Зигфрид Йортвиг
Погребани градове (13) (Кратка разходка из древните цивилизации)

Кървави сърца за Хуицилопохтли

През март 1493 г. в цяла Испания се говорело само за един човек — Христофор Колумб, смелия мореплавател, който се бил завърнал от едно изпълнено с приключения пътешествие по океана. На другата страна на Атлантическия океан той бил открил острови, заселени с червеникавокафяви хора. Колумб бил убеден, че тези острови са близо до западния бряг на Индия, без дори и да подозира, че е открил нов континент. Този материк бил наречен по-късно Америка по името на италианския пътешественик Америго Веспучи, който пръв го описал.

В Испания Колумб трябвало да се яви пред краля и кралицата и да докладва за откритието, което бил направил през време на пътуването си. Пъстри папагали, странни препарирани животни, редки растения и полуголи индианци, татуирани и украсени с пера, били доказателства за екзотичните чудеса на новооткритите далечни морски брегове. Колумб показал и злато, не само златни зрънца, а златни буци, големи почти колкото юмрук, и много накити, които диваците били направили от жълтия метал.

Злато имало на ония острови в Атлантика! — Тази новина се разнесла с шеметна бързина, навред. И всяка година започнали да изпращат експедиции, които да изследват новата земя. В тях участвували моряци, войници, търговци и жадни за плячка авантюристи, които се надявали на лесни печалби.

Деветнадесет години след откриването на Америка испанецът Диего Веласкес успял да завладее големия остров Куба, разположен между Атлантическия океан и Карибското море. Той бил назначен от испанския крал за губернатор на Куба, но тази чест не го задоволявала напълно. Славата на Христофор Колумб и жаждата за злато не му давали покой.

Веласкес изпратил една флотилия от три кораба да направи разузнавателно пътуване към още непознатия континент Америка, по-точно да изследва полуострова Юкатан. Мореплавателите видели по бреговете селища, но това не били селца от бедни колиби, а цели градове с хубави къщи, изградени от камък и хоросан. Местните жители, облечени в памучни дрехи, носели златни накити и били добре въоръжени с копия, мечове, лъкове и тежки дебели тояги.

Белите слезли на брега, но туземците ги посрещнали недоверчиво и враждебно, така че се стигнало до кървави стълкновения. И на други места по брега европейците не били посрещнати по-добре. Наистина успели да плячкосат злато, но го заплатили с живота на четиридесет и седем души. Това накарало малката ескадра да прекъсне пътуването си и да се завърне в Куба.

Сега Диего Веласкес бил сигурен, че западно от Куба се намира континент и че там могат да се добият големи богатства. Затова изпратил три кораба, на които се намирал екипаж от триста испанци. И този път те трябвало да водят ожесточени сражения. Но въпреки това на полуострова Юкатан те успели да обменят стоки с един кацик — индиански главатар на племе. Европейците давали пъстри стъклени мъниста и дрехи, срещу които получавали от индианците златни съдове, скъпоценни камъни и великолепно украсени оръжия.

Това, което участниците в експедицията разказвали за богатството на живеещите в Юкатан индианци, разпалило у губернатора на Куба надежди за още по-големи печалби. За трети път той подготвил флотилия от десет кораба. Моряци и войници, коне, тежки и леки оръдия били готови за отплуване.

В началото на 1519 г. Веласкес поверил главното командуване на флотилията и експедиционния корпус на тридесет и четиригодишния Хернандо Кортес. Кортес бил посещавал университета в Саламанка и трябвало да стане учен — правист. Но книжните науки не му допаднали. Затова се записал войник, дошъл в Куба и станал доверен секретар на губернатора Веласкес. По-късно той получил обширни владения и голям брой роби — покорените и унижени индианци. Скоро техният труд му донесъл значително състояние и с така натрупаните пари той взел участие в съоръжаването на флотилията. Дотук всичко изглеждало наред, но внезапно у Веласкес се явили съмнения дали действително Кортес е подходящ за командуващ на експедиционния корпус и той решил да възложи главното командуване на друг свой приближен. Но Кортес научил своевременно за това решение и през нощта отпътувал тайно с цялата флота към континента, към най-голямото приключение в живота си.

В Юкатан туземците разправили на Кортес за една страна, която се намирала далеко на запад и се наричала Мексико. Там било могъщото царство на ацтеките. Всички народи треперели пред силата на неговия владетел Монтезума, който живеел сред приказен разкош в столицата си Тенохтитлан, разположена на високото мексиканско плато. Там златото било в несметни количества.

Сега градът Тенохтитлан станал целта, към която се стремели испанците. Те продължили пътуването си по море и слезли на суша на това място, където днес се намира търговското пристанище Веракрус. Кортес бил посрещнат гостоприемно от един пратеник на владетеля на Мексико, но гордият индианец останал крайно учуден, когато Кортес му заявил, че иска да влезе в резиденцията на цар Монтезума с войниците си. „Аз идвам по поръчение на краля на Испания, който владее целия свят оттатък моретата — казал Кортес, — и искам да предам на Монтезума дарове и едно послание от него.“

Индианският благородник приел от Кортес подаръците за Монтезума и ги препратил по бързи куриери в Тенохтитлан. След няколко дни дошла делегация, изпратена от Монтезума. Индианците се хвърлили със страхопочитание пред краката на Кортес и разстлали пред него фино изплетени рогозки, върху които поставили даровете на своя господар: изтъкани със златни нишки и пъстри пера копринени платове, украсени със злато оръжия, брони, щитове и шлемове. Един от шлемовете бил напълнен догоре със златни зрънца. Към тях те прибавили скъпи огърлици, гривни и пръстени. Но най-ценното от всичко били два огромни съда от чисто злато и сребро, големи колкото колело на каруца. Но господарят на ацтеките не желаел чужденците да дойдат в Тенохтитлан: нека те приемат неговите дарове като доказателство на царското му благоволение, но да не навлизат по-навътре в царството му, а да се върнат в отечеството си. Така гласяло посланието на Монтезума до испанците.

Но Кортес не бил съгласен да се върне обратно. При вида на приказните скъпоценности той, както и всички останали испанци, бил обзет от треска за злато и решил на всяка цена да завземе съкровищата на престолния град на Монтезума. Кортес започнал да се готви да нахлуе с малката си войска в непознатата страна на ацтеките и да се отправи към Тенохтитлан.

На брега, където днес се намира Веракрус, той издигнал здрави укрепления. Но още тук се явила първата опасност експедицията да пропадне: част от войниците се разколебали и не искали да навлизат навътре в страната. Решили да вземат един кораб и в тъмнината на нощта да отплуват обратно. Кортес разкрил готвения бунт и се отнесъл безмилостно към заговорниците — двама от тях увиснали на бесилката, на третия му отсякъл краката, а другите били бичувани. Той успял да задуши бунта още в зародиша му, но не се мамел относно сериозното положение, в което се намирал. Дали сбраната пъстра тълпа от търсещи приключения и богатство хора ще понесе доброволно трудностите? Имало само едно средство да се държат здраво тези авантюристи, които могли да се управляват само с желязна строгост: като им се отсече пътя за връщане в родината. Само тогава те ще бъдат послушни оръдия в ръката на своя водач. Така разсъждавал Кортес, така и действувал: заповядал да разтоварят корабите и да ги потопят, като запазят само един кораб.

След това той оставил своите хора да избират: или да отплуват с този последен кораб в Куба, или да го последват в златната страна на ацтеките. На неговата решителност и силна воля се подчинили моряци и войници и въодушевени, те започнали да викат: „Към Мексико! Към Мексико!“

На 16 август 1519 г. малката испанска войска, състояща се от 4000 пехотинци и 15 кавалеристи, тръгнали към високото плато на Мексико. Артилерията разполагала със седем оръдия. Извън това имало 1300 въоръжени тотанаки и около 1000 индианци от други племена, които вървели с кервана като носачи. Тотанаките били отдавна поробени от ацтеките и сега с помощта на чужденците, които хвърляли из тайнствените си тръби гръм и мълнии, се надявали да добият наново свободата си.

Стръмни пътечки водели от низината до планинската верига, увенчани от покрития със сняг връх Цитлалтепетл. Бури, град и студ затруднявали напредването на войската. Много от индианците не били свикнали със суровия планински климат и измрели по пътя. Испанците пристигнали в страната на тласкаланите, военолюбиви и горди индианци, които ацтеките не били успели да покорят. Тласкаланите били смъртни врагове на ацтеките, но въпреки това се противопоставили, когато белите искали да преминат през техните земи. Когато обаче Кортес разбил войската им, те веднага станали негови съюзници.

С ужас цар Монтезума разбрал от разузнавачи, че макар и със сила испанците са преминали през свободната държава на тласкаланите. Сега той още по-силно повярвал на старото пророчество, че един ден в страната на ацтеките ще се появят „бели богове“. Според преданията, преди много, много години добрият бог Кветцалкоатл, родоначалникът на техния народ, научил ацтеките на земеделие и така те достигнали до благосъстояние и щастие. След това великият бог, чиято кожа била бяла, напуснал Мексико и заминал през океана към изток. Народът и Монтезума били твърдо убедени, че някога този бог пак ще се върне. А сега от изток били дошли бели въоръжени мъже с четириноги чудовища. Дали не били те потомците на Кветцалкоатл?

Монтезума, който разполагал с десетки хиляди добре въоръжени бойци, можел да нападне и да избие всички чужденци въпреки техните мълниеносни тръби и коне още преди да стигнат резиденцията му. Той обаче не смеел да им се противопостави, защото белите били за него богове. Така владетелят на ацтеките не се вслушал в съвета на велможите си да избие натрапниците.

Той изпращал все нови и нови дарове на Кортес, като го молел да се върне обратно. Но испанската войска напредвала неудържимо към столицата Тенохтитлан и осемдесет и пет дни след потеглянето си от морския бряг Кортес достигнал своята цел — в блясъка на утринното слънце Тенохтитлан се разстилал като приказен град на много малки острови сред огромно езеро. Навсякъде се виждали големи каменни сгради и безброй храмови пирамиди. Плуващи градини, насадени върху дървени салове, предизвиквали възхищението на испанците! Канали, над които се извивали мостове, напомняли на Венеция. Широк, покрит с камъни насип, водел от сушата към центъра на града-остров. И днес още това разположение на града се смята като прекрасно произведение на архитектурното изкуство.

Облечени в блестящи ризници и добре въоръжени, испанските войници, водени от офицери на коне, минавали с развети знамена под звуците на фанфари по пътя към града. Индианските помощни войски мъкнели топовете. Столицата на ацтеките заприличала на подплашен рояк пчели. От двете страни на военната колона стоели хиляди индианци. Изпълнени с ужас и страхопочитание, те падали на колене пред „белите богове“. Изведнъж тълпата се отдръпнала назад. Дълго шествие от благородни индианци с пъстри облекла и празнично украсени с пера идвали бавно и тържествено двама по двама и се отправяли към Кортес. След тях следвали двеста сановници. Те се изправили от двете страни на насипа с ниско наведени глави.

Царят на ацтеките се приближил, седнал в златна носилка и обграден от осемте велики сановници на държавата. Четирима от тях носели носилката, а другите четирима държали над царя балдахин, изтъкан от зелени пера и обсипан с блестящи скъпоценни камъни. Пред него — трима царски вестители със златни жезли в ръце.

Испанците се спрели. Велможите поставили царската носилка на земята. Хората от свитата на Монтезума застлали земята с килими, защото кракът на монарха не бивало да се допре до земята. Разкошно облеченият цар, със златни обувки, обшита с перли мантия, и корона от пера върху главата си тръгнал към Кортес, подпирайки се на раменете на двама благородници. Испанецът слязъл от коня и съпроводен от двама офицери, се приближил до Монтезума, който с царствено достойнство поздравил „белия бог“. Кортес благодарил за изпратените подаръци и поставил на врата на царя тежка огърлица от кристални мъниста.

Испанците били настанени в един от царските дворци и тук зад една зазидана врата те открили съкровищницата на Монтезума, където намерили такива купища скъпоценности, каквито никой цар от древността на бил притежавал. Кортес подготвил дворецът за отбрана, поставил постове и заповядал да изкарат оръдията на удобни позиции. Скоро гърмът на оръдията се разнесъл заплашително над града, сякаш предвещаващ страшна беда. Индианците се разтреперали, обхванати от суеверен страх.

Това именно целял Кортес. Нему било ясно, че ако царят само даде знак, неговата малка войска ще бъде напълно унищожена. В столицата белите се чувствували като мишка в капан. Те биха били загубени, ако в тяхно лице индианците не виждали богоподобни същества.

Но в същност сега животът на испанците не бил в опасност. Монтезума смятал, че оказва гостоприемство на потомците на Кветцалкоатл. Той дори развел Кортес и свитата му да им покаже своята столица. Тенохтитлан бил огромен за времето си град: имал почти триста хиляди жители и над шестдесет хиляди каменни къщи, построени върху много острови. Плоските покриви на къщите били покрити с цветни лехи. На големия квадратен площад, обграден от колони, където ставал пазарът, се продавали местни произведения: царевица, картофи, плодове и зеленчук, тютюн, какао на зърна, бали памук, птици и всякакъв вид дивеч. Златари, грънчари и шивачи предлагали стоките си. За пари служели малки парчета калай, златен прах в ствол на перо и торби какао на зърна.

Тенохтитлан бил добре снабден с вода за пиене. По пръстени тръби била прокарана бистра изворна вода от един планински масив, която подхранвала водоскоците, резервоарите на големите сгради и стотина бани в палата на Монтезума. Този дворец се състоял от голям брой здания с много дворове между тях. Таваните на стаите били направени от скъпо дърво, а стените били украсени с пъстри килими, животински кожи и памучни рогозки. В отделно крило на палата живеели жените на царя, които вероятно са били към хиляда на брой. В дворцовия парк се помещавала обширна зоологическа градина. Тук се виждали не само животни на Новия свят, но и всякакъв вид птици, змии, та дори и отровни насекоми. Монтезума притежавал и една „сбирка“ от човешки изроди. Джуджета, идиоти и уродливи хора, както и шутове служели за негово развлечение.

Страх и ужас обзел испанците, когато им показали издигащата се над града пирамида на стъпала. Горе върху площадката бил храмът, посветен на бога на войната Хуицилопохтли, най-главния бог на ацтеките. Във вътрешността на храма се намирал страшният идол, чиято глава била покрита със златна маска, а на врата му висяла верига с десет златни човешки сърца. Златна змия се виела около тялото му. В чест на бога всяка година ацтеките принасяли в жертва хиляди хора. Обикновено това били военнопленници, но често и младежи и девойки, които поробените народи трябвало да предават на ацтеките като данък. Безжалостни били ацтеките при събирането на кръвния данък, затова и поробените народи се стремели на всяка цена да се отърват от властта им.

Ужасени, испанците видели дългите редици от човешки черепи, наредени в храма. Те били над сто и тридесет хиляди. Още по пътя към Тенохтитлан испанците били чули за тези човешки жертви. Сега те виждали със собствените си очи тази жестока действителност, която иначе трудно биха могли да повярват.

На определените за жертвоприношение пленници вързвали въже около врата. Един жрец прекарвал ръка през въжето и помъквал нещастника към жертвения камък, който се намирал на върха на храмовата пирамида. Тук четирима жреци хващали пленника и го хвърляли върху камъка, като държали здраво ръцете и краката му. Тогава един жрец разрязвал с нож от обсидиан^[1] мястото под гръдната кост, бръквал с дясната си ръка в зиналата рана и изтръгвал оттам сърцето. Той протягал ръката си, в която туптяло още сърцето на жертвата, към слънцето, мърморейки някаква молитва, а после го хвърлял в жертвеното блюдо, наречено квуахксикали.

Странни животински глави се показват от фасадата на храма на Анецалкоатл в Теотихуакан

С кръвта на жертвата намазвали идола на Хуицилопохтли, а трупът захвърляли по стъпалата на храмовата пирамида. Долу, в подножието на пирамидата, народът се тълпял да гледа жертвоприношението. Военният, който бил довел пленника, имал право да разполага с трупа му и той го изяждал заедно с близките си.

Същата участ — да бъдат принесени в жертва на бога на войната — можела да сполети и испанците, ако в случай на опасност не успеят навреме да напуснат столицата. За Кортес било ясно, че десетки хиляди ацтекски войници били готови да нападнат малобройната му войска, щом Монтезума престане да я покровителствува. А монархът можел всеки миг да се откаже от закрилата си и тогава бягството им щяло да стане невъзможно. Ацтеките щели да разрушат мостовете над каналите, пресичащи насипа към сушата, и по този начин щели да прекъснат пътя на белите. Тогава испанецът решил да предприеме една рискована стъпка, която можела да го спаси. Той отишъл с офицерите си на аудиенция в царския палат и помолил Монтезума да се пресели веднага в заемания от испанците дворец. Възмутен, господарят на ацтеките отхвърлил отначало това предложение. Но страхувайки се от въоръжените мъже, Монтезума не посмял да повика на помощ дворцовата стража и заповядал да го пренесат с носилката му при испанците. На свитата си обяснил, че се е съгласил доброволно да живее при белите. Сега той вече бил в ръцете на чужденците. Трябвало да признае господството на испанския крал над собствената си страна и издал заповед до народа да бъде в услуга на белите богове.

Въпреки това обаче сега съдбата сякаш се обърнала срещу Кортес. Веласкес, губернаторът на Куба, изпратил в Мексико войска да накаже Кортес за това, че без разрешението на губернатора е поел главното командуване на флотата. Кортес обаче не се отчаял. Той заповядал на доверените си офицери и войници да пазят Монтезума и потеглил с част от хората си срещу противниковата войска. През нощта Кортес нападнал хората на Веласкес и ги разбил. Войниците, които оцелели от битката, се присъединили към войската му и тръгнали заедно с него обратно към Тенохтитлан.

Когато се зъвърнали, градът бил въстанал. Ацтеките били нападнали двореца на испанците, за да освободят своя цар. Тъкмо по това време пристигнал Кортес и веднага отишъл на помощ на съотечествениците си. Все нови и нови тълпи ацтеки напирали към двореца. Тогава по заповед на испанците Монтезума се обърнал към народа си и заповядал веднага да се прекрати борбата срещу гостите му. Свиреп вой бил отговорът на тези думи. Три камъка, хвърлени с прашка, улучили Монтезума и скоро той умрял от нанесените му рани.

Сега вече Кортес решил да напусне града. През нощта срещу 1 юли 1520 г. испанците достигнали насипа, който водел към сушата, но мостовете били разрушени. Тогава един подвижен мост, който испанците били направили преди тръгването си, улеснил преминаването им през първия канал. След това настъпил обаче истинският ад. В тъмнината ацтеките нападнали испанците, които в тази нощ претърпели големи загуби и трябвало да изоставят всички плячкосани богатства; все пак те успели да достигнат сушата. Тук те и индианските им съюзници били наново нападнати от ацтеките; последвала жестока битка, в която испанците победили.

Сега вече Кортес не искал да се откаже от плана си да завземе държавата на ацтеките. Той получил значителна подкрепа от войниците и екипажа на четири изследователски кораба, които били спрели във Веракрус. След ожесточени сражения Тенохтитлан бил обграден. Шестдесет и двама испанци били пленени от ацтеките и принесени в жертва пред храма на Хуицилопохтли. Белите гледали отдалеко жестокото жертвоприношение, без да могат да помогнат на другарите си.

За ацтеките тази огнена змия от пирамидата при Тенайаука е била символ на небесния огън

След тримесечна обсада испанците и съюзниците им нападнали Тенохтитлан. В храмове и дворци избухнали пожари. Купища трупове запречвали улиците. Почти двеста хиляди ацтеки паднали при отбраната на престолния си град. Загубите на испанците били нищожни. Скоро след падането на Тенохтитлан, на 13 август 1521 година, и цялата държава на ацтеките паднала под властта на белите завоеватели. Страната Мексико станала испанска колония и била наречена Нова Испания, а Хернандо Кортес бил назначен за неин губернатор.

На мястото на стария Тенохтитлан днес е построен градът Мексико, столица на свободната и независима държава Мексико. Малко следи са останали от големите строежи от времето на ацтекското господство. Сега над града се издигат високи катедрали и църкви. Някои от тях са построени върху основите на храмовите пирамиди, построени от ацтеките. Там, където хиляди младежи и девойки са били принасяни в жертва на свирепия Хуицилопохтли, днес се издигат олтари, украсени с кръстове и образи на „светии“.

По улиците на Мексико денонощно цари оживлението на големите градове. Често се срещат червенокожи хора с черни коси — това са потомците на старите ацтеки. Индианците живеят предимно в селата. Те са добре запознати с историята на страната си и изпълнени с гордост, разправят за героичната битка на своите прадеди срещу „белите богове“, които от 1521 г. са станали господари на страната им.

В началото на XIII век ацтеките се преселили в Централно Мексико. Те се установили по бреговете на едно голямо езеро в долината на Анахуак и основали тук новата си столица Тенохтитлан. Отначало си построили наколни жилища от тръстика. Завоевателните походи уголемили богатствата на военолюбивите ацтеки. Скоро те подчинили всички народи, които се намирали на територията между двата океана, като само тласкаланите успели да запазят независимостта си. Каменни жилища заменили тръстиковите колиби, а островите в езерата били свързани със сушата посредством мостове и насипи. Някогашното наколно селище постепенно се превърнало в голям и красив град. Лодки пренасяли товари по безбройните градски канали. Естествено само заможните граждани живеели в хубавите каменни къщи, докато бедните семейства все още обитавали покритите с тръстика колиби. Градът бил здраво укрепен и охраняван от силна войска. Той би устоял дори срещу нападението на испанците, ако Монтезума би противопоставил на белите цялата отбранителна мощ на своя народ.

Държавата на ацтеките била разделена на административни окръзи. Всеки окръг бил длъжен да плаща на царя данък под формата на земеделски произведения и благородни метали. Освен това поробените народи трябвало да изпращат всяка година известен брой мъже и жени за жертвените олтари на мексиканските богове. Този кървав данък често бил причина за въстания и обикновено бил събиран със силата на оръжието. Тъй като не само в столицата, но и на други места в страната ацтеките принасяли на боговете си човешки жертви, те често нападали другите индийски племена, за да се снабдят с пленници за олтарите на боговете.

Ацтеките имали добре уредена пощенска и куриерска служба. На равни разстояния по главните пътища имало къщички за почивка. В тях чакали бързоходците, за да отнесат до следващата станция писма и колети. Бързата куриерска служба била така добре организирана, че за предаването на едно съобщение на разстояние от около 300 километра, тоест от столицата Технотитлан до Мексиканския залив, са били нужни само двадесет и четири часа. По този начин Монтезума получавал всеки ден прясна риба за трапезата си.

Подобно на маите, ацтеките също имали един вид образно писмо. Те пишели върху хартия, която приготвяли от листата на столетника (агавата). За съжаление испанските мисионери са изгорили много мексикански ръкописи, така че само малък брой от тях са стигнали до нас.

Ацтеките не умеели да добиват и преработват желязо, но в изработката на злато са достигнали рядко изящество, което едва ли е надминато от нашите златари. От благородни метали са изработвали не само накити — обици, пръстени и огърлици, а и всякакъв вид блюда и съдове. Към най-художествените изделия се числят и многобройните изработени от злато и сребро фигури на птици и риби. Ацтеките познавали и медта. Но странно, този така леко обработваем метал бил използуван твърде малко, и то главно за изготвянето на занаятчийски сечива. За тази цел те използували също и кремък, и обсидиан. Кремъкът служел предимно за остриета на брадви, ножове и стрели.

Така са изобразявали ацтеките бога на вятъра и бога на смъртта

Жените на ацтеките, които боядисвали лицата си с охра, а понякога оцветявали дори и зъбите си, се учели още от съвсем малки да предат и тъкат. Те изработвали на ръчни станове пъстри памучни тъкани, а после ги украсявали с везба. За боядисване използували растителни бои; яркият пурпурен цвят те добивали от кошинила^[2]. И днес още потомките на ацтеките тъкат по същия начин, както са тъкали прабабите им. Вероятно ацтеките са купували хубави и ценни платове от маите, които обитавали полуострова Юкатан.

На места из Мексико се срещат още останки от храмови пирамиди, богато украсени с релефни изображения. През по-ново време особено внимание се обръща на един ацтекски паметник на архитектурата, който се намира на р. Сейнт Джоун близо до Ново Мексико (САЩ). Това е здание с около 500 стаи и с почти напълно запазен приземен етаж. В двадесет и четири стаи стоят дори и таваните. На първия етаж има доста неразрушени помещения, а от втория етаж са останали само части. Стените са изградени от добре изгладен пясъчник, а таваните на стаите лежат върху дървени греди: ясно се вижда, че тези греди са издялани с каменни сечива.

Разкопаването и разчистването на развалините станало по нареждане на Американския естественонаучен музей и в 1923 година те били причислени към американските национални паметници.

Сравнително доста късно американските археолози открили, че ацтеките са приели и продължили една по-стара култура — тази на олмеките и толтеките, както римляните са приели културата на старите гърци. Едва напоследък учените имаха възможност да разграничат следващите една след друга епохи в историята на ацтеките и да изследват по-подробно предисторията на Мексико. Огромни площи с развалини от преди времето на ацтеките са били намерени на няколко часа от столицата на Мексико. Едни от най-големите развалини са останки от града Теотихуакан и са характерни с двете си огромни пирамиди, посветени на слънцето и на луната. Пирамидата на слънцето е висока 64,5 метра, заема една площ от 46 000 квадратни метра и обемът й е 993 999 кубически метра.

Странна и зловеща е орнаментиката на ацтеките. Змийска глава от Теотихуакан.

Най-старият мексикански храм се намира югозападно от столицата; това е кръглата стъпаловидна пирамида на Куйенилко, изградена само от недялан камък и без употреба на хоросан. Пирамидата е покрита отчасти с лава. Археолозите определяли периода на построяването й около 200 г. пр.н.е., но за по-голяма сигурност поискали от група геолози да определят възрастта на лавата. Без да знаят откъде са взети изпратените им за изследване парчета лава, геолозите ясно и просто отговорили: „На 80 000 години!“. Явно е, че са направили „малка“ грешка в датировката.