Зигфрид Йортвиг
Погребани градове (14) (Кратка разходка из древните цивилизации)

Бог Кукулкан излиза от джунглите

Чичен Ица се намира на полуостров Юкатан между Мексиканския залив и Карибско море. Тук, в свещения град на маите, една пирамида, висока повече от 30 метра, се издига стъпаловидно към безоблачното тропическо небе. Площадката на този грамаден строеж от дялан камък е увенчана с храм, който блести в слънчевата светлина и се вижда отдалеко. В разкошната колонна зала на този храм, посветен на бога на дъжда Кукулкан, стои група червеникаво мургави девойки. Те са облечени празнично, златни и сребърни накити красят шиите и ръцете им, а в черните им коси са втъкнати благоуханни цветя.

Какво търсят тези прелестни дъщери на маите в храма на Кукулкан? По заповед на жреците те са избрани да участвуват в жертвоприношението в чест на бога на плодородието, който иска дарове. Но тези дарове не са животни, плодове, скъпоценни камъни, злато или сребро, каквито се поднасят на другите богове — Кукулкан, могъщият бог на маите, иска много повече. Нему са нужни човешки жертви — сбраните в храма девойки. Така казват жреците, господарите на народа. Покорявайки се на тяхната воля, народът е изпратил в Чичен Ица най-хубавите девици от цялата страна.

Сега те са в ръцете на жреците. Знаят ли тези момичета, едва израснали от детските си години, съдбата, която ги очаква? Предчувствуват ли те, че тук, на върха на храмовата пирамида, ги огрява за последен път пурпурът на залязващото слънце?

Накичените с цветя девойки познават твърде добре религиозните обичаи на своя народ. „Вие сте годеници на великия Кукулкан“ — им шепнат настойчиво жреците. — „Молете се на всемогъщия бог да бъде милостив и да ви приеме в царството си!“

Жертвите стоят унесени сякаш в тайнствен плен на демоничния шепот. В мълчанието на нощта се чува глухото мърморене на молитви, докато на небето избледнеят звездите и крясъкът на папагалите поздрави новия ден.

Десетки хиляди хора се тълпят в подножието на пирамидата. Между тях са бащите и майките, братята и сестрите на тръпнещите от страх девойки, които чакат в храма. Тогава жреците ги повеждат надолу по стълбите, после по широката свещена улица, дълга близо два километра. Целият път е покрит с цветя, тъй както ръсят цветя по пътя на годеници в най-хубавия и тържествен за тях ден. С глухо мълчание тълпата изпраща за сетен път обречените на смърт девойки. Рогове от раковина и биене на тъпани обтягат до скъсване нервите.

Шествието спира до жертвеното езеро. Водното огледало на малкото, подобно на кладенец езерце блесва в дъното на дълбока, около 50 метра широка бездна. То е обградено със зид и каменна стълба води до водата.

Девойките шепнат последна молитва. След това под звуците на тъпани, флейти и рогове, жреците ги блъскат една по една от ръба на зида, те падат 20 метра надолу и потъват във водите на мрачното езеро. Тълпата стои неподвижна, обхваната от тъпо вцепенение. После хвърля цветя и скъпи накити в бездната, за да склонят Кукулкан и занапред да дава на страната дъжд и плодородие.

Всичко това звучи като легенда от прастари времена и ние се питаме дали разказвачът не е жертва на някакво видение, или не ни разказва измислени приказки. Но този свещен ритуал е описан в една от книгите на Диего де Ландас, първия католишки епископ в Юкатан. Обладан от религиозен фанатизъм, той накарал да изгорят всички ценни документи, останали от маите, за да не могат те да вредят на светата църква, но същевременно събирал сведения за историята на този народ и записвал онова, което чуел. Диего де Ландас бил тръгнал с конквистадорите, които търсели злато и приключения и покръствали диваците за слава на „единствената черква, която дава блаженство“. Европейците минавали през новооткритите страни, без да се интересуват от техния културен живот. За тези завоеватели не съществувала наука, не съществувало изкуство, а само черквата. Всичко, което било извън нея, било дело на дявола. Типичен е например следният случай: по време на похода си през Хондурас Кортес минал през някакъв град на маите и отбелязал кратко и сухо този факт, без обаче да спомене и дума за строежите, за културата или за историята на страната. Затова не трябва да се учудваме, че империята на маите е изчезнала от кръгозора на европейците, че е била просто забравена, докато градовете и храмовете им били постепенно задушени от буйната растителност на джунглата.

В планините на Мексико и в девствените гори на Юкатан американски археолози са открили градове на ацтеките и на маите, забравени от времето на конквистадорите

Векове наред никой изследовател не намерил пътя към тях. В началото на миналото столетие някои пътешественици, които минали през страната, започнали да разказват за смайващите находки, открити в Юкатан. Заинтересован от тези описания, Джон Лойд Стефенз, дипломат и любител археолог, който при разкопките в Ориента добил доста добра школовка, настоял да бъде изпратен като представител на Съединените щати в Гватемала. Въпреки че по това време (1839 г.) в страната бушувала гражданска война, той успял благодарение на препоръчителните си писма да проникне в девствените гори и един ден се озовал заедно с приятеля си, художника Фредерик Кедърууд, пред една стела, чиито объркани орнаменти, засенчени от тъмнината на джунглата, едва се различавали. Настъпила нощта. И двамата легнали да спят заедно с придружаващите ги туземци, но сънят им бил неспокоен, защото били сигурни, че са попаднали на останки от стара цивилизация.

Дори когато настъпило утрото с ярката светлина на тропиците, на художника било невъзможно да нарисува върху блока си изображението на стелата, защото девствената гора си оставала все така мрачна. С големи усилия успели да изсекат наоколо част от буйната растителност. През това време Стефенз продължил да търси наоколо и открил още петдесет стели и една пирамида, която се извишавала като сребрист планински връх над развълнуваната зеленина на джунглата. Пирамидата била 30 метра висока, а страните й 200 метра дълги.

Стелите на маите били потънали в непроницаема вековна гора

Когато се върнал, Стефенз заварил Кедърууд, който отчаяно се мъчел да възпроизведе с молива си чудноватите орнаменти — но дали действително тези странни рисунки били само орнаменти? Едва след много усилия привикналият на европейски начин на работа опитен художник можал да проникне в особените изображения на маите. Скиците, които той направил по онова време в Копан, са едни от най-добрите източници за художественото творчество на маите.

Стефенз и хората, които го придружавали, навлизали все по-навътре в девствените гори и развалина след развалина се откривала пред погледа им. Когато в 1842 г. откритите находки били публикувани в книгата му „Пътувания из Централна Америка, Чиапас и Юкатан“, те предизвикали жив интерес не само между учените, но и сред широката публика. Правели се най-противоречиви предположения, но най-важното било, че възбуденият интерес вече не заглъхнал. В 1863 година в Мадрид излязла споменатата вече книга на Диего де Ландас и дала нови сведения за този забравен народ. Малкото запазени ръкописи на маите, съхранявани в Дрезден, Париж и Мадрид, са пълни със загадки, които учените и до днес не са могли напълно да разрешат. Маите си служели с един вид образно писмо и едва половината от тези йероглифи са разчетени досега. От 1881 до 1884 г. подобно на Стефенз Алфред Пърсивъл Модсли обходил Юкатан и се завърнал с оригинални предмети, отливки от гипс и отпечатъци върху хартия, които днес са изложени в Британския музей в Лондон. Те дават възможност на учените, които не могат да отидат в джунглите на Юкатан, да се запознаят с цивилизацията на маите.

Разказът на Диего Ландас за „свещения кладенец“, така наречения „синоте“ в Чичен Ица, възбудил въображението на Едуард Хърбърт Томпсън и в осемдесетте години на миналия век той тръгнал на път, за да провери дали е верен. Много хора се подигравали на Томпсън, но той упорито държал на намерението си. Стигнал до Чичен Ица и действително открил „синоте“ — свещения кладенец. След известно време той докарал на това място багер, макара с въже и водолазно облекло. Седмици наред багерът измъквал шума и останки от дървета, докато най-после един ден Томпсън извадил от купчината гнила шума и тиня бучка смола. Запалил я и от нея се разнесъл упоителен дъх — Томпсън бил намерил тамян и това било първото указание за него, че се намира на вярната диря. Тогава заедно с един гръцки водолаз той се спуснал на тинестото дъно на „синоте“, използувайки според днешните разбирания доста примитивни съоръжения — в тези години слизането под водата било още труден проблем. И действително той намерил това, което се надявал да открие: сечива и накити, вази и върхове на копия, ножове от обсидиан, блюда от нефрит и… скелети на девойки. Златната стойност на находките не е много голяма, но археологическата им стойност е твърде значителна за науката. Защото нещата, които Томпсън намерил, ни дават представа за материалната култура на маите и доказват, че Диего де Ландас не е преувеличавал и че можело да се вярва на описанията му. След споменатите досега изследователи тръгнали и други да търсят останки от миналото на маите: те пребродили Хондурас, Гватемала, Чиапас и Юкатан, като с мачете^[1] си пробивали път през непроходимите джунгли, преминали през карстовите скали на Юкатан, за да стигнат до легендарните градове на маите. Нараснал броят на учените, които се занимавали с изследването на новооткритата цивилизация — дълга верига от имена, която достига до наши дни. Затова и добитите успехи са значителни: на един конгрес, състоял се след Втората световна война, бе установено, че броят на градовете, изградени от маите, възлиза на четиристотин четиридесет и един!

А сега е вече време да се запитаме: какво знаем ние фактически за маите? Ако искаме да бъдем честни, трябва да си признаем — все още нищо положително. Защото никой не може да потвърди дали това, което смятаме, че знаем е било в същност така, или не. Едни изследователи го тълкуват по един начин, други иначе. Можем да приемем само онова, което днес се смята за най-вероятно, и все пак не сме сигурни дали резултатите, считани днес за окончателни, няма да бъдат утре оборени от някоя нова находка, която ще доведе до нови заключения. А това, което смятаме, че знаем, е следното:

Произходът на културата на маите е обвит в дълбок мрак. Изглежда, че развитието й е започнало още от народа на олмеките, които се били заселили на Мексиканския залив. Олмеките са оказали влияние върху културното развитие на толтеките, предшественици и на ацтеките, и на маите. Вероятно маите са били съседи на олмеките, но поради натиска отстрана на някой силен народ е трябвало да се оттеглят в планинските райони на Гватемала и Хондурас — области на тропическите дъждове. Това трябва да е станало в 3100 г. пр.н.е. Именно в тези области е започнало културното развитие на маите и там са били основани първите градове. Смята се, че най-старият от тях е Уаксатун, разположен на северната граница на днешна Гватемала. След него следват Тикал и Наваньо, Копан и Пиедрас Неграс. Учените разделят този период на развитие на различни епохи, които няма да изброяваме тук. Около 600 г. на нашата ера маите постепенно изоставили царството си сред джунглите, където валят тропически дъждове, и се заселили 400 километра северно от него на полуостров Юкатан, където започнали да изникват големи градове, между които и Чичен Ица.

За да си обясним това странно явление — един народ да напусне внезапно родината си, за да се пресели на друго място, — трябва да се върнем по-назад в историята и да вникнем в резултатите от археологическите изследвания. А археолозите направили смайващо откритие, че странните орнаменти върху стелите, които се сторили толкова объркани на Кедърууд, не били нищо друго освен „застинала математика“! Математика ли? Да, по-точно казано: астрономия. Всички храмове в страната били издигнати според годишния календар, който определял и целия живот на маите. Той е впрочем малко по-точен от грегорианския календар, с който си служим днес, защото е изчислен не само по обиколките на Земята около Слънцето, а и по обиколките на Луната около Земята; човек би казал, че сякаш е съставен с днешните ни познания. Според него маите са строили ритмично храмовете си всеки петдесет и две години, след това ги надстроявали, така че днес намираме пет или десет пирамиди, издигнати една над друга, и всяка от тях носи на върха си точната дата на изграждането си. Според календара те поставяли и стелите, а странните орнаменти върху тях са знаците за деня, месеца и годината.

Описанието на Диего де Ландас и книгите на Чилам Балам — тези хроники, написани на латиница, но съчинени на езика на маите и произхождащи от началото на испанското владичество — са помогнали за разясняване на календара на маите. Но с това не се е стигнало много надалеч, тъй като нямало възможност за сравняване на тяхното летоброене с нашето. Така само относително се е знаело колко стара била една стела, защото и маите са имали определена точка, от която са започнали да броят времето, също както и ние. Обаче ние все още не можем да намерим съотношението между двете точки на летоброене. Нека си представим това по-нагледно със следния пример: няколко европейци отиват в Северна Америка и там откриват точни исторически данни за страната. Намират имената на двамата президенти Линколн и Уилсън и узнават точно колко години са минали между живота на единия и живота на другия, но за тях не е ясно дали Линколн е бил съвременник на Карл V или на кралица Виктория! В подобно положение се намират и днес още археолозите, които се занимават с културата на маите. Тази проблема, която наричаме проблема на корелацията, и досега не е напълно разрешена. Отклоненията варират между триста и двеста и шестдесет години.

Явно е, че с астрономията, а покрай това и с въпроса за календара се е занимавал съвсем малък кръг от хора — висшият слой на обществото. Простият народ не е имал достъп до тези науки. Над него е господствувала една затворена класа, състояща се от благородници и жреци, също от благородническо потекло. Те живеели охолно в дворците, а в колибите, направени от шума и клони, мизерствувал тънещият в невежество народ, който трябвало да работи за аристокрацията. Това „висше общество“, както днес бихме могли да го наречем, се било оплело до такава степен в отвлечени проблеми, че не се интересувало от най-необходимото за всекидневния живот. И наистина странно е, че един народ, който е постигнал такъв голям културен напредък, не е открил дори ралото. И това именно откъсване от реалността е било причина за гибелта на целия народ.

Селяните живеели около градовете. Те изгаряли близките джунгли и така добивали обработваема земя. В размекналата се след дъждовете почва правели дупки с остра пръчка и засаждали царевица и какаови дръвчета. Една трета от жътвата принадлежала на аристокрацията, една трета — на жреците и само една трета оставала за селяните. Това било наградата за положения от тях труд.

В периода между жътва и сеитба по заповед на жреците народът строял храмове при крайно тежки условия, защото маите нямали нито коли, нито впрегатен добитък. Като имаме пред вид това и като гледаме огромните пирамиди, основите на някои от които се равняват по площ на Хеопсовата пирамида, то не може да не се удивим на постиженията им. При това не бива да забравяме, че те са работили под гнета на жреците и на календара, защото трябвало да спазят срока за построяването на храмовете. Ако храмът не бил завършен навреме, тогава глад и унищожение заплашвали народа. Само астрономите знаели предварително какво ще прати небето; те предсказвали слънчевите и лунните затъмнения, сякаш били в съюз с боговете. Това им давало пълна власт над незнаещите. Съзнателно или несъзнателно жреците използували това надмощие, може би ръководени от фанатична вяра или пък от жажда за власт.

Скоро девствените гори около градовете били изгорени, а след известно време бедната варовита почва взела да дава толкова слаби реколти, че трябвало да се търси нова обработваема земя. Така селяните вървели подир горите, от година на година те изгаряли все по-отдалечени от градовете части от джунглите и засявали царевица. С всяка измината година работата ставала все по-трудна, докато един ден гладът обхванал цялата страна. Само така можем да си обясним факта, че градовете на юг — не би било точно да се казва от „Старото царство“, защото не знаем дали тогава маите са имали в действителност централизирана държава — били изоставени и народът тръгнал на север, за да търси нова родина. Също така не е доказано, че съществувал някакъв народ, който би могъл да прогони маите от старото им отечество. Изображения с военни сцени се срещат рядко. Не е вероятно и някакво природно бедствие, като например промяна на климата, да е било причина за преселението. То би се проявило и на 400 километра северно от първоначалното им отечество. Не са доказани също така и вулканични изригвания. Единствено гладът може да е принудил маите да се преселят в Юкатан.

И така маите си построили нови градове, далеч от старите, които постепенно били погълнати от джунглите, и никой вече не се завърнал там. По-рано градовете били разположени на реките в тропическите гори, а сега започнали да ги застрояват в котловините на карстовите местности, в които имало малко вода, и с това можем да си обясним защо маите се бояли толкова от бога на дъжда Кукулкан и защо му правели такива жестоки жертвоприношения.

Най-голям и най-интересен от тези градове сигурно е бил Чичен Ица. Трябва да споменем, че в XI век от нашата ера е започнал изведнъж нов начин на строеж, в който личи явното влияние на толтеките. Племената на толтеките, изглежда, са били прогонени от ацтеките и така те са повлияли културното развитие на Юкатан.

За края на царството на маите знаем доста големи подробности. Вражди между отделни градове като Чичен Ица, Уксмал и Майапан и бунтове срещу господствуващите родове са довели до упадъка му, малко преди испанските конквистадори Хернандо де Кордова и Франческо де Монтехо да навлязат в страната. Интересно е да се отбележи, че вероятно маите сами са предчувствували, че краят им наближава, защото на последния основан от тях град те дали име, което, преведено на български, значи „свърши се“.

Все нови и нови загадки поставят пред нас девствените лесове. Убийственият климат и непроходимостта на джунглите са най-големите врагове на изследователите. Археолозите са опитвали всички средства да хвърлят светлина в мрака, който забулва културата на маите. В тридесетте години на нашия век решили да търсят изоставени градове и със самолети. Полковник Линдберг, който пръв прелетя Атлантическия океан, се постави в услуга на изследователите. Но в джунглите е много по-трудно да се намерят градове, отколкото в пясъците на пустинята. Дори и днес още потомците на маите често не знаят, че живеят непосредствено до развалини от селища на техните предци.

Колоните на храма на воините в Чичен Ица са украсени със змийски глави

На това игрище в Чичен Ица се състезавали младите аристократи

В околността на Чичен Ица сега се издига голям луксозен хотел, до който води автомобилно шосе; оттук туристите могат много лесно и удобно да стигнат до величествените развалини. Нека отидем заедно с тях до жертвеното езеро, чиято тайна е вече разбулена! Нека се спрем пред храма на воините; неговите колони представляват змии с извити нагоре опашки. В изкуството на маите почти не се срещат растителни мотиви. Нека минем през колонадата на преддверието и покрай релефните фигури и фрески на воини и жреци, чийто брой някога е достигал двеста четиридесет и четири! Нека се изкачим по стъпалата, които ще ни отведат горе на пирамидата. Да отидем при кръглата сграда на обсерваторията, чиито прозорци са така врязани в стените, че насочват погледа само към определени звезди. Да отидем до някое от игрищата, най-голямото от които е 160 метра дълго и 40 метра широко. Тук синовете на благородниците играели игра на топка, твърде подобна на днешния баскетбол. Тези игри са ставали под ръководството на жреците и са имали религиозно значение. Нека се полюбуваме на една от най-големите пирамиди, наречена Кастило, чиито стълби се издигат над девет грамадни стъпала и водят нагоре към храма на бога Кукулкан, „змията с пера“. И ако още не сме изморени от тропическата жега, тогава да отидем до пазарните хали и до храма „с греди над вратите“, който се намира край девствената гора, смълчан под тежестта на монументалния си корниз. И ако все още не сме се наситили на тази импозантна и зловеща архитектура, нека разгледаме кръглия храм на бога на вятъра, при който особено ярко изпъква влиянието на толтеките. И най-после можем да надникнем и в „храма на облицованите стени“, за да видим интересните релефи, издялани във вдлъбнатите стени.

Чичен Ица лежи под знойните лъчи на тропическото слънце. Това е единственият град, който е бил най-обстойно проучен. Още над четиристотин градове чакат да бъдат разчистени от гъсталака на девствените гори. При цялото си въодушевление, лична храброст и самопожертвувателност през първите сто години археолозите са успели да свалят само булото от каменното и така чуждо за нас лице на бога на дъжда Кукулкан. Ние все още не сме чули ни дума от устата на боговете на маите; зад техните гримаси се крият тайните им. Но ние сме уверени, че един ден ще можем да прозрем и да разберем и техните загадки.