Метаданни
Данни
- Серия
- Светът на диска (33)
- Оригинално заглавие
- Going Postal, 2004 (Пълни авторски права)
- Превод от английски
- Деница Минчева, 2010 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 9 гласа)
- Вашата оценка:
История
- — Добавяне
Глава седма
Словесна гробница
Изобретяването на дупките — Г-н Мустак изказва мнение — Консервираният магьосник — Обсъждане задницата на лорд Ветинари — Обещание за доставка — Г-н Хобсън избира Борис
Г-н Масур, разположен в своя древен офис, пропит с аромат на масла и мастило, беше впечатлен от своя странен млад посетител в златен костюм и шапка с крила.
— Явно разбирате от хартия, г-н Мустак — каза той докато Влаго прелистваше мострите. — Чудесно е, когато клиентът знае какво иска. Аз лично смятам, че с хартията не може да се прави компромис.
— Важното е марките да не могат да се фалшифицират лесно — обясни Влаго, като продължаваше да разгръща мостра след мостра. — От друга страна обаче не искаме марка от едно пени да ни струва тъкмо едно пени.
— Тук ще ви помогнат водните знаци, г-н Мустак — вметна г-н Масур.
— Да, но все пак може да се фалшифицират — възрази Влаго и бързо добави, — от това, което съм чувал.
— О, на нас са ни известни всички номера, г-н Мустак, вие изобщо не берете грижа — успокои го г-н Масур. — Напълно сме в крак с последните изобретения. Химическо обезцветяване, магически сенки, мастила активиращи се по график, предлагаме абсолютно всичко. Произвеждаме хартията, клишетата, а дори и печатаме за някои от най-значимите фигури в този град, макар, разбира се, да не мога да ви разкрия имената им.
Той се отпусна назад в изтъркания си кожен стол и надраска нещо набързо в бележника си.
— Можем да ви отпечатаме двадесет хиляди марки от едно пени, на хартия без покритие, с лепилен слой. Ще ви струва по два долара на всеки хиляда бройки плюс настройките за изработката — предложи г-н Масур. — Ако ги искате без лепило, цената е с десет пенса по-ниска. Но ще трябва да си намерите някой да ги нареже.
— Няма ли някаква машина, с която да се нарежат? — попита Влаго.
— Не. Няма как да се получи с толкова малки размери. Съжалявам, г-н Мустак.
Влаго измъкна лист кафява хартия от джоба си и я вдигна пред себе си.
— Това познато ли ви е, г-н Масур?
— Я, това хартия за топлийки ли е? — усмихна се широко г-н Масур. — Ха, това ми навява толкова спомени. Мисля, че старата ми колекция още събира прах на тавана. Винаги съм си мислел, че може и да има някаква стойност, ако…
— Наблюдавайте, г-н Масур — прекъсна го Влаго, като внимателно хвана хартията с две ръце и дръпна.
Станли влагаше болезнено старание да забожда топлийките си на една линия. Дори човек с микрометър не би могъл да се справи по-добре. Хартията леко се скъса по протежение на линията от дупчици. Влаго хвърли поглед на г-н Масур и вдигна вежди многозначително.
— Цялата работа е в дупките — обясни той. — За къде ще сме без дупки…
Изминаха три часа. Бригадири бяха натоварени със задачи. Сериозни мъже в гащеризони струговаха разни елементи, други мъже заваряваха елементите един към друг, правеха проби, променяха едно, разпробиваха друго, после разглобиха малка ръчна преса и я сглобиха с изменения. Влаго се мотаеше наоколо, очевидно отегчен, докато сериозните мъже бърникаха, измерваха, демонтираха и монтираха наново, подрънкваха, смъкваха или повдигаха разни части и едва накрая се спряха, за да наблюдават как г-н Масур и Влаго официално пробват преобразуваната преса…
Чънк…
На Влаго му се струваше, че всички са затаили дъх толкова напрегнато, та чак прозорците се бяха извили навътре. Той протегна ръка, взе от плота листа хартия, перфориран на малки правоъгълници, и го повдигна.
После откъсна една марка.
Прозорците се върнаха в обичайното си състояние. Хората си възвърнаха обичайното дишане. Никой не се развика тържествуващо. Това не бяха мъже, които си подвикват и се потупват по гърба, когато си свършат добре работата. Вместо това те запалиха лули и си закимаха един на друг одобрително.
Г-н Масур и Влаго си стиснаха ръцете над перфорираната хартия.
— Патентът е ваш, г-н Масур — каза му Влаго.
— Много мило, г-н Мустак, наистина много мило от ваша страна. О, ето ви малък сувенир…
Един чирак беше дотърчал с лист хартия. За изумление на Влаго тя вече беше покрита с марки — все още без лепило и перфорация, но съвършени миниатюрни копия на неговата рисунка за марките от едно пени.
— Иконодиаболично гравиране, г-н Мустак — обясни г-н Масур, като видя изражението на Влаго. — Никой не може да ни обвини, че сме изостанали! Разбира се, като за първи път има някои малки дефекти, но в началото на следваща седмица…
— Марките от едно пени и два пенса ми трябват за утре, г-н Масур — каза Влаго твърдо. — Не ми трябва съвършенство, а експедитивност.
— Ама как сте се разбързал, г-н Мустак!
— Човек винаги трябва да действа бързо, г-н Масур. Никога не се знае кой го застига!
— Ха! Да! Ъ… хубав девиз, г-н Мустак, много хубав — похвали го г-н Масур, като се усмихваше неуверено.
— А марките от пет пенса и един долар ще ми трябват в други ден, моля.
— Ще си подпалите петите от толкова бързане, г-н Мустак! — отбеляза Масур.
— Нужно е движение, г-н Масур, нужен е полет!
На връщане към пощенската станция Влаго бързаше, колкото можеше да си позволи без да изглежда подозрително, и се чувстваше леко засрамен.
Охолен и Масур му бяха допаднали. Той обичаше фирми, където реално можеш да разговаряш с някой от хората, чиито имена висят на табелата над входа. Това говореше, че те най-вероятно не са мошеници. Харесаха му и снажните, яки, непоклатими работници, в които разпозна всички качества, които на него му липсваха — стабилност, солидарност, чест. Няма голяма полза да се опитваш да измамиш струг или чук. Затова те бяха добри хора, за разлика от него…
Точно в момента обаче основната разлика между тези хора и Влаго беше, че те вероятно нямаха снопове открадната хартия натикани под саката си.
Наистина не трябваше да го прави, наистина. Обаче г-н Масур беше толкова любезен и енергичен и беше покрил бюрото си с мостри на своите чудесни продукти, а докато сглобяваха перфориращата преса хората се суетяха около нея и никой не обръщаше внимание на Влаго и затова той беше… разтребил. Не успя да се удържи. Та той беше мошеник. Какво друго очакваше Ветинари?
Докато влизаше в пощата видя пощальоните да се връщат от обиколките си. Г-н Грош го очакваше с леко притеснена усмивка.
— Как върви, пощенски инспектор? — поздрави го Влаго весело.
— Доста добре, сър, доста добре. Добри новини — хората почнаха да ни дават писма за доставяне. Не са много и някои са, ъм, закачливи, но си плащат по едно пени за всяко. До тук се събраха седем пенса, сър — допълни той гордо и му връчи монетите.
— Леле, боже, довечера ще му отпуснем края! — възкликна Влаго докато вземаше монетите и прибираше писмата в джоба на сакото си.
— Простете, сър?
— А, нищо, г-н Грош. Браво на вас! Ъм… споменахте нещо за добри новини. Това означава ли, че има и новини от противоположния тип?
— Ами… на някои хора не им се нрави да си получат пощата, сър.
— Достави ли сме я до грешната врата? — попита Влаго.
— О, не, сър. Просто старите писма не винаги са желани. Не и, когато се окаже, че съдържат завещание. В смисъл на Последна воля, сър — натърти старецът. — В смисъл, когато стане ясно, че преди двадесет години мамините бижута не са попаднали у правилната дъщеря. Един вид.
— Олеле — отбеляза Влаго.
— Наложило се стражата да се намеси, сър. На улица Уивър се вдигнала „свада“, както им викат по вестниците. И в офиса ви чака една дама, сър.
— О, богове, нали не е някоя от дъщерите?
— Не, сър. Тя списва за Таймс. Не може да им се има вяра, сър, макар че съставят свестни кръстословици — добави Грош конспирационно.
— За какво съм й притрябвал?
— Нямам представа, сър. Сигур’ ’щото вий сте пощенският началник.
— Върви и… предложи й чай или нещо такова, моля — каза Влаго като потупваше сакото си. — Аз ще отида… да се освежа…
Две минути по-късно, след като беше прибрал откраднатата хартия на сигурно място, Влаго влезе в офиса си.
Г-н Помпа стоеше до вратата, огненият му поглед беше сведен и цялата му стойка беше на голем, чиято единствена задача в момента е да съществува. Посетителката седеше на стола до бюрото на Влаго.
Той я премери с поглед. Определено привлекателна, но облеклото й беше подбрано така, сякаш този факт не е от значение, докато в същото време успяваше деликатно да го подчертае. По някаква необяснима причина турнюрите се бяха върнали на мода в града. Тя обаче се беше ограничила само с едно хълмче отзад на роклята си, което й придаваше наперен силует без да е нужно да носи петнайсе’ кила опасно бельо, състоящо се предимно от натегнати пружини. Беше блондинка, но беше прибрала косата си в мрежа, очевидно внимателно подбрана прическа. В същото време върху главата й беше кацнала малка ненатрапчиво модна шапчица, която не изпълняваше никаква конкретна цел. До стола си беше отпуснала голяма чанта с презрамка, на коляното си крепеше бележник и имаше брачна халка.
— Г-н Мустак — посрещна го тя ведро. — Аз съм г-ца Крипслок. От Таймс!
Така, значи носи халка, но се представя, като Госпожица, съобрази Влаго. Третирай внимателно. Вероятно им Възгледи. Не се опитвай да й целунеш ръка.
— И как мога да съм полезен на Таймс? — попита той, като седна и се постара усмивката му да не е снизходителна.
— Наистина ли смятате да доставите всичката натрупана поща, г-н Мустак?
— Стига да е възможно, да — потвърди Влаго.
— Защо?
— Това ни е работата. В дъжд, сняг или нощен мрак — точно както пише над входната врата.
— Чухте ли за безредиците на улица Уивър?
— Чух, че било свада.
— Опасявам се, че нещата се влошиха. Когато си тръгвах от там, бяха запалили една къща. Това не ви ли тревожи? — г-ца Крипслок вдигна молив решително.
Влаго запази безизразна физиономия, докато мислите му хвърчаха бясно.
— Съгласен съм, че хората не би трябвало да подпалват къщи. Но знам също така, че г-н Паркър от Гилдията на Търговците в събота ще се ожени за младежката си любов. Това известно ли ви е?
Г-ца Крипслок не беше известена и старателно си записа всичко, което Влаго й каза за писмото на зарзаватчията.
— Това е много интересно. Веднага ще го посетя. Значи според вас да се доставя старата поща е добра идея?
— Да се доставя пощата е единствената идея — каза Влаго колебливо. Стори му се че дочува едва доловим шепот.
— Проблем ли има? — попита г-ца Крипслок.
— Какво? Не! Какво казвах… Да, така е правилно. Историята не може да бъде отречена, г-це Крипслок. Ние сме общуващи създания! — Влаго повиши глас в опит да заглуши шепота. — Пощата трябва да се движи! Трябва да бъде доставяна!
— Ъм… няма нужда да крещите, г-н Мустак — каза журналистката като се облегна назад.
Влаго се постара да се стегне и шепотът сякаш заглъхна.
— Съжалявам — той прочисти гърло. — Да, възнамеряваме да доставим всичката поща. Ако хората са се преместили, ще опитаме да ги издирим. Ако са починали, ще доставим на наследниците им. Пощата ще бъде доставена. На нас е възложено да я доставим и ние ще оправдаем доверието. Какво друго можем да направим? Да я изгорим? Да я хвърлим в реката? Да отворим писмата, за да решим дали си струва да се доставят? Не, писмата са ни били поверени и единствената възможност е да бъдат доставени.
Шепотът почти беше замрял и той продължи.
— Освен това ни трябва място. Пощенската станция ще се прероди — той измъкна листа с отпечатани марки. — С помощта на ето това.
Тя ги прегледа учудена и попита:
— Малки рисунки на лорд Ветинари?
— Марки, г-це Крипслок. Ако залепите една от тях на писмото си, това ще ви гарантира, че писмото ще бъде доставено, където и да е в рамките на града. Това е първи образец, но утре вече ще ги продаваме готови за залепяне и перфорирани, за да се улесни употребата им. Изобщо, смятам максимално да улесня нашите клиенти да ползват пощенските услуги. Естествено, ще ни отнеме малко време да се изправим на крака, но съвсем скоро планирам да сме в състояние да доставяме поща до всеки адрес, навсякъде по света.
Това беше глупаво изказване, но езикът му се беше развързал.
— Не сте ли прекалено амбициозен, г-н Мустак? — попита тя.
— Съжалявам, но не мисля, че имам избор — отвърна Влаго.
— Всъщност аз имах предвид съществуването на семафорите.
— Семафорите? О, да, те вършат чудесна работа, ако ви е нужно да получите стойностите от пазара на сливи в Генуа. Но можете ли да запечатате с любяща целувка съобщение пратено по семафорите? Може ли такова съобщение да попие сълзите, които ще отроните над него? Можете ли да го помиришете или да приложите хербаризирано цвете? Писмото е повече от съобщение. А и семафорите са толкова скъпи, че средният гражданин може да ги ползва само в случай на сериозна криза: ДЯДО УМРЯ ПОГРЕБ ВТОР. Целодневната ви надница ще отиде, за да изпратите съобщение, заредено с човешки емоции и топлота, колкото хвърлен нож. Писмото обаче е истинско.
Той млъкна. Г-ца Крипслок пишеш бясно, а внезапният интерес на един журналист към нечие изказване винаги е притеснителен. Особено когато изказващият се подозира, че мнението му е почти толкова ценно, колкото камара птича тор. А ако отгоре на всичко журналистът се е ухилил широко, това вече не вещае нищо добро.
— Хората се оплакват, че семафорната линия става все по-скъпа, бавна и ненадеждна — подхвърли тя. — Какво мислите по този въпрос?
— Мога да ви кажа само, че днес назначихме пощальон, който е на осемнадесет хиляди години — отвърна Влаго. — Той не се поврежда как да е.
— А, да, големите. Според някои хора…
— Как е малкото ви име, г-це Крипслок? — попита Влаго.
Жената поруменя за момент, но после каза:
— Захариса.
— Благодаря ви, аз съм Влаго. Моля, не се смейте. Големите… смешно ви е, виждам…
— Просто се закашлях, честно — увери го репортерката, като вдигна ръка към гърлото си и се окашля неубедително.
— Простете, прозвуча ми като смях. Вижте, Захариса, на нас ни трябват пощальони, чиновници, сортировачи — ще ни трябват много служители. Пощата ще се раздвижи, но ми трябват хора, които да ми помогнат да я раздвижим. Всякакви хора. А, благодаря, Станли.
Момчето се беше появило с две различни чаши чай. На едната имаше нарисувано симпатично коте, само дето суровите сблъсъци в легена за миене на посуда го бяха издраскали толкова, че изглеждаше като да страда от бяс в последен стадий. Другата чаша закачливо информираше света, че клиничната лудост не е задължително условие за наемане на служба, но повечето букви бяха избледнели и беше останало:
Не е задължително да си луд,
за да работиш тук, но помага
Той внимателно ги постави на бюрото на Влаго — Станли правеше всичко крайно внимателно.
— Благодаря ти — повтори Влаго. — Ъм… вече можеш да тръгваш, Станли. Защо не помогнеш за сортирането, а?
— В залата има един вампир, г-н Мустак — каза Станли.
— Това е Ото — побърза да каже Захариса. — Нали не… възразявате срещу вампирите?
— Хей, ако си има две ръце и може да стои здраво на краката си, ще го взема на служба!
— Той вече си има работа — засмя се Захариса. — Той е нашият главен иконографист. Прави колекция иконографии на трудови хора. Ще сме ви благодарни ако позволите да снима и вас. За първа страница.
— Какво? Не! — отказа Влаго. — Моля ви, не!
— Той е много добър.
— Да, обаче… обаче… — подхвана Влаго и в главата му мисълта продължи така: не мисля, че дори способността да се сливам почти изцяло с лицата по улиците ще ме спаси ако някой има моя снимка.
На глас обаче каза:
— Не искам да бъда изтъкван над отрудените хора и големи, които изправят пощенската служба на краката й! Все пак ние работим в екип.
— Да, но екипът е съставен от отделни личности. Пък и вие сте човекът, който носи шапката с крила и златния костюм. Хайде де, г-н Мустак!
— Добре, добре, нямах желание да влизам в такива подробности, но това противоречи на религиозните ми убеждения — Влаго вече беше успял да съобрази какво да отговори. — Забранено е да си правим каквито и да било изображения, те открадват по малко от душите ни, нали разбирате.
— Вие сериозно ли вярвате в това? — изуми се Захариса.
— Не, разбира се, че не. Не по принцип. Обаче човек не може да се отнася с религията все едно е бюфет, нали така? Т.е. не можеш да кажеш: „да, моля, ще си взема малко небесен рай и порция божествено провидение, обаче нека не прекаляваме с колениченето и не искам нито троха забрана на изображенията, тя ми разстройва стомаха“. Религията се сервира като едно цяло блюдо… иначе, просто няма смисъл.
Г-ца Крипслок го гледаше наклонила глава.
— Вие работите за негова светлост, нали?
— Разбира се, това е обществена служба.
— И предполагам ще ми кажете, че преди сте бил чиновник, нищо особено?
— Точно така.
— Макар че името ви вероятно наистина е Влаго фон Мустак, защото не ми се вярва някой да си избере такъв псевдоним — продължи тя.
— Много ви благодаря!
— Струва ми се, че вие отправяте предизвикателство, г-н Мустак. В момента семафорите имат много проблеми. Много се шуми за всички работници, които компанията уволни и как останалите работят като роби, и ето че вие се появявате свеж и пълен с идеи.
— Аз съм напълно сериозен, Захариса. Вижте, хората вече почнаха да ни поверяват нови писма за доставка!
Той ги извади от джоба си и ги разпери пред нея.
— Вижте, тук има едно до Кукличките, още едно до Дремещия хълм, едно за… Слепия Йо…
Тук жената го прекъсна.
— Ама той е бог. Това може да е малко трудно.
— Не — заяви Влаго остро, като прибираше писмата обратно. — Ще доставяме и на боговете, щом трябва. Той има три храма в този град, няма да има проблем.
И ето че тя напълно беше забравила за снимката, слава богу.
— Виждам, че сте находчив човек. Кажете г-н Мустак, добре ли познавате историята на това място?
— Не, не особено добре. Например много живо ме вълнува къде са попаднали големите полилеи.
— Не сте ли говорил с професор Пелк?
— Кой е той?
— Много съм изненадана. Ще го намерите в Университета. Той беше включил цяла глава относно пощата в своята книга на тема… о, беше нещо свързано с натрупаните маси писмен текст, които развиват собствено съзнание. Предполагам поне знаете за хората, които загинаха тук?
— О, да.
— Професорът каза, че това място ги е влудило някак. Е, всъщност, това беше нашата интерпретация на неговите думи. Той каза нещо далеч по-сложно. Трябва да ви го призная, г-н Мустак. Да приемете длъжност, на която вече са загинали четирима души. Това не може да го направи кой да е.
Да, съгласи се наум Влаго, нужно е да си пълен идиот.
— Вие самият не сте ли забелязал нещо странно наоколо? — продължи тя.
Ами, мисля, че тялото ми попътува във времето, макар краката ми да бяха здраво стъпили в настоящето, но не съм убеден, че не е било халюцинация; за малко да умра под лавина от пликове и писмата ми говорят. Това бяха думите, които Влаго се постара да не изрече, защото има неща, които не можеш да кажеш, когато пред теб някой е отворил бележник. Това, което каза на глас беше:
— О, не. Това е хубава стара сграда и аз изцяло възнамерявам да й върна предишната слава.
— Чудесно. На колко сте години, г-н Мустак?
— Двадесет и шест. Това от значение ли е?
— Обичаме да сме изчерпателни — г-ца Крипслок му се усмихна сладко. — Пък и ще е от полза, ако се наложи да ви пишем некролог.
Влаго изтрополи през залата и Грош веднага се присламчи до него. Той измъкна писмата и ги натика в мазолестите ръце на Грош.
— Погрижи се да се доставят. Всичко адресирано до някой бог да се достави до неговия или нейния храм. Ако има нещо друго необичайно, отделяй го на бюрото ми.
— Току-що ни предадоха още петнадесет писма, сър. Хора смятат, че това е адски забавно!
— Плащат ли си?
— О, да, сър.
— Тогава ние ще се смеем последни — отвърна Влаго твърдо. — Няма да се бавя. Отивам да се видя с един магьосник.
По закон и традиция голямата библиотека на Невидимия университет беше отворена за обществеността, макар хората да нямаха достъп до магическите рафтове. Всъщност, повечето хора не го осъзнаваха, но в рамките на Библиотеката времето и пространството бяха усукани така, че цели километри рафтове можеха лесно да изчезнат в пространство с дебелината на слой боя.
И въпреки това хората се тълпяха в търсене на отговори, с които се предполага, че разполага всеки библиотекар, като например: „Това ли е пералнята?“, „Как се пише конспираторски?“ и редовното: „Дали имате една книга, която се сещам, че съм чел? Имаше червена корица и се оказа, че били близнаци?“
В интерес на истината, Библиотеката най-вероятно съдържаше въпросната книга… все някъде. Все някъде тя съдържаше всяка книга, написана някога, която предстои да бъде написана и, което беше най-забележително, всяка книга, която би могло да бъде написана. Те не се намираха на обществено достъпните полици, понеже ако попаднеха в невежи ръце, това можеше да доведе до унищожаване на целия свят и цялото му съдържание[1].
Влаго, като всеки който влезеше в Библиотеката, се загледа в купола. Всички го заглеждаха. И винаги се дивяха как може библиотека, която е на практика безкрайна по размери, да е изцяло покрита с купол широк не повече от стотина метра. Никой не им пречеше да се дивят.
Току под купола, загледани пред себе си от нишите, в които бяха поставени, се намираха статуите на Добродетелите: Търпение, Целомъдрие, Тишина, Щедрост, Надежда, Тъбсо, Бисономия и Твърдост.[2]
Влаго не се сдържа да свали шапка и да отдаде почест на Надежда, на която дължеше толкова много. А после, докато се чудеше защо Бисономия носи чайник и нещо, което приличаше на връзка пащърнак, той се сблъска с някого, който сграбчи ръката му и го повлече след себе си.
— Не ми казвайте, не, не ми казвайте — вие търсите книга, нали така?
— Ами, всъщност… — изглежда го беше докопал някакъв магьосник.
— … не сте сигурен коя точно книга ви трябва! — възкликна магьосникът. — Точно така! Работата на библиотекаря е да намира подходящата книга за всеки човек. Само, моля, седнете ето тук и можем да почваме. Благодаря. Ще ме извините за каишите. Ще стане за нула време и е на практика безболезнено.
— На практика?
Влаго беше сложен да седне с нетърпящ възражение жест на голям и сложен въртящ се стол. Човекът, който го беше отвлякъл или, който му помагаше, или там, каквото се случваше, му се усмихна насърчително. Други, неясни фигури му помогнаха да стегне Влаго с ремъци към стола, който макар първоначално да е бил най-обикновен полукръгъл стол с кожена седалка, сега беше обграден отвсякъде с… неща. Някои от тях, очевидно магически, бяха вариации на тема звезди-и-череп, но други като буркана кисели краставички, двойката щипци и живата мишка в клетка от…
Влаго беше сграбчен от пристъп на паника директно свързан и предизвикан от подплатените наушници, които сграбчиха главата му в същия този момент. Тъкмо преди наушниците да отрежат всеки звук, той чу:
— Може да усетите лек вкус на яйца и усещането, че някой ви зашлевява през лицето с някакъв вид риба. Това е напълно…
И после настъпи изплющяването. Това си беше обичаен магически термин, но Влаго не беше запознат с него. Съществуваше такъв момент, когато всичко, дори нещата, които не бяха еластични, изглеждаха разтеглени. А после настъпваше момент, когато всяко нещо се връщаше към неразтегленото си състояние. Това беше моментът на изплющяването.
Когато Влаго отново отвори очи, столът беше извъртян в обратната посока. От краставичките, щипците и мишката нямаше и следа, но на тяхно място се бяха появили кофа кифлички с часовников механизъм и комплект евтини стъклени очи в кутия.
Влаго преглътна и измърмори:
— Треска.
— Сериозно? Повечето хора го оприличават на сьомга — чу Влаго нечий глас. — Всеки с вкуса си, предполагам.
Нечии ръце отпуснаха ремъците и помогнаха на Влаго да се изправи на крака. Ръцете принадлежаха на орангутан, но Влаго не каза нищо по въпроса. Все пак, намираше се в свърталище на магьосници.
Мъжът, който го беше натикал на стола, сега стоеше до едно бюро и се взираше в някакво магическо устройство.
— Още малко, още само малко. Само още секунда… — говореше си той.
Нещо прилично на връзка маркучи се проточваше от бюрото и се изгубваше в стената. Влаго беше убеден, че ги видя да се издуват за момент, като змия преглъщаща набързо. След малко машината изкашля парче хартия в приготвен за целта улей.
— А, ето на — магьосникът веднага го грабна. — Така, книгата, която ви трябва е История на шапките от Ф. Г. Дребенпръст. Прав ли съм?
— Не, аз всъщност не търся книга… — опита да обясни Влаго.
— Сигурен ли сте? Ние имаме всякакви.
Две неща у този магьосник бяха поразяващи. Първо… ами Дядо Мустак винаги беше казвал, че можеш да познаеш дали един човек е почтен по размера на ушите му и това явно беше един непоклатимо почтен магьосник. Другото поразително нещо беше брадата, която очевидно беше фалшива.
— Всъщност търся магьосник на име Пелк — успя да довърши Влаго.
В брадата се появи процеп и разкри широка усмивка.
— Знаех си, че машината работи — каза магьосникът. — Защото ето, че вие всъщност търсите мен.
Табелата от външната страна на канцеларската врата гласеше: Ладислав Пелк, Д. М. Фил., Надпочвен професор по Морбидна библиомантия.
От вътрешна страна на вратата имаше кука, на която магьосникът си закачи брадата.
Това беше типичен кабинет на магьосник, затова естествено присъстваше задължителният свещник от череп и препариран крокодил, висящ от тавана. Никой, най-малко от всички магьосниците, имаше представа защо това беше нужно, но просто не можеше да се мине без тези артефакти.
Освен това стаята беше пълна с книги и съставена от книги. Нямаше никакви реални мебели. Т.е. бюрото и столовете бяха оформени от натрупани книги. Изглежда много от тях бяха преглеждани често, защото лежаха отворени и други книги бяха използвани като разделители.
— Предполагам искате информация относно пощенската станция? — попита Пелк, докато Влаго се настаняваше на стол, старателно подреден от томове 1 до 41 на Синоними на думата „Гуменка“.
— Да, моля — отвърна Влаго.
— Гласове? Странни явления?
— Да!
— Да видим, как да ви обясня… — започна Пелк. — Разбирате ли, думите са мощно нещо. Те са вплетени в същността на нашата вселена. Ето и нашата Библиотеката изкривява времето и пространството и то в солиден мащаб. Е, когато пощенската станция почна да складира писма, това означаваше, че натрупва думи. Всъщност, това което почна да се образува, е нещо, което ние наричаме словница — гробница за живи думи. Вас литературата влече ли ви, г-н Мустак?
— Не бих казал — литературата за Влаго беше, така да се каже, затворена книга.
— Но бихте ли изгорил книга? — попита пак професорът. — Да речем, че е стара, изтъркана, с разпилени страници, захвърлена на боклука?
— Ами… вероятно не — призна Влаго.
— Защо не? Това би ви притеснило?
— Да, предполагам, че да. Книгите са… ами, просто не може да се прави така. Ъм… вие защо носите изкуствена брада. Мислех, че магьосниците си имат истински.
— Брадата не е задължителна, но хората очакват да ни виждат с бради — обясни Пелк. — Точно както очакват да имаме звезди по робите си. Освен това през лятото брадата адски спарва. Та докъде бях стигнал? Словници. Да. Всички думи имат някаква сила. Ние я усещаме инстинктивно. Някои като магическите заклинания и истинските имена на боговете са особено мощни. С тях трябва да се борави внимателно. В Клач има една планина, прорязана с множество пещери, в които са положени повече от сто хиляди стари книги, предимно религиозни, всяка увита в бял ленен покров. Това може би е малко краен подход, но интелигентните хора винаги са знаели, че има думи, които не може просто да се изхвърлят — трябва да се отървеш от тях, но с нужната доза уважение.
— Значи не върви да ги натикаш в чували и да ги нахвърляш на тавана — отбеляза Влаго. — Я чакайте… един голем нарече пощенската станция „гробница за нечути думи“.
— Не се изненадвам — спокойно отвърна професор Пелк. — В старите словници и библиотеки са работели големи, защото единствените думи, които оказват влияние върху тях, са думите вложени в главите им. Думите са важни. И когато се натрупа критична маса думи, те променят природата на вселената. Вие изпитахте ли нещо подобно на халюцинации?
— Да! Бях се върнал назад във времето, но бях и тук, в настоящето!
— Аха, да, това е доста обичайно. Достатъчно думи натикани на едно място могат да повлияят на времето и пространството.
— И освен това те ми говорят!
— Аз обясних на стражата, че писмата искат да бъдат доставени — каза професорът. — Докато едно писмо не бъде прочетено, то не е завършено. Затова те ще опитат всичко възможно да бъдат доставени. Но те нямат разсъдък, както вие го разбирате и не са особено интелигентни. Те просто се впиват в първия разум, който докопат. Ето, вие например вече сте станал техен аватар.
— Ама аз не мога да летя!
— Аватарът е земното въплъщение на някой бог — обясни професорът търпеливо. — Шапката с крила, златният костюм.
— Не, то просто така се случи…
— Сигурен ли сте?
Внезапно стаята утихна.
— Ъмф… бях сигурен до преди малко — призна Влаго.
— Те не се опитват да наранят никого, г-н Мустак. Просто искат да бъдат избавени от това положение.
— Никога няма да успеем да ги доставим всичките — изхленчи Влаго. — Ще отнеме години.
— Дори само фактът, че сте почнали да ги доставяте ще помогне, убеден съм — професор Пелк се усмихна на Влаго насърчително, както лекар, уверяващ пациент да не се тревожи, понеже заболяването е смъртоносно само в 87% от случаите.
— Има ли нещо друго, с което да съм ви полезен? — професорът се изправи с явен намек, че времето на един магьосник е ценно.
— Ами, много бих искал да знам къде са се дянали старите полилеи. Би било хубаво да ги закачим пак на местата им. Хубав символичен жест, един вид.
— За това не мога да ви помогна, но съм сигурен, че професор Гушко ще може. Той е Подпочвеният професор по Морбидна Библиомантия. Може да се отбием да го видим на излизане. Той е в Магьосническия килер.
— Защо е подпочвен? — попита Влаго докато излизаха в коридора.
— Защото е мъртъв — отвърна Пелк.
— А… Надявах се, че причината няма да е чак толкова… очевидна — каза Влаго.
— А, не се тревожете. Той реши да се възползва от Ранната смърт. Предложиха му отлична сделка.
— О — каза Влаго.
В такава ситуация най-важното беше да улучиш точния момент, в който да си плюеш на петите, но вече бяха се промушили през лабиринт от мрачновати проходи, а това не беше място, където човек би искал да се изгуби. Защото тук нещо можеше да те намери.
Спряха пред врата, отвъд която се чуваха приглушени гласове и лек звън на стъкло.
Звукът спря в момента, в който професорът бутна вратата навътре и не беше ясно откъде точно се е чувал. Това действително беше килер, напълно лишен от човешко присъствие, чиито стени бяха покрити с полици, запълнени с буркани. Всеки съдържаше по един магьосник.
Ето това беше моментът да си плюе на петите, подсказа на Влаго животинският инстинкт, влизащ в състава на ума му, когато професор Пелк се протегна за един буркан, отвъртя капачката и порови вътре, докато измъкна малкия магьосник.
— О, това не е наистина той — обясни професорът жизнерадостно, когато видя изражението на Влаго. — Икономката прави тези малки кукли и ги слага в бурканите, за да не се обърква кухненският персонал и да ги ползват за нещо друго. Струва ми се преди време имаше някакъв инцидент с фъстъчено масло. Сега просто трябва да го извадя, за да не звучи приглушено.
— А тогава, къде… ъм… е самият професор?
— Ами в буркана до известна степен. Много е трудно да се обясни на неспециалист. Той е мъртъв само…
— … до известна степен? — подсказа Влаго.
— Именно! И може да се върне с едноседмично предизвестие. Много от по-старите магьосници избират тази възможност. Казват, че било много освежаващо. Като почивка. Само че по-дълга.
— И къде отиват реално?
— Никой не знае със сигурност, но се дочува потракване на прибори — отговори Пелк и повдигна буркана до устните си.
— Извинете ме, професор Гушко, случайно да се сещате какво се е случило с полилеите от пощенската станция?
Влаго очакваше да отговори някое тънко гласче, но вместо това току до себе си чу енергичен глас, макар в него да се долавяше преклонната възраст.
— Какво? О, да, вярно. Единия го сложиха в операта, а другия го реквизираха от Гилдията на убийците. А, идва количката с пудинга! Сбогом!
— Благодаря ви, професоре — отговори Пелк почтително. — Тук всичко е добре…
— Много ми пука! — сопна се безплътният глас. — Разкарай се, ако обичаш, в момента се храним.
— Ами, ето на — Пелк върна магьосническата кукла в буркана и зави капака. — Операта и Гилдията на убийците. Не ми се вярва лесно да си ги върнете обратно.
— Да и аз мисля да отложа тая задача с ден или два — каза Влаго на излизане. — Общуването с тези хора е опасно за здравето.
— Наистина — професорът затвори вратата зад тях и жуженето на разговорите се поднови тозчас. — Чувам, че ритник от муле не бил нищо в сравнение с ритник от сопрано.
Влаго сънува консервирани магьосници крещящи неговото име.
Както си е традиция при събуждането от кошмар, гласовете постепенно се сляха в познатия глас на г-н Помпа, който го разтърсваше.
— Някои бяха покрити с конфитюр! — изкрещя Влаго и после реалността дойде на фокус. — Какво?
— Г-н Муштак, Имате Насрочена Среща С Лорд Ветинари.
Влаго осъзна какво му казва големът и то определено звучеше по-зле от магьосници в буркани.
— Нямам среща с Ветинари. Ъм… имам ли?
— Той Казва, Че Имате, Г-н Муштак — обясни големът. — Следователно Имате. Ще Излезем През Конюшните. Пред Входната Врата Се Е Събрала Голяма Тълпа.
Влаго спря, както беше навлякъл панталоните си до средата.
— Ядосани ли са? Някой носи ли бака с катран? Или перушина някаква?
— Не Знам. Получих Инструкции. Изпълнявам Ги. Съветвам Ви Да Постъпите По Същия Начин.
Влаго беше извлечен отвън на задната улица, където все още се носеха валма мъгла.
— Богове, кое време е — оплака се той.
— Седем Без Четвърт, Г-н Муштак.
— Ама то си е още нощ! Тоя човек не спи ли? Какво е толкова спешно, че да се наложи да ме извлече от хубавата ми топла купчина писма.
Часовникът в чакалнята на лорд Ветинари не тиктакаше като хората. Понякога „тик“ закъсняваше почти незабележимо, понякога „так“ избързваше. От време на време първият или вторият звук изобщо отсъстваха. Хората обикновено не забелязваха тази подробност, освен ако не ги оставеха да чакат пет минути, което беше достатъчно време някои малки, но съществени части от мозъка да подивеят.
Сутрин Влаго не беше в най-добрата си форма. Това беше едно от предимствата на престъпния живот: не се налага да излизаш по улиците преди повечето останали хора да са се разкарали.
Чиновник Дръмнот доплава тихо и толкова неочаквано, че появата му предизвика шок. Той беше един от най-тихите хора, които Влаго беше срещал.
— Ще желаете ли кафе, пощенски началник? — попита той тихо.
— Загазил ли съм, г-н Дръмнот?
— Не бих могъл да кажа. Четохте ли Таймс тази сутрин?
— Вестникът? Не. О… — Влаго яростно се опита да си припомни всичко, казано по време на вчерашното интервю. Той не беше казал нищо неуместно, нали? Всичко беше положително, нали така? Нали Ветинари искаше хората да ползват пощата?
— Ние винаги получаваме няколко копия направо от пресата — каза Дръмнот. — Ще ви донеса един.
Той се върна с вестника. Влаго го разгъна, и още първият поглед на първата страница го хвърли в агония. Прочете няколко изречения, закри очи с ръцете си и каза:
— О, богове.
— Забелязахте ли карикатурата, пощенски началник? — попита Дръмнот невинно. — Някой вероятно би я сметнал доста забавна.
Влаго се престраши да погледне отново ужасната страница. Може би в подсъзнателен акт на самосъхранение, умът му беше пропуснал карикатурата, която предаваше разговор между две опърпани улични хлапета. Едно от тях държеше отрязък марки от едно пени. Текстът отдолу гласеше:
Първи хлапак (сдобил се с няколко от новите марки):
„Абе, ти видя ли задницата на лорд Ветинари“
Втори хлапак:
„Ни щъ да я гледам, нит пък шъ я оближа за едно пени.“
Лицето на Влаго посивя.
— Той виждал ли е това? — изграчи той.
— О, да, сър.
Влаго бързо се изправи.
— Още е рано. Г-н Трупър трябва да е дежурен. Ако побързам, сигурно ще може да ме включи в графика си. Веднага тръгвам. Така вероятно ще е най-добре, нали? Да си спестим бумащината. Не искам да създавам проблеми на никого, дори лично ще…
— Хайде сега, пощенски началник — Дръмнот леко го бутна обратно в стола. — Не се тревожете ненужно. Моят опит с негова светлост ме е научил, че той е… сложен човек. Няма смисъл да се опитвате да отгатнете реакциите му.
— Искате да кажете, че може и да оживея?
Дръмнот сбърчи чело замислен и се взира в тавана известно време.
— Хм, да, мисля че би било възможно — отвърна той.
— Имам предвид да си остана на чист въздух без да изгубя никакви крайници?
— Всичко е възможно, сър. Вече може да влезете.
Влаго се вмъкна в офиса на патриция на пръсти.
От лорд Ветинари се виждаха само ръцете, обрамчили неговото копие на Таймс. Влаго прочете заглавията с тъп ужас.
Ние не се повреждаме
заявява пощенският началник
Удивителни нападки срещу Семафорите
В употреба са забележителни нови марки
Това беше главният материал. Беше поместен до по-дребно каре, което все пак привличаше погледа. Неговото заглавие беше:
Главната линия пак извън строя
континентът изолиран
А най-долу на страницата с по-раздвижен шрифт, явно, за да покаже, че темата е по-приповдигната, под заглавието:
Историята не може да бъде отречена
… бяха описани десетина истории, които се бяха случили в резултат от доставената древна поща. Сред тях беше разказът за свадата, която беше довела до безредици, за г-н Паркър и неговата бъдеща невеста и още няколко. Пощата беше променила няколко незначителни живота по едва забележим начин. Беше все едно да отвориш прозорец в историята и да видиш какво е могло да се случи.
Темата за пощата изглежда беше запълнила почти цялата първа страница с изключение на един малък материал за стражата, която беше по следите на „тайнствен убиец“, пребил някакъв банкер до смърт в собствения му дом. Стражниците изглежда бяха стигнали до задънена улица. Това разведри Влаго донякъде. Ако техният прословут върколак не може да надуши кървав убиец, може би нямаше да успее да открие и Влаго, когато му дойдеше времето. Един мозък трябва да беше по-ценен от един нос.
Лорд Ветинари не даде никакъв признак да е забелязал посетителя си и Влаго се зачуди какъв ли ефект би имало учтиво покашляне.
В същия момент вестникът изшумя и зад него долетя гласът на патриция.
— Тук, в рубриката за писма на читатели пише, че изразът „’Фани ме за шлифера“ произлиза от древна Ефебска мъдрост, на поне две хиляди години, която очевидно предхожда изобретяването на шлифера, но явно не и ’фащането — той смъкна вестника и погледна Влаго над него. — Не знам дали следите този любопитен етимологически дебат.
— Не, сър. Ако благоволите да си спомните, прекарах последните шест седмици в единична килия.
Негова светлост остави вестника, подпря пръсти един срещу друг и погледна Влаго над тях.
— О да. Действително, така беше. Така, така, така.
— Вижте, наистина много съж… — подхвана Влаго.
— Навсякъде по света? Дори до боговете? Нашите пощальони не се повреждат толкова лесно? Историята не може да бъде отречена? Внушително, г-н Мустак. Направил сте истински бум — Ветинари се усмихна, — както казала рибата на мъжа с оловна тежест завързана към краката му.
— Ама аз не казах точно…
— От опит знам, че г-ца Крипслок обикновено пише точно, каквото й казват хората — отбеляза Ветинари. — Това е много дразнещо у журналист. Убива всичко забавно. Човек инстинктивно усеща, че е бил измамен. И, доколкото разбирам, заел сте се да продавате полици?
— Какво?
— Марките, г-н Мустак. Обещание да бъде разнесена поща на стойност едно пени. Обещание, което трябва да бъде изпълнено. Елате и погледнете, моля — той се изправи и прекоси стаята до прозореца, където отново повика Влаго с жест. — Приближете се, г-н Мустак.
Макар да се опасяваше, че може да го метнат на паветата под прозореца, Влаго все пак се подчини.
— Виждате ли големия семафор на Могилната кула отсреща? — посочи Ветинари. — Тази сутрин няма особено движение по Главната Линия. Явно имат проблеми с кулите в равнините, доколкото разбирам. Нищо не може да стигне до Сто Лат, нито отвъд него. Но ако погледнете ето там, долу…
На Влаго му отне момент да съобрази какво вижда, а после…
— Това е опашката пред пощата? — изуми се той.
— Да, г-н Мустак — потвърди патрицият с мрачно задоволство. — Чакат за марки, както им обещахте. Гражданите на Анкх-Морпорк умеят да надушват, о, да ги наречем забавленията и инстинктивно се включват в тях. Най-добре се връщайте на работа, г-н Мустак, сигурен съм, че кипите от идеи. Не ми позволявайте да ви задържам.
Лорд Ветинари се върна на бюрото си и отново взе вестника.
Беше точно там, на първата страница. Влаго беше сигурен, че не може да я е пропуснал…
— Ъм… за онова другото нещо… — опита да каже той, като се беше облещил в карикатурата.
— Какво ще да е това друго нещо? — попита Ветинари.
Последва моментна тишина.
— Ъм… не, всъщност, нищо. Ами аз да тръгвам тогава.
— Да, най-добре вървете. Пощата не трябва да спира, нали така?
Ветинари изчака да чуе приглушеното затваряне на далечни врати, а после се върна до прозореца и остана там докато видя златна фигура да притичва през двора.
Дръмнот влезе и прибра съдържанието на панерчето „Изходяща поща“.
— Отлична работа, сър — изказа той тихата си похвала.
— Благодаря, Дръмнот.
— Виждам, че г-н Нахал се е споминал, сър.
— Да. И аз така чух, Дръмнот.
Сред тълпата настъпи оживление докато Влаго прекосяваше улицата. За свое неописуемо облекчение той забеляза г-н Масур, придружен от един от сериозните мъже, работещи в печатницата му. Масур бързо се приближи.
— Аз, ъм, нося няколко хиляди бройки от двата вида, ъъъ, стоки — прошепна той и извади пакет изпод сакото си. — От едно пени и два пенса. Има още какво да се желае от качеството им, но помислих, че ще са ви нужни веднага. Чухме, че семафорите пак са се повредили.
— Спасявате ми живота, г-н Масур. Само моля ви, внесете ги вътре. Между другото, колко струва семафорно съобщение до Сто Лат?
— Най-краткото съобщение е тридесет пенса, струва ми се — отговори печатарят.
— Благодаря — Влаго отстъпи малко назад, сви ръце на фуния пред устата си и извика: — Дами и господа, след пет минути пощенската станция ще бъде отворена и ще започне продажба на марките от едно пени и два пенса! Освен това ще приемаме поща за Сто Лат! Първата експресна доставка тръгва в рамките на един час и съобщенията ви ще бъдат доставени там още тази сутрин. Цената за доставка на стандартен плик е десет пенса. Повтарям, десет пенса. Това е Кралската поща, дами и господа! Защото вие заслужавате най-доброто! Благодаря ви!
Опашката се размърда и няколко души бързо се отдалечиха нанякъде.
Влаго и г-н Масур влязоха в сградата и Влаго внимателно затвори вратата след себе си пред очакващата тълпа. Той усети един особен гъдел, както винаги, когато плановете му процъфтяваха. Ако зависеше от него, животът щеше да е съставен само от такива моменти. Той моментално се зае да раздава нареждания, докато сърцето му пееше от радост.
— Станли!
— Да, г-н Мустак? — обади се момчето зад гърба му.
— Тичай в конюшнята на Хобсън и му кажи, че искам хубав бърз кон. Ама да не е някоя стара кранта с люта чушка натикана отзад. Искам кон, на който наистина му кипи кръвта! Кажи му, че разбирам от коне, така че да не ми пробутва боклуци! Искам го тук до половин час! Тръгвай! Г-н Грош?
— Дасър! — Грош дори отдаде чест.
— Измислете някаква маса, която да служи като гише, моля. След пет минути пощата отваря врати, за да приема пратки и да продава марки. Аз се наемам да отнеса пощата до Сто Лат докато семафорите не работят и в мое отсъствие вие ще сте Действащ пощенски началник. Г-н Масур!
— Тук съм, г-н Мустак, наистина не е нужно да крещите — отбеляза печатарят укорно.
— Извинете, г-н Масур. Още марки, моля. Ще трябва да взема част от тях с мен в случай, че някой в Сто Лат иска да изпрати поща насам. Ще успеете ли? Освен това марките от пет пенса и долар ще ми трябват възможно най… Добре ли сте г-н Грош?
Старецът се олюляваше и устните му се движеха беззвучно.
— Г-н Грош? — повика го Влаго отново.
— Действащ пощенски началник… — измънка Грош.
— Точно така, г-н Грош.
— Никой Грош никога не е стигал до чин Действащ пощенски началник… — внезапно Грош падна на колене и прегърна краката на Влаго. — О, благодаря ви сър. Няма да ви разочаровам, г-н Мустак! Можете да разчитате на мен! Нито дъжд, ни сняг, ни нощен…
— Да, да, добре, благодаря Действащ пощенски началник, достатъчно, добре, това е достатъчно! — Влаго се опитваше да се откопчи от него. — Моля ви, г-н Грош, изправете се. Моля ви!
— Може ли до нося шапката с крила докато ви няма, сър? — примоли се Грош. — Ще означава толкова много за мен…
— Сигурен съм, но не днес. Днес шапката ще пътува с мен до Сто Лат.
Грош се изправи.
— Дали е добра идея вие да носите пощата до там, сър?
— А кой друг? Големите не са достатъчно бързи, Станли е… ами, Станли, а останалите ни служители са твърде ста… натрупали солиден житейски път — Влаго потри ръце. — Няма какво да го обсъждаме Действащ началник Грош! А сега — да продадем малко марки!
Вратите се отвориха и тълпата нахлу. Ветинари беше прав. Ако се случваше нещо вълнуващо, жителите на Анкх-Морпорк обичаха да вземат участие. Марките от едно пени хвърчаха като луди през импровизираното гише. Логиката беше, че за едно пени получаваш нещо на стойност едно пени, нали така? Дори да се окажеше някаква шега, покупката не носеше риск. Беше все едно си купуваш пари! А в другия край валяха пликове. Хората пишеха писмата си направо в пощенската станция. Влаго отбеляза наум: пликове с вече залепени марки и празен лист хартия сгънат вътре — Готов комплект за писмо, само добавете мастило! Това беше едно от най-важните правила във всяка игра — постарай се на хората да им е максимално лесно да ти дадат парите си.
За своя изненада, макар че вероятно трябваше да го очаква, Влаго видя Дръмнот да си пробива път през тълпата с малък, но тежък кожен пакет, запечатан с голям восъчен печат с герба на града и едно солидно В. Беше адресиран до кмета на Сто Лат.
— Държавни дела — обяви той многозначително, като предаваше пратката.
— Ще желаете ли да си купите марки за доставката? — попита Влаго като я поемаше.
— Вие как мислите, пощенски началник? — попита чиновникът.
— Определено смятам, че държавните пратки пътуват безплатно — отговори Влаго.
— Благодаря, г-н Мустак. Явно схващате бързо.
Всички други пратки за Сто Лат обаче бяха надлежно облепени с марки. Много хора имаха приятели и бизнес партньори там. Влаго се огледа. Хората бяха заели всяка равна повърхност, за да пишат писмата си, някои дори държаха листите подпрени на стената. Марките се изпаряваха скорострелно. В другия край на залата големите сортираха безкрайните камари…
Можеше да се каже, че макар и в някакъв малък мащаб, това място кипи от живот.
Да бяхте го видели, сър, да бяхте го видели!
— Вий ли ще да сте Мустак?
Влаго се отърси от видението си за полилеи и видя пред себе си набит мъж. Отне му секунда да го разпознае, но паметта му безпогрешно го уведоми, че това е собственикът на Конюшнята на Хобсън, най-популярната, но и с най-лоша слава такава институция в града. Едва ли там кипеше чак такава престъпна дейност, както се говореше, но в огромната конюшня често се мотаеха съмнителни типове, които явно си нямаха друга работа освен да се излежават цял ден и да гледат хората лошо. И, разбира се, всички знаеха, че г-н Хобсън държи на служба Игор, което беше разумно, когато човек се нуждае толкова често от услугите не ветеринар, но все пак хората говореха…[3]
— О, здравейте, г-н Хобсън — поздрави Влаго.
— Явно вий смятате, че мойте коне са хилави и престарели, сър, тъй ли е? — каза Хобсън, а усмивката му не изразяваше точно приятелски чувства.
Зад него стоеше Станли, явно доста изнервен. Хобсън беше грамаден и набит, но не дебел. Вероятно така би изглеждала мечка, ако й обръснете козината.
— Яздил съм някои от тях и… — започна Влаго, но Хобсън вдигна ръка.
— Чувам, че искате кон, дето му кипи кръвчицата — Хобсън се ухили още по-широко. — Мойте клиенти винаги получават, каквото си търсят. Затуй ви избрах Борис.
— Така ли? И с него ще стигна до Сто Лат? — попита Влаго.
— О, поне до там, сър. Бива ли ви да яздите?
— Когато се наложи да се изчезне от града, г-н Хобсън, никой не е по-бърз от мен.
— Туй е добре, сър, туй е много добре — увери го Хобсън с внимателния тон на човек, който насочва плячката си към капана. — Борис си има трески за дялане, ама опитен ездач като вас няма да има проблеми. Ами да вървим, тогаз. Той е отвън. Един от мойте хора го държи.
Оказа се, че всъщност четирима мъже едва удържат огромен черен жребец, оплетен в мрежа от въжета, докато той се дърпаше, подскачаше, риташе и се опитваше да ги захапе. На земята беше проснат пети мъж. Борис беше убиец.
— Както казах, сър, има си недостатъци, ама никой не може да го обвини, че е… как беше… о, да, стара кранта с люта чушка натикана отзад. Още ли искате кон, дето му кипи кръвта? — ухилената физиономия на Хобсън сякаш казваше: „Ето така се разправям с идиоти с вирнат нос, дето ми се месят в работите. Да те видя как ще яздиш тоя юнак, Господин-Аз-Си-Знам-Всичко-За-Конете“.
Влаго огледа Борис, който се опитваше да стъпче падналия мъж и събраната тълпа. Проклет златен костюм. Единственото нещо, което Влаго фон Мустак можеше да направи в момента, беше да повиши залога.
— Махнете му седлото — каза той.
— Моля ко? — попита Хобсън.
— Махнете седлото, г-н Хобсън — повтори Влаго твърдо. — Тази чанта е доста тежка, нека му спестим тежестта на седлото.
Хобсън все още се усмихваше, но остатъкът от лицето му сякаш се опита да се отече встрани от усмивката.
— Не смятате да създавате челяд, а? — поинтересува се той.
— Дайте ми само одеяло и каиш през корема на коня, г-н Хобсън.
Остатъкът от усмивката на г-н Хобсън се изпари. Това можеше да мине за предумишлено убийство.
— Я най-добре пак си помислете, сър. Миналата година Борис отхапа няколко пръста на един ездач. Той ще опита да ви стъпче, размаже, удуши и ако не успее, просто ще се тръшне върху вас. Той е обсебен от демони, не се бъзикам.
— А ще препуска ли?
— Не толкова препуска, колкото лети, сър. Той си е роден със зла душица. Ще ви трябва лост, за да вземате завоите. Вижте, много хубаво, че не се огъвате като някой лигльо, ама на мен ми се намират и други…
Хобсън потръпна, когато Влаго му хвърли особена усмивка.
— Вие го избрахте г-н Хобсън, аз ще го яздя. Ще съм благодарен, ако хората ви бъдат така добри да го обърнат по посока Широката улица, докато аз се погрижа за още едно-две неща.
Влаго влезе в сградата, изтича по стълбите до офиса си, затвори вратата зад себе си, натика си кърпичката в устата и жално хленчи няколко секунди докато се почувства по-добре. Беше яздил без седло няколко пъти, когато не беше имал друг избор, но очите на Борис бяха демонични.
Но ако се откажеше сега, щеше да се окаже просто… глупак в лъскав костюм. Трябва да дадеш на хората зрелище, нещо, което да си спомнят. Всичко което трябваше да направи, е да се задържи на гърба на коня докато напусне границите на града, след което да си намери подходящи храсти, в които да скочи. Това щеше да е достатъчно. След това щеше да докуцука в Сто Лат, вярно с часове по-късно, но все още носещ пощата и щеше да обясни, че са го нападнали крадци. Щяха да му повярват, защото щеше да изглежда логично, защото хората искат да вярват, защото историята щеше да е звучи достоверно, защото ако успееш да накараш стъклото да блести по определен начин, то ще прилича на диамант повече дори от истинските диаманти.
Когато отново излезе навън, го посрещнаха с аплодисменти. Като по поръчка слънцето проби мъглата и заблестя по крилата му.
Борис за момента се беше укротил и само си дъвчеше юздечката. Това, разбира се, не можеше да заблуди Влаго. Ако кон като Борис стои кротко, той със сигурност планира нещо.
— Г-н Помпа, ще ви помоля да ми подложите ръка за степенка — каза Влаго и метна чантата си през рамо.
— Разбира Се, Г-н Муштак — отвърна големът.
— Г-н Мустак!
Влаго се обърна и видя Захариса Крипслок да бърза към него с бележник в ръка.
— Винаги е удоволствие да ви видя, Захариса, но в момента съм малко зает…
— Знаете ли, че Главната Линия пак не работи? — попита тя.
— Да, пишеше го във вестника. А сега трябва…
— Значи отправяте предизвикателство на семафорната компания? — тя вече си беше приготвила молива.
— Просто доставяме пощата, г-це Крипслок, точно както казах, че ще направим — отвърна Влаго с твърд мъжествен тон.
— Но не е ли странно, че един мъж на кон би бил по-надежден от…
— Моля ви, г-це Крипслок, това е пощенската служба! — заяви Влаго с най-високопарния си глас. — Ние не се увличаме в глупаво съперничество. Съжаляваме, че колегите от семафорната компания изпитват временно затруднение с оборудването си. Напълно им симпатизираме и сме готови да изпратим и техните съобщения, веднага щом си закупят нужните марки — които скоро ще се предлагат със стойност едно пени, два, пет и десет пенса и един долар тук в пощенската станция, готови за залепване. Освен това възнамеряваме скоро да предлагаме лепилото с вкус на лакрица, портокал, канела и банан, но не и ягода, защото мразя ягоди.
Той забеляза, че тя се усмихва докато пише. След това попита:
— Правилно ли разбрах — предлагате да пренасяте съобщенията на семафорите?
— Разбира се, можем да ги доставим до Сто Лат, откъдето да ги препратят по кулите нататък. Винаги сме готови да им подадем ръка.
— Защо ми се струва, че по-скоро им подавате само един пръст? — отвърна Захариса за всеобщо забавление.
— Не разбирам за какво говорите — увери я Влаго. — А сега ако ме извините…
— Признайте си, просто сте вдигнал мерника на хората от семафорната компания! — настоя журналистката.
— Хм, това трябва да е специфичен журналистически термин. Честно казано никога не съм притежавал мерник, а дори и да ми се намираше, не съм сигурен, че знам как да го ползвам. А сега, както казах, ако ме извините, имам поща за доставяне и бих искал да потегля преди Борис да е изял някого. Отново.
— Само още нещо. Дали душата ви ще бъде особено застрашена ако Ото ви снима на тръгване?
— Предполагам, че тук отвън няма да как да ви спра, стига лицето ми да не се вижда много ясно — в този момент г-н Помпа сви глинената си ръка като стъпало пред него. — Свещениците са непоклатими по този въпрос.
— Да, сигурна съм, че „свещениците“ са единственото, което ви спира — тя се постара кавичките да отекнат ясно, заредени с ирония. — Но като гледам това създание, може да нямаме друг шанс да ви снимаме. Прилича на самата смърт на четири крака, г-н Мустак.
Сред тълпата се възцари тишина докато Влаго се качваше на коня. Борис едва помръдна.
Нека да речем така, размишляваше Влаго, какво имам да губя? Живота си? Е, ами мен вече ме обесиха. Сега съм жив по милостта на ангелите. Пък и тълпата ще бъде адски впечатлена. Защо хората си купуват марки? Защото ти им осигуряваш зрелище…
— Само кажете като сте готов, гу’сине — каза един от хората на Хобсън, увиснал на края на едно от въжетата. — Като го пуснем, няма да се мотаем наоколо.
— Само момент — бързо го прекъсна Влаго.
Той беше забелязал една фигура сред тълпата. Тя носеше впита сива рокля и докато я наблюдаваше издуха нервно облаче дим нагоре. После го погледна и сви рамене.
— Вечеря довечера, г-це Добродуш? — провикна се Влаго.
Хората извъртяха глави, дочу се смях и няколко подвиквания. За момент тя му хвърли поглед, който би могъл да запрати изпепелените му останки към отсрещната стена, но после само кимна веднъж.
Кой знае, отдолу може да има праскови…
— Пуснете го, момчета — каза Влаго с окрилено сърце.
Мъжете залегнаха встрани. За момент всичко беше тихо, после задните крака на Борис зачаткаха лудо по плочите докато предните се изправиха във въздуха.
— Чудезно! Задръжте така!
Светът бе облян в бяла светлина. Борис подивя.