Тереза Майкълс
Приютени в рая (3)

Трета глава

— Много представителен господин…

— Полковник Колтър Сакстън, нали? — без да изчака потвърждение от Рута, Елизабет вдигна Никол и й прошепна успокоително: — Ангел мой, иди в другата стая с Рута.

— Не! Искам да остана.

Елизабет затвори очи и се помоли да прояви повече търпение. Когато ги отвори, упорито стиснатите нацупени устнички на Никол предизвикаха у нея въздишка на раздразнение.

— Моля те, Рута, вземи Никол и я отведи в другата стая. Не мисля, че полковник Сакстън ще създаде проблеми, но не искам да тревожим госпожица Емили. Никол, моля те, пусни мама — рече тя и я побутна към Рута, като избегна укорителния поглед на прислужницата. — Полковник Колтър е…

— Знам кой е.

— Моля те, дай ми няколко минути и след това господин Джош може да го въведе.

— Мамо…

— Тихо, дете! Върви с Рута.

Елизабет изтича към спалнята и не чу какво обеща Рута на дъщеря й. Облегна се на вратата, като се опитваше да подреди трескавите си мисли. Нямаше време да анализира причините, довели Колтър тук. Тя свали халата и нощницата си, хвърли ги на леглото с балдахин и изтича към дрешника. Малкото й комплекти бельо бяха грижливо колосани и сгънати. Елизабет облече чиста камизола и памучни гащи до коленете. Повечето от долните й фусти още бяха влажни, както и кринолинът. С мисълта да съкрати колкото може повече предстоящата среща, тя навлече една фуста, надяна черна пола от моаре и бързо завърза ширитите на талията си. Изруга по неподобаващ за една дама начин, докато опитваше да се справи с дребните копчета на корсажа. Дрехата пристегна силно гърдите й, ала нямаше време да се тревожи за това сега. Нави плитката си на кок и бързо я прибра в мрежичка за коса. Сълзи изпълниха очите й, когато в бързината на няколко пъти се убоде с острите фуркети.

Зад плътно затворената врата откъм салона Елизабет долови гласа на господин Джош, както и приглушеното мърморене на Колтър. Нямаше време да слага чорапи. Обу сатенени пантофки за танци, пое дълбоко дъх, но не можа да се помръдне.

От какво се страхуваш?

Да не загубиш Никол ли? Или от себе си? От страстта на Колтър? Или от твоята собствена?

Колтър не би наранил нито теб, нито Никол.

Постепенно успокои дишането си. Криеше се в стаята си като страхливка. След като можеше смело да се противопостави на Алма Уеринг и да се реши да избяга с Никол, значи със сигурност можеше да се изправи и срещу Колтър.

Неспособна да се отърси изцяло от обхваналата я тревога, тя леко открехна вратата.

Колтър стоеше с гръб към нея, подпрял длани на полицата над камината. Навел глава, той сякаш се взираше в пламъците. Недопита чаша бренди бе оставена до сребърния свещник до дясната ръка на мъжа.

Косата му изглеждаше по-тъмна от проблясващите в нея капки дъжд. Без мундира тялото му изглеждаше все така стройно и гъвкаво, както някога, но придобитата с годините зрелост придаваше на мъжа вид на хищно животно. Влажната му риза бе прилепнала и очертаваше широкия му гръб. Сивите бричове и високите до коленете ботуши подчертаваха всяко мускулче на дългите му стройни крака.

Елизабет потръпна от желание, но потисна порива си бързо и безмилостно.

Съдейки по калните пръски по дрехите му, Колтър я бе последвал веднага след приключване на съвещанието при министъра. Но как я бе открил?

— Свърши ли с огледа, Елизабет? — извърна се той към нея.

Тя замълча, но отвори широко вратата и влезе в салона.

— Защо си дошъл?

Той горчиво се засмя.

— Каква липса на любезност! Присъща единствено на една Уеринг — додаде той и й се поклони.

— На път си да развалиш представата ми за теб като за джентълмен, Колтър.

— Не разчитай да бъда джентълмен — предупреди той.

— Какво лековерие от моя страна! Но би ли ми казал все пак защо си тук? Мога да те уверя, че не крием янки зад стените на този дом. Тук няма нито коне, нито храни, които да бъдат конфискувани за армията.

Изражението му бе непроницаемо, докато той се взираше в младата жена.

— След проклетото ти съобщение днес следобед все още питаш защо съм тук?! Ти избяга като страхливка, Елизабет! Искам да видя детето.

— Смятам това за неразумно. Тя още не е свикнала след преместването. Съжалявам, че си изгубил времето си да дойдеш дотук в този дъжд и…

— Елизабет — прекъсна я той нежно, дори прекалено нежно, — не можеш да ме отпратиш! Ако тя е моя дъщеря, имам право да я видя.

— Никога не смей да казваш това! Никога! Чуваш ли? Никой не я смята за твоя дъщеря.

— Тогава защо, по дяволите, ми каза? Да не би сега да се опитваш да отречеш, че аз съм нейният баща? — процеди той с едва сдържан гняв. — Или може би си решила да ме разиграваш? Не, разбира се, че не! Ти си прекалено честна, за да ми пробутваш този стар като света номер — изтощен от словесната битка, Колтър уморено потри врат. — Ясно ми е, че жените често избират недотам почтени начини да постигнат целите си, но те предупреждавам — нямам нито време, нито търпение.

— Не искам нищо от теб! — гордо отвърна тя.

— Разбирам… Явно си забравила, че с женствеността си…

— Не се опитвай да ме покровителстваш, Колтър — просъска тя и се втурна към него, ала рязко спря.

Колтър обходи с присвити очи стройните й бедра и изкусително заоблените гърди, като накрая прикова добре пресметнат чувствен поглед върху устните й.

— Виждам, че си надянала защитната си броня — той многозначително плъзна поглед по тялото й. — Вдовиците разполагат с добро въоръжение…

— Може би трябваше да вземете сабята си, полковник! Раните щяха да бъдат много по-дълбоки, но поне можеха да заздравеят!

Той я изгледа вбесено, ала неволно се възхити колко бързо бе възвърнала духа си. Тази жена вече приличаше на някогашната Елизабет, която той познаваше.

— Не съм дошъл да споря с теб. Признавам, усъмних се в истинността на думите ти. Но като се замислих, разбрах, че има вероятност тя наистина да е мое дете.

— Прекалено великодушен сте, сър — саркастично прошепна Елизабет. — Моля, седнете. Ще потърся нещо по-силно за вас, след като не пиете брендито си.

— О, не, госпожо! — рече той, неочаквано я хвана за ръката и я притегли към себе си. — Можеш да играеш игрички с другите, но не и с мен, малка лисичке! Никога не го прави!

— Ти си проклет негодник!

— Никога не съм го отричал.

Елизабет го погледна в упор. Той здраво стисна устни.

— Пусни ме, Колтър! Настоявам да си тръгнеш.

— Искам да я видя! Не ме дръж в неведение. А и не би могла да ме спреш, уверявам те.

Вбесена, Елизабет не можеше повече да сдържа гнева си.

— Нямаш право да искаш каквото и да било от мен! Не аз те прелъстих и изоставих. Не аз предпочетох други забавления отвъд океана…

— В какво, по дяволите, ме обвиняваш? Никога не съм гледал на теб като на забавление. Какви лъжи са ти наговорили? Не съм намерил друга жена в Англия.

— Но Джеймс ми каза…

— Джеймс?! Да гори в пъкъла дано! Какво ти е казал?

— Че твоята братовчедка… Каза, че си предложил женитба на твоя далечна братовчедка, че сватбата ще се състои веднага и ти ще доведеш съпругата си тук…

— Излъгал е, Елизабет! Джеймс те е излъгал! — внезапно всичко му се изясни. — Както и мен — добави той и поотпусна прегръдката си.

Елизабет побърза да се освободи и леко се олюля.

— Излъгал ме е?!

— Да. Излъгал те е, когато ти е казал, че възнамерявам да се оженя за друга. Точно както те е излъгал, че ми е казал за Никол.

Той посегна да погали бузата й, но Елизабет инстинктивно се отдръпна и Колтър бе принуден да потисне желанието си.

— Кажи ми какво точно се случи — помоли тя шепнешком.

— Пет месеца след като заминах, получих писмо от Джеймс. Той ми съобщаваше, че си се съгласила да се омъжиш за него и ме молеше да не ти се обаждам повече.

— И ти повярва на думите му, без дори да ми пишеш?! — процеди тя. — Как можа да го сториш след всичко, което бяхме преживели двамата с теб? Как можа…

— Ами помисли. Джеймс беше моят най-добър приятел, защо да се съмнявам в думите му?

Елизабет глухо простена и отчаяно обви ръце около тялото си, сякаш да потуши вълнението си.

— И ти никога повече не го видя, нито получи друго писмо? Той никога… Ще се закълнеш ли, че той никога не ти е споменавал за моята дъщеря?

— В какви ли не грехове ме обвини днес, а сега дръзваш да поставиш под въпрос честта ми, като оспорваш истинността на думите ми!

— Твоята гола чест не означава нищо за мен! Ще се закълнеш ли? — сурово изрече тя.

— Да, заклевам се! Джеймс никога не ми е казвал за Никол. Никога не ми е споменавал, че имаш дете.

— Само лъжи… — съкрушено промълви тя.

Мисълта за пропилените четири години зашемети Колтър. Тихите й думи стопиха гнева му. Тя открито срещна погледа му и мъжът съзря поражението в очите й.

— Има и още — рече той.

— Не… Не мога да слушам повече.

— Джеймс знаеше, че те обичам. Знаеше и че възнамерявам да ти предложа да се оженим, когато се върна от Англия.

Елизабет вече не бе в състояние да прецени колко голямо е било предателството на съпруга й.

— Ти не оповести открито намеренията си. А сега те вече нямат стойност. Казват, че пътят към ада е осеян с добри намерения.

Колтър не желаеше да продължат мъчителния разговор. Щастлив бе, задето я намери отново. Нищо не бе в състояние да го застави да си тръгне.

— Искам да видя дъщеря си.

— Сигурен ли си в това, за което ме молиш, Колтър? Смятам, че ти е нужно време, за да свикнеш с тази мисъл. На мен също. Ще ти изпратя писмено известие, когато…

— Не само ти си пострадала от гнусните лъжи на Джеймс — мъжът прокара пръсти през косата си и се въоръжи с търпение.

Елизабет се отдалечи, ала изглежда промени намеренията си и отново пристъпи към Колтър.

— Никол е чувствително дете, което насила бе откъснато от света, в който растеше. Няма да позволя никой повече да я нарани.

Колтър сграбчи ръцете на младата жена и я притегли към себе си.

— Искам да я видя! Няма да си тръгна, без да съм я видял.

Въпреки неумолимостта му, Елизабет намери кураж да поклати глава.

— Трябва да ме послушаш! — разтърси я той. — И не очаквай милост от мен! Днес ти преобърна целия ми живот и аз…

— Това, което искаш, няма значение! Как да те принудя да разбереш? — отчаяно промълви тя и го блъсна в гърдите.

— Толкова ли ме мразиш, Елизабет? Нима си склонна да повярваш, че съм способен да нараня едно невинно дете…

— Колтър, забравяш, че и аз някога бях невинна…

— Госпожо — произнесе той хладно и я пусна, сякаш не желаеше вече да я докосва, — май вие размахвате сабя?

— Колтър, аз… — Елизабет с мъка преглътна извинението, което напираше на устните й. По-добре беше да се примири с гнева на Колтър, вместо да изпълни желанието му. Животът с Алма Уеринг я бе научил да открива най-уязвимото място на противника и да атакува точно там. Въпреки това не й бе приятно да пуска в ход това си умение. Тя се отдръпна. Колебаеше се дали да му позволи да види Никол.

Решението бе взето от дъщеря й, която влетя откъм антрето.

— Мамо! Мамо! Господин Джош ми направи кукла! Виж, има си истински дантелени гащички… — внезапно Никол млъкна и спря на прага. Притиснала куклата към гърдите си, тя се вторачи в Колтър. — Той е ужасно голям…

Елизабет едва сподави усмивката си и се извърна към Колтър. Той стоеше като онемял.

Елизабет се опита да погледне дъщеря им през неговите очи — дългата й разпиляна коса, развързания люляково син шал, калта по единия от белите й чорапки… В очите на Никол се четеше страх от непознатия мъж и Елизабет бе готова да се нахвърли върху него, но съзря в погледа му страстна молба.

Силното му желание да опознае дъщеря си я изплаши. Джеймс бе твърде безразличен към детето. Елизабет не бе и подозирала, че Колтър ще прояви интерес към Никол или че ще иска нещо повече от това да я види.

Тя се спусна и коленичи пред момиченцето.

— Миличко, знам, че ти изглежда голям като великан, но няма от какво да се страхуваш. Полковник…

— Той не е дошъл да ме отведе, нали? — детето обгърна с ръчички врата на майка си и се притисна в нея.

— Не, скъпа моя! Той няма да те отведе — Елизабет хвана вкопчените ръчички и погледна момиченцето в очите. — Полковник Сакстън е стар приятел на мама. Бих искала да се запознаеш с него. Нали мама ти обеща, че няма да позволи на никой да ни раздели?

Никол кимна и крадешком погледна Колтър.

— Би ли искала да го поканим да остане малко с нас? — детето отново кимна и Елизабет се извърна към мъжа.

Той наблюдаваше как Никол притиска личице до бузата на майка си. Прониза го остра болка. Така му се искаше да ги прегърне и двете и да ги закриля! В същото време у него се надигна гняв. Неговото дете се страхуваше от баща си. И тъй като не можеше да получи веднага отговор на въпросите си, мъчението бе още по-непоносимо.

Да стои безпомощно и да наблюдава как Елизабет гали гръбчето на Никол, целува я леко по слепоочието и й шепне успокоителни слова, беше съвсем непознато за него мъчение.

Най-сетне Елизабет се изправи, но Никол остана скрита в полата на майка си. Поглаждайки леко къдриците на детето, Елизабет се опита да подскаже на Колтър, че моментът е подходящ да каже нещо.

Той приклекна, така че да не плаши с височината си момиченцето и Елизабет му се усмихна окуражително.

— Погледни, миличко, и ще видиш, че той вече не е толкова голям — ласкаво рече младата жена.

Колтър се усмихна. Момиченцето беше миниатюрно копие на майка си. Притежаваше същите деликатни черти и коса, по-светла на цвят, но също толкова гъста и блестяща като тази на Елизабет. Никол издаде напред долната си устничка, когато срамежливо надникна иззад полата на майка си. Той не можеше да откъсне поглед от очите й — същите зелени очи като неговите.

На лицето му се изписа учудване. Силното вълнение, стегнало гърдите му, постепенно премина във всепоглъщащо чувство на любов, толкова ново и толкова дълбоко, че очите на мъжа се навлажниха. Това малко създание бе част от него! От този момент нататък той й обричаше сърцето си, душата си, всичко, което можеше да й даде.

Изпита непреодолима нужда да докосне момиченцето. Протегна трепереща ръка и дрезгаво прошепна:

— Никога преди не съм срещал принцеса…

— Аз не съм принцеса!

— За мен си красива като принцеса.

Никол сериозно поклати глава.

— Мама е красива, не аз.

Колтър отпусна протегнатата си ръка и замислено потри брадичка. Никол се отнасяше с подозрение към него. Той отчаяно се помъчи да открие начин да спечели доверието на момиченцето.

— Съгласен съм, майка ти е прекрасна — рече нежно и съвсем сериозно Колтър. — Но само красиво малко момиченце като теб може да бъде принцеса.

— Красиво?

— Да, много красиво.

— Истинска принцеса?

— За мен ти винаги ще бъдеш истинска принцеса — рече той с усмивка.

Изцяло завладян от дъщеря си, Колтър не забеляза как Елизабет припряно изтри сълзите си. Младата жена знаеше, че той е способен да бъде мил и внимателен, но никога не го бе виждала толкова трогателно нежен. Ако не го обичаше, то това й стигаше да се влюби в него, запечатвайки завинаги в паметта си тези вълнуващи мигове. Неговата чувствителност и търпение разрушиха всички защитни бариери, които от толкова време упорито бе издигнала около себе си. Колтър прикри разочарованието си, че Никол не му върна усмивката, и Елизабет почувства болката му толкова дълбоко, сякаш бе нейна собствена.

Нямаше намерение да се намесва, но той заслужаваше да получи нещо повече от Никол. Елизабет нежно докосна дъщеря си и момиченцето вдигна поглед към нея.

— Мисля, че една истинска принцеса би направила реверанс на джентълмена, поднесъл й комплимент.

Никол се поколеба, ала излезе иззад полата на майка си.

Малките й крачета пристъпиха несигурно, но тя приклекна и направи мил реверанс. Повдигна главица и погледна Колтър, после сведе очи към пода, пристъпвайки срамежливо на място.

— Една истинска принцеса си има замък, нали?

— Е, да, трябва да си има. И аз ще ти…

— Колтър! — предупреди го Елизабет, разтревожена, че изпаднал в умиление, той би обещал дори замък на Никол.

Той я погледна безпомощно. Какво очакваше Елизабет от него? Не знаеше много за децата, а и нямаше представа как да се държи със собствената си дъщеря. Но щом погледна Никол, разбра, че момиченцето очаква той да довърши обещанието си.

— Аз ще… Ще ти намеря някой… — подхвана той неубедително.

Изражението на Никол помръкна и Колтър разбра, че не е оправдал очакванията й. Чувството на нежност, което изпитваше към дъщеря си, бе тъй ново за него. С голямо усилие на волята той се въздържа от прибързани обещания, спомнил си предупреждението на Елизабет. Погледна куклата, която Никол притискаше към гърдите си, и внезапно му хрумна нещо.

— Ще намеря замък за куклата ти! По този начин — добави той по-тихо — и двете ще бъдете принцеси.

Никол погледна майка си, като очакваше нейното одобрение. Елизабет кимна. Момиченцето отново се обърна към Колтър и направи няколко колебливи крачки.

Той затаи дъх в очакване да приеме обещанието му. Болка пристегна гърдите му. Може би щеше да изглежда крайно глупаво в очите на хората, които го познаваха, но в този миг това изобщо не го интересуваше.

Никол срамежливо протегна ръчичка към него.

— С моята кукла сме поласкани от честта да бъдем твои принцеси.

Колтър пое малката й ръчичка и нежно я вдигна към устните си. Затвори очи в мълчалива молитва да заслужи обичта на това дете и се остави на прекрасното усещане, че докосва за пръв път родната си дъщеря.

Когато я погледна, разбра, че тя едва ли осъзнава вълнението, което той изпитва в този миг.

— За мен е чест, мила моя!

Елизабет усети как сърцето й се свива, но се усмихна на дъщеря си, а после и на Колтър. Едва тогава Никол щастливо се засмя.

Дори похвала от висшето командване за отлично изпълнена мисия не би зарадвала повече Колтър. Той се почувства пленен, очарован и изцяло омагьосан от малката палавница.

— Кога? — попита детето.

— Утре! — отвърна той, решен да преобърне с главата надолу Ричмънд, но да намери кукленски замък.

— Никол — строго изрече Елизабет, опасявайки се малката й дъщеря да не поиска още нещо от Колтър. — Иди да покажеш новата си кукла на Рута.

— Няма нужда госпожице Бет — обади се прислужницата от прага, втренчила недоумяващ поглед в тримата. — Дойдох да ви съобщя, че госпожица Емили ще се присъедини към вас — и прислужницата изгледа надменно Колтър.

— Не можеш ли да я разубедиш? — разтревожено я погледна Елизабет.

— Госпожица Емили е упорита като янки! Идва да го види.

Елизабет се втурна покрай Рута в антрето. Ала тихите стъпки на господин Джош и потропването на бастуна на госпожица Емили й подсказаха, че е закъсняла. Нямаше време Колтър да избяга, нито да се скрие. Младата жена стисна юмруци, гордо вирна брадичка и се върна обратно в салона, оставяйки без отговор немия въпрос в очите на Колтър.

Той се изправи и впери поглед във вратата. Зърна абаносов бастун, инкрустиран със сребърни орнаменти. Стори му се подозрително познат и мъжът се помъчи да си спомни къде го е виждал преди. Металният, потъмнял от времето, наконечник на бастуна здраво опираше в пода и контрастираше с нежнорозовата дреха на притежателката му.

Разнесе се тихо шумолене на кринолин и фусти и в стаята се появи самата госпожица Емили, подкрепяна от господин Джош.

Никол радостно се втурна към нея.

— Госпожице Емили, той ми обеща замък! Аз съм принцеса!

— Моля те, Никол, не сега! — Елизабет хвана ръката на дъщеря си и я дръпна встрани. Доловила как Колтър рязко си пое въздух, младата жена се извърна към него.

— Господи, Елизабет! Знаеш ли коя е тази жена?

— Знам много добре, Колтър! — отговори тя дръзко.

— Но това е Лили…

— Не! — гневно процеди Елизабет, забравила за присъствието на Никол в стаята. — Името й е Емили и много добре знам, че беше любовница на баща ми!