Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
A Corner of Heaven, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,3 (× 27 гласа)

Информация

Сканиране
solenka (2010)
Редакция
asayva (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Тереза Майкълс. Приютени в рая

ИК „Арлекин-България“, София, 1995

Редактор: Ирина Димитрова

ISBN: 954-11-0314-6

История

  1. — Добавяне

Шестнадесета глава

Елизабет прие. Както и да се извиняваше пред себе си и на Емили, тя знаеше, че не може да позволи Колтър да се върне към военните си задължения и да се тревожи за нея и за Никол.

Когато съобщи решението си, тя успя да се справи с бурята, която последва.

— Не трябва ли да предупредиш тази млада жена…

— Наоми — подсказа й Колтър услужливо, докато изнасяше куфара на Никол.

— Да, Наоми. Не трябва ли първо да й съобщиш, че идваме?

— Вече съм се погрижил за това, скъпа. Доби потегли… — той млъкна, преди да й каже кога точно бе заминал Доби за Ричмънд.

— Колтър!

Той пренебрегна предупреждението в гласа й.

— Ти вече се съгласи, скъпа. Много е късно да променяш решението си.

Елизабет знаеше, че не й казва всичко. Той беше съобщи новината на Никол в мига, в който тя сънено надникна в стаята. Нейната радост накара всички да заработят трескаво.

Емили, размишляваше Елизабет, докато прибираше дрехите си, бе показала разбиране и дори бе подкрепила Колтър.

Елизабет бе гневна, защото можеше да си представи как са се чувствали жителите на Ричмънд, когато янките са били само на деветнайсетина километра от вратите на града, обсаден от всички страни от неприятеля.

Но когато се присъедини към останалите, тя се усмихваше. Сбогуването беше сърдечно — всички се прегърнаха, целунаха се и си обещаха да се съберат отново за Коледа. Елизабет погледна Колтър, когато Емили спомена за приближаващия празник, защото подозираше, че полковникът няма да бъде с тях.

Най-сетне Джош ги подкани да тръгват, защото иначе трябваше да се връща по тъмно. Елизабет седна между Джош и Колтър на кожената седалка, а Никол — в скута на Колтър.

Беше му благодарна, че се опитваше да забавлява дъщеря им по пътя към града, защото изведнъж бе обхваната от съмнения, задето бе приела да се преместят.

Успокояваше се единствено с думите на Емили на сбогуване, че може да се върне, ако не й хареса на новото място. Елизабет потисна лошото си настроение. Колтър постоянно даваше напътствия на Джош и тя бе доста изненадана, когато завиха по Франклин Стрийт и се насочиха към тясна алея. До градинската врата водеха няколко стъпала и Елизабет зърна тухлена двуетажна къща над високата ограда.

— Никол ще може да играе на воля в градината — рече Колтър и подаде момиченцето на Джош, който вече бе слязъл от колата. Полковникът скочи, хвана Елизабет през кръста и я свали на земята. — А ти ще можеш да я наглеждаш, тъй като твоите стаи са на първия етаж.

Елизабет кимна нервно, пооправи бонето на Никол, а после и своето. Джош вече бе отворил вратата и Елизабет видя двора, където се извисяваха два големи чинара и магнолия, които хвърляха дебела сянка.

Колтър стисна Елизабет за ръката, прегърна Никол и се усмихна.

— Няма да съжаляваш, обещавам ти.

Джош вървеше след тях с малък сандък. Колтър ги поведе по алеята през добре поддържаната градина към задния вход. Когато почука, Доби мигновено отвори вратата и им стори път да влязат.

Високи тавани, които запазваха хладен въздуха вътре, голи, измазани с хоросан, стени, махагонова ламперия и голямо централно стълбище, бе всичко, което Елизабет успя да види, преди Колтър да насочи вниманието й към приближаващата се млада жена.

— Елизабет, това е Наоми.

— И мен — извика Никол, като гледаше с широко отворени, по детски любопитни, очи.

— Ще представя и теб, принцесо — каза Колтър, без да осъзнава гордостта в гласа си и начина, по който погледна дъщеря си. — Това е госпожица Никол… — той се изчерви и се извърна.

Елизабет побърза към него, отгатнала какво бе готов да каже. Тя не бе сигурна как да поздрави грациозната красива млада дама, която спокойно срещна погледа й. Свободна ли беше, или робиня? Никол ставаше нетърпелива и реши нещата вместо нея.

— Ще си играеш ли с мен? Можеш ли да правиш хубави кексчета с мед като Рута? Искам да сляза — помоли тя Колтър.

Наоми подаде ръка на детето, когато полковникът остави Никол да стъпи на пода.

— Да, ще си играя с теб. Но не умея да правя кексчета с мед. Ала може би ще харесаш моят крем брюле — гласът на младата жена бе приятен и мелодичен.

— Какво е това?

— Сладък крем, който се прави с яйца. Той ми е любимият.

— Искам да видя стаята си.

— Никол, ние молим, а не искаме — смъмри я Елизабет.

— Извинявай, мамо. Може ли?

— С ваше позволение, госпожо.

Елизабет забеляза, че нито в погледа, нито в маниерите на Наоми се забелязваше раболепие, присъщо на слугите. Тя кимна и странно — почувства се неудобно от ведрото спокойствие, което излъчваше квартеронката.

— Докато Наоми показва на Никол стаята й, ние можем да поговорим във всекидневната, Елизабет.

И той я въведе в стаята, преди тя да успее да изкаже слабите опасения, които таеше. Стаята бе тясна, но умело подредените мебели от тъмен махагон създаваха чувство за простор. На камината имаше полица, върху която бе поставен позлатен часовник, обграден от два свещника. Огледалото над камината също бе с позлатена рамка и отрази лицето на Елизабет. Семплата й рокля, с която обикновено пътуваше, бе измачкана и прашна. Елизабет не можа да се въздържи и мислено я сравни със скъпата рокля на Наоми, която не бе натруфена, а скромно украсена с тъмносини панделки на шията, ръкавите и подгъва, подчертавайки матовата й кожа.

— Ти май не я хареса — каза Колтър и застана зад нея.

— Откъде ти хрумна? Та аз не я познавам.

— Но забелязах по преценяващия ти поглед, че откри нещо, което те смути. Да не би да е заради цвета на кожата й?

Елизабет се отдалечи на няколко крачки, но пак остана с гръб към него.

— Тя е красива.

— И Андре мисли така. А сега, моля те, не ме заблуждавай, кажи ми какво не е наред. Иска ми се да остана, но трябва да…

— Съжалявам, Колтър. Но ти спомена толкова малко за нея — тя вдигна леко рамене и се обърна. — Да не губим време, щом трябва да тръгваш — Елизабет се отпусна в прегръдките му с тих вик.

За момент той бе готов да й обещае всичко. Но замълча и се наслади на тялото й, притиснато към неговото, преди да я целуне. Когато усети да го обзема желание, той не посмя да продължи целувката и прекъсвайки ласките, се отдръпна.

— Ще опитам да се върна довечера, но не обещавам. А Наоми ще ти каже това, което искаш да знаеш.

— Обичам те! Тръгвай и нека Бог те пази.

Колтър искаше да й каже още мили думи, но Джош се появи на вратата.

— Разтоварих всичко, госпожице Елизабет. Мисля да се връщам. Полковник… ще искате ли да ви откарам?

— Не, Джош, но преди да тръгнеш, бих искал да…

Елизабет не чу останалото. Колтър бе излязъл с Джош в антрето и младата жена чу Никол да го вика. Този път не заплака. Помъчи се въобще да не мисли за заминаването му.

 

 

Колтър не се върна вечерта. Елизабет бе разочарована. Опита да опознае по-добре Наоми, която вече бе спечелила симпатиите на дъщеря й. Но Никол бе дете, а децата лесно приемаха всеки, който се държеше мило с тях. Елизабет нямаше основания да не одобрява думите или поведението на Наоми, която бе сърдечна, щедра и търпелива с дъщеря й.

Когато сложиха Никол да спи, а часовникът-замък — нейната гордост — бе поставен на бюрото до нея, Елизабет предложи да направи чай. Наоми подреди всичко на поднос и го внесе в предната стая.

Пред прозорците до пода се спускаха пищни дантелени завеси. Брюкселски килим на сини, сиви и зелени цветя, предразполагаше към спокойствие. Шкафът в ъгъла бе с изчистени линии, обикновен, но дървото блестеше, скоро полирано. Елизабет съгледа пиано до едната стена и много се зарадва, защото обичаше да свири и често си бе мислила да научи и Никол. Двете канапета край камината бяха тапицирани със зелен копринен брокат, а по-малките кресла от резбовано абаносово дърво бяха украсени с гоблени. Няколко масички с мраморно покритие допълваха изисканата обстановка.

Елизабет осъзна, че усмихнато оценява обстановката, едва когато Наоми влезе.

— Харесва ли ти стаята? — промълви квартеронката.

— Да, очарователна е — Елизабет проследи с поглед Наоми, възхитена от грацията й.

Елизабет бе впечатлена от скъпия китайски сервиз със сини и златни шарки. Наоми подаваше крехкия порцелан с такъв финес, сякаш бе правила това през целия си живот. Елизабет бе любопитна, но добрите обноски не й позволяваха да задава въпроси. Ала Наоми още веднъж отгатна мислите й.

— Баща ми е бял, някога беше много богат. През целия си живот съм била заобиколена със скъпи и красиви вещи — всичко, което може да се купи със злато. Включително и майка ми. Тя беше негова любовница и умря още когато бях малко момиче — Наоми остави чашата си с тъжна усмивка.

— Моля те, не говори за това, ако…

— Но ти би искала да знаеш, нали? — в погледа, който отправи на Елизабет, нямаше нито неодобрение, нито критично отношение. Наоми чаровно повдигна рамене и каза: — За мен няма значение, но за теб има, и то огромно. Баща ми загуби състоянието си. Заминахме на север към Вирджиния, накрая той реши да се установи тук. Но когато загубите му на покер нараснаха неимоверно, си науми да използва мен за залог. Андре стана свидетел на всичко и не му позволи да го напрани. Нае тази къща, купи ми дрехи, храна…

— Наоми, замълчи, моля те! Нямам никакво право да се ровя в душата ти — Елизабет изживяваше вътрешна борба. Накрая прямотата й победи. — В известен смисъл, мисля, че двете с теб сме…

— И двете сме обичани силно от двама много мили джентълмени — довърши Наоми вместо нея и се засмя нежно, от сърце.

Разговаряха до късно през нощта за всекидневните грижи, за работата на Елизабет. Споделяха опасенията си за изхода на войната. Когато накрая Елизабет предложи да си лягат, осъзна, че е щастлива, задето Колтър я доведе тук, макар да й липсваха Емили, Рута и Джош.

Дните им минаваха еднообразно и спокойно. Между двете жени се установи искрено приятелство и те справедливо си поделиха домашните задължения.

Доби бе крайно дискретен и отказваше да се храни заедно с тях, но Елизабет оценяваше загрижеността, с която я охраняваше и неотлъчно я следваше, особено с приближаването на Коледа, когато Ричмънд гъмжеше от хора.

Тръгна слух, че министър Меминджър искал да премести част от служителите си извън Ричмънд. Говореше се какво ли не, идеята предизвикваше доста противоречиви мнения и предположения. Чиновниците спореха, че печатането и подписването на боновете на едно и също място намалявало опасността за подправянето им и за злоупотреби. Елизабет бе объркана. Не можеше да си позволи да загуби работата си, но мисълта да се премести толкова далеч и да не вижда Колтър, бе непоносима.

И двете с Наоми успяваха да припечелват допълнително, като шиеха дрехи за армията. Госпожа Галуей бе уредила този ангажимент. Печелеха по един долар за всяка ушита риза и по четири долара за връхна дреха, което изискваше няколко дни работа. Цените на храните постоянно растяха и двете жени нямаха избор. Когато накрая бе обнародвано решението съкровищницата да остане в Ричмънд, много хора въздъхнаха с облекчение.

Емили изпрати по Джош покана да й гостуват за Коледа. Елизабет опита да убеди Наоми да дойде с тях, но тя отказа.

— Ако Андре си дойде в отпуск, искам да съм тук, с него.

— Но ние можем да му оставим бележка — предложи Елизабет. — Колтър вероятно ще се отбие първо при Емили, ако успее да си издейства няколко дни. Така бяхме говорили.

— Тогава трябва да вземеш малката си дъщеричка и да отидете да го чакате там.

Обхваната от всеобщото весело настроение покрай празниците, Елизабет изпрати покана и на Джена. Но за разлика от Наоми, тя въобще не спомена за възможността Хю да си дойде за Коледа. Отказа да напусне града, за да не пропуснела приемите, на които била поканена.

Наоми и Никол бяха украсили предната стая с борови клонки, които Доби ги бе завел да начупят. Панделките придаваха празнично настроение с яркия си ален цвят. В единия ъгъл поставиха коледно дърво, украсено с панделки и разноцветни прежди, които намериха в стара кутия за ръкоделия в кухненския килер. Наоми, която бе изкусна в шиенето, бе направила цветя от дантела, а Доби ги бе изненадал с дървена позлатена звезда. За съжаление, не разполагаха със свещи, които да запалят, защото бяха много скъпи и Елизабет не можеше да си позволи да купи. Но плати доста за чифт поръбени с дантела кърпички за Наоми. И двете единодушно решиха, че Доби има нужда от нова риза и заедно му ушиха. Размениха си подаръците следобед на коледния ден, след като Елизабет се прибра от работа.

Никол, обхваната от радостна възбуда, непрекъснато повтаряше, че трябва да тръгват. Бъбреха весело с Наоми и се кикотеха. Когато Джош дойде да ги вземе, Никол носеше покрита кошница, с която отказа да се раздели, и Елизабет пожела весели празници на новата си приятелка. Доби, вече на коня, ги чакаше и четиримата потеглиха.

Денят бе студен и Елизабет обви коленете на Никол с одеяло. Дъщеря й се сгуши до нея и Елизабет разпита Джош за Емили и Рута. Научи, че са добре, но се разстрои, когато чу, че войници и от двете армии, са минавали близо до фермата.

— Скрихме припасите, госпожице Елизабет. Човек не знае кога ще решат да крадат. Свещеникът ни посети и остана за вечеря. Разказа ни как селяните са се простили с конете си, с мулетата и с всичко, което може да се отнесе.

— Може би госпожица Емили ще размисли и ще дойде да живее с нас в Ричмънд. Ще ни бъде малко тясно, но ще се справим. Там всички ще бъдем в по-голяма безопасност.

— Опитайте да поговорите с нея, но се съмнявам, че ще приеме.

Сгушена до майка си, Никол бе заспала, когато пристигнаха във фермата. Почти се бе стъмнило, но Рута изтича от кухнята да ги посрещне. Смееше се и плачеше. Примамлива миризма на печено месо се разнасяше из нощния въздух, когато внесоха кошниците в къщата.

Никол изтича да види госпожица Емили, веднага щом й каза ха, че е в предната стая. Елизабет извади дребните подаръци, които бе донесла за празничната вечеря.

— Цял пакет захар! — възкликна Рута и се усмихна. Облиза устни и извъртя очи, което накара Елизабет да се разсмее.

— Има и ориз, картофи и парче бекон — Елизабет вдигна поглед от кошницата и взе другата, която носеше Джош. — Сега, Рута, не искам да те обидя, но нося два пая, подарък от младата жена, която се грижи за Никол.

Рута ги погледна и недоволно промърмори, докато ги слагаше на полицата в килера. Елизабет подаде на Джош увити в кафява хартия пакети.

— Сложи ги под коледното дърво — прошепна тя.

На дъното на кошницата бе куклата за Никол, но щеше да я сложи под дървото, след като момиченцето си легне. Накрая закачи пелерината и бонето си и отиде да поздрави Емили.

След вечеря, когато подаръците бяха подредени под дървото, Елизабет седна на килима до стола на Емили. Преди това, за да зарадват Никол, бяха запалили свещите, които Рута бе успяла да направи за трите свещника. Светлината се отразяваше в блестящите метални звезди, а червените кадифени панделки, направени от стара рокля на Емили, добавяха ярък акцент към украсата.

— Никол ще се зарадва на новите си ботушки.

— Надявам се, Емили. Платих доста за тях, но тя расте толкова бързо, че се чудя дали ще й стават догодина по същото време. Недостигът на храна и дрехи вече ни съпътства от доста време. Не знам докога ще можем да шием с Наоми. Споменах ли ти за слуха, че можеше да преместят част от служителите на министерството далеч от Ричмънд — Елизабет въздъхна и склони глава на коленете на Емили.

— Мислиш за Колтър, нали?

— Нощите са дълги и когато не съм заета с работа, мисля прекалено много за него. Тази нощ трябва да бъде спокойна, макар много хора да изживяват тревожни мигове.

— Когато беше малко момиченце, баща ти те извеждаше в коледната нощ и преди да си легнеш, ти показваше най-ярката звезда.

Вълнение изпълни Елизабет, когато Емили възкреси забравения детски спомен. Младата жена нежно стисна ръката й.

— Благодаря ти за подаръка! Не се изненадвам, че е споделил това с теб.

— Но в гласа ти се долавя въпрос — нежно рече Емили и я погали по главата. — Не ми беше лесно да понасям честите му отсъствия. Никоя жена не е страдала като мен. Но ти си силна, Елизабет. Ще преживееш всичко, а когато войната свърши, надявам се да намерите начин с Колтър да бъдете заедно. Той толкова много те обича…

Когато се прибра в стаята си, Елизабет заспа, повтаряйки си думите на възрастната дама: „Когато войната свърши…“.

Призори Никол дойде при нея и започна да й шепне да побърза да се събуди. Рута беше приготвила медени кексчета и чаши с горещо ябълково вино, когато Емили се присъедини към тях на масата.

Хванаха се за ръце и казаха молитвата. Никол едва сдържаше нетърпението си, но Доби я погледна строго. Рута даде тон за химните и всички запяха.

Никол нетърпеливо разопакова подаръците си — нови ботушки и кукла, облечена в дрехи от розов брокат. Всички се просълзиха от умиление. Емили, седнала близо до камината, заплака от радост и тъга едновременно, когато разопакова музикалната кутия и въздухът се изпълни със звуците на валса, който тя така често си тананикаше. Никол започна да танцува и за всеобща изненада, Доби се спусна да й партнира, което накара всички да се разсмеят. Елизабет подари на Джош нов вълнен сюртук, а на Рута — библия с кожена подвързия, за която тя отдавна мечтаеше. Доби получи вълнени чорапи и спомена, че вече са му подарили нова риза. Никол поясни, че е помагала на майка си да броят бримките, докато изплетат чорапите за Доби.

Джош бе направил за Никол дървено столче и бе издълбал нейното име над малка птичка в облегалката. Емили бе дала кадифе и Рута бе ушила на момиченцето прекрасна червена коледна рокля с панделка в същия цвят.

Никол накара всички да седнат, за да поднесе подаръка си на Елизабет. Отвори кошницата, в която го бе скрила и извади бродирана кърпичка. Думата „Мама“ бе избродирана с неравни букви със син конец, а от двете страни имаше червени сърчица.

— Наоми ми помогна — призна Никол, застанала пред Елизабет. Малкото момиченце с тревога проследи как майка й прокарва пръсти по буквите. Ала когато Елизабет я прегърна силно и я увери, че е красива и че това е най-хубавият подарък, който някога е получавала, Никол се усмихна щастливо.

Всички нададоха радостни възклицания, когато Емили съобщи, че има подаръци от Колтър. Рута донесе малките пакети, между които Емили за своя голяма изненада откри прекрасна камея за себе си. Колтър бе помолил Доби да я купи вместо него. За Никол имаше тънък червен кадифен медальон, който да подхожда на новата й рокля, а Рута и Джош получиха златни монети, с които да сложат началото на своето богатство. За Елизабет имаше перлени обеци във формата на капки и писмо:

„Мисли за мен и прошепвай: «Обичам те» всеки път, когато ги носиш. Обожавам нежните ти уши, но искам да сложа пръстен на ръката ти някой ден…“

Да, любов моя, някой ден, когато войната свърши, обеща си Елизабет мълчаливо, за да не развали веселото настроение и да не позволи на сенките от миналото да помрачат този весел ден.

Вечерята бе истинско пиршество — с пълнена пуйка и специалната шунка на Рута, леко запечена; бисквити; сладки картофи в сос; гарнитура от ориз с подправки; а за десерт — пайовете на Наоми заедно с крем със стафиди.

Скоро трябваше да приготвят багажа си и да поемат обратно за Ричмънд. Елизабет бе загубила надежда, че Колтър ще дойде. Но докато прибираше подаръците в стаята, тя погледна леглото, където я бе любил и още веднъж се помоли да настане мир.

По прозорците на къщите, покрай които минаха на връщане потрепваха запалени свещи. От време на време до слуха им достигаха песни или весели мелодии на пиано. Ала в къщата, в която живееха, всички прозорци бяха тъмни.

Елизабет не се разтревожи, защото реши, че Наоми си е легнала рано. Но когато Доби внесе кошниците и подаръците, младата жена изпита чувство на празнота и самота. Стаята на Наоми бе празна, леглото — оправено. На своята спалня Елизабет намери бележка:

„Получих писмо от Андре, че е ранен. Заминавам да се грижа за него.“

— Доби, Доби! — извика Елизабет и изтича долу. — Наоми я няма — тя му подаде бележката, като прекалено късно осъзна, че Доби не може да чете. Пренебрегна притеснението му и обясни какво пише. — Не може да пътува сама. Само да знаехме кога е разбрала… Трябва да я намериш.

— Не мога да ви оставя…

— Доби! — гласът на Елизабет се извиси над неговия. — Наоми е красива, млада е и е квартеронка. Грози я заплаха от страна на всеки бял мъж, който я забележи — тя потри чело, като се опитваше да измисли какво да предприемат. — Първо трябва да разберем с какво е отпътувала. Защо не дойде с нас? Можехме да й помогнем.

— Няма смисъл да се разстройвате. Ако обещаете да не излизате, ще поразпитам наоколо.

— Хотелът, Доби! Иди в хотела. Там има офицери. Може би те знаят какво се е случило. И побързай! Аз… — Елизабет не намираше думи да изкаже всичките си опасения.

За щастие, Доби не чака да го молят повече.