Робърт Тайн
Последният екшън герой (10)

9.

Първото нещо, което Дани забеляза във видеомагазина, беше момичето зад щанда. Беше прекалено красиво, за да работи на такова място и за толкова малко пари. Дани бе възхитен. За него това бе ново доказателство, че се намира във филм.

— Бързо! — извика той към момичето, втурвайки се към щанда. — Къде са филмите ви с Арнолд Шварценегер?

— Чуждите филми са в дъното.

— Чужди ли? Не, не, не! Екшън филмите! Арнолд е екшън звезда!

— О, екшън звезда… Трябваше веднага да кажеш. Ето там!

Тя посочи към стената, цялата заета от видеокасети. Пред тях се мъдреше голяма картонена реклама на „Терминатор 2“. Само че на рекламата не беше Арнолд Шварценегер, облечен в черно кожено яке, с едно-единствено око и с лице наполовина метално… Беше Силвестър Сталоун!

Дани беше слисан.

— Не… — задъха се той. — Невъзможно е! Не може да бъде!!

— Той беше фантастичен! — възкликна Слейтър. — Абсолютно! Най-големият му хит! Този човек е истински творец!

— Но… но там беше ти! Ти беше в този филм.

— Моля те! Започваш да ставаш банален с тези приказки за филми.

— Играли сте във филм ли? — попита хубавицата зад щанда, ококорила черните си очи от изненада.

Слейтър обичаше най-безсрамно да флиртува и не страдаше от угризения на съвестта.

— Да. Филмът се казваше „Момичето на моите мечти“ и мисля, че главната роля се изпълняваше от вас.

Младата жена се изчерви и захихика.

— Хайде де… — започна тя.

— Не, наистина! Всъщност там има една много романтична сцена, в която вие и аз вечеряме.

— Това вашето дете ли е? — попита момичето.

Слейтър бързо поклати глава отрицателно.

— Не, това е един пациент за лудницата. Трябва да го откарам.

Дани бе потресен, но не се предаваше.

— Какво ще кажеш за това момиче тук? — издума той на един дъх. — Тя е прекалено хубава, за да работи във видеомагазин.

Най-сетне Дани бе казал на Слейтър нещо, с което той бе напълно съгласен.

— Съвсем прав си. Тя би трябвало да работи с нас… нелегална работа.

Момичето се изкикоти още веднъж.

— Слушай, Слейтър, работата е там, че… тук всички жени са красиви.

— Не виждам нищо лошо в това.

Дани сграбчи ръката му и го задърпа навън. Двамата застанаха на тротоара и се загледаха в минувачите.

— Добре, погледни сега жените — заповяда Дани.

— Никакъв проблем — рече Слейтър и се ухили.

Всяка жена, която минаваше покрай тях, била тя негърка, бяла или азиатка, имаше една неизменна черта: беше страхотно красива.

— Разбираш ли сега? — попита Дани.

— Не — отвърна Слейтър, — не разбирам.

— Къде са те?

— Кои?

— Обикновените жени от всекидневието! Няма ги, защото това е филм.

— Не — възрази търпеливо Слейтър, — това е Калифорния.

Така Дани нямаше да стигне доникъде. За щастие Слейтър бе забравил за обещанието си да го застреля, ала Дани все още не се отказваше да убеждава Слейтър, че той е герой от филм.

— Добре тогава, ще ти кажа какво ще направим — ще те заведа до къщата, в която измъчваха твоя втори братовчед Франк. Зная коя е, защото я видях. Видях я на екрана.

— Това е абсурдно!

— Виж какво… помниш ли какво ти каза Декър? Ти би трябвало да изслушаш всичко, което имам да ти кажа, нали така? Тоест, аз зная, че не си много изпълнителен, когато ти наредят нещо… и на мене това наистина ми харесва. То е част от чара ти… но защо сега да не изпълниш заповедта? Само този път!

Слейтър се замисли за миг.

— Влизай в колата — рече той.

Тъй като това беше филм и прочие, Дани знаеше точно в коя посока да тръгне, за да търси имението на Вивалди, а дори нямаше и голямо движение, което да им попречи. Но въпреки преимуществата, които даваше филмът, търсенето на къщата не протече много гладко. Трябваше да карат покрай брега цял час, докато Дани най-сетне разпозна околността.

Слейтър се забавляваше и се отнасяше към своя малък партньор така, сякаш той бе дружелюбен, съвсем безопасен, но малко досаден психопат. Едно след друго, именията се нижеха покрай тях. Всяко изглеждаше познато, ала не беше точно то.

— Да не е онова там? — рече Слейтър посочвайки към една миниатюрна версия на Версайския дворец в дясно от пътя.

Дани поклати глава отрицателно.

— Не е тази. Къщата, която търсим, е с изглед към океана. От другата страна на пътя е — в ляво.

Слейтър посочи към друга къща. Тя бе голяма, но не и огромна.

— Тази ми се вижда обещаваща.

— Не… казах ти, търсим много голяма къща и щом я видя, ще я разпозная.

Слейтър вдигна очи нагоре отегчен.

— Наистина! — упорстваше Дани. — Има неща, които не разбираш…

— Е, просвети ме тогава — рече Слейтър.

Дани измъкна вълшебния билет от джоба на ризата си и го показа на ченгето.

— Този билет е вълшебен — каза той много сериозно. — И наистина действа.

— Ъхъ. Разбира се, че действа… също като моя вълшебен пръстен.

По някое време Дани щеше да докаже на Джек Слейтър, че този билет е вълшебен, но точно тогава той реши, че ще е най-добре да се погрижи за съхранението на билета и внимателно го прибра в портфейла си.

След това Дани започна отново да оглежда къщите. Изведнъж той посочи с пръст.

— Спри… там… това е къщата!

Слейтър незабавно натисна спирачката, колата забави ход, а гумите изсвистяха.

— Сигурен ли си?

Дани погледна към къщата, вече по-близо до нея, и поклати отрицателно глава.

— Не, онази имаше друг цвят.

— Може през нощта да са боядисали цялата къща. Хайде да слезем и да я разгледаме.

Дани се намръщи.

— Знаеш ли, ти изобщо не ме подкрепяш. Ти си мой партньор и твое задължение е да ми вярваш.

Слейтър включи на скорост и те отново поеха по пътя.

— Не — рече Слейтър и поклати глава. — Мое задължение е да те махна от живота си час по-скоро.

— Такова отношение до никъде няма да ни доведе — рече кисело Дани. — Къщата беше в испански стил или нещо подобно.

В следващия миг Дани изведнъж се напрегна като сетер, готвещ се да скочи върху поредната патица.

— Като онази! — извика той. — Точно като онази!

Колата спря пред високия портал и двамата заедно надникнаха в дългата алея.

— Лошите са вътре — рече Дани, снишил глас, сякаш Вивалди можеше да го чуе.

Слейтър бръкна в джоба си и извади своята полицейска значка.

— Извинявай, Дани — рече тихо той. — Ти заслужаваш това повече от мене.

Трогнат, ала неуверен в себе си, Дани боязливо протегна ръка и докосна тайнствената значка на Джек Слейтър.

— Мисля, че не съм я заслужил.

— Не си я заслужил ли?! — възкликна Слейтър. — Разбира се, че си я заслужил.

— Така ли?

— Нима не разбираш? Ти направи революция в цялостното развитие на полицейското обучение и процедури. Това е най-великото събитие в историята на криминалистиката.

— Сериозно?!

— Разбира се! Прекарах толкова години в полицейската академия, изучавайки човешкия характер и изкуството да се анализират пръстови отпечатъци, записах се в курсове по преговаряне за заложници, цяла година изучавах в Харвард психиката на терориста и един семестър в Оксфорд се запознавах с психологията на злото… а е трябвало само да посоча с пръст и да кажа: лошите са вътре.

Дани изгледа гневно партньора си.

— Мислиш се за много остроумен, нали?

— Не, не се мисля, а зная, че съм. Аз съм прочутият смешник Арнолд Брауншвайгер.

— Шварценегер! — тросна се Дани.

— Gesundheit^[1]!

— Много смешно! — рече Дани, като излезе от колата и тръгна нагоре по алеята.

Слейтър го последва.

— Както и да е, що за име е това, дявол да го вземе?

— Австрийско — отвърна Дани.

— Така ли? Е, тук не позна. Аз съм роден в Нюарк, Ню Джърси. На ти сега!

— Нюарк, така ли? Ами от къде се е взел този твой акцент.

— Гагъф ахсент? — попита Слейтър искрено изненадан.

— Остави!

Входната врата на къщата беше от солидно парче дъбово дърво и богато изографисана. Слейтър заудря с всичка сила медната пластина, след което трябваше да почакат само няколко секунди, преди да им отворят. Озоваха се лице в лице с един много мускулест азиатец. Беше мистър Чу — един от най-преданите слуги на Вивалди.

Той изгледа Дани и Слейтър подозрително.

— Желаете ли нещо?

— Да — отвърна Слейтър с любезен тон. — Мога ли да говоря с наркодилъра в тази къща?

Мистър Чу премига.

— Моля? — рече той.

— Денят е хубав — обясни Слейтър съвсем разумно. — Излезли сме да убиваме наркодилъри. Бяхме наблизо и се запитахме дали в тази къща няма наркодилъри, които бихме могли да убием.

Дани доби определено усещане, че Слейтър изобщо не гледа сериозно на тази работа.

Прислужникът също.

— Ще трябва да погледна. Мога ли да ви помоля да почакате минутка?

— Разбира се — отвърна Слейтър, сърдечно усмихнат.

Вратата се затвори. Дани беше притеснен, напушен и нервно потропваше с крак по мозайката.

— Бъди готов за всичко — посъветва той Слейтър.

Внезапно Слейтър се извърна и си тръгна.

— Къде отиваш?

Слейтър рязко се обърна към Дани.

— Ще се върна. Не знаеше, че ще кажа това, нали?

Дани погледна към небето и поклати глава.

— Ти винаги така казваш.

— Нима?

— Всички зрители очакват с нетърпение момента, в който ще кажеш тези думи — рече Дани, сякаш обясняваше на умствено недоразвито дете. — Това е твоята визитна картичка. Казваш ги във всеки филм.

Слейтър бавно се върна до стълбите.

— Тъй значи! По дяволите!

Точно тогава вратата се отвори. Появи се мистър Бенедикт и се втренчи в тях през своите извънредно тъмни очила. Гласът му беше злобен и съскащ.

— Чух, че се интересувате от наркодилъри.

— Джек — рече полугласно Дани. — Това е той, помощникът на Вивалди със стъкленото око. По-полека с него… той едва не пречука Брус Уилис и Кевин Костнър.

Слейтър въздъхна, после пое дълбоко въздух.

— Сър, вие помощник ли сте?

Бенедикт поклати глава отрицателно.

— Не, можах да стигна само до поста лакей. Разбира се, всичко е по политически причини. Важни са връзките. Желаете ли нещо друго?

— Да — отвърна Слейтър. — Свалете си очилата.

Внезапно работата стана сериозна и сякаш Бенедикт и Слейтър разбраха, че са естествени врагове един на друг.

— Кой го иска?

Слейтър показа значката си.

— Оловният войник^[2].

— Е, оловни войнико — рече мистър Бенедикт, — какво ще кажеш ако те размажа върху онези тухли?

— Не ми харесва цветът им.

Мистър Бенедикт повдигна едната си вежда — характерна черта на лошите, според Дани.

— Нима? Трябва тогава да го сменим на всяка цена. Мисля, че ярко артериално червено ще подхожда най-добре, нали?

Нещо накара Слейтър и Дани да се обърнат. В изряден полукръг на поляната срещу входа бяха застанали няколко огромни ротвайлера. Кучетата стояха неподвижно, не издаваха никакъв звук и жадно следяха с очи жертвите си.

Слейтър и Дани се извърнаха отново към Бенедикт.

— Не вършете глупости — рече им той. — Тези кучета изпълняват всяка моя прищявка.

Бенедикт щракна с пръсти и ротвайлерите образуваха кучешка пирамида, крепейки се върху раменете един на друг. Те все още не изпускаха от очи Дани и Слейтър.

— Ако затанцуват фламенко — рече Слейтър, — да си плюем на петите, а?

— Ако щракна с пръсти още веднъж, утре по обяд ще излезеш от ануса на някой ротвайлер… така че обирайте си крушите с този Тото^[3] тук и заминавайте за страната на Оз. Някакви въпроси?

Слейтър измъкна дълга пура от джоба на якето си, отхапа краят и я запали. После дръпна от нея и се намръщи. До преди да срещне Бенедикт, той бе мислил, че Дани е просто едно побъркано дете. Все още мислеше така… но знаеше също, че този тип Бенедикт никак не му харесваше.

— Да — отвърна Слейтър. — Имам два въпроса. Защо си губя времето с един долен слуга… когато бих могъл да си бъда у дома и да се занимавам с нещо далеч по-опасно като например подреждането на шкафа с чорапите ми?

Бенедикт се вдърви, а лицето му почервеня. Той бе свикнал да е най-страшният тип в квартала.

— А въпрос номер две е: как точно ще щракнете с пръсти, след като откъсна и двата ви палеца?

Слейтър повиши градуса до точката на кипене. За миг на Дани му се стори, че двамата мъже ще сблъскат глави върху стълбите на Вивалди. Напрежението бе толкова високо, че сякаш въздухът пращеше.

Тогава мистър Бенедикт направи нещо наистина страшно. Усмихна се… и тогава махна слънчевите си очила.

— Майчице! — прошепна Дани.

Бенедикт бе извадил стъкленото око с мишената от орбитата му и сега там се мъдреше друго око. То представляваше яркожълто, щастливо личице.

— Приятен ден — просъска Бенедикт, обърна се и се накани да влезе обратно в къщата.

Интервюто приключи.

— Миналия път върху окото му имаше мишена — прошепна Дани на Слейтър, когато тръгнаха надолу по алеята.

Бенедикт спря като ударен от гръм до входа на къщата.

— Освен това мрази шефа си — нарича го „сицилиански мошеник“.

За Бенедикт сякаш настъпи земетресение. Как беше разбрало детето? Той хвърли поглед назад, през рамото си и видя как мъжът и момчето се отдалечават от къщата. Бенедикт знаеше, че те отново ще се срещнат.