Тереза Майкълс
Приютени в рая (18)

Осемнадесета глава

— Джена?! — Елизабет се опря на писалището зад себе си. — Какво правиш тук?

— И аз мога да те попитам същото — напълно спокойно отговори другата жена и се облегна на вратата, без да откъсва очи от Елизабет.

— Дойдох да… — Елизабет млъкна. Студенината на Джена я смути. — Не мисля, че ти дължа обяснения — Елизабет се опитваше да подражава на поведението й, отиде до другия прозорец и дръпна тежките завеси. Стаята се изпълни със светлина. Обърна се отново към Джена и посочи писалището. — Ти си претърсвала. Защо?

Джена се усмихна злобно.

— И аз като теб, Елизабет, не искам да давам обяснения. Но ти забравяш, че полковникът е командир на съпруга ми.

— Джена, уморих се от лъжите ти. Няма да позволя да ме правиш на глупачка. Нямаш право да ровиш из тази стая, нямаш никакво право дори да си тук! И ако мислиш, че няма да уведомя полковник Сакстън, когато се върне, как съм те намерила в стаята му, жестоко се лъжеш!

— О, малката мишка имала кураж.

Елизабет стисна юмрук и потисна порива си да я зашлеви, но тихият смях на Джена накара кръвта й да закипи от гняв.

— Може би ще пожелаеш да обясниш присъствието си тук на един от офицерите в Министерството на войната — рече Елизабет.

— О, тя знаела и да говори! — Джена безгрижно повдигна рамене. — Престани да ме заплашваш! Ако разпитат мен, бъди сигурна, че ще издам и твоето участие.

— Моето участие?! — Елизабет едва не се задави от възмущение, но си спомни, че Емили я бе предупредила. — Господи, наистина е вярно! Ти шпионираш за янките!

Джена нито отрече, нито потвърди думите й.

— Къде беше, Джена?

— Това не те засяга — отиде до бюрото и започна да рови из писмата, докато намери това, което търсеше. Обърна се към Елизабет с писмото в ръка.

— Как успя да се добереш до пощата на Колтър? — процеди Елизабет.

— Колтър ли? — попита Джена и удивено повдигна вежди. — О, като че ли сме в приятелски отношения с полковника?

— Престани, Джена! Обиждаш ме. И не се опитвай да отклониш въпроса. Как се добра до пощата му?

— Някой казвал ли ти е, че ако упорито продължаваш да се мръщиш, бързо ще се състариш, скъпа? — снизходително рече Джена, но когато Елизабет пристъпи към нея, другата жена побърза да добави: — Добре де! Просто пофлиртувах малко с администратора и когато той се наведе да вдигне пакета, който бе изпуснал, взех пощата от кутията — тя огледа присмехулно Елизабет от глава до пети и отбеляза: — Мъжете са доста лесни за манипулиране, стига да знаеш как.

— Сигурна съм, че владееш това умение до съвършенство, Джена. За себе си мога да кажа, че никога не съм манипулирала когото и да било. И мисля, че този разговор няма да ни доведе доникъде. Ясно, нямаш намерение да ми кажеш защо си тук. Ще си извадя заключения и ще действам съобразно тях — Елизабет се отправи към вратата, но на прага се обърна отново. — За твое добро те съветвам да се отървеш от боновете, които открадна. Госпожа Марстънд те подозира.

— Предупреждаваш врага ли, Елизабет? Колко мило от твоя страна. Но както виждаш, уморих се от цялата тази вирджинска учтивост и смелост, както и от това да работя за оскъдна заплата. Не тревожи малката си красива главичка с моето положение.

— Изобщо не се тревожа за теб, Джена! Мислех си за това, че съпругът ти рискува живота си, докато ти предаваш каузата, за която той се бори.

Елизабет се надяваше да долови разкаяние у Джена. Ала другата жена удари писмото в дланта си, докато се взираше изпитателно в Елизабет, присвила очи.

— Преди да си тръгнете, трябва да прочетете това, госпожо Уеринг.

Елизабет пребледня. Объркана, че Джена я нарече с името на съпруга й, тя грабна писмото от нея и побърза да излезе.

— Не, не тръгвай! Прочети го тук, Елизабет.

— Защо?

— Просто го прочети.

Елизабет разгъна писмото с невиждащ поглед. За момент й се стори, че в очите на Джена се мерна състрадание, но разбра, че е сгрешила, когато съзря ехидната й усмивка. Елизабет се втренчи в писмото.

„12 декември, 1862 година.

До полковник Колтър У. Сакстън.

Ричмънд, Вирджиния.

Моля да приемете извиненията, ми за закъснението на отговора на молбата ви за съдбата на Джеймс Уеринг. Едва тази седмица се завърнах от огневата линия, след като бях ранен, и получих пощата, препратена от министъра.

При обстоятелствата, съпровождащи разгрома при Шайло, молбата ви би била невъзможна за изпълнение. Прекалено много наши войници загубиха живота си, но никой не се е запечатал в мислите ми така, както Джеймс Уеринг.

Няма да ви затрупвам с подробности. В нощта на пети април, след непрекъснати целодневни престрелки между нашите военни подразделения под командването на генерал Албърт Джонстън срещу войските на Севера, предвождани от Грант, Джеймс Уеринг, се показа като най-презрян страхливец. В мое присъствие той беше застрелян от мъжете под негово пряко командване, когато се опита да избяга преди настъпващата битка.

Съжалявам, че трябва да ви съобщя този печален и срамен факт, след като двамата сте били близки приятели. Отговарям и на другата част от въпроса ви. Аз самият писах на семейството му, осведомявайки ги за смъртта му и ги попитах как биха искали да се разпоредя след неговата кончина. Не получих отговор. Има безименен гроб в храсталаците на малък хълм; вярвам, че тялото му още е там. Може би ще ви заинтересуват слуховете, които достигнаха до мен, че оставил вдовица и дете, но не мога да ви уверя в това със сигурност.

С уважение, Лейтенант Борегард.“

— Вярно е, нали? — попита Джена.

Елизабет продължаваше да се взира в писмото. По лицето й се стичаха сълзи, но тя не съзнаваше, че плаче. Джеймс, бедният Джеймс, цял живот бе тъпкан от властната си майка и посмъртно си бе навлякъл позорно петно, обявен за страхливец.

— Нямаше представа, че съпругът ти е мъртъв, нали?

Елизабет вдигна поглед и поклати глава, усетила, че лицето й е мокро от сълзи. Тя потърси в чантичката си ленена кърпичка и се извърна, за да се съвземе.

— Какво ще правиш, Елизабет?

— Какво ще правя ли? — повтори тя и вдигна поглед към Джена. Не можеше да подреди мислите си. Странно спокойствие я обзе и тя потъна във вцепенение.

Джена отиде до гардероба и отвори вратата. От горната лавица взе бутилка бърбън и две чаши.

— Не знам за теб, но аз имам нужда от едно питие — тя наля доста в двете чаши и даде едната на Елизабет. — Изпий го. Пребледняла си.

С трепереща ръка, Елизабет пое чашата. Чувстваше се така, сякаш кръвта се бе оттеглила от тялото й. След първата глътка бърбън у нея забушуваха мрачни спомени. Никога нямаше да изличи от съзнанието си скръбното лице на Алма. Скръбта й бе неподправена, но всичко останало бяха лъжи… Лъжи, които бяха съсипали живота й. През цялото време Алма е знаела, че Джеймс е мъртъв.

Елизабет затвори очи, неспособна да понесе тежестта на спомените, които против волята й пъплеха в душата й, заплашвайки да я унищожат.

— Не! Не! — извика тя и разля питието.

— Престани! — просъска Джена, разтърси я и й удари плесница. — Не искаш всички проклети офицери да дотичат тук, нали?

— Ти не знаеш… — простена Елизабет, загубила самообладание. — Не знаеш какво ми стори тя…

— И не искам да знам.

— Почти ме унищожи. Опита се да ми отнеме детето.

— Дете ли? — повтори Джена. Грабна чашата на Елизабет и я изпи на един дъх. Огненото питие успокои болката й. Загубата на детето й не бе лъжа. Не можеше да позволи миналото да я обезсърчи. Огледа стаята, сви рамене, съзряла безпорядъка и остави чашата на писалището. Утре щеше да напусне Ричмънд. На вратата тя се обърна и погледна Елизабет.

— Ела с мен. Не можем да останем повече тук — ала Елизабет не помръдна и Джена я дръпна за ръката. Затвори вратата и огледа пустия коридор.

Елизабет се отдръпна.

— Джена, в бюрото на Колтър ли намери писмото или в пакета с пощата, която открадна?

— Не съм откраднала пощата му! Кражбата означава да си присвоиш нещо. Аз просто я взех за малко. Да, писмото беше в пакета — отвърна тя рязко, обидена от обвинението, като се питаше защо въобще отговаря. Откъм стълбището се чуха гласове и Джена рязко дръпна Елизабет към стаята си. — Ела! Не можем да останем тук.

— Не! Трябва да видя Алма. Тя се опита да ми отнеме Никол и няма да се примири, докато не изпълни намеренията си. Но тя няма право. Сега имам доказателство.

— Не можеш да обикаляш сама из Ричмънд през нощта — Джена повлече Елизабет по коридора и бутна една врата.

— Не в Ричмънд. В Питърсбърг. Трябва да отида до Питърсбърг.

— Но той е завзет от войските на Севера. О, по дяволите! Влизай! Не знам защо въобще ти помагам.

Елизабет се подчини и влезе. Нямаше сили да спори.

 

 

— Дай им каруцата и мулетата, Джош — нареди Емили.

— Но госпожица Елизабет чака…

— Нали чу? Капитан Халък обясни, че трябва да превозват ранените — Емили погледна конния патрул от Конфедерацията. Четирима войници яздеха, съпровождайки ранени.

— Ако имате одеяла, които да ни дадете, госпожо, ще ви бъдем много благодарни.

Емили трепереше, бе наметната само с вълнен шал, но се обърна към Рута.

— Чу капитана. Дай им всичко, от което можем да се лишим — Емили знаеше, че учтивостта му е престорена и той не би се поколебал да вземе всичко, от което имаше нужда за себе си и за хората си, дори да срещнеше съпротива.

Джош отиде в обора, ругаейки, а Рута влезе в къщата, също мърморейки.

— Предполагам, нямате нищо, което да стопли вътрешностите на тези мъже, госпожо?

— Алкохол ли, капитане?

— Би било чудесно да ни предложите по глътка — той вдиша аромата, който се носеше от отворената кухненска врата.

Емили си помисли за бутилката бърбън на Колтър и безмълвно засипа проклятия. Щеше да им даде алкохол, но тенджерата с яхния от еленско месо щеше да им стигне за три дни. А колкото и малки да бяха порциите, едва ли щеше да нахрани всички тези мъже. Но когато се обърна да извика на Рута да донесе бърбъна, тя си представи как Колтър спира при някоя ферма гладен и моли да му дадат нещо за ядене като този капитан.

— Вие и хората ви сте добре дошли да споделите малкото, което имаме.

Те отказаха да влязат и Рута продължи да мърмори, докато пълнеше купи с яхния и ги носеше отвън. Джош вървеше след нея и раздаваше последното им истинско кафе. Но когато привършиха със сервирането, те също си спомниха за Колтър и се усмихнаха, когато получиха сърдечни благодарности за топлата храна.

— Ще направя всичко възможно да ви върнат колата и мулетата, госпожо — каза капитанът, когато се качиха на конете си и потеглиха заедно с ранените, настанени в колата.

Емили се съмняваше в думите му. Тя отхвърли мисълта да му каже, че каруцата и животните са собственост на полковника. Веднъж стигнали в Ричмънд, колата и мулетата щяха да бъдат разпределени в обоза и никой нямаше да се интересува кой е техният собственик.

— Добре, капитане. В замяна ще ви помоля за една услуга. Ще предадете ли едно съобщение на моята племенница? Тя живее на Франклин Стрийт и възнамеряваше да се отбие при мен, но не се появи и аз се тревожа.

— С удоволствие, госпожо.

Емили написа кратко послание и пожела на войниците безопасно пътуване. После последва Рута и Джош в кухнята и залости вратата. Когато се обърна, срещна укорителните им погледи.

— И двамата знаете, че нямах избор. Като им дадох колата и мулетата и като споделих храната ни с тях, поне не взеха нищо насила.

— Но госпожица Елизабет ме чака — напомни й Джош.

— Знам. Мога само да се надявам, че капитанът ще удържи честната си дума и ще й предаде съобщението. Знаеш колко ненавиждам да моля и затова, господин Джош, утре ти ще трябва да отидеш пеша до града. Трябваше да ги помоля да те вземат с тях.

— Добре, че не помолихте. Нямах желание да яздя с тях.

— А и той се страхува да бъде навън в тази тъмница, госпожице Емили — додаде Рута.

— Е, тогава всичко е наред — рязко рече Емили. — Утре тръгваш, щом се зазори. И се моля Елизабет да разбере, че нещо ти е попречило да отидеш, както се бяхме уговорили.

— Госпожица Елизабет не е дете. Няма да направи глупост и да изложи на риск сладката си дъщеричка — рече Рута и сипа последната останала яхния в три купи.

— Права си, Рута. Елизабет е разумна млада жена.

 

 

В този момент обаче Елизабет не си даваше сметка дали постъпва разумно. Цялото й същество тръпнеше от мисълта да се изправи срещу Алма Уеринг. Това беше единствената мисъл, която просветваше в изтерзания й мозък, докато се прибираше към вкъщи от хотела. Главата я болеше от непрестанните въпроси, които си задаваше, и невъзможността да намери отговори. Самообладанието съвсем я напусна, когато влезе в къщата и не откри Джош да я чака.

Никол изтича към нея и й каза това, което тя вече бе разбрала. Доби трябваше веднага да тръгва, а Джош още не бе дошъл. Изненада се, когато Доби я попита къде е била.

— Работих — отвърна тя. — Имаме липса на работна ръка — но не намери смелост да срещне погледа му след тази лъжа, която дори не знаеше защо изрече.

— Не мога да си обясня какво се е случило с Джош. Знам, че е получил съобщението ми.

— Как можеш да бъдеш сигурен? — попита тя, овладявайки паниката в гласа си.

— В една ферма малко по-нагоре от тази на Емили, на около четири-пет километра, отглеждат шопари, и един ефрейтор, който отиваше натам, обеща да го предаде. Преди не повече от четири или пет часа той се отби тук и взе писмото.

— Може би е паднала подковата на някое муле или се е счупило колело. Не се тревожи, Доби.

— Не мога да не се тревожа, но не мога и да чакам повече.

Елизабет го прегърна приятелски, отстъпи назад и го предупреди да се грижи за себе си.

— Непременно. Ще опитам да намина и да ви видя в скоро време.

— Ще ни липсваш, Доби — промълви Елизабет, сложила ръце на раменете на Никол пред себе си. Знаеше, че няма да са тук, дори той да успее да се измъкне.

Доби се наведе към малкото момиченце.

— Няма да забравиш онова, на което те научих, нали?

— Няма — отвърна тя и поклати главица.

Той хвана нежно брадичката й и забеляза, че устничките й треперят, но продължи:

— Ти си смело момиче и аз имам нужда от твоята усмивка, която да отнеса със себе си.

Никол положи доста усилия, но не можа да се усмихне истински. Обви ръчички около врата му и се вкопчи в него, докато той не я свали на земята.

— Кажете на полковника…

— Ще му обясня — прекъсна го Елизабет, разтревожена той да не закъснее още повече. — И не се тревожи за нас.

Доби взе раницата си, кимна рязко и тръгна.

— Мамо, сега сме сами.

Елизабет погледна дъщеря си с премрежени от сълзи очи. Знаеше какво трябва да направи, за да осигури спокойствието и бъдещето на дъщеря си, своето и на Колтър. Но не бе помислила, че трябва да вземе и дъщеря си.

— Вечеряла ли си, Никол?

— Да, мамо. С господин Доби вечеряхме заедно.

— Добре. Сега искам да си легнем, защото рано сутринта ще предприемем пътешествие.

— До госпожица Емили ли?

— Не, миличко. Ще се качим на влака. За да се срещнем с един човек, който… — Елизабет замълча и поклати глава. — Няма значение. Но ти трябва да си много послушна. Заради мен.

— Влак ли? Никога не съм се качвала на влак.

— Не. Никога не си се качвала.

Елизабет побърза да сложи Никол да си легне. Бе нетърпелива, защото трябваше да чака Джена и пропуските, които тя й бе обещала, ако при нужда се наложеше да преминат през територията, контролирана от янките.

Мина й през ум, че или Джена е отличен фалшификатор, или в Ричмънд бяха плъзнали много повече шпиони на Севера, отколкото някой подозираше.

Елизабет крачеше из всекидневната и се опитваше да анализира опасността, пред която изправяше себе си и Никол. Но един дяволски глас вътре в нея й обещаваше, че ако се изправи лице в лице срещу Алма и лъжите, които бяха объркали живота й, ще извоюва свободата си.

Ще бъде свободна да обича Колтър без угризения. Свободна да признае Колтър за баща на Никол. Свободна от ужасната вина, която разяждаше сърцето й, задето не бе обичала Джеймс, който е бил просто пионка ръцете на Алма.

Джена дойде, но отказа да влезе. Поговориха приглушено. Елизабет взе документите и преди да успее да й благодари или да я попита какво възнамерява да прави, Джена бе изчезнала.

Елизабет затвори вратата и осъзна, че е захлопнала още една врата, в съзнанието си. Ако Джена напуснеше Ричмънд, Елизабет се бе заклела да мълчи за това, което знаеше.

Младата жена бе твърде неспокойна, за да заспи, затова приготви една кошница с храна за следващия ден, тъй като не възнамеряваше да остават при Алма повече от необходимото.

С тази единствена мисъл, тя седна и зачака да настъпи утрото. Щом се развидели, Елизабет прегърна заспалата си дъщеричка и напусна къщата.

 

 

В същия час призори Джош, загърнат в одеялото, което Емили бе настояла да наметне върху вълнения си сюртук, пое към Ричмънд, за да доведе Елизабет и Никол във фермата.