Робърт Тайн
Последният екшън герой (15)

14.

Погребенията на мафиоти следваха свои собствени модни правила, но едно-единствено правило оставаше неизменно: колкото по-лъскаво и фрапантно бе погребението, толкова по-добре. Идеята беше, когато убиеха член на мафията при изпълнение на служебния му дълг, всички негови съратници, а често и хората, които го бяха убили, да дойдат на погребението, за да го изпратят. Лио, който бе дясната ръка на Торели и който бе пречукан, поемайки тлъстия куршум вместо шефа си, щеше да получи също такова пищно изпращане. И в живота и в смъртта той бе високо оценен.

Торели нямаше спирачки, щом трябваше да похарчи пари за погребението на любимия си лейтенант. То щеше да се състои на покрива на голям хотел, издигнал се дванадесет етажа над улицата и с изглед към цял Лос Анжелос. Най-голямата му забележителност бяха няколкото стъклени асансьора, които се движеха нагоре-надолу по външната стена на сградата. Хотелът не бе построен в кой знае колко хубав квартал. Наоколо имаше много строежи, а в съседство се намираше доста голяма яма, пълна с кипящ катран, която снабдяваше големия град.

Макар че това беше погребение, всичко бе празнично украсено като за някое височайше тържество. Навсякъде бе отрупано с цветя, а целият покрив бе ограден със знамена и гирлянди, които плющяха и се виеха под напора на силния вятър. В небето над покрива пърпореше хеликоптер и непрекъснато кръжеше из въздуха.

Стотици приятели, членове на семейството и предишни съратници на починалия се бяха събрали на покрива, стояха на групи и разговаряха помежду си. От време на време мъжете, облечени в черни, лъскави костюми, спираха при Дон Торели, за да засвидетелстват уважението си. Разбира се в центъра на вниманието беше покойният Лио Пръднята. Той бе великолепен в своя огромен бронзов ковчег, с големина на клетка за малък слон, който някога навярно бе изпълнявал ролята на ремарке на хладилен тир. Като се има предвид състоянието, в което Лио бе откаран в моргата, той беше в доста добро състояние сега. Хората бяха успели да докарат дори усмивка върху дебелите му бърни.

Щастлив на своето собствено погребение — ето това бе Лио. Разбира се, не само той бе щастлив да присъства на церемонията. Старият Торели стоеше по средата, заобиколен от телохранителите и най-близките си хора, приемайки почестите, оказвани му от опечалените. Той сърдечно се усмихна, когато към него приближиха Тони Вивалди и мистър Бенедикт.

— Мистър Торели — рече Тони Вивалди и леко се поклони. — Надявам се, не възразявате, че съм тук. Не бих желал да се натрапвам, тоест да бъда нещо като четвърто колело.

Вивалди знаеше, че трябва да направи този фалшив жест на почит. Стари донове като Торели си падаха много по такива старомодни отживелици.

Бенедикт, застанал на няколко крачки зад Вивалди, вдигна очи към небето зад своите много черни очила и измърмори:

— Като пето колело, тъпако!

Старият Торели махна с ръка на любезностите на Вивалди.

— Глупости, Антонио. Ти ми оказваш чест с присъствието си тук. Сега, когато сме партньори, ние сме едно семейство.

Вивалди широко се усмихна и силно удари Бенедикт по рамото.

— Чу ли това, Бенедикт? Едно семейство! А сега иди и засвидетелствай почитта си.

Бенедикт се усмихна насила и кимна на шефа си. После отиде до Лио и се наведе над ковчега, почтително целувайки ръката на покойника. Той бързо се огледа, за да се увери, че никой не го гледа, след което дръпна малкото пръстче на Лио. Чу се леко щракване, последвано от едно тихичко „бииип“. Бомбата, поставена в огромния търбух на Лио, бе задействана.

 

 

Със скърцане на спирачките понтиакът бонвил спря до тротоара, близо до мястото на погребението. Слейтър рязко отвори вратата.

— Остани в колата! — заповяда той на Дани.

— Да остана в колата ли?! За нищо на света! Идвам с тебе!

Слейтър се облегна на рамката на вратата.

— Момче, ако това е филм…

— Филм е! — настоя Дани.

— Добре, да кажем, че е филм само заради самия аргумент. Колко пъти си чувал как в някой филм казват: „Остани в колата!“, но човекът не остава? И какво се случва тогава?

— Много просто! — отвърна Дани. — Появява се в последната минута и спасява всички.

— Вярно е — рече Слейтър. — Или пък го убиват и главният герой се заклева да отмъсти. И точно това мотивира действията му до края на филма.

Дани трябваше да се съгласи.

— Има логика! Ще остана в колата.

— Знаех си, че ще го видиш през моите очи.

— Чакай! Ами ако точно оставането ми в колата причини смъртта ми?

— В „жабката“ на колата има оръжие! — извика Слейтър през рамо.

Нямаше майтап! Дани отвори „жабката“ и оттам с грозен метален трясък се изсипа цяла камара оръжия: няколко пистолета, заедно с два-три комплекта метални шипове, ножове, Нинджа-звезди, нунчаку и една ръчна граната. Дани грабна единия от пищовите и се почувства малко по-добре.

 

 

Практис се мотаеше пред парадния вход на хотела и даваше вид, че уж чака някого. Оказа се, че чака Слейтър.

— Хей, Практис!

— Отлично! — рече човекът от ФБР. — Значи все пак реши да дойдеш с мен, а?

Слейтър кимна.

— Трябваше. В Пръднята има бомба. Ще помете цялата банда на Торели. Трябва да ги спрем.

Миг-два и Практис разбра всичко.

— Това обяснява взлома в моргата. Господи, ти си блестящ!

Федералният изведнъж се разбърза.

— Хайде! Ще използваме служебния асансьор в дъното! — извикат ой.

Слейтър не се поколеба нито за миг. Той последва Практис, зави зад ъгъла и хукна по алеята, минаваща покрай хотела. Щом стигнаха, Джек внезапно спря.

— За кого работиш, Джон, по дяволите?!

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че този хотел няма странични изходи. Аз го зная, ти също!

В отговор Практис измъкна пистолет.

— Съжалявам, Джек. Не исках нещата да вземат такъв обрат.

Лицето на Слейтър сякаш се вкамени.

— Дани ми каза да не ти се доверявам. Каза, че си убил Моу Царт.

Практис свъси чело, опитвайки се да си припомни името.

— Убивам много хора… не мога да си спомня дори половината от тях — каза той и леко наклони пистолета си. — Искам да знаеш, Слейтър… това не е нещо лично. Просто бизнес.

Изведнъж някой гръмко извика:

— Как да стигна до Карнеги Хол?

Практис погледна през рамо. Дани стоеше в началото на алеята с пистолет, насочен право към Практис. Човекът от ФБР се усмихна.

— Ти ми кажи, момче.

— В чувал, ако не хвърлиш веднага онова нещо — рече Дани, надявайки се, че гласът му звучи като на дванадесетгодишен хладнокръвен убиец с много трупове зад гърба си. Този бе моментът, в който Дани щеше да разбере точно коя роля ще играе: спасителя или човека, който среща смъртта по също толкова вълнуващ начин. Дани силно се надяваше да е спасителят.

— Съмнявам се — рече Практис с пистолет все още насочен към Слейтър, но приближавайки се бързо към Дани.

За свое най-голямо изумление Дани забеляза, че ръката му е започнала да трепери, давайки телеграфична изява на страха, който изпитваше чак до мозъка на костите си.

Практис изтръгна оръжието от ръката на Дани, хващайки го за дулото.

— Поздравявам те, момче — рече Практис с искрена веселост в гласа. — Ти току-що уби Джек Слейтър!

— Така ли?! Няма начин!

— Отпечатъците върху този пистолет са от твоите пръсти, нали?

— О, да бе! Верно!

Джон Практис извади чифт белезници от джоба на сивото си федерално сако и ги подхвърли на Дани.

— Ето! Закачи се за тръбата.

— За втори път вече днес… тази нощ — измърмори Дани и щракна металния пръстен около тънката си китка. — По дяволите!

Това си беше съвсем като в живота.

Практис затъкна собствения си пищов отзад в кобура, който носеше на кръста и се прицели в Слейтър с оръжието на Дани, хванал го с носна кърпа, за да запази пръстовите отпечатъци непокътнати. Нещата трябваше да бъдат подредени и в пълна готовност за ченгетата от службата по веществените доказателства.

— Виждаш ли, Джек, тези наркотрафиканти… те имат много повече пари от американското правителство.

— Значи си се спазарил с тази сицилианска гадина Тони Вивалди?! Така ли?!

Дани гледаше безпомощно. Нещата се развиваха толкова добре до този момент. Мисълта, че щеше да види Джек Слейтър прострелян от служител на закона, от мъжа, чиито живот той бе спасил във Виетнам, направо го разболяваше.

Тогава Дани се сети нещо. Ако филмът беше анимационен, някоя електрическа крушка над главите им трябваше непременно да изгори и да угасне. Той все още стискаше ключа от белезниците — онези, истинските… ключа, който онзи кретен бе хвърлил в клозетната чиния. Като си помислеше само, че се бе натъжил! Беше му станало криво, че полицаят не пожела да вземе ключа за доказателство!!!

— Предполагам, че ти дължа обяснение все пак — рече Практис. — Всичко ще ти обясня. Вече няма значение, тъй като ти без друго ще умреш.

— Обясни ми тогава — изръмжа Слейтър.

— Разбираш ли, Вивалди се сдобри с Торели, но това бе измама… той ще го унищожи… и в замяна на това, че аз го оставям спокойно да действа, Вивалди ми дава процент от печалбата си. Ще бъда богат, Джек. Аз ще бъда богат, а ти — мъртъв.

Дани измъкна ключа от джоба си и отключи белезниците. Той пропълзя по алеята и измъкна пищова на Практис от ремъка над панталоните му.

— Не мърдай!

Този бе звездният миг, който Слейтър чакаше. Той изби пистолета от ръката на Практис, изви я на гърба му и го блъсна в коравата тухлена стена.

— Дани, хвърли ми белезниците!

Докато Слейтър оковаваше червения човек от ФБР, Дани го държеше на мушка.

— Боже господи, Практис! Ти си такъв идиот! — нареждаше пискливо Дани. — Ти направи класическата грешка във всеки филм. Никога не обяснявай толкова много! Ти ни държеше в ръцете си! Можеше просто да ни убиеш, ама не — искаше всичко да ни разкажеш преди това! Само и само да си кажеш репликата до край!

— Какво ще кажеш за това? — измърмори Практис. — Мене ме пречуква Полин Кийл.

Дани продължаваше тирадата си.

— Ако просто беше стрелял, щеше да спечелиш, но не — ти си като всички негодници — тъп.

— И ти не си голям гений, малкият — рече някой.

Бяха Вивалди и Бенедикт, стиснали автомати. Щяха да ги използват, ако им се наложеше.

— Ти току-що направи същата грешка — додаде Практис.

Предаването на оръжието стана за секунди. Обаче беше само в едната посока — добрите дадоха оръжието си на лошите и лошите го прибраха.

Бенедикт погледна часовника си.

— Пръднята ще избухне след седем минути.

— Иди да докараш колата! — заповяда Вивалди. — Хайде! Живо! Бегом!

Бенедикт не обичаше да му се говори по този начин, особено от човек, за когото смяташе, че е далече под него. Но той все пак искаше час по-скоро да напусне това място, преди още да е задухал друг вятър. И Бенедикт направи това, което му бе наредено.

Вивалди весело се изкикоти.

— Е, аз много бих искал да остана и да се позабавлявам, но ще трябва да вървя, за да си изготвя алибито. Ариведерчи, момчета!

Той се обърна и се отдалечи надолу по алеята, после зави зад ъгъла и се изгуби от погледите им.

Сега останаха само Слейтър, Дани и Практис.

— Този ден ли имаше предвид, когато говореше за спасяване? — прошепна театрално Слейтър на Дани.

— А ти самият, да не би да правиш нещо?!

— Не искам да ти отнемам гръмката слава — отвърна Слейтър.