Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
In High Places, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 21 гласа)

Информация

Сканиране
Lindsey (2011)
Корекция
beertobeer (2011)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Артър Хейли. Живот по върховете

Американска. Първо издание

Издателство „Атлантис“, София, 1992

Редактор: Милко Петров

Коректор: Мария Димитрова

История

  1. — Добавяне

2
Премиер-министърът

Нощта в Отава беше мразовита и облаците по небето обещаваха сняг преди настъпването на утрото. Националната столица — поне така предвещаваха специалистите — щеше да има бяла Коледа.

Седнала на задната седалка на черния олдсмобил, каран от шофьор, Маргарет Хаудън, съпруга на премиер-министъра на Канада, докосна ръката на мъжа си:

— Джейми — каза тя, — изглеждаш уморен.

Достопочтеният Джеймз МакКалъм Хаудън, Р.С., LL.B., Q.C., М.Р.[1] Светлината отвън докосна стъклото и той видя отражението си: тежкото ястребовидно лице, орловия нос, издадената брадичка.

До него жена му се усмихна:

— Стига си се гледал, можеш да развиеш… как се казваше тази болест?

— Нарцисизъм — мъжът й също се усмихна, около очите му с тежки клепачи се образуваха бръчици. — Но аз страдам от него от години. В политиката това е нещо обичайно.

Двамата замълчаха, ставайки отново сериозни.

— Нещо се е случило, нали? — каза меко Маргарет. — Нещо важно.

Тя се обърна към него, лицето й изглеждаше загрижено и въпреки че беше потънал в грижите си, той отбеляза класическите форми на чертите й. Помисли си, че Маргарет все още е красива жена и главите на хората винаги се обръщат подире й, когато двамата влязат някъде.

— Да — каза той. За момент се изкуши да се довери на Маргарет, да й каже всичко, което възникна толкова бързо след първия секретен разговор с Белия дом преди два дена и втория — този следобед. След това реши, че все още не му е времето.

До него Маргарет каза:

— Толкова много неща се случиха напоследък, а толкова малко сме били насаме.

— Знам — той се протегна и докосна ръката й. Жестът му като че ли отприщи задържаните думи:

— Нужно ли е всичко това? Не си ли сторил вече достатъчно?

Маргарет Хаудън говореше бързо, стараейки се да използува краткото време на пътуването — само няколко минути отделяха къщата им от резиденцията на генерал-губернатора. След една или две минути този миг на топлина и близост щеше да изчезне.

— Женени сме от четиридесет и две години, Джейми, и по-голямата част от това време аз бях само част от тебе. Не ни остава кой знае колко още.

— Не ти беше лесно, нали? — той говореше тихо, искрено. Думите на Маргарет го бяха развълнували.

— Не, невинаги — в гласа й имаше нотка на несигурност. Това беше тема, която рядко засягаха в разговорите си.

— Ще имаме време, обещавам ти. Ако другите неща… — той спря, спомняйки си неяснотата за бъдещето, която последните два дена бяха внесли.

— Какви други неща?

— Имам още една задача. Вероятно най-голямата, която е стояла някога пред мене.

Тя издърпа ръката си.

— Защо точно ти?

Не можеше да й отговори. Даже на Маргарет, довереничка на толкова много съкровени мисли, той не можеше да каже своето най-силно вътрешно убеждение: защото няма кой друг, никой няма моето положение, интелект и способност да предвижда, за да вземе предстоящите велики решения.

— Защо ти? — повтори Маргарет.

Вече бяха на територията на Гавърнмънт хауз. Чакълът скърцаше под гумите. В тъмнината от двете страни на колата се мяркаха храстите и дърветата на парка.

За момент го прониза силно чувство на вина пред Маргарет. Тя винаги беше приемала покорно живота им, подчинен на политиката, въпреки че за разлика от него не изпитваше никакво удоволствие. И той винаги беше чувствал нейната надежда, че един ден ще напусне политиката и те отново ще станат близки както в ранните години.

От друга страна той беше добър съпруг. В живота му нямаше други жени… Освен един-единствен случай преди много години: любовната история продължи почти година, но той решително я прекъсна преди тя да изложи на опасност брака му. Чувството за вина все пак го глождеше… Към него се примесваше и безпокойството, че Маргарет може някога да узнае.

— Ще поговорим тази вечер — каза той примирително, — когато се върнем в къщи.

Колата спря и вратата отдясно се отвори. Драгун в яркочервена униформа енергично отдаде чест на слизащия премиер-министър и съпругата му. Джеймз Хаудън му се усмихна приятелски, здрависа се с полицая и представи съпругата си. Това беше едно от нещата, които Хаудън винаги правеше елегантно и без сянка на снизхождение. В същото време той знаеше, че по-късно драгунът ще разправи случката; учудващо е колко далеч се разпространяваха вълните от един толкова прост жест.

При влизането им в Гавърнмънт хауз един адютант — млад лейтенант от Кралския канадски флот, енергично пристъпи напред. Украсената със злато униформа беше много впита. Хаудън си помисли, че това вероятно е от прекаленото седене зад бюрото в Отава и прекалено малкото време, прекарвано в морето. На офицерите се налагаше да чакат ред, за да излязат в морето, тъй като флотът се беше превърнал в символична сила, даже го вземаха на подбив, въпреки че струваше доста на данъкоплатците.

От фоайето с високи колони ги поведоха нагоре по мраморна, постлана с червени килими стълба, през широк коридор и ги въведоха в Дългия салон, където се правеха малките приеми, подобни на тазвечерния. Салонът представляваше голяма, продълговата зала с високи тавани и напречни греди и бе уютен като хотелско фоайе, само че с малко повече комфорт. Засега обаче подканящо наредените столове и канапета, тапицирани в пастелно тюркоазно и яркожълто, бяха празни. Шестдесетината гости стояха и си говореха на малки групички. Над главите им кралицата гледаше от портрета в цял ръст към богатите брокатени завеси в другия край на залата. В дъното гирляндите от лампички, окачени на коледната елха, мигаха и угасваха. Разговорите забележимо утихнаха при влизането на премиер-министъра и съпругата му. Маргарет Хаудън беше с бална рокля от бледоморава дантела и с голи рамене.

Все още вървящият пред тях адютант ги поведе към мястото до горящия огън, където генерал-губернатор приемаше гостите си, и обяви:

— Премиер-министърът и г-жа Хаудън.

Негово превъзходителство, достопочтеният, маршалът от авиацията Шелдън Грифитс, V.C., D.F.C., R.C.A.F.[2] (о.з.), генерал-губернатор на Нейно Величество в Доминиона Канада протегна ръка:

— Добър вечер, премиер-министре — след това сведе вежливо главата си — Маргарет.

Маргарет Хаудън привично направи реверанс като усмивката й бе насочена и към стоящата до съпруга си Натали Грифитс.

— Добър вечер, Ваше Превъзходителство, — каза Джеймз Хаудън, — изглеждате изключително добре.

Среброкосият, червендалест генерал-губернатор, запазил военната си стойка, независимо от годините носеше безукорен смокинг с внушителна редица от ордени и медали. Той се наведе напред доверително:

— Чувствам се така, като че ли проклетият ми стабилизатор се е запалил — и посочвайки камината, добави: — След като дойдохте, нека се махнем от този ад.

Четиримата тръгнаха бавно из залата. Генерал-губернаторът беше вежлив, гостоприемен домакин.

— Видях новия ви портрет, нарисуван от Карш — каза той на Мелиса Тейн, спокойната, елегантна съпруга на д-р Бордън Тейз, министър на Здравеопазването и социалните грижи. — Много е хубав, почти колкото вас самата.

До нея съпругът й се изчерви от удоволствие. Стоящата до тях Дейзи Костън, пълничка, с майчински вид, небрежно избърбори:

— Опитвах се, ваше Превъзходителство, да заставя съпруга си да позира на Карш, докато все още му е останала малко коса на главата.

Стюърт Костън, финансовият министър, известен и сред приятелите, и сред враговете си като „усмихнатия Стю“ се ухили добродушно.

Генерал-губернаторът се втренчи със сериозен вид в бързо оплешивяващия череп на Костън.

— По-добре се вслушай в съвета на жена си, старче. Май не ти остава много време.

Тонът му изключваше каквато и да е обида. Към залпа от смях се присъедини и финансовият министър.

След като вицекралската група отмина, Джеймз Хаудън изостана. Той улови погледа на Артър Лексингтън — министъра на външните работи, който бе застанал заедно с жена си зад няколко групи, и незабележимо му кимна. Лексингтън се извини на събеседниците си и тръгна към него — дребен, с ангелски вид, наближаващ шестдесетте. Зад неговите прости и добродушни обноски се криеше един от най-острите умове на международната политика.

— Добър вечер, премиере — каза Артър Лексингтън и без да променя изражението си, добави приглушено: — Всичко наред ли е?

— Говори ли с Енгри? — попита рязко Хаудън. Негово превъзходителство Филип Б. Енгроув или „Енгри“[3], както го наричаха приятелите му, беше посланикът на САЩ в Канада.

Лексингтън кимна и каза меко:

— Срещата ви с президента е уговорена за 2 януари. Във Вашингтон, разбира се. Имаме десет дена.

— Те страшно ни трябват.

— Знам.

— Обсъдихте ли програмата?

— Най-общо. Първият ден ще ви устроят официален банкет — както обикновено — а на другия ден ще има неофициална среща — само ние четиримата. Предполагам, че тогава ще се състои сериозният разговор.

— А комюникето?

Лексингтън кимна предупредително и премиер-министърът проследи погледа му. Един прислужник приближаваше към тях, носейки поднос с питиета. Сред тях имаше чаша с гроздов сок. Смяташе се, че Джеймз Хаудън като въздържател предпочита именно тази напитка. Той безропотно взе чашата. Лексингтън отпиваше от ръженото уиски с вода, което държеше в ръка.

След като прислужникът се отдалечи, към тях се присъедини Аарон Гоулд, началникът на пощите — единственият евреин в кабинета.

— Ще ме уморят тия мои крака — каза той. — Премиере, не можеш ли, за Бога, да помолиш Негово Превъзходителство да седне, та и ние да си отдъхнем.

— Никога не съм предполагал, че бързаш да седнеш, Аарон — ухили се Артър Лексингтън. — Поне съдейки по речите ти.

Стюърт Костън, който беше наблизо и чу репликата, извика:

— От какво са ти уморени краката, Аарон? Да не си разнасял коледната поща?

— Имам нужда само от малко съчувствие, а все налитам на шегобийци — промърмори тихо началникът на пощите.

— Мислех, че вече сте го получили — каза развеселен Хаудън. Помисли си, че това е идиотски контрапункт: комичен диалог на страничната сцена на Макбет. Но може би така е нужно. Появилите се перспективи, които засягаха самото съществуване на Канада, бяха достатъчно отвратителни. Интересно, колко души, освен него и Лексингтън имаха някаква представа… В този момент останалите се отдръпнаха.

Артър Лексингтън каза меко:

— Говорих с Енгри за комюникето на срещата и той отново позвъни в Държавния департамент. Оттам отвърнаха, че президентът е помолил засега да няма комюнике. Изглежда си мислят, че ако се появи толкова скоро след нотата на руснаците, ще излезе наяве взаимовръзката им.

— Не мисля, че може да навреди — каза Хаудън. Ястребовото му лице беше замислено. — Рано или късно ще бъде съобщено. Но щом той иска така…

Около тях разговорите набираха сила заедно със звънтенето на чашите.

— … Свалих четиридесет фунта, след което открих тази божествена пекарница. Сега отново си възвърнах килограмите…

— … обясних, че не съм видяла червената светлина, тъй като бързам за срещата със съпруга си, който е министър…

— … ще кажа това и пред „Таим“, дори несъответствията са интересни…

— … хората в Торонто наистина са невъзможни, имат нещо като културно разстройство…

— … Така че му казах, ако искаме да имаме глупави закони за спиртните напитки, това си е наша работа, така че опитай да се обадиш по телефона в Лондон…

— … Аз мисля, че Тибетците са страшно мъдри, имат качествата на пещерния човек…

— … Не сте ли забелязали, че универсалните магазини ви изпращат сметката по-бързо? Някога можеше да се разчита на две седмици…

— … Трябваше да спрем Хитлер на Рейн, а Хрушчов в Будапеща…

— … Не се заблуждавай: ако мъжете трябваше да раждат, щеше да има много по-малко — о, благодаря, джин и тоник.

— Когато направим съобщението, — с все още приглушен глас каза Лексингтън, — ще обявим, че това са търговски преговори.

— Добре — каза Хаудън, — мисля, че така ще е най-добре.

— Кога ще кажете на министрите от кабинета?

— Не съм решил още. Мисля, че първо ще уведомя Комитета по отбраната. Искам да видя как ще реагират.

Хаудън се усмихна кисело.

— Не всички схващат политическите проблеми като теб, Артър.

— Е, мисля, че имам някои преимущества — Лексингтън замълча, лицето му стана замислено, а очите питащи.

— Но въпреки това ще ми трябва много време, за да свикна с тази идея.

— Да — каза Джеймз Хаудън, — така и предполагах.

Двамата се разделиха. Премиер-министърът се присъедини отново към вицекралската група. Негово превъзходителство поднасяше с тих глас съболезнованията си на член на кабинета, чийто баща беше починал предишната седмица. После, придвижвайки се, той поздрави друг, чиято дъщеря беше получила университетско отличие. Хаудън отбеляза, че старецът върши всичко това превъзходно — точно уравновесява приветливост с достойнство и не прекалява нито с едното, нито с другото.

Джеймз Хаудън забеляза, че се чуди колко дълго ще трае култът към крале и кралици и докога ще има кралски представител в Канада. Все някога страната щеше да се освободи от връзката си с Британската монархия, точно по същия начин, както преди много години беше отхвърлила игото на британския парламент. Отличията на кралската власт — старомоден протокол, позлатени каляски, дворцови лакеи и златни сервизи за хранене, бяха отживелица, особено в Северна Америка. Голяма част от церемониите, свързани с трона, вече изглеждаха леко смешни — като добродушна шарада. Щом му дойде времето — а то ще дойде, когато хората започнат да се смеят открито, залезът ще е окончателен. Или може би преди това ще избухне някой задкулисен дворцов скандал и ще сложи край на кралската власт и в Англия, и в Канада.

Мислите за кралството му напомниха за един въпрос, който трябваше да повдигне тази вечер. Малката група на генерал-губернатора беше спряла и Хаудън го отведе настрана, за да го запита:

— Мисля, че следващия месец заминавате за Англия, сър?

Обръщението „сър“ беше само за ефект. В частните си разговори двамата мъже бяха на малки имена от години.

— На осми — отговори генерал-губернаторът. — Натали настоя да заминем по море от Ню Йорк. Странно нещо за един бивш маршал от авиацията, нали?

— В Лондон вие, разбира се, ще видите Нейно величество — каза премиер-министърът. — Бихте ли повдигнали въпроса за държавното посещение тук, което ние сме предложили за март. Предполагам, че ако кажете няколко думи, ще допринесете за нейния утвърдителен отговор.

Поканата към кралицата беше отправена преди няколко седмици чрез посланика в Лондон. Джеймз Хаудън и старшите му партийни колеги планираха това посещение като маньовър преди изборите през късната пролет или ранното лято. Кралските визити винаги са давали гласове за управляващата партия. Сега обаче с развитието на събитията през последните няколко дни и новите неща, които нацията скоро щеше да узнае, това посещение беше станало два пъти по-важно.

— Да, чух, че поканата е отправена — в тона на генерал-губернатора прозвуча известна резервираност. — Бих казал, че времето е малко. В Бъкингамския дворец обичат да бъдат уведомявани поне една година предварително.

— Знам това — Хаудън почувствува моментно раздразнение, че Грифитс си позволява да го поучава по въпрос, който му е абсолютно ясен. — Но понякога може да се уреди. Мисля, че това ще е добре за страната, сър.

Въпреки че отново каза „сър“, Джеймз Хаудън с тона си даде да се разбере, че това е заповед. И той си помисли, че така ще бъде възприето и в Лондон. Кралският двор беше наясно, че Канада е най-богатия и най-влиятелен член на разклатената Британска общност. Затова беше почти сигурно, че кралицата и съпругът й ще дойдат. В действителност той подозираше, че сегашното забавяне на положителния отговор е само за тежест, но дори и така да бе, трябваше да използва всички средства за натиск.

— Ще предам вашето мнение, премиер-министре.

— Благодаря ви.

Тази размяна на реплики напомни на Хаудън, че му е време да помисли за наследник на Шелдън Грифитс. Срокът на пълномощията му продължаван два пъти, изтичаше през следващата година.

В другия край на залата пред бюфета се беше образувала редица. Нищо чудно — готвачът на Гавърнмънт хауз Алфонс Гобо беше известен с кулинарните си способности. Преди време плъзна слухът, че жената на американския президент се опитвала да примами Гобо от Отава във Вашингтон. Налице бяха всички признаци за международен инцидент, но нещата се оправиха.

Хаудън почувствува, че Маргарет докосва ръката му и те се присъединиха към останалите.

— Натали хвали желираните омари. Тя твърди, че за да повярваш, трябва да ги опиташ.

— Кажи ми, когато захапя един, скъпа — каза той и се усмихна.

Това беше стара шега помежду им. Джеймз Хаудън не се интересуваше от ястия и понякога, ако не му напомнеха, пропускаше да яде. Когато умът му беше зает с нещо, често му се случваше да погълне специално приготвените от Маргарет ястия, без да им обърне внимание. В началото на семейния им живот Маргарет се ядосваше до сълзи, че съпругът й не проявява интерес към готвенето (нещо, което тя обичаше), но отдавна вече се беше примирила.

Като погледна добре заредения бюфет, край който един сервитьор вече държеше готови две чинии, Хаудън забеляза:

— Изглежда внушително. Какво е това?

Доволен от честта да обслужва премиер-министъра, сервитьорът изброи имената на всички блюда: хайвер Маласол от белуга, стриди Малнекю, pate maison, желирани омари, пушена по Винипегски звънарка, foie gras Mignonrtteq, студено печено говеждо филе, желиран петел, пушена пуйка, шунка Виржиния.

— Благодаря, — каза Хаудън. — Сложете ми малко говеждо, точно така, и малко салата.

— Джейми! — прошепна Маргарет, като видя как посърна лицето на човека. Премиер-министърът бързо добави:

— И по нещо от това, което жена ми препоръча.

В момента, в който се отдалечаваха от масата, морският адютант се появи отново:

— Извинете ме, сър, позволете да поднеса почитанията на Негово превъзходителство към вас и да ви кажа, че мис Фрийдмън ви търси по телефона.

Хаудън остави недокоснатата си чиния:

— Добре.

— Веднага ли трябва да се обадиш, Джейми? — в гласа на Маргарет се прокрадна раздразнение.

Той кимна:

— Мили няма да ме безпокои, ако въпросът търпи отлагане.

— Разговорът е прехвърлен в библиотеката, сър.

Адютантът се поклони на Маргарет и го поведе. Няколко минути по-късно той каза:

— Мили, заявих, че този разговор е много важен.

Мекият контраалтов глас на личната му секретарка отговори:

— И сте казали истината!

Понякога той обичаше да разговаря с нея, само за да я чуе как говори.

— Къде си?

— Върнах се в канцеларията. Брайън е тук с мене. Затова ти позвъних.

При мисълта, че Мили Фрийдмън е сама с друг, у него се появи проблясък на ревност… Отдавнашната връзка, за която си беше спомнил с чувство за вина тази вечер, беше с Мили. Чувството им беше страстно и всеобхватно, но след като историята свърши, а той знаеше от самото начало, че трябва да свърши, всеки от тях се върна към собствения си живот. Като че ли една врата, съединяваща две съседни стаи, бе затворена и заключена. Никой не отвори повече дума за миналото. Но от време на време както в този момент видът или гласът на Мили го караха да потръпва така, като че ли отново беше млад и буен и годините падаха от раменете му…

Но след това винаги го обземаше неловкост — нервната неловкост на човек, който в публичния си живот не можеше да допусне и най-малката пролука в бронята си.

— Добре, Мили, дай ми Брайън — нареди премиер-министърът.

Последва пауза и звук от преминаване на телефона от ръка в ръка. След това силен мъжки глас каза отривисто:

— Във Вашингтон е имало изтичане на информация в пресата, шефе. Някакъв канадски репортер открил, че там ви очакват, за да се срещнете с Главния. Налага се да направим декларация тук, в Отава. В противен случай, ако новината дойде от Вашингтон, ще изглежда като че ли са ви повикали с пръст.

Брайън Ричардсън, енергичният четиридесетгодишен имидж-директор и национален координатор на партията, както винаги не беше многословен. Речите и докладите му все още съдържаха духа на ясните, отчетливи рекламни съобщения, които той правеше отначало като автор, а после и като високопоставен служител на рекламната агенция. Сега възлагаше рекламирането на други, а неговото основно задължение беше да съветва Джеймз МакКалъм Хаудън как да печели общественото мнение за политиката на правителството.

— Изтекла ли е информация за предмета на срещата? — запита Хаудън нервно.

— Не — каза Ричардсън. — В това отношение всички кранчета са затегнати здраво. Констатиран е само фактът на срещата.

Брайън Ричардсън беше назначен скоро след като Хаудън бе издигнат за лидер на партията. Оттогава той бе ръководил две победоносни избирателни кампании, а помежду им постигна и други успехи. Умен, способен, с енциклопедичен ум и организаторски талант, той беше един от тримата или четиримата мъже в страната, чиито обаждания се предаваха през личната телефонна централа на премиер-министъра. Той беше също така един от най-влиятелните съветници и нито едно важно решение на правителството не се вземаше без неговото знание или съвет. Повечето от министрите на Хаудън все още не знаеха за предстоящата среща във Вашингтон, но Ричардсън беше известен веднага.

Въпреки това името на Брайън Ричардсън беше известно само на тесен кръг хора. В редките случаи, когато снимката му се появяваше във вестниците, тя винаги беше дискретна — във втория или третия ред на някоя групова политическа фотография.

— Уговорили се бяхме с Белия дом да не даваме никакви изявления за печата в следващите няколко дни — каза Хаудън. — А след това да обявим, че разговорите ще засягат търговията и фискалната политика.

— По дяволите, шефе, все още можем да задействуваме този вариант — каза Ричардсън. — Просто изявлението за печата ще излезе малко по-рано — например утре сутринта.

— А ако не го пуснем?

— Ще се понесат всякакви клюки, включително и по темата, която искаме да избегнем. Това, до което някой чичко се е добрал днес, утре може да стане достояние на друг — партийният директор продължи отривисто. — В момента само един репортер знае, че планирате посещение — Нютън от торонтския „Експрес“. Той е умно момче — първо се обадил на издателя си, а издателят ми се обади на мен.

Джеймз Хаудън кимна. „Експрес“ беше силен поддръжник на правителството, понякога действаше почти като партиен орган. И преди си бяха разменяли услуги.

— Мога да задържа новината дванадесет, може би четиринадесет часа — продължи Ричардсън. — След това става рисковано. Не може ли министерството на външните работи да излезе до тогава с декларация?

Със свободната са ръка премиер-министърът потърка дългия си, клюнест нос. После каза решително:

— Ще им кажа да го направят.

Думите му предвещаваха напрегната нощ за Артър Лексингтън и за висшестоящите чиновници в министерството му. Трябваше да се свържат с американското посолство и с Вашингтон, разбира се, но Белият дом ще се съгласи, след като стане ясно, че пресата е подразбрала нещо. Там, долу на юг, бяха свикнали с такива ситуации. Освен това една благовидна, маскираща декларация беше не по-малко важна и за президента. Истинската тема на тяхната среща след десет дни беше прекалено деликатна, за да се обявява за публично предъвкване сега.

— Между другото, — каза Ричардсън, — има ли нещо ново за визитата на кралицата?

— Не, но преди няколко минути говорих с Шел Грифитс. Той каза, че ще види какво може да направи при посещението си в Лондон.

— Надявам се, че ще помогне — в гласа на партийния директор прозвуча съмнение. — Старият винаги е дяволски коректен. Казахте ли му да задействува дамата сериозно?

— Не използвах точно тези думи — усмихна се Хаудън, — но това беше смисълът на моето предложение.

По телефона се чу смях.

— Дано дойде. Ще ни помогне много през следващата година, особено като се имат предвид всички други неща.

Канейки се вече да прекъсне разговора, Хаудън се сети нещо.

— Брайън.

— Да.

— Опитай се да наминеш към нас през празниците.

— Благодаря. Ще дойда.

— С жена си ли?

Гласът на Ричардсън прозвуча бодро:

— Предполагам, че ще трябва да се задоволите само с мен.

— Не ми се иска да си пъхам носа, но… — Джеймз Хаудън се поколеба, знаейки, че Мили чува половината от разговора. — Нещата не вървят ли към подобрение?

— Ние с Елоиз живеем в състояние на въоръжен неутралитет — каза Ричардсън спокойно — и това си има своите преимущества.

Хаудън можеше да предположи какви предимства има предвид Ричардсън и отново го обзе ревност при мисълта, че партийният директор и Мили са насаме. На глас той каза:

— Съжалявам.

— С какво ли не свиква човек — каза Ричардсън. — Елоиз и аз поне знаем какво е положението и то е, че сме разделени. Нещо друго, шефе?

— Не — каза Хаудън, — това е всичко. Веднага отивам да поговоря с Артър.

Той се върна от библиотеката в Дългия салон, посрещнат от гълчавата. Атмосферата сега беше по-непринудена; питиетата и вечерята, която почти приключваше, бяха допринесли за отпускането. Усмихвайки се, той подмина няколко групи, откъдето го гледаха очаквателно, и продължи нататък.

Артър Лексингтън стоеше встрани от смееща се група, която наблюдаваше как финансовият министър Стюърт Костън прави дребни фокуси — нещо, с което понякога разнообразяваше скуката в почивките между заседанията на кабинета.

— Наблюдавайте този долар — каза Костън — сега ще изчезне.

— По дяволите — каза някой — това не е фокус, това ти е занаятът.

Към лекия смях се присъедини и генерал-губернаторът, който също беше сред малката група.

Премиер-министърът докосна ръката на Лексингтън и за втори път отведе министъра на външните работи настрана. Той му обясни смисъла на това, което му бе съобщил партийният директор и необходимостта да се даде изявление за печата до сутринта. Както обикновено Лексингтън не зададе излишни въпроси. Кимвайки в знак на съгласие, той каза:

— Ще позвъня на Енгри в посолството и след това ще задействувам някои от моите хора — той се усмихна. — Винаги, когато вдигам хората от кревата, се усещам особено важен.

— Ей, вие двамата! Тази вечер забравете за политика — беше Натали Грифитс. Тя докосна леко раменете им.

Артър Лексингтън се обърна, покланяйки се:

— Даже ако избухне някоя шантава световна криза?

— Даже тогава. Освен това настъпи криза в кухнята ми. Това е далеч по-важно — съпругата на генерал-губернатора се отправи към мъжа си.

С отчаян шепот, стараейки се да не я чуят, но все пак доловимо за близкостоящите, тя каза:

— Шелдън, конякът свърши.

— Това е невъзможно.

— Ш-шт! Не знам как се е случило, но е така.

— Трябва да направим спешна доставка.

— Чарлз позвъни в офицерската столова на военновъздушните сили. Изпратили малко по спешност.

— Господи! — гласът на генерал-губернатора прозвуча жално. — Не може ли поне веднъж да се забавляваме, без да се случи нещо?

— Предполагам, че ще си пия кафето голо — промърмори Артър Лексингтън. Той погледна новата чаша с гроздов сок, която бяха донесли преди няколко минути на Джеймз Хаудън. — Вашата е лесна. От това вероятно имат галони.

Генерал-губернаторът мърмореше яростно:

— Ще скалпирам някого за тази работа.

— Шелдън, моля те, — шепотът на домакините все още се чуваше ясно от развеселената публика, — случва се и ти знаеш колко внимателен трябва да е човек с прислугата.

— По дяволите, прислугата!

Натали Грифитс каза търпеливо:

— Мисля, че трябваше да знаеш. Но ме остави аз да се оправям с това, скъпи.

— О, много добре — усмивката на Негово превъзходителство беше смес от примирение и любов и двамата се завърнаха на мястото си при огъня.

— Sic transit gloria. Гласът, който е вдигал хиляди самолети във въздуха, сега не може да се скара на миячката в кухнята.

Казаното съдържаше нотка на заядливост и гласът беше по-висок, отколкото трябваше. Премиер-министърът се намръщи.

Говорещият беше Харви Уоръндър — министър по въпросите на гражданството и имиграцията. Той стоеше сега до тях — висока, набита фигура, с рядка коса и басов, бумтящ глас. Обикновено се държеше назидателно, навик, останал му вероятно от годините, когато е бил преподавател в колеж, преди да навлезе в политиката.

— По-кротко, Харви — каза Артър Лексингтън. — Засягаш кралски служител.

— Понякога, — отвърна Уоръндър с приглушен глас, — съм възмутен от мисълта, че медните каски[4] винаги оцеляват.

Настъпи неловка тишина. Забележката беше ясна. Единственият син на Уоръндърови, млад офицер от военновъздушните сили, беше загинал геройски по време на акция през Втората световна война. Гордостта на бащата беше тъй непреходна, както и мъката му.

Имаше какво да се отговори на забележката му за медните каски. Генерал-губернаторът се беше сражавал смело в две войни и кръстът Виктория не се даваше току-така… Смъртта и нещастията по време на война не се съобразяваха с чин и възраст…

Най-добре беше да не се казва нищо.

— Е, продължаваме веселбата — каза бодро Артър Лексингтън. — Извинете ме, премиере, Харви — той кимна, прекоси стаята и се присъедини към жена си.

— Защо — каза Уоръндър, — за някои хора определени теми са досадни? Или за възпоминанията има фиксирана дата?

— Мисля, че е преди всичко въпрос на време и място — Джеймз Хаудън нямаше желание да се задълбочава в разговора. Понякога му се искаше да освободи Харви Уоръндър като член на правителството, но за съжаление съществуваха непреодолими причини, поради които не можеше да го направи.

Опитвайки се да смени темата на разговора, премиер-министърът каза:

— Харви, искам да поговорим за твоето министерство.

Помисли си, че е нехайство да решава толкова служебни проблеми на подобни светски срещи. Но напоследък много въпроси, които би трябвало да реши в кабинета си, се отлагаха заради по-спешни проблеми. Сред тях беше и имиграцията.

— Ще ме хвалиш или ще ме кастриш? — въпросът на Харви Уоръндър съдържаше нотка на заядливост. Очевидно питието, което държеше в ръка, не му беше първото.

Хаудън си спомни един разговор от преди няколко дена. Обсъждаха с партийния директор текущите политически проблеми. Брайън Ричардсън каза:

— Печатът непрекъснато напада департамента по имиграцията. А това, за съжаление, е едно от малкото неща, които избирателите разбират. Може да ги заблуждаваш с данъци и банкови курсове, без да повлияеш значително върху гласовете. Обаче ако вестниците публикуват, както миналия месец, снимка на майка с дете, които депортираме, партията има основание да се безпокои.

За момент Хаудън изпита чувство на гняв, че трябва да се занимава с дреболии, когато далеч по-големи и жизненоважни неща занимаваха ума му. След това си помисли, че участта на политика е да смесва битовите проблеми с големите дела. Често това е било разковничето на властта — сред големите неща да не губиш от поглед дребните. Имиграцията винаги го е тревожила. Винаги е била многолика, осеяна с политически капани, но и с преимущества. Трудността беше в това да разбереш кое какво е.

За мнозина Канада все още беше обетована земя и изглежда, че щеше да си остане такава. По тази причина всяко правителство трябваше да управлява изключително внимателно входните й клапани. Допуснеха ли прекалено много имигранти от един район на света или от друг, можеше да променят равновесието на силите в рамките на едно поколение. В известен смисъл, помисли си премиер-министърът, ние също провеждаме политика на апартейд, въпреки че, за щастие, расовите бариери са поставени дискретно и действат извън нашите граници, в канадските посолства и консулства. И тъй като са надеждни, вкъщи ние можем да претендираме, че не съществуват.

Той знаеше, че някои хора в тази страна искаха да има повече имигранти, а други — по-малко. Привържениците на „повечето“ бяха идеалисти, готови да отворят широко вратите за всички, или работодатели, които искаха увеличение на работната сила. Опозицията срещу имиграцията идваше обикновено от профсъюзите, които винаги, щом станеше дума за нея, крещяха „безработица“, отказвайки да признаят, че тя поне до някаква степен беше една от икономическите реалности на живота. В този лагер имаше също англосаксонски и протестантски групи, при това удивително много. Те се противопоставяха на „прекаления наплив на чужденци“, особено ако имигрантите бяха католици. Понякога правителството беше принудено да балансира извънредно внимателно, за да не настрои срещу себе си едната страна или другата.

Той реши, че сега е моментът да бъде рязък.

— Печатът, непрекъснато критикува твоето министерство, Харви, и аз мисля, че се дължи главно на твои грешки. Мисля, че ти трябва да се намесиш твърдо и да не позволяваш повече на чиновниците си да своеволничат. Ако се налага, подмени някои от тях, даже от най-висшестоящите, ние не можем да уволняваме държавни служители, но имаме достатъчно места, където да ги преместим. И, за Бога, не допускай спорните случаи да попаднат във вестниците! Като например този от последния месец — жената с детето.

— Жената е държала публичен дом в Хонконг — каза Харви Уоръндър. — И освен това страдаше от венерическа болест.

— Може би не съм дал подходящ пример. Но имаше много други и когато по-драматичните случаи се разчуят, правителството изглежда като някое безчувствено чудовище, което в крайна сметка вреди на всички ни.

Премиер-министърът говореше тихо, но настойчиво, приковавайки събеседника с пронизващия си поглед.

— Очевидно получих отговор на въпроса си — каза Уоръндър. Днес няма да ме хвалиш.

Джеймз Хаудън отвърна остро:

— Не е въпрос за хвалба или обвинения, а на точна политическа преценка.

— А твоята политическа преценка винаги е била по-точна от моята, Джив. Не е ли така? — очите на Уоръндър погледнаха бегло нагоре. — В противен случай вместо теб аз щях да бъда лидер на партията сега.

Хаудън не отговори. Явно алкохолът беше ударил другия в главата. Уоръндър продължи:

— Моите чиновници просто прилагат това, което е записано в закона. Мисля, че си вършат добре работата. Ако не ти харесва, защо не седнем заедно и да коригираме Имиграционния акт?

Премиер-министърът реши, че не е избрал подходящо място и време за този разговор. Търсейки начин да го приключи, той каза:

— Не можем да го направим. Имаме прекалено много други неща в законодателната си програма.

— Глупости!

Прозвуча като изплющяване на камшик, след което за няколко секунди настъпи пълна тишина. Заизвръщаха се към тях. Премиер-министърът видя, че генерал-губернаторът ги погледна. След това разговорите продължиха, но Хаудън чувствуваше, че другите слухтят.

— Вие се страхувате от имиграцията — каза Уоръндър. — Вие всички се страхувате така, както и всяко друго правителство преди вас. Затова не смеем да признаем честно някои неща, даже помежду си.

Стюърт Костън, който току-що беше свършил с фокусите си, се приближи към тях с пресилено безгрижие.

— Харви — рече весело финансовият министър, — правиш се на магаре.

— Погрижи се за него, Стю — каза премиер-министърът. Той чувствуваше, че гневът го залива; ако продължеше, имаше опасност да изтърве нервите си, а той беше избухлив и тогава щеше да стане още по-лошо. Отдалечавайки се, той се присъедини към Маргарет и една друга група.

Но все още можеше да чуе Уоръндър, който сега говореше на Костън.

— Мога да ти кажа, че по отношение на имиграцията ние, канадците, сме сбирщина от лицемери. В нашата имиграционна политика — политиката, за която отговарям аз, приятелю — се говори едно, а се разбира съвсем друго.

— Ще ми разкажеш за това по-късно — каза Стюърт Костън. Той все още се опитваше да се усмихне, но му се удаваше с голям труд.

— Ще ти го кажа сега! — Харви Уоръндър се беше вкопчил здраво в ръката на финансовия министър. — Тази страна, ако иска да се разширява, се нуждае от две неща и всеки в тази стая ги знае. Едното е голям контингент от безработни, а второто е: англосаксонците да си останат мнозинство. Но признаваме ли го публично? Не!

Министърът по въпросите на гражданството и имиграцията замълча, огледа се наоколо, след това продължи:

— Тези две неща изискват внимателно балансиране на имиграцията. Ние трябва да разрешим на имигрантите да идват, защото когато промишлеността разшири производството, работната сила трябва да е готова и да чака — не следващата седмица, следващия месец или следващата години, а в момента, в който фабриките ще имат нужда от нея. Обаче какво ще се случи, ако отворим вратите пред имиграцията прекалено широко или прекалено често или и двете? Ще се наруши балансът на населението. И след такива грешки няма да са нужни много поколения, преди в Камарата на общините да се заспори на италиански, а глава на правителството да стане китаец.

Този път прозвучаха няколко реплики на несъгласие от тези гости, които добре чуваха Уоръндър. Нещо повече, генерал-губернаторът беше доловил доста ясно последните думи и премиер-министърът го видя да вика един адютант. Съпругата на Харви Уоръндър — бледа, крехка жена, се приближи с несигурни крачки до него и го хвана за ръката. Но той не я забеляза.

Доктор Бордън Тайт, министър на здравеопазването и социалните грижи, бивш шампион на колежа си по бокс, извисяващ се над всички, високо прошепна:

— За бога, изхвърлете го!

Той се беше присъединил към Костън, който седеше до Уоръндър.

— Изведете го оттук! — промърмори нечий глас.

— Не може да си отиде — отговори друг. — Никой не може да напусне приема преди генерал-губернатора.

Харви Уоръндър продължи невъзмутимо:

— Когато говорите за имиграция — заяви той високо, — публиката иска да й предлагате емоции, а не факти. Фактите са неудобни. Хората обичат да мислят, че страната им широко е отворила вратите си за бедните и страдащите. Това ги кара да се чувстват благородни. Само че в същото време те искат бедните и страдащите да не им се мяркат пред очите, след като дойдат тук, да не виждат въшките, а предградията и мръсните, превзети нови църкви. Не, господа, обществото в тази страна не желае разширяване на имиграцията. Нещо повече, то знае, че правителството няма да допусне подобно нещо, така че вдигането на шум за увеличаване на имиграцията не крие реален риск. По този начин всеки може да се чувствува едновременно справедлив и сигурен.

В едно ъгълче на мозъка си премиер-министърът съзнаваше, че във всичко, което говореше Харви, има здрав смисъл, но е политически неудобно.

— С какво започна всичко това? — запита една от жените.

Харви Уоръндър чу забележката и отговори:

— Всичко започна от това, че ми казаха да променя начина, по който управлявам министерство си. Но аз искам да ви напомня, че действам в съответствие с Имиграционния акт — със закона. — Той погледна редицата от мъже, която го беше наобиколила. И ще продължа да действам в съответствие с него, докато вие, копелета, не го промените.

Някой каза:

— Може би утре няма да имаш министерство, приятел. Един от адютантите — този път лейтенант от ВВС, застана до премиер-министъра и каза тихо:

— Негово превъзходителство ме помоли да ви предам, че се оттегля.

Джеймз Хаудън погледна към външната врата. Генерал-губернаторът усмихнато се ръкуваше с някои от гостите. Премиер-министърът тръгна към него заедно с Маргарет. Останалите се разпръснаха.

— Надявам се, нямате нищо против, че се оттегляме рано — каза генерал-губернаторът. — Натали и аз сме малко уморени.

— Моля да ме извините — започна Хаудън.

— Моля, недейте, скъпи приятелю. По-добре е да не виждам нищо — генерал-губернаторът се усмихна топло. — Желая ви щастлива Коледа, премиер-министре. И на вас, скъпа моя Маргарет.

С тихо и непоклатимо достойнство, техни Превъзходителства се оттеглиха предшествувани от адютант, съпроводени от реверансите на дамите и поклоните на мъжете.

 

 

В колата на връщане от Гавърнмънт хауз Маргарет запита:

— След това, което се случи тази вечер, не би ли трябвало Харви Уоръндър да си подаде оставката?

— Не знам, скъпа — каза замислено Джеймз Хаудън. — Може да не поиска.

— Не можеш ли да го заставиш?

Той се зачуди какво ли би казала Маргарет, ако той й признае истината: Не, не мога да заставя Харви Уоръндър да си подаде оставката. И причината е, че някъде в този град, вероятно в сейф, се съхранява парче хартия с моя почерк и подпис. И ако бъде извадено на бял свят, то ще се превърне в некролог или в писмо за самоубийството на Джеймз МакКалъм Хаудън.

Вместо това той отговори:

— Както знаеш, Харви има много поддръжници в партията.

— Но това, което направи тази вечер, не може да бъде извинено с никаква партийна подкрепа.

Той не отговори.

Никога не беше казвал на Маргарет за споразумението, за сделката, с която той и Харви преди девет години решиха въпроса за лидерството в партията; трудно сключената сделка между тях двамата, сами в малката театрална гримьорна, докато отвън в голямата зала „Торонто“ техните съперничещи си фракции аплодираха, чакайки изборите, които непредвидено бяха забавени, за изненада на всички, освен на двамата главни опоненти, разиграващи картите си един срещу друг зад сцената.

Девет години. Мислите на Джеймз Хаудън го отнесоха назад…

 

 

… Те щяха да спечелят следващите избори. Всеки в партията го знаеше. Бяха нетърпеливи, мирисът на победата се носеше във въздуха, чувствуваше се, че нещо ще стане.

Свикаха конгрес на партията, за да бъде избран нов лидер. Фактически беше сигурно, че когото и да изберат, след не повече от година той ще стане премиер-министър. Това беше наградата и възможността, за която Джеймз МакКалъм Хаудън беше мечтал през целия си живот на политик.

Изборът трябваше да бъде между него и Харви Уоръндър. Зад Уоръндър стояха интелектуалците в партията. Той имаше силна подкрепа сред обикновената членска маса. Джеймз Хаудън беше неутрален. Силите им бяха почти равни.

Отвън в залата, в която се бяха събрали делегатите, беше шумно.

— Аз съм готов да се оттегля — каза Харви. — При определени условия.

— Какви са условията? — попита Джеймз Хаудън.

— Първо, пост в кабинета, какъвто аз си избера, гарантиран докато сме на власт.

— Можеш да си избереш всичко, освен външните работи и здравеопазването — Хаудън нямаше намерение да създаде сила, която впоследствие да го конкурира. Министърът на външните работи се споменаваше в заглавията на вестниците. Министерството на здравеопазването разпределяше социалните помощи сред населението и оглавяващият го министър обикновено беше много популярен.

— Ще приема това — каза Харви Уоръндър, — ако ти приемеш другото.

Делегатите отвън започнаха да стават неспокойни. През затворената врата се чуваше тропане с крака, нетърпеливи викове.

— Кажи второто си условие — рече Хаудън.

— Когато дойдем на власт, ще има много промени. Да вземем телевизията. Страната расте и има възможност за нови станции. Вече сме заявили, че ще реорганизираме състава на управителите на радиоразпръскването. Можем да назначим наши хора заедно с някои други, които няма да ни пречат — той спря.

— Продължавай — каза Хаудън.

— Искам лиценз за телевизия в… — той назова името на най-процъфтяващия промишлен център в страната. — На името на племенника ми.

Джеймз Хаудън подсвирна тихо. Ако го направеше, това щеше да бъде кралски подарък. Лицензът за частна телевизия беше най-тлъстият кокал. За него имаше много кандидати — сред тях и с мощни капитали.

— Това струва два милиона долара — каза Хаудън.

— Знам — Харви Уоръндър като че ли леко се изчерви. — Но мисля за старините си. На професорите в колежите не им плащат богато и от политиката не съм спестил никакви пари.

— Ако излезе наяве…

— Няма как да излезе — каза Харви. — Гарантирам за това. Моето име няма да се споменава никъде. Всеки може да подозира колкото си иска, но нищо не ще успее да докаже.

Хаудън поклати глава със съмнение. Отвън се чу нов взрив от шумове — дюдюкания и иронични песнички.

— Обещавам ти, Джим — каза Харви Уоръндър, — че ако това по някакъв начин излезе наяве, аз ще поема цялата вина и изобщо няма да те намесвам. Обаче ако ме уволниш или не ме подкрепиш в случай, когато съм прав, ще ти отмъстя.

— Искам да го запишем — каза Харви. Той посочи към залата. — Преди да излезем там. В противен случай всичко ще реши гласуването.

Споразумението щеше да си остане между тях. И двамата го знаеха.

Джеймз Хаудън видя да се изплъзва наградата, която така страстно желаеше.

— Добре — каза той. — Дай ми нещо, на което да пиша.

Харви му даде програмата на конференцията и на гърба й той записа думите — думи, които щяха да го унищожат, ако станат известни.

— Не се безпокой — каза Харви, прибирайки картата в джоба си. — Ще бъде на сигурно място. И когато двамата се сбогуваме с политиката, ще ти я върна.

След това излязоха — Харви Уоръндър произнесе реч, в която се отказа от лидерския пост и Джеймз Хаудън беше избран, аплодиран и изнесен на ръце от залата…

 

 

Сключената сделка се съблюдаваше от двете страни, въпреки че с годините престижът на Джеймз Хаудън растеше, а този на Харви Уоръндър постоянно намаляваше. Сега трудно можеше човек да си спомни, че някога Уоръндър е бил сериозен претендент за лидер на партията, в момента той даже не беше сред евентуалните наследници на този пост.

Но тези неща често се случват в политиката — ако веднъж човек бъде засенчен в борбата за власт, с течение на времето все повече изпада.

Колата им излезе от парка на Гавърнмънт хауз и се насочи на запад, към резиденцията на премиер-министъра на Съсекс драйв 24.

— Понякога си мисля — каза Маргарет като на себе си, че Харви Уоръндър е малко луд.

Там е проблемът, помисли си Хаудън; Харви е малко луд. Поради това нямаше гаранция, че няма да извади написаното набързо преди девет години споразумение, въпреки че би било самоубийствено.

Хаудън се чудеше с какви ли мисли и чувства си спомня Харви отдавнашната сделка. Доколкото знаеше, до онзи момент Харви Уоръндър винаги е бил честен в политиката. Ако слуховете бяха верни, от времето, когато получи телевизионния лиценз, племенникът му беше направил състояние. Можеше да се предположи, че и Харви също; стандартът му на живот далеч надхвърляше министерските доходи, въпреки че за щастие беше дискретен и не си бе позволил резки промени.

Отпускането на лиценза бе посрещнато с много критични изказвания и прикрити нападки. Но никога нищо не се доказа и новоизбраното правителство на Хаудън, имащо голямо болшинство в Камарата на общините, смачка критиците си. Впоследствие — както предвиждаше от самото начало, на хората им омръзна тази тема и полека-лека тя изчезна…

Но спомняше ли си Харви? Дали страдаше, гложден от нечиста съвест? А може би се опитваше по някакъв заобиколен и странен начин да изглади вината си?

Нещо ставаше с Харви напоследък — обзела го бе почти фиксидеята да постъпва само „правилно“, да се придържа към буквата на закона, даже при незначителни случаи. На няколко пъти напоследък в кабинета избухваха спорове, в които Харви се противопоставяше на някое предложение, което носеше политическа изгода. Твърдеше, че педантично трябва да се спазва и най-дребната клауза от всеки закон. Тогава Джеймз Хаудън не се беше замислял над тези случаи, отхвърляйки ги като моментна ексцентричност. Но сега, спомняйки си пиянската настойчивост, с която Харви твърдеше, че имиграционният закон трябва да бъде прилаган така, както е записан, той започна да се замисля.

— Джейми, скъпи — каза Маргарет, — Харви Уоръндър не може да те шантажира с нищо, нали?

— Разбира се, че не! — след което, помисляйки си дали не е бил прекалено категоричен, добави — просто не искам да взимам прибързани решения. Ще видим каква е реакцията утре. В края на краищата, там бяха само наши хора.

Той почувствува погледа на Маргарет и се зачуди дали тя разбра, че той лъже.

 

 

Влязоха в голямата каменна къща — официална резиденция на премиер-министъра за времето на мандата му, през украсения с гербове портал на главния вход. Вътре ги посрещна икономът Яроу и взе палтата им.

— Американският посланик се опитваше да се свърже с вас, сър, — каза той. — От посолството се обаждаха два пъти, казаха, че е спешно.

Джеймз Хаудън кимна. Вероятно и Вашингтон беше научил за изтичането на информацията в пресата. Ако е така, това доста би облекчило задачата на Артър Лексингтън.

— Почакай пет минути — нареди той, — след това уведоми централата, че съм си вкъщи.

— Сервирайте ни кафе във всекидневната, мистър Яроу — каза Маргарет, — и пригответе някакви сандвичи за мистър Хаудън, моля. Той не е вечерял — тя се спря пред тоалетката в главното предверие, за да си оправи косата.

Джеймз Хаудън продължи напред през анфиладата от врати към третия салон, чийто големи френски прозорци гледаха към реката и към Гатино хилс[5] отвъд. Тази гледка винаги го очароваше и даже нощем, ориентирайки се по далечните светлини, той можеше да си я представи: широката набръчкана от вятъра река Отава, същата река, в която преди три века и половина беше плувал авантюристът Етиен Брюл[6], а след него и Шамплен[7]; още по-късно мисионерите и търговците са проправяли своя легендарен път на запад от Големите езера и богатия на кожи Север. Зад реката се простираше далечният бряг на Квебек, прославен в много разкази, исторически свидетел на много промени: които бяха започнали и един ден щяха да свършат.

Джеймз Хаудън си помисли, че в Отава е трудно човек да няма чувство за история. Особено сега, когато градът — някога красив, а после икономически съсипан, отново беше започнал да се покрива със зеленина: с много дървета, нанизи от добре гледани паркове — резултат от дейността на Националната комисия за реконструкция на столицата[8]. Действително, повечето правителствени сгради бяха безлични, носещи печата на онова, което един критик беше нарекъл „сакатата ръка на бюрократичното изкуство“. Но и така в тях имаше естествена суровост и след време с възстановената си природна красота Отава щеше достойно да се мери с Вашингтон и дори да го надмине.

Зад него до широката вита стълба два пъти меко прозвъня един от двата позлатени телефона, поставени на масичка от Адам[9]. Беше американският посланик.

— Здравей, Енгри — каза Джеймз Хаудън. — Чух, че вашите хора са изпуснали птиченцето.

— Знам, премиер-министре — прозвуча провлаченият бостънски говор на почитаемия[10] Филип Енгроув, — и ужасно моля за извинение. За щастие обаче това е само главата на птиченцето и ние все още здраво държим тялото му.

— Радвам се да чуя това — каза Хаудън. — Но знаеш, че трябва да направим съвместно изявление. Артър е на път…

— В момента той е при мен — намеси се посланикът. — Само да обърнем по една и се захващаме с това, сър. Ще искате ли лично да го прегледате и одобрите?

— Не — каза Хаудън. — Доверявам се на теб и Артър. Поговориха още няколко минути и премиер-министърът сложи слушалката на позлатения телефон.

Маргарет беше отишла в голямата, уютна всекидневна с тапицирани с кретон дивани, кресла в стил ампир, бледосиви завеси. Ярко гореше огън. Беше поставила запис на Чайковски в изпълнение на Костеланец и музиката тихо звучеше. Това беше любимия тип музика на Хаудън: по-тежките класически произведения рядко го вълнуваха. След няколко минути една прислужница внесе кафето и отрупан със сандвичи поднос. По знак на Маргарет момичето предложи на Хаудън сандвичите и той разсеяно взе един. След като прислужницата си отиде, той свали бялата си вратовръзка, разхлаби твърдата яка и седна до Маргарет пред огъня. С благодарност потъна в дълбокото меко кресло, придърпа едно ниско столче и качи и двата си крака на него.

— Това е животът — каза той с дълбока въздишка. — Ти, аз… и никой друг…

Той наклони брадичката си и по навик потупа върха на носа си.

Маргарет слабо се усмихна:

— Трябва да опитваме по-често, Джейми.

— Ще го правим, наистина ще го правим — каза той сериозно. След това добави с изменен тон: — Имам новини. Скоро ще ходим до Вашингтон. Мисля, че ще ти е приятно.

Наливайки от кафеен сервиз от Шефилд[11] жена му погледна нагоре:

— Доста е неочаквано, нали?

— Да — отвърна той. — Но се появиха някои неочаквани и важни неща. Трябва да поговоря с президента.

— Добре — каза Маргарет, — за щастие, имам нова рокля — тя замълча замислено. — Трябва да си купя обувки и ще са ми нужни подходящи чанта и ръкавици — на лицето й се изписа безпокойство: — Нали ще имаме достатъчно време?

— Като че ли — каза той, след което се разсмя на нелепостта на ситуацията.

— Ще трябва да отида до Монреал — каза решително Маргарет, — за еднодневно пазаруване, веднага след празниците. Там винаги има повече неща, отколкото в Отава. Впрочем, как сме с парите?

— Не сме много добре — намръщи се той, — надхвърлили сме сметката в банката. Мисля, че трябва да осребрим малко облигации.

— Пак ли? — Маргарет изглеждаше разтревожена. — Не са останали много.

— Не. Но ти действай — той погледна нежно жена си. — Едно пазаруване няма да се отрази чак толкова фатално.

— Е, щом така мислиш.

— Да, сигурен съм.

Но единственото нещо, за което беше сигурен, е, че никой не може да обвини премиер-министъра в закъсняло плащане на сметките. Недостигът на пари за лични нужди беше постоянен източник на тревоги. Хаудънови нямаха други средства, освен някои спестявания, направени още по време на адвокатската му практика. Това беше характерно за Канада — национална дребнавост, проявяваща се в много неща — включително и в това, че плащаше мизерно на лидерите си.

Хаудън често си мислеше каква горчива ирония има във факта, че канадският премиер-министър, който определя съдбата на нацията, получава по-малка заплата и по-малки надбавки към нея от американските конгресмени. Той нямаше служебен автомобил, а отпуснатата му сума за транспорт не покриваше разходите по собствената му кола; даже резиденция се осигуряваше сравнително отскоро. През 1950 г. тогавашният премиер-министър Луис Сейнт Лорън[12] бил принуден да живее в двустаен апартамент — толкова малък, че мадам Сейнт Лорън съхранявала сладката и конфитюрите си под леглото. Нещо повече, след като цял живот е работил в парламента, най-многото, което един премиер-министър можеше да очаква, беше три хиляди долара годишно, като пенсионната схема зависеше от волни пожертвования. Поради това в миналото премиер-министри ставаха хора на преклонна възраст. А другите, след като се оттегляха, живееха в бедност или зависеха от милосърдието на приятели. Министрите от кабинета и членовете на парламента получаваха още по-малко. „Все пак е забележително, помисли си Хаудън, че толкова много от нас останаха честни“. Той даже почувствува известна симпатия към това, което беше правил Харви Уоръндър.

— Трябваше да се омъжиш за бизнесмен — каза той на Маргарет. — Вторите вицепрезиденти на фирми имат повече пари за харчене.

— Мисля, че имам други компенсации — усмихна се Маргарет.

Добре поне, че бракът ни е добър, помисли си той.

В замяна на властта политическият живот ти отнема толкова много неща — чувства, илюзии, даже личностна цялост, и ако мъжът е лишен от топлотата на жена до него, може да се превърне в празна черупка.

Със същото чувство на нервност, което беше изпитал преди, той прогони мисълта за Мили Фрийдмън.

— Онзи ден си спомних — каза той, — как баща ти ни свари тогава. Спомняш ли си?

— Разбира се. Жените винаги помнят тези неща. Мислех, че ти си забравил.

Това се случи преди четиридесет и две години в Медисън хет, град, разположен на запад, в полите на планината. Той беше на двадесет и две — продукт на училище за сираци, вече новоизлюпен адвокат без клиентела и без перспективи за момента. Маргарет беше на осемнадесет, най-голямата от седем сестри — дъщери на търговец на добитък, който извън своята работа беше суров, необщителен човек. По тогавашните стандарти семейството на Маргарет беше състоятелно, особено сравнено с крайната бедност на Джеймз Хаудън след следването му.

В една неделна вечер, преди черква, двамата се бяха усамотили в гостната. Прегръщаха се с нарастваща страст и Маргарет беше малко неглиже, когато баща й влезе търсейки молитвеника си. Тогава той не каза нищо, само промърмори: „Извинете ме“, но по-късно вечерта, седейки начело на масата, на която се беше събрало за вечеря домочадието му, погледна строго към Джеймз Хаудън:

— Млади човече — каза той, при което пълната му, спокойна жена и дъщерите вдигнаха заинтригувано поглед, — в моята работа, когато човек опипва вимето, това означава нещо повече от мимолетен интерес към кравата.

— Сър — отвърна Джеймз Хаудън с онзи апломб, който щеше добре да му служи по-късно, — бих желал да се оженя за вашата голяма дъщеря.

Ръката на търговеца удари отрупаната с вечеря маса.

— Продадено!

След което добави с неочаквана словоохотливост, поглеждайки насядалите около масата:

— Една по-малко, слава на Бога! Остават още шест.

Ожениха се след няколко седмици. По-късно именно търговецът, сега вече отдавна мъртъв, помогна на зет си отначало да създаде адвокатска практика, а впоследствие го въведе и в политиката.

След това дойдоха и децата, въпреки че сега той и Маргарет рядко ги виждаха — двете момичета бяха омъжени и живееха в Англия, а най-малкият — Джеймз МакКалъм Хаудън-младши беше началник на сонда в Далечния Изток. Но по-важно беше чувството, че са имали деца.

Огънят започна да намалява и той подхвърли нов брезов пън. Кората му шумно изпука и се запали. Седнал до Маргарет, Хаудън наблюдаваше как пламъците обхващат дървото.

— За какво ще говорите с президента? — попита тихо Маргарет.

— Утре сутринта ще пуснем съобщение. В него ще обявим преговори за търговията и фискалната политика.

— За това ли ще бъдат в действителност?

— Не — каза той.

— А за какво тогава?

И по-рано беше доверявал на Маргарет информация за работата на правителството. Човек — всеки човек — трябва да има някого, с когото да споделя.

— Главно за отбраната. Задава се нова световна криза и преди да настъпи, Съединените щати може би ще поемат много от отговорностите, които досега сме носили.

— За отбраната ли?

Той кимна.

— Тогава — каза бавно Маргарет, — те ще контролират нашата армия… и всичко останало?

— Да, скъпа — каза той, — изглежда, че така ще стане.

Челото на жена му се смръщи.

— Ако това се случи, Канада няма да има своя собствена външна политика, нали?

— Боя се, че тя няма да е достатъчно ефективна — въздъхна той. — От дълго време нещата отиваха натам.

В настъпилата тишина Маргарет попита:

— Значи ли това, Джейми, че преставаме да бъдем независима страна?

— Не, поне докато аз съм премиер-министър — отвърна той твърдо. — Не, ако успея да планирам нещата така, както искам — с нарастването на убедеността в гласа му се появиха резки нотки. — Ако нашите преговори с Вашингтон бъдат проведени както трябва; ако през следващите единадесет години се вземат правилни решения, ако ние сме силни, но останем реалисти; ако и двете страни проявят предвидливост и коректност; ако всичко това стане, това ще бъде едно ново начало. Накрая ще станем по-силни, а не по-слаби. Ролята ни в световната политика може да нарасне, а не да се намали.

Той почувствува, че дланта на Маргарет го докосна по ръката.

— Май му дръпнах една реч — засмя се той. — Съжалявам.

— Само я започна. Изяж още един сандвич, Джейми. Искаш ли още кафе?

Той кимна.

— Наистина ли мислиш, че ще има война? — попита тихо Маргарет, докато наливаше кафето.

Преди да отговори, той протегна дългото си тяло, настани се по-удобно в креслото и кръстоса крака върху табуретката.

— Да — каза той тихо. — Сигурен съм, че ще има. Но мисля, че съществува голяма възможност тя да бъде отложена — за година, две, може би даже за три.

— Но как така? Защо? — за пръв път в гласа на жена му прозвучаха чувства. — Особено сега, когато всеки знае, че това би означавало унищожаване на целия свят.

— Не — каза бавно Джеймз Хаудън, — не е задължително да настъпи катастрофа, това е общоприета заблуда.

Настъпи мълчание, след което той продължи, подбирайки внимателно думите си:

— Разбираш, мила, че ако някой извън тази стая ми зададе въпроса, който ти току-що ми зададе, аз трябва да отговоря с не. Аз трябва да казвам, че войната не е неизбежна, защото всеки път, когато се допусне неизбежността, това добавя лек натиск върху спусъка, който вече е зареден.

Маргарет постави кафето пред него.

— Тогава сигурно е по-добре въобще да не я допускаш — каза тя след това, — даже пред себе си. Не е ли по-добре да продължаваш да се надяваш?

— Ако бях обикновен гражданин — отговори съпругът й, — сигурно щях така да се самозаблуждавам. Мисля, че нямаше да ми е трудно — ако не знаех как стоят нещата отвътре. Но главата на правителството, не може да си позволи лукса на самозаблудата; защото той служи на народа, който му е гласувал доверие — ако, разбира се, служи така, както трябва.

Той разбърка кафето, отпи, без да почувствува вкуса му и го остави обратно.

— Войната е неизбежна, тя ще избухне рано или късно — рече бавно Джеймз Хаудън. — Винаги е била неизбежна. И винаги ще бъде, поне докато хората са способни да се карат и ядосват, независимо за какво. Виждаш ли, всяка война е просто една малка човешка караница, увеличена милиони пъти. И за да унищожиш войната, трябва да унищожиш и последната следа от човешката суета, завист и грубост. А това е непостижимо.

— Но ако това е истина — запротестира Маргарет, — значи всичко е безсмислено, абсолютно всичко.

— Не е вярно — поклати отрицателно глава съпругът й. — Оцеляването има смисъл, защото оцеляването означава да живееш, а животът е приключение — той се обърна, опита се да види изражението на жена си. — Нашият беше приключение. Не искаш да го промениш, нали?

— Не — каза Маргарет Хаудън, — не мисля, че искам.

Гласът му се засили.

— О, аз знам какво се говори за ядрената война — че щяла да изтрие всичко от лицето на земята и ще унищожи живота. Но такива предсказания са се правили за всички оръжия, като започнеш от зареждащите се отзад оръдия и стигнеш до авиационната бомба. Знаеш ли, когато изобретили картечницата, някои изчислили, че ако двеста картечници стрелят в продължение на хиляда дни, ще избият всички хора на света.

Маргарет поклати отрицателно глава. Хаудън продължи, без да прекъсва:

— Човешката раса е оцеляла след бедствия, в които по силата на логиката не би трябвало да оцелее: две от тях, за които знаем, са ледниковият период и потопът. Ядрената война ще бъде страшно нещо и ако мога, бих дал живота си, за да я предотвратя. Но всяка война е страшна, въпреки че никой от нас не умира повече от веднъж и може би това ще е по-лека смърт, отколкото някои други, например, със стрела в окото или разпънат на кръст. Цивилизацията ще деградира.

Това никой не го оспорва и, вероятно, отново ще се върнем към тъмните векове, ако има векове по-черни от този. Ние ще изгубим много от знанията и уменията си — включително как да взривяваме атомите, което за известно време може би няма да е лошо. Но унищожение, не! Не вярвам в него! Нещо ще оцелее, ще изпълзи от руините и ще започне отново. Това е най-лошото, което може да се случи, Маргарет. Аз вярвам, че ние — свободният свят, можем да направим нещо по-добро. Ако предприемем правилните действия и използуваме времето, което имаме.

При последните думи Джеймз Хаудън стана. Той прекоси стаята и се обърна.

Поглеждайки го, Маргарет каза меко:

— Ти се каниш да го оползотвориш, нали — времето, което ни остава?

— Да — каза той — каня се.

Изражението на лицето му се смекчи.

— Вероятно не трябваше да ти казвам всичко това. Много ли те разтревожих?

— Натъжи ме. Светът, човечеството — както и да го наречеш — ние притежаваме толкова много и всичко ще пратим по дяволите — тя направи пауза, след това каза нежно, — но ти искаше да кажеш всичко това на някого.

Той кимна:

— Не са много хората, с които мога да говоря свободно.

— Тогава се радвам, че ми каза — по навик Маргарет постави една до друга кафените чашки. — Става късно. Не мислиш ли, че трябва да се качим горе.

Той поклати глава.

— Не още. Ти лягай, аз ще дойда по-късно.

По пътя към вратата Маргарет спря. На масата за игра в стил Шератън[13] имаше купчина книжа и изрезки от вестници, които бяха пристигнали през деня от канцеларията на Хаудън в парламента. Тя взе оттам една тънка брошурка и я обърна.

— Ти всъщност не четеш такива неща, нали Джейми?

Заглавието на корицата гласеше: „Астролог“. То беше обкръжено от знаците на зодиака.

— Боже господи, не! — съпругът й леко се изчерви. — Е, от време на време хвърлям по един поглед, за забавление.

— Но старата дама, която ти ги изпращаше, почина, нали?

— Мисля, че някой продължава да ми ги изпраща — в гласа на Хаудън прозвуча нотка, на раздразнение. — Веднъж като влезеш в нечий списък за разпращане по пощата, трудно те задраскват от него.

— Но това е изпратено по абонамент, — настоя Маргарет. — Погледни: той е бил подновен — вижда се от датата на етикета.

— Наистина, Маргарет, как мога да знам как, кога и къде е бил подновен абонаментът? Имаш ли представа какво количество поща, адресирана до мене, идва всеки ден? Не я преглеждам цялата. Аз даже не я виждам цялата. Може би го е сторил някой в канцеларията, без да ми каже. Ако това те притеснява, още утре ще им наредя да го спрат.

— Няма защо да ставаш злъчен — каза успокоително Маргарет, — изобщо не ме притеснява. Просто ми беше любопитно, и даже да го четеш, защо е целият този шум? Може би ще ти подскаже как да се оправиш с Харви Уоръндър — тя остави книгата. — Сигурен ли си, че не искаш да си легнеш?

— Сигурен съм. Доста неща трябва да планирам, а нямам много време.

Това се случваше често.

— Лека нощ, скъпи — каза тя.

Качвайки се по широката, вита стълба Маргарет си помисли, колко ли пъти в съпружеския си живот е прекарвала самотни вечери или си е лягала като днес сама. Навярно е добре, че никога не ги е броила. Особено в последните години Джеймз Хаудън привикна да седи до късно, размишлявайки за политиката или за държавните дела. Когато си лягаше, Маргарет обикновено вече спеше, много рядко я заварваше будна. С женска откровеност тя си каза, че не сексуалната близост й липсваше; във всеки случай преди много години тези отношения бяха канализирани и организирани. Това, което всяка жена цени, е общуването в края на отиващия си ден. В нашия семеен живот е имало и добри моменти, помисли си Маргарет, но имаше и самота.

Разговорът за войната остави в душата й непривично чувство на тъга. Неизбежността на войната, предположи тя, е нещо, което мъжете могат да приемат, но жените — никога. Мъжете предизвикват войните, не жените, с малки изключения. Защо? Дали защото жените са обречени на мъка и страдание, а мъжете трябва да си ги създават? Изведнъж тя почувствува копнеж по децата си, не за да ги приласкае, а за да бъде приласкана. Сълзи изпълниха очите й и я обзе изкушението да се върне долу; да помоли само за една нощ да не бъде сама в момента на заспиване.

След това си каза: Глупаво е. Джейми ще бъде мил, но никога не би ме разбрал.

 

 

За кратко време след оттеглянето на жена му, Джеймз Хаудън остана пред огъня — блестящ в червено, с намалели пламъци — оставяйки мислите си да текат свободно. Маргарет беше права; приказването беше облекчение за него и тази вечер част от нещата бяха изречени за пръв път на глас. Но сега трябваше да подготви някои конкретни планове — не само за разговорите във Вашингтон, но и за подхода му към вътрешните проблеми.

Първостепенно, разбира се, беше запазването на властта; като че ли съдбата го викаше с пръст. Но дали другите щяха да погледнат по същия начин? Надяваше се да е така, но трябваше да се увери. Ето защо в момента ще начертае схема на внимателен и предпазлив курс във вътрешната политика. Една изборна победа на неговата партия в следващите месеци беше жизненоважна за благото на страната.

Като че ли за да си почине мозъкът му превключи към по-дребни проблеми като инцидента с Харви Уоръндър тази вечер. Това не биваше да се повтаря. Сметна, че е най-добре утре да поговори открито с Харви. Вече бе решил, че министерството на гражданството и имиграцията не бива да поставя повече правителството в конфузни положения.

Музиката бе спряла и отиде до хай-фи уредбата, за да сложи нова плоча. Избра една на Мантовани, наречена „Вечни скъпоценности“. Връщайки се, взе списанието, за което бяха говорили с Маргарет.

Беше й казал самата истина. В неговата канцелария действително идваше огромно количество поща и това тук бе незначителна част от нея. Разбира се, много вестници и списания никога не попадаха в ръцете му, освен ако в тях пишеше за него или имаше негова снимка. Но от много години Мили Фрийдмън слагаше това списание сред малката подборка. Не си спомняше да я бе молил за това, но не се и противопостави. Предположи, че Мили автоматично подновява абонамента след изтичането му.

Естествено, всичко това бяха глупости — астрологията, окултните науки и свързаните с тях фокус-мокус, но беше интересно да се види колко лековерни са някои хора. Само по тази причина проявяваше към тях интерес, въпреки че не би могъл да го обясни на Маргарет.

Всичко започна преди много години в Медисън Хет; беше вече известен адвокат и току-що навлизаше в политиката. Прие да стане служебен защитник по едно дело, което не бе по-различно от много други. Обвиняемата беше белокоса жена с майчински вид, задържана за кражба в магазин. Тя беше толкова очевидно виновна и имаше такъв дълъг списък от подобни провинения, че не му оставаше нищо друго, освен да признае фактите и да пледира за снизходителност. Но старата лейди, името й бе Ада Дийдър, искаше друго — гледането на делото да бъде отложено с една седмица. Той попита защо.

Защото тогава мировият съдия няма да ме осъди, глупавичкият ми — каза тя. След като той настоя да му обясни, и добави — аз съм родена под знака на Стрелеца, миличък. Следващата седмица е много добра за всички Стрелци. Ще видиш.

За да угоди на старата жена, той отклони делото и пледира за невинност. За негово голямо учудване и след слаба съпротива съдията, който иначе беше доста твърд, отхвърли обвинението.

След делото той никога вече не видя старата мисис Зийдър, но до самата си смърт тя редовно му пишеше, давайки му съвети за кариерата му, като изхождаше от факта, че той също е зодия Стрелец. Четеше писмата за забавление, без да им обръща особено внимание, въпреки че няколко пъти се беше удивявал от предсказания, които се бяха сбъднали. По-късно старата жена го абонира за астроложкото списание и когато един ден писмата и спряха, списанието продължи да идва.

Той отвори небрежно на главата, озаглавена „Вашият индивидуален хороскоп 15–30 декември“ За всеки ден от тези две седмици имаше по един абзац със съвети, съобразени с датата на раждане. Отгръщайки на прогнозата за Стрелците през утрешния ден, той прочете:

„Важен ден за вземане на решения и добра възможност да обърнете събитията в своя полза. Вашата способност да убеждавате другите ще бъде особено засилена и затова не бива да отлагате за по-късно действието, което трябва да бъде осъществено сега. Време за срещи. Но внимавайте за облак, не по-голям от човешка длан.“

Абсурдно съвпадение, каза си той. Освен това, трезво погледнато, думите са неопределени и могат да бъдат отнесени за всякакви обстоятелства. Но той трябваше да взема решения и обмисляше една среща на Комитета за отбрана към кабинета, и щеше да му се наложи да убеждава другите. Помисли какво ли би могло да означава „облак, не по-голям от човешка длан“. Навярно беше свързано с Харви Уоръндър. Опомни се. Това бе смешно. Остави списанието.

Поне му припомни нещо — Комитета за отбрана. В края на краищата, вероятно трябва да насрочи срещата за утре, въпреки че е Бъдни вечер. Съобщението за срещата във Вашингтон щеше да е излязло и трябваше да получи поддръжка в кабинета, убеждавайки другите в правотата на собствените си виждания. Той започна да обмисля какво ще каже пред Комитета. Мислите му се успокоиха.

Едва след два часа си легна. Маргарет вече спеше и той се съблече, без да я събуди, нагласявайки малкия будилник до леглото си за 6 часа.

Отначало спеше спокойно, но към сутринта един странен, повтарящ се сън го разстрои — група облачета, израстващи от размера на човешка длан до черни, буреносни облаци.

Бележки

[1] Р.С. (Privy Council) — Член на Тайния съвет — орган, който трябва да помага и съветва Короната. Тайният съвет на кралицата за Канада е организиран през 1867 г. Членовете му се избират от генерал-губернатора по препоръка на премиер-министъра. В него се включват всички министри от кабинета, членове на кралското семейство, премиер-министрите на Британската общност, премиерите на провинциите, говорителите в Сената и Камарата на общините, върховният съдия, лидерът на опозицията и други видни личности. Обръщението към члена на Тайния съвет е „почитаеми“ и членството в него е пожизнено; LL.B. (Legum Baccalaureus) — бакалавър на юридическите науки; Q.C. (Queen’s Counsel) — член на Тайния съвет на кралицата — орган, при кралицата на Великобритания, в който от Канада влизат генерал-губернаторът и премиер-министърът; М.Р.(Member of Parliament) — член на парламент. — Б.пр.

[2] V.C. (Victoria Cross) — носител на ордена Виктория; D.F.C. (Distinguished Flying Cross) — носител на ордена за особени бойни заслуги във военновъздушните сили.

[3] Енгри — яростен, сърдит (англ.). — Б.пр.

[4] висшите офицери — Б.пр.

[5] Гатино хилс — продължение на Лаврентийското плато, намиращо се на другия бряг на река Отава, срещу г. Отава. — Б.пр.

[6] Етиен Брюл (1592–1653) — първият европеец появил се в сегашната провинция Онтарио. Заедно с Шамплен откриват езерото Онтарио (1615 г.) и вероятно — Горното езеро (1622 г.). Предполага, се, че е бил убит и изяден от индианците от племето хурон. — Б.пр.

[7] Самуел де Шамплен (1567–1635) — основател на гр. Квебек (1608 г.). Обединява френските колонии с Новия свят. Открива езерото Шамплен и изследва източните Големи езера и река Отава. Умира от сърдечен удар. — Б.пр.

[8] Национална комисия за реконструкция на столицата — създадена през 1959 г., за да подготви чествуването на 100-годишната на града през 1967 г. Районът, подлежащ на реконструкция, обхваща 4500 кв. км. Основният принцип на плана е внедряването на „открити пространства“ в градския пейзаж. — Б.пр.

[9] Братя Адам, Робърт (1722–1792) и Джеймз (1730–1794) — проектирали сгради и мебели в Англия. — Б.пр.

[10] Honourable — почитаеми — титла на членовете на американския сенат. — Б.пр.

[11] Шефилд — промишлен град в Англия, Йоркшир, известен с домакинските си съдове. — Б.пр.

[12] Луис Сейнт Лорън — канадски министър-председател от Либералната партия, управлявал страната от 1948 до 1957 г. — Б.пр.

[13] Томас Шератън (1751–1806 г.) — майстор на мебели в строг стил, наложил се към края на 18 век. — Б.пр.