Тереза Майкълс
Приютени в рая (20)

Двадесета глава

Колтър изтича по коридора и зави към стаята на Джена. Не си направи труда да почука. Ритна вратата и тя с трясък се отвори. Първо си помисли, че е закъснял и Джена е заминала, защото плотът на писалището бе чист, а вратите на празния гардероб зееха. Едва когато влезе в стаята, видя зад вратата куфара на младата жена. Въздъхна с облекчение.

Нямаше какво да направи, освен да се помъчи да затвори повредената врата и да седне. Надяваше се Джена да не го накара да чака прекалено дълго. Щеше да бъде в нейна полза.

Почти час по-късно той чу гласа й по коридора. Търпението му бе започнало да се изчерпва.

Джена, от чието набито око не убягваше нищо, забеляза разбитата врата и бързо се обърна към носача, който я следваше.

— Моля ви, почакайте ме във фоайето, няма да се забавя повече от минута — мъжът кимна, а Джена пое дълбоко дъх, изпусна го бавно и влезе, като затвори вратата зад себе си.

— Полковник, не очаквах да ви намеря тук…

— Без игри, Джена! — той можеше само да се възхити на самообладанието й. Взря се изпитателно в младата жена и осъзна, че тя въобще не е изненадана от появата му.

— Игри ли, полковник? Не разбирам какво имате предвид…

Колтър се засмя горчиво.

— Скъпа моя, няма смисъл да упражняваш чара си върху мен. Напразно би било. Аз не съм Хю.

— Не сте моят съпруг, но той е ваш скъп приятел. Мисля, веднъж споменахте, че цените честта повече от всичко друго. Винаги съм се чудила дали това е вярно.

Колтър я погледна втренчено. Долови как умът й трескаво работи и по преднамерените забележки усети, че го подготвя, за да му разкрие нещо.

— Джена, къде е Елизабет? Знам, че е била тук в хотела.

— Защо мислите, че аз знам? — сведе поглед жената. — Може би е дошла тук, за да се срещне с друг джентълмен.

Полковникът побесня. Понечи да се спусне и да я разтърси, но се овладя.

— Предупредих те, не играй! Знам, че е била тук, но не за среща. Оставила е писмо в стаята ми. Мисля, че е изненадала някой, който е претърсвал бюрото ми.

— Обвинявате ли ме, полковник? — попита Джена с медено подигравателен глас.

— Не, Джена, не те обвинявам. Констатирам какво се е случило. Не е нужно да казвам повече, нали? Ти си била там. Факт, не обвинение. Факт, ти редовно си предавала информация на…

— Отивате твърде далече, полковник! Предлагам ви да помислите сериозно, преди да кажете каквото и да било. Съпругът ми ще ви извика на дуел, ако разбере какво сте дръзнали да сторите. Да разбиете вратата на стаята ми и да ми отправяте подобни…

— Вярваш ли, че заплахите ти ще ме спрат, Джена? — Колтър пристъпи към нея и забеляза как тя потрепери. — Искам да знам къде е Елизабет! Ако е пострадала, ще се погрижа да платиш за всичко. Ти и твоят любовник янки!

Тя пребледня и се облегна на вратата.

Колтър се усмихна.

— Вероятно ще ми простиш, че не се държа като джентълмен, но нямам време за губене. Трябва да ми кажеш…

— А в замяна?

— Престани с долното си изнудване, Джена!

Тя гордо вирна брадичката и го изпепели с поглед.

— Какво знаете вие! Бях принудена да се омъжа за човек, когото не обичах. Нито веднъж не дойде да ме види, след като загубих детето ни. Какво право имате да ме съдите?

— Хю не можеше да дойде. Войната бе обявена и той бе мобилизиран. Знаеш това. Писа ти. И не ме интересува защо си станала предателка. Разбираш ли? — процеди той и приближи към нея. — Знам точно какво си правила през цялото време. Редовно ти беше предоставяна фалшива информация. Всъщност ти работеше за нас срещу янките, Джена!

— Не, не е възможно да знаете всичко! — заяви тя с отчаяна смелост.

— Къде е Елизабет? Знам, че имаш нещо общо с изчезването й.

— Няма да научите нищо, освен ако не сключим сделка.

Той я удостои с презрителен поглед, но младата жена дори не трепна.

— Ще се споразумеем ли, полковник?

— Кажи ми условията си, Джена — рече той и се усмихна студено, — но помни, аз не съм Хю! Не разчитай да се държа като джентълмен.

— Уредете ми пропуск за Вашингтон. Само това искам. Не, почакайте… — тя се озърна, избягвайки проницателният му поглед. — Трябва да измислите какво ще кажете на Хю, за да не тръгне след мен.

— Висока цена. Къде е Елизабет?

— Приемате ли?

— С най-голямо удоволствие ще отърва приятеля си от теб — процеди той.

Джена потрепери под хладния му поглед. Опита да се отдръпне, но той опря ръка на стената и й попречи да се измъкне.

— Сред пощата ви имаше писмо за Джеймс Уеринг. Елизабет го прочете. Тогава реши да отиде в Питърсбърг да се срещне с майката на Джеймс.

— Господи! — Колтър затвори очи. Какво ли не си бе мислил, какво ли не бе очаквал, но това не бе му хрумнало. — Кога? — извика той и прониза с поглед Джена.

— Трябваше да тръгне призори. А сега, моите условия.

Колтър се обърна и се отдалечи. Чувстваше се отвратително.

Какво щеше да каже на Хю? Той обичаше Джена толкова, колкото Колтър обичаше Елизабет. Полковникът прокара пръсти през косата си и спря пред писалището.

— Имаш ли хартия и мастило?

— В горното чекмедже — отговори тя. Страхуваше се да помръдне от вратата. Безмълвно проследи как мъжът бързо надраска няколко реда, обърна се и сгъна листа.

— Занеси това в Министерството на войната. Ще ти издадат пропуск. Познават подписа ми и няма да имаш никакви проблеми.

— Ами Хю? — попита тя, взе бележката, но не я разгъна да я прочете.

— Не ми ли вярваш?

— Не, не ви вярвам! Рискувах живота си, напразно както се оказва. Но има някои неща, които успях да направя и за които съм сигурна, че не знаете, полковник.

— Хвалиш се, след като получи това, което искаше.

— Не. Не се хваля. Откраднах съкровищни бонове от Министерството на финансите. И мога да кажа, че успях да фалшифицирам доста от тях.

— Защо ми казваш всичко това, Джена? — нетърпеливо попита Колтър.

— Искам да се уверя, че няма да промените решението си. Нали разбирате, Елизабет ми помогна…

— Мръсница! — Колтър заплашително тръгна към нея, но спря.

— Трябваше да ви кажа… Просто исках да узнаете, че всяко разкритие за мен, ще засегне и Елизабет — Джена разгъна листа и се усмихна. — Отивате да я търсите, нали?

— Веднага щом се отърва от теб — хладно заяви той и сви юмруци.

Тя се засмя подигравателно.

— Постарайте се Хю да не ме последва, полковник. Моят любовник янки е доста ревнив. Той много би се зарадвал на възможността да убие Хю.

— Стой настрана! — процеди Колтър през зъби.

Джена подхвана поли и понечи да направи точно това, но когато Колтър отвори вратата, жената добави:

— Между другото, полковник, може би не сте чули, но групи янки върлуват из района около Питърсбърг. Бих ви посъветвала да побързате.

Колтър не отговори. Дори не затръшна вратата. Но поне можеше да оправдае пред себе си лъжата, която щеше да изрече пред Хю — да смята отсега нататък Джена за мъртва. Приятелят му заслужаваше нещо по-добро.

Джена го проследи с поглед как изчезва по коридора. Планът й бе успял, макар че в душата й остана горчива утайка. Южняшката чест на Колтър щеше да го накара да удържи думата си. Той щеше да намери начин да каже на Хю да я забрави и тя най-сетне щеше да бъде свободна.

 

 

Колата отдавна бе отбила от главния път и Елизабет усещаше болезнено всяко тръскане. Знаеше, че наближават алеята водеща към „Туин Пайнс“. Между дърветата съзря полускрити къщи, встрани от пътя. Страхът бе свил стомаха й в студена твърда топка. Когато завиха по странична по-тясна алея, очертана с борове, Елизабет разбра, че само след минути двете с Никол ще трябва да слязат от колата.

Всичко стана прекалено бързо. Тя благодари на хората, които я бяха докарали дотук, изслуша предупрежденията им да внимава за патрули на янките, вдигна Никол, макар да я боляха ръцете, и тръгна.

Всичко около нея навяваше самота и тягостни чувства. Тя опита да се разсее, като се вгледа в пейзажа. Денят бе облачен и преплетените в свод клони на дърветата над алеята сякаш таяха мрачни предупреждения в играта на сенки. Елизабет потрепери и притисна Никол към себе си. Препъна се и Никол извика уплашено, но Елизабет бързо я успокои с нежни думи.

Пътят завиваше и Елизабет спря за момент да прегърне по-добре Никол. Въздухът бе топъл и младата жена долавяше влажния мирис на идващия сняг. Тези закътани гористи места, където някога бе намерила убежище, вече не предлагаха сигурност. Елизабет бе обзета от чувство за надвиснала невидима опасност.

Тя си даде кураж и продължи да върви.

Скоро зад няколко високи бора се показа къщата и Елизабет отново спря. Постройката бе солидна, макар и дървена. Масивни колони поддържаха широките веранди и на двата етажа. Младата жена се огледа и се намръщи. Нямаше и следа от живот. Дворовете и стопанските постройки бяха оттатък възвишението, близо до рекичката, а точно зад къщата се намираха помещението за опушване на месо и кухнята, заедно с жилищата на слугите. Но всичко наоколо бе безлюдно и пусто.

— Мамо, гладна съм.

— Да, любов моя, знам. И ти обещавам, че скоро ще бъдеш нахранена и ще се стоплиш — но докато уверяваше детето си, Елизабет започна да се чуди дали Алма е тук. Тя продължи напред, забеляза зейналите порти на обора, почти откачени от пантите си, както и други признаци за занемареност. Оградите, някога бели, сега или липсваха, или в тях зееха големи дупки. Когато зави по алеята за каретите, видя олющената боя на къщата, голите пръти на храстите и лозите, обвили верандата на първия етаж.

Елизабет нямаше сили да продължи. Вече не се страхуваше от Алма, а от това какво ще намери зад затворените врати. Остави Никол да стъпи на земята, здраво хвана малката й ръчичка и остави кошницата.

Никол бе притихнала, но щом погледна дъщеря си, Елизабет осъзна, че трябва да събере смелост за това, което я очаква, и да окуражи момиченцето.

Заедно изкачиха големите стълби и приближиха вратата. Елизабет почука, почака малко и пак потропа.

— Мамо, тук няма никой. Искам да си отида вкъщи.

Елизабет не отговори. Натисна бравата и за нейна изненада вратата не се оказа заключена. Отвори я и двете влязоха. Младата жена потрепери при спомена за изживените мъки в този дом.

Сводестото антре беше точно както си го спомняше с колоните и ламперията. Широкото вито стълбище водеше към стаята, където я бяха държали като затворничка и тя потръпна веднъж, два пъти, и после неудържимо се разтресе.

— Алма! — извика тя.

Отговор не последва. Вратите на всекидневната бяха затворени и Елизабет се поколеба за момент, преди да пристъпи вътре. Стаята бе точно както си я спомняше — мраморната полица над камината, отрупана със статуетки, английските тапети, старите опушени семейни портрети, богато украсените с дърворезби мебели. Обстановката я потискаше, но в кошницата до камината имаше дърва и тя побърза да запали огън.

Когато пламъците лумнаха, Елизабет настани Никол в голям люлеещ се стол, придърпа го към огъня и уви момиченцето в одеяло. Насили се да се усмихне, прибави още дърва и започна да говори на дъщеря си, за да разсее мрачната атмосфера.

— А сега бъди добро момиче и стой тук, докато намеря нещо за хапване. Ще си устроим чудесна вечеря на топло.

— Тази къща е лоша, мамо!

— Не. Къщата не е лоша, Никол. Мама няма да…

— Спомням си! Ти плачеше тук…

Елизабет не смееше да погледне дъщеря си. Затвори очи, като се чудеше дали не бе проявила непростимо безразсъдство, като бе дошла тук. В този момент всички доводи й се сториха безсмислени.

— Мамо…

— Не, не, Никол. Ще ти покажа, че къщата не е лоша. Само хората могат да бъдат лоши. Тук няма никой, който да ни нара ни. Вече не. А сега стой тук и чакай мама.

Елизабет претърси всички стаи на долния етаж. Не откри нищо, което да не бе на мястото си, но имаше чувството, че стаите не са били обитавани от дълго време. Не съдеше само по слоя прах по мебелите, а и по застоялия въздух. Тя застана насред антрето, взирайки се в стълбите, но нищо, никаква сила не можеше да я накара да ги изкачи. Решително тръгна към задната част на къщата, излезе и пое към кухнята.

Тлеещите въглени в огнището я обнадеждиха, че някой все пак е останал тук. По дървената маса имаше трохи, но лавиците в кухненския килер бяха празни.

Тя не спираше да вика Алма, но не получаваше отговор. Извади вода от кладенеца и я сложи да заври, след което се върна в къщата и реши да надникне в мазето.

Напъна с всички сили да отвори дебелата врата и когато тя изскърца и се открехна, отвътре лъхна непоносима воня.

Елизабет надникна в тъмнината. Тръпки полазиха по гърба й и младата жена си помисли дали не е по-добре да се върне в кухнята за свещ. Единствено мисълта за Никол, която бе гладна, я накара да слезе по стъпалата. Вонята бе нетърпима. Елизабет повдигна полите си и покри устата и носа си с ръка, като се опитваше да не диша дълбоко. Сумрачната светлина на облачния ден не проникваше през тесните прозорчета на мазето. Младата жена се обърна към полиците, вградени в стената, и опипом потърси дали има нещо по тях.

След първите няколко стъпки, които направи, намери само празни лавици и продължи напред в тъмнината, като внимателно опипваше с крак пътя. Почти извика, когато докосна някакъв вързоп и пусна полата си, за да го хване. Сложи го под мишница. Бе или боб, или ориз, но още веднъж протегна ръка към лавиците, без да обръща внимание на лепкавите паяжини, които се оплитаха в пръстите й.

При всяко вдишване й прилошаваше, докато накрая не издържа. Отвратителната воня я задави и когато се обърна, младата жена загуби равновесие и падна.

Изпусна пакета, сграбчи лавицата и усети дървени трески да се забиват в дланите й. Извика, когато се удари в нещо голямо и твърдо, което я накара да се превие от болка.

За момент остана да лежи неподвижно. После повдигна глава и вдиша едновременно. Очите й се разшириха от ужас, когато усети на какво е паднала.

В гърлото й застина вик.

Търсещите й пръсти напипаха леденостудена ръка. Тя се обърна на другата страна, неспособна да спре гаденето. Човешко тяло! Беше паднала върху нечие мъртво тяло. Краката не я държаха и Елизабет запълзя. Всяко движение, с което се стремеше да избяга от този ужасен гроб, забиваше все по-дълбоко в дланите й дървените трески. Ала тя не усещаше болката. Трескаво пълзеше по пода, по-далече от трупа.

Трябваше да се махне оттук. Залитаща, Елизабет успя да намери стълбите и се опита да ги изкачи. Свлече се на земята навън, гадеше й се.

Застанала на колене, с наведена глава, Елизабет отказваше да мисли за мъртвеца в мазето. Тя изтри уста с опакото на ръката си. Трябваше да се добере до Никол.

Дъщеря й бе права. Тази къща беше лоша. И Елизабет явно съвсем бе загубила ума си, щом се бе върнала тук.

Преглътна, изправи се и вдиша чистия въздух, след което затича, залитайки, към къщата. Отвори вратата и отново я прониза болка, дланите й кървяха.

— Никол! Никол! — извика тя, водена от безименна заплаха, която бе усетила и толкова глупаво бе пренебрегнала.

Коридорът сякаш се бе издължил през няколкото минути или часове, откакто бе оставила детето. Или собствените й крака отказваха да я заведат до стаята?

Елизабет спря внезапно. Вратата на всекидневната бе отворена.

— Никол? — прошепна тя. Не чу нито звук. — Господи, не! Не! Отговори ми, Никол! Отговори ми…

Тя бавно се извърна към стълбите и опита да преглътне буцата, заседнала в гърлото й. Устата й бе пресъхнала. За момент се олюля, неспособна да се подчини на заповедта на ума да изкачи стълбите.

Единствено мисълта, че Никол можеше да е там, изплашена, нуждаеща се от нея, й даде сили да преодолее ужасните спомени.

— Мама идва… — прошепна тя едва чуто.

— Никол не може да те чуе, Елизабет.

— Алма?! — промълви Елизабет и застина.

Страхът, който я парализираше, се разби на парченца. Отчаяно се вкопчи в мисълта, че Алма няма да нарани Никол Странно спокойствие обзе тялото й и Елизабет бавно се извърна.

Почувства се така, сякаш срещаше Алма за първи път. Виждаше я като през мъгла. Изглеждаше царствено всемогъща. Високата й стройна фигура, правилните черти на лицето й — всичко издаваше изключително присъствие на духа, въпреки че Алма не бе красива. Заради млечнобялата си кожа, която ревностно пазеше от слънцето и съвсем леко побелялата й руса коса, свита на кок, жената изглеждаше доста по-млада от годините си.

Лед. Смразяващ лед. Също като диамантените обеци, които просветнаха, когато Алма наклони глава и се взря в Елизабет с бледосините си, почти безцветни очи.

— Ела! Чаках те прекалено дълго.

Елизабет проследи как Алма влезе във всекидневната. Парализирана, тя не бе способна да й се противопостави както някога.

Нали затова дойде, напомни си тя. Вярвай, че Никол е в безопасност. Но не помръдна.

Погледна ръцете си, но й се сториха като чужди. Бавно ги обърна и се взря в изранените подпухнали длани, без да може да спре треперенето на тялото си.

Страхливка! Страхливка…

Молитвата против страх, която често си бе повтаряла по време на затворничеството си тук, както и изщракването на ключалката, отекнаха в съзнанието й.

Не! Не беше страхливка, но не трябваше да подценява Алма. Майката на Джеймс бе олицетворение на злото. С тази мисъл Елизабет влезе в стаята.

Потърси с очи Никол.

— Къде е тя, Алма?

— Почива си. Сложих я в старата ти стая.

Елизабет пренебрегна жеста на Алма да седне до огъня. Никол бе на горния етаж и явно бе заключена. Елизабет отхвърли прекалено познатата й роля на жертва, в която Алма обожаваше да я вижда.

— Алма, наистина ли изпитваш удоволствие да разиграваш надмощие? Знам за Джеймс. Знам как е умрял. Заклеймен като страхливец. Бил е застрелян от собствените си подчинени, когато се опитал да избяга преди битката — Елизабет замълча. Всяка дума, която изричаше, я изпълваше с чувство на сила и свобода. Гласът й бе твърд, нападаше жената срещу себе си, без да се разкайва за опустошението, което предизвиква у нея.

— Лъжи, само лъжи — продължи тя. — От самото начало си използвала всички ни, за да постигнеш целта си — мен, Джеймс, Колтър и дъщеря ми. Как можеш да живееш в мир със себе си? Скърбиш ли истински за сина си? Или и това е лицемерна лъжа?

— Джеймс не бе достоен за скръбта ми.

— Господи, безчувствена вещица! Той те обичаше. Джеймс бе готов да направи всичко, за да те зарадва — Елизабет пристъпи напред, взирайки се в Алма, като се надяваше да открие знак, малка пукнатина в леденото й спокойствие. Нищо. — Наистина ли мислиш, че щях да ти позволя да изваеш дъщеря ми по свой образ и подобие? Само през трупа ми!

— Виж, това е идея, Елизабет — Алма вдигна ръка, скрита досега в диплите на полата. Усмихна се и насочи към Елизабет дългото дуло на пистолет. — Мисля, че трябва да се оттеглиш, скъпа моя. Имала си дълго пътуване.

— Кой е мъртвецът в мазето, Алма?

— Това не те засяга.

— Кой е мъртвецът в мазето? — повтори Елизабет и повиши глас, като отчаяно се мъчеше да остане спокойна.

Алма грациозно се изправи и все още с пистолет в ръка тръгна към нея. Елизабет нямаше друг избор, освен да отстъпи назад.

— Къде са слугите, Алма?

— Избягаха с един проклетник янки, който ги подмами с обещания за свобода. Какво знаят те? Свободата носи отговорности!

— Да, да, права си — Елизабет отстъпи в коридора и си помисли как да избяга, но Алма ускори крачка и приближи към нея.

— Ще бъдеш послушна, нали, Елизабет?

— Да, да, разбира се.

— Добре. Радвам се да го чуя.

Елизабет не изпускаше от поглед дулото на пистолета. Опита да прецени силата на Алма и се зачуди дали би могла да й отнеме оръжието.

Сякаш прочела мислите й, Алма изкрещя:

— Качвай се в стаята, Елизабет! Вече го използвах и открих, че съм доста точен стрелец. Трябваха ми само три изстрела, за да довърша Билингс.

— Билингс?! — повтори Елизабет, ненавиждайки треперенето на гласа си. Кракът й се удари в най-долното стъпало и, без да се обръща, тя повдигна полата си и гърбом започна да изкачва стъпалата. За момент си помисли, че Алма е забравила за присъствието й. Майката на Джеймс бе втренчила празен поглед в пространството. Но само след миг бавно тръсна глава и отново насочи вниманието си към Елизабет.

— Билингс е мъжът, когото наех да доведе Никол тук, където й е мястото.

— Ти… ти си го убила?! — в този миг Елизабет осъзна, че Алма е луда. Не обезумяла от стремежа да си присвои нещо, което смяташе, че й принадлежи, а наистина луда.

— Той ме провали, скъпа моя! Аз не понасям провалите. По-добре, че Джеймс умря. И той също ме провали.

— Джеймс те обичаше, Алма. Спомняш ли си как ти носеше подаръци, когато се връщаше от пътуване? Ти харесваше подаръците му. Ти…

— А ти ревнуваше.

Омразата в гласа й разколеба Елизабет. Не знаеше дали да се съгласи. Как да възпре Алма? Как да вземе Никол и да се махнат оттук?

— Как те провали Джеймс? — попита тя, като се надяваше да отклони вниманието й.

— Глупакът прихвана заушки. Възстанови се, но загуби единствената си способност — да има деца. И тогава се спряхме на теб. Слаба, отегчителна, глупава наивница. Много бързо повярва, че Колтър те е предал. Тогава убедих Джеймс да ти предложи женитба. Глупакът имаше скрупули. Бяхме намерили смисъл в живота пред нас, а синът ми се осмели да постави приятелството си с Колтър над моята любов. Бе готов да ме изхвърли от къщи. Радвам се, че е мъртъв, чуваш ли? Радвам се, че не се наложи сама да се отърва от този некадърник, както направих с баща му.

Елизабет слушаше онемяла.

Алма се изхили.

Налудничавият й смях ужаси Елизабет. Тя се обърна и побягна. Най-сетне бе научила защо Джеймс е излъгал Колтър.

Един куршум се заби в стената над главата на Елизабет.

Един куршум, който накара капитанът янки да спре отряда си на пътя и да даде заповед на войниците си да обкръжат „Туин Пайнс“.