Артър Хейли
Живот по върховете (12)

12.
Ванкувър, 4-ти януари

Самолетът на премиер-министъра се бе приземил в Отава няколко минути преди 1.30 следобед, източно време. В същия този момент във Ванкувър — четири провинции и три часови пояса на запад, все още бе сутрин, наближаваше 10.30 часа, когато по съкратено производство трябваше да започне разглеждането на заповедта Nisi, отнасяща се до бъдещето и свободата на Анри Дювал.

— Защо по съкратеното производство? — Ден Орлиф попита Анри Мейтлънд. Беше го хванал в оживения коридор на горния етаж на сградата на Върховния съд в провинция Британска Колумбия. — Защо не в съдебната зала?

Алън току-що беше влязъл отвън, където от снощи духаше студен, пронизващ вятър. Сега вече се намираше в отопленото здание, около него се блъскаха хора: забързани адвокати с развяващи се мантии, други — съветващи се в последния момент с тъжители, по делото, съдебни чиновници, репортери — те днес бяха повече от обикновено заради засиления интерес към случая Дювал.

— Слушането ще бъде в съдебната зала — каза Алън забързано. — Виж какво, не мога да ти отделя внимание, започваме след няколко минути.

Притесняваха го отвореният бележник и готовият молив на Ден Орлиф. Беше се нагледал на такива неща през последните няколко дни: първо, след репортажа на Орлиф, вчера отново — след като се разчу за неговата молба за разпореждане за habeas corpus. Цяла серия от интервюта и въпроса си: Той ли е поел случая? Какво очаква да се случи? Ако бъде получено пълно разпореждане, какво ще прави след това?…

Отклони повечето от въпросите, извинявайки се с професионални основания, като повтаряше, че не може да обсъжда дело, което в момента е sub juice^[1]. Знаеше също така, че съдиите обикновено не гледат с добро око на адвокати, който вдигат шум по вестниците и в този смисъл вниманието на пресата към него го притесняваше. Но това не бе попречило да попадне във вестникарските заглавия вчера и днес, нито бе намалило отразяването на случая в новините по радиото и телевизията…

След вчерашния следобед бяха започнали телефонните обаждания и телеграми от непознати нему хора, идващи от цялата страна — за повечето въобще не бе чувал, но имаше няколко големи имена. Всички те му желаеха успех, неколцина предлагаха пари и той бе трогнат, че бедата на един нещастник бе събудила толкова искрено съчувствие.

В момента, в който Алън спря да говори с Ден Орлиф, го наобиколиха други репортери. Един от тези, които не бяха от града и когото Алън си спомняше от предния ден — като представител на монреалския „Газет“ попита:

— Да, а какво е това „съкратено“ производство?

Алън реши, че ще е по-добре да отдели няколко минути и да обясни нещата. Това не бяха обикновени съдебни репортери и освен това пресата му бе помогнала, когато се нуждаеше от помощ…

— Всички дела, които не са съдебни процеси — започна да обяснява бързо той — се гледат по съкратеното производство, а не в съдебната зала. Но обикновено се налага да се чуят толкова много неща и са въвлечени много хора, че съдията се премества в съдебната зала, която в този случай служи като съдийска стая.

— По дяволите! — обади се един насмешлив глас отзад. — Какво ще кажете за това, че законът е едно магаре?

— Ако се съглася с вас — ухили се Алън, — ще вземете да ме цитирате.

— Дювал ще бъде ли днес тук? — попита един дребен мъж, стоящ отпред.

— Не — отговори Алън. — Той все още е на кораба. Ще можем да го свалим от там само ако заповедта nisi стане безусловна, тоест тя се превърне в разпореждане за habeas corpus. Именно за това е днешното слушане.

През тълпата си проби път дребната набита фигура на Том Люис.

— Да вървим — подкани той Алън, хващайки го под ръка.

Алън погледна часовника си, бе почти 10:30 часа.

— Засега толкова — каза той на репортерите. — По-добре е да влизаме вече.

— Успех, приятел! — каза един от телеграфната агенция. — Всички ти стискаме палци.

След като външната врата се затвори след последния посетител съдебният чиновник извика:

— Ред!

Забързано влезе дребната, костелива фигура на съдията Уилис, предшествувана от един служител. Той се качи на съдийския подиум, поклони се официално на адвокатите — около двадесет човека, които щяха да застанат за кратко време пред него през следващия половин час — и без да се обръща се отпусна в стола, който служителят постави зад него.

Накланяйки се към Алън, Том Люис прошепна:

— Ако този момък веднъж закъснее със стола, голям цирк ще бъде.

За момент съдията погледна към тях. Острото му ъгловато лице под рошавите сиви вежди бе неприветливо. Очите му бяха замислени — нещо, което Алън беше забелязал преди два дни. Алън за момент се зачуди дали не е пропуснал нещо, но след това реши, че е невъзможно. В този момент със стегнато церемониално кимване към служителя съдията показа, че делата по съкратеното производство могат да започнат.

Оглеждайки облицованата с ламперия съдебна зала, Алън видя, че пресата е запълнила две скамейки отпред от другата страна на централния проход. Около него бяха колегите му адвокати, повечето държаха или четяха юридически документи, готови да бъдат повикани. В този момент, докато гледаше назад, влязоха петима мъже.

Първият бе капитан Яабек в син шевиотен костюм, провесил мушама през ръката си. Движеше се малко неуверено в непривичната му обстановка. Придружаваше го възрастен, добре облечен човек, в когото Алън разпозна съдружника на една адвокатска фирма, специализирана в морското право, чиято кантора се намираше в центъра на града. Вероятно това бе юридическият съветник на корабната компания. Двамата седнаха зад репортерите, а адвокатът, когото Алън веднъж бе срещал, погледна към него и му кимна, а капитан Яабек наклони глава и леко се усмихна.

Веднага ги последва едно трио — Едгар Крамър, както винаги акуратно облечен: с добре изгладен син костюм на райета, грижливо сгъната бяла кърпичка в джобчето, вторият бе едър човек с тънки подстригани мустачки, който почтително направи път на Крамър при влизането. Алън си помисли, че вероятно бе негов помощник от отдела по имиграцията. И двамата ги въведе появилият се зад тях снажен човек, чието свободно уверено държане в съда подсказваше, че също е адвокат.

В предната част на съдебната зала бе започнало разглеждането на молбите за деня, един по един хората бяха повиквани. При произнасянето на името ставаше някой адвокат, който накратко представяше въпроса. Обикновено съдията задаваше един-два формални въпроса, след което кимваше, одобрявайки молбата.

Том Люис сръга Алън.

— Това ли е твоят приятел Крамър — онзи с киселата физиономия?

Алън кимна.

Том извърна главата си, за да види и другите, след което се обърна, устните му бяха свити като че ли ще свирне.

— Видя ли кой е с него? — прошепна той.

— Контето със сивия костюм ли? — отвърна с шепот Алън. — Не го познавам. А ти? Том постави ръката пред устата си и каза:

— Разбира се. Това е А.Р. Батлър, Q.C. По тебе стрелят големите пушки, момче. Иска ли ти се да офейкаш?

— Честно казано — промърмори Алън, — да.

А.Р. Батлър бе име, с което можеш да правиш чудеса. Един от най-добрите адвокати със славата на ненадминат правник при разпитите на свидетелите и пледоариите му бяха убийствени. Обикновено се интересуваше само от големи случаи. Трябва дълго да са го убеждавали, помисли си Алън, плюс дебело заплащане, за да може отделът по имиграцията да го наеме. Вече има, забеляза той, и раздвижване сред пресата.

Служителят извика:

— По случая на Анри Дювал — молба за habeaus corpus.

Алън се изправи.

— Милорд, ако може да почакаме за второто четене?

Това бе обикновена любезност към другите присъстващи адвокати. Тези, които бяха след него в списъка и с молби, които не изискваха спорове, можеха да ги уредят бързо и да си отидат. След това тези, за които се предполагаше, че ще изискват по-продължително разглеждане, щяха да бъдат извикани повторно.

Съдията кимна и служителят обяви следващото име.

Сядайки си на мястото, Анри почувствува, че някой го докосна по рамото. Бе А.Р. Батлър. По-възрастният адвокат се беше приближил, докато Алън говореше и бе седнал зад него. Около него витаеше ароматът на одеколон за след бръснене.

— Добро утро — прошепна той. — Аз се явявам по вашия случай от страна на отдела. Моето име е Батлър. — Усмихна се вежливо като по-старши, обръщащ се към по-младши член на гилдията и протегна ръка.

Алън стисна меката, с добре поддържани нокти ръка.

— Да — промърмори той. — Знам.

— Хари Толънд представлява „Нординг шипинг“ — шепнешком той посочи адвоката, който придружаваше капитан Яабек. — Мисля, знаете, че те са собственици на кораба.

— Не — тихо каза Алън, — не знаех. Благодаря ви.

— Всичко е наред, стари приятелю, просто си помислих, че може да ви интересува — отново А.Р. Батлър постави ръката си на рамото на Алън. — Вие сте възприели интересна позиция, ще се опитаме да се преборим с нея. — С приятелско кимване той се върна в другия край на залата.

Алън се огледа, искаше да върне любезността, като поздрави Едгар Крамър. За момент улови погледа на Крамър. Но чиновникът се обърна с безизразно лице.

Прикрил устата си с ръка, Том каза:

— Лекичко се обърни и отъркай сакото, си в мен — точно това място, където те докосна великият човек.

— Мисля, че доста приятелски го направи — усмихна се Алън. Външната му самоувереност обаче бе само поза. Отвътре ставаше все по-напрегнат и нервен.

— Едно от милите неща в нашата професия — промърмори Том — е, че всеки ти се усмихва, преди да ти забие ножа.

Започна второто четене.

Нормално по това време залата трябваше да бъде почти празна, но този път само един или двама адвокати си бяха отишли. Останалите очевидно бяха останали поради интереса си към случая Дювал.

Случаят за развод, който бе преди тях, приключи. Както и първият път, служителят обяви:

— По случая на Анри Дювал.

Алън се изправи. Когато заговори, неочаквано за него гласът му бе неестествен.

— Милорд…

Той се поколеба, изкашля се, след това спря. В залата цареше тишина. Репортерите бяха обърнали глави към него. Преценяващите сиви очи на съдията Уилис също го гледаха. Той започна отново.

— Милорд, тук съм, за да представям интересите на молителя Анри Дювал. Името ми е Алън Мейтлънд и моят многоуважаван колега мистър Батлър — Алън погледна към залата, докато А.Р. Батлър стана и се поклони, — представя интересите на департамента по въпросите за гражданството и имиграцията, а моят многоуважаван колега мистър Толънд — Алън погледна в записаното преди малко, представя компанията „Нординг шипинг“.

Адвокатът до капитан Яабек се изправи и се поклони на съдията.

— Добре, каза рязко мистър Уилис. За какво се касае?

При всичката си рязкост въпросът съдържаше и лека ирония. Малко вероятно беше дори реещата се някъде във висините фигура на върховния съдия — който сигурно четеше вестници, да не е чула през последните единадесет дни за съществуването на Анри Дювал. Но така той намекваше, че съдът ще се занимава само с фактите и представените документи. Нещо повече, Алън разбра, че трябва да повтори всички доводи, които бе представил преди два дни. Все още нервен, с пресекващ глас, той започна:

— Ако ви е угодно, ваша светлост, фактите по случая са следните.

Отново Алън Мейтлънд описа положението на Анри Дювал на борда на „Вастервик“, прибави двата отказа на капитан Яабек да отведе пътника без билет пред имиграционните власти на брега. Отново повтори довода, че това е незаконно лишаване от свобода на Дювал, което от своя страна е нарушение на основното човешко право.

И докато говореше, Алън усещаше, че конструкцията, която изгражда, е доста тромава. Но въпреки че увереността и красноречието му бяха по-малки, отколкото предишния път, твърдоглавият му инат го заставяше да продължава. Вдясно от себе си усещаше как А.Р. Батлър, Q.C. го слуша вежливо, наострил уши, като записваше нещо от време на време. Само веднъж, когато Алън погледна встрани, на лицето на опитния адвокат беше изписана блуждаеща, снизходителна усмивка. Капитан Яабек, доколкото можеше да го види, слушаше напрегнато.

Алън знаеше как да се държи сред тези стени и внимаваше да не засяга емоционалната страна на случая. Но през цялото време в едно ъгълче на съзнанието му присъстваше бледото лице на пътника без билет с изписана на него странна смесица от надежда и примирение. Интересно, кое ли щеше да преобладава след час — два — надеждата или примирението?

Приключи със същия аргумент, както и преди дра дена: дори един пътник без билет, заяви Алън, има правото да иска от департамента по имиграция специално разследване на имиграционния си статус. Ако такова разследване бъде отказвано на всички, тогава може дори и действителни канадски граждани, които нямат документ за идентификация, да бъдат лишени от достъп до собствената им страна. Със същия довод предишния път беше предизвикал усмивка на лицето на съдията мистър Уилис.

Сега нямаше усмивка. Белокосата, изправена фигура на масата беше безстрастна.

Съвсем отчаян от усещането за собствената си бездарност, Алън завърши десетминутната реч и седна.

Сега се изправи уверената, широкоплещеста фигура на А.Р. Батлър. С достойнство, което не му костваше никакво усилие — като римски сенатор, помисли си Алън, той се обърна към съдията.

— Милорд — дълбокият му, школуван глас изпълни съдебната зала. — С интерес и възхищение слушах аргументите на моя виден колега, мистър Мейтлънд.

Настъпи добре премерена пауза, в която Том Люис прошепна:

— Копелето успя да каже, че си неопитен, дори без да употребява думата.

Алън кимна. Беше си помислил същото.

— С интерес — продължи гласът, — защото мистър Мейтлънд успя да представи една романизирана версия на един прост съдебен проблем; и с възхищение от забележителната му способност да превръща в тухли — така поне изглежда — възможно най-дребните сламки на закона.

Казано от всеки друг, това би звучало грубо и брутално. Но изречени със сърдечна усмивка от А.Р. Батлър, думите изглеждаха като добродушна проповед с едва доловимо вежливо заяждане.

Зад Алън някой се изкиска.

— Простата истина за случая — продължи А.Р. Батлър, — която сега ще се опитам да ви покажа, е, че клиентът на моя колега, известният на всички мистър Дювал, към когото, мога да кажа, че департаментът по имиграция се отнася с изключителна симпатия… Истината е, че Дювал е задържан не незаконно, а напълно законно по силата на заповед за задържане, издадена в пълно и точно съответствие с канадския закон за имиграцията. Нещо повече, аз твърдя най-учтиво, ваша светлост, че капитанът на кораба „Вастервик“ е действал напълно законно, задържайки Дювал, както моят многоуважаван колега твърди, че е сторено. В действителност, ако капитанът не беше го сторил…

Умните, гладки фрази се лееха една след друга. Там, където Алън беше мънкал, търсейки думи, А.Р. Батлър ги подреждаше красноречиво, с точна ритмичност. Където беше достигнал до същността по дълъг и заобиколен начин, понякога даже повтаряйки се, А.Р. Батлър бързо и ефектно излагаше позицията си и преминаваше нататък.

Доводите му бяха убедителни: че задържането е законно; че всичко, което законът изисква, е направено; че капитанът не е сбъркал, нито департаментът по имиграцията е нарушил нещо в процедурите си; че като пътник без билет Анри Дювал няма никакви законни права и, следователно, не може да бъде искано специално имиграционно разследване; че аргументът на Алън за хипотетичния канадски гражданин, на когото ще се откаже да влезе, е толкова неубедителен, че чак е смешен. И А.Р. Батлър се засмя — добродушно, разбира се.

Алън призна пред себе си, че представлението бе великолепно.

— Милорд — каза в заключение А.Р. Батлър, — аз моля за отклоняване на молбата и отменяне на заповедта nisi.

И след като се поклони, той се оттегли на мястото си.

Също както когато някоя звезда напусне сцената, залата остана замряла. След първите си думи: „За какво става въпрос?“ съдията Уилис не беше произнесъл нищо. Не беше проявил по никакъв начин чувствата си. Алън очакваше някаква съдийска заинтересованост, но напразно. Ако се съди по съдийската скамейка, помисли си той, оставаш с чувството, че говорим за тухли или цимент, а не за живо човешко същество. Сега съдията се раздвижи, променяйки вдървената си стойка в съдийския стол с висока облегалка. Справи се с бележките си, отпи от чашата вода с лед. Алън забеляза, че репортерите се размърдаха неспокойно, някои поглеждаха часовниците си. Вероятно за част от тях, предположи той, спъва крайният срок за предаване на материала. Въпреки че минаваше единадесет часа, залата все още беше необичайно пълна. Само неколцина от адвокатите, които имаха друга работа, бяха напуснали, а обръщайки главата си, той забеляза, че и други места зад него бяха заети.

За първи път Алън обърна внимание на градския шум, отвън усилващият се и стихващ вятър; уличното движение, отекващият грохот на нещо, което звучеше като ревматични самолети; една камбана в далечината; басовата сирена на влекач откъм залива; може би някой кораб отплава така, както и „Вастервик“ скоро ще отплува с или без Анри Дювал на борда. Е, след малко щяха да узнаят. В тишината отзад проскърца един стол. Беше Толънд, адвокатът на корабната компания. С глас, който прозвуча странно стържещо в сравнение със сладкогласната реч на А.Р. Батлър, той започна:

— Ако ваша светлост позволи…

Съдията Уилис вдигна рязко очи от бележките си и погледна към залата:

— Не, мистър Толънд — каза той, — не се налага да ви безпокоя.

Адвокатът се поклони и седна.

Е, значи това беше.

Думите на съдията можеха да означават само едно. Алън се беше провалил и нямаше нужда от допълнителни аргументи.

— Е — прошепна Том, — поне опитахме.

Алън кимна. Помисли си, че през цялото време бе очаквал поражение. В края на краищата от самото начало знаеше, че неговата стратегия не беше нищо повече от един безнадежден опит. Но сега, когато загуби, в устата му имаше горчив вкус. Чудеше се каква част от поражението се дължи на собствената му неопитност, на недостатъчното красноречие в съда. Дали щеше да успее, ако бе по-убедителен — като А.Р. Батлър, Q.C. например?

Или ако имаше повече късмет да се яви пред друг съдия — по-приятелски настроен от тази мрачна, отблъскваща фигура на подиума, щеше ли резултатът да е по-различен от сега?

Както се видя, нямаше.

Съдията Стенли Уилис бе взел решението, което се канеше да обяви, още преди двамата адвокати да заговорят. Всъщност бе видял очебийната незащитимост на каузата на Алън Мейтлънд още когато му я изложи преди два дни, въпреки че го стори доста изобретателно.

Но тогава имаше достатъчно основания да издаде заповедта nisi. Сега обаче, за голямо съжаление на съдиите, нямаше никакви основания за издаване на разпореждането habeas corpus.

Съдията Уилис считаше, че А.Р. Батлър, Q.C. е ексхибиционист и позьор. Риторичната гладка реч, демонстрирането на любезна доброжелателност, бяха актьорски трикове, които влияеха на заседателите, но не правеха голямо впечатление на съдиите. Независимо от това А.Р. Батлър владееше много добре правото и беше представил необорими документи.

Съдията Уилис трябваше — и след минути щеше да го стори, да отхвърли молбата за habeas corpus. Но страшно му се искаше по някакъв начин да помогне на младия адвокат Алън Мейтлънд, а чрез него — и на Анри Дювал.

Желанието се коренеше в две причини. Първата, като страстен читател на вестници, съдията Уилис беше убеден, че на бездомния пътник без билет трябва да бъде даден шансът да слезе и да остане в Канада. След първата статия той беше уверен, че имиграционният департамент ще направи изключение от разпоредбите, както и в безброй други случаи. Удиви се и се ядоса, когато разбра, че това не само не е направено, ами правителството — в лицето на имиграционните си чиновници, е заело твърдоглава и спорна позиция.

Втората причина беше, че съдията Уилис хареса Алън Мейтлънд. Вдървеността му, известната несигурност не значеха много за него: добре знаеше, че един кадърен адвокат не е задължително да бъде Демостен.

Когато случаят Дювал се появи във вестниците, съдията Уилис предположи, че някои от старшите адвокати, воден от съчувствие към пътника без билет, ще предложи доброволно да окаже правна помощ. Отначало се огорчи, че това не се случи, а после новината, че някакъв младок се е нагърбил с тази задача, го изпълни с удовлетворение. Сега, докато наблюдаваше Алън Мейтлънд, удовлетворението прерасна в гордост.

Неговата собствена съпричастност към случая бе абсолютно случайна. И естествено никакви лични предразсъдъци не можеха да повлияят на съдийските му функции. И все пак, понякога и един съдия може да стори това-онова…

Сега всичко зависи, помисли си съдията Уилис, от съобразителността на младия защитник на Анри Дювал.

Обяви накратко причините да приеме аргументите на А.Р. Батлър. Задържането на Дювал от страна на капитана е в съответствие със законната заповед на имиграционния департамент за задържане, реши съдията. Така че не може да бъде издадена habeas corpus за незаконно задържане.

— Молбата се отклонява — добави той рязко.

Готвейки се да си тръгне, Алън мрачно подреждаше документите в куфарчето си, когато чу същият глас отчетливо да казва:

— Мистър Мейтлънд!

— Да, милорд — стана Алън.

Рошавите вежди изглеждаха още по-отблъскващи. Алън се зачуди какво ли му се готви. Вероятно остро смъмряне. Останалите, които се бяха изправили, за да излязат, седнаха отново.

— Един от аргументите ви бе — заяви съдията сурово, — че вашият клиент има правото да се разгледа молбата му за имиграция. Аз считам, че логичният ход на нещата е да се подаде молба за изслушване в департамента по гражданството и имиграцията, чийто служител — съдията Уилис погледна към групата, в центъра, на които стоеше Едгар Крамър, — несъмнено ще ви улесни в действията ви.

— Но, милорд… — започна нетърпеливо Алън. Спря се, незнаещ какво да каже, кипнал отвътре. Дори с помощта на правни заобикалки не можеш да заявиш на съдия на провинцията Британска Колумбия: „Това, което ми говорите, са глупости. Не чухте ли — департаментът по имиграцията отказва такова изслушване, което е и причината да спорим тук днес. Не чухте ли какво беше казано? Или не разбрахте? Или сте го проспали?“

Достатъчно нещастие беше, помисли си Алън, че попадна на твърд, безчувствен съдия. Но да слуша глупак, това бе върхът на подигравката.

— Разбира се — отбеляза съдията Уилис, — ако имиграционният департамент е непреклонен, вие винаги можете да подадете молба за издаване на заповед mandamus^[2], нали?

Гневни думи се въртяха на езика на Алън. Това вече беше прекалено. Не стига, че загуби без…

Изведнъж го прониза една мисъл. Отстрани виждаше Том Люис, на лицето му бе изписана смесица от нетърпение и отвращение. Очевидно Том споделяше чувствата му към абсурдното предложение на съдията. И все пак…

Умът на Алън Мейтлънд се втурна в миналото… към полузабравени лекции в юридическия факултет… прашни учебници по право, отворени и забравени… Беше сигурен, че някъде има ключ, ако можеше само да го намери… Паметта му се раздвижи, парчетата се сглобиха.

Алън облиза устните си и обръщайки се към подиума каза:

— Ако ми разрешите, ваша светлост…

— Да, мистър Мейтлънд? — пронизаха го очите.

Преди минута Алън беше чул тихи стъпки, отправени към вратата. Сега те се върнаха. Един стол изскърца под тежестта на собственика на краката. Останалите в залата чакаха.

А.Р. Батлър местеше погледа си от лицето на Алън към съдията и обратно.

Едгар Крамър изглеждаше искрено озадачен. Алън забеляза, че Крамър беше странно неспокоен. Непрекъснато се въртеше в креслото си, като че ли чувстваше някакво физическо неудобство.

— Ще бъде ли ваша светлост така любезен — помоли Алън, — да повтори последното изречение?

Веждите надвиснаха. Дали под тях не се появи лека усмивка. Трудно бе да се определи.

— Казах — отвърна съдията Уилис, — че ако имиграционният департамент е непреклонен, вие винаги можете да подадете молба за разпореждане mandamus.

На лицето на А.Р. Батлър започна да се изписва разочарование и гняв.

В главата на Алън две думи се повтаряха като барабанни удари: Obiter dictum.

Obiter dictum: нещо, което се казва между другото… мнение на съдията, предварително, по правни въпроси, които нямат директна връзка с неговото непосредствено решение…

Obiter dictum, без да се ангажира властта… само насочване… Насочване.

Съдията Уилис беше говорил небрежно, като че ли мисълта му беше дошла случайно. Но Алън разбра, че няма нищо небрежно в ума на този проницателен съдия, когото той неправилно беше заподозрял в безчувствие и заспалост.

— Благодаря ви, милорд — каза Алън. — Ще внеса молба за mandamus веднага.

Нямаше да иска разпореждането за днес, въпреки че ако помоли, можеше да го получи. Mandamus, древното „ние заповядваме!“ заповядвайки на държавния служител да изпълни обществените си задължения прерогативът на английските крале от времето на Реформацията, а сега на съдиите, въпреки че рядко се използваше.

— Погледни ги как се засуетиха — прошепна Том Люис. — Наистина се изпотиха.

В другия край на залата А.Р. Батлър, Едгар Крамър и адвокатът на корабната компания бяха събрали главите си и обсъждаха нещо с припрени, заглушени гласове.

След момент А.Р. Батлър със зачервено лице и вече не толкова радушен се изправи и се обърна към подиума. Едва симулирайки вежливост, той каза:

— Моля ваша светлост да разреши кратка консултация с клиента ми.

— Много добре — допрял върховете на пръстите си, съдията оглеждаше тавана, докато чакаше. Както се беше надявал, защитникът на пътника без билет Дювал се беше оказал буден и умен момък.

Алън седна.

— Господ да благослови сивите му коси! — промърмори Том Люис.

— Схвана ли?

— Отначало не — зашепна Том, — но сега схванах. Браво на теб!

Алън кимна. Вътрешно ликуваше, но се стараеше да не го показва. Знаеше, че уж случайно подхвърлените думи на съдията бяха поставили другата страна в шах. Департаментът по имиграцията в лицето на Едгар Крамър трябваше незабавно да избере едно от двете: или да отхвърли отново исканото на Алън специално разследване, или да промени решението си и да го проведе. Ако избереше първото, тогава Алън можеше да внесе молба за разпореждане mandamus и с това да принуди Крамър да проведе разследването. Нещо повече, докато се занимаваше с получаването и връчването на разпореждането, Алън можеше да поиска Анри Дювал да бъде свален на брега и ангажиран със съдебни действия, докато „Вастервик“ отплава.

От друга страна — както прозорливо беше отбелязал Едгар Крамър при първата им среща, ако департаментът проведе слушането, това щеше да означава, че приема официално Анри Дювал, което пък откриваше пътя за по-нататъшни юридически стъпки, включително и за апелация. И в този случай имаше добри шансове процедурите да се проточат, докато „Вастервик“ отплава, с което оставането на Анри Дювал в Канада би било свършен факт.

А.Р. Батлър отново се изправи. Доброто му настроение се беше възвърнало, макар и не напълно. Но зад него Едгар Крамър се беше начумерил.

— Милорд, искам да съобщя, че департаментът по въпросите на гражданството и имиграцията, отчитайки желанието на ваша светлост, реши да проведе специално разследване на случая с клиента на моя колега, мистър Дювал, въпреки че, държа да отбележа, не е длъжен да го направи.

Облягайки се напред, съдията Уилис изрече остро:

— Аз не съм изразявал никакво желание.

— Ако ваша светлост ми позволи…

— Аз не съм изразявал никакво желание — повтори твърдо съдията. — Ако департаментът реши да проведе слушането, то това си е негово собствено решение, но никакъв натиск оттук не е упражняван върху него. Това ясно ли е, мистър Батлър?

А.Р. Батлър преглътна.

— Да, милорд, ясно е.

Обръщайки се към Алън, съдията попита строго:

— Удовлетворен ли сте, мистър Мейтлънд?

Алън се изправи.

— Да, милорд — отговори той. — Напълно съм доволен.

Между А.Р. Батлър и Едгар Крамър се състоя втора бърза консултация. Последният явно обясняваше нещо настоятелно. Адвокатът кимна няколко пъти и накрая се усмихна. После се обърна отново към съдията.

— Има още нещо, милорд.

— Да?

Поглеждайки към Алън, А.Р. Батлър попита:

— Дали мистър Мейтлънд ще е свободен днес за по-нататъшни консултации по въпроса?

Съдията Уилис се намръщи. Губеха му времето. Личните срещи между адвокатите на различните страни не бяха работа на съда.

Алън почувствува притеснение заради Батлър, затова кимна и отговори:

— Да.

Реши, че след като е постигнал целта си, няма смисъл да се държи враждебно.

Игнорирайки намръщването на съдията, А.Р. Батлър каза мазно:

— Радвам се, че мистър Мейтлънд се съгласи, тъй като предвид специалните обстоятелства ще бъде целесъобразно да разгледаме въпроса по-бързо. Ето защо департаментът по въпросите на гражданството и имиграцията предлага да проведе слушането още днес, в час удобен за мистър Мейтлънд и клиента му.

Беше се уловил, осъзна мрачно Алън, на въдицата на опитния рибар. Ако не беше се съгласил така прибързано преди малко, можеше да се възпротиви срещу краткия срок, да каже, че има друга работа…

Вече бяха реми.

Суровият поглед на съдията Уилис се спря върху него.

— Действително. Бихме могли да уредим това. Съгласен ли сте, мистър Мейтлънд?

Алън се поколеба, погледна към Том Люис, който сви рамене. Бяха си помислили едно и също: още веднъж Едгар Крамър беше предвидил и осуетил техния план за печелене на време — единствената надежда, която имаха. Сега, след като специалното слушане щеше да бъде следобед, следващите юридически стъпки можеше да не се проточат достатъчно дълго, за да задържат Анри Дювал на брега, докато „Вастервик“ отплава. Победата, която преди малко изглеждаше толкова близка, се беше отдалечила.

— Да, милорд, съгласен съм — каза неохотно Алън.

А.Р. Батлър се усмихна благо. Репортерите се втурнаха към вратата. Само един човек ги бе изпреварил — забързан, с измъчен вид и напрегнато тяло Едгар Крамър напусна почти тичешком съдебната зала.

 

 

На излизане от съда Алън беше заобиколен от половин дузина журналисти, които вече бяха изпратили репортажите си по телефона.

— Мистър Мейтлънд, какви са шансовете ви сега? Кога ще можем да видим Дювал? Хей, Мейтлънд, какво значи това специално разследване?… Да бе, какво му е толкова специалното? Разкажете ни за тази история с разпорежданията. Да не би да сте объркали нещо?

— Не — сопна се Алън. — Не съм.

Все повече репортери се присъединяваха към групата и вече почти бяха блокирали коридора.

— Тогава какво по…

— Вижте — протестира Алън. — Не мога да говоря по случай, който все още се разглежда. Много добре знаете.

— Това го обясни на шефа ни, приятел…

— Пуснете ни някаква информация!

— Добре — каза Алън.

Веднага настъпи тишина. Групата се сгъсти, за да даде на другите хора в съда да минават. Някои от тях поглеждаха с любопитство Алън.

— Кой ще провежда разследването?

— Обикновено някой висш имиграционен чиновник.

— Младият Дювал ще присъствува ли?

— Разбира се — каза Алън. — Той ще трябва да отговаря на въпросите.

— А вие?

— Да, и аз ще съм там.

— Къде ще се състои това слушане?

— В сградата на департамента по имиграцията.

— Ние ще можем ли да влезем?

— Не. Това е разследване на департамента и не е открито за публиката или пресата.

— Ще има ли съобщение след това?

— Трябва да питате мистър Крамър.

— Този твърдоглав педераст… — промърмори някой.

— Какво ще помогне това разследване, след като не можете да вкарате Дювал в страната?

— Стига разследването да се проведе както трябва, ще изплуват нови факти, които може да се окажат важни — но Алън знаеше, че на това не бива да се разчита. Реалните шансове на младичкия пътник без билет бяха в юридическите протакания, които засега се проваляха.

— Какво мислите за станалото тази сутрин?

— Съжалявам. Не мога да го обсъждам.

До Алън тихо се появи Том Люис.

— Здрасти — поздрави го Алън. — Къде беше изчезнал?

— Зачудих се къде хукна Крамър — отговори тихо партньорът му, — така че го проследих. А ти уговори ли си среща с твоето приятелче Батлър?

— Разбрахме се за четири часа.

— За какво говорите? — попита един репортер.

— Специалното разследване — отговори Алън, — ще се състои в четири часа. А сега ще ме извините, имам още доста неща да свърша.

Освобождавайки се от групата, той тръгна с Том Люис.

— И какво стана с Крамър? — попита Алън, след като репортерите вече не можеха да ги чуят.

— Нищо особено. Просто бързаше за клозета. Влязох с него и видях, че направо страда. Реших, че бедното копеле има някакви проблеми с простатната жлеза.

Това обясняваше неспокойствието на Крамър в съда, очевидното му страдание към края. Фактът беше незначителен, но Алън го складира в едно кътче на мозъка си.

Движейки се заедно, двамата стигнаха до широката каменна стълба, която водеше към партерния етаж.

— Мистър Мейтлънд — чу се тих глас зад тях, — бихте ли отговорили на още един въпрос?

— Вече обясних… — Алън се обърна и спря.

— Искам да узная само едно — каза Шерън Деверукс с невинен поглед, — къде се каните да обядвате?

Стреснат и доволен, Алън попита:

— Откъде цъфна?

— Наистина е цъфтяща — каза Том, който гледаше шапката на Шерън — ефирно произведение от кадифе и воал.

— Бях в залата — усмихна се Шерън. — Бях се свила отзад. Не разбрах всичко, но мисля, че Алън беше чудесен, нали?

— О, разбира се — каза Том Люис. — Е, съдията му беше просто в джоба, но все пак той си беше чудесен.

— Къде е адвокатското ви чувство за отговорност? — каза Шерън. — Никой не отговори на въпроса ми за обяд.

— Нищо не съм планирал — каза Алън. След това лицето му просветля. — Точно до нашата кантора има пицария и можем да ти предложим едно хубаво парче пица.

Заслизаха по стълбите. Шерън вървеше помежду им.

— Има димящи, сочни спагети — предложи Том. — С апетитен, горещ месен сос — от този вид, дето се процежда от ъгълчетата на устата ти и тече по брадичката.

— Някой ден ще опитам — засмя се Шерън. — Искам само да ви кажа, че дядо ви кани да се присъедините към него. Много би искал да чуе лично от вас как вървят нещата.

Перспективата да отиде някъде с Шерън беше много съблазнителна. Но въпреки това Алън със съмнение погледна часовника си.

— Няма да отнеме много време — увери го Шерън. — Дядо има апартамент в „Джорджия“. Ангажирал го е за случаите, когато ходи в центъра. И сега е там.

— Искаш да кажеш, попита с любопитство Том, — че е наел апартамента за постоянно?

— Знам — кимна Шерън. — Много е екстравагантно и винаги съм му го казвала. Понякога не го използува със седмици.

— О, не бих се безпокоил за това — каза Том лекомислено. — Просто съжалявам, че не съм се сетил и аз. Онзи ден в центъра ме свари силен дъжд и нямаше къде другаде да се скрия, та се мушнах в една дрогерия.

Шерън отново се засмя. В подножието на стълбата отново спряха.

За момент Том Люис се вгледа последователно в лицата на двамата: Шерън — безгрижна, весела; Алън — в момента сериозен, замислен, с мислите си все още там, в залата, където бе тазсутрешното дело. Но въпреки външните различия, помисли си Том Люис, между тях има някакво приятно сходство. Подозираше, че ги вълнуват едни и същи проблеми. Зачуди се дали вече го знаят.

Спомняйки си за бременната си жена вкъщи, Том нечуто въздъхна с носталгия по безгрижните ергенски дни.

— Иска ми се да дойда — каза Алън искрено. Той хвана Шерън под ръка. — Но ако не възразяваш — да побързаме. Трябва да бъда на това разследване следобед. — Реши, че има достатъчно време, за да осведоми като акт на вежливост сенатора Деверукс за хода на събитията.

— Нали ще дойдеш с нас, мистър Люис — попита Шерън.

— Много ви благодаря — поклати глава Том, — но аз не участвувам в представлението. Ще ви придружа обаче до хотела.

Обградили от двете страни внучката на сенатора, те напуснаха ехтящото преддверие на съдебната сграда през вратата към Хорнби стрийт. Студът на тясната улица с високи къщи беше в рязък контраст с топлината вътре. Бурен порив на вятъра ги спря и Шерън плътно се загърна в гарнираното си със самурени кожи палто. Изпита чувство на удоволствие от близостта на Алън.

— Духа откъм морето — каза Том.

По тротоара имаше някакви изкопни работи и като пресече неправилно улицата, той ги поведе към северозападната страна на Хорнби, насочвайки се към Уест Джорджия.

— Днес сигурно е най-студеният ден за тази зима.

Шерън придържаше с ръка непрактичната си шапка.

— Всеки път, когато си помисля за морето — каза тя на Алън, — се сещам за твоя пътник без билет. Как ли се чувствува човек, който никога не слиза на брега? Корабът наистина ли е толкова скапан, колкото го описват вестниците?

— По-скапан е — отвърна той кратко.

— Много ли ще се разстроиш — имам предвид, наистина ли ще го вземеш навътре, ако не спечелиш?

Алън отговори със страст, която учуди дори самия него.

— Разбира се, че ще ме е яд. Ще се чудя каква е тази скапана, вмирисана страна, в която живея и която е готова да отпъди един бездомник като този; добър човек, млад, ценен…

— Сигурен ли си — попита тихо Том Люис, — че наистина е ценен?

— Да — учудено каза Алън. — А ти не си ли?

— Не — каза Том, — не съм сигурен.

— Защо? — попита Шерън.

Бяха стигнали до Уест Джорджия стрийт, изчакаха светофара и преминаха на зелено.

— Кажи ми защо — настояваше Шерън.

— Не знам — рече Том. Прекосиха отново Хорнби, стигнаха до хотел „Джорджия“ и спряха на завет до входната му врата. Въздухът беше влажен — признак, че скоро ще завали.

— Не знам — повтори Том. — Не мога да посоча нищо конкретно. Инстинктивно го чувствувам.

— Какво те накара да почувствуваш такова нещо? — попита рязко Алън.

— Когато връчвах заповедта nisi на капитана, говорих с Дювал. Спомняш ли си, че те попитах дали може?

Алън кимна.

— Е, говорих и се опитах да го харесам. Но имах чувството, че нещо не е както трябва, има някаква слабост. Като че ли в него има някаква пукнатина — може да не е по негова вина, може да се дължи на миналото му.

— Каква пукнатина? — намръщи се Алън.

— Казах ти, че не е нещо, което мога да посоча с пръст. Но имам чувството, че ако успеем да го свалим на брега и стане имигрант, той ще се разпадне на парчета.

— Малко неясно звучи — каза Шерън. В гласа й имаше нотка на защита — като че ли беше нападнато нещо, на което държеше Алън.

— Да, така е — отговори Том. — Затова не съм го споменавал до сега.

— Не мисля, че си прав — каза късо Алън. — Но дори и да си, това не променя юридическата ситуация — и правата му, и всичко останало.

— Знам — каза Том Люис. — Това си и повтарям непрекъснато — той вдигна яката на палтото си, готвейки се да си тръгне. — Както и да е, желая ти успех следобед.

 

 

Солидната двойна врата за апартамента на дванадесетия етаж на хотела беше отворена. Алън и Шерън излязоха от асансьора и тръгнаха по покрития с килим коридор. От момента, в който оставиха Том Люис долу на улицата, Алън чувствуваше непрекъснато вълнуващата й близост. Чувството не изчезна дори когато през отворената врата на апартамента Алън видя възрастен униформен сервитьор да пренася съдържанието на масичката, на колелца — очевидно обядът бе поръчан в бюфета — върху покритата с бяла покривка маса, разположена в средата на стаята.

Сенаторът Деверукс седеше в тапициран, люлеещ се стол с гръб към вратата и с лице към изгледа от пристанището, който се виждаше от централния прозорец на хола. При звука от стъпките на Шерън и Алън, влизащи в апартамента, той обърна глава, без да става.

— Е, Шерън, скъпа моя, поздравявам те. Ти успя да примамиш героя на деня — сенаторът подаде ръка на Алън. — Позволи ми да те поздравя, момчето ми, с толкова забележителния успех.

Алън пое подадената ръка. За момент той беше удивен от това, колко по-слаб и по-стар изглеждаше сенаторът в сравнение с предишната им среща. Лицето на възрастния мъж беше забележимо по-бледо, червенината я нямаше и гласът му беше доста по-немощен.

— Това в никакъв случай не беше успех — каза Алън с неудобство. — Боя се, че не сме напреднали кой знае колко.

— Глупости, момчето ми — въпреки че скромността ти прави чест. Но само преди няколко минути слушах хвалебствия по твой адрес в новините по радиото.

— Какво казаха? — попита Шерън.

— Беше описано като безспорна победа на силите на хуманността над чудовищната тирания на сегашното правителство.

— Точно тези думи ли употребиха? — попита със съмнение Алън.

Сенаторът махна безгрижно с ръка.

— Може би съм перифразирал малко, но идеята беше точно такава. Алън Мейтлънд — младият почтен адвокат, добре въоръжен, обърнал в безредно бягство вражеските сили.

— Ако някой наистина е казал такова нещо, после ще се чуди как да се откаже от думите си.

Възрастният сервитьор се въртеше около тях и Алън свали палтото си и му го подаде. Човекът го взе, окачи го в едно гардеробче, след което дискретно излезе. Шерън изчезна през една странична врата. Очите на Алън я проследиха, след което той седна на стол до прозореца, с лице към сенатора.

— Вярно е, че спечелихме временна победа. Но аз от глупост пропилях част от извоюваното — и той разказа какво се беше случило в залата и как най-накрая А.Р. Батлър го беше надхитрил.

— Дори и да е вярно — кимна мъдро сенаторът Деверукс, — аз бих казал, че твоите усилия дадоха чудесен резултат.

— Точно така е — каза Шерън, която се беше присъединила към тях. Съблякла бе връхната си дреха и сега седеше с рокля от мека вълна. — Алън беше просто великолепен.

Младежът се усмихна смутено. Изглеждаше безсмислено да протестира.

— Въпреки това — каза той, — ние сме все още далеч от целта — да свалим Анри Дювал на брега като имигрант.

Старият човек не заговори веднага. Погледът му беше обърнат към залива и пристанището, които се простираха под тях. Обръщайки глава, Алън видя Бърърд Инлет, покрит с бели вълнички от силния вятър и северния му бряг, шибан от пръските. Един кораб напускаше пристанището — натоварен зърновоз, потънал, до ватерлинията. Според обозначенията беше японски. Фериботът за Ванкувър айланд се готвеше да отплува, разпенвайки водата във Фърст Нероуз и обръщайки десния си борд към кея на канадските железници. Навсякъде се виждаха други отплуващи или пристигащи кораби и хора, товари, стоки, обичайната суетня на едно голямо пристанище.

Накрая сенаторът каза:

— Е, разбира се, може и да не постигнем крайната цел — да свалим твоя пътник без билет на брега. Човек може да печели битките и да загуби войната. Но никога недей подценява значението на битката, момчето ми, особено в политиката.

— Мисля, че вече говорихме за това, сенаторе — отвърна Алън. — Не ме интересува политиката, просто правя това, което е най-добро за моя клиент!

— Истина е! Истина е! — в гласа на стария човек за пръв път прозвучаха сприхави нотки. — И ми се струва, че не пропускаш нито един случай да го припомниш. Понякога, ако мога така да се изразя, няма нищо по-досадно от увереността на младите в собствената им правота.

Алън се изчерви от смъмрянето.

— Но ще позволиш на стария участник в избирателни кампании — каза сенаторът, — да се порадва на безпокойството, предизвикано в известна степен и от твоите находчиви действия.

— Мисля, че в това няма нищо лошо — Алън се опита забележката му да прозвучи лекомислено. Имаше неприятното чувство, че се е държал грубо, без да е имало нужда.

Зад тях иззвъня телефонът. Отговори сервитьорът, който тихо се беше появил отново. Алън забеляза, че мъжът се движи уверено, като че ли беше свикнал с навиците в този апартамент и като че ли вече много пъти беше обслужвал сенатора.

— Защо вие двамата, млади хора — каза сенаторът на Алън и Шерън, — не хапнете? Обядът е за вас. Мисля, че ще намерите всичко, от което се нуждаете.

— Добре — каза Шерън. — Но няма ли и ти да хапнеш нещо?

Сенаторът поклати глава:

— Не сега, миличка, може би по-късно. Сервитьорът постави слушалката на масата и приближи.

— Търсят ви от Отава, сенаторе. Мистър Бонър Дийц. Тук ли ще говорите?

— Не, ще отида в спалнята — старият човек се изправи, но след това, като че ли усилието бе изчерпало всичките му сили, падна обратно в стола. — Господи, като че ли съм станал прекалено тежък днес.

Шерън се приближи загрижено до него.

— Дядо, не бива да се товариш с толкова неща.

— Глупости! — сенаторът протегна ръка на Шерън и тя му помогна да се изправи.

— Може ли да ви помогна, сър? — предложи ръката си Алън.

— Не, благодаря ти, момчето ми. Все още не съм инвалид. Просто ми е нужна малко помощ, за да преодолея гравитацията. Разходките си ги правя сам и се надявам винаги да е така.

С тези думи той влезе в стаята, в която Шерън се беше отбила преди това и притвори вратата след себе си.

— Добре ли си? — попита със съмнение Алън.

— Не знам — Шерън гледаше вратата. После, обръщайки се към Алън, добави: — Дори и да не е, няма да ми разреши да направя нищо. Защо някои мъже са толкова твърдоглави?

— Аз не съм.

— Не много — засмя се Шерън. — При тебе е на приливи и отливи. Е, да седнем да обядваме.

На масичката имаше охладена супа с картофи, праз и сметана, скариди касерол, крилца от пуйка в сос къри и желиран език. Възрастният сервитьор се устреми към тях.

— Благодаря ви — каза Шерън. — Ще се обслужим сами.

— Както обичате, мис Деверукс.

Покланяйки се почтително, човекът затвори двойната врата след себе си, оставяйки ги сами.

Алън напълни с черпака две чаши със супа и даде едната на Шерън. Започнаха да отпиват, без да сядат.

Сърцето на Алън биеше силно.

— Когато всичко това свърши — попита той бавно, — ще може ли да те виждам от време на време?

— Надявам се — усмихна се Шерън. — Иначе ще ми се налижи през цялото време да вися по съдилищата.

Той отново усети лекия парфюм, който беше подушил при първата им среща в къщата. В очите на Шерън видя весели искри, а може би и още нещо.

Алън постави чашата си със супата и каза решително:

— Дай ми твоята.

— Не съм си я изпила още — запротестира Шерън.

— Няма значение — той посегна, взе чашата й и я постави на масата.

Протегна ръце към нея и Шерън пристъпи. Лицата им се приближиха. Ръцете му я прегърнаха и устните им се срещнаха меко. Имаше блаженото чувство, че остава без дъх и лети във въздуха.

След момент със стеснение докосна косата й и прошепна:

— От сутринта на Коледа исках да го направя.

— И аз — каза щастливо Шерън. — Защо се бави толкова?

Те се целунаха отново. Като че ли от някакъв друг, нереален свят през полуотворената врата долиташе приглушеният глас на сенатора Деверукс:

— … така, че сега е времето да ударим, Бонър… естествено, че ти ще говориш в камарата… Хаудън ще трябва да се защитава… великолепно, моето момче, великолепно!… На Алън тези думи му изглеждаха несъществени, далечни.

— Не се притеснявай за дядо — прошепна Шерън. — Той винаги седи с часове на телефона, когато говори с Отава.

— Недей приказва — каза Алън. — Само губим време.

Десет минути по-късно гласът млъкна и те се отдръпнаха един от друг. Малко по-късно сенаторът Деверукс влезе с бавна походка. Той се отпусна внимателно на дивана пред малката масичка. Дори да беше забелязал, че обедът практически е недокоснат, той не направи никакъв коментар.

След като си пое дъх, старецът съобщи:

— Имам отлични новини.

С чувство, че отново се връща на земята и надявайки се, че гласът му звучи нормално, Алън попита:

— Да не би правителството да се е предало? Ще разрешат ли на Дювал да остане?

— Не, не е това — старият човек поклати глава. — Всъщност ако се случи нещо такова, само би провалило сегашната ни стратегия.

— Тогава какво? — Алън вече беше стъпил здраво на земята. Сдържа раздразнението си, че политиката, очевидно, все още е на първо място.

— Хайде дядо — каза Шерън, — казвай!

— Утре в Отава — заяви тържествено сенаторът — парламентарната опозиция ще започне официални дебати в Камарата на общините в подкрепа на твоя приятел Анри Дювал.

— Мислите ли, че това ще помогне? — попита Алън.

Сенаторът отговори остро.

— Поне няма да нанесе вреда, не мислиш ли? И във всеки случай ще задържи името на клиента ти по страниците на вестниците.

— Да — призна Алън и кимна замислено. — По този начин определено ще помогне.

— Сигурен съм, че е така, момчето ми. Така че по време на днешното разследване не забравяй, че и други работят за тази справедлива кауза.

— Благодаря ви, сенаторе. Ще го помня — Алън погледна часовника си и видя, че трябва да тръгва. Все още развълнуван от близостта на Шерън, той отиде до гардероба, където сервитьорът бе сложил палтото му.

— За днес следобед — подхвърли нехайно сенаторът Деверукс, — имам едно малко предложение.

Мушвайки се в палтото си, Алън се обърна:

— Да, сър?

В очите на стария човек проблеснаха искрици смях.

— По-добре ще е — каза той, — ако по някое време, преди да започне слушането, изтриеш червилото.

 

 

В четири без пет един чиновник от департамента по имиграция въведе Алън Мейтлънд в заседателната зала на разположената на брега Имигрейшън билдинг, където щеше да се състои специалното разследване по молбата на Анри Дювал.

Алън отбеляза, че стаята беше функционална — около петнадесет фута широка и двойно по-дълга, стените бяха облицовани с лакиран шперплат, над който до тавана имаше матово стъкло. В средата стоеше обикновена канцеларска маса, също полирана, а около нея акуратно бяха подредени пет стола. На масата пред всеки стол имаше листове хартия и подострен молив. По дължината на масата равномерно бяха подредени четири пепелника. На малка странична масичка имаше чаши и кана с изстудена вода. Други мебели нямаше.

Трима души бяха дошли преди Алън. Едната беше червенокоса стенографка, която вече седеше, отворила бележника на чиста страница и сега лениво разглеждаше маникюра си. Вторият беше А.Р. Батлър, кацнал с претенциозна небрежност в ъгъла на масата. С него говореше едрият мъж с добре подстригани мустачки, който придружаваше Едгар Крамър сутринта в съда.

А.Р. Батлър видя Алън пръв.

— Добре дошъл и поздравления! — изправяйки се, с широка и топла усмивка по-възрастният адвокат подаде ръка. — Съдейки по следобедните вестници, ние сме в компанията на един герой. Предполагам, че сте ги видели вече.

— Да — кимна смутен Алън, — боя се, че звучи така.

Беше си купил следобедните броеве на „Поуст“ и „Колонист“ веднага след като се беше разделил с Шерън и сенатора. И в двата вестника материалът за делото беше на първа страница, заедно с репортажна снимка на Алън. В репортажа на Ден Орлиф в „Поуст“ се срещаха изрази като „хитроумни юридически действия“, „успешен удар на Мейтлънд“ и „тактическа победа“. В „Колонист“, който все още не се беше запалил така, както „Поуст“ по случая Анри Дювал, нямаше такива хвалебствия, но фактите бяха изложени точно.

— Е — каза добродушно А.Р. Батлър, — какво щяхме да сме ние, адвокатите, без печата. Дори с неточностите си той е единствената реклама, която можем да си позволим. О, между другото, познавате ли мистър Темкинхил?

— Не — каза Алън, — мисля, че не се познаваме.

— Джордж Темкинхил — каза мъжът с мустаците. Стиснаха си ръцете. — Аз представлявам департамента, мистър Мейтлънд и ще водя разследването.

— Мистър Темкинхил е много опитен в тези неща — каза А.Р. Батлър. — Ще видите, че е изключително коректен.

— Благодаря ви.

Алън реши да изчака с преценката си. Все пак се радваше, че разследването няма да се провежда от Едгар Крамър.

След леко почукване вратата се отвори. Един униформен имиграционен чиновник въведе Анри Дювал.

При предишните срещи на Алън Мейтлънд с младия пътник без билет Дювал беше със сплъстена коса, изпоцапан и омазан с машинно масло от работата си в трюмовете на „Вастервик“. Днес беше съвсем различен — чист, измит, свежо обръснат, с добре сресана дълга коса. Беше облечен просто: както и преди носеше закърпени дънки и синя моряшка куртка, със стари платнени обувки на краката. Алън си помисли, че сигурно са били изхвърлени от някой член на екипажа.

Но както винаги вниманието приковаха лицето и очите му. Лицето — с изваяните си, едри момчешки черти: дълбоко поставените очи — умоляващи и интелигентни, но и със затаена бдителност в тях.

Темкинхил кимна и имиграционният чиновник се оттегли.

Изправен до вратата, Анри Дювал местеше бързо погледа си от един на друг. Когато съзря Алън, на лицето му се изписа топла усмивка на радост, че го е познал.

— Как си, Анри? — Алън пристъпи напред, съвсем близо до младежа и постави успокоително ръката си на рамото на младия пътник без билет.

— Аз добре, наистина добре — Анри Дювал кимна и след като се вгледа в лицето на Алън, попита с надежда: — Сега аз работя Канада остава?

— Не, Анри — поклати глава Алън. — Боя се, че все още не. Но тези джентълмени са тук, за да ти зададат няколко въпроса. Това е разследване.

Младият човек се огледа наоколо.

— Ти стоиш с мене? — попита той с нотка на притеснение.

— Да, аз ще остана.

— Мистър Мейтлънд — намеси се Темкинхил.

— Да.

— Ако искате да останете за няколко минути насаме с този млад човек — заяви вежливо имиграционният чиновник, — ние с удоволствие ще се оттеглим.

— Благодаря ви — каза Алън. — Едва ли е нужно. Но ако все пак мога да му обясня…

— Разбира се.

— Анри, това са мистър Темкинхил от канадската имиграционна служба и мистър Батлър, който е адвокат…

Докато Алън говореше, Дювал въртеше главата си въпросително от единия мъж към другия. Всеки от тях му кимна приветливо.

— Те ще ти задават въпроси и ти трябва да им отговаряш откровено. Ако не разбираш нещо от това, което те питат, кажи и аз ще се опитам да ти обясня. Но не трябва нищо да криеш. Разбра ли ме?

Пътникът без билет закима енергично.

— Аз казва истината. Пред цялото време истина.

— Аз няма да задавам въпроси — каза А.Р. Батлър, обръщайки се към Алън. Тук съм само като наблюдател — той се усмихна мазно. — Би могло да се каже, че задачата ми тук е да следя за спазването на закона.

— Ако говорим за това — каза остро, Алън — и моята задача е същата.

Джордж Темкинхил зае стола начело на масата.

— Е, джентълмени — каза той твърдо — ако сте готови, можем да започнем.

От едната страна седнаха Алън Мейтлънд и Анри Дювал, а срещу тях — стенографката и А.Р. Батлър.

Темкинхил отвори лежащата пред него папка и извади листа, който лежеше най-отгоре, след което предаде едно копие на стенографката. С бавен, отчетлив глас започна да чете:

— Това е разследване, което се провежда в съответствие със Закона за имиграция в канадския Имигрейшън билдинг, във Ванкувър, Британска Колумбия на 4 януари и се води от мен, Джордж Темкинхил, специален чиновник по разследванията, определен по закон от министъра по въпросите на гражданството и имиграция в съответствие с подраздел I на раздел II от Закона за имиграцията.

И гласът му продължи монотонно да чете останалата част от официалните слова. Алън си помисли колко стриктно се изрежда всичко. Надеждите му относно изхода от днешното разследване бяха много бледи. Беше крайно невероятно департаментът да се отметне от собствената си твърда позиция в една процедура, която той самият провежда, още повече че не се бяха появили никакви нови факти. Но все пак, тъй като той беше поискал това разследване, всички формалности трябваше да бъдат спазени. Все още се чудеше дали нещо е спечелено в резултат на неговите усилия. Но в правото много често можеш да се движиш само стъпка по стъпка, надявайки се, че нещо ще се случи, преди да продължиш нататък.

Въведението свърши и Темкинхил попита Анри Дювал:

— Разбирате ли защо се провежда това разследване?

Младият пътник без билет закима енергично:

— Да, да. Аз разбирам.

Поглеждайки в записките си, Темкинхил продължи:

— Ако желаете, имате право да наемете за своя сметка адвокат, който да ви представя. Мистър Мейтлънд, който присъства тук, ваш защитник ли е?

Отново кимване.

— Да.

— Ще се закълнете ли над Библията?

— Да.

С познатия ритуал Дювал потвърди, че ще казва истината. Стенографката записа с обикновен текст, лакираните й нокти блестяха: „Анри Дювал, надлежно положил клетва“.

Сега, отмествайки бележките си, Темкинхил потупа замислено мустачките си. Оттук нататък, Алън разбра, започваха нерепетираните въпроси.

— Кое е истинското ви име? — запита Темкинхил тихо.

— Моето име Анри Дювал.

— Използвали ли сте някога друго име?

— Никога. Това е името, което моят баща ми дава. Аз никога не го вижда. Моята майка ми каза.

— Къде сте роден?

Това бе повторение на въпросите, на които Дювал вече бе отговарял преди дванадесет дена — първо на Ден Орлиф, след това на Алън Мейтлънд.

Методично, изисквайки само къси отговори, въпросите следваха един след друг. Алън призна наум, че Темкинхил наистина води много опитно и съвестно разпита. Въпросите му бяха прости, целенасочени и зададени със спокоен глас. Дотолкова, доколкото беше възможно, следваше хронологията на събитията. Там, където поради езикови затруднения възникваше съмнение за неразбиране, той търпеливо се връщаше и го изясняваше. Нямаше опит за претупване, сплашване, иронизиране или прилагане на някакви трикове. В нито един момент Темкинхил не повиши глас.

Всеки въпрос и отговор акуратно се записваха от стенографката. Алън съобрази, че записът на разследването ще бъде образец за перфектна процедура, към която очевидно не би могло да бъдат предявени никакви претенции за грешки или несправедливост. А.Р. Батлър, съдейки по одобрителните му кимвания от време на време, мислеше същото.

Историята, която малко по малко се разкриваше, беше същата, която Алън бе чул преди това. Самотното раждане на Анри Дювал на неизвестния кораб; завръщането в Джибути; ранното детство — бедността и странстванията, но поне с майчина любов… и после смъртта на майка му, когато е бил на шест години. След това ужасяващата самотност: животинското съществуване, ровейки се в боклуците на туземния квартал; възрастния сомалиец, който му бе дал подслон. След това отново скитанията, този път сам. От Етиопия в Британска Сомалия… след това отново Етиопия… присъединяването към кервана с камили; осигуряване на храна срещу работа, прекосявайки границата с останалите деца…

После престава да бъде дете, не го допускат във Френска Сомалия, за която той си мисли като за родина… Страшното осъзнаване, че не принадлежи никъде, че официално не съществува, че няма каквито и да било документи… Завръща се в родината крадейки по пътя; хващат го на пазара; внезапно бягство; ужасът… преследвачите… и италианският кораб.

Яростта на италианския шкипер; жестокостта на боцмана; гладуването и надвисналата сянка на кораба; в отчаяние пътникът без билет се качва обратно на притихналия кораб.

Откриването му на „Вастервик“; капитан Яабек; първата срещната добрина; опитите да го свалят на брега; отказите; „Вастервик“ като затвор… Двете години; отчаянието, отхвърлянето… навсякъде плътно затръшнати врати: Европа, Близкия Изток, Англия и Съединените щати с цялата им прехвалена свобода… Канада — последната надежда…

Слушайки го отново, Алън Мейтлънд се зачуди: възможно ли е някой да чуе това и да не се развълнува? Наблюдаваше лицето на Темкинхил. Беше сигурен, че на него беше изписана симпатия. Два пъти се беше поколебал по време на разпита, изглеждаше замислен, попипвайки мустачките си. Дали чувствата го караха да прави паузи?

А.Р. Батлър вече не се усмихваше. От известно време беше свел поглед и разглеждаше ръцете си.

Но дали симпатията можеше да помогне в този случай?

Бяха изминали почти два часа. Разпитът се приближаваше към своя край.

— Какво ще правите — попита Темкинхил, — ако ви се позволи да останете в Канада?

Дори след толкова дълъг разпит младият пътник без билет отговори с плам:

— Аз първо отиде на училище, след това работя — и добави: — Аз добре работи.

— Имате ли пари?

Анри Дювал отговори гордо:

— Аз има седем долара, тридесет цента.

Алън знаеше, че това са парите, които автобусните шофьори бяха събрали на Бъдни вечер.

— Имате ли някакви лични вещи?

Отново енергичен отговор:

— Да, сър, много: тези дрехи, радио, часовник. Хора ми изпратили плодове. Те ми дали всичко. Аз им благодари много на тези хубави хора.

В последвалата тишина се чу как стенографката обърна страницата.

Най-накрая Темкинхил попита:

— Някой предлагал ли ви е работа?

— Ако може аз да отговоря… — намеси се Алън.

— Да, мистър Мейтлънд.

Прелиствайки листата в куфарчето си, Алън извади два от тях.

— Имаше доста писма през последните няколко дена.

За момент А.Р. Батлър отново се усмихна:

— Да, — каза той, — сигурен съм, че е било така.

— Тези две специално са предложения за работа — обясни Алън. — Едното е от компанията „Ветеран фаундри“, другото е от „Къламбия даунинг“ — те биха искали да наемат Дювал като матрос.

— Благодаря ви — Темкинхил прочете писмата, които Алън му връчи и ги предаде на стенографката. — Запишете имената, моля.

След като писмата бяха върнати, чиновникът, водещ разследването, запита:

— Мистър Мейтлънд, искате ли вие да разпитате мистър Дювал?

— Не — каза Алън. Каквото и да решат, разследването беше проведено възможно най-щателно.

Темкинхил отново докосна мустаците си, след това поклати глава. Отвори уста, като че ли искаше да каже нещо, после спря. Вместо това порови из папката и извади един формуляр. Докато другите чакаха, той попълни някои от графите с мастило.

Е, помисли си Алън, сега ще разберем какво е станало. Темкинхил погледна младия пътник без билет.

— Мистър Анри Дювал — каза той, след това сведе погледа си към формуляра зачете тихо: — Въз основа на сведенията, представени по време на това разследване, аз взех решението, че нямате правото да влезете или останете в Канада и че е доказано, че вие сте член на забранената класа, описана в параграф (т) на раздел 5 на закона за имиграция, и че не отговаряте на условията на изискванията от подраздели 1, 3 и 8 на раздел 18 на разпоредбите за имиграция.

Спирайки, Темкинхил отново погледна Анри Дювал, след което продължи твърдо:

— С настоящето аз нареждам да бъдете задържан и депортиран на мястото, откъдето сте дошли в Канада или в страна, чийто гражданин сте или към чиято народност принадлежите или в страна, одобрена от министъра…

Задържан и депортиран… параграф (т) на раздел 5, подраздели I, 3 и 8 на раздел 18. Ние обличаме нашето варварство, помисли си Алън Мейтлънд, във вежливост и наричаме това цивилизовано отношение. Ние сме Пилатовци, които се заблуждават, че са християнска страна. Пускаме стотина туберкулозни имигранти и се бием в гърдите със самодоволно фарисейство, а в същото време игнорираме милиони други, съсипани от една война, от която Канада стана по-богата. Чрез избирателната имиграция, отказвайки визи, ние обричаме семейства и деца на мизерия, а понякога и на смърт и отвръщаме очи и носове от това, което не искаме да видим или помиришем. Ние съсипваме едно човешко същество, отхвърляйки го и обличаме срама си в разумни думи. И каквото и да направим, колкото и лицемерно и да е то, за него винаги има закон или разпоредба… Задържан и депортиран… параграф (т) на раздел 5… подраздели 1, 3 и 8 на раздел 18.

Алън отблъсна стола и се изправи. Искаше да излезе от тази стая, да усети студения вятър отвън, чистия свеж въздух…

Анри Дювал погледна към него. Момчешкото му лице беше разтревожено. Той зададе само един въпрос:

— Не?

— Не, Анри — Алън поклати бавно главата си и постави ръка на рамото на пътника без билет, облечено в закърпена синя блуза. — Съжалявам… Предполагам, че си почукал не на вратата, на която трябва.