Георги Русафов
Девойчето Звездица (6)

VI

Като научила къде се губи всеки ден от зори до късна нощ младият болярин и като се досетила какво крие златното цвете, дъщерята на болярския съветник се поболяла отново от гняв и мъка. Три дни пак скубала отчаяно косите си. Три нощи не мигнала да блъска пак главата си какво да стори, за да премахне веднъж завинаги новата пречка към сърцето на момъка.

Накрая — като не могла сама да измисли нищо — тя хукнала да търси помощ за втори път от вещицата, другата заклета неприятелка на Звездица.

— Бабо, бабичко, ти майка, ти баща, на тебе се надявам, в тебе се кълна — помогни ми да премахна златното цвете, което се появи в езерото на мястото, дето удавих съперницата си!… Сега младият господар все при това цвете прекарва дните си и никоя девойка не поглежда. А стана ли след туй болярска снаха — о, тогава искай от мене, каквото искаш, всичко ще получиш: от главата до петите ще те облека със сърма и коприна, ръцете и краката ти ще нагиздя с драгоценни пръстени и гривни!

— Огънят, само огънят ще оправи работата, която не можа да свърши водата, че където лизне огън, нито трева никне, нито птиче пее!… — изсъскала злата старуха.

Сетне вещицата разказала подробно на девойката какво да направи със златното цвете, та то вече никога да не се появи на бял свят. През всичкото време дъщерята на болярския съветник я слушала със затаен дъх, поглъщала жадно всяка думичка, всеки звук, изречен от бабата. И щом се заключила отново в стаята си, целия ден повтаряла дума по дума съветите на вещицата — бояла се да не забрави нещо, да не пропусне някоя важна подробност. Така не усетила кога се изтърколил дългият летен ден.

Залязло слънцето. Мръкнало.

Настанала среднощна доба. И в този късен час — когато всичко живо по земята и във водата заспало мирен сън, когато дори звездите на небесния свод започнали да блещукат сънливо — дъщерята на болярския съветник решила, че вече е дошло време да се разплати веднъж завинаги със съперницата си.

И както я научила старухата, така направила.

Измъкнала се безшумно от дома си. Издебнала стражата, излязла невидяна от никого вън от крепостта. След туй се мушнала като невестулка в горските шубраци и по най-скришните пътеки допълзяла до брега на езерото, където над стихналата водна шир блещукали в среднощния мрак като две пламъчета сините звезди на златното цвете, очите на Лулу Сана.

— Сега, ей сега ще угася навеки зъркелите ти, проклето девойче, дето и след смъртта си не искаш да ми отстъпиш младия господар!… — размахала юмруци срещу сините пламъчета побеснялата от гняв жена, па като се гмурнала във водата, заплувала с ловкостта на риба към сините звезди.

Когато се върнала отново на брега, в ръцете й блестяло изтръгнатото от корен златно цвете. Стъбълцето и коренището му се извивали отчаяно между пръстите й, като се мъчели напразно да се изплъзнат от тях. А сините му звездици — оросени пак от сълзи — гледали жално към зайците, сърните и катериците, сякаш ги молели:

— Забравихте ли вашата Лулу Сана, с която тъй хубаво си играехте някога горе, под Железните скали, мили приятелчета?… Помогнете ми, изтръгнете ме от ръцете на тази зла жена — тя ще ме погуби!

Ала приспани още при залез слънце от тежката магия на вещицата, животните спели като мъртви и нищо не виждали, нищо не чували. Те не се помръднали дори тогава, когато озлобената девойка хукнала с плячката си към най-затуления кът на гората, където вече я чакала край разпален огън гъсарката.

Двете жени изгорили златното цвете в този огън. Сетне събрали до прашинка пепелта, натъпкали я в една кожена торба и торбата заровили дълбоко в земята край пътя, който минавал през гората за замъка.

В туй време на изток започнало да розовее и злосторничките побързали да се разделят. Старухата се прибрала при гъските, а съперничката на погубената за втори път девойка се заключила пак в разкошната си стая. Но сърцата и на младата, и на старата тупкали дълго, дълго, еднакво радостно. Вещицата се кискала, че е изпълнила докрай заканата си да не позволи на горската хубавица да стане другиму жена, след като е отказала да се омъжи за нейния двуглав син. А дъщерята на болярския съветник ликувала, че пак й се откривала възможност да спечели сърцето на знатния момък.

Ала и този път не станало така, както желаели те!…

Край пътя, където двете злосторнички заровили пепелта от изгореното цвете, щом се разденило, поникнало невиждано и нечувано от никого дотогава дърво. За един ден то се извисило нагоре високо като топола, покрило се с нежни сребристи листенца и родило един-единствен плод, който греел от върха му като малко слънце. Отдалече чудният плод приличал на голяма златна ябълка, от която — както преди в средата на езерното цвете — също сияели като човешки очи две сини звезди.

Всички, които познавали живата храненица на звездочелите елени и сега, щом видели сините звезди върху ябълката, неволно се провикнали:

— Гледайте чудо, хора — не са ли това очите на изчезналата годеница, дето синът на нашия болярин си доведе от планината!…

Мълвата за необикновеното дърво със златния плод се пръснала още по-бързо от новината за езерното цвете навред из страната. И към невидяното дотогава чудо започнали да прииждат от сутрин до вечер върволици от любопитен народ… Застанали далече от дървото, тъй като годеникът бил заплашил, че ще накаже със смърт всеки, който дръзне да доближи стеблото му, хората се любували с часове на сребърните му листенца и на златния плод със сините звезди. Накрая се разотивали удивени по домовете си и разказвали на всички, които срещнели или настигнели по пътя:

— Ах, да знаете какво чудно дърво е израсло в гората… Листата му са сребърни и неспирно звънят като камбанки, а на върха му грее златен плод с две сини звезди, които гледат като човешки очи все към болярския син!

Ония ги слушали със зяпнали уста, па накрая хуквали и те да видят сами чудното дърво. Така скоро вече могло да се каже, че почти не останал жив човек в страната, който да не е видял и да не се е порадвал на сребролистото дърво.

Веднъж — като прибирала стадото си от паша — край дървото минала и овчарката, от която преди години звездочелите елени отвлекли невръстната й дъщеричка. Залисана с грижите си, остарялата жена не чула виковете на младия болярин, с които той й повелявал да не се доближава до любимото му дърво. Така овчарката не само че отишла при дървото, но взела, та и полегнала да се отмори под сянката му.

Същия миг златният плод с двете сини звездици се отронил от върха, блеснал като светкавица между сребролистите клони и докато старата женица да разбере какво става, тупнал в скута й…

— Нещастнице, ще заплатиш с главата си, дето не ме послуша и стана причина да падне от дървото златният плод!… — дотичал при изумената овчарка разяреният момък. — Знаеш ли ти какво е този плод за мене?

И обезумелият от мъка годеник на Лулу Сана посегнал да извади меча си, за да посече невинната жена. Но тозчас се вкаменил от изненада пред гледката, която зърнали очите му… Както той, така и овчарката преди малко видели много добре, че в скута на пастирката от дървото паднал само златният плод със сините звезди. А сега, там, в скута на жената — сякаш току-що извадено от люлка — ритало с розовите си крачета и пляскало безгрижно ръце едно момиченце със златни коси и сини весели очи.

— Майчице, дъщеричката ми, милата ми, отвлечена от звездочелите елени рожба е отново при мене!… — надала радостен вик овчарката, като видяла детето в скута си.

Този щастлив майчин вик като че ли влял вълшебни сили в телцето на детето и то започнало да расте с невероятна бързина. Преди майката да посегне към него, за да го прегърне след дългата раздяла, момичето скочило пъргаво от скута й, стъпило здраво на земята. Станало голямо девойче и докато овчарката и изуменият момък да мигнат с очи, пред тях застанала живата Звездица, каквато била в деня, когато я удавила съперницата й.

— Годеницата ми… моята мила Лулу Сана се намери! — сепнал с щастливия си вик тишината момъкът.

И ръцете му — замръзнали преди малко върху дръжката на меча — се разтворили широко, за да прегърнат Звездица, която пристъпвала с лъчезарната си усмивка на сините й очи право към него…

Още на другия ден в болярския замък екнали свирките на тежка сватба, която продължила девет дни и девет нощи. Между гостите край сватбената трапеза на най-лично място седяла овчарката, майката на щастливата невеста Лулу Сана. А до нея — седнали на златни столове — клюмали уморено глави звездочелият елен и звездочелата кошута, които току-що се били върнали от Стъклената планина с един драгоценен брилянтен пръстен, дар за сватбата на любимата им храненица.

На тържеството се изредило да се весели мало и голямо. От първия до последния ден там били и горските приятели на Лулу Сана — зайците, катеричките и сърните от гората под Железните скали. Не опитали нищо от ястиетата и виното само двете наши познайнички — дъщерята на болярския съветник и грозната старуха, майката на двуглавия великан. Първата се удавила от мъка и завист сама в езерото, където искала да погуби Звездица. А втората побягнала от страх чак зад девет гори и девет планини, та вече никой не я видял, никой не я чул…