Зигфрид Йортвиг
Погребани градове (2) (Кратка разходка из древните цивилизации)

Хълмове на богове и царски гробници

Припомним ли си първите страници от нашите учебници по история, то в паметта ни най-напред ще изплува името на шумерите. И за да можем да проследим в едри линии историческото развитие на древните култури, ще започнем нашата разходка през погребани градове именно с тях.

Шумерите са живели в Южна Месопотамия — приказната страна на Харун-ал-Рашид от „Хиляда и една нощ“. От неговата столица Багдад лесно можем да стигнем до разположения на р. Ефрат Вавилон, града на Навуходоносор, наречен „гордостта на царствата“, с храма на бога Бел, с висящите градини на Семирамида и Вавилонската кула, „която достигала до небето“. Може би в паметта ни е останало и името на Ниневия, столицата на Сарданапал, построена на брега на р. Тигър от Нимрод, „могъщия ловец пред бога“, който, както се казва в Библията, основал „великия град“ Калах (Калху). Може би ще си спомним и за Ур в Халдея, отдето Авраам заедно с баща си и семейството си потеглил към „обетованата земя“. Горди, забулени в тайна имена, отзвуци на богатство, могъщество и великолепие от прастари времена. Кой би могъл да каже докъде стига историята и откъде започва играта на въображението?

Само до преди сто години за повечето европейци Месопотамия била далечна тайнствена страна. Отвъд тесните ивици населена земя покрай реките се простирали степи и пустини. Бедуини бродели със стадата си из просторната земя, палели огньове по увенчаните с развалини хълмове и захласнати слушали приказките на мъдри старци. Понякога пясъкът разкривал чудни предмети, които свидетелствували за някогашния живот по тези места, и ако тяхното пренасяне не изисквало особени усилия, те ги продавали по пазарите на потъналите в слънчев зной градове и най-после тези редки, ценни находки достигали до музеите на „ференгис“ (французите). В Европа хората се възхищавали от художествените предмети, но никому не минавало през ум, че те могат да имат научна стойност. Едва в първите десетилетия на миналия век учените започнали системно да изследват старините на Месопотамия.

През 1842–1844 г. френският консул Емил Бота извършил разкопки край р. Тигър, северно от Мосул — в развалините на Ниневия и Дур-Шарукин. Малко по-късно англичанинът Остин Хенри Лейърд разкрил в Ниневия и Калху големи дворци от асирийско време. Открити били многобройни паметници на клинообразно писмо. Дълго време знаците върху глинените плочки и върху релефите били считани за орнаменти и едва след като в 1802 г. Фридрих Георг Гротефенд направил първите стъпки в дешифрирането на клинообразното писмо, учените започнали постепенно да ги разчитат. Тогава били открити големи поетични творби, между които била и епичната поема за героя Гилгамеш, едно от най-старите произведения на световната литература. В този епос се явява и Утна Пищим, който преживял потопа — това е първообразът на библейския Ной. Тази поема ни връща към времена, които по-рано никой не смеел да счита за историческа действителност. Само отделни учени изказвали предположението, че преди асирийци и вавилонци в Месопотамия сигурно са живели и други народи. Ролинсън, „бащата на асирологията“, смятал, че може да докаже това чрез речници и двуезични текстове. Езикът на този непознат народ бил наречен от изследователя „шумерски“. Отначало предположението, че е съществувал шумерски език, било енергично оспорвано. Учените-специалисти се съмнявали, че шумерският говор бил отделен език, защото тогава трябва да е имало и шумерски народ, а за него липсвали всякакви доказателства. Тайно писмо на асирийските жреци — така наричали те въпросните текстове.

Но в последните десетилетия на миналия век внезапно се появили находки, които, изглеждало, че потвърждават мнението на Ролинсън. Въз основа на това през двадесетте години на нашето столетие били събрани средства и предадени на един известен специалист, за да издири на самото място с търнокоп и лопата доказателства за твърдението на английския учен. И както астрономите бяха установили теоретически съществуването на планетата Нептун и едва по-късно тя е била открита с телескопа, както в областта на химията бе предсказано съществуването на стотния елемент — фермий, въз основа на Менделеевата периодична система и в последно време този елемент можа да бъде открит, така и твърдението на езикознанието, че е имало шумерски народ, трябваше да се окаже истинско.

Карта на Месопотамия: ххх — граници на Вавилонската империя при царуването на Хамурапи; ~~~ — граници на Асирийската империя при царуването на Азархадон и Ашурбанипал

Наченките на шумерското изкуство се отличават с простота и величие. Част от статуя от диорит, намерена в Лагаш

Почти на равно разстояние от Багдад и Басра, близо до железопътната линия, свързваща двата града, около петнадесет километра западно от днешното течение на р. Ефрат се издигат няколко хълма. Арабите наричат най-високия от тях „Тел-ал-Мукайар“, тоест „катранения хълм“. Застане ли човек на върха му и погледне наоколо, не вижда почти нищо друго освен пустиня. Само на изток погледът се спира върху тъмна ивица — короните на палмите в градините по брега на Ефрат. На югозапад, в далечината, хълм от развалини се очертава върху хоризонта. Сега знаем, че това е кулата на храма на Ериду. „Катраненият хълм“, върху който е застанал пътешественикът, и разпръснатите около него ниски могили — това е градът Ур.

Чарлз Ленърд Уули, известен и опитен английски археолог, започнал тук разкопки начело на една експедиция, изпратена от Британския музей и Университетския музей в Пенсилвания (САЩ). Както във Вавилон, Ниневия, Лагаш, Урук и Ериду, така и тук вниманието на Уули било привлечено от огромен хълм развалини от някогашни храмове. Още преди стотина години на това място бил правил разкопки Тейлър, британски консул в Басра, който разкрил горната част на една кула и във всеки ъгъл на постройката намерил цилиндри от печена глина, изписани с дълги надписи, датиращи от времето на последния вавилонски цар, т.е. около 550 г. пр.н.е. Надписът гласял, че царят възстановил и довършил кулата, започната някога от цар Ур-Наму и сина му Шулги. Очевидно на този строеж се отдавало голямо религиозно значение. От текста се виждало, че този хълм криел библейския Ур на халдейците. Странно е, че по онова време учените не обърнали голямо внимание на разкопките на Тейлър. Пясъкът, който хиляди години покривал зидовете, им служел същевременно като защита срещу атмосферните влияния. Сега развалините били изложени на вятъра и дъждовете; а това, което бурите не успели да разрушат, било отвлечено от арабите и използувано като евтин строителен материал. По този начин състоянието на храма се влошило значително и може да се каже, че разкопките на Тейлър повече затруднили, отколкото подпомогнали бъдещите изследвания.

Още през 1918 г., преди Уули да започне разкопките на това място, доктор Хал установил, че зидовете на кулата, които били затрупани под развалините, били доста добре запазени. И така в 1922 г. Уули начело на група работници започнал разкопките. За да разчистят кулата, трябвало да изхвърлят хиляди тонове пръст — обаче не открили нищо от особено значение; но впечатлението, което правел строежът, разкрит в цялата си монументалност, заслужавал положения труд: 62 метра дължина, 43 метра ширина и до днес още запазена височина от 18 метра — това са размерите на този зиккурат, „хълм на боговете“, чиито ъгли са ориентирани по четирите посоки на света. Той представлява плътна маса от непечени тухли, облицована със стени, дебели близо 2,5 метра и изградени от печени и споени с катран тухли. Плоски контрафорси^[1] подсилват стените. На 15 метра височина се намира първата тераса, след нея следват на стъпала други тераси, които стават все по-малки; три от тях се намират на северозападната, а четири на югоизточната страна. Върху фасадата по средата на постройката издадена напред стълба със сто стъпала водела към една порта на втория етаж, а оттам друга стълба стигала до вратата на светилището на най-горната площадка. До портата се стигало и по странични стълби, вградени в зидовете на „хълма на боговете“. Върху тухли от постройката открили името и титлата на дар Ур-Наму, който царувал около 2500 г. пр.н.е.

Това е зиккуратът на Ур, най-добре запазеният „хълм на боговете“, намерен досега. Той е послужил за образец на прочутата Вавилонска кула. Уули го преценява като майсторско произведение на архитектурата. Противно на всички очаквания, зидовете му не са съвсем прави, а леко извити навън и по посока отгоре надолу леко заоблени, което засилва впечатлението на мощна монументалност. Височината на отделните етажи е така умело оразмерена, че външният им вид не действува монотонно. Наклонът на стените и опасващите сградата стълби насочват погледа към върха, където се извършвали религиозните обряди. На самия връх блестяло светилището, изградено от сини гледжосани плочки, което вероятно е било покрито с позлатен купол; там се намирало ложето на бога на луната Нанар.

Върху терасите на зиккурата, според Ленърд Уули, била натрупана пръст, а върху нея засадени дървета, така че се образувала планинска горичка. Пред посетителя се издигал действителен, почти естествен „хълм на боговете“. Ако си представим как тържествени процесии от жреци, облечени в празнични одежди, са слизали и са се качвали по стълбите, носейки идола на бога на луната Нанар, лесно можем да си обясним съня на библейския Яков, комуто една нощ се присънило, че вижда „стълба, изправена на земята, която с върха си опира небето, а ангелите господни слизат и се качват по нея“.

При по-нататъшните разкопки зиккуратът се оказал част от храмов комплекс. Наблизо се издигал храмът на бога, престрояван и разширяван няколко пъти. Планът му личал така ясно, че археолозите могли дори да установят предназначението на много от помещенията; някои били жилища на жреците, а други складове. Непосредствено до него се издигали храмовете на други божества. В съседство с това място, определено за религиозни обреди, били намерени развалини от частни къщи — здрави, удобни сгради, иззидани от камък и разкошно украсени. По време те съвпадат с епохата, когато е живял еврейският родоначалник Авраам и онзи, който може да се вживее в тези прастари времена, ще разбере библейската фраза: „Авраам беше богат с добитък, сребро и злато.“

Вътрешен изглед на голяма частна къща в Ур по времето на библейския патриарх Авраам

Една стела — отвесно изправена паметна плоча, — висока близо 4,50 метра, прославя заслугите на цар Ур-Наму към града Ур. Върху отломки от нея личат сцени и текстове, написани с клинообразно писмо. Една сцена представлява царя, седнал гордо на своя трон, към когото се приближават оковани роби. На друга сцена виждаме царя с вдигнати ръце, а до него стои ангел — най-старото изображение на ангел, — който излива вода върху земята. В надписа до нея са изброени каналите, които по заповед на царя са били изкопани около Ур. Този надпис доказва колко отдавна съществува изкуственото напояване, на което страната дължала плодородието си. По-късно тези канали били затлачени с пясък и тиня. В наше време там постепенно се строят нови оросителни системи.

Особено много се гордеел Ур-Наму с построяването на храмовия комплекс, на който са посветени три правоъгълника от стелата. На първия е представено жертвоприношение — преливане с вино. Царят е застанал между бога на луната Нанар и съпругата му, богинята Нингал, от които получава лента за измерване и навита връв — атрибути на майсторите-строители. Значи боговете дават на Ур-Наму поръчение да издигне храма. На следната сцена царят покорно носи на рамо онова, което е необходимо за строежа: пергел, търнокоп, мистрия и кош с хоросан. Третата картина, от която за съжаление са останали само някои парчета, показва работниците на строежа. Момчета носят нагоре по стълбите тухли, а зидарите ги нареждат. Докато археологическите разкопки ни показаха действителната форма на най-добре запазения досега зиккурат, тази стела се оказа основният документ за неговото изграждане.

Подобни документи, увековечаващи строежите, извършени по заповед на царете, са намирани често в Месопотамия, и то в най-различни форми. Такъв паметник е и бронзовата статуетка на цар Шулги от около 2000 г. пр.н.е. Царят е представен като прост работник при строежа на храма Еана в Урук — върху главата си носи кошница със строителни материали. Върху дрехата му, която се стеснява около краката, е написан следният текст:

На Инана,

на господарката на Еана, на неговата господарка,

Шулги,

могъщият мъж,

цар на Урук,

цар на Шумер и Акад,

възстанови

(храма) Еана

(и) построи голямата му стена.

Предна и задна част на каменната плочка, поставена пред бронзовата статуетка на цар Шулги. В този документ се говори за основаването на храма на богинята Инана в гр. Урук

Ленърд Уули добил пълен поглед върху живота на обитателите на гр. Ур чрез разкопки в гробищата които се простирали извън града. На това място имало две гробища едно върху друго. Долното, разбира се, представлява много по-голям интерес за нас. Разкопките били трудни и досадни, защото трябвало да бъдат провеждани извънредно бавно, внимателно и грижливо, като се следва строго един установен метод — и най-малкият знак можел да предвещава важна находка.

Ония, които се надявали да намерят големи съкровища, трябвало да преживеят години на разочарование. Изкопавали все нови и нови гробове — някои повече, някои по-малко грижливо издълбани, — но във всеки гроб нямало нищо друго освен остатъци от скелета на труп, положен настрани, с присвити колена и сложени до устата ръце. Често до скелета се намирали погребални дарове — но не златни предмети, а само прости глинени съдове, сечива, понякога скромни накити. За научните изследвания естествено и тези находки били ценни, понеже давали сведения за бита на жителите на Ур през четвъртото хилядолетие. Чрез тях се добила доста ясна картина на материалната култура на шумерите, чието съществуване било вече доказано.

Най-после обаче се оправдали надеждите и на ония, които очаквали да открият богатства. На дъното на една шахтова гробница^[2] до оръжия от мед бил намерен чудно красиво изработен меч със златно острие, както и златен съд с тоалетни принадлежности: тока за коса, клечка за чистене на уши и зъбочистка. Дали са попаднали на вярната следа?

Не след много време археолозите достигнали дъното на много грижливо издълбана шахта с настилка от варовик. Варовик обаче нямало в страната; вероятно по онова време той е бил донесен от някое място, намиращо се на разстояние не по-малко от 45 километра. Вероятно това били гробниците на благородниците и богаташите.

Уули накарал да извадят пръстта и почистят настилката. Но разкопките не могли да продължат — неблагоприятното време прекъснало започнатата работа. Наложената по този начин почивка дала време за размисъл. Дали тази настилка е всъщност под или пък служи за покрив? Уули решил да продължи работата си, като приеме второто предположение, което по-късно се и потвърдило. И така била разчистена една великолепна подземна сграда от камък, състояща се от две помещения — дълъг сводест коридор и квадратна стая: царска гробница! Но какво разочарование! Гробницата била ограбена! Оставала само утехата, че е разкрита една прекрасно изградена каменна постройка от четвъртото хилядолетие пр.н.е., каквато досега не била виждана, и надеждата, че тази гробница няма да бъде единствена.

При по-нататъшните разкопки в друга част на гробището открили в един слабо наклонен изкоп, който водел по-надълбоко, пет скелета на мъже; до тях били поставени медни мечове. Продължили да копаят, следвайки шахтата, и се натъкнали на скелетите на десет жени, подредени в две редици. Главите им били богато окичени с украшения от злато, лазурит^[3] и корналин^[4]. До скелетите били намерени останки на богато украсена арфа, която държал в ръцете си отрупан със златни накити арфист. Но това не било всичко! Ден след ден работниците изваждали все по-чудни неща. Открити били останките на някаква кола или шейна, украсена със златни глави на лъвове и бикове и сребърни глави на лъвици, скелетите на две магарета и техния водач, художествено изработена дъска за някаква игра, на която се намирали седем фигурки, а извън това оръжия и сечива, между които и един златен трион. Археолозите измъквали от земята купи от стеатит^[5], медни съдове, останки от голям дървен сандък, украсен с мозайка от раковини и лазурит. Трупали се съдове от мед, сребро, злато, алабастър, мрамор. После към тях се прибавили две много художествено изработени лъвски глави от сребро — находките нямали край! Намирали и все нови и нови скелети, но никой от тях с нищо не се различавал от другите, за да се смята, че нему се дължи целият този разкош.

Най-сетне под останките от големия дървен сандък открили градеж от споени печени тухли. Някои тухли били изпаднали, но все пак личало, че това било сводест покрив на каменна стая. И тази гробница била ограбена — очевидно крадци били пробили свода и поставили дървения сандък нарочно върху направения отвор, за да го прикрият. Почнали да копаят около тази гробница и разкрили наклонен коридор, който водел към нея. Шест войника с медни шлемове на глава и въоръжени с медни копия охранявали входа. На пода на шахтата археолозите се натъкнали най-напред на два впряга биволи. До животните лежали слугите, а в колите — коларите. Мястото между впряговете и стената било изпълнено със скелетите на много мъже и жени. И тук главите на жените били украсени с накити от лазурит и корналин и златни букови листа. Големи обици във форма на полумесец красели нявга тези жени, а една от тях носела в косата си сребърен гребен с три зъбци. Около шиите им се виели огърлици от злато и лазурит. Така накичени, те опирали глава о стената. До тях също била поставена арфа. Към вратата на погребалното помещение били наредени в шпалир жени, а срещу тях въоръжени с кинжали войници. И тук, между тях, била намерена една арфа, украсена с релефи от седеф, които се отличавали с финеса на рисунъка си. Колкото и странно да звучи, украсата на арфата ни осветлява върху новогодишните обичаи в Шумер: изображения на животни прославят победата над смъртта на „обновителя, повелителя и пазителя на живота“ — богочовека Тамуз.

Като влезли в гробното помещение, учените открили скелетите на някои придружители на царя, но от самия цар не била останала ни следа. Когато разгледали по-подробно помещението, те намерили два модела на кораби — много ценна находка от гледна точка на историята на културата. Единият от моделите, направен от мед, се бил разпаднал почти напълно, но другият, изработен от сребро, бил много добре запазен. Той е дълъг повече от 60 сантиметра и — колко странно! — има такава форма, каквато и днес още имат някои кораби по долното течение на р. Ефрат: тесен и дълъг и при носа и кърмата извит високо нагоре; в него са вградени и пейки за гребци, както и една дъга, върху която се опъва сенник. Запазени са дори доста от греблата, които лежат в гнездата си.

До гробницата на царя се намирала друга гробница. Човешки крак не бил влизал в нея, само хилядолетията били разрушили много от поставените в нея неща. Върху една носилка, чието дърво естествено се било разпаднало, лежал скелетът на жена с богат накит върху главата. Той се състоял от златни висулки във формата на листа и скъпоценни камъни и бил много подобен на ония, които преди това били намерени върху женските скелети.

Тази златна купа е била поставена в ръцете на царица Шубад при погребението й

Госпожа Уули, съпругата на ръководителя на разкопките, се интересувала да види как е стоял накитът на главата на царицата. Затова тя моделирала една глава върху череп, намерен в същата гробница (черепът на царицата се бил разпаднал и не можел да бъде използуван за тази цел), и върху нея сложила възстановения накит. Трудно е да се съди за вкуса на хората от миналите времена: ако изящните форми на съдовете от онази епоха отговарят и на нашия вкус — например златната чаша, която царицата държи в ръцете си, — то накитът на главата й ще ни се стори прекалено натруфен.

Името на погребаната царица ни е известно от златния й печат: тя се казвала Шубад. Това име дало възможност на учените да определят епохата и потвърдило предположението, че намерената гробница била царска.

В наклонения изкоп, който води към гробницата на царя, са били погребани свитата и слугите му — всичко над шестдесет души, които били принесени в жертва. Към погребалното помещение на царицата водела откритата първоначално шахта с по-малка свита.

Изследователите били изправени пред много загадки. Но една трета „шахта на смъртта“, открита наблизо, дала възможност да се обяснят странните находки. В тази шахта се намирала свита от седемдесет и четири души и тука още по-явно личало това, което правело впечатление при гробниците на Шубад и съпруга й: „телата били наредени и липсвали каквито и да били следи от насилие или ужас“ (Уули).

Били открити общо шестнадесет такива шахтови гробници с масови погребения. Какво означава това? Кой е бил положен в тези гробни помещения, които по някои данни могат да се отнесат към периода около 2500 г. пр.н.е.? Кому е била нужна такава многобройна свита след смъртта? На царя ли? И защо трупът му липсвал? Дали гробът му е бил ограбен и защо крадците са взели само трупа на царя, а са оставили безценните съкровища? Или някакви религиозни представи са изискали разбиването на гроба?

Пред очите на археолозите, които имат общ поглед върху резултатите от обширните разкопки и вземат пред вид и най-малките подробности, се очертава картина, която ние трябва да приемем дотогава, докато нови находки не хвърлят нова светлина върху ония далечни времена. В гробницата на един явно много богат човек, при когото освен изобилните златни дарове бил поставен разкошен шлем от ковано злато, не били намерени трупове от свитата му. Следователно богатството и общественото положение на един човек още не задължавали прислугата му да го последва в гроба. Това важало само за царя и царицата. В надгробния надпис царят се наричал „наемател“, което вероятно ще рече нещо като „заместник“ на бога. Можем да приемем, че той е бил поставен наравно с бога и за него, както и за жена му, смъртта не означавала край, а само преминаване в друго съществуване. Дали царската свита и царедворците са искали да придружат царя при преминаването му в отвъдния свят, или при смъртта на божествената царска особа религията изисквала да се принасят в жертва десетки хора?

За нас тези човешки жертви са непонятни. Находките в шахтите ни изглеждат страхотни. Дали и в онова време смъртта на царедворците е вдъхвала ужас у присъствуващите на погребението? Жертвите били намерени, облечени в празнични дрехи и накичени с най-скъпи украшения. Звучели ли са песни за победата над смъртта и възраждането на живота в момента на умъртвяването им? Доброволно ли са се жертвували и действително ли са отивали на смърт весели и по свое желание? И защо въобще са отивали? Това никой с положителност не би могъл да каже.

В книгата си „Ур на халдейците“ Уули казва:

„Често са ни питали как са посрещали смъртта жертвите в царските гробници и ние не сме в състояние да дадем сигурен отговор. Останките от кости са напълно смазани и в течение на времето се разпаднали, така че не може да се установи причината на смъртта, ако приемем, че се касае за насилствена смърт. Но общото състояние на телата ни дава един доста убедителен аргумент. Голям брой от жените са носели на главите си украшения, които са толкова деликатни, че лесно биха се разбъркали и разместили, ако е имало борба; а те винаги бяха в ред, с минимални повреди, причинени от натиска на земния пласт. Невъзможно би било накитите да останат неразместени, ако жените са били ударени по главата, и малко вероятно, ако са паднали на земята, след като са били прободени с меч. Също така е невероятно да са убити извън гроба и да са били донесени в изкопа и поставени по местата им, без да се докоснат най-малко техните накити. Сигурно е, че воловете са били живи, когато са теглили колите надолу по наклонения изкоп и следователно хората, които са ги водели, както и коларите в колите трябва също да са били живи. Доста вероятна е хипотезата, че когато изкопаната пръст е била хвърлена обратно и отъпкана отгоре, хората са били мъртви или поне в безсъзнание, защото иначе щеше да личи някаква борба, която би оставила следи в положението на телата, а те бяха винаги в прилични, спокойни пози. Те бяха така добре подредени, че сме принудени да предположим, че когато са лежали в безсъзнание, някой е влязъл в ямата и е донагласил техния тоалет; фактът, че до гробницата на царя бяха сложени арфи върху телата, доказва, че някой действително е влязъл в гроба накрая, преди той да бъде зарит. Най-приемливо е предположението, че жертвите са вървели сами до местата си, глътнали са някакво упоително средство — например опиум или хашиш — и са легнали в редица; след като упоителното средство е подействувало — то може би е причинило сън или смърт, — някой е донагласил телата и изкопаната пръст била хвърлена наново в ямата. Изобщо не изглежда да е имало нещо брутално в начина, по който те са били умъртвени.“

От намерените надписи и от предметите, извадени при разкопките, се добиха доста сведения за този народ, който се е наричал шумерски или сумерски и чието съществуване се потвърди след хиляди години, така че мъглявата картина, която сме имали дотогава за него, стана много ясна и релефна. Ние разполагаме със списъци на шумерски царе, които се губят в най-далечни, непознати нам епохи. В надписите много често се споменава за „великия потоп“ като едно от най-важните събития за онова време. При разкопките Уули открил един глинест пласт, в който нямало никакви находки; разтълкувал го като нанос от тинята, останала след потопа — онзи именно потоп, от който според библейските писания се спасил само Ной, наричан от шумерите Утна-Пиштим. Въпреки че това мнение на Уули не било възприето от много учени, все пак се предполага, че това наводнение е било стихийно и е оставило дълбоки следи в съзнанието на хората. Под глинестия нанос в последно време бяха намерени нови доказателства за човешки живот; днес те се смятат като най-стари следи от шумерската култура.

Според една легенда шумерите не били коренното население на страната, а дошли от някаква друга неизвестна нам страна и се заселили в Месопотамия между реките Ефрат и Тигър. Наричали себе си „черноглавите“. Интересно е, че изображенията върху шумерските печати са много подобни на печатите, намерени по реката Инд — в Харапа и Мохенджо-Даро. Дали двата народа са имали един и същ произход или пък са били в тесни връзки помежду си? Някои предполагат, че шумерите са слезли от планините; как иначе би могъл да се обясни строежът на стъпаловидните храмови кули? И начинът на строеж на жилищата им води началото си от дървените къщи. Макар че учените са предпазливи, когато твърдят нещо, те приемат за положително, че при нахлуването си в страната по долното течение на реките Ефрат и Тигър шумерите са заварили местно население, което живеело в тръстикови колиби, занимавало се с примитивно земеделие и си служело с глинени и каменни сечива. В културно отношение тези най-стари туземни жители били много по-назад от шумерите, които твърдели, че при заселването не са научили нищо ново от тамошното население. Така заварените жители станали роби, а шумерите образували господствуващата класа. Те развили градска култура, разпространили я в съседните области и сега ние се възхищаваме на останките от техния напредък не само в Ур, но и в Лагаш и Урук.

Шумерите са създали най-старата монументална архитектура, известна до днес. Зиккуратът на Ур-Наму е изграден върху един по-стар зиккурат, който за съжаление не може да се разчисти, без да бъде разрушен построеният над него. А царските гробници, които са 500 години по-стари от зиккуратите, представляват най-старите куполни гробници. Шумерите са създали най-старото разказвателно изобразително изкуство. Прочут пример за това е „мозаичното знаме“, извадено от Уули и сътрудниците му с безкрайни усилия и старание. То представлява дървена дъска, дълга 55 сантиметра и висока 22 сантиметра, към която бил прикрепен прът, за да може да се носи като знаме. Тук са изобразени бойни коли и пехотинци, маршируващи в редици. Картината дава основание да предполагаме, че шумерите са имали добра военна организация и с обучената си войска техните царе са успели да създадат велика държава.

Добитъкът е бил богатството на шумерите. Статуетка на жрец с агне в ръце

От намерените документи ние научаваме, че могъщите и богати шумерски царе били установили обществен строй, при който личните интереси и интересите на обществото са били съгласувани. Трябва да имаме пред вид, че намерените, богатства и съкровища не произлизат от шумерската земя; те са били донесени от далечни страни благодарение на широкопростиращи се търговски връзки.

Сплотени от една обща религия и държавна организация, шумерите са създали култура, върху която се основава културата на цяла Месопотамия през хиляди години. Връхни точки на тази обща месопотамска цивилизация са царуването на вавилонския цар Хамурапи (около 1700 г. пр.н.е.), на асирийския цар Ашурбанипал (около 650 г. пр.н.е.) и на вавилонския цар Навуходоносор II (около 580 г. пр.н.е.). По времето на Ашур и Вавилон езикът на шумерите не се използувал в ежедневния живот, но се запазил като език на учените. Жреци и правници говорели и пишели на шумерски, а тяхната писменост била клинообразното писмо, което произлязло от образното писмо на шумерите. Голяма част от научните постижения от по-късно време се основават на открития, направени от шумерите.

Строежът на канали в Шумер е едно доказателство за математическите и геоложки познания на шумерските учени. Добре позната им била също така и астрономията. Много техни митове и легенди са достигнали и до днес. Без дори и да подозираме, може би и днес ние мислим с някои от представите на старите шумери и не една поговорка или суеверие водят началото си от този изчезнал народ, живял нявга край бреговете на Ефрат.

С разкопките си при Ур Чарлз Ленърд Уули ни откри част от шумерската култура и доказа, че нашата цивилизация води началото си от този народ, който е живял преди около четири хиляди и петстотин години в южната част на Месопотамия.