Артър Хейли
Живот по върховете (16)

16.
Съдията Уилис

В хола на апартамента в хотел „Ванкувър“ Джеймз Хаудън връчи на оперативния си помощник Елиът Прауз банкнота от един долар.

Реши, че ако някога напише мемоарите си, ще посочи, като една от привилегиите на премиер-министъра възможността да пратиш някого да ти купи сладки работи. Това сигурно щеше да примами някое амбициозно дете!

Когато младият човек се отдалечи с неизменната си сериозност, Джеймз Хаудън затвори вратата към външната стая, отрязвайки шума на телефоните и тракащите пишещи машини, с които се занимаваше временният екип от доброволци на партията. Сядайки в един фотьойл, той се замисли за резултатите от стремителния му тур с речи.

Безусловно, това беше блестящ личен успех.

В целия си политически живот Джеймз Хаудън никога не беше се издигал до такива ораторски висини, нито пък бе посрещан с такива акламации от аудиториите. Авторите на речите му, които Брайън Ричардсън беше наел — единият от Монреал, другият — сътрудникът на „Таим“ и „Лайф“ в Ню Йорк, си свършиха добре работата. Но още по-добри в определени моменти бяха импровизациите на Хаудън, когато той се отказваше от предварително написаното и говореше с убедителност и искреност, които се предаваха на повечето му слушатели.

Подготвен или импровизирайки, той говореше главно за североамериканската традиция и за натиска на вражеските идеологии, които застрашават оцеляването й. Настана време да се обединим, заявяваше той; време е да сложим край на дребнавостта и препирните; време е да се издигнем над ограничеността си и да поставим на първо място великата кауза за свободата на човека.

Хората реагираха така, като че ли именно това бяха думите, които бяха желали да чуят; като че ли очакваха да ги поведат към такива цели…

Премиер-министърът не беше споменавал за Съюзния пакт. По конституция той трябваше да бъде обявен първо в парламента.

Но у него се появи чувство за навременност: като че ли нацията беше готова за по-тесен съюз със Съединените щати. Джеймз Хаудън го усещаше, а неговият политически инстинкт към ветровете на промяната рядко го бе лъгал.

В Торонто аудиторията стана на крака и продължително го приветствува. По същия или подобен начин го посрещнаха във Форт Уилям, Уинипег, Риджайна, Калгари и Едмънтън. И сега последната му спирка, преди да се завърне на изток бе Ванкувър. Довечера в градския театър „Куин Елизабет“ щеше да говори пред три хиляди души.

Пресата беше отразила обиколката му много добре. Във вестниците, както и по телевизията и радиото неговите речи се изтъкваха на първо място. Изключителен късмет е, помисли си Хаудън, че през изминалите няколко дни нямаше нито една конкурираща новина — нито едно голямо природно бедствие или потресаващо сексуално убийство, или избухване на локална война не бяха отвлекли вниманието от него.

Вярно, имаше някои дребни неприятности. Случаят с кандидат-имигранта Анри Дювал не слизаше от страниците на вестниците и критиката към позицията на правителството продължаваше. Във всеки град от обиколката му имаше демонстранти с плакати, подкрепящи пътника без билет, задаваха му неудобни въпроси за случая на събранията с широк достъп. Но той усещаше, че шумът утихва, замира. Може би защото нищо не спада така бързо, както ентусиазмът в подкрепа на една загубена кауза.

Искаше му се младият Прауз да е вече тук.

В следващия момент той влезе с издути джобове.

— Искаш ли и ти? — попита премиер-министърът. Махна обвивката на едно шоколадче и започна доволно да дъвче.

— Не, сър, благодаря ви — отговори оперативният му помощник. — Да ви кажа право — не обичам много сладките неща.

Ясно, че не обичаш, помисли си Хаудън. На глас каза:

— Говори ли с местния началник по въпросите на имиграцията?

— Да, той идва тази сутрин. Името му е Крамър.

— Какво каза по случая Дювал?

— Увери ме, че поддръжниците на младежа не могат вече да предприемат никакви юридически стъпки. Случаят фактически умря.

Хаудън си помисли, че само Елиът Прауз е способен, да употреби в разговор изрази като „фактически умря“.

— Е — каза той, — да се надяваме, че този път е прав. Бих искал, обаче, да ти кажа, че ще се зарадвам, когато трупът бъде отстранен. Кога ще отплава корабът?

— Вдругиден вечерта.

В същия ден, помисли си Хаудън, когато той ще обяви в Отава Съюзния пакт.

— Мистър Крамър много държеше да ви види лично — каза оперативният помощник. — Изглежда иска да обясни действията си по случая, но аз му казах, че това е невъзможно.

Хаудън кимна одобрително. Много държавни чиновници биха искали да обяснят действията си на премиер-министъра, особено ако бяха оплели конците. Очевидно Крамър не беше изключение.

— Може да му изпратиш съобщение — каза Джеймз Хаудън. Реши, че няма да е лошо да стресне този човек. — Кажи му, че съм изключително разочарован от поведението му по време на слушането в съдийската зала. Не е трябвало да предлагат специално разследване. Просто е възобновил случая в момент, когато той е бил почти решен.

— Мисля, че именно тава искаше да обясни…

— Информирай го, че очаквам от него да работи по-добре в бъдеще — добави твърдо Хаудън. По тона му се разбра, че смята вече случая за приключен.

Оперативният помощник се поколеба, след което каза с извиняващ се вид:

— Има още нещо по случая Дювал. Адвокатът му, мистър Мейтлънд, е дошъл да се срещне с вас. Вие се съгласихте, ако си спомняте…

— Боже господи! — във внезапен изблик на гняв премиер-министърът удари с ръка по масата. — Няма ли да има край…?

— И аз се чудя, сър.

Преди около година, когато Прауз беше нов, някои от избухванията на Джеймз Хаудън можеха задълго да го разстроят. По-късно се беше научил да не им обръща внимание.

— Това не беше ли онази проклета вестникарска идея, а? — попита гневно премиер-министърът.

— Да, на ванкувърския „Поуст“. Те предложиха…

— Знам какво предложиха и това е показателно — продължи да бушува Хаудън.

— Вестниците вече не се задоволяват да отразяват новините. Те вече искат да ги създават.

— Но вие се съгласихте…

— Знам, по дяволите, че съм се съгласил! Защо продължаваш да ми повтаряш това, което знам?

— Защото — отговори с вкаменено лице Прауз — не бях сигурен, че си спомните.

Понякога Хаудън се чудеше, дали наистина неговият оперативен помощник е напълно лишен от чувство за хумор.

Молбата му беше отправена вчера в Калгари, след като ванкувърският „Поуст“ беше написал, че адвокатът Мейтлънд ще поиска разговор с премиер-министъра, когато той стигне до Западния бряг. Телеграфните агенции подеха новината и я разпространиха.

След телефонен разговор с Брайън Ричардсън двамата установиха, че могат да отговорят само по един начин. И ето, Мейтлънд беше тук.

— Добре — каза мрачно Джеймз Хаудън. — Да влезе.

От четиридесет и пет минути Алън Мейтлънд чакаше във външната стая на хотелския апартамент. С всяка измината минута нервността и неувереността му нарастваха. Сега, когато го въведоха във вътрешната стая, той се питаше вече какво въобще прави тук.

— Добро утро — каза премиер-министърът отривисто. — Разбрах, че сте искали да ме видите.

Двамата се огледаха преценяващо един друг. Интересът му преодоля нервността и Алън видя висока фигура, леко прегърбена, отпусната в удобен тапициран стол. Чертите — тежкото като на ястреб лице и дългият, клюновиден нос му бяха познати от хилядите вестникарски страници и телевизионните екрани. И все пак видя, че лицето е по-старо, по-набраздено с бръчки, отколкото го показваха снимките. Чувствуваше се и една изненадваща го умора.

— Благодаря ви, че ме приехте, господин премиер-министър — каза Алън. — Исках лично да се обърна към вас и да изложа молбата си от името на Анри Дювал.

Днес младите адвокати са по-млади от всякога, помисли си Джеймз Хаудън. Или може би просто така изглежда на по-старите адвокати, които стават все по-стари? Зачуди се дали преди четиридесет години той самият е изглеждал така млад и жизнен като този късо подстриган и атлетически сложен млад човек, който сега стоеше неуверено пред него.

— Е, седнете — премиер-министърът посочи един стол срещу себе си и Алън седна. — Бъдете кратък, мистър Мейтлънд, тъй като не мога да ви отделя повече от няколко минути.

— Очаквах, че ще е така, сър — Алън се стараеше тонът му да е почтителен. — Ето защо мисля да пропусна фактите по случая. Мисля, че сте чули повечето от тях.

— Да съм ги чул! — Хаудън едвам издържа внезапен пристъп на истеричен смях. — О, небеса! Имам чувството, че от седмици не чувам нищо друго.

Алън се усмихна — с топла, момчешка усмивка, отбеляза Хаудън, която бързо се появи и също тъй бързо изчезна. След това, станал веднага сериозен, той започна.

— Има много неща, господин премиер-министър, които фактите не могат да покажат: условията на кораба; един човек, затворен в дупка, подобна на клетка за животни; едно човешко същество, лишено от свобода, от надежда…

— Замисляли ли сте се, мистър Мейтлънд — прекъсна го Хаудън, — че това не е канадски кораб, че някои от тези условия са съществували от доста време, и че те не са работа на тази страна?

— Тогава чия работа са? Вас питам, сър — в очите на Алън проблесна пламък, първоначалната му нервност изчезна. — Не са ли наша работа човешките същества, които не принадлежат към нашия спретнат, стегнат клуб?

— Вие говорите за спретнат, стегнат клуб — отговори търпеливо Джеймз Хаудън. — Знаете ли, че Канада е приела най-много имигранти в света?

— Всъщност нямаме кой знае каква конкуренция, нали? — наклони се напред Алън.

Туш, помисли си Хаудън. На глас каза:

— Това няма нищо общо с въпроса. Истината е, че съществуват закони и правила, които третират тези неща и ако го признаваме, трябва да ги съблюдаваме.

— Някои от законите са доста двусмислени — каза Алън, — особено когато засягат човешките права.

— Ако мислите така, имате правно основание да се обърнете към съда.

— Вашият шеф на имиграцията във Ванкувър не мисли така. Той ми заяви, че никой съд няма право да се меси в тези неща.

— Няма значение — настоя премиер-министърът. — Вие се обърнахте към съда и загубихте делото.

— Да, загубихме — призна тъжно Алън. — Затова съм тук — да моля — отново проблесна усмивката. — Ако е нужно, ще падна на колене.

— Не — усмихна се и Хаудън. — Не бих искал да го правите.

— Искам да ви разкажа, сър, за Анри Дювал — Алън си помисли, че след като времето е малко, трябва да го използува възможно най-смислено. — Той е един свестен млад мъж, здрав, работлив: убеден съм, че ще стане добър гражданин. Разбира се, той не говори добре английски, няма образование…

— Мистър Мейтлънд — прекъсна го твърдо премиер-министърът. — Причината, поради която този човек не може да бъде допуснат в Канада, е доста проста. Светът е пълен с хора, които най-общо погледнато заслужават да им се помогне. Но в тази помощ трябва да има някакъв ред, някакъв план, някаква схема на действие. Затова сме създали закон за имиграцията…

Освен това, помисли си той упорито, няма да отстъпя пред тази абсурдна, пресилена врява на тълпата. В него все още гореше възмущението, изпитано на летището в Отава. И дори ако пренебрегне заплахата на Харви Уоръндър, едно отстъпление сега би изглеждало жалко и смешно. Като премиер-министър той бе обявил решението си и това сигурно значеше нещо.

— Анри Дювал е във Ванкувър, господин премиер-министър — продължаваше да спори Алън Мейтлънд. — Той не е в Унгария, Етиопия или Китай. Той присъствува тук и сега — и с нотка на горчивина добави: — В една страна, в която се предполага, че на непривилегированите им се дава надежда.

Непривилегированите. За момент Джеймз Хаудън с горест си спомни за своето сиротство; за дошлия отвън, неочакван шанс, даден му преди много години от един човек — неговия собствен Алън Мейтлънд. Но той поне беше роден тук. Реши, че разговорът се е проточил прекалено дълго.

— В тази страна решава законът за имиграцията, мистър Мейтлънд. Без съмнение той си има своите недостатъци, но такъв го е приел народът на Канада. Съжалявам, но в съответствие с този закон отговорът, който трябва да ви дам, е не.

Спазени бяха набързо и заключителните любезности. Изправяйки се, Джеймз Хаудън разтърси ръката на Алън.

— Позволете ми да ви пожелая големи успехи в професията — каза той. — Може би един ден ще се заемете с политика. Имам чувството, че тя ще ви се удава.

— Не мисля така, сър — каза тихо Алън. — Прекалено много неща не ми харесват в нея.

След като Алън си отиде, премиер-министърът взе второ шоколадче и замислено започна да си отхапва. Малко по-късно извика оперативния си помощник и с раздразнение поиска тезисите на речта си за довечера.

 

 

Ден Орлиф чакаше Алън Мейтлънд във вестибюла на хотел „Ванкувър“.

— Нещо ново? — попита той с очакване.

Алън поклати глава.

— Е — каза бодро Орлиф, — поне поддържаш интереса на хората към случая. И това е нещо.

— Нима? — попита намусено Алън. — Кажи ми, моля те, какво могат да направят хората, когато правителството не ще и пръста си да помръдне.

— Не си ли чувал? Хората могат да сменят правителството — ни повече, ни по-малко.

— О, страхотно — каза Алън. — Ще чакаме да дойдат изборите и след това ще пратим картичка на Анри с новината. Ако успеем да открием къде е.

— Хайде — каза Ден, — ще те закарам до кантората ти. По пътя ще ми кажеш какво ти заяви Хаудън.

Когато Алън влезе, Том Люис работеше в своето стъклено кубче. Ден Орлиф, след като поговориха в колата, отпътува вероятно към „Поуст“. Алън повтори още един път на Том какво се беше случило.

— Едно ще ти кажа — рече Том, — след като си впил зъби в кокала, не го изпускай.

Алън кимна. Помисли си дали да не се обади на Шерън. Май че нямаше повод. Не бяха се чували от телефонния разговор преди два дена.

— Между другото — каза Том, — за теб дойде колет — донесе го шофьор и т.н. В канцеларията ти е.

Алън влезе с любопитство. По средата на бюрото му имаше квадратен опакован пакет. Отвърза го, извади една кутия и махна капака й. Под няколко слоя хартия имаше глинена фигурка — глава и рамене. На бележката до нея пишеше:

Опитах се да постигна прилика с мистър Крамър, но излезе това. Така че, моля те, никакви карфички — никога!

С любов — Шерън

Той извади фигурката. Просиявайки видя, че е едно сполучливо подобие на него самия.

 

 

На по малко от четвърт миля от апартамента на премиер-министъра в хотел „Ванкувър“ съдията Стенли Уилис от Върховния съд на Британска Колумбия вече повече от час крачеше неспокойно из личния си кабинет.

Мрачният, суров и външно невъзмутим съдия Уилис водеше вътрешна борба.

Фронтовете бяха точно очертани. От едната страна стоеше почтеността му съдия, а от другата — собствената му съвест. И двете се пресичаха върху един човек: Анри Дювал.

Едгар Крамър беше казал на оперативния помощник на премиер-министъра, че вече няма юридически стъпки, които поддръжниците му биха могли да предприемат. След едноседмично търсене на правни прецеденти Алън Мейтлънд беше стигнал до същото заключение.

Съдията Уилис обаче знаеше, че и двамата не са прави. Ако известният му прецедент се използува правилно, можеше да се извоюва поне временно освобождаването на Анри Дювал от корабния затвор, а нищо чудно и завинаги.

Ключът на развръзката се намираше в един тежък подвързан том — „Доклади на Британска Колумбия“, том 34, 1921, който лежеше на масата на съдията. Беше отворен на страницата, озаглавена „Кралят с/у Ахмед Сингх“.

Хартията, на която бяха написани тези и следващите ги думи, беше пожълтяла. Но законовото положение — ratio decidendi^[1] — беше също така задължително, както ако беше написано вчера.

Един канадски съдия беше отсъдил: Ахмед Сингх през 1921… а следователно и Анри Дювал днес… не може да бъде депортиран просто на кораб.

Всеки човек (беше обявил през 1921 отдаван починалият вече съдия) трябва да бъде депортиран в страната, от която е дошъл, а не на каквото и да е друго място.

Но „Вастервик“ не беше регистриран в Ливан… мястото, откъдето беше дошъл Анри Дювал… там, където се беше качил на кораба. М.к. „Вастервик“ беше океански трампови кораб. Пристанището, за което трябваше да отплава, бе Белфаст, а никой не знаеше каква ще е следващата точка от маршрута му…

Следователно заповедта за депортация на Анри Дювал беше незаконна и невалидна.

Така повеляваше „Кралят срещу Ахмед Сингх“.

Съдията Стенли Уилис дискретно беше установил фактите, касаещи „Вастервик“, както дискретно се беше интересувал и от другите подробности по случая.

Казали му бяха, че Алън Мейтлънд и Том Люис търсят юридически прецеденти, които биха предотвратили депортирането на Анри Дювал. Узна и за неуспеха им. Това не го изненада.

Не упрекваше двамата млади адвокати, че не бяха успели да открият „Кралят срещу Ахмед Сингх“. Случаят беше неправилно обобщен и класифициран в „Канадски индекс“, което често се случваше. Самият съдия нямаше да знае, ако преди много години случайно не се беше натъкнал на стария отчет и той не беше останал в паметта му.

Ако бях адвокат на Анри Дювал, помисли си съдията Уилис, веднага, още този следобед, щях да подам молба за ново разглеждане habeas corpus. А като съдия, ако молбата дойдеше при него, веднага щеше да разпореди — не с половинчата заповед nisi, както преди това, а с пълноценна habeas corpus, която веднага щеше да освободи Анри Дювал от „Вастервик“.

Но той беше съдия: и не беше адвокат. И никой не можеше да бъде двете едновременно.

Работата на съдията беше да взема решение по проблемите, които му се представят. И не му влизаше в задълженията да се намесва непосредствено в юридическите случаи или да предприема действия в полза на едната страна и във вреда на другата. Понякога, за да бъдем точни, съдията можеше да подсети някой адвокат, посочвайки му стъпките, които би следвало да предприеме, за да се защити една, по негово мнение, справедлива кауза. Той самият го беше направил спрямо Алън Мейтлънд по време на гледането nisi за Анри Дювал.

Но като изключим това, всяка друга съдийска намеса е осъдителна. Нещо повече — тя е предателство спрямо ролята на съдията.

Съдията Уилис отново закрачи по килима между бюрото си и прозореца. Днес широките, костеливи рамене се бяха превили над дребното тяло, като че ли тежка отговорност се беше стоварила отгоре им. Напрегнато от мислене, ъгловатото лице беше обезпокоено.

Ако не бях това, което съм, помисли си съдията Уилис, всичко щеше да е толкова просто. Щях да вдигна телефона и да поискам да ме свържат с Алън Мейтлънд. Когато се обади, просто щях да му кажа: „Погледнете в «Доклади на Британска Колумбия», том 34, 1921, страница 191, Кралят с/у Ахмед Сингх“. Нищо повече няма да е нужно. Той е буден млад човек и преди регистратурата на съда да затвори днес, ще бъде тук с разпореждане за habeas corpus.

Това ще предотврати отплаването на Анри Дювал.

И аз искам това, помисли си той. Алън Мейтлънд също го иска. И аз го искам.

Но понеже аз съм това, което съм, не мога… директно или индиректно… да го направя.

И все пак… съществуваше подразбираща се главна презумпция.

Това беше фраза, която той си спомняше от Юридическия факултет отпреди много години. Все още я преподаваха, въпреки че рядко се споменаваше в съдийските среди.

Подразбиращата се главна презумпция беше доктрината, според която никой съдия, каквото и да е неговото намерение, никога не може да бъде безпристрастен. Съдията е човек и следователно не може да държи везните абсолютно равни. Съзнателно или несъзнателно, всяка негова мисъл и действие са повлияни от миналото му.

Съдията Уилис приемаше постулата. Знаеше, че самият той има основна предпоставка. Тя можеше да бъде обобщена в една дума:

Белсен.

Беше през 1945 година.

Юридическата кариера на Стенли Уилис, както и на мнозина от неговото поколение, беше прекъсната от годините на Втората световна война. Служил бе като артилерийски офицер в канадските части в Европа от 1940 г. до края на войната. А в самия й край майор Стенли Уилис, М.С., офицер за свръзка във Втората британска армия, беше придружил 63-ти противотанков полк при освобождаването на нацисткия концентрационен лагер в Берген-Белсен.

Остана един месец в Белсен и това, което видя там, беше най-ужасяващия спомен в живота му. Много години след това, а понякога даже и сега ужасът на тези тридесет дена го преследваше в кошмарни, трескави сънища. И Стенли Уилис, който под строгия външен вид беше образован и чувствителен човек, си беше тръгнал от Белсен с едно твърдо намерение: през останалите години той ще направи всичко, което зависи лично от него, за да облекчи страданията на унижаваните и оскърбяваните човешки същества.

Като съдия не му беше толкова лесно. Имаше случаи, когато въпреки вътрешните си съмнения беше принуден да издаде присъда за виновност, а инстинктът му казваше, че не човекът, а обществото е главния виновник. Но се случваше някой нещастен, злочест престъпник, отписан от повечето хора като непоправим, да получи лека или смекчена присъда, защото сянката на миналото, подразбиращата се главна предпоставка, беше навестила ума на съдията Уилис. Така беше и сега.

И преди слушането nisi, и сега бедственото положение на Анри Дювал продължаваше да го вълнува дълбоко.

Един човек беше хвърлен в затвор. Този човек можеше справедливо да бъде освободен.

Между първото и второто стоеше гордостта и честта на съдията.

Смирената гордост е урок по справедливост, помисли си той. И отиде до телефона.

Не можеше да се обади направо на Алън Мейтлънд, налагаше се да бъде дискретен. Но имаше друг начин. Можеше да говори с някогашния си партньор от юридическата кантора, сега уважаван старши адвокат, който беше проницателен мъж и щеше да разбере загатванията в един разговор. Споменатата информация щеше да бъде предадена на точен адрес, без да се разкрива източникът. Но бившият му колега също имаше определено мнение по въпроса за вмешателството на съдиите…

Съдията Уилис въздъхна… Помисли си, че не може да има идеална конспирация, без да се плати за нея определена цена.

И така той позвъни и след като от другата страна вдигнаха слушалката, каза:

— Стенли Уилис се обажда.

По телефона се чу гръден глас, който любезно отвърна:

— Приятно съм изненадан, ваша светлост.

— Обаждам ти се неофициално, Бен — вметна бързо съдията.

— Как си, Стен? — каза зарадвано гласът по телефона. — Отдавна не си се обаждал. — В гласа звучеше нотка на искрена симпатия.

— Знам. Трябва да се видим някой ден.

Но всъщност се усъмни дали ще го сторят. По силата на своята длъжност съдията беше обречен да крачи самотен по пътя си.

— Е, Стен, какво мога да направя за теб? Има ли някой, когото искаш да дам под съд?

— Не — каза Уилис. Не владееше изкуството да поддържа с лекота светски разговор. — Обадих се да поговорим за делото Дювал.

— О, да, случаят с пътника без билет. Четох за твоето решение. Жалко, но не виждам какво друго би могъл да направиш.

— Така е — призна съдията, — нищо повече не можеше да се направи. Независимо от това младият Мейтлънд е блестящ млад адвокат.

— Съгласен съм с теб — каза гласът. — Мисля, че той ще издигне престижа на професията.

— Чух, че е имало голямо търсене на прецедент.

— Така както ми казаха — засмя се дълбокия глас. — Мейтлънд и партньорът му са обърнали правната библиотека наопаки. Но не са успели да намерят нищо.

— Чудех се — каза бавно съдията Уилис, — дали са стигнали до „Кралят срещу Ахмед Сингх“, Б.К., „Доклади“, том 341, 1921, стр. 191. Мисля, че на основание на този случай ще получат без проблеми habeas corpus.

От другата страна на линията настъпи тишина. Съдията можеше да си представи вдигнатите вежди, чувството на неодобрение. След това гласът каза по-студено, отколкото преди:

— По-добре е да повториш още веднъж. Не запомних всичко.

Съдията Уилис повтори данните и малко след като сложи слушалката, си помисли, че за всичко, което правим, плащаме определена цена. Но беше сигурен, че информацията ще стигне до предназначението си.

И преди да се върне към купчината натрупани съдебни решения, погледна часовника си.

Четири и половина часа по-късно, когато тъмнината беше започнала да се спуска над града, слабичкият възрастен служител се появи на вратата и съобщи:

— Милорд, мистър Мейтлънд има молба за habeas corpus.

 

 

Осветен от ярката светлина на окачените прожектори, „Вастервик“ товареше дървен материал.

Уверено и бодро Алън Мейтлънд се изкачи по ръждивия трап на малката, разнебитена главна палуба.

Миризмата на тор беше изветряла. Всяка следа от нея беше отвята от свежия бриз, духащ откъм морето. По кораба се носеше чистият аромат на кедър и ела.

Нощта беше студена, но звездите отгоре примигваха на чистото небе.

Третият помощник-капитан, когото Алън беше видял сутринта на Коледа, тръгна към него откъм бака.

— Дошъл съм да видя капитан Яабек — извика Алън през палубата. — Ако той е в каютата си, сам ще се оправя дотам.

Слабият, жилав мъж се приближи.

— Добре, отидете сам — каза той. — Мисля, че дори и да не знаете къде е каютата, тази вечер сте в такова настроение, че сигурно ще се оправите.

— Да — съгласи се Алън. — Така си е.

Инстинктивно докосна джоба на костюма си, за да се увери, че ценният документ е там. Като завиваше към вътрешността на кораба, той извика през рамо:

— Как е настинката ви?

— Ще ми мине — отговори помощник-капитанът — веднага щом излезем в открито море — и добави: — След две денонощия.

Две денонощия. Почти не остана време, помисли си Алън, но изглежда, че успяхме. Този следобед той беше в апартамента си на Гилфорд стрийт, когато му се обади Том Люис със съвета да погледне „Кралят с/у Ахмед Сингх“.

Решен да не пропуска и най-малкия шанс, но и без особена надежда, той отиде в правната библиотека. И като прочете решението от 1921 година, сърцето му подскочи. След това трескаво хукна да съпоставя, печата и събира различни клетвени декларации, които се изискваха от закона. Макар да нямаше време, търбухът на чудовището трябваше да бъде напълнен с хартия…

След това изтърча до съда, за да хване регистратурата на Върховния съд, преди да затвори. Успя в последния момент и само няколко минути по-късно застана пред Уилис, съдия по съкратено производство.

Съдията, суров и отчужден, го изслуша и след няколко кратки въпроса издаде заповед за habeas corpus — абсолютната, пълна заповед, а не половинчато разпореждане nisi. Това беше рядък и безмълвно драматичен момент. Оригиналът и едно копие от разпореждането вече се намираха в джоба на Алън: „Елизабет, по благоволението на Господа, кралица на Обединеното кралство, Канада и другите й страни и територии, Защитник на Вярата… Ви нарежда незабавно след получаването на това наше разпореждане… да предадете тялото на Анри Дювал…“

Разбира се, все още предстоеше гледането на случая в съда, назначено за вдругиден. Но изходът фактически беше ясен: „Вастервик“ ще отплава без Анри Дювал.

Утре, помисли си Алън, трябва да телефонирам по някое време на адвоката, които ни насочи към случая Ахмед Сингх. Том Люис знае името му. Дойде им като от небето…

Той стигна до вратата на капитана и почука. Отвътре някой каза:

— Влез!

По риза, обвит в гъст тютюнев дим, капитан Яабек нанасяше бележки в някакъв регистър под светлината на настолната лампа. Оставяйки писалката, той се изправи, вежлив както винаги и посочи на госта си едно от зелените кожени кресла.

Леко закашляйки се от тютюневия дим, Алън започна:

— Прекъсвам ви работата, но…

— Няма нищо. Стига ми толкова писане засега — капитанът се пресегна и затвори регистъра. След това добави уморено: — Когато разкопават нашия свят, бъдещите археолози няма да могат да го разберат. Толкова много думи сме им оставили за четене.

— Като говорим за думи — каза Алън, — и аз донесох няколко — и усмихвайки се, той извади разпореждането за habeas corpus и го връчи на капитан Яабек.

Капитанът го прочете бавно, устните му се движеха, препъвайки се в юридическия жаргон. Най-сетне вдигна глава и попита с невярващ глас:

— Вие все пак успяхте?

— Да — каза щастливо Алън. — Разпореждането означава, че Анри е свободен. Той няма да отплава с вас.

— И сега — в този момент…

— В този момент, капитане — отговори решително Алън, — бих искал той да си събере багажа и да дойде с мен. Заповедта го предава под мое попечителство — и добави: — Ако имате някакви съмнения, може да повикаме полицията…

— Не, не! Няма нужда — капитан Яабек остави заповедта. На лицето му се беше разляла топла, приятна усмивка. — Не разбирам как постигнахте това, мистър Мейтлънд, но заслужавате поздравления. Толкова неочаквано.

— Знам — каза Алън. — И аз самият съм смаян.

Десет минути по-късно с искрящи очи и широка, щастлива усмивка Анри Дювал се появи в капитанската каюта. Беше облечен в моряшко палто с качулка, което му беше няколко номера по-голямо, и носеше очукан картонен куфар, превързан с въже. Едно от първите неща, които трябва да бъдат свършени утре, помисли си Алън, е да купим със събраните пари нови дрехи за явяването му в съда.

— Мистър Мейтлънд те взема със себе се, Анри — съобщи капитанът.

Младият пътник без билет кимна и лицето му просветна от възбуда и очакване.

— Аз готов сега.

— Няма да се връщаш повече на кораба — каза тихо капитанът. — А сега да се сбогуваме.

За момент вълнението изчезна от момчешкото лице. Като че ли думите на капитана бяха открили една действителност, която той не бе очаквал.

— Този кораб добър — каза той неуверено.

— Повечето неща са такива, каквито ние си ги направим — капитанът протегна ръка. — Пожелавам ти да си щастлив, Анри, и Господ да те благослови. Работи здраво, казвай си молитвите и слушай какво ти казва мистър Мейтлънд.

Пътникът без билет кимна мълчаливо с нещастен вид. Странна сцена, помисли си Алън, изглеждаше почти като раздяла на баща и син. Усещаше, че другите двама не искат да я прекъсват.

— По-добре е да тръгваме — Алън взе оригинала на заповедта, оставяйки копието на капитана. Стискайки му ръката каза: — За мен беше удоволствие, капитан Яабек. Надявам се, че пак ще се видим.

— Ако имам и други пътници без билет — усмихна се капитанът, — ще ви потърся като техен приятел.

Слухът беше плъзнал по кораба. Когато Алън и Анри Дювал се появиха, екипажът беше спрял товаренето и се бе струпал до перилата. Чуваше се възбудена гълчава. Напред пристъпи Стаби Гейтс:

— Е, до скоро, авер — каза той, — и успех. Ето ти нещо от мен и м’четата.

Алън видя, че неголяма пачка пари премина от ръце в ръце. Докато слизаха по трапа, екипажът нестройно ги приветства.

— Стойте, не мърдайте! — беше командирски глас, дошъл от тъмнината на дока. Когато Алън спря, избухна серия от светкавици.

— Хей — извика той. — Какво става?

— Пресата работи — каза Ден Орлиф. — Какво друго може да бъде? — Орлиф и другите репортери се скупчиха около тях.

— Ти се опита да се измъкнеш, Мейтлънд — каза някой весело, — но ние те проследихме.

— Браво на теб! — извика друг глас.

— Вижте — запротестира Алън. — Нищо не мога да ви кажа тази вечер. Утре може би ще направим изявление.

— Нека Анри да каже нещо!

— Ще позволите ли на Дювал да говори?

— Не — каза твърдо Алън. — Сега — не!

— Как дойде дотук? — попита тихо Ден Орлиф.

— С такси — каза Алън.

— Колата ми е на дока. Ще те откарам, където поискаш.

— Добре — съгласи се Алън. — Да тръгваме.

След протестните викове на останалите репортери те се качиха в колата на Ден Орлиф. Светкавиците продължаваха да святкат. Анри Дювал се усмихваше широко.

Когато напуснаха пристанището, Ден попита:

— Къде ще го заведеш?

Толкова неща се бяха струпали, за толкова неща трябваше да мисли…

— Сега като ме попита — каза Алън, — се сетих, че не съм мислил за това.

Неговият апартамент беше прекалено малък. Но може би Том и Лилиан Люис можеха да сложат едно допълнително легло.

— Така си и помислих — каза Ден. — Ето защо вестникът нае апартамент в хотел „Ванкувър“. Ние ще платим сметката.

— Добре — каза със съмнение Алън. — Въпреки че аз си представях нещо по-скромно…

— По дяволите! — Ден Орлиф увеличи скоростта, за да хване жълтия светофар. — Нека Анри си поживее малко.

Няколко минути по-късно добави:

— Та говорехме за апартамента в хотела… Забравих да ти кажа — апартаментът на премиер-министъра е от другата страна на хола — той се ухили широко. — Е, ако и това не му харесва на Хаудън!