Зигфрид Йортвиг
Погребани градове (15) (Кратка разходка из древните цивилизации)

По пътищата на инките

В края на 1200 г. от нашата ера инките, едно от южноамериканските индиански племена, се заселили в планинските области на Перу. Те покорили местните индианци от племето аймара, които още по онова време имали високоразвита култура. Близо четири века инките водели войни със съседните народи и успели да разширят границите на царството си. По времето когато Кортес поробил Мексико, инките владеели почти цялото западно крайбрежие на Южна Америка и голяма част от планинските области на Андите — днешните територии на Перу, Боливия и Еквадор. Великото им царство се простирало на север до южната граница на Колумбия и свършвало близо до днешния чилийски пристанищен град Валпарайзо; 4000 километра делели северната от южната му граница.

Няколко години след падането на царството на ацтеките владетелят на инките Хуайна Капак разделил държавата си между двамата си синове. По-големият син Хуаскар получил Перу със столица Куско, а Атахуалпа, любимият син на Хуайна Капак, станал господар на северните области на страната, столица на които бил гр. Квито.

Подялбата имала съдбоносни последици. Когато трябвало да определят границите, между братята избухнали ожесточени спорове и така двамата синове на Хуайна Капак станали смъртни врагове, защото всеки от тях искал да бъде независим монарх на цялото царство. Тогава Атахуалпа нахлул в страната на брат си. Хуаскар изпратил голяма войска от избрани бойци срещу нападателите. Той обаче загубил решаващата битка, бил заловен и хвърлен от брат си в тъмница. С голяма жестокост победителят започнал да преследва роднините и привържениците на пленника и много от тях осъдил на смърт, като не пощадил дори жените и децата.

Докато двамата братя водели сражения помежду си, смъртна опасност надвиснала над царството на инките. Жадни за злато авантюристи от Стария свят били навлезли в северните области на страната на инките, минавайки през Панамския провлак и крайбрежието на Колумбия. Туземци разказвали на белите за златните съкровища на огромната си страна. „Храмовете блестят от злато — разправяли те. — Навсякъде има огромно изобилие на златни и сребърни съдове и накити.“

Империята на инките е обхващала територията на днешна Колумбия, Еквадор, Перу, Боливия и част от Чили

В 1532 година испанският офицер Франциско Писаро решил да нападне страната на инките. Със собствени средства и с помощта на приятели той въоръжил малка войска и на 24 септември начело на 110 пехотинци и 67 кавалеристи потеглил от морския бряг към вътрешността на страната. Целта на похода му бил гр. Каямарка, в околността на който се намирал Атахуалпа с войската си, състояща се от 50 000 войници.

Писаро знаел за войната между двамата братя и изпратил доверени хора при Атахуалпа да му кажат, че иска да го подкрепи срещу неприятелите му. Но той направил същото предложение и на Хуаскар с обещанието, че ще му помогне да се качи отново на престола си. За Писаро било преди всичко важно, несмущаван от никого, да навлезе в царството на инките. Неговият план бил да се срещне с Атахуалпа в Каямарка и да го плени, като го нападне ненадейно, тъй както неотдавна Кортес бил победил Монтезума, царя на ацтеките.

Атахуалпа не можел да реши какво поведение да държи към нашествениците. Вестители му били съобщили, че белите хора можели да пращат гръм и мълния и че водели със себе си големи, страшни животни. Изглеждало, че тези чудни същества се хранят с метал, защото в устата си имали желязна юздечка, която постоянно дъвчели. Затова туземците носели често сребро и злато за храна на конете, а тези подаръци били добре дошли за испанците.

Жреците на инките предполагали, че чужденците били пратеници на бога Виракоча. Според тяхното предание за сътворението на света този бог бил създал небето и земята, слънцето, луната и звездите, а така също и хората. След това той тръгнал на север и изчезнал в морето. Също и белите хора били сега дошли от север през моретата. Ако наистина са синове на Виракоча, то тогава никой не бивало да препречи пътя им в страната на инките. Затова и Атахуалпа решил да изчака белите във военния си лагер.

Испанците пристигнали в Каямарка, превзели двореца на Атахуалпа и го укрепили здраво. Писаро пратил свои хора до господаря на инките и го помолил да се срещнат. Тогава Атахуалпа се качил на златния си трон и обграден от най-висшите си сановници и многобройна стража заповядал да го занесат в Каямарка.

Пред двореца го очаквали испанците. Когато тържественото шествие на царя на инките се приближило до града, то било посрещнато от изповедника на Писаро, Винченцо Валвердо, който държал в едната си ръка разпятие, а в другата библия. С помощта на един преводач той поздравил Атахуалпа и го поканил да приеме християнската вяра и да признае краля на Испания за свой господар.

Владетелят на инките останал смаян от тези думи. „Аз съм най-великият цар на света — отвърнал той с достойнство. — Как тогава бих могъл да се подчиня някому другиму? Но все пак бих се съгласил да стана съюзник на испанския крал. Само че ние не желаем друг бог освен бога на нашите бащи. Ние обожаваме безсмъртното слънце.“ Тогава по даден от Писаро знак въоръжени до зъби испанци, които дебнели из засада, се нахвърлили върху беззащитната свита на Атахуалпа. Изненаданите индианци образували защитен обръч около господаря си, но били избити или стъпкани под копитата на конете и много скоро Атахуалпа бил заловен. Завели го в завзетия от испанците дворец и така могъщият господар на инките станал пленник на белите. След залавянето на Атахуалпа испанците продължили сечта и избили над 2000 индианци. Нито един от белите не бил убит.

След това коварно нападение испанците плячкосали първо Каямарка, а след това ограбили околните селища, обрали храмове и къщи и се завърнали обратно в града, натоварени с много злато, сребро и скъпоценни камъни. Като видял колко алчни били белите хора, у Атахуалпа се събудила надежда, че със злато ще може да откупи свободата си. „В срок от два месеца ще заповядам да напълнят със златни съдове и накити половината от височината на тази стая, дълга двадесет и пет стъпки и широка седемдесет стъпки — казал той на Писаро. — А ти ще ми върнеш ли тогава свободата?“ Испанецът му обещал.

Атахуалпа изпратил свои доверени хора до всички части на страната си и заповядал да приберат и донесат в Каямарка всички златни предмети от храмове и дворци. Освен това заповядал да убият брат му Хуаскар, защото се страхувал, че той може да влезе в преговори с испанците и да откупи благоволението им с още по-голямо количество злато.

Още преди ацтеките в Андите са живеели народи с висока култура. Глинена статуетка от племето чини представлява човек под черупка на охлюв

Много седмици наред дълги върволици от тежко натоварени носачи пренасяли съкровища в Каямарка. Все повече и повече злато се трупало в определената стая. По-голямата част от откупа била вече събрана и Атахуалпа поискал обещаната свобода. Писаро обаче се страхувал, че щом го освободи, той ще нападне испанците. Затова решил да убие Атахуалпа. Той устроил привиден съд, който осъдил на смърт Атахуалпа за братоубийство и заговор срещу белите, и на 29 август 1533 г. Атахуалпа бил завързан на един стълб сред пазарния площад на Каямарка и удушен.

Съдбата на царството на инките била решена. Наистина испанците трябвало да водят още някои битки с туземците, обаче скоро станали единствени господари над страната и плячкосали огромни количества злато и сребро. Царството на инките минало под властта на испанците; завоевателят Писаро бил назначен за губернатор и получил благородническа титла. Но през 1541 г. го постигнала същата участ, която преди осем години той самият бил определил на Атахуалпа. Неговите приближени му завидели заради високото положение, което заемал, и го убили в основания от него град Лима.

Когато испанците завладели царството на инките, столицата Куско — днес окръжен град в Перу — била центърът на тяхната стара култура. Той имал над 200 000 жители. Къщите били построени от майсторски издялан камък, и макар и тесни, павираните улици били достатъчни за тогавашното движение, тъй като инките не познавали колелото и следователно нямали и коли. В центъра на града се намирал дворецът, дълъг над 150 метра и почти толкова широк, в който живеел господарят на инките. Тънки златни и сребърни листове покривали стените. Вместо килими върху подовете били постлани кожи от лами и пуми. Съдовете за ядене и другите предмети за всекидневна употреба били от чисто злато. И къщите на благородниците били богато обзаведени и украсени с вази и купи от благородни метали. Златарските произведения на инките се смятат като едни от най-хубавите и изящни в целия свят.

На мястото, където днес в Куско се издига катедралата, някога се намирал разкошният храм на бога Виракоча с каменния идол на бога. Храмът бил сринат до основи от завоевателите. Преди установяването на испанското господство всяка година многохилядна тълпа се събирала на пазарния площад за празника на жертвоприношението. Служителите от храма нареждали идолите на боговете, поставяли мумиите на царете върху златни кресла и колели цели стада лами в чест на боговете и на умрелите.

Инката Атахуалпа е бил удушен по заповед на испанския завоевател Писаро

Много обществени сгради от днешния град са построени върху основите на някогашните дворци на инките. Така черквата „Компания де Йесус“ е издигната върху основите на „двореца на змиите“ — така се наричал царският дворец на Хуайна Капак. За една от външните й стени е използувана фасадата на стария палат на цар Рока. Извитата външна стена и основите на слънчевия храм на Кориканча са вградени в черквата и манастира Санто Доминго. За черква е използувана и „залата на планетата Венера“ от слънчевия храм на Кориканча. Огромно разпятие виси днес на мястото, където някога жреците на инките са вършели жертвоприношения на боговете си.

Голямата зала на слънчевия храм била извънредно богато украсена. Златни плочи покривали стените. По-тясната стена на залата била украсена с изображението на слънцето, чиито лъчи били направени от скъпоценни камъни. По дължината на двете по-дълги стени седели в златни кресла мумиите на някогашните царе, владетели на инките. В параклиса на богинята на луната, който се намирал до слънчевия храм, почивали върху сребърни кресла мумиите на законните съпруги на царете. Стените и вратите на този параклис били облицовани в сребърни плочи. Извън това до слънчевия храм имало и един манастир, в който живеели три хиляди девици, определени да служат на бога-слънце. Испанците не само заграбили огромните богатства на храмовете, но и изнасилили трите хиляди девици, които като служителки на бога били дали клетва да останат целомъдрени и били почитани от инките като светици.

Грамадни богатства плячкосали испанците и от „златната градина“ до слънчевия храм. В тази градина не само идолите, но и дървета, храсти и растения били изработени от чисто злато. Златни били и птиците, змиите, гущерите, пеперудите и бръмбарите. Всички тези съкровища, които имали толкова голяма художествена стойност, били претопени и златото отмъкнато в Испания.

Няколко километра северно от Куско във величествена скалиста местност на Андите се намират останки от огромни строежи, останали от времето на инките. Една от най-интересните забележителности там е крепостта Саксайхуаман. От нея са запазени три стени, дълги над 200 метра и разположени в една посока, но построени зигзагообразно. Те са изградени от грамадни каменни блокове, тежки до 12 тона. Блоковете на долната стена са около три метра високи и толкова широки. За постройките си инките не са използували хоросан, но камъните са така точно издялани и прилепват така плътно един върху друг, че днес още във фугите им не може да се провре дори острие на нож. Построяването на тази крепост е продължавало сигурно десетки години, въпреки че, както се предполага, над 20 000 индианци са работели на това място.

Десенът на тази стара тъкан от Куско прилича на модерна композиция

Всички работи по строежа били изготвяни предварително с най-голяма точност. Архитекти изработвали чертежи, по които се работело. Всеки каменен блок се одялвал и се превръщал в майсторско произведение на каменарското изкуство. Така например един ъглов камък от стената на крепостта Саксайхуаман е 5,80 метра висок и 3 метра дебел и въпреки тези размери е издялан с точност до милиметър. Как са могли инките да пренасят и нареждат един върху друг такива тежки и огромни камъни, днес още не можем да си обясним, тъй като те не са имали нито коли, нито впрегатен добитък, нито машини за вдигане на тежести. Вероятно тези каменни блокове са били пренасяни до мястото на строежа с човешка сила и с помощта на валяци. Тука, както при строежа на египетските пирамиди, те са били изтегляни нагоре, като са били влачени по наклонен насип от пръст и камъни, докато достигнат до мястото, където трябвало да бъдат поставени.

В мрачната и величествена планинска местност Саксайхуаман се срещат издълбани в скалите ниши и стъпала. На едно място се виждат стълби, широки около 12 метра и издялани в скалата. Те се наричат „тронът на инките“ и завършват с голям издялан камък, който вероятно е служел за жертвеник. Разправят, че на тези стъпала е седял царят на инките и оттам е наблюдавал тържествата в чест на боговете.

Пътешественикът, който минава с кола през Еквадор, Перу, Боливия или Чили, не може да не се възхити преди всичко от изкуството на инките да строят пътища. Навсякъде се срещат останки от шосета, които водят до далечни градове и които отчасти се използуват и днес още. Никой народ дори и римляните не са създали мрежа от пътища в такъв голям размер както инките. Тя възлизала общо на около 10 000 километра и е свързвала всички области на тяхната империя. Така едно шосе, дълго над 6000 километра, започвало от северната граница, от територията на днешна Колумбия, минавало през Андите по цялата им дължина и достигало до Чили, докъдето се простирала империята. В същата посока водело и друго шосе по западното крайбрежие. Тези две главни шосета били свързани помежду си чрез много напречни пътища. Особено труден трябва да е бил строежът на голямото шосе през планинската верига на Андите. Там където пътят в долините преминава през блатисти места, основите му са били подсилени с каменни плочи или чакъл и върху тях е натрупана настилка от глинеста смес, която е била извънредно трайна. Със забележително техническо умение инките преодолявали трудностите по строежа на пътищата, които пресичали и най-високите планински терени, минавайки по ръба на стръмни планински чукари. Въпреки примитивните си сечива те са успели да изсекат до 5 метра широки пътища в скалите. Ако планинските върхове били прекалено стръмни, в скалите изсичали стъпала, а понякога дори пробивали и тунели.

Пътищата, отстрани на които често имало парапети, водели през високи, покрити със сняг, планински върхове, през мрачни девствени гори и знойни пустини. Над планинските потоци и дълбоки пропасти инките обтягали висящи мостове, които били направени от дебели въжета, изплетени обикновено от върбови клонки. Върху въжетата завързвали дъски. Прикрепени към брега странични въжета държали здраво моста и го предпазвали от разместване. За изграждането на тази широкоразклонена система от пътища допринесли с вековния си труд всички области на страната, чиито северна и южна граници отстояли една от друга на разстояние, равно на разстоянието от Хамерфест (Северна Норвегия) до Сахара. Но никаква кола не минавала по пътищата, защото впрегатният добитък не бил познат на инките. Големите колкото елени и подобни на камили лами били използувани само като товарни животни. На първо място тази мрежа от пътища служела за защита на империята и за куриерската служба. Щом се разбунтувало някое от покорените индиански племена, срещу въстаниците могли незабавно да тръгнат на поход силни войски. Те напредвали бързо по хубавите пътища, не засядали в блатата и мочурищата, нито в непроходимите терени на планините или джунглите.

Куриерската служба била много добре организирана. Бързи пратеници си предавали известията един на друг и така нарежданията на правителството достигали до главатарите на племената и до управителите на провинциите за кратко време въпреки огромните разстояния. Приблизително на всеки пет километра по шосетата имало станции за куриерите. Денонощно в тях дежурели специално обучени бързоходци, готови да занесат до другата куриерска станция предадените им съобщения. Така бързите пратеници преминавали за десет дни разстоянието Квито — Куско — около 2200 километра. Освен това по всички шосета имало и ханове. Те служели същевременно като складове за хранителни продукти, от които се снабдявали тръгналите на поход войски.

От всички индиански племена в Южна Америка инките получавали най-големи добиви от земеделието. Техните племена, които живеели в крайбрежните области, слагали на нивите си птичия тор гуано, който от векове се трупал по околните острови и образувал пласт, дебел няколко метра. Чрез изкуствено напояване те превръщали песъчливите почви в плодородна земя и тя давала богати реколти царевица, разни видове картофи, боб, червени пиперки, тикви, дини и ориз. Там, където климатът позволявал, засаждали и банани. Те разширявали малките обработваеми площи в планинските долини чрез тераси, изсечени в склоновете. Нивите около селото били собственост на цялото племе и били обработвани колективно. Само къщите и мебелите били частна собственост на отделните инки.

На по-високите места в Андите се отглеждали големи стада лами, а в крайбрежните области домашни животни били само подобните на чакали кучета и морски свинчета, месото на които се считало за голям деликатес. В Южна Америка по онова време не е имало коне, говеда, магарета и свини.

Народът на инките, който бил достигнал такава висока степен на цивилизация, е притежавал също и силно развито съдебно дело. Законите били жестоки и налаганите наказания наподобяват средновековните наказания в Европа. Смъртните присъди били изпълнявани обикновено чрез обесване. Те обесвали обаче осъдените за краката, така че смъртта настъпвала едва след дълго време. Често пъти инките пребивали с камъни осъдените на смърт или ги блъсвали в пропасти от някоя издадена скала.

Когато престъплението не могло да бъде доказано, хвърляли обвиняемия в пещера със змии и хищни животни. Ако след два дни нещастникът бил още жив, признавали го за невинен, защото се считало, че самите богове го закрилят; затова го оправдавали и пущали на свобода. На големи празници пред идолите на боговете жреци принасяли в жертва лами. Вместо човешка кръв се проливала животинска. Но в особени случаи се принасяли в жертва и хора.

Когато се възкачвал на трона нов цар, всички области на царството били задължени да изпратят определен брой деца в столицата Куско. Удушавали тези деца и ги заравяли на свещено място близо до престолния град. Жертвената смърт на децата трябвало да донесе мир и благоденствие на народа и здраве и дълъг живот на новия владетел, когото инките считали за бога-слънце, превъплътен в човек, а първата му съпруга — за превърналата се в жена богиня на луната.

Управлението на държавата било строго централизирано. Всеки десет семейства били възглавявани от десетник, всеки петдесет семейства — от петдесетник, на стотника били подчинени сто семейства, а на по-висшите чиновници 500, 10 000 и 40 000 семейства. Тези длъжностни лица носели отговорност за поверените им семейства. Губернатори и четири царски наместници управлявали отделните области. Всеки чиновник, който представлявал царската власт, следял за подчинените си. Специални контролни органи надзиравали управителите и се грижели всеки да изпълнява задълженията си.

Многобройни наредби уреждали до най-големи подробности живота на населението. Без специално разрешение никой жител не бивало да напуща селището си. Различните носии, характерни за всяка област, облекчавали прилагането на този закон. Всекиму било определено какво трябва да прави и какво не бива да прави, но тъй като задълженията не били много тежки, тези ограничения не били смятани като насилие.

Земеделското и занятчийското производства били планирани и излишъците били съхранявани в складове за да бъдат използувани в по-неблагоприятни времена. Инките въвеждали тази система и в новозавзетите провинции и учели новите си поданици на земеделие и разни занаяти.

Такова планово стопанство, което предвиждало и запасяване, не би било възможно без добре организирана статистика. В Куско пристигали известия от разните части на империята и всички данни били събирани в една, така да се каже, централна статистическа служба, където се сумирали. За това служели многоцветни шнурове и възли, наречени кипуси. Според начина, по който се връзвали възлите, и според комбинирането на отделните цветове чиновниците могли да отбележат всичко, което било важно за държавата. Ако данните не били точни, това можело да струва главата на отговорното лице.

От редовните доклади на губернаторите господарят на инките узнавал всичко, което ставало и в най-отдалечените краища на държавата му. Той бил абсолютен монарх и никой нямал право да го гледа в лицето. Думата му била закон. Но въпреки това един съвет от аристократи имал правото да го свали от трона, ако се покажел неспособен или страхлив. И действително това се случило един път: царят на инките Урко бил свален от престола си, защото избягал от едно сражение.

Благородниците не били подчинени на строгите закони, според които живеели народните маси. Децата на аристократите посещавали училище, подобно на днешните кадетски училища, където се упражнявали в спорт и ловкост, привиквали на строга дисциплина и придобивали знания. Благородниците не вярвали във видимия бог-слънце, а почитали някакво невидимо висше същество, което било навсякъде.

Царството на инките било една забележителна държавна формация; учените го считат за най-удивителното политическо творение на стара Америка. Ако човек тръгне по пътищата на инките през необятната територия на тази страна и мислено възкреси миналото на тази империя сред Андите с нейната здрава дисциплина и отличен административен ред, той ще може да си даде сметка какво постижение е била за времето си тази държавна организация.

Ние завършваме нашата кратка разходка из погребаните градове. Но дали с това действително се изчерпва броят на погребаните градове? Не се ли таят и много други неразкрити селища под някои хълмове, в пясъците на пустинята или сред девствените лесове?

За някои от тях, които са вече проучени, не писахме нищо тук или защото изследванията са твърде нови, за да може да се каже нещо по-положително за тях, или пък защото в тях не е открито нещо по-съществено, което би могло да ги постави наред с издигнатите древни цивилизации, за които разказахме в тази книга.

Неотдавна френски учени откриха на едно високо плато в Южен Афганистан останките на един почти петхилядолетен град. Неговите здания са почти напълно запазени, а в развалините му са открити грънчарски изделия и бронзови статуи. Какво ли още ще разкрият учените в този забравен град и какви ли са били връзките му с останалите древни цивилизации?

В Замбия развалините на Зимбабве се издигат 10 метра над девствените гори. Това са кръгли, много стари крепостни стени, за произхода на които се правят още само догадки. Някои изследователи смятат, че това са останки от библейската страна Офир, други — че са търговски клонове на финикийците, или пък че са строежи на някакъв високо издигнат негърски народ — прадеди на днешното племе банту.

На Великденския остров сред Тихия океан, на разстояние 4000 километра от южноамериканския континент, се издигат огромни издялани от камък статуи, обърнати към морето. И днес още не ни е известно защо са поставени те там. „Говорещите клечици“ с писмени знаци на жителите на Великденския остров са само отчасти разчетени. Какво ли ще разкрият те, когато ни се отдаде напълно да ги дешифрираме? В Камбоджа храмовите развалини на Ангкор се издигат над джунглите — свидетели на някогашна могъща държава. В Аджана (Северна Сирия) сър Ленърд Уули, който разкри царските гробници при Ур, разкопал забравена царска резиденция. В Урарту, Армения, съветски учени работят усилено, за да внесат светлина в мрака на забравеното минало. Напоследък археологът Моортгат е разкопал на един приток на Ефрат в Горна Месопотамия обширните развалини на един град, който през 1500–1400 година пр.н.е. е бил вероятно столица на царството Митани. На върха Серо Галан (6000 метра) в аржентино-чилийската погранична област на Андите през пролетта на 1965 година бяха открити останки от стени, скулптури и малки фигурки, облечени в пъстри дрехи. На тази височина, където въздухът е толкова разреден, че човек едва може да диша, инките са издигнали светилище на бога-слънце. Погребани градове има също и в Германия, например градът на викингите Хайтхабу в Шлезвиг, разкопките на който още не са приключени.

Лопатите на изследователите са извадили много неща изпод земята и техният труд е обогатил нашите познания за най-старата история на човечеството, която се простира с хилядолетия назад в миналото; но въпреки това науката върви все по-напред. И един ден в бъдеще разходката през погребаните градове ще трябва да бъде продължена.