Лора Лей
Вълкът на Елизабет (31)

Глава 30

Наистина разполагаха с малка армия. На следващата сутрин, преди слънцето да се надигне над хижата, Саймън се бе завърнал, заедно със своите момичета. Докато приготвяха закуската, пристигнаха и няколко Котешки породи, трима мъже, които твърдяха, че са братя по закона на Калън Лайънс, четирима от момчетата на Майк Толър и шепа войници, носещи военните си раници, току-що пристигнали от Близкия изток. Всичко две дузина мъже и шестте енергични момичета на Саймън. Даш беше бесен.

— Разкарайте си задниците обратно на онзи самолет — бе изкрещял той на дузината войници, които го наблюдаваха спокойно. — Не съм ви молил да идвате тук и проклет да съм, ако рискувам живота ви по този начин.

— Съжалявам, майоре, но това няма да стане — неофициалният водач на отряда поклати глава. — Отне ни седмици да си осигурим отпуск, без да даваме основателна причина. Няма да се върнем.

Даш ругаеше. Елизабет го наблюдаваше от вратата на хижата, докато той крещеше. Досега никога не го беше виждала толкова развълнуван за каквото и да е било. Той обикновено бе спокоен и държеше здраво юздите на самоконтрола си. Сега бе повече от очевидно, че е на път да го загуби, ако това вече не бе станало. Дори не бе подозирала за съществуването на някои от думите, които сега се изливаха от устата му.

— Джонси, нетърпелив си да направиш новата си съпруга вдовица, така ли? — изкрещя той към един от по-младите мъже. — Кучи син, мислех, че обичаш онова момиче.

Джонси беше висок като върлина младеж. Може би двадесет и пет годишен, с големи лешникови очи и гъста червена коса.

— Обичам я, Даш — кимна Джонси тържествено. — Прекарах една година с нея. Година, която нямаше да имам, ако ти не я бе измъкнал от онази болницата, преди да я взривят. Синди е съгласна да бъда тук. Няма да си тръгна.

Елизабет можеше да чуе как Даш ръмжи от раздразнение.

Породата се обърна към човека до Джонси. Той бе висок почти колкото Даш, с къса, права коса и дълбоки кафяви очи. Лицето му бе набраздено от изтощение и очевидно разбираше достатъчно характера на Даш.

— Дори не започвай, майоре — каза рязко войникът. — Не съм спал цяла седмица, за да докарам задника си тук и изобщо не съм в настроение за твоя комплекс „Аз съм Бог“. Така че просто ми кажи къде мога да поспя няколко часа, и след като се събудя, ще обсъдим плана ти за действие.

Той ръмжеше. Елизабет се оживи, както и няколко от момичетата на Саймън. Те излязоха от къщата и незабавно привлякоха вниманието на всички. Очите на мъжете щяха да изскочат от орбитите си щом ги видяха.

— По дяволите, Саймън е тук — един от тях изглежда не въздишаше благоговейно. — О, човече! Това ще бъде един хубав бой.

— Извинете, майоре. Май намерих някой, който да ме държи на топло — войникът изглеждаше дяволски близо до екстаза, когато едно от момичетата се усмихна към него, говорейки нежно за неговата умора.

— Проклет да си, Чейс — изръмжа Даш.

— Откажи се, Даш — отвърна отстрани Мерк, високата Котешка порода, подражавайки на тона му. — Вече не става въпрос само за теб или твоята жена. Успокой се и приеми помощта или се оттегли и ни остави сами да свършим всичко. Ти си чифтосан. С жена, която е доказала, че може зачене без проблем бебе порода. Не можем да си позволим да изгубим теб или нея.

Яростта в Даш се възпламени. Елизабет го видя как навежда глава и се завърта, впивайки гневния си поглед в Котешката порода.

— Моята жена не е инкубатор за шибани Породи — изръмжа той с нисък, опасен глас.

— Ще бъде ако позволиш да те убият. С нея ще е свършено, ако от Съвета я докопат. Това ще е краят за нея и за онова дете. Искаш ли да рискуваш? — Мерк беше съвсем малко по-висок от Даш. Ако се стигнеше до бой, нито един от тях нямаше да излезе победител. — Разбери, момче. Никога не си бил сам на този свят — той кимна към войниците. — И трябва да разбереш, че и сега не си. Нека всички си починем и да видим какъв план си измислил. И престани да ми ръмжиш. Това ме дразни.

Докато наблюдаваше, Елизабет усещаше, че Саймън е зад нея и следи случващото се много внимателно.

— Сега вече може да стане интересно — каза той тихо. — Даш смята, че трябва да прави всичко сам. Мисли, че трябва да спасява всеки, когото взема под крилото си. Обикновено успява. Но виж, ако му предложат помощ, не го приема добре. Ще бъде интересно да се види колко грациозно приема нашата намеса в работите му — Саймън звучеше така, сякаш очаква с нетърпение всяка схватка, която би могла да възникне.

— Мамка му — изръмжа най-сетне Даш толкова бурно и яростно, че Елизабет трепна.

Мъжът обърна гръб на всички и се отдалечи от хижата, движейки се целенасочено към гората, която я заобикаляше. Елизабет понечи да го последва.

— Чакай — Саймън улови ръката й. — Дай му няколко минути да го приеме. Нека да нахраним тези момчета и да ги оставим да поспят за известно време. Уморени са. После можеш да тръгнеш след него.

Какво, по дяволите, се бе случило? Даш не можеше да разбере, дори ако от това зависеше животът му. Беше се опитал да стои настрана от хората, с които се бе сражавал, да си върши работата, да ги опази живи и да тръгне по пътя си. Ако истината за това какво е той, бе излязла наяве, докато се бе сражавал заедно с тях, Даш щеше да постави всеки човек, от който и да е отряд, в опасност. Съветът не се интересуваше колко невинни живота ще отнеме, за да постигне целите си. Очевидно обаче не бе съумял да се дистанцира достатъчно. Сега имаше две дузини бойци, строени на сечището до хижата, които очакваха неговите заповеди. Заповеди, които той не искаше да издава. Не искаше да ги замесва в личните си битки. Не искаше някой от тях да умре, заради него.

Проклятие. Вълчата порода въздъхна уморено. Беше бесен като дявол, но знаеше, че тези мъже няма да си тръгнат. Освен ако той не го стореше. Обаче бе сигурен, че ще го последват. Те бяха дяволски добри мъже. Най-добрите. Също толкова добри, ако не и повече, от екипа, който бе загубил в Афганистан.

Даш прекрати бясното си изкачване на планината, спря при закътаната пейка, намираща се на място, гледащо надолу към хижата. Палатките бяха разпънати и гласовете на мъжете бяха приповдигнати, докато координираха настаняването си. Даш знаеше от мига, в който видя първите пристигнали, че тази мисия се е превърнала в нещо повече от просто битка за спасяването на Елизабет и дъщеря й. Вече бе борба за установяване на господство, да се покаже на Съвета и тези, които биха се надигнали срещу Породите като цяло, че битката е по-голяма и съпротивата ще бъде много по-силна, отколкото са очаквали.

Нямаше начин Грейндж да предвиди, че две дузини мъже се придвижват към него. Мъже, толкова опитни, така тренирани във всяка една област на борбата, че той нямаше да има никакъв шанс да се съпротивлява срещу тях.

Най-сетне устните на младия мъж се изкривиха в усмивка. Грейндж щеше да се бие и винаги съществуваше риск да се загуби един или двама от хората в групата. Даш щеше да направи всичко възможно, за да се увери, че са подготвени за всичко и да се моли всички да излязат от това живи. Това бе единственото, което можеше да стори.

Докато седеше там и наблюдаваше с присвити очи как сечището се превръща във военен лагер, той видя Елизабет бавно да напуска хижата. Проклятие. Тя беше като слънчев лъч. Мина покрай войниците, които работеха около нея и се насочи нагоре по планината. Беше грациозна, едно създание с такива плавни движения и еротична фигура, които накараха слабините му да се стегнат от внезапен глад. Как изобщо бе заслужил нещо толкова красиво, което да нарече свое? Не можеше да намери смисъл в това, но и не искаше да се бори. Като че ли през целия си живот бе чакал онзи момент в ресторанта, тялото му незабавно бе разпознало уханието й, сини й очи, тихата й сила.

Елизабет беше половинка, която щеше да се бие до него, да защити малкото си и мъжа си, ако е необходимо, без значение срещу какво ще се изправят. Тя бе доказала това с решителността и бързата си мисъл в спасяването на Каси. Нямаше да се поколебае, независимо от това какво е необходимо.

— Спря ли да се цупиш вече? — младата жена се придвижи към него, гледайки го загрижено.

Даш улови китката й и я придърпа между бедрата си. Сгуши гърба й в гърдите си, обви ръце около нея и подпря глава на рамото й, докато следеше движенията в сечището под тях.

— Те са дяволски добри хора — произнесе тихо той. — И добри бойци.

— Да — съгласи се тя меко. — Така изглежда.

— Джонси си има хубава малка медицинска сестра за съпруга. Тя беше ранена тежко при една бомбардировка. Кървеше силно, беше изпаднала в шок. Не мислех, че ще оцелее — Даш въздъхна. — Не преставах да й говоря, че Джонси е на път. Тя обича това момче, Елизабет. Накарах я да се бори, като й внуших, че ако не оцелее, това ще погуби Джонси. Накарах я да се чувства виновна. Оцеля, защото знаеше, че трябва. Знаеше, че ако Джонси я види така, цялата окървавена и ранена, или мъртва, няма да го преживее. Ожениха се година по-късно. Толкова време й отне да се възстанови.

— Сигурно е много силна жена.

Даш кимна.

— Саймън и онези момичета — мъжът поклати глава. — Те са като беля, която чака да се случи. Но са дяволски добри в почистването и в празнуването след това. Човекът си има свой личен харем, посветен на неговото удоволствие и щастие над всичко друго. Те са опасни като демони и по всяко време са готови да възнаградят някого с достатъчно късмет, ако заслужи вниманието им. Но всичко, което трябва да направи Саймън, е да вдигне пръст и те са обратно в прегръдките му. Момичетата обичат този луд каубой повече, отколкото той заслужава понякога.

И Даш продължи в същия дух. За всеки човек. Различно приключение, друга история. Той познаваше всеки аспект от техните характери, какво ги прави силни, какво ги прави слаби. Какво ги кара да обичат или да мразят.

Елизабет стоеше в него и не за първи път се възхити на този мъж, който бе навлязъл така спокойно в живота й и го бе превзел. Човекът, който й бе дал любовта си още преди дори да я срещне. Който бе мечтал за нея, докато е лежал в медикаментозна кома и който се бе събудил, защото в съня си я бе видял да плаче.

За първи път през живота си, Елизабет разбра какво е любовта. Не само неговата към нея, а и обичта му към тези мъже, които работеха, за да създадат годен за живеене лагер и решени да се бият отново на негова страна. Неговите приятели.

Най-сетне Даш замълча. Държеше Елизабет близо до себе си, като от време на време изсумтяваше или се засмиваше на някои от действията под тях. Момичетата на Саймън, разбира се, помагаха. По начини, които караха Елизабет да се изчервява силно. Те бяха земни, силни жени. А Саймън ги наблюдаваше като горд родител, докато те съблазняваха и дразнеха апетитите на много от мъжете долу. Забеляза обаче, че те отбягваха Джонси и той също се стараеше да не се навърта около тях.

— Време е да се приготвим — въздъхна най-сетне тихо Даш. — Тръгваме утре вечер, Елизабет. Грейндж се връща след една седмица. Сигурна ли си, че искаш да направиш това?

О, беше дяволски сигурна.

— Сигурна съм, Даш — обеща тя тихо. — Липсва ми Каси. Искам да го направя и дъщеря ми да е в безопасност. Искам всичко да свърши.

— Да вървим тогава — Даш се изправи на крака и я изтегли до себе си. — Да вкараме онези момчета във форма. Ще оставим момичетата на Саймън да се погрижат за желанията им и после ще започнем да планираме. Ще го хванем, бейби, и след това ще се приберем у дома.