Тери Пратчет
Пощенски гамбит (14)

Глава тринадесета
Обратната страна на плика

В която се запознаваме с теорията за масовото пространство — Веролом Мекотел — Главната Линия гори — Идея, остра като бръснач — Да откриеш г-ца Добродуш — Теория на маскировката — Игор напушка — „О, миг, поспри“ — Срещу Линията — Голямото платно се спуска — Съобщението е получено

Муструм Ридкъли, Архиканцлер на Невидимия Университет, подравни щеката си и внимателно се прицели.

Бялата топка удари червена, която нежно се изтърколи в страничен джоб. Това беше много по-трудно, отколкото можеше да се очаква, защото половина билярдна маса беше заета от архивиращата система на архиканцлера^[1] и, за да стигне до джоба, топката трябваше да мине през няколко камари книжа, благодарствена картичка, череп с прикрепена към него полуизгоряла свещ и доста пепел от лула. Което тя направи успешно.

— Отлична работа, г-н Стибънс — каза Ридкъли.

— Наричам го масово пространство — каза Пондър Стибънс гордо.

Всяка организация се нуждае от поне един човек, който да е на ясно какво се случва, защо се случва и кой е отговорен, за да се случи. В НУ тази роля се изпълняваше от Стибънс, за което той искрено съжаляваше. В момента той разговаряше с Архиканцлера в ролята си на Завеждащ отдела по неуместно приложена магия и непосредствената му цел, която щеше да има дългосрочни последици, беше да се увери, че бюджетът на отдела му няма да бъде отрязан. Именно в името на тази цел му се беше наложило да инсталира дебела връзка тръбички, които сега се подаваха изпод тежката билярдна маса, преминаваха през дупка в стената и се простираха през моравата до крилото за високо-енергийна магия, където — Пондър отрони тежка въздишка — този малък билярден номер отнемаше 40 процента от руни-времето на Хекс, университетската мислеща машина.

— Подходящо име — съгласи се Ридкъли, като се прицелваше за следващия си удар.

— По аналогия с фазово пространство? — обясни Пондър с плаха надежда. — Тъкмо преди топката да се удари в предмет по масата, който не е друга топка, Хекс я премества в теоретично паралелно измерение, което разполага със свободна равна повърхност, като при това запазва скоростта на движение и посоката на топката, докато бъде възможно да я върне в това измерение. Това всъщност е изключително трудно и сложно заклинание за нереално-време…

— Да, да, много хубаво — съгласи се Ридкъли. — Какво друго, г-н Стибънс?

Пондър си погледна клипборда.

— Получихме любезно писмо от лорд Ветинари, с молба от името на Града, Университетът да обмисли възможността за прием на, да речем, двадесет и пет процента студенти в неравностойно интелектуално положение, сър.

Ридкъли вкара черната топка в джоб през купчина университетски директиви.

— Не можем да позволим на разни зарзаватчии и касапи да казват как да се ръководи университетът, Стибънс! — отсече Архиканцлерът, като се приготви да удари още една червена. — Благодари им за техния интерес и им кажи, че ще продължим традицията да приемаме сто процента пълни идиоти. Вземаме ги глуповати, изкарваме ги пращящи от знание, това винаги е била практиката в НУ. Какво друго?

— Само съобщението за голямата надпревара довечера, архиканцлер.

— О, да, вярно. Какво да го правя сега това нещо, Стибънс? Чувам, че хората масово залагат на пощата.

— Да, архиканцлер. Хората смятат, че боговете са на станата на г-н Мустак.

— А интересно, дали боговете правят залози? — зачуди се Ридкъли, докато гледаше с огромно задоволство как топката се материализира от другата страна на изоставен сандвич с шунка.

— Не ми се вярва, сър. Няма начин той да победи.

— Той не беше ли онзи дето спаси котката?

— Точно той, сър — потвърди Пондър.

— Добър момък. А за Главната Линия какво мислим? Чувам, че била заприличала на месомелачка. По тия техни кули мрат хора. Един тип в кръчмата ми каза, че бил чул, че духовете на мъртвите оператори обитавали Линията. Я да пробваме розовата.

— Да, и аз съм чувал да се говори. Мисля, че е просто градска легенда, сър — изрази мнение Пондър.

— Казват, че пътували от единия край на Линията до другия. Не ми се струва лош начин за прекарване на Вечността. В планините се откриват чудесни панорами — архиканцлерът замълча за момент замислен. — „Големият указател на Харуспекс за променливи измерения“ — каза той накрая.

— Извинете, архиканцлер?

— Това съобщение ще трябва да изпратят — поясни Ридкъли. — Никой не е казал, че ще трябва да е писмо, нали?

Той махна с ръка и върхът на щеката му се покри с тебешир.

— Дай им по едно копие от новото издание. Да го изпратят до нашия човек в Генуа. Как му беше името… кажгоде… нещо смешно беше… да му покажем, че старият Алма Патер не го е забравил.

— Вероятно имате предвид Веролом Мекотел, сър. Той изучава Комуникациите между стридите в условията на магическо поле с ниска интензивност за своето второ магическо ниво.

— Богове, те наистина ли могат да общуват? — удиви се Ридкъли.

— Явно да, архиканцлер, макар че за момента отказват да си говорят с него.

— Защо сме го натирили чак там?

— Веролом Н. Мекотел, архиканцлер? — подсказа му Пондър. — Помните ли? Онзи с ужасния дъх?

— О, имаше предвид Огнедишащото Мекотело? — възкликна Ридкъли. — Онзи дето можеше само с дъх да пробие дупка през сребърна плоча?

— Да, архиканцлер — отвърна Пондър търпеливо.

Муструм Ридкъли винаги обичаше да триангулира новата информация от няколко различни гледни точки.

— Вие съобразихте, че там в блатата на никого няма да му прави впечатление. И ако благоволите да си спомните, позволихте му да вземе със себе си един омнископ?

— Така ли било? Колко предвидливо от наша страна. Веднага се свържи с него и му кажи да очаква съобщението.

— Добре, Архиканцлер, но мисля да изчакам няколко часа, защото в Генуа е все още нощ.

— Това си е тяхно мнение — отвърна Ридкъли като пак се прицелваше. — Потърси го веднага, човече.

 

 

Огън в небесата…

На всички беше известно, че горната част на кулите се тресе, когато през Линията минава съобщение. Някой ден някой щеше да направи нещо по въпроса. И всички стари оператори знаеха, че ако свързващият прът, задвижващ клапите на долната линия, бъде изтласкан нагоре да ги отвори в същия момент, в който свързващият прът на горната линия бъде смъкнат надолу да затвори клапите от другата страна на кулата, кулата ще се наклони. От една страна тя биваше избутвана, а от другата теглена, което имаше ефект подобен на колона войници маршируващи в крак по стар мост. Това само по себе си не беше опасно, освен ако не се повтореше отново и отново, така че люлеенето и накланянето станат критични. Но пък колко ли често можеше да се случи такова нещо?

При всяко преминаване на Кълвача през поредната кула, толкова често. Беше като заболяване, което атакува само слабите болнави организми. То не би навредило на Старата Линия, защото в онези времена по Линията работеха хора, които веднага биха спрели трафика и биха изчистили съобщението от барабана си, сигурни, че действията им ще бъдат оценявани от висшестоящи, които разбират как работят кулите и, които биха постъпили по същия начин.

То обаче щеше да навреди на Линията в сегашното й положение, защото онези хора вече ги нямаше. От операторите се очакваше да изпълняват нареждания, ако не искат да им отрежат заплатите, а ако се появеше проблем, той не беше тяхна грижа. Вината беше на идиота, който изобщо е приел такова съобщение. Никого не го беше грижа за тях и всички в централното управление бяха идиоти. Никой не ги слушаше и те не поемаха никаква отговорност. От Централата дори бяха подхванали инициатива Служител на месеца като израз на загрижеността им за колектива, което беше най-сигурният признак, че пет пари не дават за колектива.

Реалността днес беше такава, че от операторите се очакваше да придвижват кода възможно най-бързо и никой не искаше да бъде звеното, което ще забави системата. Затова те се взираха в предходната кула докато им изтекат очите и блъскаха клавишите със скоростта на човек танцуващ по горещи камъни.

Така една след друга кулите бяха поразени. Някои се запалиха, когато клапите се откъснаха, удариха се в покрива на кабината и разляха запалено масло. Няма никакъв начин да се бориш с огъня в дървена кутийка двадесет метра над земята. Единственият изход беше да се спуснеш по въжето за спешни случаи, да се отдалечиш на достатъчно разстояние и да наблюдаваш шоуто.

Четиринадесет кули бяха в пламъци, преди някой да реши да спре съобщението. И след това какво? Хората бяха получили ясни заповеди — докато течеше това съобщение, по Линията беше забранено да преминава, каквото и да било друго. Така че какво да правят сега?

Влаго се събуди с горящата Главна Линия в главата си.

Светкавичното Гну искаше да я съсипе и после да я изгради наново. И той разбираше защо, но разбираше също, че няма да се получи. Все някъде по Линията ще се намери някой инженер, който да рискува работата си, като прати допълнителни инструкции: „Това съобщение е самата смърт, карайте по-полека“. И това щеше да е краят. Е, вероятно щеше да отнеме ден-два да достигне Генуа, но пък те разполагаха със седмици. И след това някой щеше да сравни полученото съобщение с изпратеното. И Злат щеше веднага да се развика, не, той направо щеше да вдигне шум до небесата. Щеше да заяви, че някой е фалшифицирал съобщението и щеше да бъде прав. Не, трябваше да има друг начин.

Все пак идеята на Гнуто беше в правилната посока. Те действително трябваше да подменят съобщението, но трябваше да го направят като хората.

Влаго отвори очи. Пак беше на бюрото си, но някой беше сложил възглавница под главата му.

Кога за последно беше спал в нормално легло? О, да, онази нощ, когато г-н Помпа го беше настигнал. Беше прекарал няколко часа в наето легло с матрак, който си стоеше мирно и не беше пълен с камънаци. Истинско блаженство. След това непосредствено изминалите дни се изнизаха пред очите му и той изстена.

— Добро Утро, Г-н Муштак — поздрави го г-н Помпа от ъгъла. — Бръсначът Ви Е Наточен, Чайникът Ври И Съм Сигурен, Че Чаят Скоро Ще Е Готов.

— Кое време е?

— Обедно, Г-н Муштак. Вие Се Прибрахте Едва Призори — укори го големът.

Влаго отново простена. Шест часа до началото на надпреварата, когато върху главата му щяха да се стоварят последиците от всичките му хитроумни планове и нищо чудно да я смажат.

— Цари Огромно Оживление — уведоми го големът. — По Всеобщо Съгласие, Надпреварата Ще Стартира На Площад Сатор.

Влаго се взираше в отражението си и слушаше с едно ухо. Той винаги беше повишавал залозите — автоматична реакция. Не си губеше времето да обещава възможното. Всеки можеше да постигне възможното. Трябва да обещаеш невъзможното, защото ако откриеш правилния начин, току виж си успял да го осъществиш, или поне да разшириш малко границите на възможното. А ако се провалиш — какво пък, целта ти е била невъзможна поначало.

Този път обаче беше прекалил. Нямаше да има нищо срамно в това да си признае, че карета, теглена от коне не може да пътува хиляда мили в час, но Злат щеше да се възползва от това и да ги смаже. И пощата завинаги щеше да си остане старомодна, изостанала и неспособна да се конкурира с гиганта. Злат пък щеше да намери начин да изцеди още малко живот от Линията и още хора щяха да умрат от чиста алчност.

— Добре Ли Сте, Г-н Муштак — попита големът зад гърба му.

Влаго се взря в собствените си очи и забеляза пламъчето, което играеше там.

Олеле.

— Порязахте Се, Г-н Муштак — каза му г-н Помпа. — Г-н Муштак?

Направо да си бях прерязал гърлото, помисли Влаго. Но тази мисъл беше второстепенна, сбутана в ъгъла от голямата мрачна мисъл, която постепенно се настаняваше в ума му.

Погледнеш ли в бездната, ще видиш нещо, което се надига и се протяга към светлината. То шепнеше: Направи го. Ще проработи. Вярвай ми.

Олеле. Такъв план наистина щеше да проработи, помисли си Влаго. Беше простичък и смъртоносен като бръснач. Но би хрумнал само на човек, лишен от всякакви скрупули. Какъвто Влаго очевидно беше.

Ще те убия, г-н Злат. Ще те убия по много специален начин, начинът, по който действа един мръсник, лъжец и измамник. Ще ти отнема всичко освен живота. Ще ти отнема парите, репутацията и приятелите. Ще увия думи около теб, докато се превърнат в задушаващ пашкул. Няма да ти оставя нищо, нито дори надежда…

Той внимателно приключи с бръсненето и избърса сапуна от лицето си. В интерес на истината, нямаше особено много кръв.

— Мисля, че една солидна закуска ще ми дойде добре, г-н Помпа. А после трябва да се погрижа за някои неща. Междувременно бихте ли ми намерили метла с хубава здрава дръжка? Брезова например? И после нарисувайте по дръжката малко звезди.

Импровизираните гишета бяха задръстени от клиенти. Когато Влаго се появи в залата, глъчката утихна за момент, а после тълпата избухна в бурни приветствия. Той кимаше с глава и махаше весело на множеството и веднага беше обграден от хора, размахващи пликове. Той се постара да подпише, колкото може повече.

— Събра се много поща за Генуа, сър! — възторжено му извика г-н Грош, като си пробиваше път между хората. — Никога не съм виждал такова нещо, никога!

— Много добре, отлично — мърмореше Влаго.

— И пощата за боговете също се увеличи — продължи Грош.

— Радвам се, да го чуя, г-н Грош — съгласи се Влаго.

— Получихме първите марки за Сто Лат, сър! — извика Станли, като размахваше няколко листа хартия над главата си. — Първите копия са пълни с дефекти, сър!

— Много се радвам за теб — каза му Влаго. — Но сега ми се налага да се погрижа за някои неща.

— Ама, разбира се — г-н Грош му намигна. — Някои неща, а? Както кажете, сър. Отдръпнете се, моля, направете път на пощенския началник!

Грош разбута клиентите и Влаго, като избягваше хората, които му подаваха бебета за целуване или се опитваха да си откъснат парче от дрехата му, се измъкна навън.

След това, като се придържаше към задните улички, той намери местенце, което сервираше съвсем прилична закуска, включваща двойка наденички, яйца, бекон и пържени филийки. Надяваше се храната да замести изгубения сън.

Цялата работа беше ужасно раздухана. Хората закачаха знамена и издигаха сергии на площад Сатор. Гъстата подвижна тълпа, която обичайно запълваше улиците на Анкх-Морпорк, беше почнала да се отдръпва и стича в една посока. Довечера щеше да запълни площада във вид на плътна човешка маса, на която, разбира се, можеха да се продадат разни неща.

Накрая той събра кураж и се отправи към Съюза на големите. Беше затворено. Върху покритата с дъски витрина се бяха появили нови графити. Бяха нарисувани с пастели ниско над земята и твърдяха, че: „Голмите са акани“. Явно добрите стари тесногръди традиции бяха предадени на новото поколение с тъпа и зла упоритост.

Кукличките, помисли си той трескаво. Живееха при някаква нейна леля. Дали беше споменала името й? Той се затича натам.

Първоначално Кукличките беше самостоятелно селце, но после градът го беше погълнал. Жителите му обаче все още не се чувстваха съвсем приобщени към градската маса, затова пазеха местните си обичаи и говореха почти неразбираем местен диалект. Влаго не разбираше нито думичка. Той обикаляше тесните улички и отчаяно се оглеждаше за… как точно щеше да я намери? По тънката струйка дим?

Всъщност, това не беше лоша идея.

Той намери къщата осем минути по-късно и заудря по вратата. За негово облекчение отвори му тя самата. Погледна го и попита:

— Как?

А той отвърна:

— Продавачи на тютюн. Не са много жените наоколо с подобен навик.

— Браво, умник. И какво искаш сега?

— Ако ми помогнеш, мога да съсипя Злат окончателно — изстреля Влаго. — Помогни ми. Моля те? Кълна се в честта си на напълно неблагонадежден тип!

Това поне си спечели бегла усмивка, но тя веднага беше заместена от обичайното изражение на дълбоко подозрение. После тя очевидно взе решение.

— Най-добре влез и ме изчакай в гостната — тя отвори вратата до края.

Стаята беше малка, тъмна и преливаща от почтеност. Влаго седна внимателно на ръба на един стол, като се стараеше да не размества нищо, докато дочуваше приглушените женски гласове някъде по коридора. След малко г-ца Добродуш се вмъкна и затвори вратата след себе си.

— Надявам се, че не съм притеснил семейството ти — каза Влаго.

— Казах им, че ме ухажваш — отвърна му тя. — Затова служат гостните. Сълзите от радост и надеждата в очите на майка ми са рядка гледка. Та, за какво все пак си дошъл?

— Трябва да знам всичко за баща ти — каза Влаго. — Как точно са му отнели Линията. Пазите ли още документите?

— Не вършат работа. Един адвокат ги прегледа и каза, че на практика нямаме основание…

— Аз смятам да апелирам пред по-висш съд — каза Влаго.

— Адвокатът каза, че би отнело месеци подготовка… — продължи тя, с надеждата да намери нещо, за което да се хване.

— Аз ще намеря кой да се погрижи. Но пазите ли някакви стари книжа, счетоводни книги, каквото и да било?

— Какво ще правиш с тях? — настоя да знае, г-ца Добродуш.

— Най-добре да не знаеш. Наистина. Аз знам какво правя, Трънчо, но е най-добре ти да на знаеш.

— Ами, има един голям кашон книжа — каза г-ца Добродуш несигурно. — Предполагам, че мога да го изпусна тук някъде докато разтребвам…

— Добре.

— Но сигурен ли си, че мога да ти имам доверие?

— По този въпрос? Богове, не! Баща ти се е доверил Злат и виж какво го сполетя! На твое място аз не бих си имал доверие. Но понеже съм на моето си място, си вярвам.

— Странно нещо, г-н Мустак, колкото повече ме убеждаваш, че си неблагонадежден тип, аз толкова повече ти вярвам — отбеляза г-ца Добродуш.

Влаго въздъхна.

— Знам, Трънчо, смахната работа, а? Това е то, да умееш да обработваш хората. Та ще ми донесеш ли тоя кашон, моля?

Тя донесе всичко с озадачена физиономия.

Отне му целия следобед и дори тогава Влаго не беше напълно сигурен, но поне беше успял да запълни цял бележник със записки. Беше като да търсиш пирани във вода, задръстена с водорасли. По дъното беше пълно с кости. Но макар че от време на време нещо проблясваше, нямаше начин да си сигурен, че си открил истинска риба. Единственият начин да си сигурен, беше да скочиш във водата.

До четири и половина площад Сатор вече беше претъпкан.

Най-хубавото нещо на златния костюм и шапката с крила беше, че когато ги смъкнеше, Влаго вече не беше себе си. Той се превръщаше в още едно незабележимо лице в тълпата, което човек можеше бегло да си помисли, че е виждал и преди.

Той си пробиваше път из навалицата към пощенската станция. Никой не го удостои с втори поглед. Повечето не му отделяха и първи. По някакъв начин, който не беше осъзнал досега, той беше съвсем сам. Винаги се беше старал да е сам. Така беше най-безопасно.

Проблемът беше, че златният костюм му липсваше. Вярно, че всичко беше преструвка, но Златният човек беше добър образ. Той не искаше да бъде забравен и не искаше да бъде само бледо подобие на истинска личност. Защитен от своята крилата шапка, той можеше да твори чудеса или поне да прави така, че да изглежда сякаш твори чудеса, което си е почти същото. Във всеки случай щеше да му се наложи да извърши поредно чудо след около два часа. В това нямаше съмнение.

Е, какво пък…

Той заобиколи пощата отзад и се канеше да се вмъкне вътре, когато една фигура, скрита в сенките му подвикна:

— Пръссст!

— Вероятно имаш предвид „Псст“? — попита Влаго.

Нормалния Алекс се измъкна от сянката. Беше навлякъл старата си работническа винтяга с логото на Главната Линия и носеше огромен шлем, украсен с рога.

— Малко ще се забавим с платното… — започна той.

— Защо ти е тоя шлем? — прекъсна го Влаго.

— За маскировка — обясни Алекс.

— Голям шлем с рога?

— Да. Толкова много бия на очи, та на никого не му хрумва, че се опитвам да остана незабелязан, затова изобщо не си правят труда да ме забележат.

— Само крайно интелигентен човек може да измисли нещо такова — внимателно формулира отговора си Влаго. — Та какво все пак се случва?

— Трябва ни повече време — каза Алекс.

— Какво? Надпреварата стартира в шест!

— Да, ама няма да е достатъчно тъмно. Няма да успеем да вдигнем платното поне до шест и половина. Ще ни забележат ако подадем глави преди това.

— О, я стига, другите кули са толкова далече, кой ще ви види?

— Хората по пътя ще са доста по-близо — обясни Алекс.

— По дяволите! — Влаго беше забравил за тях. Щеше да е достатъчно само някой да си спомни по-късно, че е мярнал хора на старата магьосническа кула и всичко щеше да пропадне.

— Виж, ние ще сме готови на време — каза Алекс, като го гледаше в лицето. — Там горе успяваме да работим доста бързо. Просто ни трябва половин час пълен мрак, може би плюс още няколко минути.

Влаго прехапа устни.

— Добре, мисля, че мога да ви го осигуря. Ти се връщай да им помагаш. Но не трябва да почвате без мен, ясно? Вярвай ми!

Напоследък доста хора беше помолил да му вярват, помисли си Влаго, докато мъжът се отдалечаваше. Дано наистина да беше спечелил доверието им.

Той се качи в офиса си. Златният костюм висеше на закачалката. Влаго го облече. Имаше работа за вършене. Беше скучна, но трябваше да се свърши. И той се зае.

В пет и половина паркетът изскърца, когато г-н Помпа влезе в стаята, влачейки метла след себе си.

— Скоро Ще Стане Време За Надпреварата, Г-н Муштак — каза той.

— Трябва да довърша няколко неща — отвърна Влаго. — Да се погрижа за тези писма от строители и архитекти, а също и… о, да, някой моли да му изцеря брадавиците. Наистина трябва да се погрижа за тия бумаги, г-н Помпа.

 

 

Усамотен в кухнята на Грабльо Злат, Игор внимателно написа бележката си. Трябваше да спазва етикета. Не можеше просто да се измъкне нощем като някой крадец. Трябваше да разчисти, да се погрижи килерът да е зареден, да измие чиниите и да си вземе от кухненския бюджет точно толкова, колкото му се полагаше.

Беше наистина срамота. Тази работа не беше никак лоша. Злат не очакваше кой знае какво от него и Игор се забавляваше да тероризира останалата прислуга. Поне повечето то тях.

— Толкова е тъжно, че ни напускате, г-н Игор — каза г-жа Глоубъри, готвачката, като попи очите си с кърпичка. — Вие бяхте истински свеж полъх наоколо.

— Няма как, г-жо Глоубъри, налага ше — отвърна Игор. — Ще ми липшва вашият пай ш дроб и бъбреци, уверявам ви. Шърцето ми ше штопля, като видя жена, която жнае как ше ополжотворяват оштатъци.

— Изплетох ви нещо, г-н Игор — каза готвачката и колебливо му подаде меко пакетче.

Игор го отвори внимателно и извади от вътре скиорска маска на бели и червени ивици.

— Да ви пази топло на болтовете — каза г-жа Глоубъри и се изчерви.

Игор се почувства разкъсан от колебания за момент. Той харесваше и уважаваше готвачката. Не беше срещал друга жена, която толкова умело да си служи с наточени ножове. Понякога си струваше да се заобиколи Кодексът на Игорите.

— Г-жо Глоубъри, не бяхте ли ми шпоменала, че имате шештра в Куирм? — попита той.

— Точно така, г-н Игор.

— Мишля, че моментът е много подходящ да я пошетите — каза Игор твърдо. — Моля, не ме питайте жащо. Шбогом, шкъпа Г-жо Глоубъри. Ще жапажа най-толпи шпомени жа вашия дроб.

 

 

Оставаха десет минути до шест.

— Ако Тръгнете Веднага, Ще Сте На Площада Съвсем На Време За Началото На Надпреварата — издудна големът от ъгъла.

— Работата ми е обществено значима, г-н Помпа — отвърна Влаго сурово, зачетен в поредното писмо. — Демонстрирам подобаващото внимание при изпълнение на служебните си задължения.

— Да, Г-н Муштак.

Той изчака до шест и десет с идеята да спечели още пет минути, като измине пътя до площада с небрежна лека стъпка. Когато излезе от пощата, големът се затътри след него в пълен противовес на всичко небрежно и леко.

Тълпата се раздели да му направи път и от няколко места се чуха подвиквания и смях при вида на метлата, която беше метнал на гръб. По нея бяха нарисувани звезди, следователно тя беше магическа метла. С помощта на такива суеверия, хората градяха империи.

Открийте дамата, открийте дамата… не беше просто игра, а истинска наука. Е, помагаше и да умееш да държиш три карти в рехава купчинка. В това беше ключът. Влаго въртеше картите добре, но тези чисто механични трикове му се струваха скучни, някак под неговото ниво. Имаше други начини да подведеш, разсееш, ядосаш хората. Гневът винаги беше полезен. Гневните хора допускаха грешки.

В центъра на площада имаше малко празно пространство около дилижанса, на чиято капра Оловния Джим се беше изпъчил гордо. Конете лъщяха, а каретата блестеше на светлината от фенерите. Хората, които го чакаха събрани около каретата, не блестяха чак толкова.

Имаше няколко представители на Линията, няколко магьосника и, разбира се, Ото Вик, иконографистът. Те се обърнаха да погледнат Влаго с изражения вариращи от облекчение до дълбоко подозрение.

— Още малко и щяхме да ви дисквалифицираме, г-н Мустак — каза Ридкъли строго.

Влаго връчи метлата на г-н Помпа.

— Моля за извинение, архиканцлер. Работех по дизайна на някои марки и напълно съм изгубил представа за времето. О, добър вечер, професор Пелк.

Професорът по Морбидна библиомантия му се усмихна широко и повдигна един буркан.

— И професор Гушко е тук. Старчето искаше лично да види за какво е всичкият тоя шум.

— А това е г-н Пони от Главната Линия — обяви Ридкъли.

Влаго стисна ръката на инженера.

— Г-н Злат не е ли тук? — попита той и намигна.

— Той, ъъ, наблюдава от каретата си — отвърна инженера и изгледа Влаго нервно.

— Е, щом вече и двете страни са тук, г-н Стибънс ще даде на всеки по едно копие от съобщението — каза архиканцлерът. — Г-н Стибънс?

Два пакета бяха предадени на двамата мъже. Влаго разви своя и се разсмя шумно.

— Но това е книга! — каза г-н Пони. — Цяла нощ ще отнеме да я кодираме. И има диаграми!

Добре, почва се, помисли си Влаго и се впусна в действие като кобра. Той дръпна книгата от ръцете на изумения Пони, прелисти набързо страниците, хвана един сноп и го откъсна, с което изтръгна удивено възклицание от тълпата.

— Ето на — каза той, като върна откъснатите страници. — Това е вашето съобщение, сър — страници 79 до 128. Ние ще доставим остатъка от книгата, а получателят ще добави откъснатите страници по-късно, ако те изобщо пристигнат.

Той забеляза, че професор Пелк го гледа укорно и добави:

— И съм убеден, че накрая книгата ще изглежда съвсем като нова!

Беше глупав жест, но беше също голям, шумен, смешен и жесток и, ако Влаго не знаеше как да спечели вниманието на публиката, значи нищо не знаеше. Г-н Пони отстъпи вкопчен в откъснатите страници.

— Не съм казал… — подхвана той, но Влаго го прекъсна.

— Все пак, ние имаме такава голяма карета, за една малка книжка.

— Просто изображенията се кодират по-дълго… — протестираше г-н Пони.

Той не беше свикнал с такива неща. С машините не му се налагаше да спори.

Влаго съумя да си придаде неподправено загрижен вид.

— Вярно, че това изглежда несправедливо — каза той и се обърна към Пондър Стибънс. — Вие, не смятате ли, че това е несправедливо, г-н Стибънс?

Магьосникът изглеждаше озадачен.

— Но веднъж като свършат с кодирането, ще им отнеме само няколко часа да пратят текста до Генуа — отвърна той.

— Въпреки това, за мен е важно — продължи Влаго. — Не искам никакво несправедливо предимство. Задръж засега, Джим — извика той към кочияша. — Ще дадем на щракалките малко преднина да се приготвят.

След това той се обърна към Пондър и г-н Пони с абсолютно невинно изражение.

— Един час достатъчен ли ще е господа?

Тълпата избухна. Богове, ама съм добър, помисли си Влаго. Ако можеше само този миг да не свършва…

— Г-н Мустак — повика го някой. Той огледа лицата и я забеляза.

— А, г-це Захариса. Моливът ви в готовност ли е?

— Сериозно ли смятате да изчакате докато хората от Линията кодират съобщението си? — попита тя. Думите й бяха изречени през смях.

— Точно така — каза Влаго и се изпъна като хвана реверите си с ръце. — Ние в пощенската служба сме хора на честта. Впрочем, дали може да се възползвам от тази възможност да спомена новата ни Зелева марка?

— Дали не отивате твърде далече, г-н Мустак?

— Чак до Генуа, скъпа моя! Споменах ли, че лепилото е с вкус на зеле?

В този момент Влаго не би могъл да се спре, пари да му даваха. Това беше всичко, за което той живееше: да танцува по ръба на лавината, да измисля света в движение, да бръкне в умовете на хората и да ги дирижира, както си иска. Точно в търсене на това чувство той пробутваше стъкла вместо диаманти, въртеше картите с измамната Дама, стоеше усмихнат пред банкови чиновници, докато те преглеждаха фалшиви ордери. Чувството, което придаваше смисъл на живота му — суровото необуздано вълнение от това да си изпиташ късмета до края.

Грабльо Злат се промъкваше между хората като акула между малки рибки. Той хвърли на Влаго внимателно овладян поглед и се обърна към г-н Пони.

— Проблем ли има, господа? — попита Злат. — Става късно.

Сред тишина нарушавана от отделни хихикания Пони се опита да обясни, доколкото самият той схващаше какво се случва.

— Разбирам — каза накрая Злат. — Явно ви е приятно да се подигравате с нас, г-н Мустак? Тогава позволете ми от името на Главната Линия да ви уверя, че няма да възразим, ако потеглите веднага. Мисля, че можем да ви отпуснем няколко часа.

— Ама разбира се — съгласи се Влаго. — Ако от това ще се почувствате по-добре.

— Отлично ще се почувствам дори — увери го Злат намръщен. — Най-добре би било, г-н Мустак да сте вече далеч от тук.

Влаго усети в гласа на Злат точно нотката, която беше очаквал. Той говореше разумно, сякаш просто излага факти, но очите му мятаха мълнии, а скритата нотка в гласа му беше кръвожадна. И тогава Злат попита:

— Впрочем, как се чувства г-н Грош? Разтревожих се, когато чух, че е бил нападнат.

— Нападнат ли, г-н Злат! Не, той беше ударен от паднала греда — каза Влаго, а на ум допълни: И с този въпрос ти сам си подписа смъртната присъда. Не те чака никаква милост.

— А. Явно са ме осведомили погрешно. Занапред ще знам да не вярвам на слухове.

— Ще предам благопожеланията ви на г-н Грош — увери го Влаго.

Злат повдигна шапка.

— Сбогом, г-н Мустак. Желая ви късмет във вашия похвален опит. По пътищата се срещат опасни хора.

Влаго вдигна собствената си шапка и отговори:

— Възнамерявам съвсем скоро да ги оставя зад себе си, г-н Злат.

Ето на, помисли си той. Говорим си сладко и милата дама от вестника си мисли, че се разбираме чудесно или поне, че сме цивилизовани бизнес конкуренти, които са суховато учтиви по между си. Е, време е да обърнем листа. Или в този случай — плика.

— Сбогом, дами и господа — извика Влаго. — Г-н Помпа, бъдете така добър да сложите метлата в каретата, моля.

— Метла? — веднага се наостри Злат. — Тази метла? Със звезди по дръжката? Вземате със себе си летяща метла?

— Да, ще ни бъде от полза, ако каретата се повреди — обясни Влаго.

— Архиканцлер, аз протестирам! — Злат се извъртя рязко. — Този мъж се кани да отлети до Генуа!

— Нямам никакви такива намерения и съм възмутен от това обвинение — възрази Влаго.

— Затова ли изглеждате толкова уверен? — изръмжа Злат. Наистина прозвуча като изръмжаване, малък признак, че търпението му се пропуква.

Една метла можеше да развие свръхзвукова скорост. Беше достатъчно само няколко кули да се повредят, а те се повреждаха достатъчно често, и щеше да е напълно възможно човек, пътуващ с метла да изпревари семафорите до Генуа. Най вече, понеже метлата можеше да лети по права линия, вместо да следва извивките, които правеха пътят и Главната Линия. Щеше да е нужно Линията да извади наистина лош късмет, а човекът на метлата вероятно би замръзнал до смърт над планините, но с метла можеше да се отлети до Генуа за един ден. Беше напълно възможно.

Лицето на Злат се беше превърнало в злорада маска. Ето че беше разкрил плана на Влаго.

Върти се Дамата, върти, къде ще спре, не знаем ни аз, ни ти…

В това беше ключът към всяка измама и заблуда. Погрижи се жертвата никога в нищо да не е сигурна. Ако пък нещастникът се окаже сигурен в нещо, погрижи се то да е погрешното нещо.

— Настоявам тази метла да бъде свалена от каретата! — обърна се Злат към архиканцлера, което не беше добър ход от негова страна. Човек не можеше да настоява пред магьосниците. Можеше любезно да ги замоли. Злат продължаваше: — Ако г-н Мустак има съмнения в оборудването си, предлагам да се откаже още сега.

— Ще се наложи да минем по някои доста опасни пътища — оправда се Влаго. — Метлата може да се окаже жизнено важна.

— Налага се да се съглася с този… джентълмен — каза Ридкъли, явно недоволен да хаби тази дума по адрес на Злат. — Някак си, не изглежда правилно, г-н Мустак.

Влаго разпери ръце.

— Щом настоявате, ще оставим метлата, разбира се, макар че това е в наш сериозен ущърб. Но в такъв случай бих искал да помоля за равностойно отношение.

— За какво говорите? — попита магьосникът.

— Кулите разполагат с коне, в случай, че се повредят — обясни Влаго.

— Това е обичайно! — сопна се Злат.

— Всъщност, обичайно е само в планините — възрази Влаго спокойно. — И то само в най-отдалечените кули. Но подозирам, че днес сте осигурили по един кон за всяка кула. Това си е същински пони-експрес, архиканцлер, ще ме прощавате г-н Пони. Така те биха могли да изпреварят каретата ни без да пратят дори дума по семафорите.

— Да не би да твърдите, че ще изпратим съобщението по ездачи! — каза Злат.

— Вие твърдяхте, че се каня да летя — отвърна му Влаго. — Ако г-н Злат не е уверен в оборудването си, предлагам да се откаже още сега.

И ето, че лицето на Злат помръкна. Той вече не беше просто раздразнен. Беше преминал в кристално ясните спокойни води на чистата изпепеляваща ярост.

— Така че нека потвърдим, че това няма да е надпревара между коне и летящи метли — обобщи Влаго. — Ще се състезават дилижансът срещу семафорите. Ако каретата се повреди, ние поправяме каретата. Ако семафорна кула се повреди, вие поправяте кулата.

— Звучи справедливо — обяви Ридкъли. — Така да бъде. Бих искал обаче да кажа няколко думи на г-н Мустак насаме.

Архиканцлерът метна ръка на раменете на Влаго и го отведе зад каретата. След това се приведе напред, докато лицата им се оказаха само на сантиметри едно от друго.

— Нали сте наясно, че като нарисувате няколко звезди по напълно обикновена метла, това няма автоматично да я направи летяща? — попита магьосникът.

Влаго се взря в млечно сините му, невинни като на дете очи. По-точно като на дете, което много усърдно се старае да изглежда невинно.

— Небеса, няма ли?

Магьосникът го потупа по рамото.

— Усещам, че е най-добре да не ви се меся — заключи той доволно.

Злат се усмихваше, когато Влаго се появи отново.

Беше невъзможно да се устои и затова Влаго не устоя. Повишавай залога. Винаги изпробвай късмета си, защото никой друг няма да го направи вместо теб.

— Какво ще кажете за един малък личен облог, г-н Злат — каза той. — Просто, за да направим нещата… интересни?

Злат понесе въпросът привидно добре, ако човек не забелязваше малките издайнически знаци…

— Уважаеми г-н Мустак, нима боговете одобряват хазарта? — отвърна той и се изсмя късо.

— Та нима целият живот не е една голяма лотария, г-н Злат? — каза Влаго. — Какво ще кажете за… сто хиляди долара?

Това беше. Последната капка. У Грабльо Злат нещо видимо се прекърши.

— Сто хиляди? Откъде очаквате такива пари да ви паднат в ръцете, г-н Мустак?

— О, не очаквам да падната в ръцете ми просто така. Първо събирам ръце за молитва, г-н Злат, както всички знаят — отвърна Влаго за всеобщо удоволствие.

Той отправи към председателя най-безочливата си усмивка.

— А вие имате ли откъде да намерите сто хиляди?

— Ха! Приемам облога! Ще видим кой ще се смее утре — изрепчи се Злат.

— Нямам търпение! — каза Влаго.

И ето, че вече ми падна в ръцете, допълни той наум. В ръцете си ми. Сега си вбесен. Вземаш грешни решения. Вървиш по ръба. Той се качи на каретата и се обърна към множеството.

— До Генуа, дами и господа. До Генуа или по дяволите!

— Все някой ще стигне и там — извика някой от тълпата.

Влаго се поклони и, когато се изправи погледът му срещна този на Прелест Дивна Добродуш.

— Ще се омъжите ли за мен, г-це Добродуш? — извика той.

От тълпата се понесе едно общо „Ооооо“, а Захариса извъртя глава като котка, погнала поредната мишка. Колко жалко, че вестникът има само една първа страница!

Г-ца Добродуш издуха кръгче цигарен дим.

— Все още не — отговори тя спокойно.

Това си спечели смесен хор от приветствия и освирквания.

Влаго помаха, седна до кочияша и извика:

— Да потегляме, Джим.

Джим изплющя с камшик само заради ефектния звук и каретата потегли сред бурни аплодисменти. Влаго погледна назад и видя г-н Пони, които решително си пробиваше път в посока към Могилната Кула. После се обърна напред, облегна се и се вгледа в улицата, осветена от фенерите на каретата.

Може би златото, което носеше по себе си толкова време, беше почнало да се просмуква под кожата му. Усещаше, че го изпълва нещо като лека мъгла. Когато помръдна ръка беше убеден, че тя остави следа от искри след себе си. Все още се носеше на крилата на опиянението.

— Джим, нормално ли ти изглеждам? — попита той.

— На тая светлина, не се вижда много добре — каза кочияшът. — Може ли да те питам нещо?

— Да, разбира се.

— Защо даде на ония нещастници само средните страници?

— По две причини, Джим. Първо, така ние изглеждаме благородни, докато те изглеждат като ревливи деца. И второ, точно тези страници съдържаха всички цветни картинки. Чувам, че отнемало ужасно дълго да се кодират.

— Толкова ти е остро пипето, г-н Мустак, че сигурно сече думите! А? Тъй ами!

— Карай като вихър, Джим!

— О, знам аз как да накарам хората да оцъклят очи, хич не го мисли! Хайа! — камшикът изплющя отново и шумът от препускащи копита отекна от сградите.

— Шест коня? — попита Влаго докато трополяха по Широката улица.

— Ами, случаят е добър да се покажем малко пред хората — каза кочияшът.

— Намали като стигнеш старата магьосническа кула. Аз ще сляза там. Ти намери ли си охранители?

— Да, г-н Мустак, четирима — каза му Джим. — Снишили са се вътре. Мъже с репутация и чест. Знаем се от младини: Хари „Ламята“, Тап „Черепотрошачката“, Буен „Тежката телесна“ и Джо „Безносия“ Влекач. Те са ми аверчета, сър, и всички с удоволствие се записаха за малката ни ваканция в Генуа.

— Аха, носиме си кофички и лопатки — изръмжа глас от вътрешността на каретата.

— На тях разчитам повече, отколкото на дузина стражници — съобщи Джим ведро.

Каретата продължи напред и скоро излезе от предградията. Пътят стана по-груб, но тя елегантно се люлееше на стоманените си амортисьори.

— Като ме оставиш може малко да намалиш. Няма нужда да изтощаваш конете — каза Влаго след малко.

Осветено от фаровете на каретата лицето на Джим засия лукаво.

— Значи това ти е Планът, а сър?

— Наистина чудесен план, Джим! — каза му Влаго.

Сега оставаше само да се погрижи планът му да се провали.

 

 

Светлините на каретата изчезнаха и оставиха Влаго сред хладния мрак. От тук леко сияещият димен похлупак на Анкх-Морпорк приличаше на голяма гъба, издуваща се към звездите. Храстите шумоляха наоколо, а бризът донесе миризмата на зеле от безкрайните ниви.

Влаго изчака докато очите му се приспособиха към мрака. Разпозна кулата — стълб тъмнина, ненарушавана от звезди. Сега му оставаше само да си проправи път през гъстия, бодлив шубрак осеян с възлести коренища…

Той издаде уговорения вик на сова. Но тъй като не беше орнитолог, викът всъщност прозвуча като човек, казващ „Ууу, ууу“.

От дъбравата се извисиха ответните викове на местните сови. Това обаче не бяха обикновени сови. Те живееха в магьосническа кула, където и еднодневен престой можеше да те побърка. Това нямаше видим ефект върху совите, освен че виковете им напомняха всеки звук в познатата и непозната вселена. Дочуваха се отенъци от рев на слон, може би писък на хиена и дори тънка нотка от пружина на матрак.

Когато шумотевицата утихна един глас прошепна на няколко метра от Влаго.

— Г-н Мустак, аз съм Адриън. Дайте ръка и да вървим преди другите пак да са се изпокарали.

— Те се карат? За какво?

— Направо са се хванали за гушите! Хванете това въже. Хванахте ли се? Добре. Следвайте го и ще се движите по-бързо. Ние открихме проход и опънахме въжето по него.

Те забързаха между дърветата. Човек трябваше съвсем да се приближи до кулата, за да види бледото сияние струящо през разбитата врата в основата. Неустановения Адриън беше прикрепил няколко от своите хладни светлини по стените. Камъните се разместиха нестабилни под краката на Влаго докато той се изкачваше по тях, но той не им обърна внимание и се втурна по витата стълба толкова бързо, че като стигна върха главата му се въртеше.

Лудия Ал го подхвана за раменете.

— Няма страшно, остават ни още десетина минути.

— Щяхме да сме готови преди двадесет минути, ако някой не беше изгубил чука — измърмори Нормалния Алекс, като опъваше някаква жица.

— Какво бе! Нали го сложих в кутията с инструменти! — оправда се Лудия Ал.

— Да, при ключовете!

— Е, и?

— Кой с всичкия си ще търси чук в отделението за гаечни ключове?

Под тях совите пак се развикаха.

Влаго бързо ги прекъсна.

— Вижте, това сега не е от значение, нали?

— Този човек — заяви Нормалния Алекс като посочи Ал обвинително с един ключ, — този човек е луд!

— Не толкова луд, колкото някой който си държи болтовете подредени по размери в бурканчета от мармалад — парира Лудия Ал.

— Това е съвсем здравомислещо действие! — разгорещи се Алекс.

— Но всички знаят, че най-забавното на болтовете е да ровиш из тях! Освен това…

— Готово е — вметна Неустановения Адриън.

Влаго погледна нагоре. Семафорът на Гнуто се издигаше в нощта, точно както се беше издигал на покрива на пощенската станция. Зад него, обърната към града, имаше голяма Н-образна структура, издигаща се над височината на семафора. Приличаше на мачта на кораб, като приликата се задълбочаваше от жиците които я поддържаха изправена. Те потрепваха от лекия бриз.

— Трябва да си разстроил някого — каза Адриън, когато другите двама се укротиха. — Преди около двадесет минути мина съобщение от самия Злат. Казваше, че Основното съобщение трябва да мине по линията паралелно и всички трябва да се постараят да не променят и думичка от него. Освен това забрани всеки друг трафик, докато не мине последващо съобщение, което го разрешава. Обеща им да уволни целия персонал на кула, която не следва стриктно тези инструкции.

— Което отново ни показва, че Главната Линия предимно се грижи за хората си — отбеляза Влаго.

Неустановения Адриън и Лудия Ал отидоха до голямата рамка и почнаха да развиват някакви въжета. Добре, каза си Влаго, а сега да им хвърля бомбата…

— Има само една малка промяна в плана — каза той и си пое дълбок дъх. — Няма да пратим Кълвача.

— Какви ги говориш? — Адриън изпусна въжето, което държеше. — Това беше целият план!

— О, аз ще унищожа Линията — увери го Влаго.

— Да де, точно както бяхме планирали — каза Ал. — Злат сам си изкопа гроба. Виж, Линията така или иначе вече сама се разпада. Тя от самото начало започна по-скоро като експеримент. Ние можем да изградим нова, по-добра и по-бърза линия.

— Как? — възрази Влаго. — Откъде ще вземете пари? Аз имам идея как да унищожим Компанията, но без да пипаме кулите. Те са били откраднати от Добродуш и неговите партньори. Аз мога да им ги върна. За да се изгради нова по-добра линия, старата трябва да продължи да работи. Тя трябва да осигури нужните средства!

— Това е нещо, което бих очаквал да чуя от Злат — сопна се Ал.

— Това е самата истина. Алекс, ти поне си с всичкия си, обясни му! Нека Линията продължи да работи, докато кулите бъдат подменяни една по една без трафикът да спре дори за миг — той махна с ръка към мрака навън. — Хората, работещи на кулите искат да се гордеят с работата си, нали? Работата е трудна и им плащат мизерно, но те живеят, за да придвижват кода. Компанията ги е притиснала в ъгъла, но те продължават да предават сигнала.

Адриън подръпна въжето си.

— Хей, платното не иска да се развие — обяви той към кулата като цяло. — Трябва да се е закачило някъде докато го навивахме…

— Вижте, убеден съм, че Кълвачът ще проработи — продължаваше Влаго. — Вероятно ще успее да остави достатъчно много кули извън строя достатъчно дълго време. Но Злат ще намери начин да се измъкне. Не разбирате ли? Ще вдигне шум до небесата, че това е саботаж!

— Е и? Той да си вика — до няколко часа ще разчистим всичко и никой няма дори да заподозре, че сме били тук.

— Аз да взема да се кача и да го освободя, а? — попита Адриън като подръпваше платното.

— Да съм казвал, че няма да се получи? — Влаго го отпрати с жест. — Виж, Ал, това няма да се реши с насилие. Вместо огън, ще използваме думи. Ще разкажем на света каква несправедливост е била извършена с Линията.

— Говорил си с Човекоядката? — попита Алекс.

— Да — потвърди Влаго.

— Но нищо не може да се докаже — продължи Алекс. — Чухме, че всичко било напълно законно.

— Съмнявам се — възрази Влаго. — Но така или иначе няма значение. На мен не ми се налага да доказвам нищо. Казах ви, всичко опира до думите — как можеш да ги усучеш, да ги извъртиш в умовете на хората, така че те да си мислят, това което ти искаш да си мислят. Ще подменим съобщението с наше собствено, но знаете ли какво — момчетата в кулите ще са доволни да препращат нашето съобщение. И когато хората го чуят, те ще искат да му повярват, защото предпочитат да живеят в свят, където такива неща се случват. Накрая ще се окаже моята дума, срещу тази на Злат, а аз въртя думите по-добре от него. Аз мога да го съсипя само с едно изречение, г-н Луд, без да разрушавам кулите. И никой никога няма да разбере как съм го направил…

Зад тя се дочу тихо възклицание и шумът от бързо развиващо се платно.

— Вярвайте ми — настоя Влаго.

— Никога повече няма да ни падне такъв шанс — каза Лудия Ал.

— Именно! — каза Влаго.

— Знаеш ли, че на всеки три кули се пада по един загинал служител? — разпалено каза Ал.

— Да, но пък вие отлично знаете, че те никога няма наистина да загинат докато Линията е жива — отвърна Влаго.

Беше изстрел на сляпо, но беше попаднал в целта. Влаго го усети и побърза да продължи.

— Линията е жива, докато трафикът тече и те живеят с него. Това е тяхното вечно Пътуване към дома. Нима ще им попречите? Не може да ги спрете! Няма да ги спрете! Но аз мога да спра Злат! Вярвайте ми!

Платното се изду, сякаш кулата се канеше да отплава. Беше 25 метра високо, 10 метра широко и потрепваше на вятъра.

— Къде е Адриън? — попита внезапно Влаго.

Те се втренчиха в платното. Изтичаха до ръба на кулата. Надвесиха се и се взряха в мрака под тях.

— Адриън? — подвикна Влаго с треперлив глас.

Отдолу чу отговор.

— Да?

— Какво правиш?

— Ами, такова… Вися си тук. Една сова току-що ми кацна на главата.

Зад себе си Влаго чу лек шум от разкъсване. Нормалния Алекс беше изрязал малък отвор в платното.

— Ето на, задава се! — докладва той.

— Кое? — не разбра за момент Влаго.

— Съобщението! Препращат го от Кула 2. Погледни — каза Алекс и се отмести да му направи място.

Влаго погледна през прореза назад към града. В далечината кулата мигаше. Лудия Ал бързо застана до таблото за управление на тяхната малка кула и хвана лостовете.

— Добре, г-н Мустак, давай да го чуем тоя твой план — каза той. — Алекс, помогни ми. Адриън… ами, дръж се, става ли?

— Совата се опитва да ми натика умряла мишка в ухото — недоволно сподели гласът под тях.

Влаго затвори очи, събра мислите, които се въртяха в главата му часове наред, и заговори.

Високо зад него масивното платно скриваше от поглед сигнала на предходната кула. Пред него, малката кула на Светкавичното Гну беше точно толкова голяма, че светлините й да изглеждат на следващата кула сякаш идват от много по-голяма кула, много по-далеч назад. Което беше възможно, понеже нощем се виждаха единствено светлините.

Семафорът се заклати, когато клапите почнаха да щракат. И ето че напред полетя ново съобщение…

То съдържаше само няколкостотин думи. Когато Влаго приключи, щракалките продължиха още малко докато предадат последните букви и също замряха.

След малко Влаго попита:

— Дали ще го предадат нататък?

— О, да — отвърна Лудия Ал с равен глас. — Ще го предадат. Седиш си в кула някъде в планината и получаваш такова съобщение? Ще се погрижиш да напусне кулата ти възможно най-бързо.

— Не знам дали да ти стисна ръката или да те метна от кулата — каза Нормалния Алекс мрачно. — Това беше зловещо.

— Що за човек би измислил такова нещо? — попита Лудия Ал.

— Човек като мен. Дайте да изтеглим Адриън, а? — каза Влаго бързо. — И после най-добре да се връщам в града.

 

 

Омнископът е един от най-могъщите магически инструменти и следователно един от най-безполезните.

Той може да ви покаже цялото битие съвсем лесно. Но, за да го накарате да ви покаже някаква определена част от битието се искаха чудеса от храброст. Защото битието реално е толкова огромно — понеже включва всичко, което е възможно да се случи, ще се случи, се е случило, би трябвало или би могло да се случи във всички възможни вселени — че да откриеш нещо точно определено в него е ужасно тежка задача. Преди Хекс да беше развил таумаритмите, които позволяваха да се изпълни в рамките на един ден работа, която преди отнемаше десет години на петстотин магьосника, омнископите служеха предимно като огледала, поради абсолютно черната си повърхност. Оказа се, че са толкова наситено черни, защото вселената се състои предимно от „нищо особено“. Така поколения магьосници си бяха подстригвали брадите изправени срещу самото сърце на мрака, изпълващ космоса.

Съществуваха много малко управляеми омнископи. Те се изработваха трудно и струваха скъпо. И магьосниците никак не изгаряха от желание да ги изработват, понеже, макар да беше вълнуващо да надникнеш във вселената, не беше никак приятно, когато вселената също се втренчи в теб.

Освен това магьосниците не виждаха какъв е смисълът да улесняват живота на хората. Освен ако хората не бяха самите магьосници. Ето защо омнископите бяха редки, ценни и деликатни предмети.

Но днес имаха специален повод и затова Университетът беше отворил врати за по-богатата, по-изтупана и по-хигиенична част от Анкх-Морпоркското висше общество. Беше подредена дълга маса за втория чай. Нищо прекалено — няколко дузини печени птици, студена сьомга, стотина линейни метра салатен бар, малка планина хлебчета, едно-две бурета бира и разбира се влакчето със сосове, марината и гарнитури, понеже по всеобщо мнение една количка не стигаше. Хората бяха напълнили чиниите си и се въртяха наоколо, като водеха неангажиращи разговори, но най вече Присъстваха. Влаго се вмъкна незабелязано, понеже всички се бяха обърнали към най-големия омнископ, с който разполагаше Университетът.

Архиканцлер Ридкъли удари отстрани по рамката му и го разтресе.

— Нищо не се получава, г-н Стибънс! — извика той. — Пак показва онова проклето огнено око!

— Сигурен съм, че това е правилният… — подхвана Пондър, който се суетеше зад големия диск.

— Аз съм, сър, Веролом Мекотел — чу се глас откъм омнископа. Огненото око се отдръпна назад и беше заменено от огромен огнен нос. — Тук съм в терминалната кула на Генуа, сър. Съжалявам за зачервяването. Мисля, че съм алергичен към водорасли, сър.

— Здравейте, г-н Мекотел! — изрева Ридкъли. — Как сте? Как върви…

— … проучването на стридите…

— … проучването на стридите?

— Ами не много добре, сър. Развих доста неприятен…

— Много добре. Какъв си късметлия момко! — продължи да крещи Ридкъли, като дори събра ръце пред устата си, за да си усили гласа. — Аз самият не бих възразил срещу една почивка в Генуа по това време на годината! Слънце, море и плаж, а?

— Всъщност, сър, сега е влажният сезон и съм малко притеснен от мухъла, който е почнала да покрива омни…

— Чудесно — извика Ридкъли. — Обаче не можем да си седим тук и да нищим дреболии цял ден. Пристигнало ли е нещо? Всички сме в трепетно очакване.

— Дали може само да се отдръпнете малко назад, г-н Мекотел? — прекъсна го Пондър. — А вие няма нужда да крещите, архиканцлер.

— Ама той е на другия край на света! — отсече Ридкъли.

— Не е точно така, сър — отвърна Пондър с добре тренирано търпение. — Добре, г-н Мекотел, можете да продължите.

Хората зад архиканцлера се скупчиха напред. Г-н Мекотел пък отстъпи. Всичко това идваше малко в повече на човек, който си прекарваше деня сам в компанията на миди.

— Ъм, получих съобщение от семафорната линия, сър, но… — подхвана той.

— А нещо по пощата? — попита Ридкъли.

— Не, сър, нищо.

От събралото се множество се дочуха подвиквания, освирквания и общ смях. От своя сенчест ъгъл Влаго видя лорд Ветинари, застанал точно до архиканцлера. Огледа и останалите присъстващи и забеляза Грабльо Злат, стоящ сам, настрана и изненадващо, без да се усмихва. И в този момент Злат също го забеляза.

Един поглед беше достатъчен да разклати вярата му, да посее съмнение.

Г-н Злат, запознайте се със страха. Той е точната противоположност на надеждата. Знаеш, че нищо не може да се обърка, сигурен си, че няма как да се обърка…

Но все пак — кой знае.

Пипнах те.

Веролом Мекотел се покашля.

— Ъм, не съм сигурен, че това е съобщението, което архиканцлер Ридкъли е изпратил — каза той, а гласът му беше станал писклив и нервен.

— Защо мислиш така, човече?

— Защото то така си пише — поколеба се Мекотел. — Пише, че е от мъртви хора…

— Имаш предвид, че е старо съобщение? — попита Ридкъли.

— Ъм, не, сър. Ъм… дали да не взема да го прочета, а? Искате ли да го прочета?

— Точно затова сме се събрали, човече!

В големия стъклен диск Мекотел прочисти гърло.

„Кой ще изслуша мъртвите? Ние, които загинахме, за да могат думите да летят, изискваме възмездие. Това се престъпленията на Съвета на директорите на Главната Линия: кражба, незаконно присвояване, предадено доверие, корпоративно убийство…“