Тери Пратчет
Пощенски гамбит (3)

Глава втора
Пощенската станция

В която се запознаваме с персонала — още рак — Трактат върху Римуващия се жаргон — „Да бяхте го видели“ — Мъртвите писма — Животът на един голем — Книга Постановления

Винаги има изход. Винаги има цена. Винаги има начин. Приеми нещата така, мислеше си Влаго: сигурната смърт беше заменена с несигурна смърт и това си е стъпка в положителната посока, нали? Беше свободен да се разхожда наоколо… или поне да накуцва за момента. И някъде в цялата тази ситуацията съвсем реално присъстваше възможността за извличане на облага. Така де, изобщо не беше изключено. Той умееше да вижда възможности там, където други хора виждаха само пустееща земя. Така че нищо нямаше да му стане да се държи прилично няколко дни, нали? Кракът му щеше да оздравее, щеше да има време да проучи ситуацията и да си състави планове. Можеше дори да провери колко точно неразрушими са големите. Все пак, те са просто малко по-едри грънци, нали така? А грънците редовно се строшават. Случва се.

Влаго фон Мустак вдигна очи и ги впери в бъдещето си.

Централната пощенска станция на Анкх-Морпорк имаше измъчена на вид фасада. Това беше сграда, създадена да служи за определени цели. Ето защо, откъдето и да я погледнеш, тя си беше голяма кутия, в която да се натикат служителите, с две крила отзад, които обграждаха голям двор с конюшни. Няколко евтини колони бяха сцепени на две и лепната отвън, тук там бяха издълбани ниши за разни каменни нимфи, около парапета бяха разпръснати няколко каменни урни и ето на — това минаваше за Архитектура.

Демонстрирайки дълбокото си уважение към мисълта, вложена в тази сграда, добросъвестните граждани или по-вероятно техните деца, бяха покрили стените на височина два метра с множество красиви разноцветни графити.

Отгоре по цялата си дължина фасадата беше увенчана с надпис, чиито бронзови букви придаваха на камъка най-фини отенъци на зелено и кафяво.

— „НИТО ДЪЖД, НИТО СНЯГ, НИ ОЩЕ РАК ЩЕ СПРАТ ТЕЗ ПР ТЕН ЦИ ДА ИЗПЪЛНЯТ ВОЯ ДЪЛГ“ — прочете Влаго на глас. — Какво по дяволите означава това?

— Някога Пощенската Служба Е Била Горда Институция — обясни г-н Помпа.

— А онези неща там? — Влаго посочи към дъска поставена по-ниско на сградата, където се виждаха, вече олющени, далеч не толкова драматичните думи:

НИ НИ ПИТАЙТИ ЗА:

камъне

тролуве със сопи

Всякакви видове дракони

Г-жа Кейк

Гръмадни зелени неща със зъби

Всякакви черни кучета с оранжеви вежди

Дъжт от шпаньоли

мъгла

Г-жа Кейк

— Казах, Че Някога Е Била Горда Институция — измърмори големът.

— Коя е тази г-жа Кейк?

— Опасявам Се, Че Не Ми Е Известно, Г-н Муштак.

— Явно доста ги е наплашила.

— Така Изглежда, Г-н Муштак.

Влаго се огледа — стоеше насред доста натоварена отсечка на един гъсто населен град, но никой не му обръщаше никакво внимание. От време на време хвърляха по някой поглед към голема и по нищо не личеше да се радват на присъствието му.

Всичко това му струваше изключително странно. Последният път, когато беше използвал истинското си име, трябва да е бил… дори не беше сигурен… на четиринадесет? Да не говорим, че от бог знае колко време не му се беше случвало да излезе навън без поне лека дегизировка. Чувстваше се гол. Гол и незабележим.

Той изкачи мърлявите стъпала и отключи вратата без това да предизвика ничие внимание. За негова изненада ключът изобщо не заяде, а вратата, от която се лющеше напукана боя, се отвори без дори да изскърца.

Зад гърба си дочу кух ритмичен звук. Г-н Помпа ръкопляскаше.

— Много Добре, Г-н Муштак. Направихте Първата Стъпка Към Кариера, Която Ще Е От Полза Не Само За Вас, Но И За Цялото Общество.

— Да бе — измърмори Влаго.

Той пристъпи в огромното сумрачно фоайе. Единственият източник на доста мътна светлина беше масивен, но зацапан купол на покрива. Дори обедните лъчи не можеха да разредят полумрака тук. Влаго забеляза, че гражданите с артистична натура бяха украсили с графити и вътрешността на сградата.

В мрачината едва се различаваше силуетът на дълъг, разнебитен плот, зад който се виждаха вратички и дупки, където гнездяха гълъби.

Съвсем истински гнезда със съвсем истински гълъби в тях. Въздухът беше изпълнен с кисело-солената миризма на отлежала птича тор. А когато стъпките на Влаго отекнаха по мраморните плочи, няколкостотин гълъба стреснати излетяха едновременно и се заизвиваха нагоре към пукнатина в покрива.

— Лайняна работа — каза Влаго.

— Съветвам Ви Да Избягвате Грубия Език, Г-н Муштак — обади се г-н Помпа зад него.

— Че защо? Стените са покрити с груб език! Както и да е, изразявах се буквално, г-н Помпа. Погледни, тук има тонове лайна — гласът на Влаго отекна като ехо сред стените на просторното помещение. — Кога последно е било отворено това място?

— Преди двадесет години, г-н пощенски началник.

Влаго се огледа.

— Кой каза това? — гласът сякаш се беше разнесъл едновременно от всички посоки. Последва звук от провлачени стъпки и потракване на бастун и от сивия, застоял, прашен въздух изплува силуетът на прегърбен старец.

— Аз съм Грош, сър — изхриптя той. — Младши пощальон Грош. На вашите услуги, сър. Вие само речете, само речете, сър, и ще се втурна на работа с пълна сила — старчето спря и се закашля дълго и мъчително, а кашлицата звучеше сякаш някой упорито млати чувал с камъни о стената. Влаго забеляза, че лицето му е украсено от къса четинеста брада, видът на която несъмнено говореше, че са прекъснали собственика й, докато е разкъсвал със зъби жив таралеж.

— Младши пощальон, значи?

— Точно тъй, сър. По-право си е да съм старши пощальон, ама, на, никой не се задържа тука достатъчно дълго, че да ме повиши, сър — постара се да обясни старецът и веднага избухна в нов вулканичен пристъп на кашлица.

Влаго си помисли, че старецът не е кандидат за повишение, а за пенсия, но на глас каза:

— Значи работите тук?

— Тъй ами, сър, тук работя. Сега сме само аз и младежът. Той е много нахъсан, сър. Гледаме да държим мястото разтребено сър. Както си е по Постановленията.

Влаго се беше вторачил и не можеше да отмести поглед. Г-н Грош носеше тупе. Някъде по широкия диск можеше да се е родил човекът, на когото му отива да носи тупе, но този човек определено не беше г-н Грош. Беше кестеняво на цвят, неподходящ размер, неправилна форма, невъзможен стил и като цяло — съвършено сбъркано.

— А, виждам, че ми се чудите на косата, сър — отбеляза Грош с неприкрита гордост, докато тупето леко се извъртя. — Съвсем истинска е, да знаете, не са никакви сушенки.

— Ъъ… сушенки? — попита Влаго.

— Извинете, сър, не трябваше да се изразявам на жаргон. Сушенки, в смисъл „ошав от сушенки“. Това е от жаргона на Мътивир^[1]. Ошав от сушенки, означава перука. Малцина на мойте годинки си носят собствената коса. Сгур’ туй си мислите. Всичко идва от здравословния чист живот.

Влаго продължително огледа извисяващите се камари тор, потопили помещението в смрад и измърмори:

— Много добре, г-н Грош, отлична работа. А, на мен полага ли ми се офис… или нещо подобно?

За момент, видимият участък от лицето на стареца, подаващ се над окупираната от брадата долна половина, придоби ужасен вид.

— Ами да, сър, таквоз, имате си, сър — избърбори той набързо. — Ама вече не ходим там, сър, о, не, зарад’ пода, сър. Много е опасно, сър. Зарад’ пода. Може всеки момент да пропадне. Ний ползваме съблекалнята на персонала, сър. Я най-добре да ви покажа.

Влаго едва де удържа да не се разхили.

— Добре — съгласи се той и после се обърна към голема — Ъм…, Г-н Помпа?

— Да, Г-н Муштак? — отзова се големът.

— Позволено ли ти е да ми оказваш някакво съдействие или задачата ти е да се навърташ наоколо, докато дойде ред да ме фраснеш по главата?

— Не Е Нужно Да Ме Обиждате, Сър. Позволено Ми Е Да Оказвам Подходяща Помощ.

— Значи ще успееш да разкараш птичите лайна и да пуснеш малко светлик тук вътре?

— Разбира Се, Г-н Муштак.

— Ще можеш?

— Един Голем Не Се Бои От Работа, Г-н Муштак. Ще Установя Местонахождението На Най-близката Права Лопата — г-н Помпа се отправи към плота, останал в другия край на помещението, и брадатият младши пощальон изпадна в паника.

— Не — изквича той и се понесе след голема. — Никак не ви трябва да ги пипате онез’ камари.

— Подът и там ли подлежи на срутване, г-н Грош? — поинтересува се Влаго жизнерадостно.

Грош метна поглед от Влаго към голема и обратно. Отвори уста да проговори и пак я затвори, понеже мозъкът не му подаде никаква реплика. Накрая въздъхна.

— Я, хайде да слезем в съблекалнята. От тук, господа.

 

 

Докато следваше г-н Грош, Влаго от близо се запозна с миризмата, която се разнасяше от стареца. Не че беше лоша, просто… странна. Имаше лек химически отенък, смесен с острия лютив аромат на всяко лекарство за гърло, познато на човечеството и съвсем фин намек за престояли картофи.

Съблекалнята се оказа в подземието, накъдето слизаше стълбище. Там очевидно подът не беше заплашен от пропадане, защото просто нямаше накъде да пропадне. Помещението беше дълго и тясно. В единия край имаше чудовищно огромна пещ, която, както Влаго научи по-късно, някога беше захранвала един вид отоплителна система, с която пощата, като изключително напредничава за времето си сграда, е била снабдена. Сега до пещта се мъдреше малка тумбеста печка, чиято долна половина беше яростно загрята до ярко червено. На печката беше сложен грамаден черен чайник.

Атмосферата в съблекалнята любезно уведомяваше новодошлите, че в стаята присъстват чорапи и евтини въглища и отсъства вентилация. Покрай стената бяха подредени разнебитени дървени шкафчета, а боядисаните по вратите им имена, се лющеха. С не малко усилия в стаята проникваше и светлина, промъкнала се през мътни прозорци близо до тавана.

Каквото и да е била първоначалната роля на това помещение, то, без сянка от съмнение, се беше превърнало в стая, споделяна от двама души. Двама души, които се погаждаха, но бяха теглили съвсем ясна линия между „мое“ и „твое“. Въпросната линията беше начертана с боя по пода, стените и тавана и отчетливо отделяше две половини, всяка със собствено тясно легло опряно о стената. Стига само всеки да си стои в своята половина, говореше линията, и няма да имаме повече… грижи.

В средата беше поставена маса, така че двата й края да навлизат по равно във всяка половина. Две тенекиени паници и няколко чаши бяха внимателно разпределени в двата края на масата. Точно по средата й беше центрирана солница. Около нея разделителната линия формираше кръг, отделящ солницата в своя собствена неутрална зона.

Едната половина на тясната стая беше заета от прекомерно голяма, мърлява полица, затрупана с буркани, бутилки и стара хартия. Приличаше на работното пространство на химик, който го изграждаше в движение или просто не го беше разтребил след последната експлозия. В другата беше поставена стара масичка за карти, върху която множество малки кутийки и филцови ролки бяха подредени със стряскаща прецизност. До тях на стойка беше поставена най-грамадната увеличителна лупа, която Влаго беше виждал.

От тази страна, стаята беше безупречно чиста. От другата тежко настъпваше бъркотия, която заплашваше скоро да прекрачи Границата. Всъщност при по-внимателен оглед, точно до Граничната линия откъм Мърлявата половина се забелязваше лист хартия, който или е бил в много странна форма, или някой с прецизност, търпение и вероятно с помощта на бръснач, е отрязал онова хартиено крайче, което се е протегнало твърде далече.

Насред стерилната половина на стаята се беше изправил млад мъж. Явно той, както и Грош, беше очаквал Влаго, но не беше съвсем овладял изкуството на стоенето мирно или поне не го разбираше напълно. Дясната половина на тялото му се справяше със стойката „мирно“ много по-успешно от лявата и в резултат, той се беше изкривил като банан. Със своята нервно ухилена физиономия и широко облещени очи, младежът излъчваше хъс, вероятно далеч отвъд рамките на нормалното, и оставяше присъстващите с категоричното впечатление, че във всеки момент може да ги сръфа. Беше облечен със синя памучна риза с надпис „Питайте ме за топлийки!“

— Ъъ… — каза Влаго.

— Стажант пощальон Станли — измърмори Грош. — Сираче, сър. Много тъжна история. Дойде при нас от сиропиталището Братчетата на Офлър. Живеел във ферма, някъде из пущинака, и двамата му родители се поминали и той бил отгледан от грах.

— Искате да кажете, че е бил отгледан С грах, г-н Грош?

— ОТ грах, сър. Крайно необичаен случай. Не е лош момък, стига да не се разстрои, ама главата му не е съвсем на място, ако ме разбирате.

— Ъм… предполагам — отвърна Влаго. После бързо се обърна към Станли. — Значи поназнайваш туй-онуй за топлийките, а? — попита той с възможно най-приветлив тон.

— Несър! — изстреля Станли и само дето не отдаде чест.

— Но на ризата ти пише…

— Знам всичко за топлийките, сър — продължи Станли. — Всичко, което има да се знае!

— О, ами това е, ъм… — подхвана Влаго.

— Абсолютно всеки факт относно топлийките, сър. Всичко, което може да ви хрумне. Питайте, каквото искате, сър!

— Ами… — Влаго се запъна, но дългогодишният опит си каза думата. — Чудя се колко топлийки са били изработени в този град миналата год…

Той рязко млъкна. По лицето на Станли беше настъпила промяна: то просветна и изгуби тихия намек, че собственикът му всеки момент ще се опита да ви изгризе ухото.

— Миналата година общо всички работилници за топлийки в Анкх-Морпорк (известни като топлийници) са изработили двадесет и седем милиона, осемстотин и осемдесет хиляди, деветстотин седемдесет и осем топлийки — произнесе Станли, докато отвлечено се взираше в своя собствена блажена вселена, изпълнена с топлийки. — Това включва топлийки с восъчни главички, стоманени, пиринчени, със сребърни глави, изцяло сребърни, двоен размер, машинно и ръчно изработени, телчета за телбод и декоративни игли, но не и значките, които изобщо не трябва да се слагат в една категория с истинските топлийки, понеже са по-скоро джунджурийки, сър…

— О, да, май съм виждал някакво списание по въпроса — измънка Влаго отчаяно. — Как се казваше, ъъ… Месечник на топлийките?

— Ох, майчице — чу зад гърба си. Лицето на Станли се сгърчи в нещо прилично на котешка задница с нос.

— То е за любители — изсъска той. — Те не са истински отдадени на топлийките. Не им пука за тях! Така казват, но вече всеки месец отделят цяла страница за игли. Игли?! Всеки може да колекционира игли. Те са просто топлийки с дупка. Който го вълнуват иглите да си чете Популярни игли! Ама на тях просто не им пука.

— Станли е редактор на Абсолютни топлийки — прошепна Грош зад Влаго.

— Не мисля, че съм попадал на това списание… — подхвана той.

— Станли, помогни на асистента на г-н Мустак да намери лопата ако обичаш — повиши глас Грош. — После върви да си сортираш топлийките, докато се поуспокоиш. На г-н Мустак няма да му хареса да види един от твоите Малки моменти — момчето хвърли празен поглед към Влаго.

— … миналия месец публикуваха статия за игленици — мърмореше Станли като се затътри навън от стаята. Големът го последва.

— Той е добър момък — каза Грош, след като двамата бяха излезли. — Само дето в главата му потраква туй-онуй. Оставете го насаме с топлийките му и нямате грижи. От време на време просто става… напрегнат, туйто. О, между другото, нашата малка групичка всъщност се състои от трима членове, сър…

В стаята беше влязъл голям черно-бял котарак. Той не обърна никакво внимание нито на Влаго, нито на Грош, а бавно се отправи към старо раздърпано кошче на пода. Влаго се оказа на пътя му. Котаракът вървя, докато главата му леко побутна крака на мъжа и после спря.

— Това е г-н Писанчо, сър — каза Грош.

— Писанчо? — учуди се Влаго. — Някой сериозно си е кръстил котката така? Мислех, че е само шега.

— Не е шега, сър, името е по-скоро описателно. Най-добре се отместете, сър, инак ще си стои там цял ден. Той е на двадесет години и си има навици.

Влаго отстъпи встрани. Котаракът необезпокоявано продължи към кошчето си и се сви на кълбо вътре.

— Сляп ли е — попита Влаго.

— Не, сър, има си установено ежедневно разписание и се придържа към него до секундата. Много е търпелив за котка. Не обича разместванията. Ще свикнете с него.

На Влаго не му хрумна никакъв отговор, но усещаше, че трябва да каже нещо, затова кимна към стъкларията по полицата на Грош.

— Да не би да се занимавате с алхимия, г-н Грош? — попита той.

— Несър! Аз практикувам народна медицина! — гордо каза Грош. — Не вярвам на доктори, сър! В живота си не съм боледувал нито ден! — той тупна гърдите си при което се разнесе глух звук, рядко свързван с жива плът. — Бархетен плат, гъша мас и горещ хлебен пудинг, сър! Нищо друго не защитава така гърдите от зловредните изпарения! Налагам пресен слой всяка седмица и бацилите дори не доближават носа ми. Много здравословно, напълно естествено!

— Ами… добре — съгласи се Влаго.

— Сапунът е най-голямата злина, сър — поверително сподели Грош. — Ужасен е, отмива здравословните телесни течности. Аз викам, остави нещата да си текат, както са си, напълни си чорапите със сяра, грижи се за гръдния си компрес и да не ти пука от нищо! Сега, вие сте млад мъж, сигурно се тревожите как да поддържате във форма малкия…

— Това за какво служи — припряно го прекъсна Влаго, като вдигна бурканче пълно с някаква зелена каша.

— Това, сър? Това е против брадавици. Върши чудесна работа. Напълно естествено, не е като нещата, дето би ти дал докторът.

Влаго предпазливо го подуши.

— От какво е направено?

— Арсеник, сър — спокойно го уведоми Грош.

— Арсеник?

— Напълно естествено, сър. И зелено.

Така, установи наум Влаго, докато оставяше бурканчето обратно много внимателно, явно това, което минава за нормално в рамките на пощенската станция рязко се разминава от идеята за нормално на целия останал свят. Дано да им свикна. Той реши, че най-добре да се държи като ентусиазиран, но объркан началник. Така или иначе, като махнем ентусиазма, останалото си беше реалното му състояние.

— Ще ми помогнете ли, г-н Грош? — попита той. — Не разбирам нищо от пощи!

— Ами, сър, какво сте работил преди?

Кражби. Измами. Фалшификации. Злоупотреби. Но никога — и това беше особено важно — не му се беше случвало да си служи с насилие. Никога. Влаго беше категоричен по въпроса. Освен това, ако не беше наложително, той предпочиташе да не се промъква тайно. Ако в един през нощта те хванат в трезора на банката, облечен в черен екип с множество малки джобчета, това би могло да изглежда подозрително, така че защо да го правиш? С внимателно планиране, подходящ костюм, документи и най вече с правилното поведение, човек може да обере банката посред бял ден, а на тръгване мениджърът лично ще му държи вратата отворена. Да пробутва фалшиви пръстени и да се възползва от алчността на местните идиоти просто помагаше на Влаго да не изгуби форма.

Всичко беше в лицето. Той имаше честно лице. И много обичаше, когато хората се взираха твърдо в очите му, за да открият истинската му скрита личност, защото той имаше цял отбор скрити самоличности за всеки възможен случай. Що се отнася до солидното ръкостискане, практиката му беше помогнала да изкове такова ръкостискане, към което можеше да се закотвят кораби. Всичко се свеждаше до умението да общува с хората. Специален вид умение. Преди да успееш да пробуташ на хората стъкло вместо диамант, трябва да успееш да ги убедиш, че виждат пред себе си именно диамант. Това беше номерът, обобщаващ всички номера. Да промениш мирогледа на хората. Да им позволиш да видят света такъв, какъвто им се иска да бъде.

Откъде, по дяволите, Ветинари беше научил името му? Беше прочел фон Мустак като отворена книга! А и Стражата тук беше… чудовищна! Що се отнася до това да насъскаш голем по дирите на някой човек…

— Бях чиновник — каза Влаго.

— Книжен плъх, значи — попита Грош, като го пронизваше с поглед.

— Да, занимавах се предимно с книжа — това не беше лъжа, все пак картите, чековете, акредитивните писма и банковите ордери, всички бяха направени от хартия.

— Аха, и вие значи. Ами какво да се прави. Ще се посместим и ще ви направим местенце при нас, няма страшно.

— Но от мен се очаква да съживя пощата, така че да работи, както е работила преди, г-н Грош.

— Ама, разбира се — каза старчето. — Я най-добре елате с мен, г-н пощенски началник. Явно са пропуснали да ви рекат едно-две неща.

След това той поведе Влаго обратно към сумрачната голяма зала, като по целия път от ботушите му се сипеше жълтеникав прах.

— Баща ми ме водеше тук, когато бях хлапе. В ония дни имаше много пощенски семейства. От тавана висяха ония грамадни стъклени дрънчащи неща. Такива дето светят…

— Полилеи? — предположи Влаго.

— Туй трябва да е било. Имаше два такива. И навсякъде имаше мед и месинг, излъскани като злато. Имаше балкони, сър, обикаляха голямата зала на всеки етаж, перилата им бяха изковани от желязо, ама приличаха на дантела. И всички гишета бяха направени от рядка дървесина, казваше тате. И хора! Това място гъмжеше от хора! Вратите никога не стояха затворени, дори посред нощ. О, а нощем, сър, отзад в големия двор, да бяхте го видели сър! Светлините! Каретите, които пристигаха и заминаваха, конете от чийто гръб се вдигаше пара… О, сър да бяхте видял всичко това с очите си! Мъжете които товареха впряговете… те имаха такова едно нещо… едно устройство, което можеше да вкара каретата в двора и да я изкара обратно за една минута, сър, една минута! Колко беше оживено, оживено и шумно! Казваха, че можеш да дойдеш тук от Кукличките или дори от Касапниците, да пуснеш писмо до самия себе си и после ще трябва да бягаш като хала, като същинска хала, сър, ако искаш да изпревариш пощальона до собствения си дом! И униформите, сър, кралско синьо с месингови копчета! Ех, да ги бяхте видели, сър! И…

Влаго хвърли поглед над рамото на бъбривия старец към най-близката камара птича тор, където г-н Помпа беше спрял да копае. Известно време големът побутва смрадливата купчина, а после се изправи и тръгна към мъжете, като държеше нещо в ръка.

— … а когато големите карети пристигаха чак от планините, роговете им се чуваха на разстояние цели мили. Да ги бяхте чули, сър! А ако някой се опиташе да ги нападне, имаше си мъже, които излизаха и…

— Какво има, г-н Помпа — попита Влаго, като прекъсна Грош насред изречението.

— Учудващо Откритие, Пощенски Началник. Както Вече Бях Предположил, Камарите Не Са Изцяло Съставени От Тор. За Да Се Събере Такова Количество, Биха Били Нужни Хиляди Години, Сър.

— Добре, тогава от какво са направени?

— Писма, Сър — каза големът.

Влаго обърна поглед към Грош, който потрепери нервно.

— О, да, тъкмо се канех да ви обясня.

 

 

Писма…

… не им се виждаше краят. Камарите изпълваха всяко помещение в сградата и преливаха в коридорите. Оказа се, че на практика офисът на началника наистина не може да се ползва заради състоянието на пода си — той беше затрупан под три метра писма. Цели коридори бяха напълно блокирани. Всички шкафове бяха натъпкани с писма. Ако човек имаше глупостта да отвори някоя врата небрежно, щеше да бъде затрупан от жълтеникави пликове. Дъските на пода подозрително се издуваха нагоре. Хартия се подаваше и през пукнатини по разпадащата се мазилка на тавана.

В сортировъчното помещение, голямо почти, колкото главната зала, имаше отделни камари достигащи шест метра височина. Тук-там от бумагите се подаваха архивни шкафове, като същински айсберзи.

След като се беше ровил в тях само половин час, Влаго вече си мечтаеше за вана. Все едно се разхождаше сред гробници в пустинята. Миризмата на старите пликове го задавяше, сякаш гърлото му бе посипано с жълт прах.

— Казаха ми, че тук ми се полага апартамент — изграчи той.

— Тъй си е, сър. Младежът и аз го потърсихме онзи ден. Бях чувал, че е от другата страна на офиса ви. Така че момчето се спусна до края на въжето. Каза че напипал врата, но до тогава вече беше потънал два метра под писмата и едва успяваше да си поеме въздух. Беше си истинско мъчение, сър, затова го издърпах обратно.

— Цялата сграда е пълна с недоставени писма?

Бяха се върнали в съблекалнята. Грош беше допълнил черния чайник с вода и той вече вдигаше пара. В другия край на стаята, приседнал до разтребената си малка масичка, Станли броеше топлийки.

— Кажи-речи сър. С изключение на мазето и конюшните — каза старецът, докато изплакваше два тенекиени канчета в леген с не особено чиста вода.

— Значи дори офисът на нач… моят офис е натъпкан с недоставени писма, но мазето са го оставили празно? В това няма никаква логика!

— О, ама не може да се ползва мазето, сър, о, не и мазето — Грош звучеше искрено шокиран. — Там е твърде влажно. Влагата ще унищожи писмата за нула време.

— Ще ги унищожи — произнесе Влаго безизразно.

— Влагата им е най-големият враг сър — потвърди Грош, с увереността, че споделя висша мъдрост.

— Да унищожи писма от мъртви хора до мъртви хора — продължи Влаго със същия лишен от емоция глас.

— Ама ние няма как да сме сигурни, че са мъртви, сър — поясни старецът. — Т.е. имам предвид, ние нямаме доказателства по въпроса.

— Ама, разбира се, че няма. Все пак, някои от тези пликове са само на сто години! — възкликна Влаго. Главата го болеше от праха, гърлото му стържеше заради сухия въздух и нещо у стареца като цяло му играеше по нервите. Той криеше нещо от него. — Какво са сто години за някои хора. Обзалагам се, че обществото в лицето на всички вампири и зомбита все още си проверява пощенските кутии всеки ден, нали така?

— Няма нужда да държите такъв тон, сър — произнесе Грош сухо. — Изобщо няма нужда. Не можете да унищожите писмата. Просто не можете. Това е пощенска злоупотреба, сър. То не е просто престъпление. То е, то е…

— Грях? — предположи Влаго.

— О, по-лошо е от грях — отсече Грош с ехидна усмивка. — За греховете ще ви държи отговорен само бог. По мое време, ако човек повредеше пощата, трябваше да отговаря пред главния пощенски инспектор Гръмоломни. Ха! А най-голямата разлика между двамата беше, че бог понякога прощава.

Влаго се опита да открие поне следа от здрав разум в сбръчканото лице пред себе си. Рошавата брада беше издържана в няколко различни цвята, без да е ясно дали те се дължат на мръсотия, чай или някакви случайни атмосферни влияния. Приличаше на отшелник. Само на отшелник би му се разминало да носи такава перука.

— Извинете ме — каза Влаго. — Значи смятате, че като натикате нечии писма под дъските на пода за стотина години, това не им вреди?

Внезапно Грош доби съсипан вид, брадата му потръпна. После се закашля — дълбока, насечена, стържеща кашлица се изтръгна от него на тежки разкъсващи пристъпи. От това стъкларията се разтрепери, а от дъното на панталоните му се надигна фин жълт прах.

— Извинете ме за момент — успя да изхрипти Грош и започна да опипва джобовете си, докато измъкна надраскана очукана тенекиена кутийка.

— Смучете ли, сър? — попита той, докато по бузите му се стичаха сълзи. Той поднесе кутийката към Влаго.

— Тези са Номер 3, сър, много леки, аз сам съм си ги правил. Естествени церове от естествени съставки, така ги върша аз нещата, сър. Трябва се да държат гърдите чисти, инак ще ни видят сметката.

Влаго си взе голямо виолетово драже от кутийката и го подуши. Усети слаба миризма на анасон.

— Благодаря, г-н Грош — каза Влаго, но за да не си помисли старецът, че това ще мине като подкуп, той продължи твърдо. — Пощата, г-н Грош? Да натиквате неразнесената поща във всяко празно кътче не е във вреда на писмата?

— Това е по-скоро… отлагане, сър. Просто… забавяне на процеса. За известно време. Не е като да сме решили изобщо да не я доставим, сър.

Влаго се взря в притесненото изражение на Грош и усети, че губи почва под краката си, както се случва, когато осъзнаеш, че говориш с човек, който само привидно принадлежи към човешката цивилизация. Не точно отшелник, а по-скоро корабокрушенец, живеещ в сграда, която беше личният му пустинен остров, отделен от целия останал свят, който е продължил по пътя си, докато тук на острова здравият разум полека се изпарявал.

— Г-н Грош, не искам да ви меля сол или нещо подобно, ама там отвън има хиляди писма под тънък слой птичи лайна… — произнесе той много бавно.

— Всъщност, тая работа не е чак толкова лоша, както ви се струва — каза Грош и млъкна за момент, докато шумно смучеше природосъобразното си драже против кашлица. — Птичите изпражнения са много суха материя и създават твърд защитен слой върху пликовете…

— Но защо всички тези пликове са тук, г-н Грош? — не забравяй, напомни си Влаго, умението да общуваш е важно. Не ти е позволено да му светнеш един.

Младшият пощальон избегна погледа му.

— Ами, знаете как е… — опита се да обясни той.

— Не, г-н Грош, не мисля, че знам.

— Ами… може би човек е много зает, има да прави пълна обиколка, може би е Прасоколеда, има сума ти картички, нали разбирате, и инспекторът го е погнал, задето не си спазва разписанието. И тогава е възможно човек да натика половината писма някъде, на сигурно място… ама, нали, понеже ще ги разнесе по-късно. Така де, не е негова вината, ако постоянно го претоварват. Защото на следващия ден торбата му е дори по-пълна, понеже всички така го притискат, и той си мисли: „Днес ще занеса няколко, а после в четвъртък имам почивен ден и тогава ще наваксам със закъснелите“. Обаче, виждате ли, до четвъртък му се събират толкова пропуснати доставки, че вече не може да ги разнесе за един ден, защото всички винаги искат от него повече, винаги повече. И той е уморен, сър, уморен като куче и си мисли: „Скоро ще мога да взема отпуск“, но дотогава нещата вече са станали непоправими. Накрая нещата вече бяха… неприятни. Чисто и просто бяхме прекалили, сър, туй то, бяхме се надценили. Понякога нещата се провалят с такава сила, че е по-добре повече да не се занимаваш с тях, отколкото да се опитваш да ги поправиш. Така де, откъде изобщо би могъл да почне човек?

— Мисля, че схващам ситуацията — каза Влаго, а на ум добави: вие лъжете, г-н Грош или по-скоро, не ми казвате всичко. А това което пропускате да ми кажете е много важно, не е ли така? Аз съм професионален лъжец, г-н Грош, а вие сте само аматьор, макар и талантлив.

Грош, който си нямаше представа какви мисли се въртят в главата на събеседника му, успя да изцеди плаха усмивка.

— Ето обаче какъв е проблемът… как ви е малкото име, г-н Грош? — попита Влаго.

— Толивър, сър.

— Чудесно име. Та значи, Толивър, проблемът е, че това, за което вие говорите, можем, за целите на този разговор, да сравним с миниатюра. А всичко това от друга страна — Влаго посочи с широк жест сградата и цялото й съдържание — е гигантски триптих пресъздаващ исторически сцени, сътворението на света и благоволението на боговете заедно със съответстващ храмов таван, представящ величествената небесна твърд и като капак на всичко, някъде там се мъдри и портрет на жена със смахната усмивка, ей така, да не би да се пропусне нещо! Толивър, опасявам се, че вие не сте напълно откровен с мен.

— Съжалявам, сър — извини се Грош, който явно съзнаваше, че е в нарушение и това леко го изнервяше.

— Това може да ви струва работата, както знаете — каза му Влаго, като напълно съзнаваше колко глупаво звучи тази заплаха.

— Може, сър, може да се опитате да се отървете от мен — потвърди Грош полугласно. — Ама, освен младежа, аз съм ви единственият служител. Пък вие не знаете нищичко за Постановленията, сър. Само аз си знам какво трябва да се прави тук. И пет минути няма да изкарате без мен. Даже няма да ви хрумне да пълните мастилниците всеки ден!

— Мастилници? Да се пълнят мастилници? — недоумяваше Влаго. — Но това е просто една стара сграда пълна с… с мъртва хартия! Тук не идват никакви клиенти!

— Мастилниците трябва да са винаги пълни, сър. Пощенски Постановления — заяви Грош твърдо. — Трябва да следваме Постановленията, сър.

— Но защо? Тук явно нито се приема, нито се разнася поща! Просто си висим наоколо и безделничим.

— Не, сър, ние не просто си висим тук — подхвана Грош търпеливо. — Ние следваме пощенските Постановления. Пълним мастилниците, лъскаме месинга…

— Ама не чистите птичите лайна!

— Странно наистина, сър, но Постановленията не казват нищо по този въпрос — каза старецът. — Истината е, сър, че вече никой не се нуждае от нас. Всички са обсебени от проклетите щракалки, щрак, щрак, щрак. Тия дни, всеки си има по една такава кула, сър. Със скоростта на светлината, разправят. Ха! Ама са бездушни сър, никой не си е вложил сърцето и душата в тях. Мразя ги! Ама инак, ние сме винаги готови, сър. Само ако се появи някаква поща, ще се заемем с нея, сър. Ще се втурнем да работим сър, през глава ще се втурнем. Само че не ни носят никакви писма.

— Естествено, че няма да ви носят! Явно хората в този град отдавна са проумели, че вместо да си носят писмата в пощата, със същия успех може да ги хвърлят на вятъра.

— Не, сър, не сте прав. Ние пазим всички писма. Това правим. Запазваме всичко, както си е. Стараем се да не нарушаваме реда — тихичко обясни Грош. — Стараем се да не нарушаваме естествения ред на нещата!

Начинът, по който го каза, накара Влаго да се замисли.

— За какъв ред, говорите? — попита той.

— О, нищо, сър. Просто… гледаме да сме внимателни.

Влаго огледа стаята. Дали внезапно не беше отесняла? Дали сенките не са бяха удължили и сгъстили? Не беше ли въздухът внезапно изстинал?

Не, нищо такова. Но Влаго определено почувства, че пропуска нещо. Усети че космите по врата му настръхват. Беше чувал, че това се случва, понеже човекът е произлязъл от маймуните, а те реагират така, когато зад гърба им се промъква тигър.

В действителност зад гърба му беше г-н Помпа. Просто си стоеше там, а очите му горяха по-ярко, отколкото очите на, който и да било тигър. Това беше дори по-лошо. Тигрите не биха могли да последват човек отвъд морето и понякога им се налага да спят.

Влаго се отказа. Г-н Грош се беше вкопчил в някакъв свой отживял свят.

— И на вас ви харесва този начин на живот? — попита той стареца.

За първи път от началото на разговора Грош го погледна право в очите.

— Все е по-добре от смъртта, сър — обясни той.

 

 

Г-н Помпа последва Влаго през цялата зала и навън през главната врата, при което Влаго се обърна назад към него.

— Добре, какви точно са ти инструкциите за мен? — настоя да знае той. — Навсякъде ли ще ме следващ? Знаеш, че не мога да ти избягам.

— Можете Да Се Движите Свободно В Рамките На Града И Неговите Околности — избоботи големът. — Но Докато Се Установите, Аз Съм Длъжен Да ви Следвам За Ваша Сигурност.

— Сигурност срещу какво? Нечие недоволство, че на прадядо му пощата закъснява?

— Нямам Представа, Сър.

— Имам нужда от чист въздух. Какво изобщо се е случило там вътре? Защо е толкова… зловещо? Какво се е случило с пощенската станция?

— Нямам Представа, Сър — повтори г-н Помпа равно.

— Нямаш представа? Но ти живееш в този град — сряза го Влаго саркастично. — Да не си прекарал последните сто години натикан в дупка под земята?

— Не, Г-н Муштак — каза големът.

— Добре, тогава защо не можеш… — подхвана Влаго.

— Бяха Двеста И Четиридесет Години, Г-н Муштак — обясни големът.

— В смисъл?

— Времето, Което Прекарах, Натикан В Дупка Под Земята, Г-н Муштак.

— За какво говориш? — попита Влаго.

— Както Казах, Толкова Време Прекарах В Дупка Под Земята, Г-н Муштак. Помпа Не Е Моето Име, Г-н Муштак. То Е Моето Описание. Помпа. Помпа 19, За Да Съм По-Точен. Стоях На Дъното На Дупка Дълбока 30 Метра И Помпех Вода. В Продължение На Двеста И Четиридесет Години, Г-н Муштак. Сега Обаче Имам Място Под Слънцето. Така Е По-Добре, Г-н Муштак. Така Е Много По-Добре!

 

 

Същата нощ Влаго лежеше и се взираше в тавана. Който беше на около метър от лицето му. От тавана, близо до него, висеше свещ в огнеупорен фенер. Станли беше настоял за фенера и имаше пълно право. Това място би могло да избухне като бомба. Именно момчето му беше показало пътя до тази стая. Грош още се цупеше някъде. Обаче беше прав проклетникът. Грош беше необходим. Грош на практика се беше сраснал с пощенската станция.

Денят се беше проточил, а предната нощ Влаго не беше успял да спи добре, предвид факта, че висеше с главата надолу, преметнат през рамото на голема и от време на време го подритваше изнервен кон.

Нямаше никакво желание да спи тук, но вече нямаше достъп до друго жилище в града, а и жилища не се намираха как да е в този пренаселен град. Съблекалнята никак не му се нравеше, затова накрая просто издрапа до върха на камара стари писма в помещението, което се предполагаше да е негов офис. Не беше чак толкова неудобно. Човек с неговите занимания трябваше да свикне да спи във всякакви ситуации, включително такива, при които само една стена го дели от гневна тълпа, тръгнала по дирите му. Камарите писма поне бяха сухи, топли и не размахваха опасни на вид оръжия.

Хартията пропукваше под него, докато той се опиваше да се настани по-удобно. Без да се замисля, той взе в ръка случайно писмо. То беше адресирано до човек на име Антимони Паркър на адрес ул. Дървеняк №1 и на гърба бяха изписани буквите З.С.Л.Ц. Влаго отвори плика с нокът. Хартията вътре едва не се разпадна, когато я извади.

Най-скъпи мой, Тимони,

Да! Защо й е на жена, осъзнаваща огромната чест, която й оказва един мъж, да се прави на свенлива хитруша в такъв момент! Знам, че вече си говорил с татко и, разбира се, приемам да бъда съпруга на най-милия, най-прекрасния…

Влаго погледна датата на писмото. То беше написано преди четиридесет и една години. Той рядко се оставяше да бъде оплетен от собствените си мисли, при неговата работа, това можеше да му създаде доста проблеми, но в случая не можеше да не спре и да се замисли дали — отново хвърли поглед на писмото — „Твоя любяща Агнатея“ изобщо се беше оженила за Антимони или романтичната им връзка беше приключила с това писмо, изгубено в книжното гробище.

Той потръпна и прибра писмото в джоба на сакото си. Трябваше да попита Грош какво означава З.С.Л.Ц.

— Г-н Помпа! — провикна се след малко.

В ъгъла на стаята се дочу леко шумолене, когато големът се раздвижи сред хартията, стигаща му до кръста.

— Да, Г-н Муштак?

— Абсолютно ли ти е невъзможно да си затвориш очите? Не мога да спя, докато в мен са се втренчили искрящи червени очи. Това ми е… останало от детството, един вид.

— Съжалявам, Г-н Муштак. Ще Се Обърна С Гръб Към Вас.

— И това няма да свърши работа. Аз ще си знам че си там. Пък и блясъкът ще се отразява от стената. Сериозно, къде бих могъл да избягам?

Големът обмисли въпроса.

— Ще Изляза В Коридора, Г-н Муштак — реши той и започна да си проправя път към вратата.

— Чудесно. А сутринта искам да ми намериш спалнята, чуваш ли? В някои от офисите все още има свободно място до тавана. Може да избуташ писмата от спалнята ми там.

— Г-н Грош Не Обича Пощата Да Бъде Местена, Г-н Муштак — избоботи големът.

— Г-н Грош не е пощенският началник, г-н Помпа. Аз съм.

Богове, тази лудост е заразна, помисли си Влаго, докато сиянието идващо от голема се отдалечаваше към тъмнината отвън. Аз не съм никакъв пощенски началник. Аз съм просто един нещастник, жертва на някакъв глупав… експеримент. Що за място! Що за ситуация! Що за човек ще повери значима държавна служба на доказан престъпник? Освен, разбира се, всеки редови гласоподавател.

Той се опита да си представи как може да извърти ситуацията, така че да се измъкне… но през цялото време в главата му се въртеше все един и същи отрязък от разговор.

Представи си дупка дълбока 30 метра и пълна с вода.

Представи си мрака. Представи си, на дъното на дупката, човекоподобна фигура сред вихрещата се вода, чиято единствена задача е на всеки осем секунди да завърта една масивна дръжка.

Изпомпвай… Изпомпвай… Изпомпвай…

Двеста и четиридесет години.

— И това не ти пречеше? — беше попитал Влаго.

— Питате Ме Дали Съм Изпитвал Негодувание? Но Моята Работа Беше Важна И Полезна! А И Имаше Много Неща, За Които Да Мисля.

— На дъното на дупка пълна с мътна вода? За какво толкова имаше да мислиш?

— За Изпомпване, Г-н Муштак.

А после, беше обяснил големът, работата му била прекратена, появила се слаба светлина, била спусната платформа, били закачени вериги, той усетил движение нагоре и бил изтеглен в свят на светлина и цветове… и други големи. Влаго знаеше нещичко за големите. Преди хиляди години хората ги създавали от глина и им вдъхвали живот с помощта на някакви свитъци, натикани в главата им и големите никога не се повреждали и никога не спирали да работят. Някои били чистачи, някои вършели най-тежката работа в дъскорезници и леярни, но повечето от тях оставали скрити от погледа. Натикани някъде долу в мрака, те служели да задвижват големите колела. И с това се изчерпваше целият интерес на Влаго към големите. Знаеше също, че по условие, те са винаги честни.

Но ето че големите бяха почнали да се освобождават. Това беше най-тихата, най социално отговорна революция в познатата история. Те бяха нечия собственост, затова бяха почнали да спестяват средства и да се откупуват.

Г-н Помпа, например, изкупуваше свободата си като сериозно ограничаваше свободата на Влаго. Това можеше да разстрои всеки. Защото някак противоречеше на общото разбиране за свобода, нали?

Богове — мислите на Влаго рязко се върнаха към действителността — нищо чудно, че Грош смучеше дражета за гърло през цялото време, прахулякът тук можеше да задуши човек!

Той порови в джобовете си и извади ромбовидното драже, което му беше дал старецът. Изглеждаше безобидно.

Минута по-късно, след като г-н Помпа се беше промъкнал в стаята и го беше халосал по гърба, димящото хапче беше изхвръкнало от устата му и залепнало за отсрещната стена, където до сутринта беше успяло да разяде доста голямо петно от мазилката около себе си.

 

 

Г-н Грош глътна една лъжица тинктура от ревен и лют червен пипер, за прочистване на гърдите и провери дали мъртвата къртица все още виси на мястото си около врата му, като сигурна защита срещу внезапни нападения от доктори. Всички знаеха, че докторите те разболяват, нямаше никакво съмнение. Единствено природните лекове вършеха работа, а не някакви адски отвари, направени от бог знае какво. Той млясна доволно с устни. Тази вечер наново беше подплатил чорапите си със сяра и усещаше благотворното й въздействие.

Два фенера просветваха в мекия книжен мрак на главния разпределителен офис. Светлината се процеждаше през външната стъкленица на фенера, напълнена с вода, която да загаси пламъка, ако свещта паднеше. Така фенерите приличаха на светлите израстъци по главите на чудовищните риби, плуващи сред мастилените, смазващо тежки океански дълбини.

В сумрака се разнесе бълбукане. Грош запуши бутилката си с еликсир и се зае със задълженията си.

— Бяха ли мастилниците допълнени, стажант пощальон, Станли? — изрече той напевно.

— Тъй вярно, младши пощальон Грош, пълни до дълбочина една трета инч от върха на мастилницата, съгласно пощенски Постановления относно гишетата, ежедневни разпоредби, правило С18 — отвърна Станли.

Чу се шумолене, когато Грош обърна страницата на огромна книга поставена на катедра пред него.

— Може ли пак да видя картинката, г-н Грош? — попита Станли жадно.

Грош се усмихна. Това се беше превърнало в част от ритуала и той отговори по същия начин, както беше отговарял винаги.

— Може, но това да ти е за последно. Не е хубаво твърде често да се заглеждаш в лицето на един бог — каза той. — Или, в която и да било друга негова част.

— Ама нали сте ми казвали, че в голямата зала е имало негова златна статуя, г-н Грош. Хората трябва да са го зяпали през цялото време.

Грош се поколеба. Но Станли вече не беше дете. Трябваше да научи рано или късно.

— Да, ама хората не му се заглеждаха много-много в лицето. Повече се зазяпваха по… крилата.

— На шапката и на глезените му — продължи думите му Станли. — Така че да може да разнася съобщенията със скоростта на… съобщенията.

Малка капка пот се търкулна от челото на Грош.

— Предимно по шапката и глезените му, да — потвърди той. — Ъъъ, но… не само там.

Станли се вторачи в картината.

— О, да. Тези не ги бях забелязал преди. Той си има крила на…

— Смокиновия лист — бързо каза Грош. — Така го наричаме.

— Защо има лист там — попита Станли?

— Те в стари времена всички са си имали листа, ’щото са се носели по Класически — обясни Грош, облекчен, че разговорът се отдалечава от щекотливия въпрос.

— Това е смокинов лист. От смокиново дърво.

— Ха-ха, големи са били шегаджии. Та тук наоколо няма смокинови дървета — заяви Станли с вид на човек разбулил скрит недостатък на утвърдена догма.

— Точно тъй, момко, браво, ама то листото си е тенекиено — бавничко обясни Грош.

— А крилете? — пак попита момчето.

— Ами, предполагам са решили, че, колкото повече крила, толкова по-добре — отговори Грош.

— Да, ама ако да речем крилете на шапката и на глезените му вземат, че спрат да работят, тогава ще се държи само на единия…

— Станли! Това е просто статуя! Недей прекалено да се вълнуваш, успокой се! Нали не искаш… да ги разстроиш.

Станли увеси глава.

— Те… пак почнаха да ми шепнат, г-н Грош — довери той на стареца тихо.

— Знам, Станли. И на мен ми шепнат.

— Помня, когато последният път говореха през нощта, г-н Грош — каза Станли с треперлив глас. — Като затворя очи и виждам буквите…

— Знам, Станли. Не се тревожи. Опитай се да не мислиш за това. Вината е на този г-н Мусташ, задето така им наруши спокойствието. Оставете ги на мира, казвам аз, ама никой не ме слуша и после виж какво става. Научават се, ама по трудния начин.

— Сякаш едва вчера онези стражници очертавах с тебешир тялото на г-н Млък — каза Станли и почна да трепери. — Той се научи по трудния начин!

— Хайде, хайде, успокой се сега — Грош внимателно го потупваше по рамото. — Ще ги раздразниш. Я по-добре си мисли за топлийки.

— Ама си е черен срам, г-н Грош, че никой никога не оцелява достатъчно дълго, за да ви повиши в Старши пощальон!

Грош изсумтя.

— О, хайде сега. Това няма значение, Станли — каза той с гръмотевичен израз на лицето.

— Да, ама, г-н Грош, вие сте вече много, много стар, а пък още сте само младши пощ… — не се отказваше Станли.

— Стига толкова, Станли! Сега вдигни отново лампата, ако обичаш. Добре, така е добре. Ще прочета страница от Постановленията, това винаги ги успокоява — Грош си прочисти гърлото. — Ще се чете от Книга Постановления, Време за доставки (Централен градски район) (с изключение на неделите и осмодните) — обяви той на висок глас. — Както следва: „Часовете, до които най-късно писмата трябва да са достигнали съответните адреси при всяка доставка в рамките на Анкх-Морпорк са: вечерен разнос, до двадесет часа за първата доставка. Сутрешен разнос, до осем часа за втората доставка. Сутрешен разнос, до десет часа за третата доставка. Сутрешен разнос, до дванадесет часа за четвъртата доставка. Следобеден разнос, до четиринадесет часа за петата доставка. Следобеден разнос, до шестнадесет часа за шестата доставка. Следобеден разнос, до осемнадесет часа за седмата доставка“. Това са часовете, както бяха прочетени.

Грош наклони глава за момент, а после рязко затвори книгата.

— Защо се е стигнало до тук, г-н Грош? — попита Станли плахо.

— Заради високо-меренето — каза г-н Грош. — Това беше то, високо-меренето унищожи пощенската станция. Високо-меренето и алчността, и Скапания Тъпанар Джонсън, и Пи-тата.

— Пита, г-н Грош? Ама как може една пита…

— Не питай, Станли. Историята е сложна и не се казва дори дума да топлийки.

Те изгасиха свещите и излязоха.

След тях се надигна слаб шепот.