„Градът“ на Саймък е преди всичко епос за самоотричащия се и самоунищожаващия се човек, за неговата невъзможност да постигне вътрешна хармония и външно разбирателство, да преодолее примитивизма на собствената си природа, което е задължително условие за движение към утрешния ден.
„Градът“ на Саймък е в същност светът на Саймък — един изненадващ в измеренията художествен анализ и синтез на възгледите на буржоазния хуманист, който отчаяно търси отговор на поставените от него самия въпроси.
Съдържание
В памет на Скути, който беше и Натаниел
Коментар към първото предание
Няма съмнение, че от всички предания най-трудно за случайния читател е първото. Мъчителна е не само лексиката му — ходът на мислите и самите идеи при първо четене изглеждат съвършено непонятни. Може би е така, защото в това и в следващото предание Кучето не участвува, дори не е споменато. От самото начало на това първо предание читателят е захвърлен в една напълно странна ситуация със също така странни характери, които се занимават с разрешаването й. Само толкова може да бъде казано за преданието, но след като читателят се е справил, останалите в сравнение с него изглеждат къде по-прости.
През цялото предание преминава понятието „град“. При все че няма цялостна представа за това какъв би могъл да бъде този „град“ или защо е бил нужен, преобладава мнението, че трябва да е бил малък участък земя, подслонил и защитил значителен брой обитатели. Някои от причините за съществуването му са повърхностно обяснени в текста, но Баунс, който е посветил живота си на тези предания, е убеден, че обясненията са чисто и просто изкусни импровизации на древен разказвач в подкрепа на невъзможна концепция. Болшинството изследователи на цикъла са съгласни с Баунс, че причините, както са дадени в преданията, не съответствуват на логиката, а някои, между тях и Ровър, подозират, че това може би е древна сатира, която вече е загубила своето значение.
Болшинството авторитети в икономиката и социологията считат такава организация като града за немислима структура не само от икономическа, но и от социологическа и психологическа гледна точка. Никое същество с висша нервна система, необходима за създаване на култура, подчертават те, не би могло да оцелее в такова ограничено пространство. Ако се опита, резултатът, казват тези компетентни личности, ще бъде всеобща лудост, която в кратък период от време би погубила самата тази цивилизация, която е създала града.
Ровър смята, че в първото предание имаме работа с почти чист мит и че като следствие от това никоя ситуация или твърдение не трябва да се приемат буквално, че то цялото, изглежда, е пропито със символизъм, ключът към който отдавна е изгубен. Озадачаващ обаче е фактът, че ако това е единствено и само митическа концепция, защо тя не е изразена посредством характерните за мита символични образи. Малко са нещата в преданието, които подсказват на обикновения читател, че това е нещо, наподобяващо мит. Само по себе си то е най-недодяланото от всички — едновременно грубовато и непохватно, без ни най-малък оттенък от по-изтънчени чувства и възвишени идеали, които откриваме в останалата част от легендата.
Стилът в преданията е особено озадачаващ. Фрази като класическата „проклет да си“ са обърквали семантиците от много векове и днес няма по-близко тълкуване на значението на думите и фразите, отколкото е имало, когато изследователите за пръв път са започнали да отдават някакво сериозно значение на цикъла.
Терминологията, свързана с Човека, обаче е била сравнително добре разработена. Множественото число на това загадъчно племе е „хора“, събирателното е „човешки“, тя — „жена“ или „съпруга“ (два термина, които някога може да са имали по-тънка отсянка на значение, но които сега могат да се считат за синоними). Малките са „деца“ — момчета и момичета.
Отделно от понятието „град“, две други понятия, които читателят ще намери за напълно несъвместими с неговия начин на живот и които могат да смутят самото му мислене, са понятията „война“ и „убийство“. Убийството е процес, който обикновено включва насилие, чрез което едно живо същество слага край на живота на друго живо същество. Войната, изглежда, е била масово убийство, осъществено в невъобразими мащаби.
В изследванията на Ровър върху легендата прави впечатление убеждението му, че преданията са още по-древни, отколкото се предполага. Негово е твърдението, че такива концепции като война и убийство не могат да произлязат от нашата сегашна култура, че те трябва да водят началото си от някоя варварска епоха, за която не съществува никакъв писмен документ.
Тайг, който е едва ли не сам в своето убеждение, че преданията се базират на действителни факти и че родът на Човека наистина е съществувал в праисторическите дни на Кучешкото начало, твърди, че това първо предание е историята на истинската гибел на Човешката култура. Той вярва, че преданието такова, каквото го знаем днес, може да е просто следа от по-обширно сказание, гигантски епос, който някога може да се е измервал напълно с този или по-голям от днешния цялостен скелет на легендата. Изглежда немислимо, пише той, такова грандиозно събитие като гибелта на могъща техническа цивилизация да бъде вместено от съвременниците на легендата в такива малки размери, като настоящето предание. Това, което имаме пред нас, казва Тайг, е само едно от многото предания, които описват цялата история, и това, което остава при нас, може би не е нищо повече от един второстепенен разказ.
Коментар към второто предание
Все така непонятно според всички други критерии, второто предание обаче се докосва до по-близка за нас тема, отколкото първото. Тук за пръв път у читателя се създава впечатлението, че това предание може би се е родило край лагерния огън на Кучетата; за първото предание такова предположение е немислимо.
Тук се дава израз на някои високи морално-етични норми, които са святи за Кучетата. Тук се води и борба, понятна за всяко Куче, при все че тя разкрива умственото и морално израждане на главния герой.
За първи път също се появява и познат за нас персонаж — роботът. В робота Дженкинс, представен ни за пръв път в това предание, познаваме персонаж, който от хиляди години е любимец на кутретата. Дженкинс се смята от Тайг за действителния герой на легендата. В него той вижда продължение на влиянието на Човека — механическо изобретение, чрез което човешката мисъл е продължила да направлява Кучетата дълго след като самият Човек е изчезнал.
Ние все още имаме нашите роботи — полезни и мили малки апарати, които съществуват само с една цел: да ни служат вместо ръце. С годините обаче роботът на Кучето е станал до такава степен част от него, че никое Куче сега не гледа на робота си като на нещо отделно.
Твърдението на Тайг, че роботът е изобретение на Човека, наследство, което нашият род е получил от Човека, решително се опровергава от болшинството останали изследователи на легендата.
Баунс вярва, че идеята роботът да е бил изработен и даден на Кучетата като подкрепа в развитието на тяхната култура, е идея, която трябва в общи линии да бъде изключена, тъй като е прекалено романтична. Тя, твърди той, е явно само литературен похват и като такъв трябва преди всичко да бъде поставена под съмнение.
Днес не е възможно да се установи как Кучетата са създали робота. Малкото учени, които са посветили известно време на изследването и развитието на роботиката, посочват, че високо специализираната употреба, за която е предназначен роботът, действително говори в полза на това, че е създаден от Кучето. За да е дотолкова специализиран, твърдят те, роботът трябва непременно да е бил създаден и развит от съществата, за чиято специфична нужда е бил изключително пригоден. Никой друг освен Кучето, подчертават те, не може да свърши една такава добра работа върху толкова сложна играчка.
Да казваш, че никое Куче днес не би могло да създаде робот, е извъртане на въпроса. Никое Куче не би могло да създаде робот, защото не се и налага, тъй като роботите сами се създават. Съвсем очевидно е, че когато се е наложило, Кучето действително е създало робот и със създаването му, надарявайки го със способността за възпроизводство, довела до появяването на други подобни нему, е решило проблема в типичен за Кучетата стил.
В това предание е въведена също така една идея, която преминава през останалата част от легендата и която дълго време е озадачавала всички изследователи и повечето читатели. Това е идеята за възможността да се преместваме физически от този свят през пространството и да достигнем други светове. При все че идеята в по-голямата си част се е считала за чиста фантазия, която, разбира се, има свое място във всяка легенда, били са й посветени доста изследвания. Повечето от тях са затвърдили убеждението, че такова нещо е невъзможно. Обратното би означавало, че звездите, които виждаме нощем, са могъщи светове, намиращи се на огромни разстояния от нашия свят. Всеки знае, разбира се, че те са само светлини, висящи в небето, и че повечето от тях са доста близо до нас.
Баунс е стигнал до най-доброто обяснение за произхода на идеята за извънземни светове. Това е, казва той, по своему изразено мнение на древен разказвач за света на коблитата, за чието съществуване Кучетата са знаели от дълбока древност.
Коментар към третото предание
За хилядите читатели, които харесват това предание, то е забележително с това, че за пръв път в него се появяват Кучетата. Изследователите виждат в него и нещо повече. В основата си то е предание за вината и лекомислието. Тук продължава упадъкът на човешкия род, като Човекът е преследван от чувството за вина и е измъчван от неустойчивостта, резултат от която са хората-мутанти.
Преданието се опитва да даде рационалистично обяснение на мутациите, опитва се дори да изобрази Кучетата като модификация на първоначалната порода. Съгласно преданието никоя раса не може да бъде подобрена, ако няма мутации, но не се споменава нито дума за необходимостта от известен статически фактор в обществото, който да осигури устойчивостта. От целия цикъл става напълно ясно, че човешкият род е отдавал малко значение на устойчивостта.
Тайг, който щателно е разнищил легендата, за да подкрепи твърдението си, че преданията действително са създадени от Човека, вярва, че никое Куче не би се заело с теорията на мутацията, тъй като тя изцяло противоречи на убежденията на неговия род. Гледище като това, твърди той, трябва да е родено от някакъв друг разум.
Баунс обаче посочва, че макар гледищата в цялата легенда да са диаметрално противоположни на кучешката логика, често биват представяни в благоприятна светлина. Това, казва той, не е нищо друго освен почерка на добрия разказвач, който смесва ценности, за да се получи известен драматичен ефект.
Че Човекът нарочно е представен като персонаж, който осъзнава своите собствени недостатъци, няма ни най-малко съмнение. В това предание Човекът Грант говори за „Шаблон в логиката“ — очевидно той усеща, че нещо с човешката логика не е наред. Той казва на Натаниел, че човечеството винаги е неспокойно. Той изпитва едно почти инфантилно упование в теорията на Джуейн, като в нещо, което все още би могло да спаси човечеството.
И на края, когато Грант вижда, че склонността към разрушение е заложена в неговото племе, предава призванието на човечеството на Натаниел.
От всички персонажи, които се появяват в цикъла, Натаниел е може би единственият, който има действителен исторически прототип. Името на Натаниел често се споменава и в други предания от миналото на нашия род. При все че е явно невъзможно Натаниел да е бил в състояние да осъществи всичко онова, което му се приписва в тези предания, прието е да се смята, че той действително е живял и е играл видна роля. Естествено, в потока на времето същността на тази роля е невъзможно да се установи.
Родът Уебстър, който беше въведен в първата повест, продължава да заема видно място в цялата останала част от легендата. И докато този факт може да бъде още едно доказателство в подкрепа на твърдението на Тайг, не е изключено родът Уебстър отново да не е нищо повече от прийом на изкусен разказвач, използван, за да се установи връзка между поредицата от предания, които иначе не са тясно свързани.
За този, който приема всичко прекалено буквално, може да се окаже възмутителен намекът, че Кучетата са резултат от намесата на Човека. Ровър, който никога не е виждал в легендата нещо повече от чист мит, мисли, че тук имаме работа с древен опит да се обясни произходът на рода. В действителност липсата на факти в преданието се прикрива чрез тълкуване, от което се подразбира, че има намеса отгоре. Това е лесен, а за примитивния ум — правдоподобен и задоволителен начин да се обяснява нещо, за което въобще нищо не се знае.
Коментар към четвъртото предание
От всички предания именно това е довело до много затруднения онези, които са търсили яснота и значимост в легендата.
Дори Тайг ще признае, че то е явен мит и нищо повече. Но ако то е мит, какво означава тогава? Ако това предание е мит, не са ли митове и останалите?
Предполага се, че Юпитер, където се развива действието, е един от другите светове, които могат да се открият, прекосявайки пространството. По-горе вече отбелязахме научната несъстоятелност на теорията за съществуването на такива светове. И ако трябва да приемем теорията на Баунс, че другите светове, за които се говори в цикъла, не са друго освен нашия собствен многообразен свят, не е ли очевидно, че досега трябваше да открием света, описан тук. Че съществуват затворените светове на коблитата е известно на всеки, но също така добре известна е и причината за това явление — във всеки случай не по силата на обстоятелства, подобни на описаните в четвъртото предание.
Някои учени считат, че четвъртото предание е прибавено допълнително, че няма връзка с легендата, че просто е било взето и привнесено изцяло. Трудно е да се приеме такова заключение, тъй като преданието в действителност е свързано с легендата и служи като една от основните оси на цялото действие.
Качествата на героя на това предание Таусър често се посочват като несъвместими с достойнствата на нашия род.
При все че Таусър може да не е по вкуса на някои деликатни читатели, в това предание той служи като антипод на Човека. Именно Таусър, а не Човекът е готов пръв да приеме появилата се нова ситуация; Таусър, а не Човекът пръв разбира същността на онова, което става. И веднъж освободил се от властта на Човека, става очевидно, че разумът на Таусър е поне равен на човешкия.
Въпреки всичките си бълхи Таусър е образ, от който никой не трябва да се срамува.
Колкото и да е кратко това четвърто предание, то дава на читателя най-много от всичките осем. То заслужава задълбочено и внимателно четене.
Коментар към петото предание
Постепенно с развитието на действието читателят добива по-точна представа за човешкия род. Постепенно се затвърждава убеждението, че той едва ли е нещо повече от чиста фантазия. Той не е онзи род, който би могъл да се издигне от скромния си произход до висотите на културата, приписвана му в тези предания. Прекалено много неща му липсват.
Вече видяхме, че му липсва устойчивост. Увлечението му по механистичната цивилизация за сметка на културата, основана върху по-дълбоки и значими жизнени критерии, показва липса на основни качества.
А сега в това предание научаваме за ограничените му комуникации, обстоятелство, което с положителност не е благоприятно за напредъка. Неспособността на Човека да разбира и оценява мисълта и възгледите на друг Човек е пречка, която никоя конструктивна мисъл не би могла да преодолее.
Че самият Човек е разбрал това, е съвсем очевидно от силното му желание да овладее учението на Джуейн, но трябва да се отбележи, че той не се стреми към него заради разбирането, което то би могло да му предложи, а заради властта, славата и знанието, които би направило възможни. Човекът е гледал на учението на Джуейн като на средство, което за периода от няколко десетилетия ще го придвижи напред със стотици хиляди години.
От преданията става ясно, че Човекът се е надбягвал ако не със себе си, то с някой въображаем преследвач, следвал го плътно по петите и дишал във врата му. Човекът е бил зает с лудо боричкане за власт и знание, но никъде няма и намек за това, какво е мислел да прави с тях, след като веднъж ги спечели.
Той, според легендата, е излязъл от пещерите преди милиони години. При все това само преди малко повече от сто години до описаното в това предание време той е бил в състояние да елиминира убийството като основна черта на начина му на живот. И тъкмо в това е действителното мерило за диващината му: след милиони години той се е отърсил от убийството и смята това за велико постижение.
След като прочетат това предание, повечето от читателите ще приемат теорията на Ровър, че Човекът е въведен преднамерено като противовес на всичко, което олицетворяват в себе си Кучетата, един вид въображаем противник, персонаж от социологическа басня.
Това се подчертава от многократните доказателства за отсъствието у Човека на осъзната цел, непрекъснатите му лутания насам-натам, опит да се докопа до начин на живот, който непрестанно му избягва, може би понеже той никога и не е знаел точно какво иска.
Коментар към шестото предание
Ако е съществувал някакъв спор относно произхода на другите предания от цикъла, то за това не може да има ни най-малко съмнение. Тук, в шестото предание, имаме явния печат на повествователната традиция на Кучетата. То има по-дълбока емоционална стойност, в него се набляга на етически проблеми, присъщи на всички други сказания на Кучетата.
Но колкото и странно да е, в това предание Тайг открива най-солидното доказателство за съществуването на Човека. Пред нас, посочва той, имаме доказателство, че Кучетата са разказвали същите тези истории пред пламналите огньове, когато седели и разговаряли за Човека, погребан в Женева или заминал за Юпитер. Тук, казва той, се съобщава за първото изследване на Кучетата в света на коблитата и първите им стъпки към създаването на Братството на животните.
Тук той вижда доказателство, че Човекът е принадлежал към друго, съвременно на Кучето племе, което до някое време е следвало един и същ път на развитие на културата с Кучетата. Дали катастрофата, описана в това предание, е в действителност тази, която съкрушила Човека, казва Тайг, не можем да бъдем сигурни. Той допуска, че преданието такова, каквото го познаваме днес, е било допълвано и украсявано през изминалите векове. Тайг твърди, че то наистина ни дава добро и убедително доказателство, че човечеството е било сполетяно от някакво бедствие.
Ровър не признава фактите, видени от Тайг, и вярва, че разказвачът, в това предание просто довежда до логически завършек една култура, вероятно създадена от Човека. Без широка перспектива, без известна органическа стабилност не би просъществувала никоя култура — това е урокът, вярва Ровър, който преданието има за цел да даде.
Човекът тук се третира с известна нежност, нехарактерна за никое от другите предания. Той е едновременно самотен, нещастен и по своему величав. Напълно типичен за него е гордият жест на края, когато с цената на саможертвата той получава божествения ореол.
И все пак преклонението на Ебинизър пред Човека има известни обезпокоителни оттенъци, станали източник на особено ожесточени спорове между изследователите на легендата.
В своята книга „Митът за Човека“ Баунс задава въпроса: „Ако Човекът е бил тръгнал по друг път, не е ли било възможно след време да достигне същото величие като Кучето?“
Това вероятно е въпрос, който много от читателите на легендата са престанали да си задават.
Коментар към седмото предание
Преди няколко години бяха открити фрагменти от древно литературно произведение. Очевидно някога то е било обемисто съчинение и при все че е била открита само малка част от него, няколкото разказа, които съдържа, били достатъчни да покажат, че става въпрос за сборник от басни, отнасящи се до различните членове на Братството на животните. Басните са архаични и гледищата и стилът на изложение днес звучат странно за нас. Някои изследователи, които изучавали тези фрагменти, са съгласни с Тайг, че е твърде възможно да не са съчинени от Кучетата.
Заглавието им е „Езоп“. Заглавието на това предание също е „Езоп“ и то е достигнало до нас от далечната древност непокътнато заедно със самото предание.
Какво означава това? — питат се учените. Тайг, напълно естествено, вярва, че това е още един довод в подкрепа на теорията му, че авторството на целия цикъл принадлежи на Човека. Повечето от останалите изследователи не са съгласни с него, но досега не са достигнали до никакво обяснение, което би могло да послужи вместо това.
Също така Тайг посочва това седмо предание като доказателство, че Човекът умишлено е бил забравен, че споменът за него е бил заличен, за да се обезпечи развитието на Кучешката култура в най-чистия й вид — с това се обяснява и пълното отсъствие на исторически свидетелства за съществуването на Човека.
В това предание Кучетата окончателно са забравили Човека. Малкото представители, които живеят сред тях, не се възприемат като хора, а тези странни същества биват назовавани с древното фамилно име „Уебстър“. Но думата „Уебстър“ от собствено съществително е станала нарицателно. Кучетата мислят за Хората като уебстъри, докато Дженкинс все още мисли за тях с главно „У“.
— Какво е това „хора“? — пита Лупус, а Бруин, когато се опитва да му обясни, не успява да го направи.
В това предание Дженкинс отбелязва, че Кучетата никога не трябва да знаят за Човека. Той ни посочва какви мерки е предприел, за да заличи спомена за него.
Старите разкази край огъня са забравени, казва Дженкинс. В това Тайг вижда съзнателен заговор за мълчание с цел да се запази достойнството на Кучетата — не толкова алтруистичен, както се старае да го изобрази Дженкинс. Преданията са забравени, подчертава Дженкинс, и трябва да останат в забрава. Но очевидно не са забравени напълно. Някъде, в някое отдалечено кътче на света, те все още се разказвали и затова са достигнали днес и до нас.
Но ако преданията са се съхранили, то Човекът е изчезнал или по-точно, почти е изчезнал. Дивите роботи все още съществували, но дори те — ако някога изобщо са били нещо повече от чисто въображение — сега също са изчезнали. Изчезнали са и мутантите, а те са от едно племе с Човека. Ако съществуваше Човекът, навярно и мутантите щяха да съществуват.
Цялата полемика, разгърнала се около цикъла, може да бъде сведена до един единствен въпрос: Съществувал ли е Човекът в действителност? Ако след като прочете тези предания, читателят открие, че е объркан, той е сред чудесна компания — самите експерти и учените, които са посветили живота си на изследването на легендата, при все че разполагат с по-голяма информация, са точно толкова объркани, колкото и вие.
Коментар към осмото предание
Съществува известно съмнение, че осмото и заключително предание е фалшификация, че то не влиза в древния цикъл, че е по-късно съчинение, нагласено от някой разказвач, жадуващ за публична похвала.
Композиционно то е приемливо, но фразеологията му не отговаря на словесното майсторство, характерно за останалите предания. Освен това се набива в очи литературната конструкция. Прекалено ловко е организиран материалът, твърде умело се обединяват сюжетните линии на предидущите части от цикъла.
И все пак, докато в което и да е от другите предания не се намира и следа от историческа основа и те безспорно са митически, то за това предание съществува историческа основа.
Доколкото ни е известно, един от закритите светове е закрит, понеже е свят на мравките, бил е свят на мравките от незапомнени времена.
Няма никакви доказателства, че светът на мравките е изконният свят, където са се появили Кучетата, но също така няма и доказателство, че не е. Фактът, че досега на науката не се е удало да открие нито един свят, който може да претендира да е родина на Кучетата, като че ли доказва, че светът на мравките може в същност да е така наречената Земя.
Ако това е така, изгубена е завинаги всяка надежда за по-нататъшно откриване на доказателства за произхода на цикъла, защото само в онзи първи свят би могло да има остатъци от материалната култура, които биха могли безспорно да докажат произхода на легендата. Само там бихме могли да се надяваме да намерим отговор на основния въпрос: Съществувал ли е Човекът или не. Ако светът на мравките е Земята, то тогава изолираният град Женева и имението върху Уебстър Хил са загубени за нас завинаги.
Информация
Издание:
Клифърд Саймък. Градът
Книгоиздателство „Георги Бакалов“, Варна, 1982
Библиотека „Галактика“, №36
Редакционна колегия: Любен Дилов, Светозар Златаров, Елка Константинова,
Агоп Мелконян, Димитър Пеев, Огнян Сапарев, Светослав Славчев
Преводач: Лидия Цекова-Маринова
Рецензент: Кръстан Дянков
Редактор: Гергана Калчева-Донева
Оформление: Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев
Рисунка на корицата: Текла Алексиева
Художествен редактор: Иван Кенаров
Технически редактор: Пламен Антонов
Коректор: Паунка Камбурова
Американска, I издание
Дадена за набор на 17.III.1982 г. Подписана за печат на 26.IV.1982 г.
Излязла от печат месец VII.1982 г. Формат 32/70×100. Изд. №1564
Печ. коли 21. Изд. коли 13,60. УИК 13,82. Цена 2,00 лв.
Страници: 336. ЕКП 95366 21531 5637–62–82
08 Книгоиздателство „Г. Бакалов“ — Варна
Държавна печатница „Балкан“ — София
Ч 820(73)–31
© Лидия Цекова-Маринова, преводач, 1982
© Богдан Мавродинов и Жеко Алексиев, библиотечно оформление, 1979
© Текла Алексиева, рисунка на корицата, 1982
c/o Jusautor, Sofia
© Clifford D. Simak, 1976. City
Clifford D. Simak, Ace Books
A Division of Grosset & Dunlap, Inc. NEW YORK, 1976
История
- — Добавяне