Робърт Тайн
Последният екшън герой (24)

23.

Джек Слейтър изскочи на покрива със своя готов за стрелба „Блекхок“, обаче картината му бе вече позната. Изкормвача стоеше до самия ръб на покрива, а острието на брадвата бе притиснато към гърлото на Дани.

Злодеят трябваше да извиси глас, за да надвика злата стихия:

— Добре дошъл, стари приятелю! — рече той с престорено тъжна и подигравателна усмивка. — Имах предчувствие, че ще дойдеш.

Слейтър замръзна на мястото си. Лицето му бе студено и непроницаемо като камък. Беше го споходил пак някогашният му кошмар, само че този път не беше на филм, а беше борба на живот и смърт. Всичко това ставаше в действителния свят и момчето бе истинско — от плът и кръв. Дани бе ужасен, очите му бяха широко отворени.

— Добре ли си, Дани?

— Д-да, сър…

— Хвърли пушката, Джек! — заповяда Изкормвача. — Ще убия момчето!

Джек се поколеба за миг. Последният път, когато бе хвърлил оръжието си, го бе сполетяло голямо нещастие — негово и на неговия син.

— Казах, хвърли проклетото оръжие, Джек! — Изкормвача притисна още по-силно острието към гърлото на Дани.

По лицето на Джек се четеше болка, изпепеляващ гняв клокочеше в гърдите му и всеки миг можеше да избухне. Той призова на помощ всичкото самообладание, на което бе способен, за да предаде оръжието си. Хвърли го навън, под напора на вятъра и дъжда и пистолетът полетя от покрива надолу.

— Ето — каза той. — Нямам оръжие сега. Работата е между тебе и мене. Пусни момчето!

Изкормвача се закиска.

— И преди сме го играли този номер, нали, Джек? — рече Изкормвача и се почеса по брадата с върха на острието на брадвата. Секунда-две той бе дълбоко потънал в мислите си. — Сега я да видим какво следваше? Ти хвърляш оръжието — вече го направихме… Казваш ми да пусна момчето… И това го направихме — тогава Изкормвача сви рамене и рече: — Уф, майната му на всичко! Писна ми! Давай направо края!

— Края ли?!

— Нали си спомняш, Джек? Ето тази част!

Изкормвача повдигна Дани от земята и небрежно го хвърли от покрива в празното пространство. Дани изпищя и се скри от погледите ми.

Долната челюст на Джек Слейтър увисна. През всичките си години на борба с лошите от филмите той никога… никога… не бе виждал толкова безчувствен и коравосърдечен убиец. А като капак на всичко Изкормвача се смееше. Смееше се!

— Това се нарича отмъщение, Джек — каза Изкормвача, все още кискайки се. — Хубаво усещане. Препоръчвам ти го.

Слейтър трепереше от гняв. За момент му се стори, че няма да може да проговори и думите с мъка се изтръгнаха от устните му:

— Това беше… грешка.

— Грешка ли?! Не, няма грешка — рече Изкормвача и вдигна брадвата си. — Това беше само част първа, Джек. А ето сега и част втора.

Брадвата изсвистя във въздуха, устремена право към главата на Джек Слейтър. Той се хвърли встрани, а острието профуча покрай него и се заби в дървения електрически стълб.

Джек не загуби нито секунда. Той изтръгна брадвата от дървото и замахна с нея, срязвайки кабела, който се виеше отстрани на дървения пилон. Кабелът падна на земята и започна да съска и да изпуша искри по мокрия от дъжда покрив, точно когато Джек Слейтър се метна върху пилона и здраво сви крака под себе си.

Покривът заискри от милиони волта напрежение на електричеството, което захранваше цялата огромна сграда на киното. Всяка локва върху покрива пращеше от електрически искри. Напрежението срещна тялото на Изкормвача и той започна да се тресе и да подскача така, сякаш бе стъпил върху нагорещена ламарина, докато най-накрая изгоря и последният му мускул. Зад него един цял квартал бе останал без ток. От тъмнината се разнесе предсмъртния вик на Изкормвача:

— Ще се върнаааа!

Токът спря. Слейтър отново скочи върху покрива и застана над димящото и овъглено тяло на последния убит от него злодей. Ала той не се радваше, нямаше го усещането за постигнато възмездие. Джек чувстваше тъга.

— Ще те чакам — каза той.

Тогава през воя на бурята Джек Слейтър долови нещо, което веднага го зареди с енергия. Глас! Много тъничък и изплашен гласец на малко момче.

— Джек! — изписука Дани. — Помощ!

Слейтър се втурна към ръба на покрива, погледна надолу и видя Дани, който беше на около шест метра под ръба на покрива, увиснал върху зурлата на един водоливник. Под него имаше още двадесет етажа празно пространство — раззината черна паст.

— Дръж се! Идвам веднага!

Слейтър изобщо не помисли. Той просто се остави на реакциите си — спусна се от ръба на покрива, лазейки надолу по мокрите тухли като някакъв огромен паяк, напълно уверен в себе си. Той опипа за някакви вдлъбнатини или издутини… обаче тук не беше като на филм, а си бе действителност. Нямаше вдлъбнатини и издутини. Слейтър усети как се хлъзга надолу и трескаво затърси нещо — каквото и да е! — за което да се хване. Пръстите му напипаха тухла, лицето му се блъсна в стената, дишаше тежко. Краката му висяха над бездната.

— Дани? — изпъшка Слейтър. — Това наистина е много, много трудно.

— На мене ли ги разправяш?! Моля те, побързай!

— Почакай малко! Дочитам списанието си! Разбира се, че ще побързам!!!

Джек Слейтър успя да извърне глава над рамото си и видя огромното празно пространство под себе си, ужасен от вятъра и прорязаната от дъжда тъмнина. Той затвори очи:

— Моля те, боже! — прошепна умоляващо Слейтър. — Моля те, не го оставяй да умре!

Болезнено и бавно той успя да пропълзи до Дани, който се озова на метър под него. Слейтър увисна на една ръка и посегна надолу с другата…

— Така, момче: слушай план „А“! Хващаш се за ръката ми и двамата се измъкваме оттук.

— Това ли ти е планът? — изкрещя Дани.

— Да, план „А“!

— А план „Б“?

— Падаме двадесет етажа надолу!

Дани го изгледа възмутен.

— Браво, Джек! Много умен план, няма що!

— Не е велик — рече Слейтър, — съгласен съм! — той протегна ръката си до последен предел. — Хайде, хвани се за мене!

— Джек! — извика Дани. — Не можеш да удържиш и двама ни! Ще паднем!

Слейтър въздъхна тежко.

— Дани, няма да можеш да живееш, ако се задълбаваш в подробности…

Наистина нищо друго не им оставаше. Дани преглътна с мъка и протегна треперещата си ръка към Джек. Мъничкото му юмруче се изгуби в неговата едра десница и той се пусна от водоливника. Слейтър тихо изстена, когато пое тежестта. Лицето му бе маска на болка и решителност едновременно. Жилите му бяха изпъкнали като стоманени въжета. Ръката му се сви като хидравличен лифт и понесе Дани към покрива, където беше спасението.

— Джек… ахна Дани, — какво правиш?!… Няма да можеш!

— Прав си! А сега замълчи, за да го направя!

Слейтър силно прехапа долната си устна. Беше затворил очи, сякаш се съсредоточаваше, за да събере всяка капка енергия от тялото си и с помощта на волята да я насочи към изтръпналата си дясна ръка.

Джек изрева сякаш в момента вдигаше тежести за категория над сто килограма, издигна ръката си и стовари Дани върху покрива право в една локва. Дани падна по гръб, останал без дъх, а Джек се повдигна и изпълзя отгоре, срутвайки се до него. Беше насинен, ранен, окървавен, но ликуваше.

— Тия геройски изпълнения минават всякакви граници — рече задъхано той, разтърка рамото си, а лицето му се изкриви от болка. — Сега, закарай ме право в болницата. Рамото ми е изкълчено.

Дани се изправи несигурно.

Отнякъде в тъмното заедно с вятъра долетя глас. Беше гласът на Бенедикт.

— Болницата ли, Джек? Моргата няма ли да свърши работа?