Робърт Тайн
Последният екшън герой (6)

5.

Камерата се спусна ниско над тъмносинята повърхност на калифорнийското тихоокеанско крайбрежие чак до скалите на брега. Върху тях, по цялото протежение се редяха една след друга големи къщи, всяка разположена сред широки и тучни ливади и градини, а зелените кордони от храсти разделяха именията едно от друго. За да бъде уединен в скъпите квартали, човек плащаше скъпо.

Най-голямата къща на скалите беше стара и разпадаща се сграда с кула, която представляваше смесица от няколко архитектурни стила — английската провинциална къща, южните плантаторски имения и гръцките храмове, но с доминиращо испанско, колониално влияние… Крайният резултат беше: много повече претенциозност, отколкото красота. Това също така бе най-скъпата къща в околността, както и най-уединената.

Което идеално подхождаше на собственика. Всъщност не друго, а именно уединеността на имението бе привлякла Антонио Вивалди — Тони и то много повече отколкото гледката, гигантският басейн, отличните тревни тенис кортове или каквито и да било други удобства на огромното имение. Защото водачът на най-голямата банда от главорези в Южна Калифорния, Тони Вивалди, обичаше да пази делата си в тайна — далече от любопитните погледи на чужди хора и сложните подслушвателни устройства на пет-шест полицейски управления.

Методите в бизнеса на Тони бяха, ако трябва да използваме по-елегантен израз, „нехристиянски“, особено когато „обсъждаше“ бизнеса си с хора, чиито интереси бяха противоположни на неговите. Началото на филма показваше Тони точно в такъв момент. Тони Вивалди беше висок, едър и здраво сложен мъж. Кожата му бе с цвета на зехтин. Беше облечен в скъпи дрехи, макар и да не бяха подбрани с вкус. Върху дебелите си пръсти носеше не един, а два масивни пръстена, всеки от тях с диамант, голям колкото орех. Те блестяха на ярката слънчева светлина и лъчите попадаха в очите на нещастника, завързан с въже и увиснал на едно от големите дървета в огромната ливада пред къщата на Тони.

Тони крачеше напред-назад, покрай изплашения до смърт клетник, поклащайки глава и цъкайки с език.

— Франки, Франки, Франки… защо продължаваш с тези обиди?

Макар да не бе стъпвал в Италия, Тони говореше със силен примес на италиански.

Оттук и резултатът беше:

„Франки, Франки, Франки… перке продължаваш с куести обиди?“

Тони Вивалди бе груб и надарен с първичната мъдрост на улицата, откъдето и идваше, макар че все пак бе получил някакво образование. Той не успя да изкласи по-нагоре от детската градина. (Когато беше на пет години, Тони заяви по средата на „Сладко, малко паяче“^[1]: „Не ща да играя на пари на ужким. Искам истински пари!“ и отпадна от детската градина.)

Той, гангстерът, се бе научил да чете чрез съкратените дневни курсове, а да смята — като събираше парите от рекетьорите^[2]. Модел за поведението му беше турчинът Салоцо от „Кръстникът“. (Какъвто си бе чувствителен, Тони все пак цял се разтреперваше на онази сцена, в която намушкват Салоцо, докато си яде телешкото в ресторанта на Луи в Бронкс.)

На кратко, Тони Вивалди беше човекът, който караше Италиано-американския застъпнически съюз да се вълнува, горещи и крещи за Леонардо Да Винчи, Микеланджело, Галилей и Лий Якока, когато той се появяваше на телевизионния екран.

Тони имаше вкус към насилието, мъченията и ужасите, което го поставяше сред първите редици на кино психопатите, заедно с Ханибал Лектър (тоя тип има кофти удар), Фреди Крюгер (как мога да се срещна с този тип?) и Пинхед (готина външност). За ствола на дървото, на нивото на лицето на Франки беше закована малка кръгла мишена. Тони я докосна така, сякаш беше талисман.

— Е, кажи ми, Франки. Защо все обиждаш?

Франки бе така изплашен, както никога през целия си живот.

— Никога, никога повече няма да ви обидя, мистър Вивалди — издума бързо той. — Трябва да ми повярвате.

Вивалди изгледа кръвнишки завързания си пленник.

— Когато лъжеш, Франки, също е обида… познавам те, любимецо на Джек Слейтър — единствен негов втори братовчед в целия свят.

А в действителния свят Дани напълни устата си с цяла шепа пуканки. Макар да беше в истинския свят, точно тогава той бе така завладян от филма, че му бе трудно да различи кое е факт и кое измислица. Тежките дни в училище, липсата на приятели, ежедневните тревоги на майка му, дори униженията, които изтърпяваше в ръцете на крадци и джебчии изведнъж изчезваха и оставаше само драмата, която се разиграваше на екрана.

Любимият втори братовчед на Джек Слейтър в ръцете на злодея Тони Вивалди! Дани бе виждал тази сцена да се повтаря много пъти: бандити от „Ку-клукс-клан“ хващат чичото на Слейтър, Зек; партизани от „Сияйната пътека“ пленяват най-добрия приятел на Слейтър; червените кхмери отвличат лелята на Слейтър, Силвия. Дани знаеше много добре какво ще последва.

— Ох, как ще съжаляваш! — рече той на глас и от устата му към облегалката на стола пред него излетяха мънички парченца пуканки.

Тони не обърна внимание на предупреждението.

— Така че — продължи той, — ти ще ми кажеш дали Слейтър знае, че моята банда и бандата на Торели сме сключили съюз, за да контролираме целия наркотрафик в Южна Калифорния.

Дани кимна на себе си. Ето това беше — най-страхотната развръзка във филма щеше да стане точно сега!

— Не, не, не! — извика Франки, негодуващ. — Той не знае ниенте за това. (Макар и да не беше правилен, говорът на Вивалди беше заразителен.)

Вивалди отново зацъка с език, което всъщност си беше доста страшно.

— Тогава за к’во сте си приказвали?

— Ами… ъъъ… мисля, че говорихме най-вече за цевните ускорители.

— К’во е туй?

Франки леко се размърда.

— Ами, цевните ускорители… то е едно такова нещо, което се слага на пушките. Влияе на скоростта, с която куршумът излиза от цевта.

— Не са достатъчно бързи! — рече решително Тони, а след това продължи, кимайки сякаш на себе си. — Пушки… аз обичам пушките. Много ги обичам.

— Че кой не ги обича? — рече Франки.

Тони Вивалди се усмихна.

— Знаеш ли кой наистина обича пушките?

— Не. Кой? — рече Франки, без да е сигурен, че иска да чуе отговора на този въпрос.

— Моят приятел. Приятелят ми, мистър Бенедикт.

На Франки му се стори, че това не е на добро. Който и да беше мистър Бенедикт, той никак не искаше да го вижда. В случая обаче нямаше друг избор.

Вивалди щракна с пръсти и в същата секунда изтрещя изстрел, а мишената, закована за дървото до лицето на Франки, изчезна. Франки подскочи, очите му изскочиха от ужас и от гърлото му се изтръгна писък.

На около петдесет метра, в самия край на вътрешния двор на къщата до една маса бе седнал някакъв мъж, който току-що бе прекъснал закуската си, за да придаде нагледност на малката реч, произнесена от Тони. Мъжът сложи оръжието си до своята чиния и продължи да бели грейпфрута си. Мистър Бенедикт беше изключително изискан екзекутор, един от най-изтънчените представители на този вид професия, което го правеше търсен от хора като Вивалди.

Бенедикт беше висок и рус. В него имаше две забележителни черти. Устните му бяха тънки и жестоки и той винаги ги свиваше, преди да убие поредната си жертва. Второто нещо, което човек забелязваше в лицето му, беше окото му — лявото му око, ако трябва да бъдем точни. То беше изкуствено и тази сутрин в него имаше малка кръгла мишена, точно там, където би трябвало да е зеницата. Бенедикт невъзмутимо измъкна изкуственото си око от орбитата му и го излъска в ръкава на копринената си риза.

Вивалди се изкиска, когато забеляза какво прави Бенедикт.

— Запознай се с мистър Бенедикт, Франки. Този човек е истинско злато, чуй ми думата. Понякога, когато стреля в хората, обича да пече.

— Да п-пече ли? — заекна Франки.

— Точно така — рече гангстерът и захихика като си спомни. — Един път го видях да слага спаначена лазаня^[3] във фурната, докато в същото време прострелваше коленете на онези момчета от профсъюза. И после ги накара да опитат лазанята! Представяш ли си?

Вивалди се изкиска още веднъж, после продължи:

— Това, което искам да ти кажа, Франки, е, че Бенедикт може да те изкорми… без да му трепне окото.

Бенедикт глухо изръмжа:

— Като едното нищо, сицилиански мошенико.

— Мистър Бенедикт е велик стрелец, Франки, но той може и друго да направи, а не просто да те убие. Ще те остави да живееш пет или петдесет минути, преди да умреш… този човек е хирург. Сега, искаш ли да го накарам да те оперира?

Франки бе разтреперван почти до сълзи.

— Кълна ви се. Нищо не зная.

Вивалди бе много тъжен поради крайния резултат от разговора си с Франки.

— Тъй да бъде — рече той и отиде в другия край на верандата при Бенедикт. — Изхвърли го в къщата му — заповяда той на убиеца. — Остави го да живее няколко минути… Той си го заслужи. Наистина вярва, че аз и старият Торели се съюзяваме. Най-хубавото е, че никой няма да мисли иначе. Не и преди погребението. Тогава всички ще научат.

Злодейската усмивка на Вивалди изпълни екрана.

— О, ти ще платиш — шепнеше Дани. — И как само ще платиш…

Полицейската кола спря пред една скромна на вид, но приятна двуетажна къща в участък 1100 на „Анджелина Стрийт“. Двете ченгета в колата видяха спретната малка къщурка, добре поддържаната градина, ниско окосената трева и се спогледаха.

— Какво ще кажеш? — попита единият.

Партньорът му провери адреса върху списъка.

— Адресът съвпада.

Ченгетата слязоха от колата и тръгнаха към входната врата, предпазливо и с извадено оръжие.

— Сигурен ли си, че номерът е същият? Това съвсем не ми изглежда стара и порутена къща.

Полицаите бяха вече при вратата, но и двамата за първи път виждаха такова гнездо на наркотика — с килимче пред входа, на което пишеше „Добре дошли!“ и хранилка за птици.

— А ти какво искаш? Стотина човека да танцуват пред къщата и да се замерят с наркотици? Разбий вратата!

Но преди ченгетата да имат възможност да нахлуят в къщата, близо до тях изскърцаха спирачките на един „Бонвил“, модел 1966-та година и автомобилът с грохот спря до къщата.

Дани седеше като на тръни. Време беше да се появи неговият човек.

Огънатата врата на колата се отвори и Джек Слейтър излезе от нея. Обаче нещо не беше както трябва. Той не носеше оръжие. Вместо да държи карабината си, или своето малко оръжие „Блекхок“, той носеше два плика с продукти.

— Хей, момчета — рече Слейтър на ченгетата. — Какво има?

— Тихо, Слейтър! Ще обискираме за наркотици.

— Наркотици ли?! — възкликна Слейтър. — Моят втори братовчед живее тук.

— Твоят втори братовчед?!

— Единствените наркотици, които ще намерите вътре, са аспирин, а ако докоснете тази врата, вие ще имате нужда от наркотици.

Сега вече двете ченгета напълно се объркаха.

— Виж — рече единият от тях, — може да е станала грешка. Обадиха ни се анонимно.

Джек Слейтър удари силно по вратата.

— Франк! Франк!

Никакъв отговор.

— Странно — каза Слейтър. — По това време той обикновено си е у дома.

Той остави пликовете на земята, отстъпи малко назад, готов да разбие вратата. В последния момент обаче Джек се сети чия врата се кани да разбива и се спря. Той завъртя топката на бравата. Вратата се отвори и Слейтър влезе в къщата пръв.

Вторият братовчед Франк беше завързан за един стол, поставен точно в средата на всекидневната. Нямаше как човек да не го забележи.

Той беше в много по-окаяно състояние, отколкото последния път, когато го видя Дани. Лицето и гърдите му бяха окървавени. Очите му блуждаеха, дишането му бе мъчително и неравно.

— Франк! Франк! Какво се е случило?

В предсмъртната си агония Франк успя да изрече последните си думи:

— Джек… бандите на Тони Вивалди и Торели се обединяват.

Тогава Франк издъхна.

Гневът започна да се надига в Слейтър.

— Някой ще ми плати за това — каза той на двете ченгета.

— Виж — рече единият полицай, посочвайки трупа, — има бележка.

За ризата на Франка беше забоден плик с името на Джек Слейтър отгоре, написано с печатни букви. Джек грабна плика и го разкъса. Вътре имаше няколко картончета с размери 8х13 см. На първото пишеше: 5, на второто: 4.

Озадачен Слейтър погледна следващото. На него пишеше: 3. Тогава той разбра.

— Бомба! — извика той и се втурна към изхода.

На десетата минута от началото на филма беше първата експлозия. Тя бе възхитително мощна. Цялата къща се срина и пламъци и трески се издигнаха към небето. По цялата улица се чупеха прозорци и се преобръщаха коли.

— Слейтър е окей — пророкуваше Дани. — Леко е ранен. Двете ченгета са мъртви.

Слейтър изтръска праха от себе си, без да обръща внимание на грозната кървава рана върху ръката си. Другите две ченгетата висяха по опърлените клони на палмата, растяща там, където някога бе предният двор на Франк.

— Точно както казах — обяви Дани.

Но прогнозата на Дани не беше съвсем точна — едното ченге още не беше умряло. Беше живо толкова, че да може да изхрипти едва-едва:

— Два дни… до пенсията…

Лицето на Слейтър бе като камък. Той отиде до колата си и влезе в нея. Колкото и странно да беше, на автомобила нямаше дори драскотина.