Включено в книгата
Година
???? (Пълни авторски права)
Форма
Приказка
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 3 гласа)
Сканиране и разпознаване
moosehead (2012)
Корекция и форматиране
Alegria (2012 г.)

Издание:

Георги Русафов

Тринайсет вълшебни приказки

 

Редактор: Ваня Филипова

Художник: Ани Ралчева

Художествен редактор: Иван Марков

Технически редактор: Георги Кожухаров

Коректор: Елена Иванова

Първо издание. ЛГ V. Тематичен №95 373/6056-21-79. Дадена за набор на 18.V.1979 година. Подписана за печат на 25.VI.1979 година. Излязла от печат на 25.VII.1979 година. Поръчка №145. Формат 1/16 70×90. Тираж 30 141 бр. Печатни коли 13. Издателски коли 15,17. Цена на книжното тяло 0,69 лева. Цена на мека подвързия 0,82 лева. Цена на твърда подвързия 1,04 лева.

„Народна Младеж“ — Издателство На ЦК на ДКМС, 1979

ДПК „Димитър Благоев“ — София, 1979


I

13_vylshebni_prikazki_pic01.png

Преди много, много години в долния край на онуй забутано сред планинските пущинаци селце протягали клоните си в небесната вис два самотни гиганта, два вековни бряста. В букналите от зеленина корони на могъщите дървета се спотайвали безброй птичи гнезда. А долу, под дебелата им сянка се белеела, пак като птиче гнездо, вехта къщурка. В тази къщичка — грохнала от старост, с покрив от изгнила слама и голямо колкото човешка длан прозорче — живеели бедно селският говедар, неговата жена и тяхната единствена дъщеричка.

За чудо и приказ било туй момиче!

Хубаво като картинка, сладкопойно като чучулига, работливо като пчелица, девойчето от тъмни зори до среднощна доба все нещо се трудело, все нещо майсторяло, за да помогне с каквото може и то сиромашката им софра да не останела без хляб и гозба. Денем девойката, седнала под светлината на малкото прозорче, тъкала в разбоя хорски платна или плела на богатите люде фланели и чорапи. А стъмнело ли се, хващала писаната си хурка и до трети петли пъргавото й вретенце изпридало неуморно тънки като паяжина нишки от чужди къдели. Изпод чевръстите й пръсти всичко излизало от хубаво по-хубаво, та хората непрекъснато я търсели, никога не я оставяли без работа и с всеки изминат ден славата й се разнасяла все по-надалече и по-надалече… И ето една привечер пред вратата на сиромашкия дом спрял тежък търговец, дошъл чак от столицата. Той свалил от каруцата си голям чувал, претъпкан догоре с вълна, посочил го на говедарската щерка, па й казал:

— Слушал съм много чудесии за златните ти ръце и дойдох сам да проверя колко са прави тия, дето те хвалят… Хайде да се договорим така: ако до утре заран изпредеш вълната в този чувал, ще ти начета за награда сто жълтици, ала остане ли при изгрев слънце дори само една къделя неизпредена, ти ще ми слугуваш без плата три години! Скланяш ли?

Пъргавата девойка, която никога не се плашела от каквато и да било работа, помамена от богатата награда, без много-много да му мисли, приела условието на търговеца. Но щом оня се загубил с празната си каруца към селския хан, момичето изведнъж се сепнало, плеснало отчаяно ръце, извикало:

— Майко мила, какво направих аз — така лесно ли се изприда за една нощ с хурка и вретено такъв голям чувал вълна!… Ох, залудо ще ми отидат три годинки от младостта!

Сетне — като разбрала, че вече е късно да се отметне от дадената дума и вайканията няма с нищо да й помогнат — девойката взела да си блъска главата какво да стори, та хем да спечели жълтиците за бедното си семейство, хем да остане свободна в драгата й бащина къщурка. Мислила, колкото мислила, изведнъж й хрумнало да иде с пълния чувал вълна, хурката и вретеното при един сух кладенец, който от незапомнени времена зеел изоставен и забравен далеч под селото.

— Като стигна при кладенеца, ще седна на каменния му пръстен, ще пусна в дълбокото му гърло дълга, предълга нишка и тъй ще изпреда три пъти повече прежда, отколкото ако остана да работя у дома! — рекла си радостна тя.

Веднага след туй развеселената дъщеря на говедаря метнала чувала на гръб, мушнала под мишницата си хурката и вретеното, па припнала право към сухия кладенец. За неин късмет, щом стигнала там, на небето изгряла пълнолика месечина. Навред станало светло като ден. Полето заприличало на сребърна тепсия. Нейде в близките шубраци запял славей. Сред незримата плетеница на лунните лъчи забръмкали в луда надпревара току-що пробудените майски бръмбари.

— А сега на работа, момиче, по-хубава нощ за предене от тази няма! — подканила се самичка девойката и както си била наумила, бързо-бързо се наместила върху широкия каменен пръстен на запустелия кладенец.

Нетърпеливата предачка врътнала вретенцето и то се изгубило с весело бръмкане дълбоко в кладенчовата бездна, повлякло със себе си дълга, предълга нишка, нежна като паяжина, гладка като коприна. Така само с няколко завъртания на вретеното чевръстите пръсти на момичето стопили първата къделя, сякаш юлско слънце изпило снежна пряспа. Същото направила и с втората, и с третата, и с още цял куп къдели, кажи-речи, мигом, щом те кацнели на писаната й хурка. И ако вървяло все така леко, може би вълната в претъпкания чувал на търговеца щяла да се превърне до последното влакънце в тънка прежда много време, преди да се зазори… Но когато наближила полунощна доба, ярката луна изведнъж помръкнала, като че ли огромен паяк легнал с цялото си грозно тяло върху нея, и всичко край девойката тозчас потънало в непрогледен мрак. Замлъкнал, сякаш прострелян, славеят от близкия шубрак. Спотаили се сред тревите майските бръмбари.

Едновременно с угасването на нощното светило в кладенеца нещо затрещяло, нещо засвистяло, забоботило. А в тъмната доскоро кладенчова фуния засвяткали със съскане сини искри и докато момичето да разбере какво става, невидима ръка дръпнала с все сила вретеното. Откъснала го от изопнатата нишка и го отвлякла със себе си дълбоко надолу към черното като катран дъно заедно с всичката напредена върху него прежда…

— Ами сега, какво ще правя сега без пъргавото си вретенце! — писнала девойката. — С какви очи ще погледна утре заран търговеца, като се явя при него само с наполовина изпредена вълна и с цяло вретено прежда по-малко?… Не, това не трябва да стане; дори в пъкъла ще сляза, но ще си намеря вретенцето с преждата и няма да се оставя да падне сянка върху честното ми сиромашко име!

След тези думи дъщерята на говедаря потулила в близките храсталаци хурката с недопредената къделя и преполовения чувал с недовършената вълна. Сетне запретнала поли и — мечка страх, мене не! — започнала да слиза храбро надолу в тъмната непрогледна бездна на кладенеца… Още с първите й стъпки разсъхналите камъни на старата зидария взели да поскърцват зловещо, да се клатят заплашително и тук-там да се свличат със страховит громол към невидимото дъно. Да чуеш само трясъка и воя им, косите ти ще настръхнат! Ала сърцатата девойка нито запряла, нито дори помислила да се върне назад, а продължила да слиза все по-безстрашно надолу, смъквала се с всяка крачка все по-смело и по-смело, по-надълбоко и по-надълбоко в кладенеца. Накрая стъпила с въздишка на облекчение върху дъното и тутакси започнала да опипва с разтреперани от преживяното вълнение ръце купчината сринати камънаци, за да търси между тях изчезналото си вретенце. Но колкото и старателно да шарели навред пръстите й, девойката намерила там само нишката от преждата върху отвлеченото вретено, а него все го нямало и нямало.

— Нищо, това е половин беда, нишката ще ме изведе при вретенцето ми!… — не паднала духом тя и тръгнала пипнешком в тъмата като сляпа подир следата от размотаната прежда.

Вървяла така колкото вървяла по някакъв тесен коридор, докато по едно време непрогледната тъмнина, която я притискала от всички страни, изведнъж се разпиляла, сякаш издухана от напорист вятър гъста мъгла. В очите й плиснала такава ярка светлина, че тя неволно затворила клепки. А когато открила отново взор, пред изумените й очи засияла с цялата си невиждана красота дивно хубава подземна долина, рейнала се с целия си чар надлъж и нашир, далече, далече пред смаяния й поглед…