Тери Пратчет
Пощенски гамбит (5)

Глава четвърта
Знак

Тъмни чиновници и мъртви пощенски началници — Върколак в стражата — Възхитителна топлийка — Г-н Мустак чете липсващи думи — Фризьорът Н Манис е изненадан — Г-н Паркър купува дреболии — Природата на обществените неистини — Принцеса в кулата — Човек е жив, докато някой си спомня името му

— Хайде Сега, Г-н Муштак, Каква Полза Има От Насилието? — избоботи г-н Помпа.

Той се залюля на огромните си крака, докато Влаго се въртеше и се опиваше да се освободи от хватката му.

Грош и Станли се бяха свили в най-далечния ъгъл на съблекалнята.

Един от природосъобразните илачи на г-н Грош кипеше по пода и го оцветяваше в лилаво.

— Всички бяха нещастни случаи, г-н Мустак! Инциденти! — бърбореше Грош. — Още преди четвъртата смърт стражата се зае с проблема. И те заключиха, че са били само нещастни случаи — обясни той.

— Ама, разбира се — изкрещя Влаго. — Четири за пет седмици, а? Това трябва да е съвсем в реда на нещата тук. Богове, с мен е свършено! Мъртъв съм и това си е. Само дето още се разхождам наоколо. Значи затова Ветинари ме прати тук? Колкото да си спести едното обесване! С мен е свършено!

— Една чашка чай от бисмут и сяра ще ви се отрази чудесно — предложи Грош с треперлив глас. — Чайникът вече ври…

— Никакъв чай не може да ми помогне! — най-после Влаго се овладя или поне успяваше да се държи, сякаш се владее, и си пое дъх дълбоко и демонстративно. — Добре, добре, г-н Помпа, вече може да ме пуснеш.

Големът го освободи от хватката си и Влаго се изправи.

— Е, г-н Грош? — каза той.

— Явно все пак не сте тук да ни замажете очите — каза старецът. — Ако бяхте някой от тъмните чиновници, нямаше така да побеснеете. Видите ли, ние мислехме, че сте един от хората за специални поръчки на негова светлост.

Грош се засуети около чайника.

— Не се обиждайте, ама сте малко по-пѐрнат от обичайния книжен плъх.

— Тъмни чиновници? — и после внезапно се сети. — О, имате предвид онези здравеняци в черни костюми и бомбета?

— Точно тях. Някои от тях са студенти в Гилдията на убийците. Чувал съм, че ако си наумят, са способни на големи поразии.

— Тогава защо ги нарекохте книжни плъхове?

— Е, ами да не би плъховете да са особено приятни създания, хи-хи — Грош забеляза изражението на Влаго и се прокашля. — Ще ме прощавате, това беше малка шегичка. Мисля, че последният ни началник преди вас, г-н Клатикрак, беше тъмен чиновник. Не го обвинявам де, с такова име. Той все душеше наоколо.

— И какво е търсил, според вас?

— Ами, г-н Млък, той беше първият, свестен тип беше, той падна от петия етаж насред Голямата зала, направо се размаза по мрамора, сър. С главата надолу. Отне известно време да го… съберем.

Влаго хвърли поглед на Станли, който беше почнал леко да трепери.

— После дойде г-н Бакенбард. Той падна по задните стълби и си строши врата. Извинете ме сър, часът е единадесет и четиридесет и три — каза Грош, после отиде до вратата и я отвори. Писанчо се вмъкна вътре и Грош затвори след него. — Случи се в три сутринта. Изтъркаля се по всичките пет стълбища. Кокалче не беше останало здраво в тялото му.

— Искате да кажете, че се е разхождал наоколо без никаква светлина?

— Представа нямам, сър. Знам само за стълбите. По стълбите горят лампи цяла нощ, сър. Станли ги пълни всеки ден, графикът му е редовен като на Писанчо.

— И често ли ползвате тези стълби?

— Никога сър, освен когато пълним лампите. Онази страна е почти изцяло запълнена с поща. Но си е вписано в пощенските Постановления.

— А следващия след него? — попита Влаго леко пресипнал — И той ли падна от някъде случайно?

— О, не, сър. Г-н Апатия, това му беше името, та за него казаха, че било сърцето. Просто си лежеше мъртъв на петия етаж, мъртъв като дръжки, а лицето му изкривено, сякаш е видял призрак. Естествена смърт, това казаха. А пък до тогава тук вече гъмжеше от градската стража, вярвайте ми. Бяха сигурни, че никой не го е доближавал и по тялото нямало нито следа от нападение. Изненадвам се, че не сте чули нищо по въпроса, сър, писаха във вестниците.

Само дето затворниците, осъдени на смърт, нямат възможност да следят новините твърде отблизо, помисли си Влаго.

— О, така ли? — заяде се Влаго. — И откъде са могли да бъдат толкова сигурни, че никой не го е доближавал?

Грош се наведе напред и снижи глас поверително.

— Всички знаят, че на служба в стражата има върколак, а те могат да подушат даже цвета на нечии дрехи.

— Върколак — каза Влаго безизразно.

— Да. Както и да е, та, този преди него…

— Върколак.

— Това казах — потвърди отново Грош.

— Проклет върколак.

— Какво ли не се среща по света, сър. Както и да е…

— Върколак — Влаго се съвзе от обзелия го ужас. — И никой не предупреждава посетителите на града?

— Е, това пък как да стане, сър? — попита Грош с пресилена любезност. — Да сложат табела пред портите: „Добре дошли в Анкх-Морпорк. Тук си имаме върколак.“? Ами че то в стражата има един куп джуджета и тролове, и голем — свободен голем, ще ме прощавате г-н Помпа, а също двойка гноми, зомби, че даже и един Нобс.

— Нобс? Какво е Нобс?

— Ефрейтор Ноби Нобс, сър. Не сте ли го срещали още? За него казват, че опитал да мине за човек с измама, но поне е единствен по рода си и следователно не може да се размножава. Както и да е, имаме ги всякакви, сър. Много сме космополитни. Вие не харесвате ли върколаци?

Те разпознават хората по миризмата им, помисли си Влаго. Имат човешка интелигентност, но са по-добри следотърсачи дори от вълк. Могат да проследят диря оставена преди дни, дори ако човек маскира следите си с друга някаква миризма. Естествено, има си начин човек да им се измъкне, но само ако знае, че ще пуснат върколак по следите му. Нищо чудно, че ме откриха. Това трябва да се забрани със закон.

— Може и така да се каже — отвърна той и пак погледна към Станли. Беше интересно да го наблюдава докато Грош говори. Очите на момчето се бяха извъртели толкова нагоре, че се виждаше почти само бяло.

— А г-н Клатикрак? — продължи Влаго. — Казахте, че е разследвал за Ветинари? На него какво му се случи.

Станли се тресеше като храст брулен от буреносен вятър.

— Ъм, нали ви дадоха голямата връзка ключове, сър? — запита Грош с възможно най-невинен глас.

— Да, разбира се.

— Обзалагам се, че един ключ липсва — каза Грош. — От стражата го взеха. Нямаме друго копие. Някои врати най-добре да си останат затворени, сър. Така или иначе, това вече е зад нас, сър, свърши се. Г-н Клатикрак загина при промишлена злополука. Така казаха. И до него никой не беше приближавал. Вярвайте ми, не ви трябва да влизате там. Някои неща са толкова нередни, че най-добре да стоим настрана от тях.

— Да, но аз не мога — каза Влаго. — Аз съм пощенският началник. И това е моята сграда, нали така? Аз ще решавам къде да влизам, младши пощальон Грош.

Станли затвори очи.

— Да, сър — съгласи се Грош, все едно говореше с дете. — Но там определено не искате да влезете… сър.

— Главата му беше размазана по цялата стена — изпелтечи Станли.

— О, боже, ето че го разстроихте — каза Грош, докато прекосяваше стаята към младежа. — Всичко е наред, момчето ми, ей сега ще ти донеса хапчетата…

— Коя е най-скъпата топлийка изработвана някога в редовно производство, Станли? — Влаго реагира светкавично.

Все едно някой дръпна някакъв лост. За по-малко от секунда изражението на Станли се промени от агонизираща гримаса до научна концентрация.

— Редовно производство? Ако не борим специалните образци, изработвани за изложения и търговски конференции, включително Великата топлийка от 1899, тогава вероятно трябва да е Широкоглавата номер три, модел „Пиле“, удължена, създадена за производителите на дантела от почитаемия Джозая Долдръм. Този модел топлийки са били ръчно изтеглени и са имали запазена марка — сребърна главичка с гравирано на нея петле. Смята се, че преди смъртта си авторът им е изработил не повече от стотина бройки, сър. Според каталога на топлийките от Хюбърт Спайдър, в зависимост от състоянието си, топлийка от този модел струва между петдесет и шестдесет и пет долара. Всеки любител на топлийки би бил горд да има Широкоглава, номер три, удължена в колекцията си.

— Ами… аз мярнах това на улицата — каза Влаго и извади една от покупките, които беше направил сутринта. — Вървях си по Пазарната улица и я видях да си лежи точно пред мен между две павета. Стори ми се необичайна. За топлийка.

Станли избута настрана разтревожения Грош и внимателно взе топлийката от ръката на Влаго. Сякаш от нищото в другата му ръка се появи огромна лупа.

Всички в стаята затаиха дъх, докато топлийката бе подложена на най-внимателен оглед. После Станли вдигна изумен поглед към Влаго.

— Вие сте знаел? — възкликна той. — И сте я забелязал на улицата? Мислех, че не разбирате от топлийки!

— О, така си е, но като момче се бях запалил за кратко — каза Влаго и махна с ръка, сякаш искаше да каже, че не му е стигнало пипето да превърне едно обикновено училищно хоби в увлечение за цял живот. — Нали знаеш… няколко стари месингови Империала, един или два необичайни екземпляра като неразчупена двойка Двуглавки, от време на време пакетче смесени топлийки… — мислено Влаго благодареше на боговете за умението да научава факти бързо.

— О, в тях никога нищо интересно не се намира — Станли отново заговори с поучителен тон: — „Макар повечето любители на топлийки наистина да започват със случайно придобита лъскава нова топлийка, което ги вдъхновява да оберат всички топлийки от игленика на баба си, ха-ха, ключът към събирането на истински ценна колекция далеч не е в това да влезеш в първия голям магазин за топлийки и да пръснеш куп пари. С достатъчно средства всеки дилетант може да стане «голяма клечка» в света на топлийките, но истинският познавач знае, че най-голямо удоволствие носи издирването на екземплярите по панаири, при разчистване на стари къщи и, кой знае, може би случайни моменти, когато слабо проблясване в канавката се окаже добре запазена Двойно-здрава или неразчупена двуостра. Както е казано: «видиш ли топлийка, вземи я и цял ден ще си имаш топлийка».“

Влаго едва се удържа да не го аплодира. Момчето беше почти дословно цитирало увода към книгата на Дж. Лануго Кукумяв. И, което беше много по-важно, от този момент нататък, Станли щеше да му бъде непоклатим приятел. Добре, може би беше пресилено да използва определението „непоклатим“ за Станли, но със сигурност беше спечелил приятелството му. Младежът, напълно овладял обзелата го малко по-рано паника с помощта на възторга си от топлийки, държеше новата си придобивка вдигната към светлината.

— Възхитително — въздъхна той, видимо освободен от страховете си. — Чиста като съвършено нова топлийка! Отдавна пазя място за този екземпляр в колекцията си, сър!

— Да, и аз така си помислих.

Главата му беше размазана по цялата стена…

Някъде там имаше заключена врата, за която Влаго нямаше ключ. Четирима от неговите предшественици бяха се споминали скоропостижно точно тук в тази сграда. Явно службата на пощенския началник беше, съвсем буквално, до живот. Затова Ветинари беше избрал него. Трябваше му човек, който нямаше абсолютно никакъв друг избор и, чиято загуба би била напълно приемлива. Нямаше да има значение ако Влаго фон Мустак умреше на тази служба. Той вече беше мъртъв.

А след това той направи всичко по силите си да не мисли за г-н Помпа.

Колко ли големи отработваха свободата си на държавна служба? Дали някъде имаше г-н Трион, наскоро измъкнат изпод камари стружки, натрупани след стотици години стържене с триона? Или г-н Лопата? Може би г-н Секира?

И дали тук е имало голем, когато онзи последен нещастник е намерил ключа към заключената врата или се е оказал твърде сръчен с шперцовете и, тъкмо когато се е канел да отвори вратата, зад гърба му се е промъкнал някой на име г-н Чук, о да, богове, точно така, и е замахнал веднъж с тежък юмрук. Да, веднъж е било напълно достатъчно.

Никой не го бил доближавал? Да ама пък те не са хора, нали така, те… те са инструменти. И ето ти на — промишлена злополука.

Главата му беше размазана по цялата стена…

Ще открия какво става тук. Налага се, преди да докопа и мен. И естествено всички се ще опитат да ме залъгват. Но ще си намерят майстора.

— Хм? — сепна се Влаго, като осъзна, че е пропуснал нещо.

— Попитах, може ли да отида да си я прибера в колекцията, г-н пощенски началник? — повтори Станли.

— Кое? О, да, разбира се, да. И като си почнал, вземи да я излъскаш едно хубаво.

Докато момчето се отдалечаваше със завидна липса на координация, Влаго улови погледа на Грош, който го наблюдаваше с пресметливо изражение.

— Много добре, г-н Мустак — каза той. — Отлична работа.

— Благодаря, г-н Грош.

— Явно имате орлов поглед — продължи старецът.

— Ами просто светлината се отразяваше направо в нея и…

— Мне, имах предвид, как сте успели да видите павета по Пазарната улица, когато там всичко е покрито с тухли.

Влаго отвърна на погледа му равнодушно.

— Тухли, павета, все същото — каза той.

— Ама, разбира се, никак даже не е важно — съгласи се Грош.

— А сега — каза Влаго, на когото му се щеше да глътне малко свеж въздух — трябва да свърша една работа и ще ви помоля да дойдете с мен, г-н Грош. Тук някъде да се намира метален лост? Вземете го с вас. Г-н Помпа, и ти ще ми трябваш.

Върколаци и големи, големи и върколаци, помисли си Влаго. Явно, няма мърдане. Не пречи поне да им покажа, че съм се заел с тая работа сериозно.

Време е да им дам знак.

 

 

— Аз имам един малък навик — обясняваше Влаго, докато водеше спътниците си по улиците. — Свързан е с надписите.

— Надписите, сър? — попита Грош, като се стараеше да се промъква възможно най-близо до стените.

— Да, младши пощальон Грош, надписите по обществените знаци — Влаго не пропусна киселата физиономия на Грош, при думата „младши“. — Особено такива знаци, на които им липсват букви. Когато видя такъв знак, аз автоматично почвам да въртя в главата си думи, които може да се изпишат с липсващите букви.

— Е как може да се пише с липсващи букви? — недоумяваше Грош.

А, ясно защо все още обитаваш стара съборетина и си вариш чай от всякакви боклуци, които се намират наоколо, помисли си Влаго, но на глас каза:

— Просто привичка. Значи в този случай, може и да греша, но… Ето тук завиваме наляво…

Улицата беше доста оживена и салонът беше точно срещу тях. Изглеждаше точно, както Влаго беше очаквал да изглежда.

— Voila! — обяви той, след което си спомни кои са спътниците му и добави: — т.е. ето ви го на.

— Това е бръснарница — каза Грош колебливо. — За жени.

— А, вие сте истински светски лъв, Толивър, нищо не ви убягва — каза Влаго. — А името на собственика изписано отгоре с онези големи синьо-зеленикави букви е…?

— Н Манис — прочете Грош. — И?

— Да, Н. Манис — потвърди Влаго. — Но след първата буква няма точка за съкращение. Хайде да видим дали ще се сетите, защо така им липсва тази точка?

— Ъм… — Грош се втренчи в буквите упорито, сякаш се опитваше да им внуши да му разкрият тайната си.

— Почти познахте — прекъсна го Влаго. — Тук липсва точка, защото и никъде в големия надпис, украсяващ пощенската станция, няма изписана точка, г-н Грош — той изчака на стареца да му просветне. — Тези големи метални букви са отмъкнати от нашата фасада, г-н Грош. Т.е. от надписа над входа на сградата, поради което сега там пише нещо като „още рак“.

На г-н Грош му отне известно време да смели тази информация, но Влаго търпеливо го изчака и реагира в момента, в който стареца се хвърли напред.

— Не, не, не! — възпря го Влаго, като сграбчи мърлявата яка на ризата му и за малко не го повдигна от земята. — Ние не работим така грубо, нали?

— Това е собственост на пощенската станция! Туй е по-страшно от кражба, ви казвам! Това е измяна! — развика се Грош.

— Напълно сте прав — съгласи се Влаго. — Г-н Помпа моля задръж нашия приятел, а аз ще отида да… обсъдя този проблем.

Влаго предаде Грош на г-н Помпа и се отръска. Дрехите му бяха посмачкани, но вършеха работа.

— Какво ще правите? — настоя да знае Грош.

Влаго му отправи слънчева усмивка.

— Това, за което най ме бива, г-н Грош. Ще си поговоря с хората.

Той пресече улицата и отвори вратата на салона. Над главата му дрънна звънче.

Вътре фризьорският салон беше разделен на малки кабинки, а въздухът беше сладникав, лепкав и някак успяваше да изглежда розов. Точно до вратата беше поставено малко бюро с отворено разписание за записани часове отгоре. Цялото помещение беше натъпкано с цветя, а жената зад бюрото му хвърли надменен поглед, който щеше да излезе солено на шефа й.

Тя изчака Влаго да заговори.

Той сбръчка лице в сериозна физиономия, наведе се напред и заговори с глас, който би трябвало да мине за шепот, но вероятно се чуваше във всяко ъгълче на салона.

— Бих искал да видя г-н Манис, моля. Много е важно.

— По какъв въпрос ви трябва?

— Ами… то е малко деликатна работа… — подхвана Влаго и забеляза как един куп глави с ролки се обръщат към него. — Но можете да му кажете, че новините са добри.

— Е, щом са добри…

— Кажете му, че вероятно ще успея да убедя лорд Ветинари да не повдига обвинения срещу него. Вероятно — Влаго сниши глас, точно колкото да засили любопитството на публиката си, но не и толкова, че да ги лиши от възможността да чуват.

Жената се взираше в него ужасена.

— Ще успеете значи? Ъм… — тя опипа наоколо за тръбата на интеркома, но Влаго внимателно я измъкна от ръката й, изсвири майсторски в отвора и вдигна фунията до ухото си, докато се усмихваше пленително на жената.

— Благодаря ви — каза й той.

Нямаше значение за какво благодари — усмихвай се, казвай правилните неща с подходящия тон и винаги, винаги излъчвай самоувереност като супернова. В ухото му глас хилав като на паяк, уловен в кибритена кутийка каза:

— Хряс пукпук джвък?

— Манис? — попита Влаго. — Благодаря ви, че ми отделяте от времето си. Аз съм Влаго, Влаго фон Мустак. Пощенски началник.

Той проследи тръбата на интеркома с поглед. Тя изчезваше някъде горе в тавана.

— Толкова любезно от ваша страна да се съгласите да ни помогнете, г-н Манис. Става въпрос за липсващите букви. Шест липсващи букви по-точно.

— Хрърк? Шмръдуик? Хряс хъм прмпрмпфут!

— Опасявам се, че не разнасям такива неща със себе си, Манис, но ако бъдете така добър да погледнете през прозореца си, ще забележите личния ми помощник, г-н Помпа. Той чака от другата страна на улицата.

И е висок два и половина метра и носи грамаден железен лост, добави наум Влаго. Той намигна да дамата зад бюрото, която го гледаше с нямо обожание. Човек трябва да си тренира умението да общува.

Дочу приглушено, но многозначително възклицание, долетяло направо от горния етаж през пода. А в ухото си чу:

— Вхъм крънкрънкрън!

— Да — съгласи се Влаго. — Вероятно е най-добре да поговорим очи в очи…

 

 

Десет минути по-късно Влаго пресече внимателно улицата и се усмихна на служителите си.

— Г-н Помпа, бъди така добър да изкъртиш онези букви от там, моля. Опитай да не повреждаш сградата. Г-н Манис ни оказа пълно съдействие. А вие, Толивър, сигурно знаете къде тук могат да се наемат работници с въжета пирони и прочее, нали? Искам тези букви да са по местата си до обед, ясно?

— Ама това ще струва пари, г-н Мустак — каза Грош, като го зяпаше изумено.

Влаго извади кесия от джоба си и от нея се разнесе дрънчене.

— Сто долара би трябвало да са напълно достатъчни мисля. Г-н Манис изказа най-дълбоките си съжаления и настоя да помогне по всякакъв възможен начин. Каза, че купил буквите преди години от някакъв мъж в бар и сега нямаше търпение да си плати, за да си ги вземем обратно. Изумително е колко любезни се оказват хората, ако знаеш как да ги подхванеш.

Откъм салона се дочу остър метален звук, когато г-н Помпа изтръгна първата буква без видимо усилие.

Сладки приказки и здравеняци с метални лостове на разположение. Тая работа можеше все пак да се окаже поносима.

 

 

Слабата слънчева светлина проблясваше по буквите, докато ги връщаха по местата им. Беше се събрала тълпа зяпачи. Жителите на Анкх-Морпорк винаги проявяват жив интерес, когато някой се разхожда по покриви, и се струпват с надежда да видят някое свястно самоубийство. Когато и последната буква пасна на мястото си, от тълпата се дочуха няколко радостни подвиквания на общо основание.

Четирима мъртъвци, въртеше се в главата на Влаго, докато гледаше към покрива. Интересно, дали Стражата ще иска да разговаря с мен? Те изобщо знаят ли за мен? Дали не ме мислят за мъртъв? Въобще, имам ли желание да си говоря с полицаи? Не, по дяволите! Единственият начин да се измъкна от тази каша е да вървя напред, не да се връщам постоянно назад. Проклет, проклет Ветинари. Но все пак имаше и положителна страна, реши Влаго — той можеше да изкара пари от тази работа!

Сега, той беше служител в държавната администрация, нали така? А управниците прибираха пари от хората. Това им беше работата. Той пък умееше да общува с хората — беше способен да ги убеди, че месингът е злато, което е просто леко потъмняло, че стъклото е диамант, че утре ще има безплатна бира за всички.

Той щеше ги надхитри всички! Нямаше да се опитва да се измъкне, все още не. Щом голем можеше да си откупи свободата, той също щеше да намери начин. Щеше да се хване здраво на работа и щеше да праща всички сметки на Ветинари, защото това беше държавна служба! Нима патрицият можеше да възрази?

И разбира се, името му да не беше Влаго фон Мустак, ако той самият не успееше да си натопи ръцете в тая каца с мед. До лактите. И когато нещата вече бяха потръгнали и парите се сипеха… тогава щеше да отдели време да обмисли големия удар. Когато разполагаш с достатъчно средства, можеш да наемеш, колкото искаш мъже с ковашки чукове.

Работниците се изтеглиха обратно на плоския покрив. От тълпата се дочуха още няколко нестройни поздравления — въпреки че никой не се беше строполил долу, все пак не им бяха изгубили времето, зрелището беше забавно.

— Какво ще кажете, г-н Грош? — попита Влаго.

— Добре изглежда, сър, много добре — тълпата вече се разпръсваше и те тръгнаха да се приберат в сградата.

— Не съм нарушил реда или нещо такова, нали? — поинтересува се Влаго.

За негова изненада Грош го потупа по рамото.

— Не знам защо негова светлост ви е пратил тук, сър, наистина не знам — прошепна той. — Сигурен съм, че имате най-добри намерения, но моля ви, послушате ме и час по-скоро се измъквайте от тук.

Влаго хвърли поглед към входа. Г-н Помпа стоеше до вратата. Просто си стоеше там с ръце провесени надолу. Огънят в очите му сега беше приглушено сияние.

— Няма как да стане — отговори той на стареца.

— Много мило от ваша страна, ама туй място не е за млад човек с голямо бъдеще като вас. Виж Станли си е съвсем наред тук, има си топлийки да им се радва. Ама вие, вие можете да стигнете далече.

— Не, наистина не мисля, че мога — увери го Влаго. — Честно казано, г-н Грош, вярвам, че точно тук ми е мястото.

— Сполай ви за тия думи, сър, господ здраве да ви дава — каза Грош и по лицето му почнаха да се стичат сълзи. — Имаше време, когато ние бяхме истински герои, хората се нуждаеха от нас, чакаха ни и всички ни познаваха. Някога това беше забележителна институция, някога ние бяхме пощальони!

— Господине!

Влаго се обърна. Към него бързо се приближаваха трима души и той трябваше да подтисне автоматичната си реакция да хукне да бяга, когато чу един от тях да вика: „Да, това е той!“

Той разпозна зарзаватчията, когото беше срещнал сутринта. След него вървеше възрастна двойка. Старецът, чието лице имаше решителното и сурово изражение на човек, борещ се със зелки всеки ден, спря на една педя пред Влаго и изрева:

— Ти ли си пощ’льона, младежо?

— Да, сър, това ще да съм аз — отвърна Влаго. — Как мога да ви помогна?

— Ти ми достави писмото на Аги — той посочи към жената. — Аз съм Тим Паркър! Някои хора мож’ да рекат, че доставката се е поз’бавила!

— О, ами аз… — подхвана Влаго.

— Теб т’ва явно не те тр’вожи, младежо!

— Много съжалявам че… — Влаго опита да обясни отново.

Умението му да общува нямаше да му помогне с г-н Паркър. Той беше един от онези непоклатими хора, които нито считаха за нужно да контролират силата на гласа си, нито виждаха причина да уважават чуждото лично пространство.

— С’жаляваш? — продължи да вика Паркър. — Че за к’во има да с’жаляваш? Вината не е твоя, момче. Ам’ че ти дори не си бил роден! Ама съм бил глупак, да с’ помисля, че не й пука за мен? Толкоз се бях отчаял, момко, че направо се записах в… — зачервеното му лице се сбръчка от усилие да си спомни. — Нъл’ знайш, к’мили и смешни шапки, и пясък, и там, дето забравяш…

— Клачианският чуждестранен легион? — предположи Влаго.

— Туй беше! После кат’ се върнах се взехме със Сейди, а пък Аги си беше намерила нейния Фред’рик и двам’та се бяхме устроили и бяхме съвсем забравили за другия. Ама после, да пукна ако ей на, т’ва писмо не пристигна от Аги! Двам’та със синковеца цяла сутрин я търсихме и ей я на! В’обще да карам на кратко, младежо, ний двам’та ще се жениме в съб’та. И то зарад’ теб!

Г-н Паркър беше жилав старец. Когато тупна Влаго по гърба, усещането беше все едно някой го цапардоса със стол.

— Фредерик и Сейди няма ли възразят… — изхриптя Влаго.

— Хич даже! Фредерик сей поминал пред’ десет години, а пък Сейди веч’ пет почива в гробището на Малките бог’ве — изрева г-н Паркър жизнерадостно. — Не, че не сме ги жалили, ама, както каза Аги, всичко туй ни е било писано и теб тряб’а да са те пратили свише. Пък аз казвам, че тряб’а да си голям куражлия щом ти е стискало да доставиш онуй писмо след толкоз време. Мнозина биха го изхвърлили, сякаш е нищо раб’та! Ще окажеш на мен и бъдещата втора гос’жа Паркър голяма чест, ако бъдеш поч’тен гост на наш’та сватба. Хич даже не си помисляй да ми откажеш! Таз година аз съм Велик Ма’стор на Търговската гилдия! Мож’ да не сме лъскави, колкот’ Убийците или Алхимиците, ама сме много и няма да пропусна да им река някоя добра дума за тебе! Малко по-късно синковеца, Джордж, ще ти донесе поканите, дет’ ще тряб’а да се разнесат и ето, че ще ти отворим раб’та. За мен ще е чест, младежо, да ми стиснеш ръката…

Той сграбчи ръката му с грамадна длан и у Влаго веднага се събудиха старите навици. Здраво ръкостискане, открит поглед…

— А, ’наех си аз, че си свестен младеж. Винаги познавам хор’та! — той шляпна Влаго по рамото като почти му смля ставата. — Как се казваш, момко?

— Мустак, сър, Влаго фон Мустак.

Влаго почваше да се страхува, че ще си изгуби слуха в едното ухо.

— А, фон-че, значи. Ми к’во пък, никак не си лошав за чуж’нец и хич не ме бърка да ти го призная! Сега тряб’а да бягам. Аги иска да паз’рува разни дреб’лии.

Жената доближи Влаго, повдигна се на пръсти и го целуна по бузата.

— Аз също мога да позная свестния мъж от пръв поглед. Имате ли си дама?

— Какво? Не! Никак даже! Ъ… не! — отрече Влаго.

— Сигурна съм, че ще си намерите някоя — тя му се усмихна сладко. — И макар да сме ви много благодарни, бих ви посъветвала, когато моментът дойде, направете предложението си лично. Наистина ще се радваме да ви видим в събота!

Влаго я проследи с поглед, докато тя припкаше след отдавна изгубения си любим.

— Вие сте доставил писмо? — Грош беше явно ужасен.

— Да, г-н Грош, не че го бях планирал, но така се случи, че бях…

— Взели сте едно от писмата и сте го доставили? — повтори Грош сякаш тази идея изобщо не му се побираше в главата…

Главата му беше размазана по цялата стена…

Влаго примигна.

— От нас се очаква да доставяме поща, старче! Нали това ни е работата?

— Вие сте доставили писмо… — изхриптя Грош. — С каква дата беше писмото?

— Не помня. По-старо от четиридесет години може би.

— Но как изглеждаше, в добро състояние ли беше? — не се отказваше Грош.

Влаго се втренчи ядно в дребния пощальон. Около тях беше почнала да се събира малка тълпа, както си е обичайно в Анкх-Морпорк.

— Беше четиридесетгодишно писмо в евтин плик — сопна му се той. — И точно така си изглеждаше. Така и не е било доставено и това е объркало живота на двама души. Аз го доставих и направих двама души много щастливи. Какъв ви е проблемът, г-н Грош — сега пък какво?

Последната му забележка беше в отговор на някаква жена, която му подръпваше ръкава.

— Вярно ли е, че пак ще отваряте старата поща? Моят дядо работеше тук!

— Радвам се за него — коментира Влаго.

— Казват, че над това място тегне проклятие! — уведоми го жената с явно задоволство.

— Нима. Точно в момента едно хубаво проклятие ще ми дойде чудесно — увери я Влаго.

— То дебне под дъските на пода и докарва хората до лууууууууууудост! — явно жената беше искрено привързана към тази гласна не можеше да понесе да се раздели с нея. — Луууууууууууууудост!

— Тъй ли било? Да, ама ние тук в пощенската служба не вярваме в такива приказки, нали г-н Гр… — Влаго рязко млъкна. Изражението на г-н Грош говореше, че такива приказки никак даже не му се струваха невероятни.

— Стара глупачка! — развика се Грош на жената. — Отде ти хрумна да му ги говориш такива?

— Г-н Грош, налага се веднага да си поговорим вътре — викна Влаго на стареца.

Той го сграбчи за рамото, като кажи-речи го пренесе през оживената тълпа и след като го завлече вътре, затръшна входната врата зад себе си.

— Писна ми от неясни коментари и мънкане под сурдинка, чувате ли? Стига с тези тайни. Какво става тук? Какво толкова се е случило? Искам да ми кажете всичко веднага или…

Погледът на старчето беше изпълнен със страх. А Влаго не можеше да се познае — това не беше начинът, по който той общуваше с хората, къде му бяха изчезнали уменията?

— Ще ми кажете абсолютно всичко, старши пощальон Грош! — довърши той гневно.

Очите на Грош се разшириха от удивление.

— Старши пощальон?

— Аз съм пощенският началник тъдява, нали? Значи мога да повишавам, когото си искам? Така че, ето на, Старши пощальон. На изпитателен срок, разбира се. А сега ще ми кажете какво…

— Не наранявайте г-н Грош — Влаго дочу звънлив глас зад гърба си.

Грош се взря в сумрака зад Влаго и каза:

— Всичко е наред, Станли, няма нужда да се вълнуваш, пак ще си докараш някой Малък момент — успокои го Грош, а после прошепна на Влаго: — Я най-добре ме пуснете долу, сър…

Влаго го остави обратно на пода с подчертано внимание и се обърна към младежа.

Той стоеше зад него с оцъклен поглед, а над главата си беше вдигнал чайника. Изключително солидния чайник.

— Не наранявайте г-н Грош — изграчи Станли отново.

Влаго дръпна една топлийка, забодена на ревера му.

— Естествено, че няма да го нараня, Станли. Между другото, това дали е автентична Клейфедър, средно остра?

Чайникът издрънча на пода, когато Станли внезапно изгуби интерес към света като цяло и се концентрира върху късчето метал между пръстите на Влаго. В едната му ръка вече се материализираше огромната лупа.

— Дайте, дайте да видя — настоя той с равен съсредоточен глас. — О да, ето, съжалявам, но сте се объркал. Това е обичайна грешка. Вижте тези маркировки тук, а и главичката не е извита. Това е машинна изработка. Вероятно дело на някой от братята Веселяци. Едва ли е била в масово производство. Но пък не виждам техния знак. Може да я е изработил някой изобретателен чирак. Опасявам се, че няма кой знае каква стойност, освен за някого, който събира изключително образци от топлийница Веселяци.

— Ами, аз да взема да направя по чаша чай, а? — Грош вдигна чайника от пода, където той още се търкаляше напред назад. — Отново, отлична работа, г-н Мустак. Ъм… значи казахте старши пощальон, нали?

— Станли, върви с изпитателно старшия пощальон Грош, моля — Влаго се постара гласът му да звучи възможно най-любезно. А после добави малко по-остро: — А аз бих искал да си поговоря с г-н Помпа.

Станли извърна поглед към голема, който стоеше точно зад него. Беше изумително колко безшумно можеше да се движи един голем — той беше прекосил цялото помещение без да издаде дори звук и сега стоеше с един повдигнат юмрук, като олицетворение на самия гняв божи.

— О, не ви видях г-н Помпа. Защо сте си вдигнал ръката? — попита Станли бодро.

Очните отвори на лицето на голема обляха младежа в червена светлина.

— Аз… Исках Да Попитам Пощенския Началник Нещо? — отговори той бавно.

— А, ами добре.

По нищо не личеше, че Станли току-що се е канил да свети маслото на Влаго. Преди да излезе той попита:

— Искате ли си топлийката обратно, г-н Мустак — когато Влаго му махна отрицателно продължи: — Добре, ще я в ключа в благотворителния търг на топлийки следващия месец.

Когато врата се хлопна след младежа, Влаго вдигна поглед към равнодушното лица на голема.

— Ти го излъга. Нима ти е разрешено и да лъжеш, г-н Помпа? И ако обичаш, смъкни си вече ръката.

— Действително, Сър, Бяха Ми Дадени Инструкции Относно Обществените Неистини.

— Ама ти се канеше да му размажеш главата! — не се сдържа Влаго.

— Щях Много Да Се Постарая Да Не Се Стига До Там, Сър — избоботи големът. — Не Мога Обаче Да Позволя Да Бъдете Неподходящо Наранен. Това Си Беше Солиден Чайник, Сър.

— Ама не може да правиш такива работи, идиот такъв! — Влаго не пропусна думата „неподходящо“.

— Нима Трябваше Да Го Оставя Да Ви Убие? Действително Вината Нямаше Да Е Негова. Нещо Не Е Наред С Главата Му.

— Главата му няма да се оправи ако я деформираш. Освен това, нали видя, че аз и сам се оправих!

— Да, Вие Имате Истински Талант. Жалко, Че Не Сте Му Измислили По-Полезно Приложение — изрази мнение големът.

— Ти изобщо разбираш ли какво ти говоря? Не може ей така да убиваш хора! — развика му се Влаго.

— Защо Не? Вие Го Правите — той най-после пусна ръката си надолу.

— Какво? Нищо такова не правя, откъде ти хрумна!? — сопна се Влаго.

— Сам Стигнах До Този Извод. Вие Сте Причинил Смъртта На Две Цяло Три Три Осем Души — спокойно го уведоми големът.

— В живота си не съм посегнал на никого, г-н Помпа. Може да съм… всички неща, които ти е известно, че съм, но не съм убиец! Никога дори не съм носил меч.

— Не, Не Сте. Но Сте Крал, Присвоявал, Измамвал и Премятал Всеки, Който Ви Е Попадал Насреща, Г-н Муштак. Вие Сте Съсипвал Предприятия И Унищожавал Работни Места. Когато Една Банка Фалира, Най-Малко От Всички Страдат Банкерите. Със Своите Действия Вие Сте Отнемал Средствата На Онези, Които Не Са Били Особено Заможни По Начало. По Безброй Заобиколни Начини Вие Сте Ускорили Смъртта На Мнозина. Вие Не Ги Познавате. Не Сте Ги видял Как Умират. Но Вие Сте Отмъкнали Залъка От Устата Им И Дрехите От Гърба Им. И То Просто За Развлечение, Г-н Муштак. Просто От Любов Към Спорта.

Устата на Влаго зееше отворена. Той я затвори. Тя отново зяпна. Пак я затвори. Къде са остроумните отговори, когато наистина са ти нужни?

— Ти си чисто и просто една ходеща саксия, Помпа 19 — изрепчи се накрая той. — Откъде ти хрумна всичко това?

— Запознах Се Подробно С Описанията На Всичките Ви Многобройни Престъпления, Г-н Муштак. А Изпомпването На Вода Ме Научи Колко Е Ценна Рационалната Мисъл. Вие Сте Присвоявал От Другите Просто Защото Сте Бил По-Умен От Тях, А Те Са Били Глупави.

— Я чакай, ами че повечето от тях си мислеха, че те премятат мен!

— Вие Сте Бил Инициатор На Тези Ситуации, Г-н Муштак — не се съгласи големът.

Влаго вдигна ръка, за да смушка г-н Помпа, но се спря овреме. Сигурно просто щеше да си счупи някой пръст.

— Да, ама сега си плащам, по дяволите! Ами че за малко да ме обесят!

— Така Е, Но Дори И Сега Вие Обмисляте Как Да Се Измъкнете Или Да Обърнете Ситуацията В Своя Полза. Както Казват, Вълкът Не Си Мени Коженото Палто.

— Я чакай, ти нали трябва да ми се подчиняваш? — изрепчи се Влаго.

— Така Е.

— Тогава, я вземи си отвърти главата!

За момент червената светлина на очите му примигна, а след това г-н Помпа заговори с гласа на лорд Ветинари.

— А, Мустак, явно въпреки всичко, не сте ме слушал внимателно. На г-н Помпа не може да бъде наредено да се самоунищожи. Смятах, че сам ще стигнете до този извод. Ако му дадете такава заповед отново, ще последва наказание.

Големът отново примигна.

— Това пък как стана — изуми се Влаго.

— Имам Абсолютна Памет За Официални Устни Инструкции — гласът на голема се беше върнал към обичайния си тътен — Предполагам Лорд Ветинари, Като Е Бил Наясно С Вашия Начин На Мислене, Е Записал Това Съобщение, Понеже…

— Имах предвид кака така говореше с неговия глас!

— Абсолютна Памет, Г-н Муштак — натърти големът. — Мога Да Възпроизведа Гласовете На Всички Хора.

— Сериозно? Много хубаво от твоя страна.

Влаго се втренчи в глиненото лице. По него никога не се появяваше никакво изражение. Имаше нос, но той беше по-скоро глинена бучка. Устата му се движеше, когато говореше, но вероятно само боговете знаеха как беше възможно изпечена глина да се движи така — да, боговете вероятно бяха наясно. Очите му никога не се затваряха. Просто светлината им потъмняваше.

— Наистина ли можеш да ми четеш мислите? — попита Влаго.

— Не, Просто Направих Съответните Изводи, Предвид Досегашното Ви Поведение.

— Е, ами… — като никога на Влаго му липсваха думи. Той впери свиреп поглед в безизразното лице, което някак успяваше да внуши неодобрение. Той беше свикнал да го гледат с гняв, негодувание и омраза. То си беше част от занаята. Но какво беше големът? Просто… пръст. Изпечена пръст. Когато хората те гледат, все едно не струваш, колкото пръстта под краката им, това е едно нещо, но когато и самата пръст ти хвърля същите погледи, това вече е притеснително.

Накрая Влаго успя да довърши:

— … недей. Върви да… работиш. Да! Върви, работи. Нали затова си тук!

 

 

Наричаха я късметлийската семафорна кула, Кула 181. Беше достатъчно близо до град Бонк, та да може служителите да отскачат до там през почивните дни, за да се поглезят с баня и удобно легло. Но тъй като това беше Юбервалд и нямаше особено много местни съобщения и което беше по-важно, понеже кулата беше много високо в планината, началството никак не обичаше да идва по тоя край. В добрите стари времена миналата година, когато всяка нощ работата спираше за по един час, кулата беше късметлийска, защото тук Мъртвият час на горния и долния поток настъпваше по едно и също време и на човек не се налагаше да извършва поддръжката сам. Сега кула 181 виждаше поддръжка от дъжд на вятър или съвсем никога, като всички останали, но така си остана известна, като добро работно място за всеки мъж.

Е, може би не непременно мъж. Долу в равнините всички се шегуваха, че 181 е натъпкана с вампири и върколаци. Истината беше, че, както и в повечето други кули, персоналът й се състоеше от хлапета.

Това беше известно на всички. Всъщност, новото началството може би не знаеше, но и да имаше представа, сигурно единствената му реакция би била много старателно да забрави тази информация. На хлапетата не им се полагаха заплати.

По кулите работеха предимно млади мъже, които се бъхтеха при всякакви условия и едва изкарваха насъщния. Те бяха самотници, мечтатели, бегълци от закона или напълно забравени от закона и от всички останали. Те страдаха от специфичен тип лудост. Говореше се, че тракането на семафорите прониквало в мозъка и мислите почвали да вибрират в такт с него, така че рано или късно човек можел да разбира съобщенията само като слуша потракването на клапите. Високо в своите кули тези мъже пиеха горещ чай, налят в тенекиени канчета с особена форма — прекалено широко дъно, така че чашата да не са прекатурва, когато кулата бъде разтърсена от силни ветрове. Когато имаха почивен ден, те пиеха алкохол, без значение в какво беше налят. И говореха врели-некипели, разбираеми само за тях като основен и страничен трафик, системен шум и съобщителен обхват, избумтяване или изтропване, говореха за 181 (което беше добре) и за задръствания (което не беше хубаво) или за това да бъдеш тотално задръстен (което ама никак не беше хубаво), за ключов код и за къс код и за жакардова плетеница…

И обичаха хлапета, които им напомняха за собствените им деца, останали вкъщи, или за това, че никога няма да имат собствени деца. Затова хлапетата се навъртаха из кулите, помагаха за това или онова и се учеха на занаят. Те бяха доста интелигентни. Научаваха се да работят с клавиатурата и лостовете като на магия, освен това имаха отлично зрение, така че това, което се случваше в крайна сметка, беше, че те бягаха от дома си без реално да са го напускали.

Защото горе в кулите, човек можеше да повярва, че вижда ръба на света. Във всеки случай виждаше поне няколко кули в двете посоки при ясно време. Човек също можеше да се преструва, че разбира съобщенията само по тракането на клапите, докато под пръстите му се плъзгат имена на далечни места, които той никога няма да посети, но с които, благодарение на кулите, се усещаше някак странно свързан.

За персонала на Кула 181 тя беше известна като Принцеса, макар че всъщност беше Алис. Беше на тринадесет, можеше да работи на линията часове наред без да се нуждае от помощ и по-късно я чакаше много интересна кариера, която… но както и да е. Тя си спомни точно този разговор, точно този ден, защото й се беше сторил странен. Не всички сигнали бяха реални съобщения. Някои бяха инструкции към други кули. Други, ако човек разместеше лостовете си, съгласно далечния сигнал, ставаха причина разни неща да се случват в собствената ти кула. Принцеса беше наясно с всичко това. Голяма част от трафика по Главната линия представляваше Шум. Това бяха инструкции за кулите, доклади, съобщения относно съобщения, дори разговори между операторите, макар че това напоследък беше строго забранено. Всичко това беше кодирано. Много рядко се случваше Шум да мине в Прав текст. Но ето че сега…

— Ето го пак — възкликна тя. — Трябва да е грешка. Няма нито код за произход, нито адрес. Шум е, но е Прав.

В другия край на помещението, обърнат в обратната посока, понеже обслужваше горния поток, седеше Роджър, който беше на седемнадесет и вече работеше по удостоверението си за началник-кула.

Ръката му застина и той попита:

— Какво беше съдържанието?

— Първо беше ГНУ, което си знам, че е код, и после само едно име — Джон Добродуш. Това не беше ли…

— Препрати ли го? — попита Дядо.

Дядо се беше свил в ъгъла и поправяше една клапа в тази претъпкана стаичка, издигната на половината на височината на кулата. Дядо беше началник-кула, беше обиколил навсякъде и знаеше всичко. Всички го наричаха Дядо. Беше на двадесет и шест. Той винаги си намираше работа в кулата, когато тя обслужваше линията, въпреки, че на другия стол неизменно седеше някое момче. Отне й известно време да схване защо.

— Препратих го, защото беше код Г — каза тя.

— Добре си направила. Не го мисли.

— Да, но съм виждала това име и преди, няколко пъти. И на горния и на долния поток. Само име, без съобщение или някакъв друг текст!

Струваше й се, че тук има нещо нередно, но продължи да обяснява:

— Знам, че У в края означава, че съобщението е уникод и в края на линията трябва да се завърти обратно. Знам и че Н, означава, че съобщението не е регистрирано в дневниците — това си беше чиста проба фукане, но й се полагаше, беше прекарала часова да разучава книгата с шифрите. — Значи, това е просто едно име, което си върви нагоре надолу по линията. Каква логика има в такова съобщение?

Нещо определено не беше наред. Роджър продължаваше да си обслужва линията, но се беше втренчил право пред себе си с буреносно изражение.

— Браво, Принцесо, съвсем точно го разпозна — похвали я Дядо.

— Ха! — възкликна Роджър.

— Съжалявам, ако съм сгрешила нещо — момичето се извини плахо. — Просто ми се тори толкова странно. Кой е Джон Добродуш?

— Той… падна от една кула — обясни Дядо.

— Ха! — дочу се отново откъм Роджър, който внезапно беше почнал да тряска клапите, сякаш му бяха виновни за нещо.

— Той е мъртъв? — учуди се Принцеса.

— Ами, някои хора казват… — подхвана момчето, но Дядо рязко го прекъсна.

— Роджър! — произнесе името му сякаш отправяше заплаха.

— О, аз знам за Изпращането у дома — каза Принцеса. — И знам, че душите на мъртвите служители на линията, остават на Линията.

— Това пък кой ти го каза — попита Дядо.

Принцеса беше наясно, че ако навлезе в твърде много подробности някой ще пострада.

— Ами така съм чувала — измъкна се тя неопределено. — Някъде си.

— Явно някой се е опитал да те сплаши — увери я Дядо, като не откъсваше поглед от внезапно зачервените уши на Роджър.

На Принцеса обаче това никак не й се беше сторило страшно. Щом така или иначе си мъртъв, беше къде по-добре да си прекарваш времето като летиш между кулите, вместо да гниеш под земята. Тя обаче беше достатъчно интелигентна да схване кога е най-добре да си замълчи.

След дълга пауза, по време на която се чуваше само поскърцването на лостовете на новите клапи, Дядо наруши мълчанието. Звучеше сякаш говори на себе си:

— Нарочно препращаме името с Шума — обясни той и на Принцеса й се стори, че вятърът, фучащ над главите им внезапно заприлича на отчаян вопъл, а клапите започнаха да тракат по-тревожно. — Той не би искал просто да го изпратим у дома. Той беше истински служител на Линията. Името му е вплетено в кода, във вятъра, във въжетата и в клапите. Не си ли чувала да казват: „Човек е жив, докато някой помни името му.“