Тереза Майкълс
Приютени в рая (9)

Девета глава

Елизабет се препъна, строполи се тежко на земята и остана да лежи неподвижно. След малко чу Колтър да шепне името й, потрепери и се сви, сякаш искаше да се скрие от него. Ала той я взе в прегръдките си и без да продума, я внесе в къщата.

Придърпа с крак една пейка по-близо до кухненския огън и помогна на младата жена да седне. Добави подпалки и цепеници в тлеещите въглища. Тя седеше, загубила представа за времето. Колтър излезе, но след малко се върна с бутилка бренди. Наля в една чаша и нареди:

— Изпий го, Елизабет, после ще поговорим — пресуши своята чаша на един дъх и я напълни отново, след което седна до младата жена.

Елизабет отпиваше малки глътки и наблюдаваше как пламъците алчно обгръщат цепениците.

Стиснал чашата в длани, Колтър замислено подпря лакти на коленете си. Разгарящият се огън хвърляше отблясъци по лицето му и Елизабет бе благодарна, че парещите глътки бренди потушават протеста на тялото й.

Все още желаеше мъжа до себе си.

Той забеляза треперенето на ръката й, остави чашата си и съблече мундира. Наметна го на раменете й. Тялото й се тресеше неудържимо. За момент Колтър остана зад нея, като се колебаеше дали да я докосне и успокои лавината от чувства, които заплашваха да я пометат. Не бе сигурен дали може да я погали нежно след вълнението, което бяха преживели. Взе чашата си, седна и се взря в огъня.

Нетърпелив да започнат, осъзна, че ако й даде време, тя ще издигне такава солидна стена помежду им, че едва ли би могъл да я разруши, макар да бе войник, и то добър, който умее да открива слабите места в защитата на врага.

— Извинявай за всичко, което казах. Бях ядосан на себе си, че загубих контрол, не на теб.

— Прошка? Оправдание? Каквото поискаш, Колтър, но моля те, ако имаш поне малко милост, остави нещата така.

— Премисли ли вече думите ми? — спокойно и нежно рече той. — Нима вярваш, че бих те нарекъл уличница? — стисна чашата и кокалчетата на пръстите му побеляха. — Отговори ми, Елизабет! — повтори той, без да поглежда към нея. Не смееше да го стори. Не можеше да се довери на самообладанието си. — Ти помоли за милост, скъпа. Но ако сама имаш милост, ще ми отговориш — той пое въздух и бавно издиша в опит да се успокои. Наистина се опита, но напразно. — По дяволите! Не съм те нарекъл уличница! — процеди той и гневно разби чашата в каменното огнище. Пламъците, лумнали от разлятото бренди, скриха парчетата стъкло.

Стресната от невъздържания му изблик, Елизабет изпусна своята чаша.

— Защо, по дяволите, не избягаш?

— Не мога, Колтър — прошепна тя. Беше истина. — Казах ти снощи, че вече няма къде да отида.

Поражението в гласа й поуталожи гнева на Колтър. Той бе удивен колко бързо душевното й страдание го отрезви. Погледна я и съзря болка и примирение в очите й.

— Какво ти сторих? — попита той едва чуто. Ръката му трепереше, когато мъжът посегна да погали лицето й. Нежна… Толкова нежна, но студена кожа. — Исках да ти предложа защита срещу всичко, което би могло да те нарани. Но вместо това откривам, че най-много се нуждаеш от защита срещу мен самия.

Гласът му бе изтерзан до крайност. По лицето му бе изписана агонията на душата му. На Елизабет й се искаше да затвори очи, да събере парченцата от разбитото си сърце и да му откаже утехата, от която той така се нуждаеше. Вдигна ръка, но не да го отблъсне, а да притисне неговата още по-силно към лицето си.

— Не мога да те пусна да си отидеш, докато не изясним всичко. Нямам моралното право да приема защитата, която ми предлагаш, но все пак ще го направя. Заради Никол — тя долови гнева в очите му, преди да усети напрежението в ръката му. — Трябва да ме изслушаш и да приемеш това, което ще ти кажа. Няма да ти попреча да я виждаш винаги щом пожелаеш, нито пък ще откажа помощта ти, когато се отнася за нея. Аз съм виновна за всичко, което се случи тази вечер. Аз, Колтър, не ти! Бях забравила, че съм съпруга на Джеймс…

— Не! Ти не си негова…

— Колтър! — в очите й заискри любовта, която изпитваше към мъжа до себе си. — Докато не разбера какво се е случило с Джеймс, аз си оставам негова съпруга. Войната продължава и ти също не си свободен. Ако въобще може да се говори, че човек е свободен да…

— Постъпваш жестоко с мен, Елизабет. Компромисът не компенсира любовта. С тази твоя решителност може би трябваше да ти намеря работа като военен министър.

— Но ще приемеш моите условия, нали? — умолително изрече тя, съзнавайки, че ако… Не, жестоко бе да мисли, че няма да го види отново. Тя приближи ръката му до устните си и целуна дланта.

— Ще открия какво се е случило с Джеймс — решително заяви Колтър.

— Моля се да го сториш.

Дъхът й замря в дланта му и никой от двамата повече не проговори. Но Колтър не приемаше пораженията спокойно. Не възнамеряваше да се предава. Не и той!

 

 

Както когато бе малко момиче, Елизабет тайно пожела да спре времето с магическа пръчица. Бе алчна за всеки миг, който й се изплъзваше, а часът на заминаването неизбежно наближаваше. В главата й непрекъснато се въртеше снощната мисъл, че е готова да си открадне онова, за което копнее. Изпитваше вина. Бе откраднала ризата на Колтър и я бе скрила под възглавницата си. Ала малката й хитрост се оказа ненужна. Той бе повярвал на думите й, че му позволява да идва, когато пожелае, и бе оставил всичките си вещи при нея.

Не след дълго господин Джош доведе коня на Колтър пред вратата, където всички бяха излезли да изпратят полковника.

— Грижете се добре за този чудесен кон, полковник — рече Джош и му подаде юздите.

Рута пък донесе увит в салфетка вързоп.

— Благодаря за провизиите, полковник. Сложила съм ви малко шунка и бисквити, с които да се подкрепите, докато не изгладнеете съвсем и не се върнете да ви нахраня.

— Поддържай огъня и имай готовност да подготвиш богата вечеря, Рута. Ще се върна скоро — обеща той и сложи вързопа в чантата на седлото си.

— Молитвите ми ще бъдат с теб, Колтър — тихо продума Емили, щом той се обърна към нея. Изчерви се свенливо като девойка, когато той я целуна по бузата и й прошепна нещо.

Накрая коленичи и разтвори ръце да прегърне Никол.

— Един войник не може да отиде на бой, без неговата принцеса да му подари нещо за спомен — Колтър очакваше прегръдка, но получи повече. Целувки! Толкова много, по цялото лице, докъдето можеше да достигне дъщеря му. Той едва не задуши крехкото телце в прегръдките си. Благославяше и проклинаше войната, която му бе дарила дъщеря само за да му отнеме възможността да я вижда често. — Никол — прошепна той, — грижи се за всички вместо мен. Особено за себе си.

Тя кимна тържествено.

— А твоето обещание?

— Помня какво ти обещах — той неохотно я пусна и се изправи. Забеляза, че Елизабет ги гледа недоумяващо и побърза да обясни, като несъзнателно галеше дъщеря си по главата. — Обещах й всяка вечер в пет часа да поглеждам часовника си и да помня, че тя ще слуша камбанките на замъка си, докато се моли за мен.

— Ние всички ще се молим за теб — Елизабет се огледа и срещна подкрепа и разбиране от страна на Емили и Рута. Те предумаха Никол да се прибере вътре.

Елизабет и Колтър останаха сами. Не знаеха какво да си кажат. Съветите да не се излага на опасност й изглеждаха нелепи, въпреки че изрече точно тези думи, без да може да задържи сълзите си.

Колтър свали шапката си и приближи. Повдигна брадичката на младата жена и пресуши с устни сълзите й.

— Ти си единственото истинско нещо в живота ми! Обичам те, Елизабет! Може би… — гласът му заглъхна и той мъчително преглътна. — Може би това е всичко, което има значение за мен — устните му леко докоснаха нейните.

Тя бе затворила очи и разбра, че вече се е качил на коня по скърцането на седлото.

Стоя дълго така, без да посмее да повдигне клепачи.

Когато бе сигурна, че той вече е далеч, прошепна:

— Върни се при мен жив, Колтър! Обичам те…

 

 

Елизабет мислеше, че дълго време няма да получи новини от Колтър, но когато седнаха да вечерят, пристигна куриер с писмо. Рута нахрани младия мъж и го изпрати, преди Елизабет да е прочела посланието.

Името й беше изписано с дързък мъжки почерк в горния край на плика. Тя погали хартията и сякаш усети силната ръка на Колтър. Значи той мислеше за нея. Зарадва се, представила си чувствените излияния, които вероятно съдържаше писмото. Но когато започна да чете, се укори за подозренията си.

„Елизабет,

Моля те да се запознаеш с госпожа Хю Морган, която пристига днес в Ричмънд. Нейният съпруг, както си спомняш, ти бе представен, и е човек, когото уважавам и смятам за мой приятел. Засега не е сигурно къде ще отседне тя. Предлагат й да започне работа в Министерството на финансите в отдела за ценни книжа и бонове. Тя не познава никого в града, Елизабет, и ако й предложиш приятелството си, ще облекчиш пребиваването й, а аз ще ти бъда безкрайно задължен.

Колтър Уейд Сакстън, Полковник от армията на Конфедерацията.“

Елизабет притисна писмото към гърдите си, учудена с какво доверие се отнася към нея Колтър, щом я моли да се сприятели с напълно непозната жена. Независимо че писмото не съдържаше онова, което очакваше, тя щеше да го запази като скъп спомен.

Емили, разтревожена от възцарилото се мълчание, я помоли да сподели новините, в случай че не са от интимен характер. Елизабет веднага й прочете писмото и й довери страховете си.

— Едва ли е необходимо да ти обяснявам, мила моя Елизабет, че Колтър не би изложил на риск нито теб, нито Никол. Спомни си само колко ви обича — рече Емили и продължи по-спокойно: — Може и да се заблуждавам, защото съм стара и глупава, но…

— Ти никога не си била глупава, Емили!

— Е, мисля, че по този начин той моли за твоето доверие в него. Времето, което полковникът прекара тук, предопредели по-нататъшния ти живот — Емили понечи едновременно да я утеши и да я накара да замълчи, като нежно стисна ръката й. — Очакват те трудности и изпитания, но знаеш, че можеш да разчиташ на моята подкрепа. А и не виждам какво би ти навредило, ако се видиш с тази дама, както той те моли? Ако тя не ти допадне, не си длъжна да й станеш приятелка.

— Права си — Елизабет сгъна писмото и го остави в скута си. — Но, Емили, аз се запознах с Хю Морган и той знае, че съм омъжена. Ако…

— Мислиш, че Колтър ще те компрометира?

— Не знам… Но ако съпругата на Морган се добере до тайната ми и неволно разкрие коя съм… Много пъти си ми повтаряла, че на Алма никога не би й хрумнало да ни търси тук, но в сърцето ми се е загнездило лошо предчувствие, от което не мога да се отърся…

— Тогава внимавай — сериозно я предупреди Емили, макар да знаеше, че ако поощри страховете й, младата жена ще загуби кураж. — Изчакай до сутринта. Когато отидеш на работа, дамата може да е там и на място ще решиш как да постъпиш. Продължиш ли да се измъчваш в догадки, ще паднеш духом и ще бъдеш безполезна както на себе си, така и на детето си. Отивам да си легна. Съветвам те и ти да направиш същото.

Елизабет кимна, но лошите предчувствия продължиха да я измъчват.

 

 

— Полковникът поръча да ви закарам до града — настоя господин Джош.

— Полковникът замина, сега решавам аз. Мога да вървя и пеша.

— Госпожице Елизабет, полковникът ме предупреди, че така ще се получи. Той каза: „Господин Джош, закарай я и се дръж с нея като с мулетата. И те не слушат много-много като им говориш.“

Елизабет го погледна, опипвайки копчето на дантелената си яка.

— Двамата с полковника сте упорити като магарета, не аз!

От нейна страна не последваха повече протести и спорът бе прекратен. Тя се качи на колата и се настани на дървената седалка.

Сутринта бе мразовита и ясна. Слънцето бавно се издигаше по небосклона, докато колата напредваше по пътя към града. Елизабет изпитваше лесноразбираемо притеснение преди постъпването на новата служба. Предупрежденията и очакванията на министър Меминджър събуждаха тревожни мисли у нея и я задължаваха неимоверно.

Когато навлязоха в града, за да се разсее, Елизабет се зае да разгледа великолепните домове от двете страни на улицата. Минаха покрай няколко елегантни тухлени къщи, построени в гръцки стил. Бяха на два етажа, с конюшни, стопански постройки и кухни в задния двор, както и с добре поддържани градини отпред. Почти осезателно си представи аромата на разцъфналите розови храсти. През пролетта жасминът, азалиите и дюлите, храстите и лозите щяха да изпълнят въздуха с феерия от цветове и ухания, които упояват сетивата и карат човек да забрави, че наблизо бушува война.

Но щом господин Джош зави към сградата, където се помещаваше службата за съкровищни бонове, Елизабет съгледа върволица от ранени мъже, жени и деца с измъчени лица. Страшната картина я върна към реалността.

Елизабет притеснено подръпна шапката си, когато господин Джош спря колата пред портала. Двамата войници на пост веднага се спуснаха да помогнат на младата жена да слезе. Помисли да каже на Джош, че ще се прибере вкъщи пеша, но бързо отхвърли тази мисъл, защото не искаше да спори с него.

— В три часа, Джош.

— Ще ви чакам.

В сградата цареше хаос. Нестроен хор от женски гласове стъписваше новодошлия. Елизабет слисано проследи неспирно влизащите и излизащи хора. Пълна възрастна дама, ако се съди по облеклото вдовица, най-сетне я забеляза и попита дали може да й помогне. Елизабет й обясни и непознатата нареди да я последва. Докато се изкачваха по стълбите, вдовицата се представи като госпожа Марстънд. Тя осведоми Елизабет, че останалите дами са приятни, самата работа не е трудна, а атмосферата, както мнозина смятаха, подхождаше повече за сбирка на чаша чай, отколкото за работа.

Няколко минути след като й показаха работното място до прозореца, което й предоставяше приятна гледка към града, Елизабет се запозна с двете дами, които щяха да я обучат.

Госпожа Томас Галуей, стройна и бледа, имаше печално изражение, което се подсилваше още повече от белия кичур в иначе тъмнокестенявата й коса. Носеше пенсне, а нежният й глас с характерното за Южна Вирджиния мелодично провлачване, напомни на Елизабет за дома. Госпожа Кандейси Сойер имаше живи сини очи и очарователни трапчинки, които красяха лицето й всеки път, когато се усмихнеше — а както Елизабет щеше да разбере скоро, госпожа Сойер твърде често се усмихваше. Дамата бе доста лекомислена, както пролича още при първите разменени реплики. Задаваше въпрос след въпрос и, преди Елизабет да успее да й отговори, преминаваше на друга тема.

Работата, както спомена госпожа Марстънд, не беше трудна. Дадоха на Елизабет писалка, мастилница и купчина съкровищни бонове, които трябваше да номерира. Няколко дами се разхождаха из голямата зала и единствената им работа бе да прибират номерираните бонове и да слагат нови там, където имаше нужда. Номерираните бонове се носеха в предната част на залата, където се подписваха и им се поставяше дата. Връчиха на Елизабет работен лист, на който бе написан начален номер, а тя самата, в края на всеки работен ден, щеше да записва номера, с който трябваше да започне на следващата сутрин.

Не беше трудно да пишеш последователни номера, макар да бе крайно отегчително. Тя се вслуша в клюките, които си шепнеха дамите около нея. Най-оживено се обсъждаше покачващата се цена на брашното. Миналата седмица била десет цента за килограм, а тази седмица бе скочила на двайсет и пет цента. Обувките и ботушите, ако изобщо можели да се намерят на пазара, били по петдесет долара чифта. Солта, толкова необходима, също била на изчерпване и цената й главоломно се покачвала. Когато стигнала трийсет цента за килограм, градският съвет решил да предостави по половин килограм на човек на цена пет цента. Оплакваха се, че ризите са по дванайсет долара и негрите били по-добре облечени от белите. Разговорите се въртяха все в тоя дух…

Госпожа Галуей само чакаше да подхванат темата за спекулантите, интендантите и комисарите, и занарежда с тих поверителен глас слуховете за тайните им сделки.

Всички кимаха унило, докато обявиха края на работния ден. Елизабет пожела лека нощ на госпожа Галуей, която вече мило бе предложила да я нарича Тилда, после взе палтото и шапката си от закачалката до работната маса и напусна сградата. Господин Джош я чакаше в компанията на още няколко слуги с коли и карети, въпреки че повечето от дамите се отправиха към близкия хотел, където бяха наели стаи.

Господин Джош увери Елизабет, че Никол не е била по-палава от всяко друго дете и младата жена прехвърли мислите си върху Колтър. Както я бе посъветвала госпожица Емили снощи, нямаше смисъл да се тревожи за нещо, което не зависеше от нея. Но се надяваше той да е в безопасност, където и да се намира.

Разговорът по време на вечерята се въртеше около първия работен ден на Елизабет. Спокойната вечер бе помрачена малко от нервността на Никол, която постоянно питаше кога ще се върне Колтър, макар Елизабет да се опита да я развлече, като си поигра с нея, преди да я сложи да спи.

Усетила превъзбуденото състояние на дъщеря си, тя седна до леглото й и я погали по косата.

— Случи ли се нещо днес, съкровище?

— Докато събирахме орехи с Рута, господин Джош намери дърво.

— Дърво ли?

— Да, за люлка…

— Но ти май не си много щастлива, Никол? Нали толкова искаше люлка? — Елизабет си помисли, че Никол заспива и се наведе да я целуне по челото. Но момиченцето все още беше будно и Елизабет попита: — Да не си направила нещо лошо и господин Джош или Рута да са ти се скарали?

— О, не, мамо. Не съм, не съм…

Мъничката й ръчичка лежеше в дланта на Елизабет и младата жена се чудеше какво не е наред. Никол не бе уплашена, не се вкопчваше в нея, не и като през първите нощи, когато дойдоха. Но какво я бе разстроило?

— Миличко, знаеш, че можеш да кажеш на мама, ако си направила нещо лошо. По-важно е да кажеш истината, отколкото да се страхуваш, че ще бъдеш наказана. Знаеш това. Моля те, миличко, кажи ми, иначе се тревожа.

— Видях един мъж…

— О, Господи!

— Аз не съм виновна…

— Не! Не, разбира се, че не си, Никол — насили се да остане спокойна Елизабет и приглади назад косата на дъщеря си. — Каза ли на господин Джош? — Никол поклати глава. — Защо? Той няма да позволи на никого да те нарани. Рута и госпожица Емили знаят ли? — осъзна, че въпросът й е излишен, защото ако знаеха, щяха веднага да й кажат. Опита да потисне паниката, за да не изплаши Никол, прегърна я и тихо попита: — Мъжът говори ли с теб?

— Не, той наблюдаваше.

— И господин Джош не го забеляза?

Никол повторно поклати глава и стисна ръката на майка си.

— Щеше да каже, че пак си… измислям.

— Че си измисляш? Но аз ти вярвам! Разбира се, господин Джош вероятно би казал така, защото сам не е видял непознатия. Миличко, не трябва да се тревожиш. Мама ще обясни на господин Джош и на Рута. И ти обещавам, че те внимателно ще следят дали този господин ще се появи отново. Знаеш, че те обичат и няма да позволят на никого да ти стори зло, докато мама отсъства.

Мина доста време, преди Елизабет да излезе от стаята на дъщеря си. Говори само с Джош и Рута, не искаше да безпокои Емили, но още веднъж сподели страховете си с тях. И двамата обещаха да бдят над Никол, а Джош да провери дали наблизо не се навърта дезертьор, който да си е направил бивак.

Въпреки уверенията им, когато си легна, Елизабет притисна до лицето си ризата на Колтър и се замисли как да защити детето си. Колтър може би нямаше да се върне в продължение на месеци и макар да знаеше, че трябва да го извести за опасността, той не бе длъжен да осигурява защита им.

Денят на благодарността наближаваше и госпожа Марстънд бе споменала, че ще им платят преди края на седмицата. Благодарение щедростта на Колтър, килерът им бе пълен и не бе необходимо да се купуват хранителни продукти.

Елизабет щеше да използва парите за друго. За револвер.

Джош разполагаше с ловна пушка, но младата жена искаше да има револвер. Никога не бе докосвала оръжие, но трябваше да се научи да стреля. Нямаше да позволи на Алма да отнеме дъщеря й. Едва ли някой щеше да й повярва, но Елизабет подозираше, че свекърва й е открила скривалището им.

Цяла нощ вятърът плачевно виеше в дърветата и Елизабет спа неспокойно, измъчвана от кошмари.

А навън тъмна мъжка фигура наблюдаваше къщата, наметната с дебело вълнено одеяло. Непознатият се бе облегнал на близкия ствол, като безмълвно се молеше да не завали. Той трябваше да бди неотлъчно, както му бе наредено.

А друг невидим силует държеше под око него.