, а нашата изгрява.

— Вашата — напомни му Алън. — Не моята.

— Честно казано, надявам се, че скоро ще стане и твоя. Но засега нека да приемем, че е звездата на партията, на която имам честта да съм председател.

— Вие казахте неприятност — настоя Алън. — Каква неприятност?

Сенаторът посрещна погледа на Алън.

— Твоят пътник без билет — ако му бъде разрешено да остане тук, може да се превърне в източник на безпокойство за благодетелите си. Хората от неговия тип не успяват да се адаптират към нашето общество. Говоря от дълъг опит — и преди е имало инциденти като този. Ако това се случи, ако той тръгне по лошия път, случаят може да стане за нашата партия един постоянен трън — точно такъв, в какъвто ние го превърнахме за правителството.

— Какво ви кара да сте толкова сигурен — попита Алън, — че — както вие се изразихте — той ще тръгне по лош път?

— Защото е неизбежно — каза твърдо сенаторът. — С неговото минало… в североамериканското общество…

— Не съм съгласен — отвърна разгорещено Алън. — Не съм съгласен и никой друг не би се съгласил.

— Твоят партньор Том Люис е съгласен с мен — отбеляза меко сенаторът. — Разбрах, че според неговите думи в този човек нещо не е както трябва; „някаква пукнатина“ и ако вие го свалите на брега, то той — по думите на партньора ти — „ще се разпадне на парчета“.

Алън горчиво си помисли: значи Шерън е разказала за техния разговор в залата. Зачуди се дали е имала представа, че това ще бъде използувано по този начин срещу него. Може би — започваше да се съмнява в мотивите на всички около него.

— Жалко — каза той мрачно, — че не сте помислили за това, преди да започнем делото.

— Давам ти дума, момчето ми, че ако знаех, че ще стигнем до такъв резултат като сегашния, никога нямаше да започна — в гласа на стареца имаше искреност. И продължи: — Признавам, че те подцених. Никога не съм си представял, че ще постигнеш толкова блестящ успех.

Алън си помисли, че трябва да се раздвижи, да смени положението на тялото си, да се разходи… Може би движението на мускулите на тялото ще му помогне да уталожи смута в мислите. Той отдръпна стола си от масата за закуска, изправи се и отиде до прозореца, където бе стоял преди това.

Погледна надолу и видя реката. Слънцето бе разпръснало мъглата. От лекото вълнение трупите по завързаните баржи плавно се повдигаха и снижаваха.

— Има решения, които сме длъжни да вземем — говореше сенаторът, — и който ни причиняват болка, но след това разбираме, че сме постъпили по най-добрия и по най-мъдрия начин.

Алън се обърна и каза:

— Искам да съм наясно с нещо, ако не възразявате.

Сенаторът Деверукс също се беше отдръпнал от масата, но бе останал на стола си.

— Разбира се — каза той.

— Ако откажа да направя това, което искате, кое от нещата, за които говорихме — юридическата работа, „Деверукс Форестри“…?

Сенаторът доби обиден вид.

— Не бих искал така да разглеждам нещата, момчето ми.

— Но аз бих искал — упорито настоя Алън. Чакаше отговор.

— Предполагам… при определени обстоятелства… Може би ще ми се наложи да размисля.

— Благодаря ви — каза Алън. — Просто исках да съм наясно.

За момент го обзе слабост, изкушението бе голямо. Сенаторът бе казал: никой… даже Шерън… не ще узнае. Можеше лесно да бъде извършено: един пропуск, една неточност при излагане на доводите, отстъпка пред противниковия адвокат… Професионално можеше да го критикуват, но той бе млад — неопитността му щеше да бъде извинение. Такива неща бързо се забравят.

След това прогони мисълта като че ли не бе я имало.

Думите му бяха ясни и силни.

— Сенатор Деверукс — заяви той, — решел бях да отида в съда тази сутрин и да спечеля. Искам да знаете, че и сега ще спечеля, разликата е в това, че съм десетократно по-решен да го сторя.

Отговор нямаше. Само погледът се вдигна към него и лицето изглеждаше изтощено като че ли от усилията.

— И само още нещо — в тона на Алън се появи остра нотка. — Искам да е ясно, че вие вече не ми дължите никакъв хонорар. Моят клиент е Анри Дювал и никой друг.

Вратата на трапезарията се отвори. Появи се Шерън с ивица хартия в ръка.

— Нещо не е наред ли? — попита тя нерешително.

— Няма да има нужда от това — посочи Алън към чека. — Предлагам да го внесеш отново в Консолидейтид фонд.

— Защо, Алън? Защо? — устните на Шерън се разтрепериха, лицето й пребледня.

Внезапно и безпричинно той искаше да я уязви и нарани.

— Твоят скъпоценен дядо ми направи предложение — отговори той безжалостно. — Мисля, че трябва да го попиташ какво. В края на краищата и ти беше включена в сделката.

Той рязко се втурна край нея и не се спря докато не стигна до очукания си шевролет в алеята. Завивайки, потегли за града.

 

 

Алън Мейтлънд почука рязко на външната врата на апартамента, резервиран за Анри Дювал в хотел „Ванкувър“. След малко вратата се открехна и зад нея се показа плещестата, набита фигура на Ден Орлиф. Отворил вратата широко, журналистът го попита:

— Какво те забави?

— Имах друг ангажимент — отговори късо Алън. Влизайки, той огледа уютно обзаведената дневна, в която освен Ден Орлиф нямаше никой друг. — Време е да тръгваме. Анри готов ли е?

— Почти — каза репортерът. — Той е там, облича се — и кимна към затворената врата на спалнята.

— Бих искал да облече тъмния костюм — каза Алън. — С него ще изглежда по-добре в съда.

Предишния ден бяха купили два нови костюма за Дювал, а също така обувки и други дреболии, използувайки парите от натрупания малък попечителски фонд. Костюмите бяха конфекционни, набързо ги бяха приспособявали, но му стояха добре. Бяха ги донесли късно вчера.

— Няма да може да го облече — поклати глава Ден Орлиф. — Той го подари.

— Как така — подари го? — попита раздразнено Алън.

— Точно така, както ти казвам. Тук имаше един сервитьор по етажите, който беше горе-долу с размерите на Анри. И Анри му даде костюма. Просто така. А, да, хвърли му и чифт нови ризи и обувки.

— Ако това е шега — тросна се Алън, — не я намирам за много смешна.

— Слушай, приятел — предупреди го Орлиф, — каквото и да те яде, не си го изкарвай на мене. И си отбележи, че и аз не го намирам за смешно.

— Извинявай — направи гримаса Алън. — Мисля, че имам нещо като емоционален махмурлук.

— Случило се е преди аз да дойда — започна да обяснява Орлиф. — Очевидно Анри е почувствувал симпатия към това момче и това е всичко. Позвъних долу, за да се опитам да върна костюма, но на сервитьора му било вече свършило дежурството.

— Какво казва Анри?

— Когато го попитах за това той повдигна рамене и каза, че ще има много други костюми и че иска да подарява много неща.

— Трябва бързо да го откажем от подобни постъпки — мрачно отбеляза Алън.

Той прекоси стаята, отиде до вратата на спалнята и я отвори. Вътре стоеше Анри Дювал, облечен в светлокафяв костюм, бяла риза, акуратно вързана вратовръзка, лъснати обувки и се оглеждаше в голямото огледало. Той се обърна сияещ към Алън.

— Аз изглежда хубав, нали?

Беше невъзможно да не се поддадеш на момчешката му радост. Алън се усмихна. Косата на Анри също бе подстригана и сега бе добре сресана на път. Вчера бяха имали много напрегнат ден: медицинските изследвания, интервютата за вестниците и телевизията; пазаруването; пробите за костюмите.

— Разбира се, че изглеждаш хубав — Алън се опита гласът му да изглежда строг. — Но това не означава, че може да подаряваш костюмите, купени специално за теб.

Лицето на Анри придоби обиден вид.

— Човекът, на когото дал — мой приятел — каза той.

— Доколкото разбирам — намеси се Ден Орлиф отзад, — за пръв път сте се видели. Анри доста бързо се сприятелява.

— Не бива да даваш собствените си нови дрехи на никого, дори на приятели — започна да го поучава Алън.

Младият пътник без билет се нацупи като дете. Алън въздъхна. Явно щеше да има проблеми при адаптирането на Анри Дювал към новата за него социална среда. На глас каза:

— По-добре е да тръгваме. Не бива да закъсняваме за съда.

При излизането Алън се спря. Оглеждайки апартамента, каза на Дювал:

— Ако успеем в съда, следобед трябва да ти потърсим стая, където ще живееш.

Младият пътник без билет изглеждаше озадачен.

— Защо не тук? Това място добро.

— Не се съмнявам — отговори остро Алън. — Но нямаме толкова пари.

— Вестникът плати — увери го ведро Анри Дювал.

— Не и от днес нататък — поклати глава Ден Орлиф. — Редакторът ми вече роптае срещу цената. О, да, има и още нещо — обърна се той към Алън. — Анри реши, че трябва да му плащаме, за да го фотографираме. Съобщи ми го тази сутрин.

Алън усети, че се връща предишната му раздразнителност.

— Той не ги разбира тези неща. Надявам се, че няма да публикувате това във вестника.

— Аз няма — каза тихо Ден. — Но другите ще го сторят; ако го чуят. Мисля, че ще трябва сериозно да си поговориш с нашия млад приятел.

В това време Анри Дювал ги гледаше с лъчезарен вид.

 

 

Пред залата на съда, в която щеше да се състои тазсутрешното слушане се беше събрала неспокойна тълпа. Местата за публиката бяха вече заети и разсилните вежливо, но твърдо връщаха новодошлите. Пробивайки си път през тълпата, Алън игнорира въпросите на следващите го по петите репортери и въведе Анри Дювал през централната врата на съдебната зала.

Вече се бе отбил да си сложи адвокатската мантия с колосана бяла яка. Днес слушането щеше да бъде официално със спазване на всички изисквания на протокола. Когато влезе му направи впечатление внушителната съдебна зала с мебелировката от дъб, голям червен килим и подходящи тъмночервени и златисти завеси на високите арковидни прозорци. Слънчевите лъчи проникваха през венециански щори.

Зад една от дългите адвокатски маси, на тапицирани с кожа столове с високи облегалки вече седяха Едгар Крамър, А.Р. Батлър, Q.C. и адвокатът на корабната компания Толънд. Пред тях бе съдийското кресло с балдахин и с кралския герб над него.

Придружаван от Анри Дювал, Алън отиде до втората маса. Вдясно от него бе препълнената маса за пресата. Ден Орлиф бе дошъл последен и сега се наместваше между другите. Секретарят на съда и стенографът седяха пред подиума, на който се намираше — креслото на съдията. Откъм претъпканите места за зрители зад адвокатските маси се носеше жуженето на разговорите.

Алън погледна встрани и видя, че другите двама адвокати се бяха обърнали към него. Те му се усмихнаха и кимнаха и той отговори на поздрава им. Както и при предишния път — очите на Едгар Крамър бяха впити в друга точка. Минута по-късно Том Люис, също облечен в мантия, седна на мястото зад Алън. Оглеждайки се, той отбеляза равнодушно.

— Прилича на нашата кантора, само че е по-просторно — и кимна на Дювал. — Добро утро, Анри.

Алън се чудеше дали да съобщи на Том, че няма да има хонорар за работата, която вършат, че от необмислена гордост бе отхвърлил плащането, което им се полагаше, независимо от спора му със сенатора Деверукс. Може би това щеше да означава край на партньорството им — в последно време за тях бяха настъпили тежки времена.

Помисли си за Шерън. Сега бе сигурен, че тя не знаеше какво му бе предложил дядо й и затова той я беше отпратил от стаята. Ако бе останала тя би протестирала по същия начин, по който и той бе протестирал. Но вместо да й има доверие, той я бе заподозрял. Внезапно, отчаян си спомни думите, които бе казал на Шерън: „Ти беше включена в сделката“. Страшно му се прииска да си ги вземе обратно. Помисли, че тя няма да иска да го види повече.

Една мисъл му дойде наум. Шерън бе казала, че ще дойде в съда тази сутрин. Той се обърна, оглеждайки местата за зрители. Както и очакваше — нея я нямаше.

— Ред! — бе секретарят на съда.

Служителите, адвокатите и зрителите се изправиха, в залата шумолейки с мантията влезе съдията Стенли Уилис и седна на креслото.

— Върховният съд, 13 януари, по делото на Анри Дювал.

Алън Мейтлънд се изправи. Той бързо приключи с встъпителните фрази и започна:

— Милорд, от векове всяко лице, което попада под юрисдикцията на короната, независимо дали се намира временно в страната или не, е имало правото да търси възстановяване на справедливостта в подножието на трона. Това представлява и същината на жалбата на моя клиент днес, изразена в молбата за habeas corpus.

Алън знаеше, че слушането щеше да бъде по юридически формалности като той с А.Р. Батлър трябваше да спорят по неясните положения от закона. Но предварително бе решил да внесе в него колкото е възможно повече хуманност. И затова продължи:

— Привличам вниманието на съда към заповедта за депортиране, издадена от департамента по имиграция — Алън цитира думите, които вече бе научил наизуст — „… задържан и депортиран в мястото, откъдето сте дошъл в Канада или в страната, чийто гражданин сте или в страната, в която сте се родил или в такава страна, която е одобрена…“

Един човек, пледираше той, не може да бъде депортиран в четири различни места едновременно, следователно трябва да има решение кое от четирите предложения трябва да се приложи.

— Кой трябва да вземе това решение? — запита риторично Алън и отговори на въпроса си: — Човек би решил, че това трябва да бъдат властите, които издават заповедта за депортиране. И въпреки това никакво решение не е било взето, освен това, че моят клиент Анри Дювал трябва да бъде затворен на кораба.

Чрез това действие — или бездействие, твърдеше Алън, капитанът на кораба е заставен да направи невъзможния избор между четирите алтернативи. И Алън разгорещено заяви:

— Това е все едно, Ваша милост, да признае някого за виновен в престъпление и да каже: „Аз осъждам този човек или на три години в изправителен дом, или на дванадесет удари с пръчка или на шест месеца в местния затвор и оставям на някого другиго извън тази съдебна зала да реши кое наказание да се приложи“.

Когато Алън спря, за да отпие от чашата вода с лед, която Том му беше налял, по лицето на съдията пробягна слаба усмивка. На другата адвокатска маса А.Р. Батлър с невъзмутим вид на величественото си лице си записа нещо с молив.

— Аз твърдя, милорд — продължи Алън, — че заповедта за депортиране на Анри Дювал е нищожна, тъй като тя не може да бъде изпълнена точно.

Настъпи и времето за най-силния му коз в делото — случая „Кралят срещу Ахмед Сингх“. Алън подробно прочете отбелязаните пасажи от тома със съдебни отчети, който бе донесъл в съда. Казано просто при случая от 1921 г. канадският съдия бе постановил: един отхвърлен имигрант Ахмед Сингх не може да бъде депортиран просто на кораб. Анри Дювал, настояваше Алън, също не може да бъде депортиран на кораб.

— Според закона — заяви Алън, — двете ситуации са идентични. По този начин вследствие на процедурата по habeas corpus заповедта трябва да бъде отменена и моят клиент да бъде освободен.

А.Р. Батлър се размърда и пак си отбеляза нещо — скоро щеше да има възможността за опровергаване и излагане на собствените аргументи. Междувременно думите и доводите на Алън звучаха убедително. Той бе казал на сенатора Деверукс: „Възнамерявам да победя…“.

 

 

Едгар Крамър седеше до А.Р. Батлър и с нещастен вид слушаше проточилия се процес.

Едгар Крамър добре познаваше закона и това знание плюс неговия инстинкт му подсказваха, че слушането не се развиваше добре за департамента по имиграция. Едно друго усещане го предупреждаваше, че ако решението на съда е отрицателно, то някой в департамента щеше да опере пешкира. И този някой очевидно щеше да бъде той самият.

Знаеше за това от момента, в който преди два дена получи рязкото и язвително съобщение: „Премиерът-министърът… изключително недоволен… от това как сте се справили със случая в съдебната зала… не е трябвало да се предлага специално разследване… очаква по-добра работа в бъдеще“. Оперативният помощник, който му предаде това смъмряне, изглежда го правеше с особено удоволствие.

Едгар Крамър отново вътрешно се възмути от жестоката несправедливост. Бе му отказано елементарното право да се защити, да обясни лично на премиера, че е бил заставен от този съдия да назначи специалното разследване и че изправен пред две невъзможни ситуации бе избрал по-безобидната и по-бързата.

Бе постъпил правилно както беше постъпвал винаги откакто бе дошъл във Ванкувър.

Инструкциите, дадени му в Отава, преди да замине, бяха ясни. Заместник-министърът лично му бе казал: ако според закона пътникът без билет Дювал не отговаря на условията за приемането му за имигрант, то той не бива да бъде приеман при никакви обстоятелства. По-нататък на Едгар Крамър бяха дадени пълномощията да предприеме всички необходими юридически действия, каквито и да бяха те, за да не допусне приемането му.

Получи и още едно уверение, че няма да бъде допуснато политическият натиск или обществените протести да повлияят върху прилагането на закона. Казаха му, че това уверение е дошло непосредствено от министъра — мистър Уоръндър.

Едгар Крамър бе спазвал примерно указанията, така както винаги бе правил през цялата си кариера. Въпреки усложненията, които му се струпваха сега, той бе спазвал стриктно закона за имиграцията, утвърден от парламента. Бе изпълнителен и лоялен и не бе проявил небрежност. И не бе негова вината, че един адвокат парвеню и един заблуден съдия бяха провалили усилията му.

Очакваше, че началниците му ще разберат този факт. Но вместо това — съобщиха му за недоволството на премиер-министъра.

Мъмрене от премиера можеше да провали един държавен служител, да го дамгоса за цял живот и да не му позволи да напредне повече. Дори и правителството да се сменеше такива присъди обикновено оставаха.

В неговия случай порицанието не бе толкова голямо и вероятно премиер-министърът вече го бе забравил. И въпреки това Едгар Крамър с неспокойствие чувстваше, че бъдещето му вече не изглеждаше толкова бляскаво както преди една седмица.

Трябваше да внимава и да не допуска повече съмнителни стъпки. Защото ако на премиера още един път бъде напомнено за името му…

В залата словата се лееха. Съдията се бе намесил на няколко пъти с въпроси и сега А.Р. Батлър и Алън Мейтлънд учтиво дискутираха някаква дребна подробност на закона.

— … моят уважаем колега казва, че заповедта съответства точно на условията на раздел 36. Аз смятам, че добавянето на тази запетайка може да се окаже важно. Не е точно в съответствие с условията на раздел 36-ти…

Едгар Крамър мразеше до дъното на душата си Алън Мейтлънд. А също така имаше желание за уриниране — напоследък емоциите, включително и гневът, му влияеха по този начин. Забелязваше, че в последно време това негово нещастие се влошаваше, а болките при задържане се засилваха. Опита се да го изхвърли от ума си… да го забрави… да мисли за нещо друго…

Погледна към Анри Дювал — пътникът без билет се бе ухилил нищо неразбиращ, а очите му шареха из съдебната зала. Целият инстинкт на Едгар Крамър, — дългогодишният му опит говореха, че този човек никога няма да стане стабилен имигрант. Миналото му свидетелстваше против него. Въпреки цялата помощ, която би могла да му се окаже, този човек никога нямаше да се приспособи към една страна, която той не бе в състояние да разбере. Хората от неговия тип имаха определена схема на поведение: краткотрайно трудолюбие — след това безделие, нетърпеливо търсене на бързи печалби, слабост, пропадане, неприятности — схемата винаги доказваше потъване. В архивите на департамента имаше много такива случаи — груба действителност, която идеалистите със светнали очи предпочитаха да не забелязват.

— … Разбира се, милорд, единственият спорен въпрос по връчването на habeas corpus е законността на задържането…

Мисълта, нуждата да уринира, почти физическата болка не можеха дълго да бъдат потискани.

Едгар Крамър се размърда с нещастен вид на стола си. Но той нямаше да излезе. Каквото и да е, но да не привлича вниманието към себе си. Той затвори очи и започна да се моли за прекъсване.

Алън Мейтлънд разбра, че няма да му е лесно. А.Р. Батлър, Q.C. се бореше с всички сили, оспорвайки всеки довод, цитирайки прецеденти, които опровергаваха „Кралят срещу Ахмед Сингх“. Съдията също изглеждаше много придирчив, питаше за всяка дреболия като че ли имаше някаква причина да иска да обърне наопаки аргументите на Алън.

В този момент А.Р. Батлър защитаваше действията на департамента по имиграцията.

— Ничия свобода не е била накърнена — заяви той. — Дювал, чийто случай разглеждаме, има своите права и сега това се вижда.

Алън си помисли, че държането на стария адвокат както винаги е впечатляващо. Гръдният, школуван глас продължи:

— Аз твърдя, милорд, че ако ние приемем една такава личност при описаните обстоятелства, то тогава ние неизбежно ще отворим вратите на Канада за поток от имигранти. Това няма да бъдат имигрантите, които познаваме. Това ще бъдат хора, които ще искат да бъдат пуснати само защото не могат да си спомнят къде са родени, не притежават документи за пътуване или говорят едносрично.

Алън веднага скочи на крака.

— Милорд, протестирам срещу забележката на адвоката. Въпросът как някой човек говори…

Съдията Уилис му махна да седне.

— Мистър Батлър — отбеляза меко съдията, — не мисля, че вие или аз си спомняме нашето раждане.

— Това, което исках да кажа, милорд…

— По-нататък — каза твърдо съдията, — аз мисля, че някои от нашите най-уважавани местни фамилии произхождат от хора, които са слезли от корабите без документи за пътуване. Аз лично мога да назова няколко такива.

— Ако ваша светлост позволи…

— А що се отнася до говоренето едносрично, това се е случвало и с мене самия в собствената ни страна, когато например съм посещавал провинция Квебек — съдията кимна спокойно: — Моля, продължавайте, мистър Батлър.

За момент лицето на адвоката пламна. След това продължи:

— Това, което исках да кажа, милорд — без съмнение неудачно, за което ваша светлост милостиво ми указа е, че народът на Канада е защитен от закона за имиграцията…

Външно думите продължаваха да се подбират и леят с все същата уверена лекота. Но Алън разбра, че вече А.Р. Батлър е този, който събира сламки.

В един момент, когато слушането бе започнало у Алън се беше появило лошо предчувствие. Уплаши се, че независимо от всичко може да загуби, че дори в този късен стадий Анри Дювал може да бъде осъден довечера да отплува с „Вастервик“, че сенаторът Деверукс може погрешно да повярва в ефекта от своите придумвания… — Но сега увереността му се възвръщаше.

Очаквайки да свърши сегашната част от спора, мислите му се обърнаха към Анри Дювал. Въпреки убеждението на Алън, че младият пътник без билет е потенциално добър имигрант, инцидентът в хотела тази сутрин го бе разтревожил. С безпокойство той си спомни за съмненията на Том Люис: „Някаква пукнатина, слабост, може би не е по негова вина, може би е в резултат на нещо от миналото му“.

Може и да не е вярно — ожесточено си каза Алън — независимо от произхода си всеки се нуждае от време, за да се приспособи към новата обкръжаваща среда. Освен това определящ бе принципът за личната свобода и борбата за освобождението на един човек. Още един път огледа съдебната зала и срещна очите на Едгар Крамър, който го гледаше. Е, щеше да покаже на този мазен чиновник, че има съдебни процедури, които са по-силни от произволните административни разпоредби.

Центърът на съдебния дебат се бе променил. За малко А.Р. Батлър седна и сега Алън се върна към един стар въпрос — обжалването след специалното разследване, проведено в департамента по имиграцията. А.Р. Батлър протестира, но съдията реши, че въпросът може да бъде повдигнат, след което спокойно добави:

— Ако адвокатите не възразяват, мисля, че можем да направим кратко прекъсване.

Алън почти бе готов вежливо да се съгласи с предложението на съдията, но видя как върху лицето на Едгар Крамър се изписа неописуемо облекчение. Бе забелязал също, че през последните няколко минути държавният чиновник се бе въртял сякаш му бе неудобно на стола с висока облегалка. Внезапен спомен или инстинкт накараха Алън да се поколебае.

— С разрешението на ваша светлост — заяви той, — бих искал да приключим с тази част от моите аргументи.

Съдията Уилис кимна.

Алън се обърна към съда. Разгледа процеса на апелиране, разкритикува състава на апелационната комисия, която се състоеше от трима души — в това число и Едгар Крамър — имиграционни чиновници и колеги на служителя, провел специалното разследване — Джордж Темкинхил.

— Може ли да допуснем — започна той риторично, — че една така съставена група ще отрече заключенията на свой близък колега? Нещо повече, дали такава една група ще се противопостави на решение, обявено от самия министър на имиграцията в Камарата на общините?

— Моят колега — намеси се разгорещено А.Р. Батлър — нарочно изопачава нещата. Това е комисия, която трябва да разгледа…

Съдията се наклони напред. Съдиите винаги са чувствителни към всякакви административни съдилища — това беше нещо, което Алън знаеше. Сега като гледаше Едгар Крамър той разбра защо бе отложил почивката. Това бе жестока, злонамерена постъпка — нещо, което досега не бе забелязал у себе си. При това тя не беше и нужна, защото знаеше, че случаят е вече спечелен. И зачака с безпокойство.

— Както разбирам — язвително забеляза съдията Уилис — това така наречено обжалване на специалното разследване е просто едно подпечатване на решението от страна на департамента. Тогава защо изобщо го наричате обжалване? — като спря погледа си върху Крамър съдията отново продължи:

— Обръщам се към представителя на департамента по въпросите на гражданството и имиграцията и заявявам, че съдът има сериозни съмнения…

Но Едгар Крамър вече не го слушаше. Физическата болка, усещането, което се бе появило преди малко и сега се бе усилило завладяха съзнанието му. Умът и тялото не можеха да възприемат нищо друго. С мъка той отблъсна стола и забърза към изхода.

— Стойте! — извика рязко съдията.

Но той не обърна внимание. В коридора, все още забързан той чу как съдията Уилис хапливо говореше на А.Р. Батлър:

— … Предупредете този чиновник… неуважение… при още един случай… оскърбление на съда… — и след това отривисто: — Съдът се оттегля за петнадесет минути.

Можеше да си представи бойките, гръмки вестникарски истории, които след минута или две щяха да започнат да се пишат и изпращат по телефона:

Едгар С.Крамър, висш чиновник в департамента по имиграция, днес бе обвинен в оскърбление на съдебните процедури по време на следването на случая Анри Дювал във Върховния съд на Британска Колумбия. Крамър, към когото се е обърнал с критика съдията Уилис, е излязъл от залата, без да обръща внимание на разпореждането на съдията…

Щеше да се появи навсякъде. И ще бъде прочетено от хората, колегите, началниците, министъра, премиер-министъра…

Никога нямаше да може да обясни. С кариерата му бе свършено.

Щяха да го порицаят и след това да остане държавен служител, но без издигане в службата. Отговорностите му щяха да намаляват, уважението — да се топи. Случвало се бе с други. Вероятно в неговия случай щеше да има медицинско обследване и ранно излизане в пенсия…

Той се наклони напред, опря глава в студената стена на тоалетната и едвам се сдържа да не се разплаче с горчиви, мъчителни сълзи.

 

 

— И сега какво? — попита Том Люис.

— Ако искаш да знаеш — отговори Алън Мейтлънд — и аз се питам същото.

Бяха застанали на стъпалата на зданието на Върховния съд. Бе рано следобед, времето бе топло с необичайно за сезона слънце. Петнадесет минути преди това бе произнесена благоприятна присъда. Съдията Уилис постанови, че Анри Дювал не може да бъде депортиран на кораб. Следователно Дювал нямаше да отплава довечера с „Вастервик“. В залата бяха избухнали спонтанни аплодисменти, които съдията прекъсна решително.

— Анри не е одобрен все още за имигрант — каза Алън замислено — и предполагам, че евентуално може да бъде изпратен директно в Ливан, откъдето се е качил на кораба. Но не мисля, че правителството ще го направи.

— И аз така предполагам — съгласи се Том. — Той обаче не изглежда обезпокоен.

— Погледнаха към другия край на стълбището, където Анри Дювал бе обкръжен от куп репортери, фотографи и почитатели. В групата имаше и няколко жени. Бившият пътник без билет позираше за снимки, широко ухилен и с изпъчени гърди.

— Кой е този мижав тип в палтото от камилска вълна? — запита Том.

Той гледаше към един вулгарно изглеждащ човек със сипаничаво лице и омазнена коса. Бе прегърнал Дювал през рамото и се снимаше заедно с него.

— Както разбрах някакъв агент на нощен клуб. Появи се преди няколко минути и каза, че иска да включи Анри в някакво шоу. Аз бях против, но на Анри идеята му хареса — каза бавно Алън. — Не виждам какво мога да направя.

— Каза ли на Дювал за предложенията за работа, които сме получили? Офертата за влекача звучи добре.

Алън кимна.

— Каза ми, че няколко дни не иска да започва работа.

Веждите на Том се вдигнаха.

— Става малко независим, а?

— Да — отвърна късо Алън. Вече си бе помислил, че някои от отговорностите, свързани с протежето му, могат да се окажат неочаквано тежки.

Помълчаха малко, след което Том каза:

— Предполагам знаеш защо Крамър по този начин излезе от залата?

— Спомням си от миналия път — кимна бавно Алън — това, което ми бе казал.

— Ти му скрои номер, нали?

— Не бях сигурен какво ще се случи — призна Алън. — Виждах, че е готов да се пръсне — и добави с нещастен вид. — Съжалявам, че го правих.

— Мисля, че и Крамър съжалява — каза Том. — Доста лош номер му изигра. Аз говорих след това с А.Р. Батлър. Между другото, Батлър не е лош човек, когато го опознаеш. Той ми каза, че Крамър е добър държавен служител — трудолюбив, честен. Ще си позволя да цитирам нашия уважаван колега: „Когато си помислиш какво плащаме на държавните служители, ние не заслужаваме крамъровците на тази държава.“

Алън мълчеше.

— Според Батлър — продължи Том Люис — Крамър вече е имал едно мъмрене за тази работа — от самия премиер. Мисля, че след това, което се случи, ще получи още едно, така че вероятно разбираш, че успя да го съсипеш.

— Срам ме е — каза бавно Алън.

— Е, и двамата ни е срам — кимна Том.

Ден Орлиф се отдели от групата, обкръжила Анри Дювал и се приближи до тях. Носеше под мишница един сгънат вестник.

— Отиваме в стаята на Анри — съобщи той. — Един от тези носи бутилка и изглежда цари желание да се започне веселба. Ще дойдете ли?

— Не, благодаря — каза Алън.

Том поклати глава.

— Добре — и понечи да се обърне, но се спря и подаде на Алън вестника. — Следобедното издание. За теб пише малко, но накрая ще има повече.

Том и Алън проследиха с поглед отдалечаващата се група с Анри Дювал. — Енергичният й център бе мъжът с палтото от камилска вълна. Една от жените бе хванала Анри под ръка. Бившият пътник без билет щастливо сияеше, радвайки се на вниманието. Вървеше и не погледна назад.

— Ще му натрия сол на главата за това — каза Алън. — Надвечер ще отида и ще го взема. Не мога да го оставя просто така да се погуби.

— Успех — ухили се саркастично Том.

— Ще се оправи — започна да спори Алън. — Може да се оправи. Никога не можеш да знаеш от самото начало и не бива да си съставяш мнение предварително — никога.

— Не — каза Том, — не бива да си съставяш мнение предварително.

— Дори ако тръгне по лош път — настояваше Алън — по-важен е принципът.

— Да — Том слизаше след Алън по стъпалата на сградата на съда. — Предполагам, че е така.

Когато вече ядяха от димящите спагети в италианския ресторант до кантората им, Алън каза новината за хонорара им. Изненадващо Том не се развълнува особено.

— Предполагам, че и аз бих направил същото — каза той. — Не се безпокой, ще се оправим.

Алън почувствува, че го залива вълна от топлина и благодарност. За да скрие чувствата си, отвори вестника, който му беше дал Ден Орлиф.

На първа страница пишеше за делото Дювал, но репортажът бе отпреди решението на съда и поражението на Едгар Крамър. Съобщение на Канедиън прес от Отава гласеше, че премиер-министърът ще направи „много сериозно и важно заявление следобед в Камарата на общините“; не се казваше за какво ще бъде заявлението, но слуховете го свързаха с обтегналата се международна обстановка. Колоната с последните новини съдържаше резултатите от наддаванията и още едно съобщение:

Тази сутрин в дома си във Ванкувър внезапно почина от сърдечен удар Ричард Деверукс. Той бе на 74 години.

 

 

Вратата на къщата бе отворена и Алън влезе през нея. Намери Шерън сама в хола.

— О, Алън — тя тръгна към него. Очите й бяха зачервени от плач.

— Веднага щом чух, тръгнах насам — каза той меко. Взе ръцете й в своите и я поведе към едно канапе. Седнаха един до друг.

— Недей да говориш — каза и той, — освен ако не искаш.

След малко Шерън каза:

— Случи се… около час, след като си тръгна.

— Не е, било защото… — започна той виновно.

— Не — гласът й беше тих, но твърд. — Вече бе имал два сърдечни пристъпа. От година знаехме, че следващият…

— Изглежда неуместно — каза той, — но искам да ти кажа, че съжалявам.

— Аз го обичах, Алън. Той от бебе се грижеше за мен. Бе мил и великодушен — гласът на Шерън затихна, след това продължи: — О, знам всичко за политиката. В нея наред с хубавите има и доста долни неща. Понякога изглеждаше като че ли той не може да се спре.

— Всички сме такива — каза меко Алън. — Предполагам, че така сме устроени — мислеше за себе си и за Едгар Крамър.

Шерън вдигна очи и изрече спокойно:

— Не съм чула…, след всичко това. Спечели ли делото?

Той бавно кимна.

— Да, спечелихме — но се чудеше какво спечели и какво загуби.

— След като ти си отиде тази сутрин — внимателно започна Шерън, — дядо ми разказа какво се е случило. Знаеше, че не трябвало да те моли за това, за което те е молил. Искаше да ти го каже.

— Вече няма значение — изрече успокоително той. Но му се искаше тази сутрин да е бил по-внимателен.

— Той би искал ти да знаеш — очите й бяха замъглени, гласът й несигурен. — Каза ми… че ти си най-хубавия млад човек… който той е познавал… и че ако аз не те сграбча и не се омъжа за теб…

Гласът секна. И тя се оказа в прегръдките му.