Артър Хейли
Живот по върховете (4)

4.
Отава, Бъдни вечер

В 6.15 часа сутринта в деня преди Рождество Христово, Мили Фрийдмън се събуди от настойчивото звънене на телефона в апартамента й, намиращ се в модерната сграда Тифани билдинг на Отава драйвуей. Тя наметна бледожълт пеньоар върху копринената си пижама и затърси с крак старите, подпетени пантофи, които беше изритала предната вечер. Като не ги намери, личната секретарка на премиер-министъра тръгна боса към дневната и включи лампата.

Даже погледната със заспали очи, в тази ранина стаята, осветена от лампата, изглеждаше уютна и гостоприемна както винаги. Мили знаеше, че тя е далечно подобие на широкия момински апартаменти, показвани в лъскавите списания, но това беше мястото, където тя с радост се прибираше всяка вечер, обикновено уморена и потъваше в пухените възглавници на претрупаното широко канапе — толкова голямо, че създаде доста затруднения на носачите, които го пренесоха от дома на родителите й в Торонто.

Старото канапе впоследствие беше претапицирано с любимия цвят на Мили — зелено. От двете му страни стояха две кресла, които тя беше купила на търг, състоял се извън Отава. Бяха малко поизлинели, но страшно удобни. Беше решила един ден да ушие басмени калъфки в златисто за тях. Калъфките щяха да отиват на стените и дограмата в апартамента й, боядисан в топъл кафеникав цвят. Сама ги беше боядисвала през един уикенд, като беше поканила няколко приятели за обяд на крак, който след това й помогнаха да довърши всичко.

В отдалечения ъгъл на хола стоеше люлеещ се стол, към който изпитваше сантиментална привързаност, защото като дете често се беше люляла в него, мечтаейки си. До стола върху тапицирана с кожа маса, за която беше платила възмутително висока цена, бе поставен телефонът.

Мили седна в стола, залюлявайки се, и вдигна слушалката, звънеше й Джеймз Хаудън.

— Добро утро, Мили — каза премиер-министърът енергично. — Бих искал да събереш правителствения комитет по отбраната в единадесет часа — той не се извини за ранното си позвъняване, нито пък тя очакваше нещо подобно. Отдавна беше свикнала с навика на шефа си да става рано.

— В единадесет тази сутрин? — със свободната си ръка Мили придърпа пеньоара около себе си. В апартамента беше станало студено от един прозорец, който тя бе оставила леко открехнат предишната вечер.

— Точно така — каза Хаудън.

— Ще има оплаквания — отбеляза Мили. — Довечера е Рождество Христово.

— Не съм забравил. Но работата е прекалено важна, за да я отлагаме.

След като затвори, тя погледна малкия, облечен в кожен калъф пътнически часовник, който стоеше до телефона, и се пребори с изкушението да се мушне обратно в леглото. Вместо това затвори прозореца, отиде в малката кухничка и сложи кафето да се вари. След като се върна в хола, включи транзистора. Кафето тъкмо беше завряло, когато в новините в 6.30 по радиото съобщиха за предстоящите разговори на премиер-министъра във Вашингтон.

Половин час по-късно, все още по нощница, но вече обула старите пантофи, тя започна да звъни по домовете на петимата членове на комитета.

Първи беше министърът на външните работи.

— Разбира се, Мили — отговори Артър Лесингтън. — Цяла нощ съм бил по заседания, така че какво е едно повече или по-малко? Между другото, чу ли съобщението?

— Да — каза Мили. — Току-що го казаха по радиото.

— Радваш ли се, че ще има пътуване до Вашингтон?

— Единственото, което виждам при тези пътувания — каза Мили, — е клавиатурата на пишещата машина.

— Трябва някой път да дойдеш с мен — каза Лексингтън. — Никога нямам нужда от пишеща машина. Всичките си речи пиша на гърба на цигарени кутии.

— И звучат по-добре от повечето слова, които не са писани така — каза Мили.

— Защото никога не ми пука — засмя се министърът на външните работи. — Изхождам от предпоставката, че каквото и да кажа, положението няма да стане по-лошо.

Тя се засмя.

— Трябва да тръгвам — каза Лексингтън, — в къщи ще има голямо събитие — закусвам с децата си. Горят от желание да видят много ли съм се изменил, откакто за последен път съм си бил у дома.

Тя се усмихна при мисълта как ли ще изглежда тазсутрешната закуска в Лексингтънови. Вероятно на границите на хаоса. Сюзън Лексингтън, която преди много години беше секретарка на съпруга си, беше пословично лоша домакиня, но семейството винаги изглеждаше много сплотено, когато министърът си беше вкъщи в Отава. Мислейки си за Сюзън Лексингтън, Мили си спомни за нещо, което някога й бяха казали: различните секретарки поемат различни пътища; едните ги свалят и се омъжват за тях, другите остаряват и се съсипват. Дотук при мен, помисли си тя, и двата варианта са осъществени наполовина — не съм стара, но не съм и омъжена.

Разбира се, можеше вече да е омъжена, ако не бе подчинила живота си на Джеймз МакКалъм Хаудън…

Преди около десетина години, когато той беше все още второстепенен депутат, въпреки че вече мощно беше тръгнал да се издига в партията, Мили, неговата млада, работеща на непълен работен ден секретарка, се влюби сляпо и блажено в него. Хлътна до такава степен, че копнееше за всеки нов ден, в който щеше да го види. Тогава беше двадесетгодишна, за пръв път далече от родния дом в Торонто, и Отава й беше предложила един греховен и възбуждащ свят.

Всичко изглеждаше още по-греховно в онази вечер, когато двамата с досетилия се за нейните чувства Джеймз Хаудън за пръв път се любиха. Даже сега, след 10 години, тя много добре си спомняше как се случи това: Беше ранна вечер, парламентът бе прекъснал заседанията си за вечеря, тя сортираше писмата в парламентската канцелария на Хаудън, когато той влезе тихо. Без да каже нещо той заключи вратата, хвана Мили за раменете и я обърна към себе си. И двамата знаеха, че другият член на парламента, с когото Хаудън делеше канцеларията, не беше в Отава.

Той я целуна и тя отвърна страстно, без претенции и без резервираност. След това я отведе до кожения диван. Сама се удиви на пробудената си страст, избухнала без всякакви задръжки.

Така започна един период от живота й, в който Мили беше толкова щастлива, както нито преди, нито след това. Ден след ден, седмица след седмица, замисляха тайни срещи, съчиняваха извинения, открадваха минути… Понякога тяхната връзка изглеждаше като игра на ловкост. Друг път — като че животът и любовта искаха да ги погълнат.

Любовта на Мили към Джеймз Хаудън беше дълбока и всепоглъщаща. Тя не беше толкова уверена в неговото чувство към нея, въпреки че той често я уверяваше в пълна взаимност. Но тя отхвърляше всяко съмнение, приемайки с благодарност това, което съдбата й предлагаше в момента. Знаеше, че един ден ще настъпи часът, в който Джеймз Хаудън ще трябва да избере между брака си и нея. Въпреки че питаеше някаква смътна надежда за евентуалния изход от този избор, тя все пак не си правеше особени илюзии.

И въпреки това, в един момент — почти година след началото на връзката им, надеждата изглеждаше по-силна.

Една нощ, малко преди партийната конференция, на която щеше да бъде определен новият лидер на партията, Хаудън й каза:

— Мисля си, дали да не се откажа от политиката и да помоля Маргарет за развод.

След като премина първоначалната й радостна възбуда, Мили попита:

— А какво ще стане с конференцията, която трябва да реши дали Хаудън или Харви Уоръндър ще оглави партията?

— Да — отвърна той. Потупа замислено орловия си нос, грубите черти на лицето му бяха станали строги. — За това мисля. Ако Харви спечели, аз ще се оттегля.

Тя беше следила със затаен дъх хода на конференцията, без да си позволи даже да си помисли за това, което искаше най-много, победа на Уоръндър. Защото ако Уоръндър спечелеше, нейното собствено бъдеще щеше да бъде ясно. Обаче ако Уоръндър загубеше в полза на Джеймз Хаудън, Мили чувстваше, че нейната любовна история неизбежно трябваше да свърши. Личният живот на един партиен лидер, който скоро щеше да стане премиер-министър, трябваше да бъде безукорен извън всякакво подозрение.

В края на първия ден от конференцията шансовете бяха повече на страната на Уоръндър. Но след това, Мили никога не разбра защо, Харви Уоръндър се оттегли и Хаудън спечели.

Една седмица по-късно техният роман свърши там, където бе започнал — в канцеларията на парламента.

— Така трябва, Мили, скъпа — беше казал Джеймз Хаудън. — Другояче просто не може да бъде.

Мили се изкушаваше да отвърне, че може и другояче, но знаеше, че това щеше да бъде напразна загуба на време и усилия. Джеймз Хаудън имаше големи планове. Откакто беше избран за партиен лидер, в държането му се появи постоянна възбуда и дори сега, въпреки че чувството му бе истинско, зад него прозираше нетърпението да разчисти миналото си, за да освободи място за бъдещето.

— Ще останеш ли, Мили? — попита той.

— Не — каза тя. — Не бих могла.

Той кимна с разбиране.

— Не мисля, че мога да те виня за това. Но ако промениш намеренията си…

— Няма — каза тя, но след шест месеца все пак ги промени.

След почивка на Бермудите и една друга служба, която я отегчи, тя се върна и остана. В началото завръщането беше трудно и мисълта „какво би могло да бъде иначе“ присъстваше постоянно.

Понякога Мили се чудеше дали Маргарет Хаудън се е досещала за връзката, продължила почти година и за силата на чувствата й; за разлика от мъжете, жените притежават интуиция за тези неща. Дори да се е досещала, Маргарет много мъдро не каза нищо нито тогава, нито по-късно.

Връщайки мислите си към настоящето, Мили набра следващия номер.

Беше на Стюърт Костън, чиято жена я осведоми със сънен глас, че финансовият министър е под душа. Мили предаде съобщението, което беше препредадено и тя чу смеещия се Стю да вика:

— Кажи на Мили, че ще бъда там.

Следващият в списък беше Ейдриън Несбитсън, министърът на отбраната. Трябваше да почака няколко минути, докато провлачените стъпки на стария човек стигнат до телефона. Когато тя му съобщи за събранието, той каза с примирен глас:

— Ако така иска шефът, мис Фрийдмън, аз, естествено, трябва да съм там. Много съжалявам, че не може да почака до след празниците.

Мили му посъчувства, макар да бе наясно, че присъствието или отсъствието на Ейдриън Несбитсън нямаше да повлияят на това, което щеше да се решава тази сутрин. Нещо, което тя знаеше, а Несбитсън — не, беше, че Джеймз Хаудън планира няколко промени в кабинета през настъпващата година и един от хората, които трябваше да си отидат, беше сегашният министър на отбраната.

Вече, помисли си Мили, почти не е за вярване, че генерал Несбитсън някога беше героят на нацията — легендарен ветеран от Втората световна война, с украсени с ордени и медали гърди. Имаше репутацията на смел воин, макар и без въображение. Именно Ейдриън Несбитсън някога беше повел танкова атака, застанал в открит джип, докато от задната седалка неговият тръбач тръбял атака. И дотолкова, доколкото генералите могат да бъдат обичани, Несбитсън беше обичан от хората си.

След войната обаче цивилният вече Несбитсън нямаше да постигне нищо, ако на Джеймз Хаудън не му трябваше някой, който да е добре известен, но да е лош администратор, за да оглави министерството на отбраната. Целта на Хаудън беше да се създаде представа, че има надежден министър на отбраната, а в същото време той самият отблизо да контролира министерството.

Тази част от плана му се беше реализирала много добре — понякога даже прекалено добре. В ерата на ракетите и ядрената енергетика Ейдриън Несбитсън — доблестният воин, се беше оказал напълно извън времето си и единственото нещо, което искаше, бе да изпълнява точно това, което му е наредено, без досадната склонност да спори. За нещастие, невинаги можеше да проумее експозетата, подготвени от неговите подчинени, и щом се озовеше пред пресата и публиката, оставяше впечатлението за изморен и изтормозен солдафон.

Разговорът със стария човек разстрои Мили и тя си наля още една чаша кафе, след което отиде в банята да си вземе душ преди последните две обаждания. На връщане в стаята се спря и се огледа във високото огледало, висящо под луминесцентна лампа в банята. В него видя една висока, привлекателна жена, все още млада, ако думата се използва с известна толерантност, с хубави гърди и малко надебеляла в бедрата, помисли си тя критично. Но имаше хубави коси, волево, добре оформено лице с високи, класически скули и дебели вежди, които тя оскубваше от време на време, когато се сещаше. Очите й бяха големи, искрящи, сиво-зелени и раздалечени. Правият нос, разширяващ се към върха си, беше разположен над пълна, чувствена уста. Тъмнокафявата й коса беше подстригана много късо: Мили я огледа изпитателно, чудейки се дали не е време отново да я подкъси. Тя мразеше салоните за разкрасяване и предпочиташе сама да мие, наглася и реши собствената си коса. Въпреки че за да направи това, косата трябваше да е добре подстригана, което пък се налагаше прекалено често.

Късата коса имаше едно голямо преимущество — човек можеше да я роши с пръсти и Мили често го правеше. Джеймз Хаудън също обичаше да го прави, той също харесваше жълтия пеньоар, който тя все още носеше. За двадесети път реши да се отърве от него колкото се може по-скоро.

Тя се върна в хола и позвъни на последните два телефона. Единият беше на Люсиен Перо, министър на военната промишленост, който явно беше раздразнен от толкова ранното обаждане. Мили отговори с онази доза подигравателност, която смяташе за допустима. После малко съжали за това, тъй като си спомни нечие твърдение, че правото да си кисел сутрин е шестото човешко право. Освен това Перо, който се смяташе за лидер на франко-канадците, винаги се беше отнасял учтиво към нея.

Най-накрая се обади на Дъглас Мартенинг, секретар на Кралския таен съвет, Солон по процедурните въпроси на всички заседания на кабинета. Към Мартенинг Мили се отнасяше много по-почтително, отколкото към другите. Министрите идват и си отиват, но секретарят на Кралския таен съвет беше най-високопоставеният чиновник в Отава. Имаше репутацията на надменен човек и когато говореше с него, Мили често имаше чувство, че той не я забелязва. Но днес, за разлика от обикновено, той беше мрачно разговорчив.

— Предполагам, че заседанието ще е продължително. Вероятно ще се проточи чак до Коледа.

— Не бих се учудила, сър — каза Мили. След това предпазливо добави: — Но ако стане така, винаги мога да пратя за сандвичи с шунка.

Мартенинг изсумтя, след това изненадващо продължи:

— Не от сандвич се нуждая, мис Фрийдмън. А просто от друг вид работа, при която човек има право на семеен живот.

По-късно Мили си помисли: дали разочарованието е заразно? Възможно ли е великият мистър Мартенинг да се присъедини към шествието високопоставени чиновници, които бяха напуснали правителствените редици заради по-високите заплати в промишлеността? Въпросът я накара да се замисли за себе си. Дали не беше настъпило време за напускане, време за промяна, преди да е станало прекалено късно?

Четири часа по-късно този въпрос още й се въртеше из ума, докато членовете на правителствения комитет по отбраната се събираха в канцеларията на премиер-министъра на Парламънт хил. Облечена в добре ушито сиво костюмче и бяла блуза Мили ги въвеждаше вътре.

Последен пристигна генерал Несбитсън. Оплешивяващ, с едро туловище, облечен в тежко палто и омотан с шал. Помагайки му да ги свали, Мили беше шокирана, като видя колко зле изглеждаше старият човек и сякаш за да потвърди наблюдението й, той изведнъж се закашля, храчейки в носната си кърпа.

Мили наля малко студена вода от гарафата и му я подаде. Старият воин отпи, като кимна с благодарност. След известно време и след ново закашляне той успя задъхано да произнесе:

— Извинете ме — проклета настинка. Винаги я хващам, когато се налага да остана през зимата в Отава. Свикнал съм да прекарвам зимната ваканция на юг. Но сега не мога да се отскубна, след като стават толкова много важни неща.

Може би следващата година, помисли си Мили.

— Честита Коледа, Ейдриън — към тях се беше присъединил Стюърт Костън. — Добродушното му грозновато лице както винаги сияеше като ясна луна.

Зад него се обади Люсиен Перо:

— И това ти го пожелава човек, чийто данъци и такси са като нож в сърцата ни.

Наперено мъжествен, с гъста, къдрава черна коса, малки мустачки и весели очи, Перо говореше перфектно и английски, и френски. От време на време — но не в този момент — в маниерите му се прокрадваше известна надменност — спомен от властимащите му предци. На тридесет и осем години той беше най-младият член на кабинета. Действителното му политическо влияние беше много по-голямо, отколкото би могло да се съди по сравнително второстепенното министерство, което оглавяваше. Но Перо сам си беше избрал министерството на Военната промишленост. То бе едно от трите министерства, които възлагаха държавни поръчки (другите две бяха министерството на обществените работи и министерството на транспорта) и тъй като Перо се грижеше най-тлъстите контракти да отиват при финансовите поддръжници на партията, неговото влияние в партийната йерархия беше значително.

— Не бива да вземаш толкова присърце банковата си сметка, Люсиен — отвърна финансовият министър. — Във всеки случай за вас, момчета, аз съм дядо Мраз. Ти и Ейдриън сте тези, които си купувате скъпите играчки.

— Но те експлодират със страшен трясък — каза Люсиен Перо. — И нещо повече, приятелю, във военната промишленост ние създаваме много работни места и работа, а това ти носи повече данъци, отколкото когато и да било.

— Така твърди някаква икономическа теория — каза Костън. — Лошото е, че аз така и не я разбрах.

Селекторната уредба в канцеларията забръмча и Мили отговори. Металният глас на Джеймз Хаудън обяви:

— Заседанието ще бъде в залата на тайния съветник. Ще дойда там след минута.

Мили видя как веждите на финансовия министър се вдигнаха леко учудено. Повечето заседания по дребни проблеми, освен тези, в които участвуваха всички министри, се провеждаха в кабинета на премиер-министъра. Но групата покорно се запъти по коридора към кабинета на тайния съветник, кой то се намираше на няколко ярда по-нататък.

След като Мили затвори вратата на канцеларията след вървящия последен Перо, камбаната Бурдон от камбанарията на Пийс тауър удари единадесет.

Като никога тя се зачуди какво да прави. Чакаше я доста работа, но в навечерието на Рождество Христово никак не й се искаше да започва нещо ново. Всички належащи дела — рутинните коледни телеграми до кралицата, до премиер-министрите от Британската общност и до главите на приятелски правителства, бяха подготвени и напечатани вчера, за да бъдат изпратени днес. Всичко друго, реши тя, може да почака за след празниците.

Обиците я притесняваха и тя ги сне. Бяха перли, приличащи на малки кръгли копченца. Никога не бе харесвала бижутата и знаеше, че не я разхубавяват допълнително. Знаеше, че с бижута или без тях изглежда привлекателна за мъжете, въпреки че така и не бе разбрала защо…

Телефонът на бюрото й забръмча и тя го вдигна. Беше Брайън Ричардсън.

— Мили — каза партийният директор. — Започна ли заседанието по отбраната?

— Току-що влязоха.

— По дяволите! — гласът на Ричардсън звучеше запъхтян като че ли беше тичал. Той попита рязко. — Каза ли шефът нещо за гафа снощи?

— Какъв гаф?

— Значи не е казал. Имало е истински бой с юмруци при генерал-губернатора. Харви Уоръндър я е оплескал. Явно добре се е бил налял.

— В Гавърнмънт хауз? — възкликна шокирана Мили. — На приема?

— Така се говори в града.

— Но защо точно Уоръндър?

— И аз това се питам — призна Ричардсън. — Имам чувството, че е заради нещо, което казах онзи ден.

— Какво?

— По повод имиграцията. Заради министерството на Уоръндър печатът ни напада. Помолих шефа да го постегне.

— Може би го е стегнал прекалено силно — усмихна се Мили.

— Не е смешно, чедо. Публичните скандали на министри от кабинета не печелят изборите. По-добре е да говоря с шефа веднага, щом се освободи. Има и още нещо, за което можеш да го предупредиш: Ако Харви Уоръндър не реагира бързо, ще имаме допълнителни имиграционни проблеми по Западното крайбрежие. Знам, че доста неща са му на главата, но това също е важно.

— Какви са проблемите?

— Един от моите хора ми позвъни — каза Ричардсън. — Изглежда, че ванкувърският „Поуст“ е пуснал историята за един мърльо — пътник без билет, който твърди, че имиграционните власти не разглеждат честно случая му. Моят човек ми каза, че някакъв проклет писач хлипа сърцераздирателно на цялата първа страница. Точно за такъв случай предупреждавах всички.

— А всъщност разглеждат ли честно случая на пътника без билет?

— За Бога, кой го е грижа за това? — изтрещя рязко в слушалката гласът на имидж-директора. — Искам само да изчезне от страниците на вестниците. Ако единственият начин да им запушим устата е да пуснем копелето в страната — нека го пуснем и баста.

— Божичко! — каза Мили — Ти си решително настроен.

— Така е — отвърна Ричардсън. — Защото понякога хора като Уоръндър изсират по някое политическо лайно, а после ме викат да мета.

— Като изключим вулгарността — каза леко Мили, — не намираш ли, че метафората е доста объркана?

Грубият език и характер на Брайън Ричардсън й се струваха доста освежаващи сред професионалната гладкост и клишетата на повечето политици, с които се срещаше. Може би тъкмо заради това, помисли си Мили, напоследък мисля за Ричардсън по-топло, отколкото възнамерявам.

Чувството се зароди преди шест месеца, когато имидж-директорът започна да я кани на срещи. Отначало, без да е сигурна дали го харесва или не; Мили прие просто от любопитство. Но по-късно любопитството се превърна в харесване, а след една нощ преди около месец, която завърши в апартамента й, и във физическо привличане.

Сексуалните апетити на Мили бяха напълно здрави, но не и прекалени, което понякога беше добре, помисли си тя. Запознавала се бе с доста мъже след трескавата година с Джеймз Хаудън, но случаите, които завършваха в спалнята й, бяха малко и редки, запазени само за тези, които наистина привличаха Мили. Тя не възприе възгледите на някои, които смятаха, че скачането в кревата е нещо като жест — благодаря ви за вечерята. Може би тази й недостъпност привличаше мъжете не по-малко от естествения й, чувствен чар. Във всеки случай нощта с Ричардсън, която беше свършила изненадващо, не я задоволи и просто продемонстрира, че грубостта на Брайън Ричардсън не се изчерпва само с езика му. По-късно тя си мислеше за нея като за грешка…

Оттогава не бяха се срещали и Мили беше решила твърдо, че втори път няма да се влюбва в женен мъж.

По телефона Ричардсън каза:

— Ако всички бяха умни като тебе, кукло, животът ми щеше да бъде песен. Обаче някои от тези хора мислят, че връзките с обществеността са нещо като полово сношаване с масите. Както и да е, виж шефът да ми се обади веднага, щом съвещанието свърши, а? Ще чакам в канцеларията си.

— Ще бъде направено.

— И, Мили…

— Да.

— Какво ще кажеш ако намина към теб тази вечер? Да кажем след седем?

Настъпи тишина. След тава Мили каза колебливо:

— Не знам.

— Какво не знаеш? — гласът на Ричардсън звучеше делнично, тонът му беше на човек, който не възнамерява да си остави магарето в калта. — Имаш ли нещо планирано?

— Не — каза Мили, — но… — тя се поколеба. — Не трябва ли според традицията Рождество Христово да се празнува вкъщи?

Ричардсън се разсмя. В смеха му прозвуча фалшива нотка.

— Ако това те безпокои — забрави го. Мога да те уверя, че Елоиз е направила плановете си за Коледа и аз не влизам в тях. В действителност тя ще ти е благодарна, ако й осигуриш моето отсъствие.

Мили все още се колебаеше, помнейки решението си. Но сега, тя се двоумеше; доста време можеше да мине… Печелейки време, тя каза:

— Дали постъпваме умно? Телефонните централи имат уши.

— Тогава нека не им даваме повече поводи за приказки — каза рязко Ричардсън. — В седем часа?

— Добре — каза малко неохотно Мили и затвори. По навик окачи обиците си след разговора по телефона.

За минута или две остана до бюрото си, ръката й все още лежеше върху телефона, като че ли нишката на контакта все още не се беше прекъснала. След това отиде със замислено изражение до високия прозорец, гледащ към предния двор на Парламънт билдингс.

Небето беше потъмняло, заваля сняг. Големи бели снежинки покриваха с одеяло националната столица. От прозореца тя виждаше сърцето й: Пийте тауър — отвесна: стройна на фона на оловното небе, мрачно извисяваща с над Камарата на общините и Сената; квадратните готически кули на Уест блок и зад тях зданието на Конфедерацията надвесващо се като мрачна крепост; Ридо Клъб, сгушен до белокаменната сграда на американското посолство; и пред тях Уелингтън стрийт с ръмжащото, като че ли по навик улично движение. Понякога това бе сурова, сива гледка, Мили даже си мислеше, че тя символизира климата и характер на Канада. Сега обаче, облечени в зимни одежди, твърдостта и ъгловатостта й бяха вече смекчени. Метеоролозите се оказаха прави, помисли си тя. В Отава ще имаме бяла Коледа. Обиците все още й стискаха. За втори път ги свали.

 

 

Със сериозно лице Джеймз Хаудън влезе в покритата с бежов килим, висока зала на Тайния кралски съвет. Другите — Костън, Лексингтън, Несбитсън, Перо и Мартенинг, вече бяха насядали близо до председателското място на голямата, овална маса, обградена с двадесет и четири дъбови стола, тапицирани с червена кожа още от образуването на конфедерацията. Това място беше сцената, на която се бяха вземали повечето исторически решения за Канада. Встрани на по-малка маса седна стенографът — дребен, невзрачен мъж с пенсне, отворен бележник и редица от подострени моливи.

При приближаването на премиер-министъра петимата понечиха да станат, но Хаудън им махна и се отправи към подобния на трон стол с висока облегалка, поставен начело на масата.

— Пушете, ако искате — каза той. След това отмести стола и остана прав, замълчавайки за секунда. Когато продължи, тонът му бе делови.

— Наредих срещата ни да се състои в тази зала, джентълмени, поради една-единствена причина: като напомняне за клетвата за секретност, която всеки един от вас е положил, ставайки таен съветник. Това, което ще се каже тук, е строго поверително и трябва да остане тайна дори за най-близките ви колеги до настъпването на подходящия момент.

Джеймз Хаудън спря, поглеждайки към официалния стенограф.

— Мисля, че ще е най-добре, ако не водим стенографски запис.

— Моля да ме извините, господин премиер-министър — това беше Дъглас Мартенинг, чието интелигентно лице зад роговите очила изглеждаше като на бухал. Както винаги секретарят на Тайния кралски съвет беше респектиращ и самоуверен. — Аз мисля, че ще е по-добре, ако водим записки. Това ще ни спести по-късно споровете кой какво точно е казал.

Лицата в центъра на масата се обърнаха към стенографа, който грижливо записваше дискусията, отнасяща се до неговото собствено присъствие. Мартенинг додаде:

— Записките ще бъдат пазени строго, а на мистър Маккуилан, както знаете, са му били доверявани много тайни.

— Да, наистина — отговорът на Джеймз Хаудън излъчваше сърдечността, с която говореше пред публика. — Мистър Маккуилан е стар приятел — обектът на тяхната дискусия леко се изчерви и вдигна очи, срещайки погледа на премиер-министъра.

— Добре — заключи Хаудън, — нека съвещанието бъде записвано, но трябва да напомня на стенографа, че в дадения случай се прилага Законът за държавната тайна. Мисля, че сте запознат с него, Маккуилан?

— Да, сър — стенографът педантично записа и въпроса, и собствения си отговор.

Докато съсредоточаваше мислите си, погледът на Джеймз Хаудън се рееше над главите на присъстващите. През последната нощ той си беше изяснил редицата от стъпки, които трябваше да предприеме преди срещата във Вашингтон. Една от първите, най-важни крачки беше да убеди останалите членове на кабинета в правотата си. Ето защо най-напред беше събрал тази малка група. Ако успееше да постигне съгласие тук, щеше да има едно твърдо ядро от поддръжници, което би накарало останалите министри да го подкрепят.

Джеймз Хаудън се надяваше, че петимата мъже пред него ще споделят възгледите му и ще видят ясно последиците и алтернативите. Би било гибелно, ако нападките на умове, по-ограничени от неговия, доведат до ненужно забавяне.

— Не може да има никакви съмнения — каза премиер-министърът, — относно непосредствените намерения на Русия. Ако някога е имало някакви съмнения, то събитията през последните месеци ги разпръснаха. Съюзът между Кремъл и Япония, сключен миналата седмица, предшествалите го комунистически преврати в Индия и Египет и сателитните режими в тях; по-нататъшните ни отстъпки за Берлин, изграждането на оста Москва-Пекин, заплашваща Австралия и Азия, увеличаването броя на ракетните бази, насочени срещу Северна Америка — всичко това ни води към едно заключение. Съветската програма за световно господство се приближава до кулминационната си точка и ще я достигне не след петдесет или двадесет години, както бяха нашите успокоителни предположения, а сега, по време на нашето поколение, в следващите десет години. Разбира се, Русия предпочита да победи, без да прибягва до война. Но също така е ясно, че и рискът на войната може да бъде поет, ако Западът отстъпва и ако целите на Кремъл не могат да бъдат постигнати по друг начин.

Чуха се възгласи на съгласие. Той продължи:

— В руската стратегия никога не е имало страх от жертви. По исторически причини цената на човешкия живот при тях е по-ниска, отколкото при нас и те са подготвени и сега да приемат сблъсъка без страх. Много хора, разбира се — и в тази страна, и другаде, ще продължават да се надяват така, както се надяваха, че Хитлер ще спре да мачка Европа колкото му се иска. Аз не критикувам надеждата — тя е чувство, което трябва да се приветства. Но ние тук не можем да си позволим този лукс и трябва категорично да планираме нашата отбрана и нашето оцеляване.

Докато говореше, Джеймз Хаудън си припомняше разговора си с Маргарет предишната нощ. Какво беше казал? „Оцеляването има смисъл, защото то означава да живееш, а животът е приключение“. Надяваше се това да е истина — и сега, и в бъдеще.

— Това, което казах — продължи той, — разбира се, не е ново. Не е ново също, че нашата отбрана до голяма степен е интегрирана с тази на Съединените щати. Новото е, че през изминалите четиридесет и осем часа на мен ми беше направено предложение от американския президент за по-нататъшна интеграция — пълна и окончателна.

Бързо и осезаемо интересът около масата се изостри.

— Преди да ви разкрия същността на предложението — каза Хаудън, внимателно подбирайки думите си, — искам да разгледаме няколко други въпроса.

Той се обърна към министъра на външните работи.

— Артър, малко преди да влезем тук, аз те попитах как преценяваш сегашното състояние на взаимоотношенията в света. Бих искал да повториш отговора си.

— С удоволствие, господин премиер-министър — Артър Лексингтън остави запалката, която до този момент беше въртял в ръцете си. Неговото херувимско лице бе необичайно тържествено. Хвърляйки поглед наляво и надясно, той заяви с равен глас:

— По мое мнение напрежението в света е по-сериозно и по-опасно, отколкото когато и да било след 1939 година.

Спокойните, отмерени думи изостриха напрежението. Люсиен Перо каза меко:

— Нима нещата са толкова зле?

— Да — отговори Лексингтън. — Убеден съм, че е така. Знам, че е трудно да се възприеме. От толкова време балансираме по ръба на пропастта, че сме свикнали с кризата. Но един ден настъпва моментът, който идва след кризата. Мисля, че сме близко до него.

Стюърт Костън каза печално:

— Преди петнадесет години нещата са били по-лесни. Поне заплахите за война са идвали през приемливи интервали.

— Да — в гласа на Лексингтън прозвуча умора, — сигурно е било така.

— Значи нова война… — въпросът на Перо остана недовършен.

— Моето лично мнение — каза Артър Лексингтън, — е, че въпреки сегашната ситуация до една година война няма да избухне. Може и по-дълго да удържим. Като предпазна мярка, обаче, съм предупредил посланиците да имат готовност, да изгорят книжата си.

— Това се отнася за стария вид война — каза Костън. — С всички ваши дипломатически финтифлюшки — той извади кесийка с тютюн и лула и започна да я пълни.

Лексингтън сви рамене и леко се усмихна:

— Може би.

За един добре пресметнат интервал от време Джеймз Хаудън беше охлабил контрола върху вниманието на групата. Сега той отново го прикова към себе си.

— Моето собствено виждане — каза твърдо премиер-министърът, — съвпада с това на Артър. Дотолкова съвпада, че съм наредил веднага да се пристъпи към частично активизиране на правителствените отдели за действия при криза. В някои от следващите дни вашите министерства ще получат секретен меморандум по въпроса.

Последва шумна въздишка, но Хаудън ожесточено добави:

— По-добре да побързаме, отколкото дори съвсем малко да закъснеем — и без да изчаква коментарите, продължи. — Това, което ще кажа сега, не е ново, но трябва да си припомним каква е нашата позиция при започването на една трета световна война.

Той огледа присъстващите през прозрачния дим, който беше започнал да пълни стаята.

— При сегашната ситуация Канада нито може да поведе война — поне не сама, нито може да остане неутрална. За първото нямаме капацитет, а второто не ни го позволява географията ни. Това не е мнение, това е реалност.

Погледите на седящите около масата се бяха впили в очите му. Дотук, отбеляза той няма нито един жест на несъгласие. Но той можеше да се появи по-късно.

— Нашата отбранителна система — каза Хаудън — е била и е по-скоро символична. Не е тайна, че бюджетът на Съединените щати за отбрана на Канада, макар не толкова висок, колкото са сега военните бюджети, е доста по-голям от целия наш бюджет.

Ейдриън Несбитсън се обади за пръв път.

— Но това не е филантропия — каза дрезгаво старият човек. — Американците ще защитават Канада, защото само така могат да защитят себе си. И не сме длъжни да се чувствуваме благодарни.

— Благодарността не е задължение — отвърна остро Джеймз Хаудън. — Но аз, признавам, понякога благодаря на провидението, че граничим с уважавани съседи, а не с врагове.

— Чакайте, чакайте! — обади се Люсиен Перо, в чиито зъби стърчеше пура. Той я постави на масата и сложи ръката си на рамото на Ейдриън Несбитсън, който седеше до него. — Не се притеснявай, стари приятелю, аз ще бъда благодарен и за двама ни.

Намесата и източникът й удивиха Хаудън. Той предполагаше, че по традиция най-голямата съпротива срещу непосредствените му планове ще дойде от Френска Канада, чийто говорител се явяваше Люсиен Перо: Френска Канада с нейния древен страх от посегателство върху правата й, с нейното дълбоко вкоренено, историческо недоверие към чуждото влияние и връзки. Възможно ли е да е сбъркал в преценката си? Вероятно не, все още бе рано да се каже. Но за пръв път се удиви.

— Нека ви припомня някои факти — гласът на Хаудън отново стана твърд и повелителен. — Ние всички сме запознати с възможните последици от ядрената война. След такава война оцеляването ще зависи от прехраната и от производството на храни. Народ, чиито земеделски райони са били замърсени от падането на радиоактивни частици, вече ще е загубил битката за оцеляване.

— Не само припасите ще бъдат изтрити от лицето на земята — каза Стюърт Костън. Обичайната му усмивка липсваше.

— Най-важно ще е производството на хранителни продукти — Хаудън повиши глас. — Градовете могат да бъдат сринати до основи и най-вероятно ще бъдат разрушени. Но ако след това е останала чиста, незамърсена земя, земя, на която да се отглеждат хранителни продукти, тогава тези, които са останали, ще могат да излязат от развалините и да започнат отначало. Храна и земя, на която да се отглежда — това е решаващото. Ние сме дошли от нивите и там ще се върнем. Това е пътят на оцеляването! Единственият път!

На стената в залата на Тайния съвет беше окачена карта на Северна Америка. Джеймз Хаудън прекоси стаята и отиде до нея, а главите на останалите се обърнаха подире му.

— Правителството на Съединените щати — каза той — си дава сметка, че земеделските райони трябва да бъдат защитени най-напред. Техният план е на всяка цена да опазят своите райони — ръката му посочваше по картата. — Млечните райони — Северен Ню Йорк, Уисконсин, Минесота; смесеното фермерство на Пенсилвания; пшеничният пояс — двете Дакоти и Монтана, зърното на Айова; добитъкът на Уайоминг; специалните култури на Айдахо, Северна Юта, после на юг и всички останали — Хаудън отпусна ръката си. — Това ще бъде защитено най-напред, градовете идват на второ място.

— А за Канада не е предвидено нищо — каза Люсиен Перо меко.

— Грешиш — каза Джеймз Хаудън. — И за канадската земя е предвидено нещо. Тя ще бъде бойното поле.

Отново се обърна към картата. С показалеца на дясната си ръка той почука по цяла серия от точки право на юг от Канада, започвайки от Атлантическото крайбрежие.

— Това е линията на ракетните бази на Съединените щати — бази за изстрелване на отбранителните и междуконтиненталните ракети, с които САЩ ще защитават земеделските си райони. Вие ги знаете толкова добре, колкото и аз и колкото всеки младши чин в руското разузнаване.

— Бъфало, Плетсбърг, Прескю айл… — промърмори леко Артър Лексингтън.

— Точно така — каза Хаудън. — Тези пунктове представляват острието на американската отбрана и като такива ще бъдат първостепенната цел на съветската атака. Ако тази атака на руските ракети бъде отбита с помощта на прихващащ ракети, прихващането ще стане точно над Канада — с драматичен жест той прекара дланта си по картата. — Това е бойното поле! Засега то е мястото, на което ще се проведе войната.

Очите на присъстващите проследиха движението на ръката. То покри широка ивица на север от границата, разделяйки зърнопроизводителния Запад от сърцето на промишления Изток. По пътя на ръката лежаха градовете — Уинипег, Форт Уилям, Хемилтън, Торонто, Монреал и малките общини между тях.

— Радиоактивният валяк ще бъде най-силен тук — каза Хаудън. — Вероятно в първите дни на войната градовете ни ще бъдат разрушени и нашите земеделски райони ще са отровени и неизползваеми.

Отвън камбаните на Пийс тауър удариха четвърт час. Само тежкото дишане на Ейдриън Несбитсън и шумоленето на хартията, когато официалният стенограф отгръщаше страниците в бележника си, нарушаваха тишината в стаята. Хаудън се запита какво ли си мисли този човек, ако мисли нещо; и ако мисли — дали човек може наистина без предварителна подготовка да схване предзнаменованието в думите, изречени тук? Защото имаше значение дали някой от тях ще успее наистина да предвиди в каква последователност ще се разиграят събитията.

Основната схема, разбира се, беше ужасяващо проста. Като изключим някой инцидент или фалшива тревога, руснаците почти сигурно щяха да нанесат първи удара. Траекторията на техните ракети ще мине над Канада. Ако общата предохранителна система работи ефективно, американското командване ще има няколко минути след предупреждението за атака — време достатъчно, за да изстрелят своите отбранителни оперативни ракети. Първоначалната серия от прихващания ще бъде, в най-добрия случай, някъде на север от Големите езера, в южната част на Онтарио и Квебек, Американските оперативно-технически оръжия няма да имат ядрени бойни глави, но съветските ракети ще бъдат ядрени и с контактен взривател. Затова резултатът от всяко прихващане ще бъде водороден взрив — а те надали ще бъдат един или два, помисли си Хаудън, ще се прострат пет хиляди квадратни мили разрушения и радиоактивност.

Бързо, с няколко сбити, отривисти изречения предаде тази картина с думи.

— Както виждате — заключи той, — възможностите за оцеляването ни като нация не са кой знае какви.

Отново настъпи тишина. Този път я наруши Стюърт Костън, заговорвайки тихо:

— Знам всичко това. Предполагам, че всички го знаем. И все пак човек никога не си представя така нещата… някои просто не искаш да ги възприемеш, на други не им обръщаш внимание… може би, защото така искаме…

— Ние всички сме виновни за това — заяви Хаудън. — Въпросът е: можем ли сега да погледнем ситуацията в лицето?

— В казаното от теб има едно „ако“, нали? — този път се обади Люсиен Перо, очите му гледаха въпросително.

— Да — призна Хаудън. — Има едно „ако“ — той погледна останалите, след това се втренчи в Перо. Гласът му се усили. — Всичко, което ви описах, ще се случи неизбежно, ако ние не решим, без да се бавим, да слеем нашата националност и нашия суверенитет с националността на Съединените щати.

Реакцията дойде незабавно.

Ейдриън Несбитсън се мъчеше да се изправи.

— Никога! Никога! Никога! — с керемиденочервено лице старият човек яростно изплюваше думите.

Костън изглеждаше шокиран.

— Страната ще ни изхвърли!

Дъглас Мартенинг започна стреснато:

— Господин премиер-министър, вие сериозно ли… — изречението така и остана недовършено.

— Тишина! — месестият юмрук на Люсиен Перо се стовари на масата. Стреснати, гласовете на другите замлъкнаха. Несбитсън се отпусна назад. Лицето на Перо под черните къдри беше начумерено. Добре, помисли си Хаудън, изгубих Перо и с него си отива и надеждата за национално единство. Сега Квебек, Френска Канада ще се отдръпнат. Случвало се е и преди. Квебек беше като скала — с остри ръбове, непоклатима и в миналото много правителства бяха засядали в нея.

Той можеше да убеди днес другите, или поне повечето от, тях: вярваше го. Най-накрая англосаксонската логика щеше да съзре това, което той беше видял, и впоследствие англоговореща Канада може би сама щеше да осигури силата, от която се нуждае. Но разделението щеше да бъде дълбоко, с огорчение, борба и белези, които никога няма да зараснат. Очакваше Люсиен Перо да напусне.

Вместо това Перо каза:

— Искам да чуя останалото — и добави мрачно. — И без граченето на враните.

Джеймз Хаудън отново бе удивен. Но продължи незабавно.

— Има едно предложение, което в случай на война може да промени нашето положение. То е много просто. Състои се в преместването на ракетните бази на Съединените щати — междуконтиненталните и оперативно-тактическите — в канадския север. Ако това бъде направено, по-голяма част от радиоактивните валежи ще паднат върху ненаселени земи.

— А ветровете? — каза Костън.

— Да — призна Хаудън. — Ако духат северни ветрове, няма да може да се избегне известно радиоактивно замърсяване. Но спомнете си, че нито една страна няма да преживее ядрената война здрава и читава. Най-многото, на което можем да се надяваме, е да избегнем гибелното въздействие.

— Ние вече си сътрудничим… — запротестира Ейдриън Несбитсън.

Хаудън отново сряза министъра на отбраната.

— Това, което сме предприемали, е било полумерки, четвърт мерки, изчакване. Ако войната започне, нашите незначителни приготовления ще се окажат неефективни — гласът му се извиси. — Ние сме уязвими и фактически незащитени. Ще бъдем прегазени и смазани подобно на Белгия през световните войни в Европа. В най-добрия случай ще бъдем завладени и поробени. В най-лошия случай ще се превърнем в ядрено бойно поле, нашата нация ще бъде напълно унищожена, а нашата земя ще стане безплодна за дълги векове. Но това може и да не се случи. Времето е кратко. Ако обаче действаме бързо, честно и най-вече реалистично, ние можем да оцелеем, да устоим и след това да постигнем величие, за което не сме и мечтали.

Премиер-министърът спря, развълнуван от собствените си думи. За момент го обзе чувството на възторг, възбуда от собствената му роля на лидер в задаващите се велики събития. Може би, помисли си той, така се е чувствал Уинстън Чърчил, когато е подтиквал другите към велики съдбини. За момент си представи едно сравнение между Чърчил и себе си. Нима то не е очевидно? Другите, предположи той, не го виждат сега, но по-късно сигурно ще направят този паралел.

— Казах ви за едно предложение, което ми бе направено преди четиридесет и осем часа от президента на Съединените щати — Джеймз Хаудън направи пауза. След това продължи ясно и отмерено. — Предлагат ни официален Съюзен пакт между нашите две страни. Условията му ще включват пълно поемане на отбраната на Канада от Съединените щати; разпускане на канадските въоръжени сили и незабавната им мобилизация от силите на САЩ под една съвместна Клетва за вярност; отварянето на цялата канадска територия като част от арената за маневри на американската армия, и най-важното — прехвърлянето с възможно най-голяма скорост на всички бази за изстрелване на ракети в Далечния север на Канада.

— Боже мой! — рече Костън. — Боже мой!

— Момент — каза Хаудън. — Това не е всичко. Според предложението Съюзният пакт предвижда също митнически съюз и съвместно провеждане на външнополитическата дейност. Но извън тези области и другите, които назовах специално, нашата национална сигурност и независимост се запазват.

Наведе се напред и опря пръстите на ръцете си, които досега бе държал отзад, върху овалната маса. Влагайки за пръв път емоции в речта си, Хаудън каза:

— Както виждате, това предложение е грандиозно и драстично. Но аз мога да ви кажа, че много внимателно съм го претеглил, представил съм си последствията и по мое мнение това е единственият възможен курс, ако искаме да оцелеем като нация от бъдещата война.

— Но защо по този начин? — гласът на Стюърт Костън беше напрегнат. Финансовият министър никога не беше изглеждал толкова разтревожен и смутен. Като че ли един стар и познат свят се рушеше около него. Е, помисли си Хаудън, той се руши за всички нас. Въпреки че всеки човек си мисли, че неговият собствен свят е непоклатим.

— Защото няма друг начин и е настъпил моментът! — Хаудън изстреля думите като откос. — Защото подготовката е от жизнено значение и ни остават само триста дни и може би — ако даде Бог — още няколко, но не много. Защото действията ни трябва да са светкавични! Защото времето, в което можеше да проявяваме плахост, отмина! Защото досега във всеки съвет за съвместна отбрана над нас витаеше сянката на обзелата ни национална гордост и тя парализираше решенията ни. Да, тя ще витае над нас и ще ни парализира, ако продължаваме да се опитваме да правим компромиси и да кърпим нещата! Попитахте ме — защо по този начин? Отново ви повтарям: защото друг няма!

В този момент тихо, сякаш размишлявайки на глас, заговори Артър Лексингтън:

— Мисля си, че повечето хора ще искат да знаят, дали при този договор ние ще си останем суверенна нация или просто ще се превърнем в американски сателит — нещо като неофициален петдесет и първи щат. След като се откажем от самостоятелна външна политика, а това неминуемо ще се случи, независимо от формулировките, много от нещата ще трябва да приемем на доверие.

— Ако се случи невероятното и това споразумение бъде ратифицирано — каза бавно Люсиен Перо, чиито тъмни, мрачни очи фиксираха Хаудън, — то, разбира се, ще има някакъв срок на действие.

— Предложеният срок е двадесет и пет години — каза премиер-министърът. — Разбира се, ще има и член, който предвижда разтрогването на Съюзния пакт по взаимно съгласие, но само ако и двете страни са съгласни. Вярно е, че много от нещата трябва да приемем на доверие. Въпросът е: на какво да се доверим — на празната надежда, че войната няма да избухне или на честната дума на нашия съсед и съюзник, чиято концепция за международната етика е подобна на нашата.

— Ами народа! — каза Костън. — Ще можеш ли някога да убедиш народа?

— Да — отвърна Хаудън. — Вярвам, че ще можем — продължи да им обяснява защо: подхода, който беше разработил, очакваната съпротива, предстоящите избори, в които ще трябва да се преборят и да спечелят. Разговорът продължаваше. Мина един час, два часа, два часа и половина. Донесоха кафе, но дискусията спря само за един кратък миг. Хаудън забеляза, че салфетките, които донесоха с кафето, бяха с мотив бодлива зеленика. Изглеждаше като странно напомняне, че Коледа щеше да настъпи само след няколко часа Рождество Христово. Неговото послание е толкова просто, помисли си Хаудън — че единственото важно чувство любовта. Учение, което беше здраво и логично, независимо от това, дали вярваш в Христос, сина божи, или в Исус — светия смъртен. Но животното човек никога не бе вярвало в любовта — в чистата любов — и никога нямаше да повярва. То беше извратило словото Христово с предразсъдъци, а църквите му го бяха направили неясно и помътнено. И ето ние сме тук, помисли си Хаудън, за да вземем точно това решение в навечерието на Коледа.

Стюард Костън пълнеше лулата си може би за десети път. Перо беше свършил пурите и пушеше от цигарите на Дъглас Мартенинг. Артър Лексингтън, който като премиер-министъра бе непушач, отвори за малко един прозорец зад тях, но по-късно го затвори, защото ставаше течение. Над овалната маса витаеше облак дим, а също и чувството за нереалност на ставащото. Това, което предстоеше, изглеждаше невъзможно, не можеше да бъде истина. И въпреки това Джеймс Хаудън чувствуваше как бавно реалността печели надмощие, как убедеността обхваща и другите така, както беше обхванала и него.

Лексингтън беше с него — министърът на външните работи бе уведомен предварително. Костън се колебаеше. Ейдриън Несбитсън мълчеше през повечето време, но старият човек не се броеше. Дъглас Мартенинг изглеждаше отначало шокиран, но в края на краищата той беше чиновник и щеше да направи това, което му наредят. Оставаше Люсиен Перо — очакваше да му се противопостави, но засега той кротуваше.

Секретарят на Тайния съвет каза:

— Ще възникнат няколко конституционни проблема, господин премиер-министър — гласът му беше неодобрителен, но мек, като че ли се противопоставяше на дребни процедурни изменения.

— Ще ги разрешим, — каза решително Хаудън. — Една от причините, поради които не ви предлагам да приемем унищожението е, че законът ни налага някои ограничения.

— А Квебек — каза Костън. — Никога няма да убедим Квебек.

Моментът беше настъпил.

— Признавам, и аз си мисля за това — каза Джеймс Хаудън.

Очите на останалите бавно се насочиха към Люсиен Перо. Перо — идолът и говорителят на Френска Канада. Както други в миналото — Лорис, Лапойнт, Сейнт Лоран, той сам беше успял в два последователни избора да осигури подкрепата на Квебек за правителството на Хаудън. А зад Перо стояха три столетия история; Нова Франция, Шамплен, кралско правителство на Луи XIV, британското завладяване — и омразата на франко канадците към техните завоеватели. Омразата си беше отишла с времето, но недоверието — и от двете страни, беше останало. Два пъти през двадесети век, по време на войните, в който участваше и Канада, споровете бяха разделили страната. Компромисите и умереността спасиха крехкото единство. Но сега…

— Няма нужда да говоря — каза Перо раздразнително. — Изглажда вие, колеги мои, сте установили връзка с мозъка ми.

— Трудно е да се игнорират фактите — каза Костън. — Или пък историята.

— Историята — каза тихо Перо и удари с ръка по масата. Тя подскочи. Гласът му загърмя сърдито. — Никой ли не ви е казал, че историята се движи, че умовете се развиват и променят, че дрязгите не могат да траят вечно? Или вие сте спали, докато по-възприемчивите умове са узрявали?

Стаята се наелектризира. Поразяващите слова бяха дошли като гръм от ясно небе.

— За какви ни смятате нас в Квебек? — говореше ядно Перо. — За селяни, глупаци и невежи? Нима сме слепи и разсеяни, та не виждаме как се изменя светът? Не, приятели, ние имаме повече здрав разум от вас и сме по-малко обременени от миналото. Ако това трябва да бъде направено, то ще бъде направено мъчително. Но терзанията не са нещо ново за Френска Канада, нито пък й липсва реализъм.

— Е — каза Стюард Костън, никога не можеш да познаеш от коя трънка ще изскочи заекът.

Това бяха нужните думи. Напрежението магически прерасна в гръмогласен смях. Столовете се дръпнаха назад. Перо, по чийто бузи течаха сълзи от смях, тупаше с всичка сила Костън по раменете. Ние сме странни хора, помисли си Хаудън — непредсказуема смес от посредственост и гениалност с проблясъци на величие.

— Вероятно това ще е моят край — Люсиен Перо сви рамене с чисто галски жест на безразличие. — Но аз ще подкрепя премиер-министъра и, вероятно, ще успея да убедя и другите.

Това беше великолепен образец на сдържано изказване и Хаудън почувствува надигаща се вълна от благодарност.

Само Ейдриън Несбитсън беше останал безмълвен по време на последната размяна на реплики. Сега гласът на министъра на отбраната прозвуча неочаквано силно:

— Ако това са чувствата, които са ви овладели, защо се спирате по средата? Защо не продадете страната напълно на Съединените щати?

Пет глави се обърнаха едновременно към него. Старият човек почервеня, но продължи упорито:

— Заявявам, че ние трябва да държим на нашата независимост — независимо от цената.

— Без съмнение, до момента на отблъскване на ядрено нападение — каза с леденостуден глас Джеймс Хаудън.

Веднага след Перо думите на Несбитсън прозвучаха като мрачен, студен дъжд. Сега с овладян гняв Хаудън добави:

— Или, може би, министърът на отбраната има други средства, средства, за които ние не сме чували.

Хаудън горчиво си помисли, че това е пример за късогледата, тъпа ограниченост, с която ще се сблъска през следващите седмици. За момент той си представи другите несбитсъновци, които ще дойдат: картонените воини с остарели, избелели знамена, кавалкада от ограничени хора, маршируващи сляпо към забвението. Това е ирония, на съдбата, помисли си той, и трябва да използваш интелекта си, за да убеждаваш глупаци като Несбитсън в необходимостта да се спасят.

Настъпи неудобна тишина. За кабинета не беше тайна, че напоследък премиер-министърът не е доволен от своя министър на отбраната.

Хаудън продължи, ястребовото му лице бе побеляло, думите му бяха адресирани към Ейдриън Несбитсън.

— В миналото това правителството прояви достатъчна загриженост за отстояване на нашата национална независимост. Многократно съм демонстрирал и собствената си позиция по този въпрос.

Чу се одобрителен шум.

— Личното ми решение, до което стигнах, не беше лесно и мога да кажа, че то изискваше и малко кураж. Най-лесният път е безразсъдният, за който някои могат да си помислят, че е израз на смелост, но в края на краищата ще се окаже върховно малодушие — при думата „малодушие“ генерал Несбитсън стана керемиденочервен, но премиер-министърът още не беше свършил. — И още нещо. Каквито и да са нашите дискусии през следващите седмици, не мога да очаквам от членовете на това правителство улични политически фрази като „продаване на Съединените щати“.

Хаудън винаги управляваше кабинета си с твърда ръка, понякога държеше остър език на министрите си и то невинаги насаме. Но никога преди това яростта му не бе така персонално насочена.

Другите с неудобство наблюдаваха Ейдриън Несбитсън.

Отначало изглеждаше като че ли старият воин ще отговори рязко. Той се наведе напред, лицето му беше яростно. След това изведнъж се отпусна като изхабена пружина и видимо утихна, превръщайки се отново в един стар човек, несигурен и объркан в проблеми, с каквито не се беше сблъсквал. Мърморейки нещо като:

— Може би, не съм разбрал… неудачна фраза — той се отдръпна назад, сякаш искаше фокусът на всеобщото внимание да се отмести встрани.

Като че ли проявявайки симпатия, Стюард Костън каза припряно:

— Митническият съюз е много привлекателен от наша гледна точка, тъй като ние ще спечелим повече — след като другите се обърнаха, финансовият министър замълча, проницателният му ум оценяваше възможностите. След това продължи. — Но всяко съглашение трябва да включва и доста други работи. В края на краищата това, което купуват американците, е тяхната сигурност, както и нашата. Трябва да има гаранции за нашето производство, разширяване на предприятията…

— Нашите изисквания няма да бъдат скромни и аз се каня да ги поставя пред Вашингтон — каза Хаудън. — За времето, което ни остава, трябва стимулираме нашата икономика така, че след войната да бъдем по-силни, от който и да е от двамата главни противници.

— Може така и да стане — каза Костън тихо. — В края на краищата, може действително да стане така.

— Има още нещо — каза Хаудън. — Едно друго изискване — най-голямото от всички, които възнамерявам да поставя.

Настъпи тишина, която бе прекъсната от Люсиен Перо:

— Слушаме ви внимателно, господин премиер-министър. Казахте, че има друго искане.

Артър Лексингтън си играеше с един молив, изражението му бе замислено.

Няма да им казвам, реши Хаудън. Поне засега. Идеята беше прекалено мащабна, прекалено смела и в известен смисъл — абсурдна. Той си спомни реакцията на Лексингтън вчера по време на частния им разговор, когато премиер-министърът разкри идеите си. Министърът на външните работи се беше възпротивил:

— Американците никога няма да се съгласят. Никога.

— Ако са достатъчно обезпокоени — бе отговорил бавно Джеймз Хаудън — мисля, че ще се съгласят.

Сега той решително се обърна към останалите:

— Не мога да ви кажа нищо — заяви той твърдо, — освен че ако нашето искане бъде удовлетворено, това ще бъде най-голямата придобивка на Канада през този век. До срещата ми в Белия дом вие трябва да ми имате доверие — той повиши глас повелително. — Доверявали сте ми се и преди, искам вашето доверие и сега.

Всички около масата кимнаха последователно.

Наблюдавайки ги, Хаудън почувствува нов прилив на възбуда. Той знаеше, че са с него. Чрез убеждаване, логика и силата на лидера той беше провел спора и беше спечелил поддръжката им. Издържа първата проверка. Това, което веднъж беше направил, можеше да бъде повторено по-късно другаде.

Само Ейдриън Несбитсън остана неподвижен и мълчалив, със сведен поглед; набразденото му лице бе мрачно. Поглеждайки към масата, Хаудън почувствува как гневът отново се надига в него. Макар и глупак, Несбитсън беше министър на отбраната и неговото съгласие, дори и символично, бе необходимо. След това гневът му утихна. Старият човек можеше бързо да бъде сменен, а уволни ли го, няма да бъде повече повод за безпокойство.