Робърт Тайн
Последният екшън герой (13)

12.

Дани се отпусна върху широкия гръб на Слейтър, благодарен за това, че бе останал жив след страховитите събития за последните дванадесет минути. „Невероятно!“, мислеше си Дани. „Колко много екшън може да се случи за толкова малко време!“ Разбира се, фактът, че всичко това беше само на филм, помагаше. В истинския живот толкова много неща не биха могли да се случат наведнъж… И тогава го осени прозрението! Истинският живот! Най-лошото бе станало! Бенедикт бе откраднал портфейла му и от тогава бе минала сякаш цяла вечност, а това означаваше…

— Билетът е у Бенедикт — каза Дани с мъртвешки глас.

Какво щеше да прави сега? Чудеше се колко ли е часът в истинския свят. Майка му щеше да го убие… щеше да се разтревожи до смърт.

— Колко жалко! — измърмори Слейтър, все още неубеден от всички тези филмови изпълнения. — Какъв срам! А аз го исках за колекцията си.

Но Дани беше твърде уморен, за да спори с него. Освен това, беше доста приятно, когато някой те носеше обратно към сигурността и спокойствието.

Макар че, когато стигнаха до къщата, нещата не изглеждаха чак толкова спокойни и сигурни. Цялата улица и предният двор бяха претъпкани с полицейски коли и линейки. Един хеликоптер кръжеше високо във въздуха и осветяваше с прожекторите си мястото на произшествието в тъмнината.

Вътре положението беше още по-лошо. Продължителните престрелки създават страхотно безредие. Навсякъде бе посипано с парчета от стъкло и трески от изпочупени мебели, да не говорим за надупчените и накълцани на кайма бандити. Товареха труповете на носилки, а от там в линейките на службата по съдебна медицина. Униформени полицаи преглеждаха стаята й събираха веществени доказателства.

Слейтър огледа руините, после седна до единствения здрав прозорец и унило смукна от пурата си. Насинен, контузен и определено в мрачно настроение, Джек изглеждаше така, сякаш всички тези дейности около него никак не му бяха по вкуса.

Дани се пооживи и с възвръщането на силите му се върна и желанието му да докаже на Джек Слейтър, че всичко това е на филм. Искаше също да опита да развесели приятеля си. А какъв по-хубав начин да развесели Джек от този да му покаже, че той всъщност не беше прецакано ченге, чиито действия бяха донесли побой над дъщеря му от страна на главорезите. Той беше велик филмов герой и милиони хора го обичаха!

Изведнъж Дани бе осенен от блестяща идея. Той грабна от бюрото лист и писалка и бързо надраска една дума — извънредно лоша и мръсна дума, която започваше с буквата „П“.

Тогава Дани пъхна листа под носа на Слейтър и каза със заповеден тон:

— Прочети това на глас.

Слейтър погледна листа и направи физиономия на погнуса.

— Кога най-после ще пораснеш?

Дани направи всичко възможно, за да го прилъже.

— Само кажи тази дума! Хайде, заради мене!

Слейтър поклати глава обиден.

— Това да не е още едно от твоите филмови доказателства?

— Може би — отвърна Дани закачливо.

— Момче, не желая да казвам тази дума.

— Коя дума?

Слейтър му хвърли поглед, който бе почти толкова мръснишки, колкото и думата, надраскана върху листа.

— Я се разкарай!

Дани го изгледа ликуващ.

— Не можеш да я произнесеш, нали? Не можеш, защото този филм е разрешен за деца. Хайде де, признай!

Слейтър му обърна гръб сърдито.

— Не е нужно да признавам какво и да било.

— Да, да! Ега ти!

— Внимавай как говориш!

— Детектив Слейтър?

Беше Скизи. Когато започна стрелбата, той се втурна да се скрие някъде и бе останал скрит дълго, след като всичко бе приключило.

— Да?

— Човекът с едното око… — рече Скизи с надеждата, че ще бъде полезен. — Видях част от номера на колата му.

„Чудо голямо!“, помисли си Слейтър, а после каза:

— Браво… Чакай! Да нямаш предвид мъжа със стъкленото око?

Скизи бе озадачен.

— Не — рече той. — Когато го видях за последен път, той имаше само едно око.

— О, да — намеси се Дани. — Точно така. Забравих да кажа…

В другия край на стаята един униформен полицай тъкмо се навеждаше за малкото стъклено топче.

— Намерих го — рече той, вдигна го и го разгледа отблизо. — Върху него е написано нещо: „Отмъщението е мое“. Какво означава това?

— Не го докосвай! — изкрещя Слейтър. После добави: — Бомба!

Стъкленото око избухна и изведнъж цялата стая се изпълни с дим и пламъци. Взривът беше оглушителен. Разнесоха се викове и писъци, разхвърчаха се трупове.

По изчисленията на Дани тази беше втората голяма експлозия за деня.

Бенедикт не се чувстваше много добре. Той се върна в стаята си, намираща се в голямата къща на Тони Вивалди и се заключи. Първокласният убиец беше още по-изплашен от преди. Самото усещане не го притесняваше — това не бе характерно за хора с неговата професия. Силно го тревожеше нещо в детето, но не можеше да разбере какво е то.

Инстинктивно, без да мисли (той едва ли осъзнаваше какво прави), Бенедикт включи телевизора, който се намираше в ъгъла на стаята, и се отпусна в креслото си. Може би отговорът беше в портфейла. Бенедикт го извади и започна внимателно да изучава съдържанието му.

Нямаше нищо особено, което да не се среща в портфейла на всяко момче: много малко пари. Личната ученическа карта и картата за библиотеката той бе видял вече. Карта за автобуса беше най-обикновена, а също и снимката на тъмнокосата жена на средна възраст, която според Бенедикт беше майката на момчето.

Оставаше билетът. Имаше нещо в това лъскаво късче хартия, което го привличаше неудържимо. С билета в ръка Бенедикт се изправи и закрачи напред-назад из стаята като през цялото време го гледаше.

Просто не можеше да разбере и клатеше глава объркан. Той се спря и понечи да се облегне на стената, за да помисли… Но вместо да се подпре на нея, ръката му мина през нея!!!

Бенедикт бе обзет от паника, дръпна ръката си и я изгледа. Нищо й нямаше. Нищо не се бе променило… освен че сега той притежаваше силата да преминава през твърди тела. Билетът в другата му ръка светеше и едва ли не му намигаше. Сякаш го предизвикваше: „Хайде де, сещаш ли се какво става?“.

Отговорът дойде от телевизора. Тъкмо започваше някакво предаване. Чу се характерният глас на Род Сърлинг:

— Вие пътувате в друго измерение — измерението на духа…

И тогава започна познатата мелодия от „Зоната на здрача“:

— Ду-ду, ду-ду, ду-ду, ду-ду…

Бенедикт се усмихна. Беше превъзходен край на един иначе скапан ден.