Лора Лей
Вълкът на Елизабет (34)

Глава 33

Една седмица по-късно

— Помни, трябва да бъдеш тиха — вратата на болничната стая се отвори и Даш влезе, носейки на ръце тъжното, изплашено момиченце, което стискаше отчаяно новото си плюшено мече.

Елизабет отвори замаяно очи и сърцето й се изпълни с вълнение, когато видя бебчето си за първи път от близо месец. Даш държеше Каси до широките си гърди, златистокафявите му очи срещнаха нейните с топлина и любов, докато отнасяше детето до нея.

— Мамо — гласът на Каси беше нисък шепот, а в очите й блестяха сълзи.

Даш я отнесе до стола, разположен до леглото, настани я в него и й позволи да положи глава до тази на майка си върху възглавницата.

Елизабет не можа да сдържи сълзите си. Те закапаха от очите й, когато се обърна към малкото момиченце и се протегна мъчително, за да докосне с пръсти къдриците на Каси, когато една слабичка, малка ръчичка се обви около върха на главата й.

Беше изминало толкова дълго време, откакто бе чувствала топлината на Каси, откакто бе виждала невинното й личице и знаеше, с майчиното си сърце, че бебчето й е в безопасност. Ужасяващите събития от изминалата седмица се бяха превърнали в един непрекъснато повтарящ се кошмар; борбата й да диша, несвързани спомени за агонизираща болка и ярките светлини в операционната зала, докато хирурзите се суетяха около нея.

За щастие, куршумът не бе причинил никакви трайни увреждания, въпреки че бе близо. Казаха й, че е късметлийка. Голяма късметлийка. Както и детето, което почиваше безопасно в утробата й. Въпреки ужаса от тези страховити моменти, тя бе оживяла и щеше да се възстанови.

— Как е бебчето ми? — прошепна Елизабет немощно. — Много ми липсваше, Каси.

Момиченцето потисна напиращите ридания и кимна леко.

— И ти ми липсваше, мамо. Толкова се страхувах, че няма да се върнеш. Че ще остана сама и уплашена завинаги. Така се радвам, че си добре.

Елизабет вдигна поглед, когато Даш погали косата на Каси. Младата жена знаеше, че той е бил този, който е казал на дъщеря й за злополуката и че ще остане в болницата за известно време. Преумората бе изтощила тялото й още преди да получи раната и поради тази причина, щеше да й бъде нужно повече време, за да се възстанови. Но скоро щеше да напусне болницата. След няколко дни. Макар че лекарите я предупредиха, че трябва да кара по-полека през тези първи дни.

— Хей, красавице — Даш докосна бузата й, когато погледна към него. — Не можах да я задържа на разстояние. Тя е също толкова упорита, колкото майка си.

Гласът му бе плътен и нежен, напълно различен от дрезгавия, изпълнен с болка тон, който бе използвал, за да й крещи, докато мракът я поглъщаше, в нощта, когато бе простреляна. Елизабет още си спомняше ужаса, който отекваше в накъсания му вой, докато тъмнината се затваряше над нея. Не искаше никога повече половинката й да изпитва такава болка.

— Хмм — усмихна се тя сънено. Спеше много. Лекарите я бяха уверили, че това ще помогне за възстановяването й. — Скоро ще се върна — нямаше търпение да заспи в ръцете му отново, да почувства как я прегръща, как я обича през нощта.

Даш стоеше с нея в болницата толкова, колкото можеше. Когато не беше там, Даун или Шера, които бяха дошли от имението на Породите заедно с Каси, бдяха над нея, докато пазачите чакаха пред стаята. Не бяха поети никакви рискове по отношение на безопасността й или тази на Каси.

— Скоро — обеща Даш.

— Мамо? — момиченцето надигна глава. — Даш ми каза, че ще имам братче или сестричка? Вярно ли е?

Елизабет се усмихна, опивайки се да задържи очите си отворени. Каси й бе липсвала толкова много, че не понасяше мисълта да заспи, когато тя най-сетне бе до нея.

— Да — въздъхна дълбоко. — Харесва ли ти тази идея?

— Да — главичката й се сведе бързо. — Трябва да го отпразнуваме с шоколад, обаче. Казах на Даш, че ни трябва голяма шоколадова торта, точно като тази, която Саймън ми донесе миналия ден. Имаше всички видове шоколад.

Елизабет трепна и се намръщи към раздразненото изражение на Даш.

— Саймън, а?

Младата жена почувства съжаление към детегледачите на Каси. На света не съществуваше нищо друго, освен шоколада, което да е в състояние да я поддържа да тича с пълна скорост в продължение на часове.

— О, да. Той наистина е много мил. И няма нищо против чаените партита. Той и неговите момичета пиха чай с мен два пъти — Каси се взираше в нея напълно сериозно, сякаш човекът, с когото бе пила чай, не бе същият, който се бе втурнал да си проправи път през шестима пазачи, когато бе чул воя на Даш да разкъсва нощта.

Елизабет се пребори със слабия смях, който се надигна в гърдите й. Господи, щеше да й хареса да види това. Очите й се затвориха уморено за секунда, но тя с мъка ги отвори отново. Там беше и Даш, гледаше я, обичаше я. Сърцето й се изпълни с вълнение при тази мисъл.

— Хайде, тиквичке. Целуни мама за лека нощ и върви отвън при Мерк и Саймън. Аз ще дойда след малко — каза най-сетне Даш тихо, когато клепачите на Елизабет запърхаха сънливо.

Каси положи една плаха целувка на бузата на майка си, след това скочи от скута на Даш и тръгна към вратата.

Младият мъж се обърна отново към половинката си, очите му бяха потъмнели от загриженост, когато се наведе по-близо и докосна бузата й нежно.

— Добре ли си?

— Чудесно — трябваше да задържи очите си отворени. Трябваше да се взира в прекрасния му поглед толкова дълго, колкото може. — Ти?

— Дяволски е студено нощем — въздъхна той. Елизабет можеше да види последиците от безсънието. — Но всичко се нарежда. Когато те пуснат, ще останем в имението на Породите, докато се почувстваш достатъчно силна. След това си отиваме у дома. Имам едно местенце… — Даш я гледаше внимателно. — Това е една хубава малка къща. Достатъчно голяма за семейство, не много далеч от града, но ще бъдем в безопасност там.

— Докато сме заедно, Даш — прошепна тя. Нищо друго нямаше значение за нея.

— Да — тогава мъжът сведе глава и произнесе тихо до устните й: — Обичам те, бейби.

Елизабет се усмихна и очите й се затвориха.

— И аз те обичам… половинке. Завинаги.

Даш излезе от болницата и пое Каси високо в прегръдките си, когато тя се хвърли към него. Момиченцето почти не го изпускаше от поглед от сутринта след операцията на Елизабет. Започваше да плаче, когато той излизаше без нея, а Даун казваше, че сяда до прозореца и наблюдава пътя с такова отчаяние, че къса сърцата на всички, докато той не се върне в хотела.

Даш я обгърна по-плътно и усети треперенето й, докато я изнасяше от болницата. След смъртта на Грейндж тя бе станала още по-тиха. Сякаш очакваше сега да се случи нещо повече. Очакваше удар, който още веднъж щеше да я хвърли в кошмара на последните две години.

— Още ли ме обичаш, Даш? — изненадващият въпрос бе прошепнат в ухото му, когато влязоха в асансьора.

Мъжът погледна надолу към главата й, когато вратата се затвори с плъзване.

— Разбира се, Каси, защо да не те обичам? Казах ти, ти си моето малко момиченце вече. Това няма да се промени.

Детето въздъхна, сякаш с облекчение.

— Наистина ли мога да те наричам татко вече, Даш? — попита го то, лицето му се надигна от рамото му и очите му се взряха в него с такава топлота, с такава обич, че Даш разбра, че Каси наистина има душа.

— Да — засмя се той, усещайки гордост от себе си, каквато бе изпитал и когато разбра, че Елизабет носи неговото дете. — Да, Каси, наистина вече можеш да ме наричаш татко.

Даш я прегърна силно и разбра, че каквото и бъдеще да я очаква, тя нямаше да се превърне в убиеца, за когото бяха мечтали Грейндж и Мартен. И той щеше да направи всичко по силите си, за да се увери в това.

Всичко е наред, Каси, точно както ти казах.

Каси стоеше сама в спалнята, няколко седмици по-късно, и гледаше мекото смътно сияние на феята, която седна от едната страна на леглото. Феята беше там, когато другият мъж бе убил баща й. Не татко й. Нейният татко беше Даш. Дейн й бе бил баща, но не бе толкова мил с нея, колкото Даш. Както и да е, тогава бе дошла феята. Бе убедила Каси да бъде тиха и спокойна, беше й казала, че майка й ще дойде и всичко ще бъде наред. Оттогава бе останала с нея и винаги й обещаваше, че всичко ще бъде наред. Но Каси все още се страхуваше.

— Мама е добре. Това е най-хубавото нещо — каза момиченцето, макар че чувстваше как гърдите я болят по онзи странен начин, както когато искаше да заплаче, но не може.

Каси. Отново ли се притесняваш? Феята винаги знаеше кога е разтревожена.

— Аз ще бъда ли лоша? — детето прошепна думите. Постоянно присъстващият страх, нарастваше вътре в нея.

Това зависи от теб, Каси — отвърна тихо феята, като се протегна и докосна бузата й с лека като перце ласка. — Ти си благословена със светлина и животът ти е дарен с причина. От теб зависи как ще изживееш този живот.

Феята невинаги говореше смислено, но Каси разбираше достатъчно, за да знае, че изглежда това бе неин избор. Майка й й бе казала, че е добро момиче, и Каси бе решена винаги да бъде такова. Прегърна новото си плюшено мече по-силно. То беше по-голямо от предишното. Пухкаво и топло, и тя вече не се чувстваше толкова самотна, когато феята странеше от нея — доста често тези дни. Освен това, Даш й бе казал, че ако се уплаши, тогава всичко, което трябва да направи, е да извика него и мама. Те винаги идваха и стояха при нея, когато се страхува или когато кошмарите са прекалено лоши.

Но не можеше да каже на мама защо кошмарите са лоши. Дори на Даш не можеше. Тя не беше родена да бъде добро момиче, мъжът с белега се бе изсмял, когато й бе казал това. Тя бе родена да бъде животно. Да бъде убиец. Но всичко, което искаше Каси, бе да бъде добро момиче.

Каси, не ти ли обещах, че всичко ще бъде наред? — попита я тогава феята. — Някога лъгала ли съм те?

— Не — прошепна детето. Искаше, имаше нужда да й повярва.

Заспивай, Каси, изрече феята тихо. Нежна усмивка изви призрачните й устни; едно усещане за топлина, придружено с леко докосване по челото на Каси. Почини си, малката ми, и знай, че си дарена с душа, толкова ярка и блестяща като усмивката ти. Спи.

Момиченцето затвори очи. Когато почувства бавното отдръпване на топлината, то надникна изпод миглите си и видя как феята се изправя на крака и започва да се разтваря във въздуха.

Лека нощ, Каси. Мекото сияние се разсея, оставяйки детето само. Миглите му запърхаха сънливо.

— Аз съм добро момиче, Бо Бо — прошепна то на плюшеното мече, като го прегърна по-здраво. — Мама казва, че съм. А мама не ме лъже. Може би не всички Койоти са лоши. Аз ще бъда добър…