Тереза Майкълс
Приютени в рая (4)

Четвърта глава

Колтър беше войник. Гордееше се със способността да се справя с внезапните обрати в една битка, с необичайното понякога поведение на подчинените му и с изненадващите маневри на врага. Но при така създалото се положение не бе съвсем сигурен как да реагира. Понечи да поиска обяснение, но нападателната поза на Елизабет го възпря. Той само изскърца със зъби и стисна устни.

Видяла достатъчно, Рута хвана Никол за ръка и побутна съпруга си Джош да излязат от салона. Дори Никол покорно тръгна с тях.

— Моля, седнете, полковник — предложи Емили и бавно пристъпи в стаята.

Елизабет премести едно по-високо кресло, тъй като знаеше колко болезнено е за Емили да седи на ниска мебел. Докато настаняваше възрастната жена, Елизабет дискретно я скри от погледа на Колтър.

— Колтър… — Елизабет седна на канапето и с грациозен жест покани Колтър да се настани до нея.

— Ще остана прав, ако нямаш нищо против.

— Няма нужда да бъдеш хаплив…

— Елизабет! — смъмри я Емили. — Спомни си, че твоят полковник е преживял доста голям шок днес.

— Аз също. И той не е мой полковник.

— Все пак мисля, че този мъж има право на обяснение.

Елизабет гневно погледна Колтър, след което впери очи в огъня.

— Не смятам, че има право да получи от мен повече обяснения, отколкото бих желала да му дам.

— Не говориш сериозно, мила.

Срещнала погледа на Емили, Елизабет разбра, че възрастната дама е права, но се почувства обидена, задето едва ли не я заставяха да разкрие неприятните подробности за причините, довели я в този дом.

Колтър застана пред Елизабет, изопнал тяло, стиснал ръце зад гърба си. Изражението му беше заплашително.

— Бих искала все пак да си дадеш сметка, че не съм един от твоите подчинени. Така че аз решавам какво да ти кажа.

Колтър кимна рязко и се въздържа да й отговори.

— Вече споменах отчасти защо бях принудена да напусна семейство Уеринг и…

— Крайно недостатъчно, доколкото си спомням.

— Остави ме да говоря, ще се постарая да ти обясня — Елизабет сключи ръце и се вгледа в упоритите черти на лицето му. Молеше се Колтър да бъде търпелив и продължи: — Просто трябва да приемеш думите ми, че положението стана нетърпимо. Алма почти успя да прекъсне контактите ми с малкото приятели, които имах, а тези, които ми останаха, явно не забелязваха това, което Алма се опитваше да стори. След като нямах собствено семейство, към което да се обърна, изгубих надежда, че ще успея да се изтръгна от лапите й.

Елизабет млъкна и затвори очи, сякаш за да заличи спомена за отчаянието си през онези първи дни. А нощите… Нощите бяха безкрайни пристъпи на страх и ужас дали ще доживее да види утрото.

Колтър осъзна как нетърпението да узнае защо неговата дъщеря живее при любовницата на баща си, незабавно бе изместено от съчувствие към болката на Елизабет. Той приближи и стисна ръцете й. Разтревожи се, че бяха толкова студени и изненадващо и за самия него, потърси с поглед помощ от Емили.

През цялото време възрастната дама се бе взирала изпитателно в лицето на Колтър и бе усетила силата, която то излъчваше, бе почувствала дълбоката му решимост да закриля Елизабет и Никол, макар да знаеше, че мъжът все още таи в себе си гняв. Страхуваше се, че изчакването само ще засили гнева му и затова взе нещата в свои ръце, като продължи от името на младата си приятелка:

— След като бащата на Елизабет почина, дочувах новини за живота й благодарение на наши общи познати. Когато до мен достигнаха слуховете за нейното отчаяно положение след обявяването на Джеймс за безследно изчезнал, започнах да се интересувам още повече. Слуховете, макар и непотвърдени, зачестиха и това увеличи тревогата ми. След като дълго обмислях какво да предприема, написах писмо, което й бе предадено тайно, и в което й предлагах помощта си.

— И тя прие? — Колтър твърде късно осъзна обидно осъдителния си тон.

— Без помощта на Емили, сега щях да бъда затворена някъде без дъщеря си или щях да бъда мъртва — Елизабет рязко измъкна ръце от дланите му.

Може би при по-различни обстоятелства Колтър би възприел ситуацията по друг начин. Ала преживяното през деня поставяше на изпитание самообладанието му — след седмиците недоспиване бе срещнал жената, която обичаше и която не се бе надявал да види отново, след което бе последвал шокът от откритието, че има дъщеря. Това, че най-скъпите му същества живееха с жена, чиято репутация в най-добрия случай бе съмнителна, беше непоносимо за него.

— Елизабет, винаги ли си знаела за връзката на госпожица Емили с баща ти? — попита Колтър.

Елизабет не посмя да го погледне, вместо това се извърна към огъня и отвърна:

— Знам и не го осъждам, защото майка ми беше студена и безчувствена егоистка. Бяха я омъжили за баща ми насила, без да искат съгласието й. За нейна радост, аз съм била зачената веднага и тя изхвърлила и мен, и съпруга си, както от леглото, така и от живота си. Тя никога не се опитала да бъде майка на моите по-големи заварени братя. Два месеца след като съм се родила, тя заминала на „предълго“ посещение в Англия. Завърнала се в деня на третия ми рожден ден, за който вече била забравила — с гордо вдигната глава Елизабет продължи: — Емили бе жената, която дари баща ми с любов, с топлота и приятелство. Те не криеха връзката си и не виждам защо трябва да ги упрекваме за това, от което всички се нуждаем, Колтър. В края на краищата — рече тя, като се обърна към него и срещна погледа му с горчиво примирение, — коя съм аз, та да ги обвинявам? Не се тревожех за брачния обет, когато ти се отдадох. Дори не сметнах за нужно да получа от теб обещание за женитба, преди да заминеш.

Колтър се извисяваше заплашително над нея, едва сдържайки гнева си, доловил подигравката.

— И не се разтревожи да ме осведомиш дори, че ще ставам баща, нали, Елизабет? Не, ти се обърна към Джеймс. Казваш ми да не укорявам Емили и баща ти, ала дълбоко в себе си обвиняваш мен за всичко.

— Както и ти мен — процеди тя и вирна брадичка, предизвиквайки го да отрече.

Емили гледаше и слушаше — както ядно разменените реплики, така и тежката тишина, която настъпваше от време на време. Не можеха да постигнат разбирателство, докато не излееха горчивината, събрала се в душите им през четирите години раздяла. Но тя трябваше да даде време на Елизабет да се успокои и затова насочи вниманието на Колтър към себе си.

— Разбирам защо джентълмен като вас, полковник, се чувства неудобно, задето Елизабет и Никол живеят при мен. Но мога да ви уверя, че малцина знаят за моето минало. Върху Елизабет и детето й няма да падне позорно петно.

— Никол е и мое дете, госпожо — поправи я той сковано. — И държа да ви кажа, че съм обиден от подигравателния ви тон. Въпреки това, което може би очаква Елизабет, уважавам честността и ще ви отговоря открито. Чувствам се много неудобно, че те са тук — полковникът се взря в спокойното лице на Елизабет. Срещнал открития й поглед, мъжът едва чуто промърмори извинение за грубостта си. Въздъхна тежко и прокара пръсти през косата си, като се опитваше да подреди мислите си. — Някой от вас ще ми каже ли все пак защо източникът на всичките ви страхове е Алма Уеринг?

Емили не отговори, а насочи вниманието си към Елизабет.

— Той трябва да знае.

— Рискът…

— Риск ли? Какъв риск? — възкликна Колтър. — Престанете да говорите така, сякаш не съм тук!

— Не е необходимо да крещите, полковник. Моля, помнете, че все пак сте гост в моя дом.

— И престани да обикаляш като звяр в клетка — додаде гневно Елизабет. — Ще се отнасяш към Емили с цялото нужно уважение или ще напуснеш този дом. Тя ми предложи убежище, когато нямаше къде да отида. Домът и сърцето й са отворени за Никол и за мен. Изпитвам към нея дълбока благодарност и искрено уважение. Затова няма да допусна да се държиш с нея грубо и непочтено.

Колтър кимна. Бе по-доволен, отколкото показваше. Думите й означаваха, че може да се върне отново тук и да бъде добре дошъл. Не можеше да желае повече засега.

— Ще ми обясниш ли за Алма?

Елизабет сведе поглед, ръцете й несъзнателно мачкаха плата на полата.

— Тя се закле да ми отнеме Никол на всяка цена.

— Ще й пишеш незабавно и ще я уведомиш, че Никол е моя дъщеря и че тя няма никакви права над нея. Ако иска, ще възстановя всички разходи, които е направила заради теб и детето.

— Не мога — измъчено промълви Елизабет.

Емили повдигна бастуна си, за да изпревари протеста на Колтър.

— Вие сте човек на честта, нали, полковник? Така че казано на прост език, бихте ли искали детето ви да бъде наричано копеле?

— Не. Аз ще…

— Не можете да направите нищо, докато съдбата на Джеймс не бъде изяснена — обясни бавно Емили, макар да знаеше, че го вбесява със спокойствието си. — Помислете добре, полковник — тя се обърна към Елизабет и добави: — Моля те, кажи на Рута, че полковникът ще се присъедини към нас за вечеря. Смятам, че имаме нужда от малко отдих след тежкия разговор. Ще ми помогнете ли, полковник?

Той отстъпи пред молбата на Емили и й помогна да се изправи, като проследи с поглед Елизабет, която излезе от стаята преди тях.

— Все още я обичате, нали?

Дори да бе разочарована, задето Колтър не й отговори, Емили умело прикри чувствата си, докато полковникът я придружаваше към трапезарията.

 

 

По време на вечерята Елизабет усещаше нервното напрежение на Колтър. Емили бе предложила кратко примирие, поне докато се хранят и той бе приел. Но Елизабет се опасяваше, че веднага щом привършеха с вечерята и сложеха Никол в леглото, той отново щеше да подхване разпита си. Тя чувстваше, че е изразходвала и последните си резерви от смелост и душевна сила. Помоли се всичко да приключи бързо и Колтър да си тръгне.

Той обаче не бе склонен да прояви милост. Все още кипеше от гняв, раздразнен от недоизреченото съгласие за примирие.

Менюто за вечерята се състоеше от риба, зеленчуци, гарнирани с бекон, и пшеничен хляб, който бързо изчезна, преди да си е взел достатъчно. Колтър не си даваше сметка с какъв учуден поглед наблюдава последното парче, докато Емили не му го предложи.

Той отказа, разтревожен за запасите им от храна. Тази мисъл го подтикна да огледа стаята. Ъглите тънеха в мрак, тъй като двата огромни свещника осветяваха по-скоро масата, отколкото цялото помещение. Стените бяха голи, както и бюфетът. По красивото полирано дърво нямаше нито едно сребърно украшение. Колтър си помисли за момент, че Емили може би е скрила ценностите си. Времената бяха несигурни.

Но когато Рута влезе и сервира малко парче меден кекс на него и на Никол, на Колтър му мина през ум, че домакинята трябва да е в затруднено положение. Изчака Рута да се върне, но минутите течаха, а тя не идваше. Тогава той осъзна, че прислужницата няма какво да предложи на Емили и Елизабет. Нищо не бе в състояние да го накара да вземе вилицата и да опита сладкиша. Той внезапно си спомни как Елизабет се бе смяла от удоволствие, когато веднъж й бе подарил кутия бонбони.

Никол очевидно обичаше сладкиши като майка си. Момиченцето бързо изяде кекса и Колтър бе изненадан с какво старание дъщеря му събира всяка трохичка и я поднася към устните си. Тя улови погледа му и дяволито се усмихна, а Колтър й намигна. Почувства как в гърдите му се разлива непозната топлина, задето е споделил нещо толкова мъничко с детето си, топлина, която не остави място за мрачни емоции, но го накара да обещае, че няма да позволи нищо, дори войната, да застраши скъпоценния й живот.

— Допий си млякото, Никол — нежно подкани Елизабет.

— И след това ще има още един кекс за теб — добави Колтър, като се надяваше да получи усмивка.

— Тя вече изяде две парчета. Предостатъчно е.

— Но тъй като днес станахме приятели, може би правилата не трябва да бъдат толкова строги, Елизабет — продължи Колтър. — В края на краищата, тя е принцеса и…

— И няма да ти позволя да се намесваш във възпитанието на моето…

— Елизабет! — предупредително изрече Емили. — Сигурна съм, че полковникът има добри намерения. Може би ако й даде половината от неговата порция, това ще удовлетвори всички.

Елизабет кимна рязко, но показа на Емили, че е обидена, задето домакинята е взела страната на врага. За своя изненада, Елизабет откри, че негодуванието й от вниманието на Колтър към Никол й дава сила и кураж. Може би той възнамеряваше да стане част от техния живот? Или щеше да ги изостави отново? Тя беше повярвала на Колтър с цялата сила на младото си влюбено сърце, а той бе предал доверието й. Ако съдеше по сегашните му думи и действия, той изглежда молеше отново за доверие. Един поглед изпод сведените й ресници я накара да се поправи; Колтър не молеше и не изискваше, той просто заемаше мястото си сред тях, сякаш това бе негово естествено право.

Елизабет хладно се извини и излезе от стаята, за да изкъпе Никол и да я сложи да спи.

Колтър прекара следващия час с Емили. Той бързо изостави плана си деликатно да й задава въпроси, тъй като тя прояви учудваща готовност да му каже всичко, което би искал да узнае.

— Продадох повечето от ценностите си, за да помогна на Елизабет да избяга от Алма, с изключение на бастуна на Тимоти. Предположих, че си се досетил — завърши Емили, като отговор на въпроса му относно тяхното финансово положение. Тя забеляза как изражението му смекчи. — Налага се временно Елизабет да работи. Тя дойде тук с малко дрехи и почти нищо друго.

— И вие безкористно се разделихте с всичко ценно, което имахте, за да осигурите средства на Елизабет? А сега на какво ще разчитате?

— Обичах много Тимоти Хамънд и заради тази любов се отказах от надеждата да бъда богата и уважавана един ден. Сега обичта ми е насочена към дъщеря му и внучката му. Не бяхме благословени с наше собствено дете. Може би така е по-добре — добави тя с въздишка. — Не бих намерила покой, ако не бях се отказала от всичко, което притежавах, за да ги спася.

— Елизабет няма да приеме помощта ми.

Емили се вгледа в Колтър, който стоеше до камината. Той все още беше млад, но в очите му просветваше решителност, която говореше за зрялост. Бе човек на действието, не на търпението, макар да личеше как обуздава присъщата си нежност, като упражнява натиск, за да получи достатъчно факти и да си направи заключения.

— Не, тя няма да се предаде лесно.

— И аз мисля така.

— И това ви вбесява. Все пак това е моят дом, полковник. Ако обещаете да обуздавате желанието си да командвате, бихте могли да ни посещавате, когато пожелаете. Ако решите да споделите провизиите си с нас, ще потисна гордостта си в интерес на оцеляването ни. Моля ви да уважавате Елизабет като майка и да се съобразявате с желанията й, без да се опитвате да спечелите по лесен начин обичта на детето, като го глезите.

— Мъдър съвет, госпожо — въпреки че тонът му бе донякъде подигравателен, усмивката му бе искрена. — Мога ли тогава да заключа, че във ваше лице имам съюзник?

— Полковник!

— Както споменахте преди малко, казано на прост език, госпожо, ще ми позволите ли да помогна както мога, без да засегна гордостта на Елизабет?

Емили кимна и сърдечно отвърна на усмивката му.

— Не преминавайте границите на личната свобода.

— Съществуват ли такива, когато става въпрос за собственото ви дете? — Колтър се въздържа да добави „и за жената, която обичате.“ Разкъсван от чувствата, бушуващи в гърдите му, той изрече с горчивина: — Първо ми предлагате помощта си, госпожо, а после ми връзвате ръцете.

— Елизабет трябва да реши дали да ги развърже. Тя ще слезе в салона след няколко минути. Ако още веднъж бъдете така любезен и ми предложите помощта си, полковник, ще ви оставя.

Когато стигнаха началото на тясното стълбище, Рута ги придружи, за да им освети пътя. Емили му пожела лека нощ, точно когато Елизабет слизаше, прегърнала полузаспалата Никол. Светлината от лампата огря лицата им и Колтър едва потисна желанието да се приближи и да ги прегърне. И двете се изчервиха, а мъжът завидя на това, което Елизабет прошепна на дъщеря им, защото малката весело се разсмя.

Емили получи целувка и прегръдка от Никол, после Елизабет, която все още притискаше детето към гърдите си, се извърна към Колтър.

— Мама каза, че мога да целуна и теб — каза Никол.

Когато Колтър й предложи бузата си, обгърна го топлината на телцето й и сладкият детски аромат. Докосването на устните й беше като полъх, а пръстчетата й леко се плъзнаха по белега на лицето му.

— Много ли болеше?

Той се наведе към нея, за да задържи докосването й още миг и прошепна:

— Вече не.

— Целувките на мама лекуват болките. Би ли искал една?

— Никол! Мисля, че полковникът…

— … ще приеме с удоволствие — довърши Колтър с доволна усмивка.

Елизабет едва допря устни до бузата му, от което дъщеря й се намръщи. За изненада на майка си, Никол прибави още две целувчици, сякаш за утеха на Колтър.

— Пожелавам ви безопасно пътуване, полковник — заяви Елизабет и се обърна.

— Може ли да я занеса вместо теб? — Колтър погледна Никол, като очакваше нейното решение, а не на майка й.

— Първо трябва да си кажем молитвите.

— Значи тъкмо ще се присъединя към вас, тъй като има много неща, за които да благодаря на Бога — той посегна към дъщеря си, неспособен да чака повече.

Никол се поколеба за миг, преди да протегне ръчички.

В очите на Елизабет проблесна гневно неодобрение. Желанието на Колтър да натрапи присъствието си бе твърде настойчиво, но тъй като не искаше да предизвиква скандал пред Никол, тя се обърна и тръгна към стаята.

 

 

— Лека нощ, съкровище — тихо рече Елизабет и взе едната лампа от стаята на дъщеря си. Остави другата на нощното шкафче до леглото. Колтър погледа няколко мига спящата си дъщеря и последва Елизабет навън.

В долната част на стълбите, Елизабет се обърна към него:

— Ще те изпратя.

— Не е необходимо. Още не съм решил да тръгвам — той взе лампата от ръцете на младата жена и се отправи към задния салон. Огънят догаряше и тъй като навън все още валеше, в стаята бе доста студено. Колтър сложи лампата върху масата близо до канапето и изчака Елизабет да седне.

— Преди да говорим за каквото и да било, искам да знам защо Никол се страхува от тъмното?

— Алма забрани да палим лампа в спалнята й. Смяташе, че така ще закали характера й.

Гласът й прозвуча безстрастно и Колтър едва сега осъзна колко е изтощена.

Той седна до нея и хвана ръката й.

— Обещавам занапред да ви защитавам. Алма никога няма да има дъщеря ми, без значение чие име носи детето. Ако ми позволиш — прошепна той и повдигна ръката й към устните си, — ще направя и повече.

— Ще използваш Никол като оръжие, за да си разчистиш сметките?

— Никога! — обеща той и я притегли към себе си. Ала усети съпротивата й и прошепна: — Позволи ми да те поддържа за малко в прегръдките си, нищо повече. След това веднага ще си тръгна.

Разтреперана и едва дишаща, Елизабет кимна и склони глава на рамото му. Колтър притвори очи, като опитваше да се потопи изцяло в мечтаната идилия младата жена да бъде близо до него.

Елизабет също затвори очи и опита да заличи от съзнанието си всички вълнения, преживени днес. Топлината и силата на Колтър бавно проникнаха в нея. Когато пръстите му се плъзнаха по ръката й, младата жена усети как я изпълва безметежно спокойствие.

— Имам три дни отпуск — промърмори той и леко се премести, така че тя да може удобно да се облегне на канапето. — Искам да ги прекарам тук, с теб и Никол.

— Искаш моето съгласие или вече си решил, Колтър? — прошепна Елизабет, без да отваря очи.

Пламъците хвърляха по лицето й тайнствени отблясъци и Колтър се изкуши да я целуне по челото.

— Недей!

— Не мога да се въздържа — отвърна той, плъзна ръка по гърба й и я притегли още по-близо до себе си. Устните му се плъзнаха нежно по страната й, докоснаха брадичката и нежно успокоиха с целувки пърхащите й мигли.

— Почини си, Елизабет. Не искам нищо повече.

Дишането й скоро се успокои подобно на сърцето й и тя неусетно се унесе в сън, приспана от нежния шепот на Колтър и леките му целувки.

Когато се увери, че тя дълбоко спи, Колтър я взе на ръце и я отнесе в спалнята. Остави я на мекото легло, без да я буди, отгърна завивките и грижливо я покри.

Върна се в стаята, духна лампата и се загледа в пламъците, зает с безмълвен спор със себе си. Бе й обещал, че ще си тръгне, но…

Сякаш да му покаже абсурдността на това намерение, в този миг ураганният вятър запрати със сатанинска ярост струи дъжд в прозорците.

Колтър бавно разкопча ризата си, ала неочаквано съгледа на прага Рута, която припряно прошепна:

— Господин Джош прибра коня ви в обора и обеща да го наглежда през нощта.

Колтър кимна примирено. Така беше решила съдбата. Свали тирантите от раменете си и съблече ризата. Рута веднага се спусна да я вземе.

— Позволете ми да я…

— Но ти не одобряваш моето присъствие тук!

Рута взе дрехата и рече:

— Не е моя работа да обсъждам това.

— Жените в тази къща ме превъзхождат по брой и всяка има право на мнение.

— Но едва ли ще чуете добри думи — промърмори прислужницата на излизане.

— Зависи дали ще се вслушат в разума, или в сърцето — прошепна Колтър на себе си. Седна и се зае да събуе ботушите си. Оказа се трудна работа, ала накрая се справи и ги остави по-далеч от огъня. Забеляза недопитата чаша бренди на полицата на камината. Изпи я на един дъх и я отнесе на масичката в салона.

Затвори тихо вратата, прекоси стаята и се отправи към спалнята на Елизабет.