Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Corner of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
solenka (2010)
Редакция
asayva (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Тереза Майкълс. Приютени в рая

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0314-6

История

  1. — Добавяне

Дванадесета глава

Денят на благодарността премина спокойно и хората продължиха да се молят зимата да дойде по-скоро, за да не могат армиите да се придвижват. През първия ден на декември водата в каната в спалнята на Елизабет се покри с тънка ледена корица, а суровият вятър довя надежда, че молитвите й ще се сбъднат.

Няколко дни по-късно пристигнаха новини, че Фредериксбърг е под обстрел и всички прекараха още една „гореща“ нощ. Страхът бе всекидневен спътник на местните жители. Янките бяха прекосили реката. Носеха се слухове за спечелването на едни битки и загубването на други — победи, за които да се веселиш, и поражения, за които да скърбиш.

Колтър не й се обаждаше. Но имаше сутрини, когато намираха доказателства, че се е отбивал или е изпращал някого. Дървен пумпал с връв за Никол, подвързан с кожа том на Тенисън за Емили, която им прочете стихотворението „Нищо не ще умре“ и по този начин им вдъхна надежда.

Елизабет си спомняше с радост усмивката на Рута, когато намери пакет канела и парче мека басма. Друг път имаше истинско кафе. Колтър не бе забравил и Джош, за когото бе донесъл старинен нож. Една сутрин се появиха кафява панделка за коса от кадифе и сатен, както и така необходимите й черни ръкавици от пике, поръбени с копринен ширит, избродиран с жълти и кафяви цветя.

Да, тя се радваше на вниманието към всеки един от тях, но жадуваше да види Колтър, тъй като страхът й за сигурността му нарастваше при всяко затоплянето на времето. В понеделник сутринта, щом отиде на работа, Елизабет научи, че в битката са загинали генерал Коб и други прославени мъже. Генерал Худ бе сериозно ранен, но янките бяха отблъснати.

Докато работеше, редеше наум молитви. Безкрайното чакане и липсата на новини щяха да я подлудят. Помисли си дали да не посети военния министър — нали Колтър бе казал, че са приятели — но подозираше, че никой нямаше да й каже нищо конкретно.

Започнаха да пристигат нови ранени и дамите бяха приканени да се запишат доброволки в лазаретите. Елизабет също бе готова да се притече на помощ, но Емили я разубеди.

— Ами ако те познаят? Нали не искаш да провалиш всичко, което постигнахме с толкова усилия?

Елизабет бе принудена да се съгласи. Емили бе права. Извини се и отказа да се запише доброволка, но я измъчваше чувството, че е загубила уважението на своите колежки.

От генерал Лий дойдоха известия, че Бърнсайд се оттегля към хълмовете зад Рапаханок. Настъпващата зима им донесе затишие и краткотрайна сигурност.

Със свито сърце Елизабет продължаваше да чака Колтър да се върне. Отношенията й с Джена граничеха с недоверие. Вече на два пъти съпругата на Хю бе споделила сведения, които Елизабет знаеше, че не могат да бъдат прочетени във вестниците, нито дочути от разговорите между военните. Но инстинктът я предупреждаваше да не разкрива подозренията си.

Всички обсъждаха резултатите от изборите за Конгрес, състояли се през октомври и ноември, които увеличиха броя на депутатите демократи от четирийсет и четири на седемдесет и пет, но републиканците запазиха мнозинство. Този резултат изненада мнозина в районите на Нова Англия и Западното поречие на Мисисипи. Няколко дни след битката при Фредериксбърг Джена спомена, че по време на политическа сбирка на депутати републиканци сенаторът Съмнър съставил комитет от седмина радикали, които да посетят Линкълн и официално да изискат уволнението на министъра на външните работи Уилям Сиуърд, близък приятел на Маклелан.

Елизабет не беше разтревожена, че Джена знае този факт. Но съпругата на Хю Морган продължаваше усърдно да разисква ревностната надпревара между Сиуърд и Салмън Чейс, министъра на финансите, след което уверено заговори за амбициите на Чейс да се кандидатира за президент и добави, че сенаторът Браунинг, личен приятел на президента Линкълн, бил дал предложение за съставяне на радикален кабинет.

— Покрай твоето семейство ли си толкова добре запозната с тези политици, Джена? — Елизабет наблюдаваше внимателно реакцията на Джена, чиято усмивка остана студена, както и погледът й.

— Не, просто повтарям чути слухове.

— Сигурността на правителството на янките трябва да е наистина много нестабилна, за да се носят подобни слухове.

Джена погледна Елизабет накриво и промърмори:

— Сигурно си права.

Това беше първото им открито спречкване. Поводът за второто бе една нагла лъжа. Елизабет знаеше, че Линкълн използва президентската власт, за да набира войници, без да има издаден декрет от Конгреса. Веднага след обявяването на блокадата Линкълн бе прекратил призоваването на затворници пред съда в Мериленд, като им бе дал възможност да се запишат в армията. По време на една от кратките почивки, госпожа Галуей прочете на глас последните новини от вестниците. Тя спомена за грубо нарушение на закона, което се изразяваше в скандално потъпкване правата на съда. Съдията, председателстващ заседанието, на което трябвало да бъдат разпитани правителствени чиновници за незаконни действия, бил нападнат от войници, докато съдът бил в сесия. Съдията бил бит жестоко, отвлечен и затворен. Това предизвика викове на възмущение сред слушателите.

— Господ да ни пази, ако янките влязат в Ричмънд — възкликна една дама.

— Този жаден за власт войнстващ подстрекател Линкълн няма да има милост към нас — възкликна друга.

— Глупачки — процеди Джена. — Той арестува и хвърля в затвора само онези, които симпатизират на южняците.

— Джена! Не можеш да подкрепяш действията му! — Елизабет беше бясна.

— Погрешно ме разбра. Това е война. Всяка от воюващите страни защитава своята кауза. Нямаме право да ги заклеймяваме.

Елизабет изпусна попивателната хартия точно когато Джена се навеждаше за чантичката си. Ръцете им се сблъскаха и чантичката на Джена се изсипа на пода. Преди Джена да успее да се наведе да събере нещата си, Елизабет видя едно писмо с разкривен почерк и клеймо от предишната неделя: „Скъпа ми Джена, ще се видим…“

Жадна за новини от Колтър, Елизабет попита, без да се замисли:

— Имаш известия от Хю?

— Не — отвърна Джена рязко и пъхна писмото в чантичката си. — От седмици не съм получавала вести от него.

Елизабет намръщено проследи как Джена се затвори в себе си. Нямаше съмнение, че писмото бе написано от мъж. Изтощена от недоспиване, Елизабет не бе способна да разсъждава трезво и не можа да си обясни видяното. Какво можеше да накара Джена да лъже тъй безсрамно? Прави ли бяха другите дами да се отнасят с недоверие към нея? Може би преценката на Елизабет бе погрешна? Дали лоялността на Джена не подлежеше наистина на съмнение? Тази мисъл я накара да се почувства неудобно. Не можеше да я обвинява без сигурни доказателства. Не защото искаше да я защити, а заради Колтър, който бе използвал влиянието си, за да й издейства тази работа.

Елизабет живееше извън града и не бе в състояние да наблюдава постоянно Джена, а не можеше да довери на никого подозренията си.

Въпросът не търпи отлагане, размишляваше тя по пътя към къщи.

Джош й съобщи, че Никол е била неспокойна през целия ден като грахче, подскачащо в тенджера с вряща вода. Поради резките промени на времето Никол бе прекарала лека настинка, но сега се чувстваше по-добре и Елизабет реши, заради всеобщото спокойствие, да я изведе на дълга разходка.

Вече бе станало обичай Доби да помага на Джош да разпрягат мулетата, когато се прибират вкъщи. Елизабет го поздрави, но Доби само кимна, преди да влезе в обора и да се качи на сеновала, където щеше да почива до вечеря. Бе отклонил всичките й опити да поговорят и тя не можеше да се начуди що за човек бе този потаен мъж, който спеше през деня и бдеше над тях нощем.

— Не се тревожете за него, госпожице Елизабет — посъветва я Джош, като видя, че тя още се взира в тъмния обор, където се бе скрил Доби.

— Не мога да се стърпя, Джош, любопитна съм. Чудя се къде ли го е намерил полковникът.

— Той не ще да каже, пък и аз не питам.

— Това е най-умният ход.

— Докажете на полковника, че не сте като мулетата.

— Тук грешиш, Джош. Също толкова упорита съм — изрече тя през смях и тръгна към къщата.

Никол се втурна към нея в мига, в който Елизабет влезе.

— Мамо! Мамо, хайде да поиграем!

— Дете — смъмри я Рута, — остави майка си да си поеме дъх. Да не би дяволът да се е вселил в теб, та цял ден подскачаш?

— Не е, не е! — заповтаря Никол.

Елизабет си представи какво е било през целия ден. Рута бе на ръба на търпението си.

— Никол, нека се преоблека и ще излезем да се разходим.

— Не искам да чакам!

Елизабет погледна дъщеря си. Никол бе нацупила устнички и гледаше много тъжно. Елизабет изпита чувство на вина, че като работи, не й остава време да обръща достатъчно внимание на дъщеря си.

— Ще побързам, миличка, до падането на мрака има още два часа. Ще останем навън дотогава.

— О, мамо, ти си най-най-добрата!

Никол се спусна към нея и се хвърли в обятията й. За момент Елизабет срещна гневния поглед на Рута, и се почувства виновна, че глези дъщеря си. Но заради постоянната заплаха от страна на Алма, бе невъзможно Никол да си играе с други деца, трябваше постоянно да се крият.

Пусна дъщеря си да стъпи на пода, преди момиченцето да усети тревогата й, и побърза да се преоблече.

Поиграха малко в задния двор. Джош цепеше дърва. Денят бе топъл и Емили излезе при тях. Възрастната дама се настани на един стол близо до кухненската врата. Отвътре се дочуваше тананикането на Рута. Елизабет усещаше как настроението й се подобрява при всеки изблик на смях у Никол.

Когато момиченцето я помоли да се разходят в гората, Елизабет се поколеба. Погледна към Джош, който вадеше вода от кладенеца и реши, че безпокойството й е напразно. Извика му, че ще се поразходят малко и тръгнаха.

Хвана Никол за ръка и двете изтичаха по пътечката, която водеше към гората. Усмихна се при вида на блесналите очи на дъщеря си, зачервените й бузки и малкото й телце, което подскачаше непрекъснато.

— Хвани ме, мамо! Хвани ме! — извика Никол, когато майка й я пусна.

— О, миличко, дай малко време на мама да си поеме дъх и после ще се погоним — Елизабет приседна уморено и обгърна колене, без да забележи, че здрачът бавно се спуска. Никол внезапно притихна, загледана в небето. Елизабет проследи погледа й.

Два искрящо бели лебеда, разперили криле, се рееха над тях. Елизабет се присъедини към възклицанията на дъщеря си. Птиците наистина бяха много красиви в полет. Откъм тях се дочуваше тих свирещ звук. Елизабет не бе сигурна дали това бе плясъкът на крилете им, или лебедите издаваха такива звуци.

— О, не, няма да ги изпуснем, мамо! — извика Никол и се затича.

— Чакай, Никол! — Елизабет опита да се изправи, но се оплете в полите си. Когато се освободи, видя Никол да изчезва в гората. Извика й, че сред високите борове няма да може да види грациозните птици.

Докато бързаше към гората, Елизабет долови аромата на восъчните плодове на дафиновото дърво. Трябваше да набере малко за свещите, които възнамеряваха да направят.

— Никол! — извика тя и се огледа. Ниските дъбове се смесваха с боровете, около някои от дърветата се виеха диви лози. Земята бе покрита с червеникавокафяв килим от борови иглички. Изведнъж Елизабет с ужас осъзна, че над гората тегне странна тишина.

— Миличко, отговори на мама! Това вече не е игра — Елизабет застина и трескаво се озърна да открие между дърветата светлосинята рокличка на Никол или да чуе смеха на момиченцето. Може би дъщеря й се бе притаила и чакаше да бъде открита.

Но гората продължаваше да тъне в злокобна тишина.

Тялото на младата жена се скова от страх.

— Никол! — извика тя отново, този път по-силно. В гласа й прозвуча заповед. Елизабет отново се напрегна да чуе отговор, ала не долови нито звук и се втурна напред. Препъна се, краката й трепереха от панически страх. — Никол! — изкрещя как обезумяла, разгръщайки храстите. — Паднала е, загубила е свяст и не може да ми отговори — каза Елизабет на себе си, но ужасът бавно я обсебваше. Сърцето й замираше, когато младата жена застиваше и се оглеждаше, после отново подхващаш бесния си ход. Дишаше хрипливо, едва поемайки си дъх. — Мъничката ми, къде си? Всичко ще бъде наред… Излез! Мама няма да ти се сърди. Само се обади. Дай ми знак къде си. Обади се… — повтаряше тя безспир.

Отчаяните й викове достигнаха до къщата.

Джош се изправи и се ослуша, брадвата му замръзна във въздуха. Той намръщено прекрати работата си. Тъкмо разсичаше един пън, когато отново чу гласа на Елизабет. Ръцете му потрепериха за момент, преди да хвърли брадвата и да повика Доби.

С мускет в едната ръка и револвер в другата Доби изскочи от обора. Сънено разтърси глава, сякаш да проясни ума си. По ризата и по къдравата му коса имаше сламки. Той се взря в Джош с присвити очи.

— Къде са?

— Тръгнаха по пътечката към гората — отговори Джош, наведе се и грабна брадвата.

Проследи бързия бяг на едрия войник, без да се изненада, че Доби не му зададе повече въпроси. Доби знаеше, че Джош не би го извикал без причина. Явно нещо се бе случило. Лицето на Джош посивя и той яростно се упрекна, задето бе оставил Елизабет и дъщеря й да тръгнат сами. И двамата продължаваха да чуват отчаяните ридания на Елизабет. Доби махна на Джош да заобиколи от другия край на гората. Огледа смрачилото се небе и отново чу виковете на жената, които гората сякаш събираше и разсейваше във всички посоки. По-неопитен човек не би успял да определи откъде точно идват.

Елизабет усети как краката й се подкосяват и се подпря на една, дърво. Пое си дъх. Сълзите я заслепяваха. Избърса лице с разкъсания си ръкав. Гърлото й бе пресъхнало и вече не можеше да вика.

Тя се отблъсна от ствола и откри, че е изгубила пътеката, която следваше. Нямаше представа за посоката. Нощта спускаше тъмното си плътно покривало, решена сякаш да я задуши.

— Никол… — извика тя отново и се вгледа трескаво в мърдащите тъмни сенки, криещи незнайни опасности.

Препъваше се, но продължаваше със сетни сили, крепена единствено от мисълта, че детето й има нужда от нея. Излезе на малка полянка, спря, сведе глава и горещо се помоли.

Слаб звук я накара да се обърне рязко. Сподавен вик ли бе чула? Не знаеше, не можеше да определи. Сълзи се стичаха по лицето й. Вдън земя ли бе потънала Никол? Кошмарите от миналото отново оживяха. Изтерзана до смърт, Елизабет безпомощно се свлече на земята.

— Не! Не трябва да се случи отново — изплака тя.

Внезапно изпита гняв и се изпълни с яростна решимост да не позволи да станат отново жертви на Алма. Никога вече нямаше да й отнемат Никол!

Въпреки че бе обезумяла от мъка, Елизабет осъзна, че Алма ги е открила. Алма, чиято лудост почти бе довела Елизабет до умопомрачение.

Проправяйки си път през храсталаците, Елизабет се спусна по посока на приглушения плач, но се препъна във възлестите коренища и се просна на земята.

— Не й позволявай да те победи — прошепна тя на себе си и без да обръща внимание на драскотините, задъхано се изправи.

И тогава между тъмните сенки на дърветата просветна къс светъл плат.

Не носеше оръжие, но самата тя бе по-опасна. Бе готова да се бори със зъби и нокти.

Втурна се към едва различаващата се фигура на мъж, който носеше Никол, с единствената мисъл да освободи детето си.

Ала нечия силна ръка я сграбчи през кръста и я вдигна. Тя понечи да изкрещи, но викът й мигом бе заглушен.