Леда Милева
Шишарко и самолетчето

Шишарко беше весело човече

от борова шишарка.

Едно чавдарче сложи му елече

и шапчица по мярка.

 

Шишарко като живите момчета

си имаше по двечки

ръчички тънки, тънички крачета,

но само че от клечки.

 

Чавдарчето грижливо ги издялка,

но скоро-скоро рече:

— Все пак това е повече шишарка,

отколкото човече!

 

И нашият Шишарко като в сън

изхвръкна от прозореца навън!

 

Ох, бедният! Удари си главата

на плочника студен.

— Туп! — Още някой падна на земята

и каза: — Добър ден!

 

Шишарко стегна своето елече,

наведе се напред

и забеляза малко по-далече

играчка — самолет.

 

Чудесно самолетче! Като ново!

Стои на колелца

и сякаш да излитне е готово,

разперило крилца.

 

— Здравей! — Шишарко тихо проговори. —

И ти ли кацна тук?

— Да. Хвърли ни чавдарчето отгоре

почти един след друг.

 

Чавдарчето се смята за голямо,

срамува се от нас…

Но нищо! На опашчицата само

олющил съм се аз.

 

Шишарко се наведе насълзен.

— По улицата бързат хора,

сега ще стъпи някой върху мен,

аз ще загина скоро.

 

Прощавай, самолетче! Ти

крила си имаш, излети!

 

Но самолетът го пресече:

— Не се прощавай със живота!

Седни в кабинката, човече,

не искаш ли да си пилота?

 

Шишарко сълзите изтри,

качи се в самолета,

високо преброи до три

и литна към небето.

 

— Ще минем бързи като вятър

през синия простор.

Ще спрем на края на земята

при моя роден бор —

 

на клон висок, на клон зелен,

на боров клон съм аз роден!

 

Червени покриви. Комини

и телеграфни жици.

Реки и весели градини

и много, много птици.

 

В небето свети слънце ярко,

а в самолетчето — Шишарко.

 

— На клон висок, на клон зелен —

Шишарко тананика. —

На боров клон съм аз роден

и борът пак ме вика!

 

А самолетчето лети, лети,

издига се нагоре.

Най-после рече: — Обясни ми ти,

какво е бора?

 

За първи път летя така далече

и бор не съм видял, човече.

 

— Какво е бор? — Шишарко отговори. —

Нима не знаеш сам?

От всичко най-висок е бора,

от всичко най-голям!

 

След малко самолетът се обади:

— Къде е твоят бор?

Сред нивите, в зелените ливади,

или е в някой двор?

— Не, борът се издига в планината.

Стои сред сняг дълбок.

Той първи среща всеки ден зората,

че той е най-висок!

 

— Добре. Но как ще стигнем там? —

Шишарко си призна: — Не знам!…

 

Видяха мравка на една пътека —

тя ходеше едва

и самолетът спусна се полека

на меката трева.

 

— Кое е най-високото, другарко? —

извика от кабинката Шишарко.

 

— Знам — рече мравчицата работлива —

кое е най-високо.

Расте в пшеничената нива

покрай потока!

 

Но там наместо бор с иглици

видяха едър клас пшеница!…

 

Летяха дълго и накрая

от своя самолет

видя Шишарко Зайо Байо.

Настигна го. — Привет!

Ей, Зайко, кой е най-висок, кажи ни,

кой стига чак до небесата сини?

 

Отвърна Зайо: — Скок-подскок,

аз зная кой е най-висок!

 

Стои сред близката градина —

бих с вас дошъл,

но страх ме е оттам да мина,

че той е зъл!

 

В градината, съвсем наблизо,

от дъжд изгнило

стоеше под съдрана риза

едно плашило…

 

И самолетчето с Шишарко литна

към синевата.

Разстилаше се хубава и китна

под тях земята.

 

Красиви птички пееха им в хор,

но нямаше наблизо бор.

Видяха скоро тръгнала с манерка

за изворна водица пионерка.

 

Шишарко спря.

— На колко си години,

момиче синеоко?

— На девет!

— Е, тогава покажи ни

кое е най-високо?

 

— Добре! До лагера елате само

под оня склон.

Издигнали сме пионерско знаме

на бял пилон.

 

Край него сбираме се в строй,

от всичко най-висок е той!

 

Шишарко дъх пое дълбоко:

— Не, борът стига по-високо!…

 

На рамо с клони цял товар

в гората крачеше дървар.

 

Дърварят ще им каже право,

дърварят с ямурлук!

— Е-хей, другарю, живо-здраво!

Кое е най-високо тук?

 

Дърварят спря, свали калпак,

задъхан от умора.

— На онзи връх, сред вечен сняг

издига клони бора.

 

По цялата земя голяма

от бора по-високо няма!

 

Разбудиха се ветровете,

разпени се потока.

Но смело тръгна самолета —

високо, по-високо.

 

Нагоре — дето спят мъглите,

към върховете бели,

нагоре — дето край скалите

летят орлици смели.

 

Замлъкна най-подир мотора —

те бяха стигнали до бора.

 

Стоеше той в зелена дреха

над преспи пухкав сняг.

След дълъг път каква утеха

при свои да си пак!

 

Шишарко си въздъхна сладко

и каза: — Аз се върнах, татко!

 

Тогаз протегна борът клон зелен

и с пръсти от иглички

погали нежно своя син рожден

по острите косички.

 

Добре дошъл! Навярно в равнините

доволен ще е друг,

но който бил е близо до звездите,

щастлив е само тук!

 

Виж — имаш още много нови братя —

по клоните са те.

Аз вече сок не мога да ти пратя,

но остани, дете!

 

Шишарко стори най-дълбок поклон,

елечето съблече

и място си избра на хубав клон —

да вижда надалече.

 

— Ела на клона, самолетче мило,

и остани при мен!

Ти, зная, много си се изморило

от този дълъг ден.

 

Виж, къщите са като буболечки

от моя бор висок!

Шосетата приличат на пътечки,

чертани в детски блок.

 

По цялата земя голяма

от бора по-високо няма!

 

А слънцето изпращаше отгоре

усмивки и лъчи.

И самолетчето, преди да отговори,

започна да бръмчи.

 

— Кое е най-високо, аз не зная! —

отвърна самолетчето накрая.

 

За Зайо Байо — смешното плашило,

за мравката — един пшеничен клас.

Пилона — за момиченцето мило.

А за нас?

 

За теб, Шишарко, най-висок е бора,

за мене — облаците и простора!…

 

Шишарко дълго гледа след крилата

високо в небосклона.

Но тъй приятно лъхаше смолата,

че той заспа на клона.

 

А самолетчето се вдигаше нагоре

по своя слънчев път

и скоро скриха се в мъглата борът,

Шишарко и върхът.