Тереза Майкълс
Приютени в рая (13)

Тринадесета глава

Елизабет застина за миг, но бързо дойде на себе си. Гневно впи нокти в ръцете на нападателя си, обзета от ярост и неподозирана сила. Зарита напосоки и чу болезнен стон. Но при втория си опит не улучи.

— Не мърдай!

Думите долетяха до съзнанието й от много далече и пред очите й затанцуваха черни петънца. Задушаваше се. Ръката около кръста й разхлаби хватката си. Краката й докоснаха земята. Отново последва заповед да не мърда, изречена от груб мъжки глас.

— Подчини се!

Тя уплашено кимна. Трябваше да се освободи. Трябваше да спаси Никол…

— Стой тук!

Елизабет не бе сигурна какво я накара да помисли, че мъжът няма да я нарани. Тя отметна кичур коса от лицето си и се обърна да види нападателя си.

Доби?! Произнесе името му безмълвно, мърдайки устни. Той кимна и я предупреди да мълчи. Подчини се. Объркването й изчезна и тя изпита благодарност, че мъжът се бе озовал тук.

Когато я пусна, тя остана неподвижна за момент, ала той грабна оръжията си, и преди да се скрие в гъсталака, Елизабет го последва.

Доби не се обърна назад нито веднъж, не каза нищо, но Елизабет усети, че присъствието й е нежелано. Опита да се промъква безшумно като него.

Когато главата й малко се проясни, до слуха й достигна задъханото пухтене на похитителя на Никол, който тичаше някъде пред тях. Тя се помоли наум негодникът да не падне в тъмнината и да нарани детето й. Удивена колко лесно Доби си проправя път, тя с благодарност го следваше.

Дочу лек шум отляво и се обърна. Викът й заседна в гърлото. Можеше да се закълне, че някой тича успоредно с тях. Но напред се чу суетене, сякаш злодеят бе изгубил пътя. Доби застина, Елизабет също.

— Мамо… — прозвуча сподавеният вик на Никол. Някой бързо запуши устата й и Елизабет се усъмни дали не й се причува. Дори не осъзна, че тича по посока на звука, преди Доби да я сграбчи за ръката.

— Той е обграден! И е разбрал. Остави ме да си свърша работата.

Тя кимна и остана неподвижна за миг.

— Джош заобиколи от другата страна — прошепна Доби в ухото й толкова тихо, че звукът едва ли се чу на повече от няколко крачки.

Елизабет знаеше, че трябва да им съдейства, за да спасят дъщеря й. Но някакъв неясен инстинкт я подтикна да действа, когато Доби се шмугна надясно в ниския храсталак. Тя пропълзя след него.

Доби носеше револвер и мускет. Може би и Джош бе въоръжен. А похитителят на Никол? Може би той също. Дали щеше да използва оръжието си, за да се измъкне? Нищо чудно да заплаши дъщеря й или да се опита да убие някой от мъжете?

Страховете й се превърнаха в реалност, когато едновременно проехтяха вик и изстрел.

— Пусни детето! — изкрещя Доби.

Последва яростно изръмжаване.

Вик на дете…

Сърцето на Елизабет замря в гърдите. Тя дори не бе разбрала в каква близост до похитителя се намира, докато неясната фигура на мъж не изникна пред нея. Никога не можа да си отговори дали наистина бе видяла детето си, или си бе представила ужасеното лице на Никол, което я застави да действа.

В изблик на сляп гняв тя се нахвърли с юмруци върху злодея, ритайки го бясно, само и само за да го накара да пусне Никол. Може и да беше обграден, но той се завъртя и тежкият му юмрук се стовари върху нея. Тя се свлече на колене с глух стон.

Всичко заглъхна.

Заповедта на Доби да пусне детето…

Заплашителният глас на Джош…

Виковете на Никол…

Те бяха последното, което Елизабет чу. Напрегна се да определи откъде точно идват, опита да се изправи, но болката я заслепи и младата жена бавно пропадна в бездънна черна пропаст.

— Искате ли я? Ето ви я!

Доби хвърли оръжието си и пое малкото телце. Нощната тъма бе непрогледна. Войникът извика Джош на помощ.

Точно това целеше непознатият. Той грубо сграбчи Елизабет, изви ръката й и притисна жената към себе си за прикритие.

Свестила се междувременно, тя не протестира — важното бе, че Никол е в безопасност. Само това имаше значение. Бе безсилна да се бори. Тялото й бе толкова изранено, че престана да усеща болка. Времето сякаш спря. Замаяна, Елизабет усещаше, че я влачат нанякъде, чуваше стъпките на преследвачите, искаше да им извика да я оставят.

Внезапно похитителят я пусна. Тя се строполи на земята и простена.

Доби ги настигна и се нахвърли върху мъжа, като едва успя да избегне проблесналото острие на нож.

— Ще те убия! Как се осмеляваш да ги докосваш! — чу Елизабет гласа на Доби.

Последва ръмжене, груб смях и заплахи.

Не можа да различи кой от двамата мъже извика, единият се свлече на колене, другият замръзна за миг, после като обезумял се хвърли напред.

От ръката на Доби шуртеше кръв, но непознатият го нападна. Доби се вкопчи в ръката му и я изви, като в същото време вдигна коляно. Чу се ужасяващо изпращяване на счупена кост. Ножът падна от ръката на похитителя и тя увисна безсилна.

— Елизабет, махай се оттук! — заповяда Доби.

Безстрастният му глас я смрази. Едва различи тъмната му фигура, надвесена над непознатия.

— Какво ще правиш с него? — успя да изрече тя с пресъхнало гърло.

— Върви!

— Къде е Никол?

— С Джош. В безопасност е.

Разбра, че Доби възнамерява да убие похитителя. Потисна желанието си да види, че Никол е жива и здрава. Искаше отмъщение за преживяния ужас. Омразата и гневът я накараха да се зарадва за секунда, че Доби ще накара мъжа да плати най-високата цена за това, което бе дръзнал да стори. Но с всяко вдишване, с всеки героичен опит на изтерзаното й тяло да се изправи, разумът вземаше превес над омразата.

— Не си цапай ръцете с кръвта му, Доби — прошепна задъхано тя и приближи, накуцвайки до него. Фигурата на непознатия бе обвита в сянка и тя не можа да види мъжа, който Алма бе наела за пъкления си план. Не можеше да види лицето му, но не желаеше в кошмарите й да се появява такъв сатанински образ. Видя само как той притисна счупената си ръка към гърдите.

— Кажете на госпожа Уеринг, че никога не ще има дъщеря ми! Кажете й още, че ще я убия, ако отново се осмели да опита да ми я отнеме.

Непознатият не отвърна. Елизабет не очакваше отговор. Доби я подкани да тръгва, ала тя сякаш не го чу. Войникът я побутна. Елизабет сграбчи ръката му, без да мисли.

Похитителят побягна.

Доби я отблъсна и се спусна след него.

Елизабет опита да не мисли какво ще последва, когато Доби го настигне. Не се съмняваше, че ще се опита да го убие. Тя затътри крака. Бледата светлина на изгряващата луна й бе ориентир.

След малко чу стъпки зад себе си, но не се обърна.

— Доби, не мисля, че мога да стигна далеч.

Той не отговори, но когато й предложи ръката си за опора, тя усети гнева му.

— Избяга, нали? Няма значение. Почти съм благодарна. Алма едва ли му е платила предварително. Той ще отиде при нея за пари и ще й предаде заканата ми.

— Спокойна си — недоумяващо изрече той.

— Само така изглеждам — тихо отвърна Елизабет, като осъзна колко малко всъщност може да контролира бушуващите в нея чувства. Копнееше да види Колтър, имаше нужда от утехата му, от силата му. Мисълта за него я накара да добави: — Ако се страхуваш от полковника, сигурна съм, че той няма да те накаже. Никол е в безопасност — тя ускори крачка, за да се увери в думите си.

— Не се намесвай в отношенията между мен и полковника — предупреди Доби.

Изкачиха хълма към къщата. Дворът бе осветен от факли.

В същото време се зададе и Колтър на кон. В първия миг той не забеляза факлите. Светлините заслепиха коня му и полковникът рязко дръпна юздите. Обезумялото животно се изправи на задни крака.

— Джош! Джош, какво, по дяволите, се е случило? — извика той и потупа успокоително коня си. — Доби! По дяволите! Къде са всички?

— Полковник? — извика Рута от прозореца на горния етаж.

— Нещо…

— Колтър! — извика Елизабет и с последни сили се втурна към него.

Той обърна коня си, притисна го с колене и се насочи към нея. Наведе се и й подаде ръка, а с другата продължи да потупва коня. Дори не забеляза Доби. Елизабет се бе вкопчила в ръката на Колтър и трепереща повтаряше през сълзи името му. Той заговори тихо на коня си и звукът на гласа му я успокои. После скочи на земята и я прегърна.

Елизабет не можеше да сподави риданията си. Сгушена в прегръдките на Колтър, тя изплака ужаса от последните няколко часа в неразбираем поток от думи.

Колтър я залюля като малко дете и я прегърна силно. Доби се приближи и полковникът се втренчи в оръжията му. Двамата мъже безмълвно размениха погледи над главата на Елизабет.

С едно-единствено, едва забележимо движение на главата, Доби каза онова, което Колтър очакваше. Мъжът бе избягал. Но важното бе, че дъщеря му и Елизабет бяха живи и здрави.

— Полковник — рече Доби, — бих бил благодарен, ако ме освободите.

— Не сега! Не виждаш ли…

— Не изпълних заповедите ви. А и сега моментът е удобен.

Елизабет се бе поуспокоила и чу думите му.

— Не е вярно, Колтър! Доби направи каквото можа. Ако той не бе дошъл… — гласът й заглъхна и тя се разтрепери силно. — Аз… не искам никой друг тук.

— Госпожо, вие не мислите трезво…

— Достатъчно, Доби! Елизабет е разстроена, но знае какво говори.

Доби понечи да тръгне, но Колтър го спря.

— Благодаря ти. Тези две създания са ми по-свидни и от собствения живот. Дължа ти много, Доби.

Мъжът кимна, а Колтър вдигна Елизабет на ръце и я внесе в къщата.

Елизабет склони глава на рамото му, неспособна да разсъждава. Но когато Колтър тръгна към всекидневната, младата жена го помоли да я заведе при Никол.

— След малко, любов моя. Ще се изплаши, ако те види сега — постепенно мъжът заглуши гнева, който бушуваше в него. Елизабет го изненада, като се съгласи безропотно. Той огледа разкъсаните й дрехи, драскотините и ожулванията, боровите иглички и парченцата кора в косата й, подутината на долната устна, където я бе прехапала, капчиците кръв. Нежно целуна изранените й устни. Да можеше също толкова лесно да я излекува от травмата, която бе преживяла.

Знаеше, че последиците от случилото се още не се бяха проявили, а той се плашеше от депресията, която бе неизбежна. Колтър не бе сигурен, че ще има сили да чуе справедливите й упреци. Бе й обещал безопасност и не бе съумял да я защити докрай.

Емили, подпирайки се с бастуна си, бавно слезе по стълбите и спря в подножието им. Очите на Елизабет бяха затворени и възрастната дама отправи въпроса си към Колтър:

— Ранена ли е?

— Не, поне доколкото виждам — отвърна той, забелязал, че гласът и ръцете на Емили треперят, което издаваше състоянието й. — Аз ще се погрижа за Елизабет. Как е Никол?

— Рута я къпе. Малката иска да види майка си — забелязала вида на Елизабет, Емили додаде: — Ще наредя да донесат топла вода и чисти дрехи. Заедно ще я…

— Не. Аз ще се погрижа за нея.

В погледа му се четеше вина.

— Не можеш да обвиняваш нито себе си, нито някой друг за случилото се, Колтър. Бдителността ни бе притъпена. Очевидно всички подценихме решителността на Алма. Никога не съм си представяла, че ще се сети да търси Елизабет при мен.

— Емили — предупреди Колтър нежно, — казваш ми да не се обвинявам, а ти самата се обвиняваш…

— Не, не исках да кажа това. Никол прекара лека настинка и слабото затопляне на времето ни подтикна да откликнем на желанието й да потича на свобода. Чувствах се виновна, а Джош и Рута, също. Напоследък Никол не ни даваше мира и това ни накара да намалим бдителността си, да помислим как да я разсеем.

— Емили… — Елизабет бе чула всичко. — Не искам никой да се обвинява. Планът на Алма се провали и само това има значение. Къде е Джош? Не е ранен, нали?

— Добре е, но самочувствието му е наранено, той вече не е толкова пъргав, колкото му се иска да бъде — Емили потупа Елизабет по ръката в израз на благодарност и успокоение. — Ще наредя да донесат топла вода. Измий се бързо и отиди при Никол.

— Нали не е…

— Не е…

Емили ги погледна — двамата бяха заговорили едновременно. Тя се насили да срещне умоляващия поглед на Елизабет, въпреки че искаше да успокои и Колтър.

— Всичко, което видях, бяха най-обикновени драскотини. Но последствията понякога са невидими, скъпа. Времето ще ни покаже отговора.

Колтър премълча гневните думи, които напираха у него, защото се боеше Елизабет да не изпадне в паника. Но тя само кимна и отново склони глава на рамото му. Той мина покрай Емили и занесе Елизабет в спалнята. Внимателно я остави на леглото.

Опита да свали дрехите й безболезнено, като се надяваше да я поуспокои. Покорността на Елизабет не можеше да го заблуди. Усещаше, че тя отново преживява всеки ужасен миг.

Покри я със завивките, донесе графата с бренди от задната стая и й даде да пийне глътка. Тя се отдръпна, щом течността намокри устните й, и Колтър не настоя. Той също не пи. Малкото количество бренди, което бе останало, едва ли щеше да прогони чувството му за вина. Той крачеше напред-назад, докато Емили, следвана от Джош, донесе топла вода и чисти дрехи. Когато се опитаха да поговорят на Елизабет, той ги отпрати.

Елизабет седеше отпуснато, не се възпротиви, когато Колтър нежно започна да избърсва с мокра кърпа лицето й, после смъкна малко завивките и откри раменете й. Мъжът се обърна да намокри кърпата, когато улови отражението си в огледалото и бързо отпрати изражението на гняв и болка, изписано на лицето му. Забеляза засъхнала драскотина на кожата й и преди да я измие, устните му я докоснаха като лековит балсам.

Той повтори действието си отново и отново, като прикриваше болката си при вида на всяко леко ожулване, всяка по-дълбока драскотина. Не й предлагаше утеха с думи, само с мълчаливи нежни целувки. Накрая коленичи пред нея да избърше краката й. Голото й стъпало се подаваше изпод завивката. Той сведе глава над него, като се молеше да намери точните думи за това, което искаше да й каже. Докосна посиняващата кожа на гръдния й кош и сърцето му се сви от болка. Умът му отказваше да работи.

Елизабет се надигна и погали косата му. Нежните му грижи и мълчаливата му клетва в любов трогнаха сърцето й. Тя знаеше, че в последвалите мигове, дори ако той никога не я помоли да престъпи брачната си клетва пред Бога и хората, тя ще я потъпче сама. Би била радостна да го стори. Любовта на Колтър беше безценен дар, от който тя не искаше вече да се лишава. Мъжът й даваше сила. Съсредоточи поглед върху него и усети, че и Колтър премисля отново случилото се. Той й даваше кураж, като се показваше толкова уязвим и й позволяваше да го види в подобно състояние.

След няколко минути, примирен, че не е в състояние да я утеши, той й помогна да облече нощницата и халата си. Никой не проговори, но в погледите им се четеше спокойствие, както и убеденост, че трябва да оставят на времето да излекува раните. Детето им имаше нужда от тях в този миг. По-късно щяха да поговорят, да откраднат мигове любов.

Колтър за последен път я притисна в прегръдките си и когато тя се възпротиви, рече:

— Имам нужда да те прегръщам. Не ми отказвай.

Тя мълчаливо прошепна на себе си: „Не мога да ти откажа нищо, любов моя, нищо…“

В стаята на Никол бяха запалени три лампи. Рута стана от стола край леглото, когато влязоха, и се оттегли безшумно. Колтър остави Елизабет да седне от едната страна на Никол, а той се настани от другата.

Сърцето му щеше да се пръсне от вълнение, когато Елизабет хвана ръката му над телцето на тяхното дете и я повдигна към устните си. Леката й целувка и погледът й явно искаха да го помолят за подкрепа и да му дадат кураж, преди младата жена да се обърне към Никол.

— Дойдохме, за да се уверим, че си добре, миличко.

— Уби ли го? — попита Никол и погледна Колтър. Очите й бяха широко отворени, устничките й потрепериха, преди да ги стисне здраво. Измъкна ръчичка изпод завивките и посегна да докосне Колтър.

Колтър стисна ръката на Елизабет, за да спре издайническото треперене на своята, и се премести, за да може Никол да се сгуши в него. Преглътна няколко пъти, преди да се довери на гласа си и да проговори, без да издава чувствата, които не му даваха покой. Тя беше неговата принцеса, а той — нейният приказен рицар, който се бе заклел да убие всеки дракон, изпречил се на пътя й. Пожела да й каже, че е убил злодея, който щеше да преследва в кошмари дъщеричката му.

— Пристигнах прекалено късно, за да го прогоня, Никол — отвърна той най-сетне. — Но исках да го накажа, задето нарани теб и майка ти.

— Този човек е ужасно лош! Господин Джош и Доби го преследваха. А мама се нахвърли с юмруци върху него. Доби беше като луд…

— Да, този човек наистина е много лош и ти си права да вярваш, че Доби е обезумял от гняв. Мама е била много смела. Ние всички те обичаме, Никол. Също Рута и госпожица Емили. Но помни, никой не те обича повече от мама и от мен. А когато обичаш някого, ти се иска той да е в безопасност, никой да не може да го нарани… — прошепна той, преди гласът му да заглъхне. Целуна я по челото, вдъхна сладкия й аромат и усети как сърцето му започва да се отпуска. Пребори се със сълзите, напиращи в очите му, когато устните на Никол докоснаха бузата му.

— Нямам си татко, когото да обичам. Може ли да обичам теб?

Колтър затвори очи, за да спре предателските сълзи и бързо премигна.

— Можеш да правиш всичко, каквото пожелаеш — успя да изрече той със стегнато гърло.

— Не трябва да си толкова тъжен, господин полковник. Аз съм виновна. Втурнах се след красивите лебеди и не се върнах, когато мама ме извика. Не знаех, че лошият мъж се е скрил там. Той не ми разрешаваше да викам. Но аз го ритнах, силно го ритнах. Доби ми каза…

— Какво ти каза, Доби, любов моя? — попита Елизабет, изричайки с мъка думите. Искаше да забрави изминалите часове, но знаеше, че Никол трябва да говори за това, за да успее да забрави преживяния ужас.

— Ние се преструвахме. Доби казва, че това е чудесна игра.

— Преструвахте ли? — Колтър погледна недоумяващо Елизабет.

— Никол обича да си играе на „преструване“ — обясни тя, изпитвайки облекчение. — Има много неща, за които да благодаря на Доби.

— И двамата трябва да му благодарим — каза Колтър и отново насочи внимание към дъщеричката си.

— Ти си много смела принцеса и мама се гордее с теб — прошепна Елизабет, но в същия миг срещна погледа на Колтър. Бе изпълнен с ярост, че детето им е принудено да живее в постоянен страх.

Никол се размърда, измъкна и другата си ръчичка изпод завивката и хвана дланите на Елизабет и Колтър.

— Рута ми даде чай, мамо — рече момиченцето и се прозя. Клепачите й натежаха и се затвориха.

— Спи, миличко. И сънувай най-хубавите сънища.

Елизабет прехапа устни, за да заглуши риданието, което напираше в гърдите й. Колтър повтори думите й.

В гърлото му заседна буца. Изпитваше противоречиви чувства, бе по-скоро горд от смелостта на детето си, отколкото потиснат от своя неуспех. Той дълго се взира в спящата си дъщеря, преди да погледне Елизабет. В очите му се четеше безкрайна нежност.

— С цялото си сърце ти благодаря, че си ми дарила толкова красиво дете! Дори войник на бойното поле не може да се мери с нейния дух и кураж.

В този миг, съзряла обожанието, което той изпитваше към нея и детето им, Елизабет забрави миналото.

— Не, Колтър, аз съм тази, на която Никол бе дадена като дар, за да ми напомня за любовта ти към мен.

Останаха да бдят над съня на Никол, докато Колтър не я убеди, че детето спи спокойно. Тогава отново вдигна на ръце Елизабет и я отнесе в спалнята.

В стаята Елизабет го помоли да я пусне. В камината гореше слаб огън, добавяйки топлината си към благоуханната нощ. Колтър разкопча ризата си и осъзна, че го прави за пръв път от три дни.

— Колтър, Рута ти е приготвила вечеря — рече Елизабет и му показа покрития с ленена кърпа поднос.

— Сигурна ли си, че няма да се чувстваш по-добре в леглото?

— О, там ще се чувствам много по-добре — отвърна младата жена и прикри усмивката си, докато нареждаше вечерята на Колтър в голяма чиния — студена шунка, бисквити и парчета зимна круша. — Искаш ли чаша ябълково вино?

Смутен, Колтър не отговори.

— Колтър? — тя се обърна и видя объркването, изписано на лицето му. — Какво има?

— И аз мога да те попитам същото — отговори той и приближи към нея.

— Не си вечерял, нали? — той поклати глава. — И аз така си помислих. А предполагам, не си имал време да си починеш и да се изкъпеш. Заслужаваш гореща вода и чисто бельо. Чакат те в спалнята ти.

— Не мога да повярвам…

— Да не губим време в спорове — тя продължи да пълни чинията му, докато мъжът се отдалечаваше. — Не се притеснявай, Колтър. Просто искам да изпитам удоволствието да се грижа за теб поне за малко. В замяна на…

— Само не казвай услуга — подигравателно рече той. — Никога не бих повярвал, че…

— Побързай — тя вдигна поглед и му се усмихна лъчезарно.

Колтър пристъпи към спалнята си. От водата в китайското легенче се издигаше пара, бръсначът и ремъкът му за точене бяха поставени върху кърпа, а дрехите му бяха преметнати през облегалката на стола.

— Кога успя да уредиш всичко това?

— Не съм уреждала нищо. Всички тук много те обичаме. Всеки от нас се мъчи да ти го покаже по свой собствен начин — Елизабет не можа да издържи погледа му и отклони очи.

— Само това ли е? — нежно попита той.

— Да.

Потривайки наболата си брада, Колтър се усмихна широко.

— Не можеш да отречеш, че воня като…

— Не! — рязко отвърна тя и го погледна. — Не вониш. Не си запушвам носа, нали? Обичам да съм близо до теб, защото ти си всичко, което един мъж…

— Запази тази мисъл за по-късно, Елизабет — прошепна той и влезе в спалнята. В очите му блестеше едва сдържано желание.