Тери Пратчет
Пощенски гамбит (9)

Глава седем А
Бърза поща

Нравът на коня Борис — Злокобната кула — Г-н Мустак се разхлажда — Дамата с кифли на ушите — Приетата покана — Кутията на г-н Робинсън — Тайнствен непознат

Хобсън беше опитал да включи Борис в конните надбягвания и той несъмнено би се справил отлично, ако не беше непоклатимият му навик да напада конете в съседство на старта и да прескача загражденията още на първия завой. Влаго хвана с една ръка шапката си, натика крака в ремъка, минаващ под корема на коня и се вкопчи в юздите, докато Широката улица бясно се носеше към него. Каруци и хора се размазваха в периферното му зрение, а очите му бяха притиснати дълбоко в главата.

Пред него улицата беше препречена от каруца, но нямаше никакъв начин да отклони Борис. Вместо това неговите чудовищни мускули се стегнаха и последва дълъг, бавен и тих момент, по време на който той прелетя над каруцата.

В следващия момент се приземиха, като копитата на коня хвърлиха рой искри при удара о паветата, но той не само не забави, а използва инерцията и ускори бяг.

Обичайната тълпа около Портата към Главината се разпръсна и пред тях, простиращи се до хоризонта, се показаха равнините. Това имаше особен ефект върху бесния конски ум на Борис. Цялото това пространство, широко и равно, с незначителни препятствия, които лесно можеха да бъдат прескочени, като например дървета…

Той явно откри още няколко мускула останали в резерва и ги използва, за да ускори още, при което храсти, дървета и каруци полетяха към тях.

Влаго се прокле за високомерната глупост, с която беше наредил да махнат седлото. Всяка част от тялото му вече го мразеше. Но се оказа, че, веднъж като се справиш с ананаса, Борис не беше чак толкова ужасен за яздене. Той влезе в своя ритъм, естествен галоп в пълен синхрон, а горящите му очи се концентрираха о синевата. Неговата люта омраза към всичко, в момента беше потушена от чистата радост от неограниченото пространство. Хобсън беше прав, Борис не можеше да бъде насочван дори с бухалка, но поне се движеше в правилната посока, което за него беше посоката обратна на конюшнята му. Борис нямаше желание да си прекарва дните като методично руши тухлените стени около себе си докато дойде време да хвърли поредния идиот от гърба си. Той искаше да захапе хоризонта. Той искаше да бяга.

Влаго внимателно си свали шапката и я стисна със зъби. Не му се мислеше какво ще стане ако я изгуби. Беше абсолютно наложително да е на главата му в края на пътуването. Беше важно. Беше въпрос на стил.

Една от кулите на Главната Линия се появи пред тях и леко вляво. В двадесетте мили между Анкх-Морпорк и Сто Лат имаше две кули, защото те поемаха по-голямата част от трафика на линиите, проточили се по континента. Отвъд Сто Лат Линията се разделяше във второстепенни отклонения, но тук, високо горе, думите на света прелитаха…

… би трябвало да прелитат. Но клапите не помръдваха. Когато се изравниха, Влаго видя хора, работещи горе по отворената дървена кула. Изглежда цял участък беше повреден.

Ха! Така ви се пада, нещастници! Това ще има да го ремонтират известно време! Може би щеше да се окаже достатъчно за доставка на следващия ден до Псевдополис? Трябва да си поговори с кочияшите. Те така или иначе изобщо не си бяха откупували каретите от пощата. И нямаше да има значение ако успееха да поправят семафорите на време, защото хората щяха да знаят, че пощата е направила всичко възможно за клиентите си. Докато семафорната компания беше в ролята на злодея, отмъкващ парите на хората, постоянно повишаващ таксите и в крайна сметка изискващ много повече средства за услуга с доста съмнително качество. Пощата засега беше затисната под тежестта на този великан, но когато си отдолу имаш предимството, че може да си намериш нещо меко, в което да впиеш зъби.

Съвсем внимателно той придърпа малко повече от одеялото под себе си. Беше престанал да усеща разнообразни органи.

Пушилката, покриваща Анкх-Морпорк се отдалечаваше назад, а Сто Лат се забелязваше напред, между ушите на Борис, във вид на по-малък сноп дим. Кулата също изчезна зад тях, а Влаго вече виждаше следващата. Беше изминал повече от една трета от пътя за двадесет минути, а Борис още не даваше признаци, че ще забави.

На около половината път между двата града се виждаше друга кула — стара каменна, единствено оцеляла от камара руини обградени с гора. Беше висока почти колкото семафорните кули и Влаго се зачуди защо не я бяха използвали. Вероятно беше твърде нестабилна да понесе тежестта на клапите при по-силен вятър. Цялата местност беше мрачна и неприветлива. Един буренясал, покрит с буйна растителност отрязък насред безкрайните поля.

Ако имаше шпори, в този момент Влаго би смушкал Борис и вероятно веднага след това щеше да бъде метнат на земята, стъпкан и изяден.^[1] Вместо това той се сниши на гърба на коня и се опита да не мисли как тази езда му се отразява на бъбреците.

Мина време.

Задминаха и втората кула и Борис премина в по-лек галоп. Сто Лат вече се виждаше ясно. Влаго различаваше градските стени и кулите на замъка.

Щеше да се наложи да скочи, нямаше друг начин. Влаго беше прехвърлил няколко варианта докато стените приближаваха, но те почти без изключение включваха купи сено. Единствената друга възможност за слизане от коня, беше тази, при която си строшава врата.

Борис обаче явно не се канеше да се отклони встрани от града. Той си беше харесал пътя. Пътят беше прав. Пътят минаваше през тази тук порта. Това не пречеше на Борис. Пък и беше малко жаден.

Вярно че градът беше пълен с неща, които не може да се прескочат или стъпчат, но пък си имаха яздитна алея. Борис почти не забеляза, че нещо тупна от гърба му.

Сто Лат не беше голям град. Веднъж Влаго беше прекарал доста приятна седмица тук. Пробута няколко чека без покритие, извъртя номера с Нещастния наследник два пъти и продаде един стъклен пръстен на тръгване, не толкова за парите, колкото понеже не можеше да спре да се диви на хорското двуличие и наивност.

Сега той издрапа нагоре по стълбите на кметството под погледите на минувачите. Бутна вратата и тръшна чантата на бюрото на първия чиновник, когото мерна.

— Пощата от Анкх-Морпорк — изръмжа той. — Тръгнах в девет, така че е днешна, ясно?

— Ама сега е едва десет и четвърт. Каква поща?

Влаго се постара да не се разтресе от гняв. Стигаше му тръскането за един ден.

— Виждаш ли тая шапка? — каза той сочейки. — Вижда ли я? Това означава, че аз съм Началник на пощата на Анкх-Морпорк. Тази поща тук е за вас. След час тръгвам обратно, схващаш ли? Ако имате поща за изпращане в големия град и искате да стигне до два следобед — ОХ, добре, нека да е три следобед — сложете я в тази чанта. Това — той размаха сноп марки под носа на младежа — са марки! Червените по два пенса, черните по едно пени. Доставката на вашите писма ще струва десет — оу — единадесет пенса, ясно? Продаваш марките, облизваш ги и ги залепяш на писмата, парите даваш на мен. Експресната доставка ви е гарантирана. Произвеждам те Действащ пощенски началник за един час. Наблизо видях странноприемница. Смятам да си намеря вана. Трябва ми студена вана. Много студена. Тук имате ли си ледарник? Поне толкова студена вана ми трябва. Повече даже. Оооооооу, да, по-студена. И нещо за пийване, и сандвич, и между другото някъде отвън се мотае един голям черен кон. Ако успеете да го хванете, сложете му седло и възглавничка и се опитайте да го извъртите така че муцуната му да сочи към Анкх-Морпорк. Действай!

Ваната беше доста плитка, но поне в града имаше ледарник. Влаго седеше в пълно блаженство сред плаващите късове лед, пийваше бренди и се заслушваше във врявата отвън.

Малко по-късно на вратата се почука и мъжки глас попита:

— В приличен вид ли сте, г-н пощенски началник?

— Съвсем приличен, само дето не съм облечен — отвърна Влаго.

Той се протегна надолу до себе си и вдигна шапката с крила към главата си.

— Влезте, моля.

Кметът на Сто Лат беше дребен като птичка и или съвсем наскоро беше наследил този пост от някой огромен дебел мъж, или смяташе, че роба, която се влачи метър-два след теб и верига стигаща до кръста, са препоръчителните одеяния на държавните сановници тия дни.

— Ъм… Джо Камили, сър — каза мъжът нервно. — Аз съм кметът тук…

— Вярно? Радвам се да се запознаем, Джо — Влаго повдигна чаша в негова посока. — Ще ме прощаваш, ама няма да се изправям.

— За огромно съжаление вашият кон, ъм, избяга след като изрита трима души.

— Сериозно? У дома никога не е правил така — каза Влаго.

— Не се тревожете, сър, ще го хванем. Междувременно ще ви намерим кон, с който да се приберете. Опасявам се, че няма да е толкова бърз обаче.

Влаго се понамести сред плаващия лед.

— Боже, това ще е срамота.

— О, аз знам всичко за вас, г-н Мустак — каза кметът и намигна конспирателно. — С пощата дойдоха няколко копия на Таймс. Вие сте мъж, който е поел напред и нагоре. Който пращи от енергия! Вие сте човек по мой вкус, ей това сте вие! Никоя цел не е прекалено амбициозна за вас! Веднъж като си набележите целта, втурвате се да я постигнете презглава! И аз така си ръководя бизнеса. Вие сте предприемчив човек, точно като мен! Искам да я стисна, сър!

— Кое, как?

Влаго се размърда нервно във ваната си, в която скоро нямаше да има и помен от лед.

— О! — той пое протегнатата му ръка и я разтърси. — И какъв точно е вашият бизнес, г-н Камили?

— Произвеждам слънчобрани — отвърна кметът. — И освен това време беше някой да се опълчи на семафорната компания. До преди няколко месеца всичко си беше наред. Не че и тогава не ти вземаха ризата от гърба, но поне съобщенията пристигаха скорострелно. А сега всичките тия повреди и прекъсвания и при това вземат даже по-скъпо. И никога не ти казват точно колко ще чакаш. Винаги казват нещо като „в най-кратък срок“. И все ти се извиняват за неудобството. Това последното даже са го написали на табела в офиса! Изпълнено с човешка топлота, колкото хвърлен нож, точно както вие сте го казал. И затова знаете ли какво направихме току-що? Отидохме до офиса на семафорната линия тук в града и си поговорихме сериозно с младия Дейви. Той е свестен младеж и се съгласи да ни върне всички съобщения, приети от снощи за големия град, които още на се изпратени. Какво ще кажете, а?

— Той няма ли да си има неприятности?

— Той каза, че така или иначе се канел да напуска. На никого не му харесва как се управлява компанията в момента. Сложихме марки на всички съобщения, точно както ни показахте. Ами ще ви оставя да се облечете, г-н Мустак. Конят ви чака — той спря на вратата. — Само още нещо, сър, относно тия марки…

— Да, някакъв проблем ли има, г-н Камили?

— Не че е проблем, сър. Аз лично нямам нищо против лорд Ветинари, сър, нито против Анкх-Морпорк — каза човекът, живеещ в сянката на горд град с докачливо население. — Ама някак не ми се струва редно да ближем… ами да облизваме Анкх-Морпорски марки. Дали не можете да отпечатате малко като за нас? Ние си имаме Кралица, знаете, приятно момиче. Тя ще изглежда добре на марките. Ние сме важен град, знаете.

— Ще видя какво може да се направи. Случайно да ви се намира нейният портрет?

Сега всички ще искат свой модел марки, мислеше Влаго докато се обличаше. Да си имаш марка ще стане като да имаш флаг или личен герб. Това можеше да излезе нещо голямо! Той беше убеден, че ще успее да се договори с добрия си приятел г-н Масур. Няма значение дори дали имат собствена поща, всички ще да искат собствена марка…

Изпрати го ентусиазирана тълпа. Конят, макар да не беше Борис, даде всичко от себе си и явно беше наясно за какво служат юздите. Влаго беше много доволен от възглавничката на седлото. Това щеше да налее масло в огъня на неговата легенда: беше яздил толкова бързо, че на връщане му трябваше възглавничка!

Тръгна си с пълна чанта. Удивително и тук някои хора бяха купували марки просто, за да ги притежават. Явно всички бяха видели вестника. Това беше нещо ново, така че хората искаха да се включат.

Веднъж щом се понесе през равнината обаче възторгът му взе да утихва. Служителите му се състояха от Станли, една шепа навити, но скърцащи старчета и няколко голема. Нямаше начин да поддържа тоя фарс.

Но въпросът беше да придадеш блясък на нещата. Казваш на хората какво смяташ да направиш и те вярват, че можеш да се справиш. Всеки можеше да измине това разстояние. Но никой не го беше направил. Всички седяха и чакаха семафорите да бъдат поправени.

Влаго се постара да кара по-леко по обратния път, но забърза докато минаваше покрай повредената кула. Ремонтът все още продължаваше и той дори забеляза, че хората около кулата и високо горе на платформата са се увеличили. Явно ремонтът внезапно беше станал спешен.

В един момент Влаго беше убеден, че видя някой да пада от горе. Въпреки това реши, че не е разумно да се отбие да провери дали може да помогне с нещо. Не и ако държеше да си запази оригиналните зъби. Пък и човекът падна от сериозна височина сред нивите със зеле, което несъмнено гарантираше смърт и погребение в едно.

Той забърза отново, когато наближи града. Някак не вървеше да докрета бавно до стъпалата на пощата. Опашката, която изобщо не беше намаляла, го приветства, когато го видя да се задава в галоп.

Г-н Грош изтича навън, доколкото разкривените му движения можеха да минат за тичане.

— Ще можете ли да направите още една доставка до Сто Лат, сър? Събра се още една пълна чанта. И всички питат дали ще доставяме до Псевдополис и Куирм! Даже има една пратка и за Ланкър.

— Какво? До там са петстотин мили, човече! — Влаго слезе от коня, макар че поради състоянието на долните му крайници, беше по-скоро тупване.

Грош го подхвана и почна да обяснява.

— След като заминахте, нещата се раздвижиха. И още как! Хората не насмогват. Но пък след като излезе вестникът, се появиха и кандидати за работа. Хора от старите пощенски семейства, като мен! Дори още неколцина от пенсионираните служители. Позволих си да ги наема на изпитателен срок, понеже нали за момента бях Действащ пощенски началник. Нали не съм сгрешил, сър? И г-н Масур печата още марки! Два пъти трябваше да пращам Станли да взема допълнително. Чувам, че първите бройки от пет пенса и долар ще ги получим още довечера! Какви времена, а, сър?

— Ъм… да — съгласи се Влаго.

Внезапно целият свят беше придобил характера на Борис — бърз, хаплив и неподлежащ на насочване. Единственият начин да не бъдеш стъпкан в прахта е да останеш най-отгоре.

Вътре в залата бяха подредени още импровизирани гишета. Покрай всичките се тълпяха хора.

— Продаваме им пликовете и хартията — каза Грош. — Мастилото е безплатно.

— Това твоя идея ли е? — попита Влаго.

— Не, така си беше и преди — обясни Грош. — Г-ца Макалариат осигури един куп евтина хартия от Масур.

— Г-ца Макалариат? — попита Влаго. — Коя е г-ца Макалариат?

— Това е много стар пощенски род, сър. Тя реши да работи за вас — Грош изглеждаше малко нервен.

— Моля? Тя е решила да работи за мен?

— Е, ами знаете как е с пощенските люде, сър. Ние не обичаме…

— Вие ли сте пощенският началник? — разнесе се смразяващ глас зад Влаго.

Гласът се заби в главата му, разчовърка спомените му, прехвърли страховете му, откри подходящите лостове, хвана ги в желязна хватка и дръпна. В случая на Влаго, въпросният лост беше г-жа Засрамис. Втората година в неговото училище, децата биваха изтръгвани от уютния клас на г-жа Весел, пропит с аромат на боички, пластелин и неудачни тоалетни навици и захвърляни по студените чинове, управлявани от Г-жа Засрамис и пропити с аромат на Образование. Беше почти толкова болезнено, колкото да се родиш, само дето си лишен от успокояващото присъствие на майка си.

Влаго автоматично се извъртя свел поглед. Да, ето на, типичните разумни обувки, дебели черни чорапи, които изглеждаха леко мъхести, размъкнатата жилетка — о, да, аргх, жилетката, г-жа Засрамис си тъпчеше ръкавите с кърпички, аргх, аргх — очилата и изражението като подранила слана. Косата й беше сплетена и навита в два кока от двете страни на главата. В Юбервалд ги наричаха охлюви, но тук в Анкх-Морпорк хората явно ги свързваха с кръгли кифлички с глазура захлупени върху ушите.

— Вижте сега, г-це Макалариат — гласът на Влаго беше железен — аз съм пощенският началник и аз командвам тук. Няма да приема да ме сплашва обикновен чиновник, само защото прадедите й са работили тук. Не ме е страх от тежките ви обувки, г-це Макалариат и посрещам ледения ви взор с усмивка. Така да знаете! Аз съм вече възрастен човек, г-жо Засрамис и няма да треперя под вашия остър глас и ще си контролирам пикочния мехур идеално, независимо колко свирепо ме гледате, о, да, точно така! Защото аз съм пощенският началник и тук думата ми е закон!

Това изречение му подаде мозъкът. За съжаление то беше отклонено през омекналия му гръбнак на път към устата и, когато накрая се показа през устните, беше добило вида:

— Ъм, да — и при това звучеше като изскимтяване.

— Г-н Мустак, питам ви: нямам нищо против тях, но тези големи, които работят за вас в пощенската ми станция, те господа ли са или дами? — запита ужасната жена царствено.

Това беше доста изненадващ въпрос и позволи на Влаго да се върне в реалността донякъде.

— Какво? Не знам! Какво значение има? Малко повече или по-малко глина? Защо?

Г-ца Макалариат скръсти ръце, при което Влаго и Грош отстъпиха плахо.

— Надявам се, че не ме вземате на подбив, г-н Мустак — заяви тя със същия нетърпящ възражения тон.

— Какво? Подбив? Аз никога не правя така! — Влаго се постара да се стегне.

Каквото и да му струваше, нямаше да позволи да го притиснат в ъгъла.

— Аз никого не вземам на подбив, г-це Макалариат, няма случай да съм вземал някого на подбив и дори да бях склонен да вземам хората на подбив, г-це Макалариат, не бих си и помислил да вземам на подбив тъкмо вас. Та какъв все пак е проблемът?

— Открих един от тях в дамската… стая за отдих, г-н Мустак — каза г-ца Макалариат.

— Какво е правил там? Искам да кажа, те не ядат, така че…

— Явно я почистваше — тонът й говореше, че тя дълбоко се съмнява това да е вярно. — Но чувах да ги наричат „господин“.

— Ами те не обичат да стоят без работа, затова все си намират нещо за вършене. И предпочитаме да ги наричаме господа, защото „неща“ не е никак подходящо, а и защото има някои хора, да, определено има такива хора, на които обръщението госпожица изобщо не им подхожда, г-це Макалариат.

— Това е въпрос на принцип, г-н Мустак — заяви жената твърдо. — Никой господин не се допуска в дамската тоалетна. Това би довело до непристойно поведение. Тук не е място за чики-рики, г-н Мустак.

Влаго се взира в нея известно време. После вдигна поглед към г-н Помпа, който винаги беше наблизо.

— Г-н Помпа, дали ще е проблем да дадем на един от големите ново име? С цел предотвратяването на чики-рики?

— Не, Г-н Муштак — избоботи големът.

Влаго се обърна отново към г-ца Макалариат.

— „Гладис“ ще свърши ли работа, г-це Макалариат?

— Гладис е удовлетворително, г-н Мустак — в гласа й си забелязваше не съвсем тънък намек за триумф. — Тя разбира се трябва да е подходящо облечена.

— Облечена? Ама големите не са… не е обичайно… те не носят… — той се огъна под пронизителния й поглед. — Добре, г-це Макалариат. Може би нещо карирано, г-н Помпа?

— Веднага Ще Се Заема, Пощенски Началник — отвърна големът.

— Това ли е всичко, г-це Макалариат? — попита Влаго малодушно.

— За момента — тя изглежда искрено съжаляваше, че не намира нищо друго, за което да се оплаче. — Г-н Грош е запознат с моите изисквания, пощенски началник. А сега ще се върна към изпълнение на задълженията си, иначе хората отново ще се опитват да отмъкнат писалките. Трябва да ги следиш като ястреб!

— Чудесна жена — отбеляза Грош, докато тя се отдалечаваше тежко. — Пето поколение госпожици Макалариат. Запазват си моминското име по професионални причини, разбира се.

— Те се женят? — от тълпата, скупчена около импровизираните гишета до тях достигна звънка заповед: — Остави писалката обратно веднага! Да не мислиш, че писалките растат по дърветата?

— Дасър! — потвърди Грош.

— И по традиция отхапват главите на съпрузите си в първата брачна нощ? — поинтересува се Влаго.

— Не бих могъл да знам такова нещо, сър — Грош се изчерви.

— Ама тя даже си има тънки мустачки!

— Така е, сър. Предполагам всеки влак си има пътници в този прекрасен свят, сър.

— Казваш, че има и други кандидати за работа?

Грош засия.

— Точно тъй, сър. Зарад’ вестника, сър.

— Имаш предвид таз сутрешния вестник?

— И заради него сър, ама си мисля, че обедното издание помогна най вече.

— Какво обедно издание?

— Пак сме на първа страница. Оставих ви копие на бюрото горе…

Влаго натика чантата с писма от Сто Лат в ръцете на Грош.

— Това да се сортира. Ако има достатъчно поща за още една доставка, намери някое хлапе, което си умира да се хване на работа, намери му кон и го прати да я занесе. Няма нужда да си дава зор. Това ще е мине за доставка на следващия ден. Кажи му да потърси кмета и да се върне на сутринта с обратната поща.

— Веднага, сър. Можем да направим и доставка за следващия ден до Куирм и Псевдополис, ако пощальонът успее да смени конете, както каретите правеха едно време…

— Я чакай малко… защо не може пак да ползваме каретите? Ами че те даже още се наричат пощенски карети, нали така? Знаем, че си работят на своя глава. Е да, ама пощата отново е отворена и значи ще разнасят нашите пратките. Върви намери там който ги командва и му предай какво съм казал!

— Дасър! — изпъна се Грош. — Вече мислил ли сте как ще пращаме поща на луната, сър?

— Да караме по полека, г-н Грош!

— Това не ви е присъщо, сър — пошегува се Грош. — Вие обикновено карате с пълна пара!

По-добре да не беше правил така, помисли си Влаго докато внимателно изкачваше стълбите. Но човек наистина трябва да действа бързо. Той не се беше спирал цял живот. Трябва да се бърза, защото никога не знаеш кой те застига…

Той внезапно спря насред стълбата…

Не и г-н Помпа!

Големът не беше напуснал пощенската станция, за да го последва. Дали, защото Влаго беше заминал служебно? Колко дълго отсъствие можеше да мине за служебна командировка? Дали можеше да инсценира собствената си смърт? Старият номер с камарата дрехи на морския бряг? Струваше си да запомни тази подробност. Трябваше му само достатъчно преднина. Как ли работеше умът на един голем реално? Трябваше да попита г-ца…

Г-ца Добродуш! Беше се напълно самозабравил, когато я покани на вечеря! Сега, когато долната половина на тялото му гореше и то не непременно по причина на г-ца Добродуш, това можеше да се окаже проблем. Е, какво пък, мислеше си Влаго, докато влизаше в офиса си. Може би щеше да открие ресторант с много мекички седалки…

По-бързо от светлината

„Старомодната“ поща е по-бърза от семафорите

Пощенският началник доставя лично и заявява: „Мерникът не е вдигнат“

Изумителни сцени пред пощенската станция

Заглавията грабнаха погледа му в момента, в който видя вестника. Той за малко не изкрещя.

Вярно, че беше казал всичко това, но тогава беше говорил с невинно усмихващата се г-ца Захариса Крипслок, не беше давал изявления за целия свят! Тя беше записала всяка дума точно, както си беше, но някак се беше получило… това.

Влаго никога не се беше интересувал от вестниците. Той беше артист. Не го интересуваха големите машинации. Той премяташе хората, докато ги гледаше откровено в очите.

Снимката обаче си я биваше. Конят изправен на задни копита, шапката с крила и най вече леко размазаният вид, поради скоростта. Беше внушително.

Той се отпусна донякъде. Все пак, мястото се беше раздвижило. Писмата се доставяха. Вярно, това до голяма степен се дължеше на повредата в семафорите, но може би хората скоро щяха да осъзнаят, че няма нужда да плащаш тридесет пенса, за да получи сестра ти в Сто Лат твоето писмо след час (евентуално), когато може да платиш пет пенса и тя да го получи утре сутрин.

Станли почука и отвори вратата.

— Чаша чай, г-н Мустак? — предложи той. — И кифличка, сър.

— Ти си ангел в много нетипичен човешки облик, Станли — каза Влаго като седна много внимателно и потръпна.

— Благодаря, сър — отвърна Станли скромно. — Нося ви няколко съобщения, сър.

— Благодаря, Станли — мина известно време преди Влаго да съобрази, че събеседникът му е именно Станли, след което той добави: — Нека ги чуем.

— Ъм… дамата с големите дойде и каза… — Станли затвори очи. — „Кажи на Светкавицата, че ще му пратя още осем голема утре сутрин и, ако може да ме вмести в графика си за вършене на чудеса, ще приема поканата му за вечеря. Осем часа в Le Foie Heureux, среща в Кърпения Барабан в седем.“

— „Щастливият черен дроб“? Сигурен ли си? — естествено, че не грешеше, това все пак беше Станли. — Ха, там дори една проклета супа струва петнадесет долара. И трябва да чакаш три седмици да ти определят среща, за да обсъдят кандидатурата ти за резервация. Като задължително условие ти претеглят портфейла! Тя как си представя…

Погледът му попадна върху Кутията на г-н Робинсън, която си стоеше невинно в ъгъла на офиса. Той харесваше г-ца Добродуш. Повечето хора бяха… достъпни. Рано или късно можеше да открие какво им въздейства. Дори г-ца Макалариат си имаше своя лост някъде, макар че от самата мисъл му призляваше. Но Прелест Дивна се отбраняваше яростно. И за да е сигурна, че никой няма да я докопа, тя почваше да се отбранява преди още да са я нападнали. Тя беше предизвикателство и това я правеше пленителна. Тя беше цинична, с прекалено развито чувство за самосъхранение, вироглава. И Влаго имаше чувството, че за нея той е отворена книга, докато на него тя изобщо не му беше толкова ясна. Всичко това я правеше неустоима. А и да не забравяме колко възхитително изглеждаше в съвсем семпли рокли.

— Добре, благодаря, Станли. Нещо друго?

Момчето сложи пред него лист леко влажни сиво-зелени марки.

— Първите бройки по един долар — обяви той.

— Дума да няма, г-н Масур се е справил блестящо! — възкликна Влаго като се взираше в стотината зелени изображения на университетската Кула на изкуствата. — Напълно ще си заслужават единия долар.

— Да сър. Почти не се забелязва човекът, скачащ от върха — каза Станли.

Влаго дръпна листа от ръката му.

— Какво? Къде?

— Трябва ви лупа, за да го видите, сър и не на всички марки се вижда. На някои вече е паднал във водата. Г-н Масур съжалява, сър. Казва че трябва да е някаква остатъчна магия. Нали разбирате, дори само рисунка на магьосническата кула може да съдържа нещо магическо. И по други марки се появиха някои дефекти. Пресата нещо дала дефект и на някои от марките по едно пени косата на лорд Ветинари е излязла сива. Някои са останали без лепило, ама това не е проблем, ’щото има хора, дето така ги предпочитат.

— Защо?

— Казват, че марките са като истински пенита, но много по-лекички, сър.

— На теб марките харесват ли ти, Станли? — попита Влаго мило. Чувстваше се много по-добре на седалка, която не подскачаше нагоре-надолу.

Лицето на Станли светна.

— О, да, сър, много, сър. Чудесни са, сър. Изумителни!

Влаго повдигна вежди.

— Чак толкова?

— Все едно… ами все едно да съм присъствал, когато са изобретили първата топлийка, сър! — той просто сияеше.

— Вярно? Първата топлийка, а? Великолепно! Ами, в такъв случай, Станли, назначавам те завеждащ отдел „Марки“. Целия отдел. Който за момента се изчерпва с теб. Какво ще кажеш? Сигурно вече знаеш за тях повече от всеки друг.

— Така е, сър! Например, на съвсем първите отпечатани марки от едно пени са използвали различен тип…

— Браво! — прекъсна го Влаго припряно. — Много добре! Може ли да задържа този лист? Като сувенир?

— Разбира се, сър. Завеждащ отдел Марки значи. Уха. Ъм… дали ми се полага шапка?

— Щом искаш — обеща Влаго щедро, като сгъна листа и го прибра във вътрешния си джоб. Наистина, толкова по-удобни от долари. — А може би ще ти хареса и една тениска. Нали се сещаш, с надпис: „Питайте ме за марки“.

— Чудесна идея, сър! Може ли да се похваля на г-н Грош? Той толкова ще се гордее с мен!

— Разбира се. Но се върни след десет минути, моля. Ще ти дам писмо, което да доставиш лично.

Станли изтича от стаята.

Влаго отвори дървената кутия, която разпери отделенията си послушно, и потри ръце.

Хмм. Явно всеки, който беше… ами Някой в този град си вземаше хартията от Охолен и Масур. Влаго прелисти образците, с които се беше сдобил наскоро и забеляза:

Компания на Главната Линия „Бързи като светлината“

От офиса на Председателя

Съблазнително. Крайно съблазнително. Те бяха безумно богати. Дори при сегашните си проблеми, компанията беше гигант. А Влаго никога не беше срещал келнер, който да мрази парите.

Той откри един вчерашен брой на Таймс. Някъде там беше видял снимка на… да, ето я. Снимка на Грабльо Злат, Председател на Главната Линия, на някакво парти. Приличаше на натруфен пират, може би нещо като корсар, но въпреки това сигурно нямаше да му мигне окото да ви метне през борда. Чупливата черна коса, брадата, превръзката на окото и, о, богове, това какаду… що за вид беше това само?

Влаго не беше обръщал особено внимание на Компанията на Главната Линия. Знаеше, че е твърде голяма и, доколкото беше чувал, държи на служба цяла частна армия, понеже в планините, където с дни можеше да не се мярне ни един стражник, нещата понякога загрубяваха. Очевидно не беше добра идея се опитваш да ограбиш хора, които държат закона в свои ръце. Те имаха склонността да бъдат доста крайни.

Но това което Влаго планираше, не беше кражба. Той дори не беше убеден, че реално ще наруши закона. Да се въртят номера на оберкелнери можеше да мине за обществено полезно дело.

Той отново погледна снимката. Какъв би бил подписът на такъв човек?

Хмм… дребен и полегат, така би изглеждал почеркът на Грабльо Злат. Той беше толкова цветист, толкова значима светска личност, имаше толкова ярко присъствие, че човек, запознат с тези неща, не можеше да не си помисли, че пред себе си има поредното парче стъкло, опитващо да блести като диамант. Същността на фалшификацията беше чрез заблуда и внимателно подбиране на правилните моменти, да накараш стъклото да прилича на диамант, повече от самите диаманти.

Какво пък, струваше си да опита. Това на практика нямаше да е истинска измама.

Хмм. Дребен и полегат, да… но някой, който не беше виждал почерка на този човек би очаквал да е едър, екстравагантен и сложен, точно като него самия…

Влаго се наведе над бюрото и написа:

Оберкелнер

Щастливият Черен Дроб

 

Ще съм ви особено благодарен, ако осигурите маса за моя добър приятел г-н Мустак и неговата дама, за осем часа тази вечер.

Грабльо Злат

„Особено благодарен“ беше хубав израз. Човек като Злат сигурно сипеше бакшиши като пиян моряк.

Той сгъна писмото и тъкмо пишеше адреса, когато Станли се върна заедно с Грош.

— Имате писмо, г-н Мустак — каза Станли гордо.

— Да, ето го тук.

— Не, имам предвид, дойде писмо за вас — поясни момчето.

Те си размениха пликовете. Влаго хвърли кос поглед на своя и го отвори с палец.

— Нося лоши новини, сър — каза Грош, след като Станли излезе.

— Хм? — Влаго се беше загледал в писмото.

Пощенски началник,

Семафорната линия към Псевдополис ще се повреди утре в 9 сутринта.

Светкавичното Гну

— Дасър. Отидох до канцеларията на кочияшите и им рекох, каквото вие казахте, а те казаха да си гледате работата, пък те щели да си гледат тяхната.

— Хмм — Влаго все още не можеше да откъсне поглед от писмото. — Ти да видиш. Да сте чувал за някого на име „Светкавичното Гну“, г-н Грош?

— Какво е това гъну, сър?

— Нещо като дива крава, предполагам — каза Влаго. — Ъъ… какво казваше за кочияшите?

— Те ми се изрепчиха сър, това направиха. Аз им казах, казах им дето съм Главен Асистент пощенски Началник, пък те рекоха „и к’во от туй?“, сър. И после аз им казах, че ще ги обадя на вас и те казаха, знаете ли какво казаха, сър?

— Хмм. О, да, на всяка цена трябва да знам, Толивър — погледът на Влаго пробягваше отново и отново по писмото.

— Казаха „да бе“ — от Грош извираше праведно възмущение.

— Чудно, дали г-н Трупър ще успее да ме вмести… — отплесна се Влаго докато се взираше в тавана.

— Извинете, сър?

— О, не, нищо. Ами, тогава най-добре да отида да си поговоря с тях. Повикай г-н Помпа, ако обичаш. Нека да доведе още няколко голема с него. Имам желание да… оставя трайни впечатления у тези господа.

 

 

Игор отвори вратата в отговор на почукването.

Там нямаше никого. Той пристъпи навън и огледа улицата в двете посоки.

Там нямаше никого.

Той се прибра обратно, затвори вратата зад себе си и установи, че въпросният никой стои в коридора, където от мантията му се стича дъждовна вода, и си сваля широкополата шапка.

— А, г-н Грайл, шър — обърна се Игор към високата фигура. — Трябваше да ше шетя, че ште вие.

— Грабльо Злат пожела да ме види — беше по-скоро дихание, отколкото глас.

Игорите бяха заличили от генетичната си линия всяка склонност към потръпване преди много поколения, което беше полезно в случая. Игор не се чувстваше комфортно около създания от вида на Грайл.

— Гошподарят ви очаква… — подхвана той, но забеляза, че е останал сам.

Нямаше замесена магия и Грайл не беше вампир. Игор би разпознал и двете неща. Просто у посетителя нямаше абсолютно нищо излишно — нито излишно време, нито излишна плът, нито излишни думи. Човек не можеше да си представи Грайл да събира топлийки, да дегустира вино или дори да повръща ако е ял развален свински пай. Умът категорично отказваше да формира картина, в която например Грайл си почиства зъбите или спи. Той просто оставяше впечатлението, че прави всичко по силите си да не ви убие.

Съобразителен, както винаги, Игор слезе в своята стая до кухнята и провери дали малката му кожена чанта е стегната за път, така, за всеки случай.

В кабинета си Грабльо Злат наля малко бренди. Грайл се огледа неспокойно — явно се усещаше не на място в пространство ограничено от стени.

— За вас? — попита Злат.

— Вода — каза Грайл.

— Предполагам знаете за какво става въпрос?

— Не — Грайл не си падаше по общите приказки или по каквито и да било приказки в интерес на истината.

— Четохте ли вестника?

— Не чета.

— Знаете ли за пощенската станция?

— Да.

— Може ли да попитам откъде?

— Говори се.

Злат не продължи да настоява. Г-н Грайл имаше рядък талант и ако беше нужно да приеме малките му особености, за да се възползва от таланта му, той не възразяваше. Освен това беше надежден партньор, без колебания. Той никога не би си губил времето да изнудва някого, защото е почти сигурно, че такова нещо е първа стъпка към развръзка, при която все някой ще си намери смъртта. Ако г-н Грайл се намереше замесен в такава ситуация, той би убил веднага, без да се замисля, за да спести време и беше убеден, че всеки друг би постъпил по същия начин. Той най-вероятно беше ненормален по обичайните човешки стандарти, но нямаше как да се установи със сигурност. Може би изразът „различно нормален“ го описваше по-добре. Все пак, Грайл вероятно можеше да надвие вампир в рамките на десет секунди, но за разлика от вампира беше лишен от слабости, с изключение само на необичайната му привързаност към гълъбите. Той беше истинска находка.

— И не открихте нищо за г-н Мустак? — продължи Злат.

— Не. Баща мъртъв. Майка мъртва. Отгледан от дядото. Изпратен в училище. Малтретиран. Избягал. Изчезнал — изреди високата фигура.

— Хмм, чудя се къде е бил всичкото това време. Или кой е бил?

Грайл не си хабеше дъха да отговаря на риторични въпроси.

— Неговото присъствие е… дразнещо.

— Ясно.

И това беше най-хубавото. На Грайл наистина му беше ясно. На него рядко беше нужно да му се дава нареждане. Беше достатъчно просто да си заявиш проблема. Фактът, че си го заявил тъкмо пред Грайл сам по себе си вече беше показателен за решението на проблема, което се очертава.

— Пощенската станция е пълна с хартия. Много суха хартия — каза Злат. — Ще е срамота ако в такава хубава стара сграда вземе че пламне пожар.

— Ясно.

Друга особеност на Грайл. Той наистина не говореше много. Най вече никога не споменаваше старите случаи и предишните проблеми, които беше разрешил за Грабльо Злат. И никога не казваше неща като „Какво имате предвид?“. На него му беше ясно.

— Ще са нужни хиляда и триста долара — каза той.

— Разбира се — потвърди Злат. — Ще пратя съобщение по семафорите до вашата сметка в…

— В брой — каза Грайл.

— Злато? Не държа толкова много злато тук. Мога да го събера за няколко дни, разбира се, но мислех, че предпочитате…

— Вече не вярвам на семафорите.

— Но нашите шифри са отлично…

— Вече не вярвам на семафорите.

— Разбирам.

— Описание — попита Грайл.

— Явно никой не си спомня как изглежда. Но носи голяма златна шапка с крила и живее в сградата.

За момент нещо потрепна около тънките устни на Грайл. Явно беше усмивка, изпаднала в паника, че се намира на толкова непознато място.

— Може ли да лети? — поинтересува се Грайл.

— Уви, няма склонност да се качва на високи места — каза Злат.

Грайл се изправи.

— Ще се заема тази вечер.

— Добър човек сте вие. Т.е…

— Ясно — отвърна Грайл.