Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In High Places, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2011)
Корекция
beertobeer (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Артър Хейли. Живот по върховете

Американска. Първо издание

Издателство „Атлантис“, София, 1992

Редактор: Милко Петров

Коректор: Мария Димитрова

История

  1. — Добавяне

13.
Камарата на общините

— И така, вие сте известили кабинета — каза Брайън Ричардсън. — И как го приеха?

Имидж — директорът на партията разтърка очите си, за да намали умората в тях. Откакто премиер-министърът се беше върнал от Вашингтон предния ден, Ричардсън почти не беше ставал от бюрото си. Напусна кабинета си преди десет минути, за да дойде с такси до Парламънт хил.

Пъхнал ръце дълбоко в джобовете на сакото си, Джеймз Хаудън продължаваше да стои пред прозореца на кабинета си в Сентър блок, откъдето наблюдаваше следобедния поток от пристигащи и заминаващи хора. През последните няколко минути беше дошъл един посланик; трио сенатори преминаха долу като древни брамини и изчезнаха от погледа; имаше един облечен в черно свещеник, с ястребово лице, крачещ горделиво като сянка на съдбата; държавни куриери с куфарчета с монограми, изпълнени с чувство за важност на задачата, която изпълняват; група репортери от кулоарите; членове на парламента, връщащи се от обяд или разходка, като че ли бяха членове на някой клуб; и неизбежните туристи, някои от които стояха до глупаво ухилените полицаи, за да бъдат фотографирани от приятели.

Какво означава всичко това, помисли си Хаудън. Какъв е смисълът, в края на краищата? Всичко около нас изглежда толкова стабилно: историческият ни път; скулптурите; прославените сгради; нашата правителствена система; нашата просветеност — реална или мнима. И все пак всичко това е толкова временно и ние самите сме най-крехката, най-преходната част. Защо се борим, копнеем, постигаме, когато и най-доброто, което сме направили, ще изчезне с времето?

Сигурно няма отговор, предположи той. Никога е нямало отговор. Гласът на партийния директор го върна към действителността.

— Как го приеха? — повтори Брайън Ричардсън. Рано сутринта се бе състояло съвещание на целия кабинет.

— Какво да приемат? — попита Хаудън, обръщайки се.

— Съюзния пакт, разбира се. Какво друго?

Джеймз Хаудън се замисли, преди да отговори. Двамата мъже бяха в парламентарния кабинет на премиер-министъра — стая 307$, по-малка и по-уютна от кабинета му в Ийст блок, но само на един асансьор разстояние от Камарата на общините.

— Странно е, че попита какво друго. Що се отнася до Съюзния пакт, повечето от кабинета го приеха доста добре. Разбира се, ще има известно разногласие, когато започнем да го обсъждаме повторно.

— Това е озадачаващо, нали? — каза сухо Брайън Ричардсън.

— Според мен — да — Хаудън обиколи стаята. — И все пак, може би не е чак толкова. Често големите концепции се възприемат по-лесно, отколкото по-малките.

— Е, да, защото повечето хора имат дребни умове.

— Не е точно така — имаше моменти, когато цинизмът на Ричардсън дразнеше Хаудън. — Доколкото си спомням, тъкмо ти посочи, че ние отдавна вървим към такъв Съюзен пакт. Нещо повече, условията, които успях да извоювам на преговорите, са изключително благоприятни за Канада — премиер-министърът замълча, потупа носа си и продължи замислено. — Странното на заседанието тази сутрин беше, че някои от хората бяха много повече загрижени за този глупав имигрантски случай.

— Само повечето, а не всички? Предполагам, че си видял днешните вестници?

Премиер-министърът кимна, след това седна и посочи на Ричардсън един стол насреща си.

— Този адвокат Мейтлънд изглежда ни създава доста неприятности във Ванкувър. Какво знаем за него?

— Проверих. Изглежда, че е просто млад момък, доста способен и без никакви явни политически връзки.

— Сега може би няма. Но този вид дела са добър трамплин, за да ги създаде. Има ли някакъв начин да се свържем с Мейтлънд индиректно; да му предложим място на допълнителните избори, ако той не се напряга много с този случай.

Имидж — директорът на партията поклати глава.

— Прекалено рисковано е. Аз направих някои запитвания и съветът, който получих, е да не се бъркаме. Ако му предложим нещо такова, Мейтлънд ще го използува срещу нас. Такъв тип човек бил.

В младите си години, помисли Джеймз Хаудън, и аз бях от този тип хора.

— Добре — каза той. — Какво друго можеш да предложиш?

Ричардсън се поколеба. През всичките тези три дена и три нощи, откакто Мили Фрийдмън му показа злополучното фотокопие на споразумението между премиер-министъра и Харви Уоръндър, умът му беше анализирал различните възможности.

Брайън Ричардсън бе уверен, че някъде съществува противодействие срещу Харви Уоръндър. Винаги има противодействие; дори изнудвачите имат тайни, които предпочитат да не разгласяват, въпреки че проблемът отново беше същият: как да измъкнеш тайната. Имаше много хора в политиката — вътре и извън партията, за чийто тайни бяха съобщавали на Ричардсън или той се беше натъквал на тях. И всички те бяха описани със специален стенографски код, който само той можеше да прочете, в една тънка кафява книжка, съхраняваща се в един заключен сейф в кабинета му.

Но под заглавие „Уоръндър“ в личната кафява книжка нямаше нищо, освен един съвсем нов запис, направен преди ден-два.

И въпреки това… някак си… противодействието трябва да бъде намерено. И Ричардсън знаеше, че единствен той би могъл да го намери.

През тези три дни и нощи той се беше ровил из паметта си… из най-затънтените й ъгълчета… припомняйки си случайни думи, случки, клюки… съпоставяйки лица, фрази. Беше процедура, която преди бе давала резултати, но този път нищо не се получи.

Освен появилото се през последните двадесет четири часа досадно чувство, че е много близо. Имаше нещо, знаеше го, и беше много близо до ума. Едно име, спомен или дума можеха да го подсетят. Но засега не се получаваше. Въпросът беше: кога?

Изкушаваше се да разкрие на Хаудън, че знае за споразумението отпреди девет години. Да обсъдят всичко честно. Това можеше да проясни нещата, може би да породи план за противодействие срещу Харви Уоръндър или да задействува това, което се крие в главата му. Но това означаваше да забърка Мили, която в този момент, пред този кабинет пазеше тяхното усамотяване. А Мили не биваше да бъде въвлечена — нито сега, нито по-късно. Премиер-министърът беше попитал: „Какво друго можеш да предложиш?“

— Има едно просто лекарство, шефе, и аз вече го предложих.

— Ако имаш предвид — каза остро Хаудън, — да пуснем, пътник без билет като имигрант, за това и дума не може да става. Заехме една позиция и трябва да я отстояваме. Ако отстъпим, ще признаем слабостта си.

— Ако Мейтлънд намери изход, съдът може да те застави.

— Не! Ако действаме правилно — не. Възнамерявам да поговоря с Уоръндър за държавния служител, който се занимава там със случая.

— Крамър — каза Ричардсън. — Той е заместник-директор и е изпратен временно.

— Може да бъде отзован. Един опитен човек никога нямаше да допусне това специално разследване. Според вестниците той го е предложил доброволно, след като е била отказана молбата за разпореждането habeas corpus — и в изблик на гняв Хаудън добави: — И поради тази глупост цялата шумотевица беше подета отново.

— Може би трябва да изчакаш и да отидеш сам. Така ще имаш възможността да го наругаеш лично. Видя ли разписанието си?

— Да — Хаудън се изправи от стола и отиде до затрупаното си с документи бюро до прозореца. Отпускайки се в креслото зад него, той взе отворената папка. — За толкова кратко време — каза той одобрително, — ти си съставил една добра програма.

Хаудън пробяга с поглед списъка. Имайки предвид, че след десет дни щеше да се състои обявяването на Съюзния пакт в Камарата на общините, те имаха пет дни за един шеметен тур с речи из цялата страна — периода „за създаване на условия“, както го бяха нарекли. Той щеше да започне вдругиден в Торонто — съвместно събрание на влиятелните канадски и имперски клубове, и щеше да завърши в последния ден в Квебек и Монреал. Между тях щяха да бъдат Форт Уйлиям, Уинипег, Едмънтън, Ванкувър, Калгари и Риджайна.

— Виждам, че си включил всичките ми научни титли — забеляза той сухо.

— Винаги съм си мислел, че ги колекционираш — каза Ричардсън.

— Да, може и така да се каже. Пазя ги в мазето на номер 24, там, където си пазя и индианската украса за глава. И двете са ми еднакво полезни.

— Никога не разрешавай да цитират това, което каза — ухили се широко Ричардсън. — Ще загубим гласовете и на индианците, и на интелектуалците — и добави: — Казахте, че на заседанието сте говорили и за случая Дювал и за Съюзния пакт? Да сте стигнали до някакво заключение по въпроса?

— Не. Освен че опозицията форсира дебати в палатата следобед. Харви Уоръндър ще говори от името на правителството и аз ще се намеся, ако е нужно.

— По-дискретно отколкото вчера, надявам се — каза Ричардсън с усмивка.

Лицето на премиер-министъра стана керемиденочервено и той отговори ядосано:

— Подобни забележки са излишни. Това, което казах вчера на летището, беше грешка, признавам го. Но всеки човек от време на време допуска лапсуси. Дори и ти.

— Знам — имидж-директорът потърка замислено върха на носа си. — Предполагам, че това беше една от тях. Съжалявам.

Леко успокоен, Хаудън каза:

— Възможно е Харви Уоръндър да се справи сам със случая.

В действителност, помисли си Хаудън, ако Харви говори така добре и убедително, както пред кабинета, може би ще успее да възвърне част от загубените от правителството и партията позиции. Тази сутрин след острите атаки на другите министри Харви така беше защитил действията на департамента по имиграцията, че им се сториха разумни и логични. И в държането му всичко бе наред — спокоен и рационален, но проблемът бе, че човек никога не знаеше кога ще се промени настроението му.

Премиер-министърът се изправи отново и се обърна към прозореца, с гръб към Брайън Ричардсън. Забеляза, че долу вече имаше по-малко хора. Предположи, че повечето от тях са влезли в Сентър блок, където след няколко минути щеше да започне заседанието на камарата на общините.

— Правилата разрешават ли дебати в Камарата? — запита Ричардсън.

— Обикновено — не — отвърна Хаудън, без да се обръща. — Но този следобед ще има предложение за одобряване на разходите на правителството и опозицията може да повдигне, който си иска въпрос. Чух слух, че Бонър Дийц ще постави въпроса за имиграцията.

Ричардсън въздъхна. Вече можеше да си представи какво ще кажат радиото и телевизията довечера и какво ще пише във вестниците утре сутринта.

На вратата леко се почука. Влезе Мили. Хаудън се обърна към нея.

— Стана почти и половина — съобщи Мили. — Ако искате да влезете за молитвите… — Тя се усмихна на Ричардсън и кимна. На влизане имидж-директорът й беше връчил една сгъната бележка, в която пишеше: „Чакай ме в седем довечера. Важно е.“

— Да — каза премиер-министърът. — Тръгвам.

Над тях зазвуча мелодията на камбаните на Пийс Тауър.

 

 

Звучният, ясен глас на спикъра на Камарата вече завършваше молитвите, когато Джеймз Хаудън влезе в правителствените кулоари. Както винаги, помисли си премиер-министърът, мистър спикър дава едно внушително представление. През най-близката врата към залата на парламента той чуваше познатите, ежедневно повтаряни думи… молим се на Тебе… особено за генерал-губернатора, сената и палатата на общините… че Ти ще бъдеш милостив да направляваш и дариш с плодотворност всички техни съвещания… че мир и щастие, истина и справедливост, набожност и благочестие ще се установят сред нас за вечни времена…

Такива прекрасни чувства, помисли си Хаудън, редувани всеки ден на френски и английски за един предполагаемо двуезичен Бог. Жалко, че само след няколко минути думите ще бъдат забравени сред дребнавостта на незначителните политически боричкания.

Отвътре се чу хор от звучни възгласи „амин“, воден от гръмкия глас на секретаря на Камарата на общините, което беше негова специална привилегия.

Започнаха да влизат и останалите министри и членове на парламента. Камарата се запълваше, което беше нещо необичайно за времето на питанията при откриване на дневната сесия. Около премиер-министъра заемаха местата си в кулоарите поддръжниците на неговата управляваща партия. Хаудън стоеше, разменяше кратки реплики с членовете на правителството и кимаше на онези, които го поздравяваха минавайки.

Изчакваше да се запълни галерията, преди той самият да влезе.

Както винаги при появяването му настъпи оживление и обръщане на глави. Като че ли без да забелязва вниманието, той спокойно се отправи към двойната скамейка на първия ред от правителствената половина на парламента. Седеше там със Стюърт Костън, който вече беше заел мястото си. Покланяйки се на спикъра, който председателствуваше от покритото си с балдахин и приличащо на трон кресло, Джеймз Хаудън седна на мястото си. Малко по-късно кимна вежливо на Бонър Дийц, заел точно срещу него мястото на лидера на опозицията.

Рутинният поток от въпроси към министрите от правителството беше вече започнал.

Депутат, от Нюфаундленд беше разтревожен от голямото количество мъртва риба треска, плуваща край атлантическия бряг и запита какво мисли да прави правителството. Министърът на рибната промишленост започна да отговаря заплетено и тромаво.

До премиер-министъра „усмихнатия“ Стю промърмори:

— Научих със сигурност, че Дийц е избрал въпроса за имиграцията. Надявам се, че Харви ще успее да се справи.

Джеймз Хаудън кимна и погледна зад себе си към втория ред от правителствените банки, където седеше Харви Уоръндър, външно невъзмутим като се изключи нервният тик на лицето от време на време.

С напредването на заседанието ставаше очевидно, че имиграцията и Дювал — проблеми, по които опозицията с радост би бомбардирала правителството с въпроси — се пропускат. Това беше допълнително потвърждение, че Бонър Дийц и поддръжниците му възнамеряват да проведат дебати с предварително подготвени речи, когато бъде внесено предложението за разходите на правителството.

Хаудън мрачно отбеляза, че галерията за печата беше препълнена. Всички места на предните редове бяха заети и отзад се тълпяха прииждащите репортери.

Въпросите свършиха и „усмихнатият“ Стю се изправи до премиер-министъра. Той предложи Камарата да разгледа въпроса за разходите.

Загръщайки пълната си фигура в тогата на Q.C., спикърът кимна. В същия момент лидерът на опозицията скочи на крака.

— Мистър спикър — произнесе дрезгаво почитаемият Бонър Дийц, след което замълча, обръщайки въпросителното си лице на учен към председателствуващия. Спикърът отново кимна. В стола си под дъбовия, инкрустиран балдахин приличаше на черен, бдителен бръмбар.

За момент Дийц направи пауза, поглеждайки нагоре — имаше този несъзнателен навик — към високия петдесет фута таван на залата. Джеймз Хаудън, който седеше от другата страна на Камарата, си помисли, че отстрани изглежда като че ли неговият основен опонент търси там на боядисаната повърхност, сред позлатените орнаменти на корнизите думите, които му трябват, за да изглежда велик в момента.

— Жалката репутация на това правителство — започна Бонър Дийц, — отникъде не е подхранвана с толкова много угнетяващи примери както от нейната политика в областта на имиграцията и от ежедневното третиране на имигрантските дела. Предполагам, мистър спикър, че и правителството, и неговият департамент по въпросите на гражданството и имиграцията стоят с двата си крака в деветнадесети век. И нищо не може да ги изведе от там — нито фактът, че времената са се променили, нито съществуването на елементарна човечност.

Подходящо въведение, помисли си Хаудън, въпреки че Бонър Дийц бе извлякъл от изучаването на тавана всичко друго, но не и величавост. Повечето от думите в една или друга форма бяха използувани от сменящите се една с друга опозиции в Камарата на общините.

Мисълта му напомни да надраска една бележка на Харви Уоръндър: „Цитирай случаи, в които сегашната опозиция, е спазвала абсолютно същата процедура, когато е била на власт. Ако нямаш подробностите, инструктирай департамента си да ти донесат веднага сламки.“. Той сгъна бележката, повика с пръст едно момче-разсилен и му показа министъра на имиграцията. Минута по-късно Харви Уоръндър обърна главата си към премиер-министъра, кимна, и докосна една от папките, които лежаха пред него. Е, помисли си Хаудън, така и трябва да бъде. Един добър оперативен помощник винаги би подготвил старателно началника си за случай като този.

В това време Бонър Дийц продължаваше:

— … в това предложение за изразяване на недоверие… един пресен трагичен случай, в който безсмислено се игнорират хуманните съображения, а също така и човешките права.

Когато Дийц спря, откъм страната на опозицията се чу тракането на плотовете. Откъм страната на правителството се чу вик от задните редове:

— Бих искал да игнорираме вас.

За секунда лидерът на опозицията се поколеба.

Грубостите и бъркотиите в Камарата на общините никога не бяха правили особено впечатление на Бонър Дийц. От избирането му за пръв път за член на парламента преди много години, Камарата винаги страшно много му бе приличала на спортна арена, на която съперничещите си отбори се опитват при всяка възможност да си откраднат топката един от друг. Изглеждаше, че правилата на играта бяха детски прости: ако нещо се одобрява от твоята партия, значи то е добро, ако се одобрява от друга партия, значи то безусловно е лошо. Много рядко имаше нещо средно между тези две линии на поведение. Също така да се усъмниш в позицията на собствената си партия и да се замислиш даже за момент дали пък твоите опоненти не са прави или по-мъдри — това се считаше за проява на недоброжелателност и нелоялност.

За Дийц, учения и интелектуалеца, беше шокиращо да открие, че проявите на активна подкрепа на партията се изразяваха в тропане с капаците на масичките и в размяната на презрителни реплики и контра реплики с опонентите отсреща, така както правят децата в училище, като при това понякога се проявяваше ерудиция, доста по-ниска от ученическата. С времето — доста преди да стане лидер на опозицията — Бонър Дийц се бе научил да прави и двете, въпреки че винаги изпитваше вътрешно неудобство.

Апострофиралият го бе извикал: „Бих искал да игнорираме вас“.

Истинската му реакция бе да не обръща внимание на груби и глупави прекъсвания. Но той знаеше, че неговите собствени поддръжници очакват някаква ответна реакция. Ето защо той рязко отвърна:

— Желанието на почитаемия член е разбираемо, тъй като правителството, което той поддържа, е игнорирало толкова дълго време толкова много неща — и той размаха обвиняващ пръст към другата страна в Камарата. — Но ще дойде денят, когато съвестта на тази страна няма да може да бъде повече игнорирана.

Вътрешно Бонър Дийц реши, че не беше блестящ. Подозираше, че премиер-министърът, който го превъзхождаше по остроумие в отговорите, щеше да отвърне по-добре. Но поне опитът му да контраатакува беше постигнал взрив от тропане на капаци на маси зад него.

В отговор от отсрещната страна се чуха подигравки и викове: „Ох, ох!“ и „Ти ли си нашата съвест?“

— Ред, ред — мистър спикър се беше изправил, слагайки си триъгълната шапка. След минута-две шумът утихна.

— Говорех за съвестта на страната — заяви Бонър Дийц. Нека ви кажа какво тази съвест ми говори на мене. Тя ми казва, че ние сме една от най-богатите и рядко населени страни в света. И въпреки това правителството чрез своя министър на имиграцията ни информира, че тук няма място за това самотно, нещастно човешко създание…

В едно ъгълче на мозъка си лидерът на опозицията съзнаваше, че говори неразумно. Беше опасно да се изразяват толкова открито и недвусмислено чувства от този род. Защото всяка партия, която дойдеше на власт, бързо разбираше, че политическият натиск за ограничаване на имиграцията е прекалено голям, за да бъде игнориран. Дийц знаеше, че някой ден ще съжалява за сегашните си разпалени думи.

Но имаше моменти — и сегашният беше един от тях, когато всички компромиси на политиката и безкрайните неискрени речи го отегчаваха и отвращаваха. Днес поне щеше да изрази онова, в което искрено вярваше и беше готов да си понесе последиците.

Забеляза, че в галерията за журналистите всички глави бяха сведени.

И Бонър Дийц продължи обръщението си към Камарата, молейки за Анри Дювал — един незначителен човек, когото никога не беше виждал.

От другата страна на прохода Джеймз Хаудън слушаше речта с половин ухо. През последните няколко минути той гледаше часовника, намиращ се в южната част на залата под запълнения до три четвърти балкон за дами. Знаеше, че много скоро една трета от присъствуващите репортери ще напуснат, за да предадат статиите си за вечерните издания. Тъй като крайните срокове наближаваха, те щяха да започната да излизат всеки момент. Слушайки внимателно, той чакаше удобния случай да се намеси…

— Сигурно има моменти — произнесе с патос Бонър Дийц, — когато хуманните съображения трябва да надделеят над упоритото придържане към буквата на закона.

Премиер-министърът скочи.

— Мистър спикър, ще ми разреши ли лидерът на опозицията един въпрос?

Бонър Дийц се поколеба. Но това беше разумна молба, на която трудно можеше да се откаже.

— Да — каза той кратко.

— Нима лидерът на опозицията предлага на правителството — запита Хаудън с внезапна реторичност, — да игнорира закона, закона на тази страна, приет от парламента…

Откъм страната на опозицията го прекъснаха викове:

— Въпрос, въпрос!… Махай се оттам!… Това е реч! А от неговата страна се чуха ответните възгласи:

— Тишина!… Чуйте въпроса!… От какво се боите?

Бонър Дийц, който беше седнал, скочи отново.

— Стигам до същината на питането — обяви високо премиер-министърът и гласът му се извиси над останалите, — и то е следното — той замълча, очаквайки да стане относително по-тихо, и след това продължи: — Тъй като е ясно, че съгласно нашите закони този нещастен млад човек Анри Дювал не може да бъде допуснат в страната ни, аз питам лидера на опозицията дали той е съгласен да отнесем случая до Обединените нации. И аз мога да ви заявя, че каквото и да стане, правителството възнамерява да привлече вниманието на Обединените нации към този проблем…

В залата веднага избухна врява. Отново се разменяха викове, обвинения и контраобвинения. Спикърът се беше изправил на крака, но гласът му не се чуваше. Зачервен, с горящи очи Бонър Дийц се обърна към премиер-министъра и извика сърдито:

— Това е опит…

Това беше.

В галерията за журналисти репортерите бързаха към изхода. Прекъсването и съобщението бяха много добре премерени във времето…

Джеймз Хаудън можеше да предскаже какви щяха да бъдат заглавията на повечето от репортажите, които сега се предаваха по телефона или се печатаха: Случаят с Анри Дювал, човекът без страна, може да стигне до Обединените нации, това обеща премиер-министърът днес. Канедиън прес и Бритиш юнайтед прес сигурно вече са изпратили спешни бюлетини. Телетайпите вече тракат:

„СЛУЧАЯТ ДЮВАЛ ЩЕ ОТИДЕ В ООН — ОБЕЩА ПРЕМИЕР МИНИСТЪРЪТ“

Притисканите от времето редактори, трескаво търсещи свежа гледна точка, ще изведат думите му в заглавието. Атаката на опозицията, речта на Бонър Дийц — ще бъдат, разбира се, споменати, но на второ място.

Сияейки вътрешно, премиер-министърът надраска един ред на Артър Лексингтън: „Напиши писмо“. Ако по-късно го запитат, ще може да заяви, че обещанието случаят да се отнесе до ООН е изпълнено от Министерството на външните работи.

Бонър Дийц продължи прекъснатата си реч. Но Джеймз Хаудън имаше чувството, че ударът е отслабнал, парата е изпусната, подозираше, че и Бонър Дийц го усеща.

Някога, много отдавна премиер-министърът харесваше и уважаваше Бонър Дийц. Независимо от пропастта между партийните линии, която ги разделяше. В характера на опозиционния лидер имаше цялостност и дълбочина. Човек не можеше да не се възхищава от честната последователност във всичките му действия. Но с времето отношението на Хаудън се беше изменило и сега беше много близо до толерантно презрение.

Промяната бе предизвикана главно от действията на Дийц като опозиционен лидер. Хаудън виждаше, че много пъти Бонър Дийц не се беше възползувал от уязвимостта му по някои конкретни въпроси. Това че понякога действието — или липсата му, показваха разумна умереност, нямаше (според Хаудън) никакво значение. Ролята на лидера е да води и където се появи възможност за спечелване на някакво преимущество, трябва да се действува твърдо и безмилостно. В партийната политика няма място за меки Марии и пътят към властта неизбежно беше осеян с разбити надежди и отломки от чужди амбиции.

На Бонър Дийц му липсваше именно безмилостност.

Той имаше други качества: интелект и ерудиция, схватливост и предвидливост, търпение и лично обаяние. Но всичките тези качества не стигаха, за да бъде достоен съперник — поне в очите на Джеймз МакКалъм Хаудън.

Почти невъзможно е, помисли си Хаудън, да си представиш Бонър Дийц като премиер-министър, който управлява кабинета, доминира в Камарата на общините, маневрира, преструвайки се, действувайки бързо — така както самият той беше направил преди малко, за да спечели тактическото предимство в един спор.

А Вашингтон? Щеше ли да може лидерът на опозицията да се изправи срещу президента на САЩ и отвратителния му помощник, да отстои позициите и да се върне от Вашингтон с толкова, колкото беше спечелил самият Хаудън. По-вероятно бе Дийц да прояви разбиране, да не е твърд като Джеймз Хаудън и накрая да даде повече и да получи по-малко. И това важеше за всичко, което предстоеше да се случи през следващите месеци.

Последната мисъл му напомни, че само след десет дни той, Джеймз Хаудън, ще се изправи тук в Камарата и ще съобщи за Съюзния пакт и условията му. След това ще настане времето на величието и на великите неща и всички дребни проблеми — пътници без билет, имиграция и тем подобни, ще бъдат забравени и отхвърляни. Почувствува безсилие и раздразнение от това, че сегашните дебати в момента се считаха за важни, когато всъщност бяха смешни в сравнение с въпросите, които той скоро щеше да разкрие.

И сега, след почти едночасова реч, Бонър Дийц завършваше с думите:

— Мистър спикър, все още не е прекалено късно — заяви лидерът на опозицията. — Все още не е прекалено късно това правителство милосърдно и великодушно да даде на младия човек исканото от него канадско жителство. Все още не е прекалено късно за този човек да напусне трагичния затвор, на който жестоко са го осъдили условията на неговото раждане. Все още не е прекалено късно за Дювал — с нашата помощ и сред нас — да стане полезен и щастлив член на нашето общество. Аз моля правителството за състрадание. Приканвам го да не оставя без последствия молбата ми.

След което завърши с думите на официалното предложение:

— … че Камарата осъжда отказа на правителството да поеме и носи истинската отговорност в областта на имиграцията… — Бонър Дийц седна под грохота на капаците на масите откъм страната на опозицията.

Веднага скочи Харви Уоръндър.

— Мистър спикър — започна с басовия си, бумтящ глас министърът на имиграцията, — както винаги лидерът на опозицията съумя да подправи факта с фантазия, да обгърне един прост въпрос с облака на изключителна сантименталност и успя да представи една обикновена законова процедура на департамента по имиграцията като садистична конспирация срещу човечеството.

Моментално избухнаха гневни протести и викове „Седни си!“, придружени от насмешки и удряне на капаците на масите.

Игнорирайки шума, Харви Уоръндър продължи разгорещено:

— Ако това правителство се беше провинило в нарушаване на закона, ние щяхме да заслужаваме позора в тази Камара. Или ако департаментът по въпросите на гражданството и имиграцията не беше успял да изпълни задълженията си в съответствие със закона, игнорирайки членовете му, гласувани от парламента, аз щях да преклоня глава и да приема укорите ви. Но тъй като ние не сме направили нито едното, нито другото, аз не мога да приема и двете.

Джеймз Хаудън искаше Харви Уоръндър да смекчи малко агресивния си тон. Имаше случаи в Камарата на общините, които изискваха динамична, нападателна тактика, но сега не беше така. По-ефективна би била тихата разумност. Освен това в гласа на Уоръндър премиер-министърът със страх долови истерична нотка. И тя се усилваше, колкото повече говореше той:

— Какво означава обвинението в подлост и безсърдечие, което лидерът на опозицията изложи пред вас? Просто, че правителството не е нарушило закона, че неговият департамент по въпросите на гражданството и имиграцията е изпълнил задълженията си с непоколебима честност и в строго съответствие с канадския закон за имиграция.

Е, това беше правилно, в действителност трябваше да се каже. Само ако Харви беше по-малко напорист…

— Лидерът на опозицията говори за човека Анри Дювал. Нека да игнорираме въпроса дали тази страна трябва да поеме товара, който всички други отхвърлят, дали трябва да отворим вратите си за човешкия боклук от морето…

Воят от протести, който се надигна от другата страна на Камарата, надхвърли по сила всички словесни престрелки от този ден. Хаудън разбра, че Харви Уоръндър е отишъл прекалено далеч. Дори от страната на правителството имаше шокирани лица и само няколко души отвръщаха с половин уста на виковете на опозицията.

Бонър Дийц се изправи.

— Мистър спикър, използувайки правото си, аз протестирам…

Зад него се чуваха и други възмутени гласове. Сред увеличаващия шум Харви Уоръндър продължаваше да говори:

— Казвам ви, нека да игнорираме фалшивата сантименталност и да разгледаме закона. Законът е изпълнен… — думите му потънаха в нарастващия тътен от сърдити викове.

Над всички гласове се извисяваше един:

— Мистър спикър, може ли министърът на имиграцията да дефинира какво разбира под човешки боклук?

С безпокойство Джеймз Хаудън позна човека, който питаше. Въпросът задаваше Арнълд Гийни, член на опозицията от задните скамейки, представляващ един от най-бедните райони на Монреал.

В Арнълд Гийни имаше две забележителни неща. Той беше инвалид, висок метър и половина, с частично парализирано и изкривено тяло. Лицето му беше ужасяващо грозно и непропорционално, като че ли природата беше решила да създаде една пародия на човешко същество. И въпреки това, независимо от сакатостта си, той беше направил забележителна кариера като парламентарист и защитник на безнадеждни каузи. Хаудън лично изпитваше силна неприязън към него, подозирайки го, че е ексхибиционист, безсрамно търгуващ с физическите си дефекти. И в същото време, знаейки много добре, че симпатиите на хората винаги ще бъдат на страната на един инвалид, премиер-министърът се пазеше да влиза в диспут с Арнълд Гийни.

Гийни отново запита:

— Ще дефинира ли министърът думите си „човешки боклук“?

Мускулите по лицето на Харви Уоръндър отново заиграха. Джеймз Хаудън предвиждаше отговора, който с необмислена прибързаност можеше да даде министърът на имиграцията: „Почитаемият член най-добре знае какво означава това“. Хаудън реши, че този отговор трябва да бъде предотвратен на всяка цена.

Изправяйки се, премиер-министърът заяви сред шума на репликите и контра репликите:

— Почитаемият депутат от Монреал Ийст поставя ударението върху определени думи, за които аз съм абсолютно сигурен, че моят колега не е желаел да прозвучат така.

— Тогава нека го каже! — изстреля думите си Гийни, изправяйки се мъчително с помощта на патерици. Около него се разнесоха негодуващи викове: „Оттегли си думите! Оттегли ги!“. Хората от балконите се надвесиха, за да видят по-добре.

— Ред! Ред! — гласът на спикъра едвам се чуваше в общата гюрултия.

— Нищо няма да оттегля! — извика буйно Харви Уоръндър, лицето му беше силно зачервено, якият му врат се изду.

Отново буря от възгласи. Отново призивите на спикъра за ред. Хаудън видя, че това е един рядък случай за парламента. Само някакъв изключително остър сблъсък или въпрос за човешките права можеше да възбуди Камарата по този начин.

— Аз искам министърът да ми отговори — това все още беше настоятелният, пронизителен глас на Арнълд Гийни.

— Ред! Въпросът, стоящ пред Камарата… — най-сетне гласът на спикъра можеше да се чуе. От страната на правителството премиер-министърът и Харви Уоръндър си седнаха на местата, подчинявайки се на председателствуващия. Във всички части на залата гласовете започнаха да стихват. Само Арнълд Гийни, олюлявайки се на патериците си, продължаваше да пренебрегва нареждането на спикъра.

— Мистър спикър, министърът на имиграцията говори в тази Камара за човешки боклук. Аз настоявам…

— Ред! Призовавам депутата да си седне на мястото.

— Имам правото…

— Ако депутатът не си седне на мястото, ще бъда принуден да назова името му.

Изглежда, че Гийни си просеше наказанието. Правилата на поведение в Камарата гласяха, че когато спикърът стане, всички останали трябва да отстъпят. Още повече, че в този случай спикърът беше изрекъл и конкретна заповед. Ако Гийни продължаваше с явното си незачитане, щеше да последва някакво наказание.

— Ще дам на почитаемия депутат последна възможност — предупреди строго спикърът, — преди да назова името му.

— Мистър спикър — продължи предизвикателно Арнълд Гийни, — аз съм се изправил да защитавам едно човешко същество, което се намира на три хиляди километра оттук, и които това правителство презрително нарече „боклук“…

Изведнъж Джеймз Хаудън прозря плана. Той беше прост — Гийни, инвалидът, искаше да сподели мъченичеството на Дювал, пътника без билет. Това беше една ловка, макар и цинична маневра, която Хаудън трябваше да предотврати.

Изправяйки се премиер-министърът се намеси:

— Мистър спикър, аз мисля, че можем да разрешим случая… — беше вече решил, че от името на правителството ще оттегли обидните думи, каквото и да почувствува по този повод Харви Уоръндър…

Много късно.

Игнорирайки премиер-министъра, спикърът обяви твърдо:

— Мое неприятно задължение е да назова почитаемия депутат от Монреал ийст.

Разбирайки с яд, че е изгубил гамбита, Джеймз Хаудън седна.

Формалностите последваха бързо. Назоваването на името на някой депутат от спикъра беше мярка, която рядко се прилагаше. Но когато се случеше, останалите членове автоматично и задължително трябваше да предприемат дисциплинарни мерки. Авторитетът на спикъра във всички случаи трябваше да бъде подкрепен. Това беше авторитетът на самия парламент и на народа, а те бяха извоювани с борба през вековете…

Премиер-министърът предаде бележка с две думи до Стюърт Костън — председател на Камарата. Думите бяха: „Минимално наказание“. Финансовият министър кимна.

След бърза консултация с министъра на пощите, телеграфите и телефоните, който седеше зад него, Костън стана и обяви:

— Имайки предвид вашето решение, мистър спикър, аз нямам друг избор, освен да предложа, подкрепен от министъра на пощите, телеграфите и телефоните мистър Гоулд, следното: „Почитаемият депутат от Монреал ийст се отстранява до края на днешното заседание“.

Премиер-министърът с неудоволствие забеляза, че галерията на журналистите отново беше пълна. Подготвяха се вечерните новини за телевизията и радиото и заглавията за утрешните вестници.

Гласуването на предложението на Костън отне двадесет минути. Резултатът беше 131 гласа за, 55 — против.

— Обявявам предложението за прието — обяви официално спикърът.

След това в Камарата настъпи тишина.

Внимателно, олюлявайки се на патериците си, Арнълд Гийни се изправи. Нарочно бавно, с непохватни стъпки, той прехвърляше осакатеното си тяло покрай първите редици на опозицията и излезе в централния проход. На Джеймз Хаудън, който си спомняше Гийни в Камарата от много години, му се струваше, че никога не се е движил толкова бавно. Обръщайки се към спикъра, Гийни се поклони с патетична несръчност и за момент даже изглеждаше, че ще падне. След това, изправяйки се, той се обърна и се отправи бавно към другия край на залата. Там отново се обърна и се поклони. Когато изчезна зад външната врата, подкрепян от дежурния сержант, в залата се чу въздишка на облекчение.

— Министърът по въпросите на гражданството и имиграцията има дума — каза тихо спикърът.

Харви Уоръндър — малко по-спокоен, продължи оттам, където беше спрял. Но Джеймз Хаудън знаеше, че каквото и да стане сега, може само да поотслаби малко ефекта. Арнълд Гийни беше заслужено изгонен за няколко часа, защото скандално беше нарушил правилата за поведение в Камарата на общините. Но пресата щеше да използува максимално случая и читателите, които не знаеха, а и не се интересуваха от правилата за водене на спор, щяха да видят двама нещастни мъже — инвалид и самотен пътник без билет — жертва на едно грубо и деспотично правителство.

За първи път Хаудън се замисли колко популярност може да си позволи да загуби правителството заради появата на Анри Дювал.

 

 

Бележката от Брайън Ричардсън гласеше: „Очаквай ме в седем.“

В седем без пет Мили Фрийдмън излезе мокра от банята с надеждата, че той ще закъснее, тъй като тя явно не успяваше.

Често се беше чудила със смътно безразличие защо тя, която успяваше да управлява с ефективността на машина живота си в канцеларията — и този на Джеймз Хаудън също, не се справяше по същия начин и с личния си живот вкъщи. На Парламънт хил тя беше точна до секундата, у дома вечно закъсняваше. Канцеларията на премиер-министъра беше подредена образцово, включително изкусно подреденият бюфет и архива, от който Мили за секунди можеше да извади писмо, писано на ръка преди пет години от някой, чието име отдавна е забравено. Но в момента, както обикновено, се ровеше из разхвърляните чекмеджета в спалнята си, за да намери някой чист сутиен.

Предполагаше — когато се беше замисляла за това, — че собствената й лека неорганизираност извън канцеларията беше вътрешен бунт срещу придобитите навици и натиск спрямо личния й живот. Тя винаги беше бунтарски настроена, понякога дори болезнено, срещу опитите да я ангажират с идеи на другите.

Никога не беше обичала други да строят планове за нейното бъдеще, дори когато това се правеше добронамерено. Веднъж, когато учеше в колежа в Торонто, баща й я беше завещавал да стане адвокат.

— Ще имаш голям успех, Мили — беше предсказал той. — Ти си умна, реагираш бързо и имаш този тип ум, който веднага вижда същината на нещата. Само ако искаш можеш да разбиваш на пух и прах мъже като мен.

По-късно тя беше осъзнала, че ако сама беше стигнала до тази мисъл, вероятно така и щеше да направи. Но не можеше да приеме — дори от собствения си баща, когото обичаше, някой друг да взема вместо нея решения, които засягат живота й.

Разбира се, възгледът й беше спорен. Никой не може да води абсолютно независимо съществуване, тъй като не могат да се разделят личният и служебният живот. В противен случай, помисли си Мили след като намери сутиена си и го сложи, нямаше да съществува любовта й с Джеймз Хаудън, нито пък идването на Брайън Ричардсън тази вечер.

Но дали така трябва да стане? Трябваше ли да позволява на Брайън да идва? Нямаше ли да е по-добре, ако бе проявила твърдост в началото, отстоявайки личния си живот — този личен живот, който внимателно беше създавала след деня, в който най-сетне разбра, че няма да има съвместен живот с Джеймз Хаудън?

Обу си бикини и въпросите отново заприиждаха.

Заслужаваше си да имаш самостоятелен личен живот, разумно щастлив. Дали с Брайън Ричардсън не поемаше риска да изгуби едно трудно спечелено задоволство от живота, не получавайки нищо в замяна?

Беше й отнело време — много време след скъсването с Джеймз Хаудън — за да съумее да настрои ритъма си на живот към постоянната самота. Но понеже притежаваше (така си мислеше Мили) дълбоко вкоренен инстинкт да решава личните си проблеми без чужда помощ, беше успяла да се приспособи до такава степен, че сега животът й беше наситен, балансиран и сполучлив.

Мили вече наистина не завиждаше, което й се беше случвало по-рано, на омъжените си приятелки с техните пушещи лула мъже-закрилници и пълзящи деца. Всъщност понякога колкото повече ги гледаше, толкова по-скучен и досаден й се виждаше техния живот, сравнен с нейната независимост и свобода. Въпросът беше: дали нейните чувства към Брайън.

Ричардсън не я теглеха назад към мислите за една традиционна обвързаност?

Отваряйки вратите на шкафа в спалнята, Мили се замисли какво да облече. Е, на Бъдни вечер Брайън беше казал, че изглежда секси в панталони. Избра чифт яркозелени памучни панталони, след това отново започна да рови в чекмеджетата, за да намери бял, деколтиран пуловер. Остана боса, като обу тънки бели сандали. Беше вече седем и десет, когато тя вече беше облечена и с лекия грим, който носеше денем и вечер.

Прекара ръце през косата си, реши, че все пак трябва да я среше и се забърза към банята.

Поглеждайки се в огледалото си каза: Няма нищо, абсолютно нищо, за което да те е грижа. Да, ако искам да съм честна, аз мога да се влюбя в Брайън Ричардсън, може би вече го обичам. Но Брайън не е свободен и то по своя воля. Така че проблеми няма.

Но мозъкът й настояваше, че има проблем. Какво ще стане после? Когато той си тръгне. И когато отново останеш сама.

Мили спря за момент. Припомни си какво беше преди девет години. Празните дни, тъжните нощи, бавно пълзящите дълги седмици… На глас каза:

— Не мисля, че бих издържала отново — и по-тихо: — Може би в края на краищата тази вечер всичко трябва да приключи.

Все още беше обзета от спомени, когато отдолу прозвуча звънецът.

Преди да свали балтона си, Брайън я целуна. По лицето му бе набола брада и миришеше на тютюн. Мили усети някаква слабост, решителността й се изпари. Искам този мъж, помисли си тя, на всяка цена. След това си спомни как преди няколко минути бе убедена, че трябва да скъса с него тази нощ.

— Мили, кукличко — каза той тихо, — изглеждаш страхотно.

Тя се освободи и го погледна. След това каза загрижено:

— Брайън, ти си уморен.

— Знам — кимна той. — И имам нужда да се избръсна. Току-що идвам от камарата.

Тя попита машинално:

— Как мина?

— Не си ли чула?

Мили поклати глава.

— Напуснах канцеларията рано и не съм включвала радиото. Изпуснах ли нещо?

— Не — каза той. — Скоро ще чуеш какво е станало.

— Дебатите лошо ли се развиха?

— Бях в галерията — кимна той мрачно. — По-добре да не бях ходил. В утрешните вестници ще ни смачкат.

— Да пийнем — каза Мили. — Като че ли имаш нужда от едно питие.

Тя разбърка мартинитата, беше наляла по-малко вермут. Донасяйки ги от кухненския бокс, съобщи почти весело:

— Това ще помогне. Обикновено го прави.

Тази нощ няма да има раздяла, помисли си тя. Може би след седмица или месец. Но не тази вечер.

Брайън Ричардсън отпи от чашата си, след това я остави. Без въведение, почти рязко, той заяви:

— Мили, искам да се омъжиш за мен.

Настъпи тишина, в която секундите изглеждаха часове. След това по-меко:

— Мили, чу ли ме?

— За момент — каза Мили, — ми се стори, че ти ме помоли да се омъжа за теб.

Думите, докато ги изричаше, изглеждаха въздушни, отнесени, гласът й — безплътен.

— Не си прави шеги с това — каза Ричардсън дрезгаво. — Аз съвсем сериозно ти го казвам.

— Брайън, скъпи — гласът й беше нежен. — Аз не се шегувам, наистина не се шегувам.

Той остави чашата си й се приближи. Целунаха се отново — дълго и страстно. Тя постави главата си на рамото му. Все още усещаше миризмата на тютюн.

— Притисни ме — прошепна тя. — Притисни ме.

— Когато въпросът ми достигне до теб — каза той в косата й, — може да ми дадеш някакъв отговор.

Всички женски инстинкти в нея я подтикваха да извика — да. В момента беше готова за незабавно съгласие. Та нали това искаше през цялото време? Не беше ли си казвала преди малко, че ще приеме Брайън при всякакви условия: и сега условията изведнъж бяха най-благоприятните — женитба, постоянство…

Всичко беше толкова лесно. Промърморваш, че приемаш и всичко е готово и връщане назад няма…

Именно тази окончателност я плашеше. Това беше действителност, а не мечти. Изведнъж я поби тръпка на неувереност. Един предпазлив глас й нашепваше — почакай!

— Предполагам, че не съм кой знае каква партия — гласът на Брайън шушнеше в косата й, а ръката му галеше нежно врата й. — Малко съм втора младост и ще трябва да получа развод, въпреки че проблеми няма да има. Елоиз и аз се разбираме.

Настъпи пауза, след което гласът продължи бавно:

— Мисля, че те обичам, Мили. Мисля, че наистина те обичам.

Та повдигна лицето си, очите й бяха пълни със сълзи и го целуна.

— Брайън, скъпи, знам, че ме обичаш. Мисля, че и аз те обичам. Но искам да съм сигурна. Моля те, дай ми малко време.

Лицето му се изкриви в измъчена усмивка.

— Е — каза той, — репетирах през целия път, но предполагам, че се провалих — може би, помисли си той, прекалено дълго изчаквах. Или постъпих по възможно най-лошия начин. Или това е възмездието за поведението ми в началото, когато не ми пукаше особено и само внимавах да не се обвържа. А сега аз съм този, който иска да се обвърже, и останах с пръст в уста. Но поне, успокояваше се той, времето на неопределеността свърши — копнежът на неспокойната му душа през последните няколко дни, мисълта, че за него Мили е всичко. Сега без нея остана само празнотата…

— Моля те, Брайън — Мили беше по-спокойна сега, самочувствието и самоконтролът й се бяха възвърнали. И добави откровено — Аз съм поласкана, скъпи, и мисля, че отговорът ще е „да“. Но искам да съм сигурна за доброто и на двама ни. Моля те, скъпи, дай ни малко време.

— Колко? — попита той рязко.

Бяха седнали на дългото канапе, главите им бяха доближени, а ръцете вплетени една в друга.

— Честно казано, не знам, скъпи, и се надявам, че няма да настояваш за точен срок. Няма да мога да понеса някакъв краен срок да виси като дамоклев меч над главата ми. Но ти обещавам, че веднага, когато съм сигурна, ще ти кажа.

Какво ми стана — помисли си тя. От живота ли се боя? Защо се колебая, защо не изясня нещата веднага? Но предпазливият глас отново се обади: Почакай!

Брайън отвори ръка за прегръдка и тя се мушна в нея. Устните им се срещнаха и те яростно се целунаха, отново и отново. Тя почувствува как душата й се отваря и сърцето й заби силно. След малко ръцете му нежно се плъзнаха.

 

 

Към края на вечерта Брайън Ричардсън влезе в хола, носейки две чашки с кафе. Зад него в кухненския бокс Мили приготвяше сандвичи със салам. Забеляза, че в мивката все още лежат неизмити чинийките от закуската. Наистина, помисли си тя, ще трябва да пренеса някои от служебните си навици в къщи.

Ричардсън прекоси хола и отиде до преносимия телевизор на Мили, който стоеше на ниска масичка, обърнат към едно от големите кресла.

— Не знам дали ще го понеса, но мисля, че ще е най-добре да узнаем най-лошото.

Когато Мили донесе подноса със сандвичи и седна, започнаха националните новини на СВС.

Както обикновено напоследък първият репортаж беше за влошаващата се международна обстановка. В Лаос отново бяха избухнали вълнения, подстрекавани от Съветския Съюз. Кремъл беше отговорил войнствено на американската протестна нота. Съобщаваше се, че в държавите сателити на СССР в Европа се наблюдават струпвания на войски. Във възстановената ос Москва-Пекин се разменяха сърдечни приветствия.

— Наближава — промърмори Ричардсън. — Наближава с всеки изминал ден.

Следваща беше историята на Анри Дювал.

— В Отава днес — започна да чете добре школуваният говорител, — в Камарата на общините се вдигна голям шум заради Анри Дювал — човекът без страна, който сега очаква във Ванкувър да го депортират. Във върховата точка на сблъсъка между правителството и опозицията от залата беше изгонен до края на заседанието Арнълд Гийни, депутат от Монреал ийст…

Зад говорителя на един екран се появи образът на Анри Дювал, последван от голяма снимка на депутата-инвалид. Както се бяха опасявали и Брайън Ричардсън, и Джеймз Хаудън, инцидентът с изгонването и фразата „човешки боклук“ на Харви Уоръндър, бяха гвоздеят на новините. И независимо колко справедливо репортажът отразяваше ситуацията, пътникът без билет и инвалидът неизбежно се приемаха като жертви на грубото и безжалостно правителство…

— Кореспондентът на СВС Нормън Дийпинг — каза говорителят, — описва сцената в Камарата…

Ричардсън се протегна към копчето за изключване.

— Не мисля, че много да издържам повече. Нали не възразяваш?

— Не — поклати глава Мили.

Тази вечер, въпреки че съзнаваше колко важно е всичко това, в нея нямаше и искрица интерес. Най-важният въпрос за нея все още беше нерешен…

Брайън Ричардсън посочи към угасналия екран на телевизора.

— По дяволите, знаеш ли каква аудитория имат тези? Цяла мрежа — от единия бряг до другия. Прибави към тях и другите — радиото, местните телевизионни центрове, утрешните вестници… — той сви безпомощно рамене.

— Знам — каза Мили. Тя се опитваше да се откъсне от личните си преживявания. — Ако можех да направя нещо.

— Мили, скъпа, ти вече го направи — Ричардсън беше станал и крачеше напред-назад из стаята. — Най-малкото — ти намери… — изречението остана недовършено.

Мили знаеше, че и двамата непрекъснато мислят за фотокопието — съдбоносното, секретно споразумение между Джеймз Хаудън и Харви Уоръндър.

— Ти успя ли… — попита тя колебливо.

— Проклятие! Няма нищо… нищо — разтърси той глава.

— Знаеш ли — каза Мили бавно, — винаги съм си мислела, че има нещо странно около мистър Уоръндър. Начинът, по който говори и се държи, като че ли през цялото време е нервен. И цялата тази работа с идолизирането на сина му — онзи, убитият във войната…

Тя спря, стресната от изражението на Брайън Ричардсън. Очите му се бяха втренчили в лицето й, устата му беше отворена.

— Брайън…

— Мили, кукло, кажи го пак — прошепна той.

— Мистър Уоръндър — повтори тя притеснено, — казах, че той се държи странно, когато говори за сина си. Разбрах, че в дома му има нещо като олтар. Хората често говорят за това.

— Да — кимна Ричардсън. Опитваше се да скрие възбудата си. — Да. Е, мисля, че и от тук няма да излезе нищо.

Помисли си след колко време може да излезе. Трябваше им телефон — но не телефонът на Мили. Имаше някои неща… неща, които трябваше да свърши… но в никакъв случай не би искал Мили да узнае.

След двадесет минути вече звънеше от една денонощна дрогерия.

— Въобще не ми пука колко е късно — каза имидж-директорът на партията на събеседника си по телефона. — Казвам ти да дойдеш в центъра. Чакам те в Джаспър Лаундж.

 

 

Бледият младеж с очила с рогови рамки, когото бяха измъкнали от леглото му, въртеше нервно чашата в ръцете си.

— Наистина не знам дали мога да го направя — каза той с жална нотка в гласа.

— Защо не? — настоя Ричардсън. — Това е точно в твоя департамент по отбраната. Достатъчно е само да попиташ.

— Не е толкова просто — каза младежът. — Освен това информацията е секретна.

— Хайде, бе! — възпротиви се Ричардсън. — Толкова стара история — кой се интересува вече…

— Очевидно вие — каза младежът с нотка на укор. — Това е половината от проблема, който ме безпокои.

— Давам ти думата си — каза Ричардсън, — че каквото и да направя с това, което ми дадеш, никога няма да те издам.

— Но ще е трудно дори да се намери. Старите папки са заровени някъде отзад в зданието, в мазетата… Ще отнеме дни, може би седмици.

— Това е твой проблем — отсече грубо Ричардсън. — Само че аз не мога да чакам седмици — той повика сервитьора. — Хайде да повторим.

— Не, благодаря — каза младежът. — За мене стига.

— Както искаш — Ричардсън кимна на келнера. — Само едно тогава.

След като сервитьорът се отдалечи, младежът каза:

— Съжалявам, но се боя, че ще ви откажа.

— И аз съжалявам — каза Ричардсън, — защото името ти беше близко до началото на списъка. — Той замълча. — Разбираш за кой списък говоря, нали?

— Да — кимна младият мъж, — знам.

— В моята работа — каза Ричардсън, — доста се занимавам с подбора на кандидати за депутати в парламента. Всъщност хората казват, че аз умея да изнамирам новите хора от партията, които накрая биват избирани.

— Да — потвърди младият човек, — и аз чух това.

— Разбира се, местните организации имат последната дума. Но те в повечето случай правят това, което им препоръча премиер-министърът. Или това, което аз посъветвам премиер-министъра да им препоръча.

Младият човек премълча. Само облиза устните си с език.

— Да сключим сделката — изрече Брайън Ричардсън меко. — Направи ми тази услуга и аз ще поставя името ти на първо място в списъка. И не за кое да е безнадеждно място, а за такова, на което сигурно ще бъдеш избран.

На бузите на младежа изби червенина, когато попита:

— А ако не го направя?

— В този случай — каза тихо Ричардсън, — ти давам пълна гаранция, че докато аз съм в тази партия, ти никога няма да седиш в Камарата на общините и никога няма да си кандидат, за което и да е място. Ще си останеш оперативен помощник, докато се скапеш. И всичките пари на баща ти няма да ти помогнат.

— Вие ми предлагате — отрони с горчивина младежът, — да започна политическата си кариера с нещо гнило.

— В действителност ти правя услуга — каза Ричардсън. — Разкривам ти някои факти от живота, докато на другите ще им трябват години, за да ги разберат.

Сервитьорът се върна и Ричардсън попита:

— Сигурен ли си все пак, че не искаш да си пийнеш още едно?

Младият човек пресуши чашата си.

— Добре — каза той, — съгласен съм.

Когато сервитьорът си отиде, Ричардсън попита:

— Ако предположенията ми са верни, за колко време ще намериш това, което ми е нужно?

— Е… — младият мъж се поколеба, — ще трябва да помисля един-два дена.

— Горе главата! — Брайън Ричардсън се протегна и потупа другия по коляното. — След две години ще си забравил цялата тази работа.

— Да — каза с нещастен вид младият човек. — Точно от това се боя.