Робърт Тайн
Последният екшън герой (17)

16.

Тони Вивалди убиваше времето си в своя плувен басейн. Той се бе отпуснал по гръб във водата, опитвайки да потисне по някакъв начин нарастващото си безпокойство. Вивалди очакваше завръщането на Бенедикт, нетърпелив да чуе доклада му за касапницата на погребението на Лио Пръднята. Той се обърна по корем и преплува басейна, приближавайки до малкото барче, разположено почти до водата. Там си приготви пищна тропическа напитка с ром, като най-отгоре забучи малко хартиено розово чадърче. Вивалди сърбаше шумно питието си и чакаше, ставайки все по-раздразнителен с всяка безкрайно дълга минута.

Най-сетне Бенедикт пристигна, приближи се тихо и застана до басейна като привидение. Миг-два Вивалди не забеляза присъствието на своя първи главорез. Когато най-накрая го видя, едва се сдържа да не подскочи от страх.

— Дявол да го вземе, почти ме уплаши до смърт! — изкрещя гангстерът.

— Съжалявам — рече Бенедикт.

На устните му играеше особена, малко зловеща усмивка, но Вивалди реши, че то е заради щастието, което бе изпитал Бенедикт от присъствието си на кървавата баня.

— Е? — попита Вивалди. — Как мина? Кажи ми… направо ще пукна тук.

— Превъзходно — рече Бенедикт със странна увереност в гласа. — Мина превъзходно.

Вивалди се закиска очарован.

— Искам да зная всичко! Беше ли съвършено? Беше ли?

Бенедикт се усмихна иронично като човек, знаещ нещо, което никой друг не знае.

— Всичко мина по плана. Без нито един фал.

— И газът избухна нормално? — попита нетърпеливо Вивалди.

Планът за унищожаването на фамилията Торели беше върхът на мозъчната му дейност и той жадуваше за комплименти.

— Като по часовник. Трябваше да го видиш — мъже, жени и деца падаха наляво и надясно. Някои скачаха от покрива, за да се отърват от болката.

Вивалди се размърда във водата, почувствал сладкия гърч на удоволствието, когато се опита да си представи картината.

— Наистина?!

— Не! — рече Бенедикт с рязък тон. — Не е истина! Излъгах те!

Той измъкна оръжието изпод колана си и го насочи към своя почитан работодател.

Вивалди вече не се смееше.

— Хъ?!

— Всичко отиде по дяволите! — каза Бенедикт със злобен сарказъм в гласа. — Всъщност денят ми е напълно скапан и то главно заради тебе.

Вивалди не разбираше.

— Значи е нямало мъже, жени и деца, които да скачат от покрива, за да се отърват от болката?

Говореше така, сякаш е искрено разочарован.

— Не. Изобщо нямаше такова нещо!

— Бенедикт, какво е това? В един миг си ми приятел, а в следващия правиш завой на триста и шестдесет градуса! Какво ти става?

Гневът на Бенедикт достигна точката си на взривяване.

— Сто и осемдесет градуса, глупако — сто и осемдесет! Ако се завъртя на триста и шестдесет, аз ще направя пълен оборот и ще бъда отново в изходната си точка.

Вивалди сякаш не можеше да схване.

— Хъ?

— О, какъв смисъл има?

Бенедикт вдигна оръжието си, стреля веднъж, а куршумът проби малка фина дупка в челото на Вивалди, точно там, където се сключваха рунтавите му вежди. За миг, като че ли Вивалди погледна изненадано, после потъна така, както потъват презокеанските параходи.

Бенедикт прибра оръжието си и влезе в къщата.

— Най-после — рече той. — Няма вече слугуване на второразредни сицилиански гангстери, няма вече да се мазня на глупаци, които не знаят какво друго да правят с парите си, освен да си купуват мадами и грозни къщи!

Бенедикт изгледа с отвращение сградата в англо-гръко-испански стил.

Той извади билета от джоба си и го заразглежда с любов.

— Сега аз притежавам истинска власт — властта да управлявам.

Гласът му стана по-мощен, а лицето му доби малко налудничав израз. След миг продължи.

— Ако това лайнце, Даниъл Медигън, може да се движи в два успоредни свята, аз също ще мога… От единия в другия и обратно… — Бенедикт стисна още по-силно искрящия билет. — В единия свят — крада, правя каквото си поискам — хоп, в другия. Никога няма да могат да ме хванат — той затвори очи и въздъхна. — Знаех си аз, че ако се моля достатъчно дълго, един ден молбите ми ще бъдат чути.

— Хм! — обади се някой зад него.

Бенедикт рязко се обърна. Беше бандитът с дръпнатите очи, облечен в черен костюм и престилка с къдрички. Зад себе си мъкнеше прахосмукачка като детска играчка на конец.

— Сега ли да изчистя? — попита той.

— Не — отвърна Бенедикт. — Но предполагам, че плувният басейн ще има нужда от почистване.

Прислужникът кимна и се отправи към вратата… обаче не можа да стигне до нея. Внезапно, като гръм от ясно небе пристигна джипът на Уитни, събаряйки стената. Моторът ревеше, а наоколо се стелеше тухлен прахоляк и мазилка. Слейтър и Дани изскочиха от предните врати. Големият „Блекхок“ беше насочен право в гърдите на Бенедикт.

— Не мърдай! — изкомандва Слейтър.

Прислужникът разбираше какво да прави, когато срещне достоен противник — той вдигна ръце.

Бенедикт се поколеба, премисляйки каква полза би имал, ако посегне към собственото си оръжие. Реши да не го прави — избра да живее, вместо да умре геройски и в кръв. Той разпери ръце и ги вдигна.

— Добре, Слейтър! Няма да ти създам проблеми.

Слейтър прибра оръжието си и го приближи към Бенедикт застрашително.

— Проблеми ли?! Твойта кожа! — процеди Слейтър и удари силно Бенедикт по корема.

Негодникът се сви на две.

— Това — обяви Слейтър, — беше заради съсипаната къща на моя втори братовчед.

Джек сграбчи Бенедикт за раменете и го изправи. Отново вдигна ръка, а Бенедикт се сви при мисълта за още един тежък удар. Обаче Слейтър се задоволи само с плесница като леко завъртя ръката си от китката.

— Това е заради съсипаната къща на бившата ми съпруга — каза Слейтър и в следния миг се наведе напред, а лицето му бе пурпурно от гняв. — А това е заради синината на дъщеря ми!

Дани никога не бе вижда своя герой така сърдит, нито пък бе виждал по-силен удар. Джек заби юмрука си в ченето на Бенедикт, но преди последният да се свлече на земята, той го грабна и го хвърли към прислужника. Двамата минаха направо през стената.

Във филмите с Джек Слейтър непрекъснато се хвърляха хора, които разбиваха стени, а в точката на удара винаги се образуваше дупка. Обаче не и този път! Бенедикт и неговият азиатски приятел изчезнаха през стената сякаш тя не беше солидна преграда, а като че ли направена от желатин.

Дани и Слейтър изгледаха втренчено стената.

— Обикновено става по-иначе — рече Слейтър, озадачен.

Дани знаеше точно какво е станало. Той пъхна ръката си в стената и видя как последната се люлее и потрепва, сякаш беше от желе. Той дръпна ръката си и се обърна към Слейтър. Веднъж завинаги трябваше да се погледне истината в очите.

— В него е билетът, Джек. Билетът е ключът към всичко… той е вълшебен. Моят свят… Бенедикт е отишъл в моя свят! — Дани отново бутна стената и тя затрепери при докосването му. — Вратата сигурно все още е отворена. Хайде, трябва да го последваме!

Слейтър погледна първо към огъващата се стена, после към Дани. Той се колебаеше и агонизираше, не знаейки какво да прави сега.

— Не се тревожа вече за това, че ти си луд, Дани. Безпокоя се за това, че си прав.

— Но аз наистина съм прав.

— Проблемът е: ако дойда… как ще се върна?

— Джек — рече ядосано Дани, — няма да можеш да живееш, ако непрекъснато се задълбаваш в подробности…

Джек помисли за миг, после каза:

— Майната му!

Ръка за ръка Джек и Дани скочиха през стената в истинския свят.