Тери Пратчет
Пощенски гамбит (15)

Глава четиринадесета
Целта е достигната

Лорд Ветинари изисква тишина — Г-н Мустак слиза от облаците — Г-н Помпа е пренасочен — Заблуждаваш само себе си — Птицата — Генералният Разбор — Свободата на избор

 

В залата се беше надигнала врява. Магьосниците веднага се възползваха да се приближат до бюфета, който сега беше опустял. Ако има нещо, което всеки магьосник мрази, то е да чака на опашка, докато човекът пред тях се двоуми дали да си вземе от зелето. Това е салатен бар, казваха те, има неща, които обичайно влизат в салатените барове. Ако съдържаше нещо друго, нямаше да е салатен бар. Не си дошъл да го разглеждаш. Какво очакваш да откриеш — хипопотамски хапки? Маринована риба-пилот?

Лекторът по съвременни руни успя да събере повече бекон в салатената си купа, като използва изправени стръкове целина и листа от зеле да я направи пет пъти по-дълбока.

— Някой от вас да знае за какво е тая суматоха? — попита той, като извиси глас да надвика тълпата. — Явно разстройва доста хора.

— Нещо свързано с щракалките — каза Завеждащият неопределените науки. — Аз никога не съм им имал доверие. Горкият Мекотел. Не е лош младеж. Ама явно нещо се е изприщил. Май са го хванали на тясно…

Толкова тясно всъщност, та Веролом Мекотел усещаше че се задушава. От другата страна на стъклото той само отваряше и затваряше уста като риба на сухо.

Пред него Муструм Ридкъли беше станал ярко червен от гняв — неговият изпитан и предпочитан подход към повечето проблеми.

— … съжалявам, ама това пише, а вие казахте да го прочета — протестираше Мекотел. — Има още доста текст, сър…

— И това е съобщението, което ти предадоха служителите от семафорната линия? — настоя Ридкъли. — Сигурен ли си?

— Да, сър. Вярно, че ме изгледаха много странно, но определено това ми дадоха. Защо да си го измислям, Архиканцлер? Прекарвам си повечето време в един контейнер сър. Много, много скучен и самотен контейнер.

— Нито дума повече! — изкрещя Зеленхай-Вер. — Забранявам!

До него г-н Орешко беше разлял питието си върху няколко подгизнали гости.

— Моля? Вие забранявате, сър? — Ридкъли се обърна към Зеленхай-Вер с подновена ярост. — Господине, намирате се в моя Университет! И аз няма да позволя, сър, да ме командват в собствения ми Университет! Ако има нещо да се забранява тук, аз ще съм този, който ще го забрани, много ви благодаря! Продължавайте, г-н Мекотел!

— Ъм, ъм, ъм… — Мекотел се задъхваше и горещо си пожелаваше да пукне на място.

— Казах продължавай, човече!

— Ъм, ъм… да… „Нямаше никаква безопасност. Нямаше никаква почтеност. Имаше само пари. Всичко се превърна в пари и парите станаха най-важното нещо. Парите се отнасяха с нас, сякаш бяхме предмети и ние загинахме…“

— Няма ли закони тук? Това е чиста нагла клевета! — изкрещя Скатавка. — Това е някаква измама!

— Моля? — изрева Ридкъли. — Да не би да намеквате, че г-н Мекотел, млад достоен магьосник, който върши отлична работа със змии…

— … стриди… — вметна Пондър Стибънс.

— … със стриди, е седнал да ни върти някакви номера? Как смеете, сър! Продължавайте, г-н Мекотел!

— Аз, аз, аз…

— Това е заповед, Доктор Мекотел!^[1]

— Ъм… „Кръв смазва механизмите на Главната Линия, понеже усърдни, лоялни хора плащат с живота си за престъпната глупост на Съвета на директорите…“

Врявата се надигна с нова сила. Влаго видя, че лорд Ветинари оглежда помещението, но не успя да се сниши навреме. Погледът на патриция мина направо през него и кой знае какво отнесе със себе си. Една вежда се надигна въпросително. Влаго отклони очи и потърси Злат.

Той беше изчезнал.

В омнископа носът на г-н Мекотел беше ярко червен като маяк. Не му беше лесно, изпускаше страници, губеше мястото, до което беше стигнал, но продължаваше напред с тъпата упоритост на човек, който може да прекара цял ден в съзерцание на една стрида.

— … нищо друго освен опит да се очернят нашите имена пред целия град! — протестираше Скатавка.

— „… без да се интересуват от цената, която плащахме ние. Какво да кажем за мъжете, които причиниха всичко това, които си седяха на топло, но ни избиваха като по учебник? Това…“

— Ще съдя Университета! Ще съдя този Университет! — крещеше Зеленхай-Вер. Той вдигна стол и го метна към омнископа. Преди да го достигне, столът се превърна в малък рой гълъби, които панически отлетяха нагоре към покрива.

— О, моля ви, на всяка цена се опитайте да ни съдите. Цяло езеро сме запълнили с идиоти, дето са се опитали да ни съдят… — изрева Ридкъли.

— Тишина — каза Ветинари.

Не го изрече много високо, но ефектът беше като от капка мастило, пусната в чаша вода. Думата разпери спирали и пипала и се простря навсякъде, като задуши шума.

Разбира се, винаги има някой, който не следи какво се случва.

— И освен това — Скатавка се беше увлякъл в своето лично благородно възмущение и не забелязваше настъпилото затишие, — очевидно е, че…

— Всички ще запазят тишина — натърти Ветинари.

Скатавка млъкна, огледа се и се сви. Настъпи пълна тишина.

— Много добре — каза Ветинари тихо.

После той кимна на командир Ваймс от Градската стража, който прошепна нещо на друг стражник и той тръгна да си проправя път към вратата.

Ветинари се обърна към Ридкъли.

— Архиканцлер, ще съм ви благодарен, ако наредите на студента си да продължи, моля — каза той със съвършено спокоен глас.

— Разбира се! Продължавайте, Професор Мекотел. Веднага щом сте готов.

— Ъм, ъм, ъм, ъм… нататък пише: „Тези мъже поеха контрола над Линията чрез измама известна като Двойна клопка. Накратко те използваха пари, поверени им от клиенти, които не подозираха, че…“

— Спрете да четете! — извика Зеленхай-Вер. — Това е възмутително. Клевета след клевета!

— Убеден съм, че казах нещо, г-н Зеленхай-Вер — напомни Ветинари.

Зеленхай-Вер се запъна.

— Много добре. Благодаря. Това действително са сериозни обвинения. Неправомерно присвояване? Убийство? Сигурен съм, че г-н… извинете, Професор Мекотел е благонадежден млад човек — в омнископа Веролом Мекотел, най-новото попълнение в академичното тяло на Невидимия Университет кимаше отчаяно, — който само чете доставения текст. А щом това съобщение е било доставено по семафорите, то очевидно произлиза от собствената ви компания. Сериозни обвинения, г-н Зеленхай-Вер. Отправени пред всички тези хора. Нима смятате, че трябва да ги отхвърля с лека ръка като неуместна шега? Целият град е свидетел, г-н Зеленхай-Вер. О, г-н Скатавка явно не се чувства добре.

— Не е това мястото за… — подхвана Зеленхай-Вер, който все по-ясно чуваше пропукването на леда.

— Мястото е напълно подходящо — прекъсна го Ветинари. — Публично е. При тези обстоятелства и предвид характера на обвиненията, сигурен съм, че обществеността ще настоява те да бъдат незабавно разследвани възможно най-щателно, дори и само, за да се докаже, че са неверни.

Той се огледа. Думите му бяха посрещнати с одобрителни възклицания. Дори висшата класа обича доброто шоу.

— Какво ще кажете, г-н Зеленхай-Вер? — попита Ветинари.

Зеленхай-Вер не каза нищо. Под него пукнатините в леда се разрастваха във всички посоки.

— Добре тогава — Ветинари се извъртя към съседа си. — Командир Ваймс, моля изпратете веднага стражници в офисите на Компанията на Главната Линия, Анкх-Сто Съдружници, Холдинги Сто Лат, Анкх Фючърс и най-вече на територията на Анкх-Морпоркската Меркантилна Кредитна Банка. Информирайте управителя, г-н Мандрачек, че банката ще бъде затворена за одит, а аз желая да го видя в кабинета си при първа възможност. Ако в някоя от споменатите институции някой си позволи да премести дори лист хартия преди моите чиновници да са пристигнали, да бъде задържан като съучастник по всяко и всички нарушения, които разследването установи. Междувременно, никой от тук присъстващите, който е по някакъв начин свързан с Компанията на Главната Линия или неин служител, няма да напуска това помещение.

— Не можете да постъпите така! — опита се да протестира Зеленхай-Вер, но вече без жар.

Г-н Скатавка се срина на пода, хванал главата си с ръце.

— Не мога ли? — каза Ветинари. — Аз съм тиранин. Ние така действаме.

— Какво се случва? Кой съм аз? Какво е това място? — измънка Скатавка, който явно беше решил да положи основите на бъдещата си защита овреме.

— Но няма никакви доказателства! Магьосникът лъже! Трябва да са подкупили някого! — настояваше Зеленхай-Вер. Не само че ледът се беше натрошил окончателно, но и той се беше оказал изолиран на един леден къс заедно с голям гладен морж.

— Г-н Зеленхай-Вер, само още една дума от ваша страна и ще бъдете арестуван. Надявам се, че ме разбирате — информира го Ветинари.

— По какви обвинения? — попита Зеленхай-Вер, който все още успяваше да се държи надменно.

— Нямам нужда от обвинения!

Ветинари се извъртя към омнископа рязко, при което робата му се разпери като ръба на мрака и за Веролом Мекотел две хиляди мили внезапно вече не изглеждаха толкова далече.

— Продължете, професоре. Повече няма да ви прекъсват.

Влаго наблюдаваше събралите се, докато Мекотел довърши четенето със заекване и погрешно произнесени думи. Остатъкът от съобщението съдържаше по-скоро общи приказки, отколкото конкретни факти, но се споменаваха имена и дати, щедро примесени с гръмовно изобличаващи думи. По същество не се казваше нищо ново, но пък беше казано елегантно и идваше направо от мъртвите.

Ние, които загинахме на тъмните кули, изискваме това от вас…

Трябваше да се засрами от себе си.

Беше едно нещо да приписва думи на боговете — жреците го правеха през цялото време. Но това, това вече беше прекалено. Трябваше да си абсолютно копеле, за да измислиш нещо такова.

Той се успокои донякъде. Един добър почтен гражданин, никога не би паднал толкова ниско, но пък той не беше получил тази длъжност, поради своята ненакърнена почтеност. За някои задачи е достатъчен един добър чук. За други ти трябва нещо усукано като тирбушон.

С малко късмет, щеше да се убеди, че това е вярно. Само трябваше да се постарае.

 

 

Беше паднал късен сняг и боровете около кула 181 бяха покрити със скреж, който блестеше под ярката звездна светлина.

Тази вечер се бяха събрали всички — Дядо, Роджър, Стивио, Уизи Недорас, който беше джудже и трябваше да си слага възглавница на стола, за да стига таблото, и Принцеса.

Докато съобщението преминаваше, те бяха отронили няколко приглушени възклицания. Сега цареше пълна тишина, нарушавана само от шепота на вятъра. В студения въздух на кулата Принцеса можеше да види дъха на хората. Дядо барабанеше с пръсти по дървото.

Тогава Уизи се обади.

— Това сериозно ли беше?

Белите облачета на дъха станаха по-наситени. Хората постепенно се отпускаха и се връщаха към реалността.

— Нали видяхте какви инструкции получихме — каза Дядо, вперил поглед над тъмните гори. — „Не променяйте нито дума. Препратете го веднага“. И ние така направихме. Дяволите да ме вземат, точно така направихме!

— Но от кого беше? — попита Стивио.

— Няма значение — каза Дядо. — Получаваме съобщение, изпращаме съобщение — съобщението е придвижено.

— Да, ама дали наистина са го пратили… — подхвана пак Стивио.

— Триста дяволи, Стивио, не усещаш ли кога да си затвориш устата? — сряза го Роджър.

— Понеже, аз чух за кула 93, където момчетата умрели, а после кулата пратила сигнал за помощ от само себе си — измънка Стивио. Той боравеше сръчно с клавиатурата, но все още не беше овладял тънкото умение да прецени, кога да си затваря устата. Което можеше да се окаже смъртоносно за човек, работещ в кулите.

— Това е „Маневрата на мъртвеца“ — обясни Дядо. — Би трябвало да я знаете. Ако десет минути след като е натиснат обозначаващ клавиш не последва никаква активност от кулата, барабанът изхвърля жакардовата плетеница в улея, противовесните тежести падат и кулата праща сигнал за помощ — той изговори думите сякаш ги четеше от ръководството.

— Да, ама аз чух че в 93 жакардът бил заял и…

— Не издържам повече — измърмори Дядо. — Дайте да подкарваме тая кула. Има местни сигнали за предаване, нали?

— Да и разни неща, които чакат на барабана — отвърна Роджър. — Обаче Злат нареди да не почваме работа докато…

— Злат да върви да се… — започна Дядо, но после се спомни в чия компания е — прескача. Нали чу какво се казваше в съобщението. Да не мислиш, че това коп… този човек все още командва парада?

Принцеса погледна през прозореца на горния поток и каза:

— 182 светна.

— Ясно! Давайте и ние да запалим светлините и да придвижваме кода — отсече Дядо. — Това ни е работата! И кой ще ни спре? Ако нямате работа тук в момента, изчезвайте. Кулата отново работи.

Принцеса излезе на малката платформа, за да не се пречка вътре. Под нея снегът изглеждаше като пудра захар, а студеният въздух се забиваше в носа й като сноп игли.

Когато погледна над планините в посоката, за която беше свикнала да мисли като за направлението на долния поток, тя видя, че 180 изпраща. След това с тупкане и щракане и клапите на 181 се отвориха над главата й, като изсипаха натрупалия се сняг. Това ни е работата.

Качен горе на кулата, докато наблюдаваше светлините на Линията да блещукат като звезди сред кристалния мразовит въздух, човек можеше да си помисли, че те са част от истинското звездно небе.

Сега наум тя се замисли за същото, което най-много притесняваше и Дядо: как мъртвите оператори биха могли да пращат съобщения до живите и по-точно, как нямаше начин това да се случи.

 

 

Мекотел приключи с четенето. След това извади кърпичка и избърса зеленикавия слой, който беше почнал да покрива стъклото. Докато търкаше се чу скрибуцащ звук.

После той погледна нервно през размазания зелен облак.

— Всичко наред ли е, сър? Нали не съм загазил? — попита той. — Особено сега, когато мисля, че ми остава съвсем малко да преведа сватбения зов на кралската мида…

— Благодаря ви, професор Мекотел. Свършихте добра работа. Това е всичко — отвърна архиканцлер Ридкъли хладно. — Прекъснете връзката Стибънс.

По лицето на Веролом Мекотел мина израз на дълбоко облекчение миг преди омнископът да угасне.

— Г-н Пони, вие сте главен инженер на Линията, така ли е? — попита Ветинари, преди глъчката да се надигне отново.

Инженерът, внезапно оказал се в центъра на вниманието, размаха ръце нервно и заотстъпва назад.

— Моля ви, ваша светлост! Аз съм само инженер, не знам нищо за…

— Успокойте се, моля. Вие чувал ли сте да се твърди, че душите на мъртъвците пътуват по Линията?

— О, да ваша светлост.

— Това вярно ли е?

— Е, ами… — Пони се озърташе, притиснат в ъгъла.

Той си пазеше розовите копия и те щяха да покажат на всички, че той беше само един работник, който се беше опитвал да закърпи положението, но точно сега усещаше, че единственото, което може да му помогне, е истината. И той прибягна до нея.

— Не мога да си представя как, обаче… понякога, когато си горе в кулата посред нощ и клапите тракат и вятърът фучи в жиците, просто ти се струва, че това е напълно възможно.

— Струва ми се съществува традиция, наречена „Изпращане у дома“? — попита пак Ветинари.

Това изненада инженера.

— Е, да, сър, ама… — Пони усети, че трябва да се опита да внесе някаква логична нотка в разговора, макар в момента самият той да нямаше много вяра във всекидневната логика. — Линията беше спряла работа преди да пуснем съобщението, така че не виждам как някакво друго съобщение би могло да се появи на…

— Освен, разбира се, ако не са го пуснали мъртъвците? — заключи лорд Ветинари. — Г-н Пони, ако ви е мила душата, както впрочем и тялото, сега ще отидете до Могилната кула, придружен от хората на Командир Ваймс и ще пратите кратко съобщение до всички кули. Ще съберете книжните ленти, които струва ми се наричате барабанни ролки, от всички кули по Главната Линия. Ако съм разбрал правилно, тези ролки документират всички съобщения, стартирали в дадената кула и не могат да бъдат коригирани?

— Но това ще отнеме седмици, сър! — отбеляза Пони.

— Тога вероятно е най-добре да не губите време — отсъди лорд Ветинари.

Г-н Пони внезапно проумя, че едно продължително отсъствие от Анкх-Морпорк би му се отразило крайно здравословно в момента и бързо се съгласи.

— Както наредите, милорд.

— Междувременно Главната Линия няма да работи — допълни Ветинари.

— Но тя е частна собственост! — не се въздържа Зеленхай-Вер.

— Както вече отбелязах, аз съм тиранин — напомни Ветинари почти весело. — И съм убеден, че при одита ще успеем да обясним поне някои аспекти на тази загадка. Като например факта, че г-н Грабльо Злат в момента не сред нас.

Всички глави се завъртяха.

— Може би си е спомнил, че има друг ангажимент? — предположи лорд Ветинари. — Мисля, че ни напусна преди известно време.

Директорите на Главната Линия внезапно бяха осенени от прозрението, че Председателят им отсъства и, което е по-лошо, те все още присъстват. Това веднага ги принуди да си стегнат редиците.

— Чудя се, ъм, дали, поне в момента, не бихме могли да обсъдим въпроса с ваша светлост насаме? — започна Зеленхай-Вер. — Опасявам се, че с Грабльо никак не беше лесно да се работи.

— Изобщо не зачиташе колектива — изхриптя Орешко.

— Кой? — включи се Скатавка. — Какво е това място? Кои са всички тези хора?

— През повечето време ни държеше в пълно неведение… — каза Зеленхай-Вер.

— Нищо не помня… — продължаваше Скатавка. — Не съм в състояние да свидетелствам. Всеки лекар ще го потвърди…

— Мисля, мога да заявя от името на всички, че ние отдавна го позирахме…

— Умът ми е като изтрит. Не помня нищичко… какво е това нещо с пръсти по него… кой съм аз…

Лорд Ветинари впери в Съвета преценяващ поглед, докато ги накара да потръпнат и в същото време леко потупваше дръжката на бастуна о брадичката си. Накрая се усмихна бегло.

— Така. Командир Ваймс, мисля, че е неоправдано да задържаме тези господа тук повече — когато лицата пред него се разтегнаха в облекчени усмивки и се изпълниха с Надежда, този най-скъп дар, той допълни: — Водете ги в ареста. Отделни килии, моля. Ще се занимавам с тях утре сутрин. И ако г-н Въртел се появи като техен представител, предайте му, че бих искал да си поговорим.

Това звучеше… добре. Влаго се запъти към вратата, докато глъчката отново взе да се надига. Почти беше се измъкнал, когато гласът на Ветинари го настигна като метнат нож.

— Напускате ли ни вече, г-н Мустак? Моля, изчакайте. Ще ви откарам до вашата прословута пощенска станция.

За част от секундата на Влаго му хрумна да хукне да бяга. Но не го направи. Какъв би бил смисълът?

Множеството бързо направи път, когато Ветинари тръгна към вратата. Стражниците вървяха плътно след него.

В крайна сметка, остава свободата да поемеш последиците от действията си.

Патрицият се облегна в кожената седалка на каретата си.

— Каква необичайна вечер, г-н Мустак — каза той. — Действително необичайна.

Влаго, подобно на внезапно поразения от амнезия г-н Скатавка, прозря, че е по-вероятно да дочака щастливи бъднини, ако говори възможно най-малко.

— Да, сър — отвърна той.

— Чудя се, дали инженерът ще намери доказателства, че странното съобщение е било пуснато по семафорите от човешка ръка? — запита се Ветинари на глас.

— Не знам, милорд.

— Не знаете?

— Не, сър.

— А. Е, какво пък, известно е, че понякога мъртвите говорят. Сеанси, дъски за общуване с духове и така нататък. Кой може да каже, дали този път не са използвали семафорите като посредник?

— Не и аз, сър.

— А на вас новата ви длъжност явно ви допада, г-н Мустак.

— Да, сър.

— Отлично. От понеделник задълженията ви ще включват и завеждащ администрацията на Главната Линия. Тя преминава на подчинение на града.

Така, явно все пак щеше да се размине с щастливите бъднини…

— Не, милорд — отвърна Влаго.

Ветинари повдигна вежда.

— Имате алтернативно решение, г-н Мустак?

— Линията наистина е частна собственост, сър. Принадлежи на семейство Добродуш и останалите хора, които са я изградили.

— Виж ти, как само се завъртат нещата — отбеляза Ветинари. — Проблемът обаче е, че те не разбират нищо от бизнес, само от механизми. Иначе щяха да прозрат играта на Злат поначало. Свободата да успееш е неразривно свързана със свободата да се провалиш.

— Било си е пладнешки обир — каза Влаго. — Някой е завъртял счетоводните цифри, както измамниците по панаирите въртят трите карти. Не са имали шанс да прозрат, каквото и да било.

Ветинари въздъхна.

— С вас е много трудно да се спори, г-н Мустак.

Влаго, който не подозираше, че е повел някакъв спор, си замълча.

— Добре тогава. Въпросът за собствеността ще остане висящ, докато не разнищим до дъно този неприятен случай. Аз обаче се опитвах да кажа, че Линията осигурява прехраната на много хора. Трябва да се направи нещо от чисто хуманни подбуди. Нещата трябва някак да се уредят, пощенски началник.

— Но аз ще съм заринат от работа в пощата — възрази Влаго.

— Надявам се да сте прав. Но моят опит сочи, че ако искаш нещо да бъде свършено, е най-добре да го възложиш на зает човек — отсече Ветинари.

— В такъв случай, смятам да оставя Главната Линия да работи — каза Влаго.

— За да отдадете почит на загиналите, предполагам? — попита Ветинари. — Добре. Както желаете. Ето че пристигнахме.

Когато кочияшът отвори вратата на Влаго, Ветинари се наведе към него.

— О, между впрочем, съветвам ви да се уверите, че всички са напуснали старата магьосническа кула преди изгрев — каза той.

— Какво имате предвид, сър? — попита Влаго. Лицето му беше напълно безизразно.

Ветинари се облегна назад.

— Много добре, г-н Мустак.

Пред пощата пак имаше навалица и хората шумно го приветстваха на влизане. Беше почнало да вали. По-скоро въздухът беше изпълнен със сиво-черен ръмеж, нищо повече от натежала мъгла.

Някои от служителите го чакаха вътре. Той осъзна, че новината не беше стигнала до тук. Дори вечната мелница за клюки на Анкх-Морпорк не беше успяла да го изпревари от Университета до тук.

— Какво стана, пощенски началник? — попита Грош като извиваше ръце притеснен. — Те ли спечелиха?

— Не — каза Влаго, но гласът му беше задавен.

— Ние ли спечелихме?

— Архиканцлерът ще трябва да отсъди — каза Влаго. — Предполагам ще минат няколко седмици преди да разберем. Семафорите не работят. Съжалявам, сложно е…

Той ги остави да се споглеждат объркани и затътри крака към офиса си, където г-н Помпа си стоеше в ъгъла.

— Добър Вечер, Г-н Муштак — избумтя той.

Влаго седна и подпря главата си с ръце. Това беше победа, но той не се усещаше победител. Усещаше се оплетен в голяма бъркотия.

Залозите? Е, ако Оловния стигне до Генуа можеше да се спори, че по принцип пощата е спечелила, но Влаго беше почти сигурен, че букмейкърите са отменили всички залози. Поне хората щяха да си получат парите обратно.

Той трябваше да измисли начин пак да подкара Линията. Беше го обещал на Гнуто, нали? Пък и хората вече разчитаха на семафорите за какво ли не. Той например нямаше да има представа какво се случва с Оловния седмици наред. Дори Влаго беше свикнал новините от Генуа да пристигат за ден. Усещането беше все едно са ти отрязали един пръст. Но семафорната линия беше прекалено огромна, истинско тромаво чудовище с твърде много кули, твърде много хора и изискващо прекалено големи усилия. Трябваше да има начин нещата да се подобрят, работата да върви по-леко и да гълта по-малко средства… или просто цялото начинание беше толкова огромно, че никой не би могъл да го ръководи така, че да изкарва печалба от него. Може би, точно както с пощата, печалбата всъщност се изразяваше в благотворното въздействие върху цялото население.

Утре щеше да се наложи да се хване здраво на работа. Да се погрижи за редовните доставки. Да наеме още персонал. Да свърши един куп неща, необходими, за да се свърши друг, още по-голям куп. Вече нямаше да може да се забавлява, както досега само да дразни големия тромав великан. Беше спечелил, така че сега трябваше да си понесе последствията и да се погрижи нещата да потръгнат като хората. А след това да продължи да го прави всеки следващ ден.

Не така се очакваше да приключи всичко. Обикновено, след като спечелиш, прибираш печалбата и се разкарваш възможно най-бързо. Така обичайно приключват игрите, нали?

Погледът му попадна върху изкривената, ръждясала кутия, в която Ангамарад държеше своето съобщение и Влаго си пожела да се окаже сам на морското дъно.

— Г-н Мустак?

Той вдигна глава. Чиновник Дръмнот стоеше до вратата, а зад него се виждаше още един чиновник.

— Да?

— Извинете за безпокойството, сър. Идваме при г-н Помпа. Налага се да направим една дребна корекция, ако не възразявате.

— Кое? О, а. Добре. Да, както решите — Влаго махна с ръка неопределено.

Двамата мъже отидоха до голема и проведоха кратък приглушен разговор. След това той коленичи и те отвориха горната част на главата му.

Влаго ги гледаше ужасен. Той, естествено, знаеше, че това е обичайна практика при големите, но гледката все пак беше шокираща. Мъжете поровиха в главата на голема, което беше съпроводено с неясни звуци и после затвориха черепа му с леко керамично хлопване.

— Отново се извиняваме за безпокойството — каза Дръмнот и после двамата си излязоха.

Г-н Помпа остана на колене за момент и после бавно се изправи. Червените очи се обърнаха към Влаго и големът подаде ръката си.

— Не Знам Какво Означава Удоволствие, Но Съм Сигурен, Че Ако Знаех, Работата С Вас Щеше Да Ми Се Стори Истинско Удоволствие — каза г-н Помпа. — Време Е Да Се Разделим. Възложиха Ми Нова Задача.

— Вече няма да следиш, ъм, моето условно освобождаване? — попита Влаго стъписан.

— Точно Така.

— Я, чакай — Влаго беше осенен от идея. — Ветинари да не те праща след Злат?

— Не Съм Упълномощен Да Отговоря.

— Ха, точно това прави. Значи вече няма да ми вървиш по петите?

— Повече Няма Да Ви Следвам.

— Значи мога да си правя каквото си искам?

— Не Съм Упълномощен Да Отговоря. Довиждане, Г-н Муштак.

Г-н Помпа се спря на вратата.

— Не Съм Сигурен Също Какво Означава Щастие, Г-н Муштак, Но Мисля — Да, Мисля, Че Съм Щастлив, Че Ви Срещнах.

След това, като се приведе, за да мине през рамката на вратата, големът си тръгна.

Значи остава само върколакът, съобрази част от мозъка на Влаго скорострелно. А те не се оправят в лодки и са напълно безпомощни в открито море! Сега е среднощ, стражата е заета с цялата тая каша, никой не ми обръща внимание, на мен са ми останали малко пари, диамантеният пръстен и колода карти… кой ще забележи ако изчезна? На кого ще му пука? Кой ще се разтревожи?

Може да отиде, където си поиска. Но това не бяха наистина негови мисли. Бяха няколко стари мозъчни клетки, все още работещи по навик. Нямаше къде да отиде. Вече не.

Той отиде до голямата дупка, където се беше откъртила стената и погледна към залата. Никой тук ли не се прибираше вкъщи? Новината за спрелите семафори вече беше обиколила града и хората бяха проумели, че ако искат нещо доставено на следващия ден, оставаше им да разчитат само на пощата. Дори в момента беше доста натоварено.

— Чаша чай, г-н Мустак? — попита Станли зад гърба му.

— Благодаря, Станли — каза Влаго без да се обръща.

Долу г-ца Макалариат се беше качила на стол и забиваше нещо на стената.

— Всички казват, че сме спечелили, сър, щото нали щракалките са спрени и, щото нали директорите им са в затвора, сър. Казват, че е достатъчно г-н Прът да стигне до Генуа! Но г-н Грош казва, че букмейкърите вероятно ще откажат да платят. И кралят на Ланкър също иска да му отпечатаме марки. Ама ще излезе малко скъпо, щото те в цялото кралство пишат не повече от десет писма на година. Обаче въпреки всичко им дадохме да се разберат, а, сър? Пощата се завърна!

— Прилича на плакат — възкликна Влаго на глас.

— Извинете, г-н Мустак? — каза Станли.

— Ъм… нищо. Благодаря, Станли. Забавлявай се с марките. Радвам се да видя, че стойката ти е така… изправена.

— Все едно животът ми започна наново, сър — увери го Станли. — Най-добре да вървя да помогна за сортирането.

Плакатът беше доста грубоват. Пишеше просто: „Благодарим ви, г-н Муфтак“.

Влаго усети, че го обзема меланхолия. Това беше обичайно след края на поредната спечелена игра, но този път беше по-лошо. Дни наред умът му се беше носил в небесата и той се беше чувствал истински жив. А сега внезапно се усети претръпнал. Бяха му направили благодарствен плакат, а той не беше нищо повече от лъжец и крадец. Той ги беше заблудил всички, а те му благодаряха.

Зад гърба си чу тих глас откъм вратата.

— Лудия Ал и момчетата ми казаха какво си направил.

— О — отвърна Влаго, все още загледан надолу. Тя вероятно пали цигара в момента, помисли си той.

— Постъпката ти никак не беше почтена — продължи Прелест Дивна Добродуш със същия равен глас.

— Нищо почтено нямаше да свърши работа — отговори Влаго.

— Сега да не ми кажеш, че духът на мъртвия ми брат ти е внушил тази идея? — попита тя.

— Не. Съвсем сам си я съчиних — каза той.

— Добре. Ако се опиташ да ми пробуташ тия глупости, обещавам ти, че ще куцаш до края на живота си.

— Благодаря — отвърна Влаго с натежал глас. — Беше просто лъжа, на която бях сигурен, че хората ще искат да повярват. Обикновена лъжа. Просто начин да дам на пощата шанс да продължи да работи и да измъкна Линията от ръцете на Злат. Впрочем, семейството ти вероятно ще си я получи обратно, ако я искате. Вие и всички останали, които Злат е измамил. Аз ще помогна с каквото мога. Но не искам никакви благодарности.

Той усети, че тя се приближи.

— Не е лъжа — каза тя. — Такава би трябвало да е истината. Хареса се на майка ми.

— Тя приема ли, че случката е истинска?

— Не иска да мисли, че може да не е.

Никой не иска да мисли такова нещо, а аз вече не издържам, помисли си Влаго.

— Виж, аз си знам какъв съм — подхвана той. — Аз не съм човекът, за когото ме мислят всички. Просто исках да докажа, че не съм като Злат. Да покажа, че съм повече от чук, нали разбираш? Но все още съм измамник по призвание. Мислех, че си го прозряла. Толкова убедително мога да се преструвам на откровен, че дори аз не забелязвам разликата. Разбърквам умовете на хората…

— Заблуждаваш само себе си — каза г-ца Добродуш и се пресегна да вземе ръката му.

Влаго… я отблъсна и избяга — от сградата, от града. Обратно към предишния си живот или по-точно животи. Вечно на път, вечно пробутващ стъкла вместо диаманти, но някак си нещата вече не се получаваха. Липсваше обичайната искра, вече не му беше забавно, дори картите не го слушаха. Скоро остана без пари и една студена зимна вечер, в някаква пропаднала странноприемница, той обърна лице към стената и…

Яви му се ангел.

— Какво стана? — попита г-ца Добродуш.

Кой знае, може би се случваше ангелите да те навестят и втори път…

— Нищо, замислих се за момент — отвърна Влаго.

Той остави златното сияние да се надигне. Вярно, беше заблудил всички, дори тук. Но пък можеше просто да продължи в същия дух. Нямаше нужда да спира. Трябваше само през няколко месеца да си напомня, че може да изчезне по всяко време. Стига да знаеше, че може да се откаже от този живот, когато реши, никога нямаше да му се наложи да се тръгне. А ето, че и г-ца Добродуш стоеше точно пред него и за момента без цигара в устата. Той се наведе напред…

Зад тях някой шумно се прокашля. Оказа се, че е г-н Грош, който носеше голям пакет.

— Ще ме прощавате, сър, ама туй го доставиха за вас — каза той с явно неодобрение. — По куриер — не от нашите. Реших, че е най-добре да ви го донеса веднага, ’щото вътре нещо шава.

Нещо вътре наистина се движеше. А и пакетът имаше отвори за въздух. Влаго отвори капака внимателно и си отдръпна ръцете тъкмо навреме.

— Дванадесет и половина процента! Дванадесет и половина процента! — изврещя какадуто и кацна на шапката на Грош.

Пакетът не съдържаше бележка, а отвън беше изписан само адресът.

— Защо някой ще ви праща папагал? — попита Грош, който разумно реши да не вдига ръцете си в обсега на закривения клюн.

— Това е птицата на Злат, нали? — каза г-ца Добродуш. — Той го оставя на теб?

Влаго се усмихна.

— Така изглежда. Златната осмина!

— Дванадесет и половина процента! — извика пак какадуто.

— Отнесете го г-н Грош и го научете да казва… да казва…

— Вярвайте ми? — предложи г-ца Добродуш.

— Точно така — съгласи се Влаго. — Точно това го научете да казва, г-н Грош.

Когато той излезе с птицата доволно разположена на рамото му, Влаго отново се обърна към жената.

— А утре определено ще върна полилеите.

— Какво? Та то почти няма таван, където да се закачат — разсмя се тя.

— Ще караме едно по едно. Вярвай ми! А после, кой знае, може дори да намеря лъскавите плотове на гишетата. Възможностите са безкрайни!

В този момент отвън, над гъмжилото под тях, се зарониха бели пера. Те може би бяха от крилата на ангел, макар че по-вероятно идваха от гълъба, който един ястреб току-що беше изкормил, кацнал на една греда под тавана. Но все пак бяха пера. А стилът винаги е важен.

 

 

Понякога до истината се достига като събереш всички малки лъжи и ги извадиш от общата сума на познатото.

Лорд Ветинари стоеше на върха на стълбата в Голямата зала на Двореца и гледаше надолу към своите чиновници. Те бяха превзели целия под за своя Генерален разбор.

Цялата повърхност на пода беше разграфена с тебешир на кръгове, квадрати и триъгълници. В рамките на всяка фигура книжа, бележници и счетоводни книги бяха разпределени в плашещо подравнени купчинки. И навсякъде гъмжеше от чиновници. Някои работеха в границите на дадено очертание, други се придвижваха безшумно между очертанията, понесли листи хартия, сякаш извършваха сакрален акт. От време на време пристигаха други чиновници, придружени от стражници и носеха още папки и книжа, които биваха тържествено приемани, оценявани и разпределяни на съответната купчинка.

Навсякъде потракваха сметала. Чиновниците пристъпваха напред назад, а понякога се събираха в някой триъгълник, свеждаха глави и повеждаха тих разговор. В резултат те или тръгваха в нови посоки или, което се случваше все по-често с напредването на нощта, един от тях се отдалечаваше, очертаваше нова фигура на пода и тя започваше да се пълни с книжа. Понякога всички документи от дадено очертание биваха разпределени по съседни купчинки и линиите му биваха изтрити.

Никой магьоснически кръг, никоя мистична мандала никога не са били рисувани с по-голямо усърдие и грижа, отколкото фигурата, която се оформяше на този под. Чиновниците продължаваха работата си час след час с търпение, което първо плашеше, а след време отегчаваше. Това беше техният своеобразен метод на воюване, при който врагът беше прекарван през множество папки и колони с цифри. Ако Влаго можеше да чете отсъстващи думи, чиновниците можеха да откриват отсъстващи числа или числа, които присъстваха два пъти, или само веднъж, но на неправилното място. Те не бързаха. Ако обелиш лъжите една по една, истината ще се появи — гола, засрамена и без никакво местенце, където да се скрие.

В три сутринта пристигна г-н Мандрачек, очевидно притеснен и облян в горчиви сълзи от новината, че банката му не е нищо повече от книжна черупка. Той доведе собствените си чиновници с нощници запасани в набързо навлечени панталони. Те коленичиха до останалите мъже, разпределиха още книжа и се заеха да проверят по два пъти всяка цифра с надеждата, че ако се взират в числата достатъчно дълго, те внезапно ще покажат нещо друго.

В един момент стражата се появи с малък червен бележник, който беше поставен в отделен кръг и скоро цялата фигура се пренареди около него…

Призори пристигнаха сериозните мъже. Те бяха по-възрастни, по-тежки и по-богато — но не показно, никога показно — облечени. Те се движеха в собствено гравитационно поле, което създаваха само големите пари. Те също бяха финансисти, по-богати от крале (които впрочем често не са никак богати), но едва ли някой в града извън техния кръг изобщо би ги разпознал на улицата. Те поговориха с Мандрачек тихо, сякаш изказваха съболезнования на опечален роднина, а после поговориха помежду си, като използваха малки златни автоматични моливи и прегледни малки бележници, за да накарат числата да се въртят и пренареждат. След това тихо бяха постигнати споразумения, последвани с ръкостискане, което в техните среди струваше много повече от всеки писмен договор. Първото домино беше стабилизирано. Колоните, крепящи света, спряха да треперят. На сутринта Кредитната банка щеше да отвори врати, както обикновено и отново полици щяха да бъда погасявани, заплати щяха да бъдат изплащани и градът щеше да бъде нахранен.

В този момент те бяха успели да спасят града с помощта на златото много по-ефективно, отколкото който и да е герой би успял с помощта на стомана. Макар че в действителност не беше точно злато, не дори обещанието за злато, а по-скоро фантазията за злато. Вълшебният сън, че златото е там, в края на дъгата и ще си остане там завинаги, непокътнато, така че на човек дори не му се налага да отиде и да се увери, че наистина има злато.

Сън, иначе известен като Финансова система.

По пътя към дома и скромната си закуска, един от тези сериозни господа се отби в Гилдията на убийците да посети стария си приятел лорд Дауни. По време на визитата разговорът им засегна настоящите събития съвсем бегло. В резултат Грабльо Злат, където и да се намираше в момента, се оказа най-издирваният човек на света. Хората, които охраняват дъгата, не обичат някой да им скрива слънцето.