Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Last Action Hero, ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5 (× 2 гласа)

Информация

Сканиране
vens (2012)
Корекция
hrUssI (2012)
Форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Робърт Тайн. Последния екшън герой

ИК „Плеяда“, София

История

  1. — Добавяне

Пролог

„Адски скапан начин да прекараш Коледа“, мислеше си лейтенант Декър от полицията в Лос Анжелос.

Той съвсем не беше сантиментален — ни най-малко! Ала фактът, че Коледата му бе провалена от някакъв побъркан, който държеше като заложници децата в едно основно училище, според него изобщо не бе в духа на празника.

От няколко часа вече училището (ниска, двуетажна, тухлена сграда) бе оградено от полицейски коли, а психопатът вътре, познат с грозния псевдоним „Изкормвача“, държеше на разстояние двеста човека, въоръжени до зъби. Той ги дразнеше и крещеше отвътре, кискаше се на парламентьорите от страна на заложниците, които изпробваха различни тактики, за да го накарат да се предаде… или, ако опитите им не успееха, поне да пусне някой от заложниците си.

Но макар и луд, Изкормвача не бе глупав. Той знаеше, че докато държи децата, ще има надмощие. Полицията на Лос Анжелос можеше да наеме и ракетоносачи да ограждат училището, ала нямаше никога да поеме риска да ги използва… дотогава, докато съществуваше опасност да бъде ранен дори и един седмокласник.

Всичко това безкрайно ядосваше лейтенант Декър. Той бе корав мъж — издръжлив и як като камион… голям, черен камион, но въпреки относителната парадност на сивата му лейтенантска униформа, той изглеждаше като най-обикновено улично ченге, което не само обичаше да си гризе ноктите за закуска, но дори изпитваше специална наслада от това.

И сякаш нещата без друго не бяха достатъчно зле, та плъзна и слухът, че шефът на полицията и губернаторът бяха на път за местопроизшествието. Само това липсваше! Заместник-губернаторът и кметът вече бяха някъде наблизо. Декър се надяваше на политиците да не им хрумне идеята, че им е позволено да се месят в неща, които бяха изцяло работа на полицията.

Колкото до лейтенант Декър, той единствен отговаряше и напълно управляваше хората на местопроизшествието: от специалния отряд до спешния медицински екип, и двата готови за действие… Обаче нищо не се случваше. Навсякъде имаше снайперисти и стотина ченгета — обикновени полицаи и военни в пълно бойно снаряжение — се разхождаха около началниците си. Полицейски коли бяха блокирали всички пътища до местопроизшествието, а синьо-червените им лампи проблясваха в студената нощ.

Декър потрепери, загърнат в офицерската си мушама.

— Адски скапан начин да прекара човек Коледа — каза той този път на глас.

— Лейтенант? — изпъна се един от униформените, застанал на около метър от Декър.

— Нищо — рече Декър. — Иди да прегледаш района. Подсигури страничните изходи! И гледай никой — и повтарям никой — да не влиза и излиза!

— Да, сър! Тъй вярно, сър!

Ченгето се завтече да изпълнява нареждането. Районът беше вече така здраво заварден, че повече не можеше и да бъде, ала когато Декър даваше заповеди, никой не се опитваше да му противоречи.

Декър пристъпи една-две крачки, ядосан и разстроен от бездействието. Не можеше нищо друго да направи, освен да чака… и да се надява, че някой от добрите стрелци ще успее да заеме удобна позиция и ще улучи точно Изкормвача.

— Майка му стара! — изръмжа Декър, без да се обръща конкретно към някого. — Каква гадост! Само да ми падне в ръцете този маниак, така ще го…

В същия миг от покрива се разнесе ураганен трясък на автомат. Налагаше се полицаите, заобиколили началника си, да почакат, за да разберат каква грозна участ ще да сполети Изкормвача, когато попаднеше в ръцете на шефа им.

Огънят направи на пух и прах цяла редица полицейски коли. Във въздуха като шрапнели се разлетяха парчета стъкло. Няколко десетки мъже залегнаха върху асфалта, криещи се и търсещи заслон от смъртоносния дъжд от куршуми.

За момент настъпи тишина. Чуваше се само тихото почукване на парчетата стъкло върху настилката. И в следващия миг…

— Ха, ха, ха! — ревеше Изкормвача неистово и треперливо. Не беше нужно човек да е психиатър, за да разбере, че престъпникът бе сериозно разстроен психически. — Хей, свини! Имам подарък за вас!

Един дълъг снайпер полетя от покрива на училището и изчатка върху паважа. Секунда по-късно нещо по-голямо и по-тежко бе изхвърлено в тъмнината. Беше безжизненото тяло на водача на ескадрона за бързо реагиране. Трупът падна от покрива на училището върху една полицейска кола. Чу се кух, страховит звук и тънкият, метален покрив на автомобила се огъна навътре.

Декър, все още клекнал до колата, изгледа трупа за миг, а в очите му лумна див блясък на гняв и омраза:

— Копеле!

Гласът на Изкормвача изгърмя в тъмното:

— Предупредих ви! Без номера! — рече той и спря за секунда, сякаш да подбере по-внимателно думите си. — Сега докарайте ми хеликоптера, иначе ще започна същото с децата! Ясно ли е?

Лицето на Декър бе изкривено от ярост.

— Пусни децата! — изкрещя той. — Твойта кожа, Изкормвач!

Но Изкормвача мълчеше, сякаш усещаше, че вече е съобщил искането си по възможно най-сбития начин.

Ченгето, извършило набързо преглед на сигурността в района, пристъпи към Декър.

— Районът е подсигурен, сър. И армейска дивизия не може да се промъкне.

Декър мрачно кимна.

— Добре.

Все пак поне едно нещо бе свършено както трябва.

Обаче начумереният лейтенант се лъжеше. Към мястото на произшествието имаше път и Джек Слейтър го бе открил. Мощно и решително най-упоритото ченге в Лос Анжелос крачеше напред. Подметките му почукваха по пътя, водещ право към смъртта.

Но Слейтър не стъпваше по земята. Докато неумолимо напредваше, токовете на ботушите му удряха и огъваха ламаринените покриви на полицейските коли, блокирали пътищата към училището. Той газеше в море от синьо-червени светлини като самия бог Вишну, като футболист, засилил се към голлинията.

В случая на сержант Джек Слейтър външността не лъжеше. Той изглеждаше и бе облечен като боец, какъвто всъщност беше. Слейтър бе едър като планина мъж, висок близо два метра. Раменете му бяха широки и твърди като танкова броня.

Носеше скъсана тениска, доста износено кожено яке и стари дънки. Тежките ботуши му придаваха вид на трактор-влекач. Ансамбълът се допълваше от тежък, четиридесет и четири милиметров „Блекхок“ — масивен юмрук от синьо-черен метал: най-големият и мощен автомат, пуснат в производство, който, попаднеше ли в подходящи ръце, се превръщаше в ужасяващо и сеещо смърт оръжие.

Най-отличителната черта на сержант Джек Слейтър — неговият силен австрийски акцент — никога не се споменаваше от онези, които го познаваха.

По лицето на Слейтър беше набола брада, която не бе бръснал от три дни. На устните му бе залепнала добре сдъвкана пура. Не беше нужно човек да се взира, за да разбере, че тази вечер сержант Джек Слейтър беше в много, много, много лошо настроение. По средно статистически данни се знаеше, че смесица от маниаци и деца от основно училище определено би предизвикала лошо настроение у човек, който не се слави с лекия си характер.

Слейтър скочи от ламаринения покрив на последната полицейска кола и се отправи към барикадите, без да забавя крачка. Той мина покрай лейтенант Декър така, сякаш последният изобщо не беше там. Дори известният смразяващ поглед на Декър не успя да спре упорития полицай.

— Да не си посмял дори да си го помислиш, Слейтър! — излая Декър. — Чуваш ли? Разкарай този автомат и ще чакаш парламентьорите да постигнат нещо! Разбра ли?

Слейтър не му обърна внимание. Вървеше право към училището с поглед, вперен напред, като моряк на учебна маршировка.

На Декър не му остана нищо друго, освен да подтичва до своя неподчиняващ се подчинен.

— Майка му стара, Джек! На тебе говоря! Последния път, когато пак така осра работата, хората загубиха части от телата си.

Но Слейтър продължаваше напред с очи, приковани в тъмнеещата сграда на училището.

Декър спря.

— Ако влезеш вътре, Слейтър, ще ти струва полицейската значка.

Този път Слейтър даде признак, че чува своя началник. Без да забавя ход, той бръкна в джоба на дънките си, измъкна своята значка и я хвърли назад през рамото си към Декър. Мълчалива, но красноречива оставка.

На пътя му се изправи последното препятствие. Двама изключително добре облечени мъже — твърде зализани, за да са зле платени полицаи — се опитаха да го спрат.

Слейтър говореше тихо, но гласът му звучеше заплашително, макар че думите му бяха разумни.

— За всички ще бъде добре, ако се махнете от пътя ми.

Единият успя да скалъпи крива, леко подкупваща усмивка, но и двамата отстъпиха назад, когато Слейтър се вряза между тях.

— Джек… като кмет на този голям космополитен град, аз зная, че с тебе сме имали спречквания от време на време…

Слабо казано! Последния път, когато Джек Слейтър и кметът бяха имали „спречквания“, кметът беше заплашил, че ще се погрижи Джек Слейтър никога повече да не види белия ден като свободен човек.

— … но нали разбираш — продължи кметът, — моят колега тук, заместник-губернаторът е долетял чак от Сакраменто, за да ръководи лично акцията.

Заместник-губернаторът се изстъпи напред и заговори решително.

— Слейтър… ето какво мисля аз. Ситуа…

Слейтър не даваше и пет пари за мислите на заместник-губернатора и той му го обясни по възможно най-краткия начин — отстъпи назад и го халоса право в ченето. Човекът в миг затвори очи и падна на земята като подсечен.

— Слейтър! — изкряска кметът.

— Когато дойде губернаторът, обадете ми се — рече той и се понесе към училищната сграда.

Следващият обект на съпротива беше сам — едно здраво ченге от екипа за бързо реагиране, заело позиция в основата на стълбите, водещи към покрива на основното училище. Той бе клекнал там с пушка в едната ръка и уоки-токи в другата. Крякащата кутия изведнъж оживя.

— Картър! — беше гласът на Декър. — Чуваш ли ме?

— Да, лейтенант!

— Слейтър се опитва да влезе в сградата! Не го пускай! Повтарям: не го пускай!

Ченгето от специалния отряд кимна на слушалката, като че ли Декър можеше да го види.

— Разбрано, шефе! Лесна работа!

Точно тогава Слейтър го потупа по рамото. Картър стреснато се извърна и се озова лице в лице с него.

— Ей — рече Слейтър, — искаш ли да станеш фермер?

— Фермер ли?

— Да — отвърна Слейтър. — Ето ти два акра земя[1].

Сержант Слейтър ритна силно ченгето в топките. От силния удар и пронизващата болка нещастното ченге подскочи цял метър нагоре. Подвижната радиостанция полетя на една страна, а оръжието на друга.

Слейтър улови станцията още във въздуха и заговори в микрофона й.

— Декър — рече той със заплашителен той, — следващият ще го заболи.

Тогава той счупи слушалката, правейки на пух и прах пластмасовата кутия, сякаш бе просто орехова черупка.

Едва на стълбите Слейтър забеляза първите следи от зверствата на Изкормвача. Стъпалата бяха покрити с трупове на възрастни хора — мъже и жени, навярно учители, които изглеждаха така, сякаш бяха повалени от някакъв смъртоносен и кървав ураган. Той почти не поглеждаше към ужасните, зейнали рани — те бяха ежедневие в работата на Слейтър. Ето защо той не се шокира от варварския начин, по който бяха убити тези хора. Единственото влияние, което труповете оказаха върху него, бе да засилят нетърпението му да се срещне лице в лице с Изкормвача. Слейтър провери предпазителя на оръжието си и се усмихна сам на себе си. С нетърпение очакваше срещата.

Вратата за покрива на училището се отвори с трясък и излетя от пантите. Джек Слейтър застана в рамката с оръжие в ръка и сурово, и мрачно изражение на лицето — също като строга присъда от някой отмъстителен и неумолим бог. Той като че ли леко потреперваше от гняв. Слейтър обходи мястото с поглед.

Бяха неколцина петокласника с разширени от ужас очи и лица, зацапани от сълзите, и трепереха в един ъгъл, сгушени накуп. Повечето се свиха, когато Слейтър се появи, защото се бояха, че е дошъл още един маниак, та да ги нарани още повече. Ала неколцина си позволиха малко надежда — те знаеха как изглеждат добрите хора в наши дни.

Слейтър насочи справедливия си гняв срещу Изкормвача. Той надзираваше заложниците си, а очите му злобно святкаха. Психопатът бе облечен в работния костюм на кабелен техник от телефонната компания (беше си сложил дори жълтата пластмасова каска). В ръката си държеше противопожарна секира.

Униформата подсказваше на Слейтър начина, по който Изкормвача бе влязъл в училището, а брадвичката разкриваше как хората, чиито трупове се валяха по стълбите, бяха намерили ужасната си смърт. Брадвата представляваше проблем. Не че Слейтър не беше в състояние да се справи с всеки размахал секира маниак, когото съдбата решаваше да изпречи на пътя му. Проблемът с брадвата беше, че острието й бе опряно в гърлото на малко момче. Това малко момче Слейтър добре познаваше.

— Татко — рече детето. — Помогни ми!

— Да — рече Изкормвача. — Татко най-сетне се реши да дойде, за да помогне на своето малко момче.

Изкормвача имаше дефект в говора — зловещо, съскащо фъфлене. Знаеше се, че по този въпрос той бе чувствителен. Човек не можеше да разчита да се хареса на Изкормвача като се подиграва с дефекта му.

— Джек Слейтър — обади се отново Изкормвача, — … какво те забави толкова? Твоят малък Енди започна да се безпокои…

Той притисна острието на брадвата малко по-силно към гърлото на момчето.

— Обещах му, че ще дойдеш — продължи Изкормвача, — … дадох му честната си дума, че той ще може да те гледа как умираш.

Изкормвача изостави превзетата си поза на пресилено съчувствие и добри обноски и изражението на лицето му стана студено и каменно.

— Оръжието — рече Изкормвача. — Хвърли го!

Върху лицето на Слейтър не се четеше нищо. Той заговори спокойно.

— Причини ли ти болка, Ендрю? — попита Слейтър.

Макар да бе уплашено, момчето успя едва-едва да поклати глава отрицателно.

— Неее! — рече Изкормвача. — Не бих наранил моето приятелче. Обаче ти ме нарани, нали Джеки, момчето ми… затвори ме в клетка. Затвори ме в клетка и хвърли ключа за десет безкрайни години. Не забравям такива неща, Джеки.

— Трябваше да ти дадат смъртна присъда.

Изкормвача се ухили.

— Напълно прав си. Трябваше да получа смъртна присъда. Само че твоят незаконен обиск не можа да представи окървавената брадва като редовна улика в съда. Помниш ли? Така че аз успях да излъжа палача, изчезнах за малко и пак се върнах. Което ни доведе до настоящата сцена. Чиста работа, нали? Може да се каже, че ти сам си навлече всичко това на главата, Джек.

Усмивката на Изкормвача се загуби.

— Хвърли оръжието, казах!

Слейтър се поколеба за миг, после остави тежкото оръжие да падне от ръката му.

— Добре. Обезоръжен съм. А сега пусни момчето.

Изкормвача бавно поклати глава:

— Джеки, Джеки… за какъв ме взимаш? Познавам те много добре. Едно оръжие?! Джек, кого заблуждаваш?

Слейтър сви рамене. Беше шанс едно на хиляда, но все пак трябваше да опита. Той повдигна фланелката си, извади трите пистолета, пъхнати в колана му и ги пусна един след друг на покрития с твърд чакъл покрив.

— Така добре ли е?

— Хайде, де — подкани го Изкормвача, — знаеш, че това не е всичко. Ножът, Джек! Ножът!

— Какъв нож?

Изкормвача завъртя очи и рече:

— Хайде, Джек, не се прави на глупак! Знаеш кой нож — онзи, който винаги държиш привързан към прасеца си.

— О, този нож ли? — Слейтър коленичи, измъкна камата от превръзката на прасеца си и я хвърли в краката на Изкормвача.

— Това всичко ли е, приятелче?

Слейтър кимна.

— Ъхъ — отвърна той. — Това е горе-долу всичко, освен… хм… — Слейтър затупа джобовете на коженото си яке, сякаш търсеше ключовете от колата или портфейла си. — Освен ако не смяташ това за оръжие.

От джоба на якето си той измъкна граната. Невъзмутим, Слейтър издърпа жилото й и я метна точно през Изкормвача.

— Ето — рече Слейтър, — сега съм чист.

Изкормвача погледна към бомбата и премига. После погледна към Слейтър, ухили се широко и изръкопляска бавно и подигравателно.

— Блестящо, Слейтър! Направо блестящо! Май трябва да се предам.

Джек Слейтър сви рамене.

— Граната ще избухне.

Изкормвача поклати глава.

— Не, няма да избухне. Ти не би убил собствения си син.

— Ами струва ми се, че всички ние без друго сме вече мъртви — забеляза Слейтър.

— Е, да видим… — Изкормвача леко охлаби хватката си върху момчето. — Енди… вземи гранатата. Защо не я разгледаш по-отблизо?

Все още треперещ от страх, Енди коленичи, взе гранатата и я показа на Изкормвача.

— Разбирам… — рече той и кимна. — Доста добра имитация, Слейтър… но все пак имитация. Твоята играчка не може да нарани момчето — добави той и размаха заплашително брадвата, — обаче моята може.

Гранатата наистина не беше в състояние да избухне, но Енди доказа, че въпреки това тя все пак можеше да бъде опасна. Момчето натисна копчето в горната част на бомбата и отстрани изскочи седемсантиметрово острие. Без да се колебае нито миг, Енди заби ножа в бедрото на Изкормвача.

От болка Изкормвача нададе грозен рев, който се чу през две улици. Слейтър се хвърли към един от автоматите си, ала Енди се изпречи на пътя му. Изкормвача запрати брадвата си към Слейтър и тя прелетя на сантиметър от главата му.

И тогава се случиха пет неща: Изкормвача сграбчи момчето за ръката и измъкна ножа от бедрото си, а Слейтър вдигна големия си автомат и стреля точно, когато Изкормвача замахна с ножа към сърцето на Енди.

После се случи още едно нещо: целият кадър се замъгли.

Бележки

[1] Тук игра на думи между acher, идващо от ache — болка (англ.) и acre — акър. — Б.пр.