Приказна повест

Оригинално заглавие
Il Romanzo di Cipollino, (Пълни авторски права)
Превод от италиански
, (Пълни авторски права)
Форма
Повест
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 44 гласа)
Източник
bezmonitor.com

Издателство Отечество 1984 г.


Глава първа
В която Лукан настъпва принц Лимон

Лукчо беше син на Лукан и имаше седем братя и сестри: Лукчо, Лучка, Луканчо и така нататък — все с имена, подходящи за едно почтено лучено семейство. Трябва веднага да ви кажа, че това бяха добри, но твърде нещастни хора.

Какво искате, щом някой се роди лук, често си има работа със сълзи.

Лукан живееше с децата си в една дървена барака, малко по-голяма от щайга за зеленчук. Богаташите, които минаваха покрай тях, извръщаха носове с погнуса.

— Боже мой, как мирише на лук! — казваха те и подвикваха на кочияша да кара по-бързо.

Един път из тези места трябваше да мине и владетелят принц Лимон. Придворните се безпокояха за неговия нос.

— Какво ще каже негово височество, когато усети миризмата на бедняците?

— Бихме могли да ги парфюмираме — подсказа главният церемониал майстор.

Веднага една дузина лимончета бяха изпратени, за да парфюмират бедняците. Те оставиха в къщи сабите и оръжието си и помъкнаха варели и пръскачки. Варелите бяха пълни с одеколон, парфюм от теменужки и българска розова вода, най-хубавата в света.

Лукан, децата му и неговите роднини бяха извадени от бараките и наредени покрай стените. Напръскаха ги така добре, че Лукчо съвсем настина.

Изведнъж засвири тръба и владетелят пристигна, следван от свита лимони и лимончета. Принц Лимон беше облечен в жълто от главата до петите. Носеше жълта шапка, на която имаше златно звънче. Лимоните от свитата пък имаха сребърни звънчета, а лимончетата от по-долен разред — пиринчени. Чуваше се такова дрънчене, че хората се стичаха, като мислеха, че пристига цирк.

Лукан и Лукчо бяха в първата редица и хората зад тях ги блъскаха и ръгаха в гърба.

За да си отвори място, бедният старец започна да вика:

— Назад! Назад!

Принц Лимон го чу и кипна.

Той се спря пред Лукан, тропна с кривото си краче и строго му се скара:

— Какво сте се развикали „Назад! Назад!“? Не ви ли харесва, че моите верни поданици се блъскат, за да ме видят?

— Ваше височество — му пошепна главният церемониалмайстор, — този човек ми се вижда опасен смутител на реда. Няма да е зле да го поставим под наблюдение.

Веднага един стражар почна да следи Лукан със специален далекоглед за следене смутителите на реда. Всеки стражар имаше по един такъв далекоглед.

Горкият Лукан позеленя от страх.

— Ваше величество — се опита да каже той, — блъскат ме!

— И добре правят! — изрева принц Лимон. — Така трябва!

Тогава главният церемониалмайстор се обърна към тълпата и каза:

— Любими поданици, негово височество ви благодари за вашата привързаност и за блъскането. Блъскайте се, граждани, блъскайте се по-силно!

— Но те ще се стоварят върху вас! — опита се да каже Лукчо.

Веднага един стражар почна да следи и него с далекогледа си. Тогава Лукчо се измъкна, като се провря между краката на гражданите.

Отначало гражданите не се блъскаха много, за да не се контузят, но главният церемониалмайстор хвърляше към тях такива страшни погледи, че тълпата започна да се вълнува като вряща вода в казан. Блъсканицата се засили толкова, че Лукан стъпна право върху краката на принц Лимон. Негово височество, който имаше мазоли, видя всичките звезди на небесния свод без помощта на придворния астроном. Десет лимончета от долен чин се хвърлиха веднага върху нещастника Лукан и му поставиха белезници.

— Лукчо! Лукчо! — викаше старецът, докато го отвеждаха.

В тая минута Лукчо беше далече, но тълпата около него знаеше вече всичко. Дори, както бива в такива случаи, знаеше и нещо повече.

— Добре че го арестуваха, искаше да намушка с нож негово височество.

— Какво ще ми разправяте, той имаше картечница в малкия си джоб.

— В малкия си джоб ли? Хайде де, това не е възможно!

— Нима не чухте гърмежите?

Всъщност гърмежите бяха от ракетите в чест на принц Лимон, но хората се изплашиха толкова много, че се разбягаха кой накъдето види, понеже се страхуваха от лимончетата.

Лукчо искаше да каже на хората, че в джоба на баща му има само една угарка от евтина тосканска пура, но после реши, че ще е по-добре да мълчи. Бедният Лукчо! Той като че ли започна да недовижда с дясното си око. Оказа се, че там имаше една сълзичка, която искаше да се търкулне на всяка цена.

— Глупачка! — каза й Лукчо, като стисна зъби, за да си даде смелост.

Сълзичката се уплаши, обърна се кръгом и не се показа повече.

Накратко казано, Лукан беше осъден на доживотен затвор. Нещо повече, той трябваше да остане в затвора и след смъртта си, защото в затвора на принц Лимон имаше и гробища.

Лукчо отиде да го навести и го прегърна:

— Бедни ми татко! Затвориха те като престъпник заедно с най-лошите разбойници.

— Сине мой, ти нищо не разбираш — каза Лукан нежно. — В затвора днес лежат най-добрите хора.

— А какво лошо са направили?

— Нищо лошо. Затова са в затвора. Принц Лимон не харесва добрите хора.

Лукчо се замисли за миг и му се стори, че е разбрал.

— Тогава чест ли е за един човек да стои в затвора?

— Понякога да. Затворите са за крадците и убийците, но откакто управлява принц Лимон, убийците и крадците са в неговата свита, а в затвора отиват добрите граждани.

— Аз искам да стана добър гражданин — реши Лукчо, — но не искам да попадна в затвора. Ще дойда тук и ще освободя всички ви.

— Не си въобразявай много — усмихна се клетият старец, — няма да бъде толкова лесно.

В този момент дойде Лимона-тъмничар и ги предупреди, че времето за свиждане е изтекло.

— Лукчо — каза тогава бедният затворник, — ти си вече голям и можеш да се грижиш за себе си. За майка ти и за братчетата ти ще се грижи чичо ти Лук. Стегни се за път и тръгни по света да се учиш.

— Но аз нямам книги, а нямам и пари, за да си купя.

— Няма значение, ще изучаваш само един предмет — негодниците. Щом срещнеш някой насилник, спри се и го изучи добре.

— А после какво ще правя?

— Когато му дойде времето, сам ще се сетиш.

— Хайде, хайде — изръмжа Лимон-тъмничар, — стига сте дрънкали. А ти, сополанко, не се навъртай наоколо, за да не влезеш и ти в дранголника.

Лукчо искаше да му отговори както трябва, но реши, че няма смисъл да се остави да го затворят, преди да се е заловил за работа.

Той прегърна баща си и избяга.

Същият ден Лукчо заведе майка си и братчетата си при чичо Лук. Чичо Лук беше добър човек, малко по-щастлив от другите, понеже работеше — беше портиер. Лукчо нарами вързопчето си и тръгна на път.

Хвана първия път, който му се изпречи. И не сбърка, защото след два часа стигна до едно селце сред полето. Името на селцето не беше написано на първата къща, пък и тя не приличаше на къща, а на колибка, в която едва би се побрало едно малко куче. През прозореца надничаше някакво старче с червеникава брада, което гледаше тъжно и оплакваше нещастната си съдба.