Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In High Places, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2011)
Корекция
beertobeer (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Артър Хейли. Живот по върховете

Американска. Първо издание

Издателство „Атлантис“, София, 1992

Редактор: Милко Петров

Коректор: Мария Димитрова

История

  1. — Добавяне

17.
Маргарет Хаудън

— Господи, боже мой! — възкликна Маргарет Хаудън. — Никога не съм виждала толкова едро заглавие.

На масата в хола на Хаудънови бе проснат екземпляр на ванкувърския „Поуст“. Заглавието на първа страница гласеше:

АНРИ СТЪПВА НА БРЕГА!

Цялата страница бе заета от снимки на Анри Дювал, Алън Мейтлънд и репортаж, набран с получерен шрифт за тях.

— Този тип заглавие се нарича „Второто пришествие на Христос“ — информира Маргарет имидж-директорът на партията — и се използува само при специални случаи — и добави мрачно — Например като падне правителството.

Крачещият из стаята Джеймз Хаудън се сопна:

— Ако не възразяваш, ще отложим хумора за по-късно.

— Необходимо е нещо, което да разведри пейзажа — каза Ричардсън.

Беше късен следобед. Навън валеше и притъмняваше. След речта във Ванкувър премиерът се бе върнал през нощта със самолет в източната част на Канада. На обяд бе говорил в Квебек сити, а след по-малко от час щеше да отлети от Отава за вечерната среща в Монреал. Утре в четири следобед щеше да направи съобщение в Камарата на общините за Съюзния пакт. Напрежението от последните няколко дни бе започнало да му се отразява.

Излезлият само преди няколко часа ванкувърски вестник бе донесен по специална поръчка на Ричардсън със самолет. Той лично го бе взел от летището на Отава и веднага пристигна в резиденцията на премиера на Съсекс драйв 24. Съзнаваше, че всички вестници в страната щяха да представят небитието по подобен начин.

Джеймз Хаудън престана да крачи и попита саркастично:

— Надявам се, че някъде все пак са споменали за речта ми.

Бе най-добрата му реч през това турне и при други обстоятелства би била във фокуса на вниманието на днешната преса.

— Ето я — съобщи Маргарет, отгръщайки страниците. — На трета страница — за момент изглеждаше, че ще се разсмее, но се сдържа. — О, скъпи, но е много малко.

— Радвам се, че откри нещо смешно — отбеляза ледено съпругът й. — Аз лично не намирам нищо подобно.

— Съжалявам, Джейми — каза Маргарет. Тя се опита гласът и да звучи разкаяно, но не успя. — Но аз наистина не мога да не си представям всичките вас, цялото правителство, настроени така решително и изведнъж този самотен малък човек…

— Съгласен съм с вас, мисис Хаудън — отбеляза тихо Брайън Ричардсън. — Този умен млад адвокат просто ни смъкна панталонките.

— Веднъж завинаги искам да заявя — каза ядосано Джеймз Хаудън. — Не ме интересува кой кого е набил.

— Моля те, недей да викаш, Джейми — напомни му Маргарет.

— А мене ме интересува — каза Ричардсън. — Това ще има значение в деня, в който се броят гласовете.

— Дали ще е прекалено, ако помоля — настоя премиерът — строго да се придържаме към фактите?

— Добре — каза безцеремонно Ричардсън. — Да започнем с това — и той извади от вътрешния джоб един сгънат лист хартия. — Едно ново проучване на Галъп тази сутрин показва, че популярността на правителството е спаднала със седем процента за последните две седмици. А на въпроса „Искате ли смяна на правителството?“ шестдесет и два процента отговорили с „да“ тридесет и един процента с „не“ и седем процента са без мнение.

— Седни, моля те, Джейми — прикани го Маргарет. — И ти също, Брайън. Ще поръчам чай и ще можем да го изпием тук на спокойствие.

Хаудън се тръшна в един стол до огнището.

— Запали ги, ако обичаш — посочи той вече поднесените съчки.

Ричардсън драсна клечка кибрит, закри я с длани и се наведе. След момент пламъците се разгоряха.

Маргарет говореше в другия край на стаята по вътрешния телефон.

— Не мислех, че сме толкова зле — каза тихо Хаудън.

— По-лошо е от зле, отчайващо е — и нагаждайки се към тона на премиера, Ричардсън попита: — Какво ще кажете да отложим утрешното съобщение?

— За това и дума не може да става.

— Предупреждавам ви, не сме готови за избори.

— Трябва да бъдем — заяви твърдо Хаудън. — Трябва да използваме всяка възможност.

— И да загубим.

— Съюзният пакт е от съществено значение за оцеляването на Канада. Когато това се обясни на хората, те ще разберат.

— Мислиш ли? — попита меко Ричардсън. — А дали няма да си спомнят за Анри Дювал?

В момента, в който се канеше рязко да отвърне, Хаудън спря. В края на краищата въпросът бе разумен. И предположението, което се криеше зад него, можеше да се окаже вярно.

Загубата на престиж, причинена от случая Дювал, можеше да предизвика поражението на правителството по въпроса за Съюзния пакт. Тази възможност, която му бе убягвала досега изпъкна неоспоримо пред очите му.

И ако все пак, помисли си той, това се случи, колко странно и смешно е, че нещо толкова незначително като пътник без билет на кораб може да повлияе на съдбата на една нация.

А дали наистина е странно? И ново? И дори смешно? Може би през всичките тези векове именно проблемите на отделния човек са разтърсвали света, заставяли са човечеството да се движи напред към едно просвещение, забулено в бъдещето и вечно недостижимо…

Може би това е урокът по смирение, начинът да се поучиш, борбата, тласкаща ни нагоре.

Но всекидневните проблеми бяха по-осезаеми.

— Има сериозни причини да не отлагаме — каза той на Ричардсън. — Ние се нуждаем от всеки ден, който можем да спечелим за Съюзния пакт. От това зависят отбраната и оцеляването. Освен това, ако изчакаме, ще изтече информация. В политически смисъл това ще е по-лошо.

— Мислех, че така ще кажете — кимна имидж-директорът на партията. — Просто исках да съм сигурен.

— Поръчах чай — съобщи Маргарет, като се върна пак при тях. — Нали ще останеш, Брайън?

— Благодаря ви, мисис Хаудън — Брайън Ричардсън винаги бе харесвал Маргарет. Завиждаше на Хаудън за сполучливата женитба, за комфорта и спокойствието, които тя му осигуряваше.

— Предполагам, че няма да помогне — каза замислено премиерът, — ако сега департаментът по имиграцията позволи на Дювал да влезе.

— Ни най-малко — тръсна решително глава Ричардсън. — Освен това той вече е в страната. Каквото и да се случи утре в съда, той вече не може да бъде депортиран на кораба.

Съчките в огъня вече бяха изгорели и сега се разгаряха брезовите пънове. Топлината се усети във вече затоплената стая.

Ричардсън си помисли, че вероятно неговият мъчителен разговор с Харви Уоръндър е бил грешка. Определено бе закъснял да помогне с нещо по проблема, но поне бе отстранил за в бъдеще сянката над Джеймз Хаудън. Ако изобщо имаме бъдеще, мрачно си помисли той:

Една прислужница внесе принадлежностите за чай и изчезна. Сервизът бе фина изработка, марка Ройъл Доултън. Брайън Ричардсън пое чашата с чай, налята му от Маргарет, но се отказа от кейка.

— Наистина ли ти се налага да отидеш довечера в Монреал, Джейми? — нерешително запита Маргарет.

Съпругът й уморено разтърка лицето си.

— Бих искал да не ми се налагаше. При различен случай бих изпратил някого другиго. Но тази вечер трябва сам да си свърша работата.

Имидж-директорът погледна към прозорците, където завесите още не бяха дръпнати. Тъмнината навън вече бе пълна и все още валеше сняг.

— Преди да дойда проверих за времето — каза той. — Няма да имате проблеми с полета. В Монреал е ясно и така и ще остане. Ще ви заведат с хеликоптер до града.

Джеймз Хаудън кимна.

На вратата леко се почука и в стаята влезе Мили Фрийдмън. Ричардсън погледна учудено към нея — не знаеше, че е в къщата. Но това не беше нещо необичайно — известно му бе, че тя често работи с премиера в кабинета му на горния етаж.

— Извинете ме — каза Мили. Тя се усмихна на Ричардсън и Маргарет и след това се обърна към Хаудън. — Обаждат се от Белия дом и питат дали ще ви е удобно да говорите с президента.

— Идвам веднага — отвърна премиерът и се изправи.

Брайън Ричардсън остави чашата си.

— Предполагам, че и аз трябва да тръгвам. Благодаря ви за чая, мисис Хаудън — той се спря учтиво пред Маргарет, след това докосна ръката на Мили. Когато двамата мъже напуснаха стаята, отвън долетя гласът му: — Ще дойда на летището да ви изпратя, шефе.

— Не си отивай, Мили, — каза Маргарет. — Остани и пийни един чай.

— Благодаря ви — Мили седна на стола, на който бе седял Ричардсън.

Наливайки от сребърния чайник и от каната с гореща вода, Маргарет заяви:

— Този дом е доста неспокоен. Нищо не остава спокойно за повече от няколко минути.

— Освен вас — каза тихо Мили.

— Нямам избор, скъпа — Маргарет наля чай на Мили и на себе си. — Всичко минава покрай мен. Но някак си не мога да се развълнувам от всичките тези важни събития — и добави замислено — А предполагам, че би трябвало, нали?

— Не виждам защо — отговори Мили. — Всичките са еднакви ако се взрем в тях.

— И аз винаги така съм мислила — усмихна се Маргарет. Тя премести захарта и сметаната по-близо до Мили. — Но се учудвам, че го чувам от теб. Винаги съм те смятала за ентусиазираната дясна ръка на Джейми.

За свое учудване Мили каза:

— Ентусиазмът се изпарява, а ръцете се изморяват.

Маргарет се разсмя.

— Ние и двете сме ужасно нелоялни, нали? Но бих казала, че това понякога е облекчение.

В големия тъмен хол настъпи тишина, нарушавана само от пукането на горящите пънове. По тавана играеха отблясъци от огъня.

— Съжалявала ли си някога — каза меко Маргарет, — че нещата между теб и Джейми се развиха по този начин?

За момент дъхът на Мили секна. Покоят в стаята стана напрегнат. Значи Маргарет е знаела. Знаела е през всичките тези години и си е мълчала. Мили често се беше чудила, подозирайки истината. Но сега вече знаеше и почувствува облекчение.

— Никога не съм била сигурна — каза тя откровено. — А напоследък и не мисля често за това.

— Да — каза Маргарет, — разбира се, че човек престава да мисли. Когато се случи, мислиш, че раната никога няма да зарасне. Но с времето всичко минава.

Мили се поколеба, защото търсеше точните думи за това, което искаше да каже. Накрая изрече меко:

— Вие навярно много сте се разстроили.

— Да — бавно кимна Маргарет. — Спомням си, че тогава ми беше ужасно тежко. Всяка жена би почувствувала същото. Но човек някак си ги преживява тези неща. Наистина просто ти се налага да ги превъзмогнеш.

— Чудя се дали аз бих могла да проявя толкова разбиране — каза тихо Мили, след това добави импулсивно: — Брайън Ричардсън иска да се омъжа за него.

— И ще се омъжиш ли?

— Не съм решила — Мили поклати глава с объркан вид. — Мисля, че го обичам, сигурна съм в това. Но все пак някак си не съм сигурна.

— Бих искала да ти помогна — в гласа на Маргарет прозвуча нежност. — Но преди много време научих, че не можеш да изживееш живота на другите. Ние трябва сами да вземаме решенията си — дори ако те са погрешни.

Истина е, помисли си Мили и се зачуди колко още ще може да отлага своето решение.

 

 

Джеймз Хаудън внимателно затвори зад себе си двойната врата на кабинета и вдигна слушалката на специалния червен телефон — двойник на този, който бе на бюрото в кабинета му в Ийст Блок. Бе „кодиран“ телефон — с пряка, защитена линия.

— Говори премиер-министърът — каза той.

— Президентът ви очаква, сър, — отвърна гласът, на оператора. — Момент, моля.

Чу се изщракване и прозвуча силният грубоват глас:

— Ти ли си, Джим?

Хаудън се усмихна на познатия говор от Средния запад.

— Да, Тайлър, — каза той. — На телефона е Хаудън.

— Как си Джим?

— Малко съм уморен — призна той. — Доста неща ми се наложи да свърша през последните няколко дни.

— Знам. Посланикът ти бе при мен, показа ми програмата ти — в гласа на президента прозвуча загриженост. — Не се претрепвай, Джим. Ние всички имаме нужда от теб.

— Ще гледам да не го направя — усмихна се Хаудън. — Но се радвам да чуя, че съм нужен. Да се надяваме, че и избирателите мислят така.

— Мислиш ли, че ще издържиш, Джим? — гласът стана сериозен. — Мислиш ли, че ще успееш?

— Да — със същата сериозност отговори премиерът. — Няма да е лесно, но мисля, че ще се справя. При условие, че всички споразумения, които обсъждахме бъдат изпълнени — и добави с натъртване: — Всички споразумения.

— Затова ти се обадих — грубоватият глас замлъкна. — Между другото, как е времето там горе при вас?

— Вали сняг.

— Така си и мислех — президентът се разсмя. — Сигурен ли си, че искате още от него — Аляска например?

— Искаме го — каза Хаудън. — Ние знаем как да се оправяме със снега и леда, ние живеем с тях — въздържа се да добави това, което министърът на мините и ресурсите бе отбелязал с ентусиазъм преди десетина дена: „Аляска е като консервна кутия, в която има пробити две дупки, на капака не е свален. Ако махнем капака ще се появят нови, големи области, които можем да развием — селско стопанство, жилищно строителство, промишленост. А по-нататък с времето, когато се научим да управляваме климата и други неща ще можем да направим…“. Трудно бе през цялото време да мислиш само за предстоящата война.

— Е — каза президентът, — решихме да разрешим референдума. Но ми предстои борба — моите хора не обичат да свалят звезди от знамето, след като веднъж вече са ги поставили там. Но и аз като теб мисля, че ще успея да се справя.

— Радвам се — каза Джеймз Хаудън. — Много се радвам.

— Получи ли проекта на съвместното ни заявление?

— Да — потвърди Хаудън. — Енгри долетя на Запад, за да ме посрещне. Направих някои предложения и го оставих да уточнят подробностите с Артър Лексингтън.

— Тогава ще е готово за утре сутринта, с Аляска в текста. След заявлението в отделните речи ще наблегна на самоопределението на Аляска. Надявам се, че и ти ще направиш същото.

— Да — и премиер-министърът добави сухо: — Самоопределението на Аляска и Канада.

— Е, значи до утре следобед в четири часа — президентът се засмя. — Предполагам трябва да си сверим часовниците.

— В четири часа — повтори Хаудън. Имаше чувството, че се е случило за нещо необратимо, сякаш някаква врата се бе затворила.

— Джим — гласът на президента прозвуча меко в слушалката.

— Да, Тайлър?

— Нещата в международен план не са се подобрили, знаеш, нали?

— По-точно — каза Хаудън, — станали са по-лоши.

— Спомняш ли си какво ти казах: моля се за подарък от една година преди да започне битката. Това е най-многото, на което можем да се надяваме.

— Да — изрече Хаудън, — спомням си.

Настъпи пауза, в която, ако се съдеше по тежкото дишане на президента, той като че ли се опитваше да овладее чувствата си. След това гласът продължи тихо:

— Това, което правим, е добро, Джим. Най-доброто… за децата… и за техните деца, които ще дойдат…

За момент настана тишина. След това линията прекъсна с изщракване.

След като постави слушалката на червения телефон, Джеймз Хаудън остана замислен в тихия, изпълнен с книги кабинет. От стената го гледаше портретът на сър Джон А. Макдоналд — основател на канадската конфедерация, държавник, бонвиван и изключителен пияница.

„Това сигурно е миг на триумф“ — помисли си Хаудън. Преди малко президентът се шегуваше по повод отстъпката си по въпроса за референдума в Аляска, но това сигурно е било горчив хап за него и ако Хаудън не бе твърд при преговорите, тази отстъпка никога нямаше да бъде направена. А сега заедно с другите облаги Канада получаваше една голяма баница в замяна на изгубената част от суверенитета си. И съвсем несвързано си помисли: А — за Аляска, Б — за баница.

На двойната врата на кабинета се почука.

— Да — извика той.

Бе Йероу, прислужникът. Тихо стъпващият, застаряващ майордом на дом № 24 съобщи:

— Мистър Костън е тук, сър. Каза, че е много спешно.

Зад Йероу във вестибюла на горния етаж Хаудън видя финансовия министър с балтон и шал, държащ мека шапка в ръце.

— Влизай, Стю — извика той.

Като влезе в кабинета, Стю поклати отрицателно глава към Йероу, който бе тръгнал към него, за да поеме връхните му дрехи.

— Дошъл съм само за няколко минути, ще ги оставя тук.

И той свали балтона, преметна го на един стол и постави шапката и шала до него. Щом се обърна, той механично се усмихна и потърка с ръка оплешивялата си глава. Когато вратата се затвори зад прислужника, лицето му отново стана сериозно.

— Нося лоши новини — обяви той късо. — Възможно най-лошите.

Хаудън чакаше.

— Кабинетът се разцепи — каза тежко Костън, — точно по средата.

Джеймз Хаудън изчака думите да отзвучат, преди да отговори.

— Не разбирам — каза той. — Бях останал с впечатлението…

— Аз също — увери го Костън. — Мислех, че си ни убедил — всички ни — той махна с ръка неодобрително. — Освен един или двама, които биха могли да си подадат оставката вдругиден.

Хаудън кимна. След завръщането му от Вашингтон бяха се състояли две заседания на целия кабинет по въпроса за Съюзния пакт. Първото се разви, както и заседанието на Комитета за отбрана на Бъдни вечер. На второто, след като станаха очевидни облагите за Канада бе започнал да се забелязва ентусиазъм. Разбира се, имаше и неколцина несъгласни, но това трябваше да се очаква. Бе предвидил също така неизбежността на една или две оставки — те трябваше да бъдат приети и последиците преглътнати. Но не и голямо разцепление на кабинета…

— Кажи подробностите — заповяда той рязко.

— Девет души са.

— Девет! — Костън не бе преувеличил, когато каза „по средата“. Това представляваше повече от една трета от кабинета. — Сигурен съм, че нямаше да са толкова много — рече с извинителен тон „усмихнатият“ Стю, — ако не беше лидерът им…

— Лидер! — извика Хаудън. — Какъв лидер?

— Ще те изненада. — Костън се поколеба — като че ли предчувствуваше гневът на премиера. — Лидерът е Ейдриън Несбитсън.

Джеймс Хаудън се втренчи в него удивено и невярващо.

— Глупакът! Старият, безполезен глупак!

— Не — Костън твърдо поклати глава. — Не можеш да се отървеш от него по този начин.

— Но ние имахме споразумение. Сключихме сделка! — споразумението в самолета бе ясно. Генерал губернаторство, а в замяна поддръжката на възрастния министър на отбраната…

— Каквато и сделка да сте сключили, тя вече е невалидна — заяви решително Костън.

Двамата мъже все още стояха изправени.

— Кои са другите — попита мрачно премиерът.

— Бордън Тайт, Джордж Йоркис, Аарон Гоулд, Рита Бачънън… „Усмихнатият“ Стю бързо изреди останалите имена.

— Но единственият, който има значение, е Ейдриън. Той ги сплотява.

— Люсиен Перо все още ли е с нас? — той бързо си помисли за Квебек — важната провинция.

Костън кимна.

Прилича на лош сън, помисли си Хаудън, кошмар, в който странни неща са изтласкали здравия разум на заден план. След малко ще се събуди.

На вратата откъм вестибюла се почука и влезе Йероу.

— Колата ви чака, сър, — обяви той. — Време е да тръгвате за летището.

— Ейдриън е станал друг човек — каза Костън настоятелно. — Изглежда като че ли… — той потърси метафора, — … като че ли са прелели кръв на мумия и са я съживили. Говорих с него и мога да ти кажа…

— Нищо не ми казвай! — това вече би било прекалено. — Аз ще говоря с него.

Джеймз Хаудън започна бързо да пресмята. Времето летеше: до четири часа утре следобед оставаха само няколко часа.

— Ейдриън знае, че трябва да се срещне с теб — каза Костън. — Каза, че е на твое разположение.

— Къде?

— Цялата група е в кабинета на Артър Лексингтън. Аз идвам оттам. Артър им говори, но боя се, че безуспешно.

Прислужникът дискретно се изкашля. Хаудън знаеше, че тазвечерната му програма е изключително напрегната. Представи си чакащата кола, правителствения „Вангард“, загряващ на летище „Арнълд“, хеликоптерът, чакащ в Монреал; пълната, очакваща аудитория…

— Несбитсън трябва да дойде с мен в Монреал — каза той решително. Ако тръгне сега за летището, ще успее.

— Ще се погрижа за това — кимна бързо Костън.

Когато Хаудън излезе, той вече звънеше по телефона.

 

 

Олдсмобилът на премиера спря направо пред чакащия самолет.

Навигационните светлини на „Вангард“ проблясваха ритмично в тъмнината. Хората на наземния персонал, облечени в парки с вдигнати качулки, бяха наобиколили самолета като мравки. Във фюзелажа бе включена колата с акумулаторите, готова да стартира моторите.

Шофьорът отвори вратата на колата и премиерът слезе. В подножието на стълбата стоеше Брайън Ричардсън, вдигнал яка, за да се предпази от вятъра и навяващия сняг.

— Старият приятел е вътре — без предисловие каза той. — В кабината ти е, привързан с коланите и с чаша уиски със сода в ръка.

Хаудън спря.

— Стю ли ти каза? — попита той.

Ричардсън кимна.

— Ще се опитам да го вразумя — каза мрачно Хаудън. — Не знам какво друго мога да направя.

— Мислил ли си да го изхвърлим? — усмихна се кисело имидж-директорът на партията. — Да кажем от пет хиляди фута височина.

Въпреки лошото си настроение Хаудън се разсмя.

— Е, тогава ще имаме двама мъченика — един във Ванкувър и един тук. — И вече качвайки се по стъпалата добави през рамо: — Освен това от днес нататък новините могат да стават само по-добри.

— Успех, шефе — извика директорът. Но думите му бяха отнесени от вятъра.

В меко осветения луксозен малък салон на правителствения самолет, в едно от пускащите се назад кресла, вече привързан с предпазния колан бе седнал набитият, дребен генерал Несбитсън. Както бе казал и Ричардсън, министърът на отбраната държеше в ръката си чаша с питие. При влизането на премиера той я остави.

Отвън забучаха двигателите на самолета.

Появи се стюардът — сержант от авиацията, но Хаудън поклати глава.

— Оставете — кратко каза той. — От нищо нямаме нужда и трябва да говорим насаме.

Той хвърли връхните си дрехи върху едно от свободните кресла и седна с лице към стария човек. Забеляза, че една от лампите за четене бе включена. Беше насочена право към плешивата глава и розовобузестото лице на Несбитсън — също като лампата за разпити в затвора. Е, помисли си Хаудън, може би това е знак каква линия на разговора да наложа.

— Този полет е много къс — започна той с тон, нетърпящ възражение, — и ние имаме много малко време. Мисля, че ми дължиш обяснение.

„Вангард“ рулираше към пистата и ако се съди по светлините отвън, движеха се доста бързо. Нямаше да има никакви забавяния. Хаудън знаеше, че тази вечер те имат абсолютен приоритет във въздуха.

За момент червенина заля лицето на стария човек при тона на Хаудън. След това той каза с неочаквана твърдост:

— Мисля, че обяснението е ясно, премиер-министре. Възнамерявам да си подам оставката в знак на протест срещу това, което вие планирате. Същото ще направят и останалите.

— Няма ли нещо, което да си забравил? — запита студено Джеймс Хаудън. — Един договор, който сключихме. Тук, в този самолет, преди десет дена?

Очите на възрастния човек не трепнаха.

— Срам ме е като си спомня — каза той с равен глас. — Мисля, че и двамата трябва да се срамуваме.

— Говори само за собствения си срам — пламна Хаудън, — не за моя. Аз се опитвам да спася тази страна. Ти и тези като теб, които са останали в миналото, вие ще я унищожите.

— Ако се каните да спасявате Канада, защо я раздавате? — в думите прозвуча нова сила. Хаудън си спомни какво му беше казал Стю Костън: „Ейдриън е нов човек“. Физически изглеждаше по-стегнат, по-изправен отпреди.

— Ако говориш за Съюзния пакт — започна да го убеждава премиер-министърът, — то ние ще спечелим много повече, отколкото ще дадем…

— Като разпуснете въоръжените ни сили — горчиво вметна старият човек, — като пуснете янките да влизат безпрепятствено и им разрешите да водят външната ни политика. Това ли наричате „да спечелим“?

Самолетът бе спрял за момент и сега бързо се засили, набирайки скорост за излитане. Покрай тях се замяркаха светлините на пистата, след това изчезнаха. Бяха излетели, след миг се чу ударът от прибирането на колесника. Премиерът пресметна, че им остават двадесет минути полет, може би даже по-малко. Винаги бе така: времето все не стигаше.

— Ние сме изправени пред война — заяви той, — а ти гледаш едностранчиво на нещата.

— Гледам и от двете страни — настоя Несбитсън, — ще ви кажа, че независимо от това ще има ли война или не, вашият Съюзен пакт е началото на края. Американците никога няма да се спрат пред частичен съюз, те ще искат да го завършат и ние ще бъдем погълнали. Ще изгубим британския флаг, кралицата, традициите…

— Не — възпротиви се Хаудън. — Тези неща ще ги запазим.

— Как ще стане това? — изпръхтя старият човек, — с широко отворени граници и нахлуващи през тях американци, включително негри и пуерториканци. Нашата идентичност ще изчезне, защото ние ще станем малцинство и на хората ще им е безразлично. И още — у нас ще се появят расови проблеми — нещо, което никога не сме имали. Торонто ще се превърне във второ Чикаго, а Монреал — в Ню Орлеан. Ние имаме закон за имиграцията, който вие току-що защитавахте. Защо не го изхвърлим заедно с всичко останало?

— Ние нищо не изхвърляме! — каза ожесточено Хаудън. — Ние просто се приспособяваме. О, да, проблеми ще има, това е така, но те ще са несравними с това да останем безпомощни и самотни.

— Не вярвам.

— По отношение на отбраната — настоя премиерът. — Съюзният пакт ще осигури нашето оцеляване. Канада ще получи и големи икономически възможности. Помисли ли си за референдума в Аляска, който ние ще спечелим — и Аляска ще стане канадска провинция.

— Помислих си, че всяко продаване си има своите тридесет сребърника — отсече Несбитсън.

Яростен гняв се надигна в Хаудън. Със силно усилие на волята той успя да се овладее и каза:

— Въпреки всичко, което казваш, ние не сме продали нашия суверенитет…

— Така ли? — тонът бе язвителен. — Колко струва суверенитетът без силата, която го поддържа?

— Ние не притежаваме такава сила и сега — заяви гневно Хаудън, — и никога не сме я имали, освен да се защитим в някоя дребна престрелка. Силата е в Съединените щати. Чрез прехвърляне на нашата военна сила и отваряне на границите ние усилваме американската мощ, която е и наша.

— Съжалявам, премиер-министре — каза с достойнство генерал Несбитсън. — Никога няма да се съглася. Това, което ни предлагате, е да се откажем от историята си, от всичко, за което Канада се е борила…

— Грешиш! Аз се опитвам да ги запазя навеки — Хаудън се наклони напред, говорейки сериозно, непосредствено на другия. — Аз се опитвам да запазя нещата, на които държим, преди да е станало прекалено късно: свободата, порядъчността, справедливостта на закона. Нищо друго няма значение. Не го ли разбираш? — каза той умолително.

— Всичко, което разбирам — отвърна старецът с инат, — е, че трябва да има някакъв друг начин.

Хаудън осъзна, че бе безсмислено, но продължи да опитва. След малко попита:

— Отговорете ми поне на този въпрос: как Канада ще се отбранява срещу ракетна атака?

— Отначало — започна сковано Несбитсън, — ще разгърнем конвенционалните сили…

— Достатъчно — отсече Хаудън и добави мрачно: — Чудя се само как като министър на отбраната не си възстановил кавалерията.

Джеймс Хаудън реши, че сутринта ще разговаря с останалите несъгласни министри един по един. Бе сигурен, че ще успее да разубеди някои от тях. Но ще има други — в кабинета, в парламента — такива, които щяха да мислят като Ейдриън Несбитсън, които щяха да го следват, сънувайки несбъднатите си мечти… докато не потънат под радиоактивния прах…

Е, той винаги бе очаквал, че от самото начало ще има битки. Борбата ще е трудна, но ако успееше да подведе Несбитсън, да го накара да изложи вижданията си, да му докаже тяхната абсурдна отживялост…

Беше просто лош късмет, помисли си той, че това и имиграционният разгром бяха дошли едновременно.

Двадесетте минути бяха изтекли. Звукът на двигателите се измени и те започнаха да се снижават. Под тях имаше разхвърляни тук-там светлини, а отпред се виждаха отблясъците в небето на блещукащия Монреал.

Ейдриън Несбитсън си взе чашата, която бе оставил при влизането на премиера. Беше се разляла, но той отпи от това, което бе останало.

— Господин премиер-министре — изрече той, лично аз ужасно съжалявам за раздора между нас.

Хаудън кимна с безразличие.

— Ти естествено разбираш, че аз няма да мога да те препоръчам за генерал-губернатор.

Старият човек се изчерви:

— Мисля, че аз достатъчно ясно се изразих…

— Да — каза рязко Хаудън. — Ти наистина достатъчно ясно се изрази.

Изхвърляйки Ейдриън Несбитсън от главата си, той се съсредоточи върху това, което трябва да се свърши между този момент и утрешния следобед.