Робърт Тайн
Последният екшън герой (3)

2.

Часовете бяха доста напреднали, когато Дани се вмъкна незабелязано в клас и седна на мястото си. Никой не бе забелязал, че той отсъства тази сутрин, но и никой не забеляза появяването му. Никой не му поиска извинение, медицинска или оправдателна бележка. Дисциплината не бе силната страна на 131-во основно училище. Дани въздъхна. Със същия успех той можеше и да не присъства в клас — никой не даваше и пет пари.

Учителят по английски, мистър Доналдсън, показваше доста голям ентусиазъм по повод темата „Шекспировият Хамлет“, но срещаше трудности при предаването на своите вълнения на отегчените ученици. Той крачеше нагоре-надолу пред видеомонитора на катедрата, използвайки стария учителски трик, който се опитваше да направи пиесата на Шекспир „съотносима“ към всезнаещите градски деца от гимназията.

— Призраци! — възкликна мистър Доналдсън. — Бой с мечове! Секс! И всички умират! Шекспировият Хамлет не би могъл да бъде по-вълнуващ!

Тридесет чифта очи с натежали клепачи се втренчиха в него, но никой не изглеждаше убеден от ентусиазма на учителя по английски.

Той обаче не се предаваше.

— Разбирате ли? — продължи мистър Доналдсън. — Въпреки неспособността му да действа, Хамлет все пак е вдъхновение. Човек би могъл да каже, че той е един от първите екшън герои.

Дани наостри уши. Екшън?! В Шекспир?! Звучеше прекалено, но Дани беше доста свободомислещ, за да пожелае да разгледа такава възможност. Останалите от класа обаче изобщо не се интересуваха. Из цялата стая се сподавяха прозевки.

Учителят видя, че има опасност от отегчение да доведе класа до състояние на кома. В инструкцията за преподаване на съвременен английски съществува правилото, че човек не бива да преподава на ученици творба, която не е била филмирана и няма видеокасета. Беше време да атакува класа с видео филма.

— Но мисля, че ще разберете това, за което говоря, когато видите филма „Хамлет“. Така че защо просто не пуснем видео устройството.

Беше класическа версия на „Хамлет“ от 1948-ма година с Лорънс Оливие: бавна, с тежки костюми драма, при това филмът беше черно-бял. Щом децата видяха началото на филма две-три от тях изпаднаха в наркоапоплектичен гърч.

А мистър Доналдсън говореше от дъното на стаята:

— Хората са считали Оливие за най-великия актьор, който някога е живял. Някои от вас навярно си го спомнят в ролята на Зевс от „Сблъсъкът на титаните“.

Сцената на екрана представяше Клавдий, коленичил в мрачния параклис на замъка „Елсинор“, наведен пред олтара и втренчил поглед в ръцете си, сякаш те наистина бяха облени в кръвта на бащата на Хамлет.

— Какво ако тази прокълната ръка е тъй затънала в братовата кръв? Нима небето ясно не ще изпрати дъжд да я измие и да я направи бяла като сняг?

На екрана се появи младият Лорънс Оливие в пълна Хамлетовска екипировка, прокрадвайки се безшумно в притъмнелия параклис. Дани познаваше пиесата достатъчно добре, за да знае, че между Хамлет и Клавдий има голяма вражда и че принцът на Дания среща врага си точно там, където е най-удобно за него. Дани беше завладян от действието и се чудеше каква ли ще бъде следващата стъпка на Хамлет.

— Сега е най-добре да го направя — прошепна принцът. — Сега, когато той се моли. Той ще отиде на небето, а аз ще бъда отмъстен.

„Да“, помисли си Дани. „И какво от това?“

— Един злодей убива баща ми и заради това аз, неговият единствен син, ще направя същото като изпратя злодея на небето.

— Не приказвай много — промълви Дани, — ами го направи!

Той здраво се втренчи в екрана, сякаш, за да подтикне нерешителния принц към действие.

Оливие прекоси дебнешком параклиса и се спусна към все още молещия се Клавдий. Обаче Хамлет изглеждаше някак променен. Той все още бе облечен в черно. Медальонът му все още се полюшваше на гърдите му… ала гърбът и раменете му бяха огромни и издуваха тъмния му костюм.

„Един момент!“, помисли си Дани. „Аз познавам тези рамене!“

Лорънс Оливие изчезна и Джек Слейтър зае мястото му. Изглеждаше страшно ядосан. Дани усети как цялото му тяло изтръпна. Щяха да се случат много неща — страхотно! Той се огледа наоколо. Съучениците му или дремеха, или спяха дълбоко. Дори мистър Доналдсън се блещеше срещу екрана с изцъклен поглед сякаш не разбираше внезапните и вълнуващи промени настъпили в Хамлет.

— Клавдий — произнесе напевно Джек Слейтър, — ти уби баща ми!

За първи път австрийският акцент бе толкова удобен — така датският герой изглеждаше по-убедителен.

Филмът вече не беше филм, а поредица от предстоящи атракции — нещо като „Най-великите хитове на Хамлет“. Изневиделица долетя дълбокият глас на филмовия коментатор:

— Нещо не е наред в кралство Дания…

Слейтър посегна, сграбчи Клавдий за дрехата и го изправи на крака. После го вдигна високо над главата си.

— Голяма грешка! — изръмжа Джек Слейтър и запрати краля на Дания през цветното стъкло на прозореца, което избухна в стотици пъстри парчета като канонаден залп.

— И Хамлет изхвърля мръсника! — гърмеше гласът на коментатора.

Шекспир никога не е бил толкова увлекателен! Или пък толкова шумен! Тенекиените усилватели на видеоустройството бълваха името на Джек Слейтър с пълна сила. В Шекспировата пиеса, поне доколкото бе известно на Дани, оръжията се свеждаха до мечове, копия и от време на време по някой кинжал, ала Слейтър не се задоволяваше само с това. Той се беше развилнял вече. Преминаваше с гръм и трясък през пустите каменни салони на замъка „Елсинор“ с по едно „Узи“ във всяка ръка, изпращащи дъжд от горещо олово срещу стражите. Те нямаха никакъв шанс, тъй като бяха въоръжени само с копия.

Все пак Слейтър направи реверанс на традицията. Картината бързо се смени. Джек мрачно размишляваше с черепа на Йорик в своите ръце.

— Уви, бедни ми Йорик. Аз добре го познавах…

Обаче дружбата им в миналото не попречи на Слейтър да използва останките на своя приятел като оръжие. Внезапно той се извърна и запрати черепа като гюлле, а зъбите му се забиха право в челото на един от стражата.

— Горе главите! — извика Слейтър.

За секунда картината се смени и отново се появи замъкът. Слейтър дръпна някаква завеса и се показа старият Полоний.

— Възпри ръката си, о, благородни принце! — рече той. — Дори сега прекрасната Офелия е наша пленничка. Дадеш ли воля ти на свойта мъст, любимата си ще получиш на кървави парчета.

Това никак не се понрави на Джек Слейтър. Той се прицели със своето „Узи“ и онзи човек се изпари.

— Кой каза, че съм благороден?

— Никой няма да пожелае лека нощ на този прекрасен принц — припяваше коментаторът.

Слейтър стоеше пред „Елсинор“ с пура между зъбите.

— Да бъде или да не бъде?

Той измъкна изпод дрехите си един фишек от динамит и запали фитила му с пурата. После хвърли експлозива през оградата на замъка.

— Да не бъде! — реши Слейтър, а замъкът избухна в пламъци и дим.

И тогава всичко свърши. Щом изчезна „Елсинор“, Шекспировият Хамлет, истинският Хамлет се върна на екрана. Дани въздъхна. Той знаеше, че Хамлет е шедьовър — знаеше го, защото му бе повтаряно милиони пъти. Обаче с Джек Слейтър беше толкова хубаво!

На екрана Лорънс Оливие говореше:

— Обзет от гняв и пламъци и потопен в гнусна смрад, с гнойни язви вместо очи, адовият Пир търси стария Приам.

Звучеше обещаващо, но Дани имаше усещането, че то доникъде няма да отведе.