Тери Пратчет
Пощенски гамбит (13)

Глава дванадесета
Кълвачът

Предизвикателството — Как се повдигат планини — Многобройните приложения на зелето — Съветът заседава — Г-н Мустак, поставен на колене — Светкавичното Гну — … Кълвачът

Беше настъпила сутринта.

Нещо сръга Влаго.

Той отвори очи и погледът му проследи блестящ черен бастун до ръката, която държеше сребърната дръжка във вид на череп и по-нагоре до лицето на лорд Ветинари. Зад него големът тлееше в ъгъла.

— Моля ви, не ставайте — възпря го патрицият. — Вярвам прекарал сте тежка нощ?

— Съжалявам, сър — отвърна Влаго, като се изправи с усилие.

Отново беше заспал на бюрото си. В устата си усещаше вкус сякаш Писанчо беше спал в нея. Зад главата на Ветинари Влаго забеляза г-н Грош и Станли, които надничаха покрай рамката на вратата тревожно.

Лорд Ветинари седна на стола срещу него, след като избръска малко прах от седалката.

— Четохте ли Таймс тази сутрин? — попита той.

— Бях там, когато го печатаха, сър — Влаго имаше чувството, че във врата му са пораснали допълнителни кости. Опита се да извърти главата си в нормално положение.

— Ясно. Разстоянието между Анкх-Морпорк и Генуа е две хиляди мили, г-н Мустак. А вие твърдите, че ще успеете да отнесете съобщение до там по-бързо от семафорите. Отправил сте предизвикателство. Това е крайно интересно!

— Да, сър.

— Дори с най-бързата карета пътят отнема почти два месеца, г-н Мустак, а и ме осведомиха, че ако пътувате толкова време без да спирате, бъбреците ви ще се изтъркалят през ушите.

— Да, сър, известно ми е — отвърна Влаго с прозявка.

— И ви е известно, че не можете да ползвате магия, защото това ще се приеме за измама.

Влаго отново се прозя.

— Да, и това ми е известно.

— Консултирахте ли се с архиканцлера на Невидимия Университет преди да предложите именно той да приготви съобщението, което ще трябва да бъде доставено? — попита лорд Ветинари като разтвори вестника.

Влаго мерна заглавието:

Голямата надпревара!

„Летящия пощальон“ Ср. Главната Линия

— Не, милорд. Аз само казах, че съобщението трябва да се приготви от някой уважаван и неподкупен гражданин, какъвто например е архиканцлерът, сър.

— Е, при това положение, той едва ли ще ви откаже, нали? — отбеляза Ветинари.

— Надявам се, че сте прав. Него поне Злат няма да успее да подкупи.

— Хмм — Ветинари тропна един два пъти с бастуна си по пода. — Ще се изненадате ли да научите, че преобладаващото мнение в града тази сутрин е в полза на вашата победа? Семафорите никога не са прекъсвали работа за повече от седмица, съобщение пратено по Главната Линия може да достигне Генуа за няколко часа и въпреки това, г-н Мустак, хората смятат, че ще се справите. Не смятате ли, че това е изумително?

— Ъъ…

— Но пък, разбира се, вие сте героят на деня — продължи Ветинари енергично. — Вие сте златният вестоносец! — усмивката му беше като на гущер. — Надявам се, че знаете какво правите. Знаете ли какво правите, г-н Мустак?

— С вяра се повдигат планини, милорд — отвърна Влаго.

— Да, по пътят до Генуа ще ви се наложи да повдигнете няколко — съобрази Ветинари. — Във вестника пише, че потегляте утре вечер?

— Точно така, със седмичната карета. Но този път няма да вземат никакви пътници, за да спестят от теглото — Влаго погледна патриция в очите.

— Дали не бихте могъл да ми подскажете какъв е планът ви? — попита Ветинари.

— Най-добре да не казвам нищо, сър.

— Не ми се вярва боговете да са ви оставили изключително бърз вълшебен кон заровен в някое поле наоколо, нали?

— Поне на мен не ми е известно, сър. Макар че човек никога не знае, докато не отправи молитва.

— Не, наистина — съгласи се Ветинари.

Влаго забеляза, че патрицият е съсредоточил върху него пълната сила на втренчения си поглед. Той го неутрализира, като изцяло го пропусна през себе си.

— Злат, разбира се, ще се наложи да приеме предизвикателството — отбеляза Ветинари. — Но той е човек с… богато въображение.

На Влаго му се стори, че това е много завоалиран начин да се каже „безскрупулен главорез“. Той реши да пропусне и тази забележка.

Негова светлост се изправи.

— До утре, тогава. Предполагам ще има някаква скромна церемония при изпращането за вестника?

— Всъщност не съм планирал церемония, сър — каза Влаго.

— Не, разбира се, че не сте — каза Ветинари и на тръгване му хвърли поглед, който можеше да се опише само като многозначителен.

Почти същия поглед се четеше и в очите на Джим Прът, преди да заговори.

— Ами, можем да пуснем мълвата. Доста хора ни дължат услуги, така че можем да си осигурим бързи коне за смяна по спирките, г-н Мустак, но ние пътуваме само до Бонк, както знаеш. После ще трябва да се прехвърлиш. Експресът за Генуа е доста надежден. Познаваме момчетата, дето го карат.

— Сигурен ли си, че искаш да наемеш цялата карета — обади се Хари Прът, докато разтриваше един кон. — Ще ти струва скъпо, понеже ще се наложи да пуснем втора карета за останалите пътници. Тоя маршрут е натоварен.

— Сигурен съм. Искам тази карета да носи само пощата. И няколко охранители.

— Тревожиш се, че може да те нападнат? — попита Хари като изцеди кърпата до капка с едно небрежно стисване.

— Вие как мислите? — попита ги Влаго.

Братята се спогледаха.

— Тогава аз ще карам — каза Джим. — Не ме наричат Оловния току така.

— Освен това чух, че в планините имало разбойници — каза Влаго.

— Преди имаше — отвърна Джим. — Сега са намалели.

— Значи това поне е една тревога по-малко — отбеляза Влаго.

— Ми знам ли — каза Джим. — Така и не разбрахме какво е бастисало разбойниците.

Никога не забравяй, че тълпата, която аплодира твоята коронация, ще е същата, която ще аплодира и отсичането на главата ти. На хората просто им допадаха зрелищата.

Хората обичаха зрелища…

… така че пощата за Генуа заваля, срещу един долар на писмо.

Наложи се Станли да му обясни. Всъщност, наложи се да обясни няколко пъти, защото на Влаго тази материя му беше тъмна.

— Хората пращат до Генуа плик, в който са сложили друг плик с нужните марки за обратния път до тук, така че първият плик да се върне във втория — каза за пореден път Станли.

Влаго най-после почна да проумява какво му обяснява момчето.

— Те си искат пликовете обратно? Защо?

— Защото вече са били използвани, сър.

— И това ги прави ценни?

— Не съм сигурен, сър. Както ви казах, някои хора смятат, че марките не добиват истинската си стойност докато не свършат работата, за която са предназначени. Помните ли най-първите отпечатани марки от едно пени, които се наложи да нарежем с ножица? Плик, облепен с тези марки струва два долара за колекционерите.

— Двеста пъти повече от стойността на марката?

— Така се оказва, сър — потвърди Станли със светнал поглед. — Хората пращат писма до себе си само, за да може марките им да бъдат, ъм, маркирани. За да си личи, че са ползвани.

— Ъъ… на мен ми се намират няколко стари доста обилно използвани кърпички — опитваше се да проумее Влаго. — Дали хората ще искат да купят тях за двеста пъти реалната им стойност?

— Не, сър! — отсече Станли.

— Тогава защо…

— Хората проявяват голям интерес, сър. Мислех си, че може да направим цяла колекция марки за големите гилдии, сър. Всички колекционери ще искат марки от тази серия. Какво ще кажете?

— Отлична идея, Станли — съгласи се Влаго. — Точно така ще направим. Обаче марката на Шивачките може да се наложи да се лепи от вътрешната страна на най-обикновен кафяв плик^[1], а? Ха-ха!

Беше ред на Станли да замълчи неразбиращо.

— Извинете, сър?

Влаго прочисти гърло.

— А, нищо, нищо. Ами, браво на теб Станли, виждам, че бързо напредваш — поне в някои области, добави Влаго наум.

— Ъ… да, сър. Ъъ… не ми се иска да се самоизтъквам, сър…

— Изтъквай се на воля, Станли — насърчи го Влаго.

Станли извади малка папка от джоба си, отвори я и я положи благоговейно пред Влаго.

— Г-н Масур ми помогна — каза той. — Но като цяло е мое дело.

Беше нова марка. Беше оцветена в жълто-зелено и Влаго осъзна, че изобразява зелева нива с няколко сгради далече на хоризонта.

Той подуши въздуха. Дори миришеше на зеле. О, да.

— Отпечатана е със зелево мастило, а лепилото е направено от броколи, сър — обяви Станли засиял от гордост. — В чест на зелевата индустрия на Сто Лат, сър. Мисля, че ще се приеме добре. Зелето е толкова разпространен продукт, сър. Толкова много неща може да се направят от зеле.

— Ами добре, виждам че…

— Зелева супа, зелева бира, зелев фъдж, зелев сладкиш, зелев крем…

— Да, Станли, мисля, че те…

— … мариновано зеле, желирано зеле, зелева салата, варено зеле, панирано зеле…

— Добре, вече можеш…

— … зеле фрикасе, зелев сос, Зеле Изненада, наденички…

— Наденички?

— Пълнени със зеле, сър. Какво ли не може да се направи от зеле. Има още…

— Зелеви марки — прекъсна го Влаго решително. — От петдесет пенса, забелязвам. Да ти се не надява човек, Станли.

— Дължа всичко това на вас, г-н Мустак! — отвърна разпалено Станли. — Загърбих напълно детинските игри с топлийки, сър! Пред мен се откри светът на марките, от които човек не само може да научи много за историята и географията, но те предлагат също разумно, приятно, увличащо занимание и безценно хоби, което може да се превърне в сериозен интерес за цял живот…

— Добре, благодаря ти! — спря го Влаго.

— … и освен това залагам тридесет долара, сър. Всичките ми спестявания. За да покажа своята подкрепа за вас, сър.

Влаго го чу, но му отне малко време да свърже думите със смисъла им.

— Залагаш? — каза той накрая. — В смисъл като облог?

— Да, сър, голям облог — щастливо потвърди Станли. — За вашата надпревара до Генуа. Хората много се забавляват. Повечето букмейкъри приемат залози, сър, затова г-н Грош се зае с организацията! Той обаче казва, че прогнозите не са добри.

— Естествено, че няма да са — отвърна Влаго слабо. — Никой с всичкия си не би…

— Каза, че ще спечелим само по един долар на всеки осем, които заложим, но ние все пак си мислим…

Влаго скочи на крака.

— Прогнозите са осем към едно? — извика той. — Букмейкърите мислят, че аз ще спечеля? Колко залагат хората тук общо?

— Ъм… около хиляда и двеста долара, сър, при последното преброяване. Вие не се ли…

В следващия момент крясъкът на Влаго отекна до покрива и изплаши гълъбите накацали там.

— Извикай г-н Грош, веднага!

 

 

Лукавата физиономия на г-н Грош не беше никак приятна гледка. Той почука носа си с пръст отстрани.

— Вий сте човекът дето измъкна пари от една камара богове, сър — обясни той, като се хилеше доволно.

— Да — съгласи се Влаго отчаяно, — но да предположим, че това е било… само трик…

— Бива си го вашия трик, сър — захили се старчето. — Много си го бива. Човек, който може да извърти такъв трик на боговете, може да направи, каквото си поиска. Тъй мисля аз.

— Г-н Грош, няма начин една карета да занесе съобщение до Генуа по-бързо от семафорите. До там са две хиляди мили!

— Ясно, че трябва тъй да говорите, сър. Тука и стените имат уши. Аз думица няма да кажа. Обаче ние всички се събрахме и си поговорихме, сър. И всички сме съгласни, че вие винаги сте бил много добър с нас и наистина вярвате в пощенската служба. Затуй решихме, че само празни приказки не стигат и е време да ги напълним финансово.

— Искаш да кажеш да ги подплатите финансово?

— Вие ги разбирате тия работи, сър! Как само отидохте във вестника и му казахте на онзи, казахте му „Ще се състезаваме с вас“. И сега тоя Грабльо Злат направо ще ви падне в капана, сър!

Стъкла вместо диаманти, помисли си Влаго и въздъхна.

— Добре, г-н Грош. Благодаря ви. Осем към едно значи?

— Имаме късмет и на толкова сър. Преди букмейкърите да спрат да приемат залози, прогнозите бяха стигнали до десет към едно. Сега вече приемат залози само за начина, по който ще спечелите, сър.

Влаго наостри уши.

— Някой да предлага някакви добри идеи?

— Аз съм заложил долар на „ще се спусне от небето“, сър. Ъм… дали не може да ни подскажете малко?

— Моля, върнете се към служебните си задължения, г-н Грош — отряза го Влаго сурово.

— Дасър, разбира се, сър, ще ме прощавате за въпроса, сър — бързо каза Грош, докато се измъкваше от стаята заднишком.

Влаго склони глава в ръцете си и се зачуди дали алпинистите се чувстват по същия начин. Катериш все по-високи и по-високи планини и си знаеш, че все някой ден някоя ще се окаже просто твърде стръмна. Но въпреки това продължаваш, защото въздухът там горе се диша толкова по-леко. И си наясно, че някой ден ще си строшиш врата.

 

 

Как можеше хората да са толкова глупави? Изглежда предпочитаха невежеството, защото то им беше по-близко и познато. Грабльо Злат въздъхна.

Той имаше офис в кулата на старата дворцова Могила. Никак не му харесваше, защото цялото място се тресеше при работата на семафора, но беше важно за пред хората. И, разбира се, от тук се откриваше неописуема гледка към града. Дори само гледката струваше, колкото бяха платили, за да купят Линията.

— Необходими са почти два месеца, за да се стигне до Генуа с карета — каза той, като се взираше над покривите към Двореца. — Той може и да успее да скъси малко това време, но съобщение пратено по семафорите пристига там за няколко часа. Какво има да се тревожим?

— Тогава какво е намислил? — каза Зеленхай-Вер.

Останалите членове на съвета събрани около масата също изглеждаха тревожни.

— Не знам — отвърна Злат. — И не ме интересува.

— Но боговете са на негова страна, Грабльо — каза Орешко.

— Я да си поговорим за тази божествена намеса. Това не ви ли се струва някак странно? Боговете нямат навик да раздават безвъзмездни подаръци, нали така? Особено пък материални облаги. Напоследък се ограничават до неща като благоволение, търпение, издръжливост и вътрешна сила. Неща, които като цяло са невидими. Неща, на които не можеш да сложиш цена. Не, от боговете можеш да очакваш да ти пратят пророци, не пороци, ха-ха.

Колегите му посрещнаха шегата с недоумение.

— Ъм, това май не го схванах, друже — престраши се да каже Скатавка.

— Пророци, вместо пороци, казах — той махна с ръка. — О, както и да е, написано ще изглежда по-добре. Накратко, тъй нареченият Божи дар на г-н Мустак беше във вид на съвсем материално ковчеже с монети разпределени в кесии така, сякаш току-що са излезли от сейфа на банката и всички до една в съвременни валути. Това не ви ли се струва странно?

— Да, но дори висшите жреци казват…

— Мустак е циркаджия — сопна са Злат. — Да не мислите, че боговете ще му пренесат каретата до Генуа? Това е номер, не разбирате ли? Колкото пак да се появи на първа страница. Не е нищо особено — единственият му план е да се провали, но геройски, докато опитва. Никой не очаква сериозно той да спечели, нали?

— Чувам, че хората залагат масово на него.

— Хората не възразяват да ги правят на глупаци, ако това ще им осигури развлечение — каза Злат. — Познавате ли някой добър букмейкър? Може и аз да заложа. Може би пет хиляди долара?

Забележката му бе последвана от нервен смях и той продължи.

— Господа, бъдете сериозни. Никакви богове няма да помогнат на нашия пощенски началник. И магьосникът също няма да му е от полза. Те не раздават магически услуги току така. Но пък ние веднага ще научим, ако той използва магия. Не, той цели само да вдигне шум. Което не означава, че ние не бихме могли, как да се изразя — той намигна, — да се погрижим да няма изненади.

Хората около масата живнаха. Точно това очакваха да чуят.

— Така де, в планините се случват злополуки — каза Зеленхай-Вер.

— Да, и аз така съм чувал, но в случая говорех за Линията. Затова поканих г-н Пони да ни запознае с плана за процедурата. Г-н Пони?

Инженерът се размърда неспокойно. Беше прекарал тежка нощ.

— Искам да отбележа за протокола, че съм настоявал Линията да бъде спряна шест часа преди събитието — каза той.

— И протоколът надлежно ще отрази, че аз съм преценил това предложение като напълно неизпълнимо — каза Злат. — Първо, защото ще доведе до непростима загуба на оборот и второ, защото липсата на съобщения ще създаде погрешна представа у хората.

— Тогава оставаме на втория вариант — спираме Линията час преди събитието и прочистваме всички съобщения — каза г-н Пони. — Всяка кула ще потвърди готовността си със съобщение до Могилната кула, а после ще заключат всички врати и ще чакат. На никого няма да е позволено да влиза или излиза. Освен това ще пренастроим кулите да предават паралелно — той реши да преведе техническия израз за директорите. — Това означава, че ще обърнем долния поток, така че да имаме два потока, които предават в една и съща посока. Така съобщението до Генуа, ще стигне два пъти по-бързо. Докато тече, ъм, надпреварата, по Линията няма да минават никакви други съобщения. Нито Шум, нищо. И отсега нататък, господа, веднага щом изляза от тази стая, спираме да приемаме съобщения от захранващите кули. Включително от кулите на Двореца и на Университета.

След това той добави с нескрито задоволство:

— Особено от ония студентчета. Защото някой там ни прави на глупаци, сър.

— Всичко това звучи доста драстично, г-н Пони — каза Зеленхай-Вер.

— Надявам се да е достатъчно, сър. Мисля, че някой е намерил начин да праща съобщения, които повреждат кулите.

— Това не е възм…

Ръката на г-н Пони удари тежко по масата.

— Вие пък откъде ще знаете, сър? Вие будувал ли сте до сред нощ, за да разнищите тоя проблем? Вие разглобявал ли сте разпределителен барабан на съставните му части с отварачка за консерви? Забелязал ли сте лично, че можете да накарате щамповащата арматура да изскочи от елиптичния лагер, ако натиснете буква Х и после я пратите до някоя кула с адрес по-висок от вашия, но само ако сте натиснали преди това буква К и пружината на барабана е била затегната до край? След това наблюдавал ли сте как буквените лостове се вклиняват един в друг, докато в същото време пружината изблъсква рамото нагоре и изведнъж се оказвате с предавателна кутия пълна с натрошени зъбци? Защото аз това правих снощи!

— Да не би да подозирате саботаж? — попита Злат.

— Както искате го наричайте — тросна се Пони, не на себе си от нерви. — Аз днес отидох и изрових стария барабан, дето го смъкнахме от кула 14 миналия месец. Убеден съм, че и на него му се е случило същото. Но повечето повреди се случват в горната част на кулите, в клапите. Точно там…

— Значи г-н Мустак е повел кампания, целяща да саботира нашата работа… — Злат веднага съобрази възможностите.

— Не съм казвал такова нещо! — възрази Пони.

— О, няма нужда да се посочват имена — успокои го Злат.

— Това се дължи просто на скапан дизайн — настоя Пони. — Един от хората ми открил последователността по случайност и я повторил, за да види дали пак така ще стане. Такива са си те операторите. Дай им някоя усукана машина и те цял ден ще й търсят слабото място. Цялата Линия е на такова дередже — нищо не е било предвидено да работи толкова дълго.

— Но защо наемаме такива хора? — не разбираше Скатавка.

— Защото никой друг не е толкова луд, че да си прекарва живота качен на някаква кула някъде в пустошта, като натиска клавиши — отвърна Пони. — А на тях това им харесва.

— Но за да се случат всички тези ужасни неща, които описахте, все някой в кулата е трябвало да натисне клавишите — продължи Скатавка.

Пони въздъхна. На ръководството никога не му пукаше за техническата част. Те си гледаха паричните потоци. Представа си нямаха кое как работи. А после изведнъж настояваха да знаят и трябваше да им сдъвчеш всеки технически израз, за да го преглътнат.

— Вижте, операторите следват сигнала — започна той. — Те гледат кулата преди тях и повтарят съобщението, колкото е възможно по-бързо. Нямат време да го обмислят. Всичко, предназначено за тяхната кула се появява на разпределителния барабан. Те просто натискат клавиши и педали и дърпат лостчета възможно най-бързо. Те всъщност се гордеят с бързата си работа. Дори прилагат всякакви трикове, за да се справят по-бързо. Не искам да чувам никакви приказки за саботаж. Не и сега. Нека просто изпратим проклетото съобщение възможно най-бързо. На момчетата това ще им хареса.

— Това ще е много вълнуващо чисто визуално — каза Злат. — Тъмната нощ, очакващите кули, които една по едно оживяват и през света се извива светлинна стрела, която безшумно и внимателно пренася своето…, както и да е. Трябва да наемем някой поет да го опише.

После Злат кимна на г-н Пони.

— Оставяме всичко във ваши ръце, г-н Пони. Явно сте разработил подробен план.

 

 

— Никакъв план нямам — каза Влаго.

— Нямаш план? — повтори г-ца Добродуш. — Да не ми казваш, че…

— По-тихо, моля — изсъска Влаго. — Не искам всички останали да чуят!

Бяха седнали в малко кафе близо до магазина за обмяна на топлийки, който явно не беше особено натоварен тия дни. Влаго беше решил, че е нужно да се отдалечи от пощата за малко, за да не му гръмне главата.

— Но ти предизвика Линията! Нима само така си приказвал с надеждата нещо да изскочи отнякъде? — настоя г-ца Добродуш.

— Ами това досега винаги ми е вършило работа! Какъв смисъл има да обещаеш нещо, което е напълно изпълнимо? Що за постижение е това?

— Не си ли чувал, че е добре да се научиш да ходиш, преди да хукнеш да бягаш?

— Има такава теория, да — съгласи се Влаго.

— Значи, да видя дали съм разбрала правилно. Утре вечер — това ще рече денят след днешния, ти ще изпратиш карета — това ще рече нещо, което се движи на колела, теглено от коне, достигащо скорост четиринадесет мили в час, ако пътят не е калпав, да се състезава срещу Главната Линия — това ще рече всички ония семафорни кули, които пращат съобщения със стотици мили в час, до Генуа — който е онзи град дето е адски много далече от тук?

— Да.

— И нямаш никакъв чудесен план?

— Не.

— И защо го казваш на мен?

— Защото в този град, точно в момента, ти си единственият човек, който вероятно ще повярва, че нямам план — обясни Влаго. — Казах го и на г-н Грош, но той само си почука носа отстрани — гледка, която никой не би трябвало да съзира — и каза: „Разбира се, че нямате, сър. Как пък ще имате. Хо хо!“

— И се надяваш, че нещо просто така ще изскочи отнякъде? Откъде ти хрумна, че може да стане така?

— Защото винаги така е ставало. Единственият начин нещо да се появи, когато се нуждаеш от него е да имаш нужда то да се появи.

— И как точно очакваш аз да ти помогна? — недоумяваше г-ца Добродуш.

— Баща ти е построил Линията!

— Да, баща ми, а не аз — отвърна жената. — Аз дори не съм се качвала на кулите. Не знам за тях почти нищо, освен че постоянно са на ръба да се повредят. А това е известно на всички.

— Хора, които не могат да си позволят да изгубят, залагат на мен! И колкото повече се опитвам да ги убедя да не го правят, те толкова по-усърдно залагат!

— Колко глупаво от тяхна страна само — отвърна г-ца Добродуш сладко.

Влаго забарабани с пръсти по масата.

— Добре де — предаде се накрая. — Има и друга причина, поради която си мисля, че може да искаш ми помогнеш. Обаче е доста сложно и мога да ти обясня, само ако обещаеш да стоиш мирно и да не правиш никакви резки движения.

— Защо, ще имам ли причина да се движа рязко?

— Да, мисля, че след няколко секунди ще ти се иска да ме убиеш. Бих искал да обещаеш, че няма да го направиш.

Тя сви рамене.

— Това ще е интересно.

— Обещаваш ли? — настоя Влаго.

— Добре. Дано да е нещо вълнуващо — каза г-ца Добродуш и изтърси пепелта от цигарата си. — Да чуем.

Влаго си пое дъх няколко пъти да се успокои. Това беше то. До тук беше. Ако постоянно променяш начина, по който хората виждат света, накрая променяш начина, по който виждаш самия себе си.

— Аз съм човекът, заради когото са те уволнили от онази банка. Аз фалшифицирах онези ордери.

Изражението на г-ца Добродуш не се промени, само очите й се присвиха. После тя издуха струя дим.

— Мда, защо ли ми трябваше да обещавам — каза тя.

— Съжалявам.

— Но ако пръстите ми са били „заключени“, когато ме попита, обещанието не важи — опита тя.

— Наблюдавах те — увери я Влаго. — Не бяха заключени.

— Хмм — тя се загледа умислена в пламъчето на края на цигарата си. — Най-добре ми разкажи всичко.

И той й разказа. Всичко. На нея особено й допадна частта с обесването и го накара да я повтори два пъти. Около тях градът беше зает с обичайните си дела. Между тях пепелникът вече преливаше.

Когато той най накрая млъкна, тя се взира в него известно време през дима.

— Не мога да проумея само защо си решил да дадеш всички откраднати пари на пощата. Можеш ли да ми обясниш?

— Това и на мен не ми е много ясно — призна Влаго.

— Имам предвид, ти очевидно си егоистично копеле с моралните устои на… на…

— Плъх? — предложи той.

— … плъх, благодаря, но ето че изведнъж ставаш помазаник на всички големи религии, спасител на пощата, официален дразнител на богатите подтисници, героичен ездач, образец на благородство и, разбира се, спасяваш котка от горяща сграда. Както и двама души, но на всички им е ясно, че важна е котката. Кого се опитваш да заблудиш, г-н Мустак?

— Себе си, струва ми се. Поддадох се на положителни влияния. Все си мисля, че ще мога да се освободя от тях, когато реша, но не успявам. Сам си вярвам, че ако се окажа пристрастен към добрите дела, все ще намеря начин да спра. И, ъъ… има още една причина.

— А именно…?

— Аз не съм Грабльо Злат. Това е доста важно. На някои хора можем да им се струваме от един дол дренки, но аз си знам, че има разлика. Същото е, както разликата между голем и чук. Моля те? Как мога да победя семафорите?

Този път г-ца Добродуш се втренчи в него през дима докато на него му стана неудобно.

Тогава тя попита с неангажиращ глас:

— Колко добре познаваш пощенската станция, г-н Мустак? Сградата имам предвид?

— Разгледах по-голямата част преди да изгори.

— Но никога не си се качвал на покрива?

— Не. Не успях да открия път нагоре. Когато се опитах, горните етажи бяха… задръстени… с писма… — гласът на Влаго му изневери.

Г-ца Добродуш изгаси цигарата си с решителен жест.

— Качи се довечера. Приближи се една идея до небесата. А след това падни на колене и се моли горещо. Нали се сещаш как се прави това? Събираш си ръцете пред гърдите и се надяваш.

 

 

Влаго някак изкара остатъка от деня. Имаше пощенско-началнически неща за вършене — да разговаря с г-н Масур, да крещи на строителите, да надзирава безкрайното разчистване, да наема нов персонал. Макар че по въпроса с новия персонал работата му беше по-скоро да одобрява избора, направен от г-н Грош и г-ца Макалариат. За щастие те явно знаеха какво вършат. Само от време на време се допитваха до него. Като например случаят, в който г-ца Макалариат изплува пред бюрото му и запита:

— Ние обладаваме ли малцинствата?

Последва пауза натежала от неловко мълчание. Тя роди множество по-малки паузи, всяка по-смущаваща от предходната.

— Не, до колкото ми е известно — успя да скалъпи накрая Влаго. — Защо питате?

— Една млада дама се интересува. Казва че така правели в Главната Линия.

— А. Предполагам, въпросът й е дали съблюдаваме малцинствата, когато наемаме служители — коментира Влаго, като си припомни декларацията на Злат пред Таймс. — На нас това не ни се налага, защото ние не правим разлика между хората. Ще наемем всеки който може да чете, пише и да достигне пощенска кутия, г-це Макалариат. Бихме наели и вампири, стига да са членове на Лигата на въздържанието, тролове, стига да си бършат краката на входа, а ако се намери и някой върколак, аз лично много ще се радвам да наема пощальон, който ще научи псетата на малко уважение. Ще вземем всеки, който може да върши работата, г-це Макалариат. А нашата работа е да придвижваме пощата. Сутрин, обед и вечер, ние доставяме. Има ли нещо друго?

В погледа й се беше появил особен блясък.

— Ами аз по принцип нямам проблем с това дали хората искат да говорят за себе си или не, но трябва да възразя срещу джуджетата. Г-н Грош наема и тях.

— Те са много прилежни, г-це Макалариат. Високо ценят писменото слово. И не се плашат от тежка работа — отговори й Влаго остро.

— Да ама отказват да си кажат какъв им е… какво са… кое е… дали са дами или господа, г-н Мустак.

— А. Пак ли за тоалетните помещения ще става въпрос? — Влаго видимо помръкна.

— Считам, че нося отговорност за морала на младежите, намиращи се на мое подчинение — заяви г-ца Макалариат непреклонно. — Виждам, че се усмихвате пощенски началник, но няма да позволя да ме вземате на подбив.

— Вашата загриженост ви прави чест, г-це Макалариат. Уверявам ви, че при строежа на новата сграда ще бъде обърнато специално внимание за решаване на въпроса с тоалетните помещения. Ще инструктирам архитекта да се допитва до вас на всяка фаза от процеса.

Добре покритата гръд на г-ца Макалариат видимо се изду при тази внезапно придобита власт. Влаго продължи:

— Междувременно, уви, ще трябва да се справяме в условията, които ни наложи пожарът. Надявам се, че като член на ръководството, вие ще съумеете да успокоите хората загрижени за този проблем.

Пагубните огньове на гордостта внезапно лумнаха в очилата на г-ца Макалариат. Ръководство!

— Разбира се, пощенски началник — потвърди тя.

Но основното задължение на Влаго беше просто да… присъства. Половината налична сграда беше обгоряла черупка. Хората се свиваха в оскъдното пространство. Писмата се сортираха дори по стълбите. Но някак си нещата вървяха по-добре, когато той беше наоколо. Нямаше нужда да прави, каквото и да било. Само да присъства.

А неговите мисли неизменно се връщаха към празният подиум, от където беше отмъкнат техният бог.

Когато падна мрак, той беше готов. Наоколо имаше достатъчно подвижни стълби, а големите бяха успели да застопорят останките от сградата до самия покрив. Всичко беше покрито със сажди и някои помещения се отваряха към пълен мрак, но той продължи да се катери.

Проби си път през остатъка от тавана и се провря през люка към покрива.

Не че беше останало кой знае колко. Пропадналият резервоар за дъждовна вода беше повлякъл голяма част от горящия покрив със себе си и едва една трета от него все още покриваше голямата зала. Но огънят почти не беше засегнал единия край на подковообразната сграда и там покривът изглеждаше здрав.

Там се виждаше един стар гълъбарник и си личеше, че някой е живял в него. Това не беше изненадващо. Много повече хора имаха желание да живеят в Анкх-Морпорк, отколкото Анкх-Морпорк можеше реално да побере. Затова цяла субкултура се беше зародила по покривите, между куличките, куполите, кубетата, комините и…

… семафорните кули. Точно така, той беше забелязал семафора тук горе, тъкмо преди онзи смахнат инцидент с пътуване във времето. Защо ще му трябва на един гълъбарник семафор? Гълъбите със сигурност не биха могли да го ползват.

Този тук беше обсебен от три водоливника. На тях семафорите по принцип им харесваха — основната амбиция в живота на всеки водоливник беше да се изкачи, колкото може по-нагоре — и те се бяха превърнали в чудесно допълнение към системата. Създание, което прекарва времето си в съзерцание и което е достатъчно интелигентно да запише съобщение, беше жизнено важен компонент. Те дори не изискваха да им се плаща и никога не се отегчаваха. Какво изобщо би могло да отегчи някой, който е готов да се взира в една точка години наред?

Из града една по една пламваха светлините на семафорните кули. Само Университетът, Дворецът, Гилдиите, големите богаташи и хората с разклатени нерви ползваха кулите си нощем, но големият терминал на Могилата беше осветен като дръвче на Прасоколеда. Светли квадратчета пробягваха в сложни плетеници нагоре-надолу по терминалната кула. Безшумни от такова разстояние, препращащи сигналите си над надигащата се мъгла, очертаващи се като съзвездия срещу нощното небе, кулите изглеждаха по-вълшебни от истинска магия, по-очарователни от истински чародейства.

Влаго ги гледаше унесено.

Какво в крайна сметка беше магията? Някой щракне с пръсти, измърмори нещо неразбираемо над някоя откачена рисунка в стара книга и толкоз. Нищо магическо нямаше в истинската магия, изпълваща вселената. Тя имаше практическа роля — да държи звездите на небето и краката здраво стъпили на земята.

Но това, което Влаго наблюдаваше в момента… това беше наистина вълшебно. Съвсем обикновени хора бяха съумели да реализират една мечта. Бяха изградили кули на всевъзможни места, включително върху салове, плаващи по блата и сред сковани в лед планински върхове. Докато ги изградят, те бяха сипали проклятия и по-лошо — логаритми. Бяха прекосявали реки и се бяха давили в тригонометрия. Тяхната мечта не беше като мечтите на останалите хора. Те бяха си въобразили един различен свят и бяха успели да го материализират. И накрая сред пот, псувни и математика се беше родило това… това нещо, което разпращаше думите по света нежно като звездна светлина.

Мъглата вече запълваше улиците и сградите приличаха на острови обвити в морска пяна.

Тя му беше казала, че ще трябва да се моли. В интерес на истината, боговете му дължаха услуга. Нали? Те получаваха богати пожертвувания и им приписваха заслуги, при положение, че всъщност не бяха направили нищо.

Тя му беше казала да падне на колене. Той беше сигурен, че не се беше шегувала.

Така че Влаго коленичи, събра ръце и каза: „Отправям тази молитва към всеки бог, който…“

Внезапно със страховита липса на звук светлините на семафора отвъд улицата пламнаха. Големите квадрати лумваха един след друг. За момент Влаго видя силуета на човека, който ги запалваше срещу една от клапите.

Докато той изчезваше в мрака, кулата започна да примигва. Светлината й беше достатъчно силна да освети покрива на пощата.

В далечния му края Влаго забеляза три фигури, които го наблюдаваха. Техните сенки танцуваха с бързо променящите се светлини отсреща. Личеше си, че фигурите са човешки или поне хуманоидни. И се приближаваха към него.

Така, боговете като цяло можеше да се очаква да се явят в хуманоидна форма. И боговете никак не обичаха да се бъзикат с тях.

Влаго прочисти гърло и изграчи.

— Много се радвам да ви видя…

— Ти ли си Влаго? — попита една от фигурите.

— Вижте, аз…

— Тя каза, че ще те намерим на колене — каза друг от небесната троица. — Да ти предложим чаша чай?

Влаго се изправи бавно. Това вече не беше божествено поведение.

— Кои сте вие? — попита той и като видя, че дръзкият му въпрос не е последван от назидателни мълнии, допълни: — И какво правите на покрива на моята сграда?

— Ама ние плащаме наем — каза една фигура. — На г-н Грош.

— Той никога не е споменавал за вас.

— Нямам представа защо — каза централната фигура. — Както и да е, ние се върнахме само да си приберем останалите вещи. Съжаляваме за пожара. Не беше по наша вина.

— А вие кои сте все пак?

— Аз съм Лудия Ал, това е Нормалния Алекс, а онзи е Адриън, който твърди, че не е побъркан, ама досега не е успял да го докаже.

— Защо бяхте наели покрива?

Тримата се спогледаха.

— Гълъби? — предложи Адриън.

— Точно така, ние обичаме да наблюдаваме гълъбите — потвърди сенчестата фигура на Нормалния Алекс.

— Но сега е тъмно? — напомни им Влаго.

Тази информация беше обсъдена.

— Прилепи — каза накрая Лудия Ал. — Опитваме се да отглеждаме прилепи, които се връщат у дома, като пощенските гълъби.

— Не мисля, че прилепите имат такъв инстинкт — каза Влаго.

— Което е истинска трагедия, нали? — каза Алекс.

— Качвам се тук нощем, гледам празните им малки стойки и сърцето ми се къса — съгласи се Неустановения Адриън.

Влаго вдигна поглед към мини кулата. Беше висока пет човешки ръста, с контролни лостове върху лъскав панел в долната част. Изглеждаше… професионално направена и често използвана. Изглеждаше също преносима.

— Не мисля, че се занимавате с каквито и да било птици тук — каза Влаго.

— Прилепите са бозайници — съобрази Нормалния Алекс, но Влаго поклати глава.

— Промъквате се по покривите, имате си свой личен семафор… Вие сте Светкавичното Гну, нали?

— Аха, с такъв ум, разбирам защо сте началник на г-н Грош — отсъди Нормалния Алекс. — Та какво ще кажете за чаша чай?

Лудия Ал измъкна гълъбово перо от канчето си. Гълъбарникът беше пропит с плътната задушаваща миризма на престояла птича тор.

— Трябва наистина да харесваш птиците, за да живееш тук горе — каза той, като метна перото към брадата на Нормалния Алекс.

— Значи вас мястото ви устройва идеално — отбеляза Влаго.

— Да съм казал, че на мен ми харесва? Пък и ние не живеем тук. Просто тази сграда има удобен покрив.

Четиримата се бяха натъпкали в гълъбарника, където впрочем достъпът на гълъбите беше ефективно ограничен. Все пак, колкото и здрава мрежа да ползваш, винаги се намира някой гълъб, който успява да се промъкне през нея. В момента един такъв гълъб-нарушител, свит под тавана, ги гледаше от с малки диви очи. На генетично ниво той вероятно си припомняше времената, когато видът му беше започнал като гигантско летящо влечуго, което можеше да помете тия маймунски синове на една хапка. Навсякъде по пода бяха разхвърляни части от разглобени механизми.

— Значи г-ца Добродуш ви каза за мен? — попита Влаго.

— Каза, че не си съвсем абсолютен задник — каза Неустановения Адриън.

— Което от нейната уста си е похвала — уточни Нормалния Алекс.

— Каза че имаш мозък, усукан като тирбушон — допълни Неустановения Адриън. — Но пък го каза с усмивка.

— Това не ми звучи точно като похвала — отвърна Влаго. — Вие откъде я познавате?

— Работехме с брат й — каза Лудия Ал. — По проекта на кула Второ поколение.

Влаго се заслуша с интерес. Пред него се откри цял един нов свят.

Нормалния Алекс и Лудия Ал бяха ветерани в семафорния бизнес. Занимаваха се с щракалки вече четири години. Когато новият консорциум беше поел Линията, те бяха изхвърчали от работните си места в същия ден, в който Неустановения Алекс беше изхвърчал през комина на Гилдията на алхимиците. В случая на Алекс и Ал, понеже бяха изказали откровеното си мнение за новото ръководство, в случая на Адриън, понеже не се беше отдръпнал достатъчно бързо, когато котлето беше почнало да ври.

Накрая всички се бяха хванали да работят по Втората Линия. Дори бяха вложили пари в нея. Както и мнозина други. Било предвидено да има какви ли не подобрения, да бъде по-евтина, да работи като пушка, да бачка като стой та гледай, да взема на хората акъла и всякакви други гръмки суперлативи. Но тъкмо тогава Джон Добродуш, който никога не пропускал да закачи осигурителното си въже, се стоварил насред зелевата нива и това бил краят на Втората Линия.

От тогава тримата имало шанс да си намерят работа свързана със семафорите, колкото налъмите имат шанс да цъфнат. Но всяка нощ високо в небето те виждали примигващите кули, прелитащите съобщения. Изглеждали толкова близки, толкова съблазнителни, толкова… достъпни. На всички било ясно, че Главната Линия е била похитена и само името й се е запазило, макар да не схващали как точно се е случило това. Но със сигурност тя вече била в ръцете на врага.

Така че те си създали нещо като неформална лична малка компания, която използвала ресурсите на Главната Линия, без непременно да е получила съгласието на Главната Линия.

Било малко като кражба. Било точно като кражба. Всъщност било си кражба, но нямало никакви закони срещу нея, защото никой дори не подозирал, че такова престъпление съществува. Така че как може да се счита кражба нещо, което никой не отчита като липсващо? И кражба ли е, ако крадеш от крадци? Но пък в крайна сметка всяка собственост е вид кражба, освен ако аз съм собственикът.

— И сега вие се наричате… как беше… кукери? — попита Влаго.

— Точно така — потвърди Лудия Ал. — Защото можем да се закачим за системата, когато решим.

— Някак не ми звучи много точно при положение, че изобщо не я доближавате и ползвате мигащи светлинки вместо куки.

— Ами да, ама „мигачи“ звучеше още по-зле — каза Нормалния Алекс.

— Добре, но откъде пък се взе това Светкавично Гну? — продължи Влаго.

— Това е кукерски жаргон за съобщение преминаващо изключително бързо през системата — обясни Нормалния Алекс гордо.

Влаго обмисли думите му.

— Да бе, как не ми хрумна — заяде се той накрая. — Какво по-подходящо име за група хора, чиито имена почват с една и съща буква.

Те бяха намерили начин да се закачат за семафорната система така: нощем самите кули не се виждаха. Забелязваха се само светлините им. Ако човек няма изумително добро чувство за ориентация, единственият начин да определи откъде идва съобщението през нощта, е да го идентифицира по кода му. А инженерите ползваха купища кодове. Ооо, купища.

— Значи пращате съобщения безплатно и никой не забелязва? — каза Влаго.

Срещу него се появиха три самодоволни усмивки и Лудия Ал го увери:

— Лесно е, когато знаеш какво вършиш.

— А как разбирате предварително, че кулите ще се повредят?

— Защото ние ги повреждаме — каза Нормалния Алекс. — По-точно повреждаме им разпределителния барабан. Това отнема часове да се поправи, защото операторите трябва…

Влаго пропусна остатъка от изречението. Той разпознаваше отделни думи, които, като отломки понесени от потоп, току изскачаха на повърхността и махаха безпомощно с ръце преди да потънат отново. Успя да хване няколко предлога преди да се удавят окончателно и дори позна „прекъсвам“ и „зъбна предавка“, но надигащият се рев на тежкия технически жаргон накрая погълна и тях.

— … и така изгубват поне половин ден — довърши Нормалния Алекс.

Влаго погледна безпомощно другите двама.

— А това какво точно означава? — попита той.

— Ако изпратиш едно точно определено съобщение, можеш да разбиеш механизмите — обобщи Лудия Ал.

— По цялата Линия?

— На теория — каза Лудия Ал. — Защото ако кодът е Изпълни и Прекрати…

Влаго се отпусна и приливът отново го обгърна. Той не се вълнуваше от механизми. Доколкото му се случваше да мисли за гаечни ключове, неизменно си ги представяше като неща, с които си служи някой друг. Оставаше му единствено да се усмихва и да чака.

Това им беше хубаво на техничарите — обичаха да обясняват. Човек трябваше само да изчака докато обясненията им слязат до неговото ниво, което обаче често беше няколко етажа под тяхното.

— … но така или иначе вече не можем да правим така, защото чухме, че ти си променят…

Влаго се беше вторачил в гълъба докато усети, че е настъпила тишина. Лудия Ал си беше довършил обяснението и то, както изглежда не беше пропито с оптимизъм.

— Значи не можете да ми помогнете — Влаго видимо помръкна.

— Не в момента. Старият г-н Пони може да има манталитета на лелка, но поне е упорит и не оставя даден проблем, докато не го разнищи. И сега е наредил да променят кодовете. Това правиха цял ден. Чухме от един стар приятел, че вече всеки оператор щял да си има личен код. Станали са адски предпазливи. Знам че г-ца Прелест Дивна те е пратила при нас за помощ, но онзи нещастник Злат затегна нещата. Тревожи се, че може да го победиш.

— Ха! — изсмя се Влаго.

— След седмица-две ще измислим начин да заобиколим и тези мерки — каза Неустановения Адриън. — Не можеш ли да отложиш нещата до тогава?

— Не, не мисля.

— Съжалявам — каза Неустановения Адриън.

Той въртеше в ръце малка стъклена тръбичка, изпълнена с червена светлина. Когато я обърна, светлината стана жълта.

— Това пък какво е? — попита Влаго.

— Прототип — отвърна Неустановения Адриън. — Можеше да осигури на Линията три пъти по-висока скорост нощем. Използва перпендикулярни молекули. Но Линията просто не е отворена за нови идеи.

— Вероятно, защото те са склонни да се взривяват, когато ги изпуснеш? — предположи Нормалния Алекс.

— Ама не винаги.

— Мисля, че имам нужда от малко чист въздух — каза Влаго.

Те излязоха отвън. В центъра на разкриващата се гледка Терминалът все още примигваше енергично и още няколко по-малки кули светеха в различни части на града.

— Чия е онази там? — попита Влаго, все едно сочеше към някое съзвездие.

— На Гилдията на крадците — отвърна Неустановения Адриън. — Пращат общи сигнали за членовете си. Но не мога да ги разчета.

— А онази? Това първата кула по пътя към Сто Лат ли е?

— Не тя е кулата на стражата, при Портата към Главината. Общи сигнали към Двора на Псевдополис.

— Изглежда много далече.

— Това е защото използват по-дребни клапи. А втората кула към Сто Лат не се вижда от тук, защото кулата на Университета я скрива от поглед.

Влаго се втренчи във светлините като хипнотизиран.

— Чудно ми е, когато са сторили Линията, защо не са използвали онази стара каменна кула по пътя към Сто Лат? Изглежда е на подходящото място.

— Старата магьосническа кула? Робърт Добродуш я включи при първите опити, но се оказа твърде встрани, стените й не бяха достатъчно устойчиви, пък и стана ясно, че ако изкараш там повече от един ден, се побъркваш. Явно старите магически заклинания са се просмукали в самите камъни.

Последва тишина, а след това Влаго попита с глух глас:

— Ако приемем, че успеете да се закачите за Линията утре, ще можете ли да направите нещо, което да я забави?

— Да, ама не можем — каза Неустановения Адриън.

— Добре, но ако можехте?

— Ами, има едно нещо, по което работим от известно време — каза Лудия Ал. — Но е доста грубо.

— Може ли да извади кула от строя? — попита Влаго.

— Дали трябва да му ги казваме тия работи? — усъмни се Нормалния Алекс.

— Ти да се сещаш някой друг, за когото Човекоядката да е казвала добра дума? — каза Лудия Ал. — На теория, г-н Мустак, би могло да изкара от строя всички кули.

— Ти да не си и малоумен, освен дето си луд? — сряза го Нормалния Алекс. — Той работи за правителството!

— Всяка кула по Линията? — повтори Влаго.

— Да. На веднъж — потвърди Лудия Ал. — Както казах — грубичко.

— Наистина всяка кула? — Влаго продължи да настоява.

— Е, може би не съвсем всичките, ако се усетят — призна Ал, сякаш всичко по-малко от пълно разрушение би било повод да се срамува от себе си. — Но ще нанесе достатъчно щети. Дори да занесат съобщението до следващата работеща кула по куриер, пак ще ги забави доста. Ние го наричаме… Кълвача.

— Кълвач?

— Не, не така небрежно, трябва да оставиш пауза за драматичен ефект… Кълвача!

— … Кълвача — произнесе Влаго внимателно.

— Точно така. Но така или иначе, утре не можем да се закачим за Линията. Надушили са ни.

— Ами ако аз успея да ви осигуря достъп? — попита Влаго като продължаваше да се взира в светлините. Самите кули бяха на практика невидими.

— Ти? Че ти какво разбираш от семафорни кодове? — попита Неустановения Адриън.

— Наясно съм с ограничените си познания по въпроса — съгласи се Влаго. — Но аз разбирам от хора. Вие търсите начин да вкарате хората в заблуда чрез кодовете. Аз просто съобразявам какво виждат хората…

Те го изслушаха. После спориха. След това прибягнаха до математика, докато в нощното небе над тях плаваха думи.

Накрая Нормалния Алекс каза:

— Добре, добре. Технически, би могло да се получи, но хората от Линията трябва да са пълни идиоти, за да позволят такова нещо.

— Те ще са твърде заети да мислят за кодове — отвърна Влаго. — А мен много ме бива да правя хората на идиоти. Това ми е работата.

— Мислех, че работата ти е да си пощенски началник.

— О, да. Ами тогава, това ми е призванието.

Членовете на Светкавичното Гну се спогледаха.

— Тая идея е напълно откачена — каза Лудия Ал, широко ухилен.

— Радвам се, че ви харесва — каза Влаго.

Има случаи, когато просто се налага да изгубиш малко сън. Но пък Анкх-Морпорк никога не спи. Никога не се случва целият град да изпадне в нещо повече от лека дрямка и към три сутринта неизменно се събужда, за да изпие чаша вода.

Човек може да си купи всичко през нощта. Дървен материал? Ама, разбира се. Влаго се чудеше дали това се дължи на вампири дърводелци, които нощем се снабдяват с материал за вампирските си столове например. Платно? Непременно трябваше да има някой в града, който, като се събуди по малките часове на утрото да свърши една малка работа, да си помисли: „Това, което ми трябва точно в момента, са хиляда квадрата средно грубо платно!“. И, разбира се, около доковете винаги можеха да се намерят търговци, готови да посрещнат такъв среднощен наплив.

Когато потеглиха към кулата, тъкмо беше почнало да просветлява. Влаго беше на капрата, а останалите трима бяха насядали отзад върху товара и спореха по някакви тригонометрически проблеми. Влаго се постара да не ги слуша. От един момент нататък математиката му беше замаяла главата.

Да погубят Главната Линия… О, кулите ще останат да си стърчат, но ще отнеме месеци да ги поправят. Това ще срине Компанията. Гнуто обеща, че никой няма да пострада. Имаха предвид, разбира се, хората в кулите.

Линията се беше превърнала в чудовищен кръвопиец. Разгромяването й беше примамлива идея. Гнуто вече имаше купища идеи какво би могло да я замести — щеше да е по-бързо, по-евтино, по-лесно, по-целенасочено, щеше да използва духчета, специално отгледани за целта…

Но нещо не даваше мира на Влаго. Злат беше прав, дяволите да го вземат. Ако искаш да пратиш съобщение на разстояние петстотин мили много, много бързо, Линията беше най-подходящото средство. Ако искаш да закачиш панделка на съобщението си, тогава ти беше нужна пощата.

На него Гнуто му допадна. Идеите им бяха свежи и различни. Освен това, каквото и проклятие да тегнеше над старата каменна кула, то не можеше да разбърка техните умове, защото те бяха имунизирани срещу пълното безумие, с редовни малки дози лудост. Операторите по цялата линия бяха различен тип хора. Те не просто си вършеха работата, те я изживяваха.

Влаго обаче така и не можеше да се отърве от мисълта за всички лоши неща, които можеха да се случат в отсъствието на семафори. Е, те се бяха случвали и преди изобретяването им, но сега вече нещата изобщо не стояха по същия начин.

Той ги остави при кулата да режат и коват, а сам тръгна обратно към града дълбоко умислен.