Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Wartet Schon das Grab auf Mich, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
3,3 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
helyg (2011)
Разпознаване и корекция
margc (2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona (2012)

Издание:

Джейн Блекмур. Наследницата

ИК „Атика“, София, 1993

История

  1. — Добавяне

— Никълс! — изкрещях. — Аз съм в нашата стая!

Жената се нахвърли върху мене. С края на бастуна успя да ме удари по крака. Ужасна болка премина през тялото ми, но аз не й обърнах внимание, защото вратата се отвори и в стаята връхлетя Никълс.

— Аманда!

Хвърлих се в прегръдките му. Трепереща, хлипаща и напълно не на себе си. Той ми шепнеше нещо в ухото, но аз чувах само гласа на побеснялата жена. Тя яростно се нахвърли към Лео Уилямс.

— Да не си полудял? Защо го пусна?

— Гледай си работата — отвърна той грубо.

— Но това е моята работа, нашата работа, нашите планове, а ти — ти ги унищожи…

Тя неочаквано млъкна, после се засмя. Това беше дрезгав, противен смях, който смразяваше кръвта в жилите.

Притиснах лице до гърдите на Никълс. Не исках да видя какво правеше Лео Уилямс. Той, изглежда, й беше направил някакъв знак, защото смехът й замря.

— Слез долу, майко — каза той спокойно. — Направи на гостите нещо за ядене!

Обърнах се.

— Нищо не искаме — казах аз обнадеждена. — Ще ядем в селото.

Никълс ме държеше здраво. Сега двамата гледахме врага в очите. Уилямс се усмихваше. Едната му ръка беше отпусната, а другата зад вратата, която държеше отворена.

— Хайде, майко, тръгвай! — повтори той нежно.

Тя се обърна. Но когато мина покрай нас, се изхили.

— Не се мислете за много умен, доктор Брейнстон. Не се е родил този, който ще надхитри моя син.

С тези думи тя се махна.

Никълс замълча. Чувствах ръката му на раменете си. Той леко ме побутваше напред. Една крачка, втора, трета. Още една и щяхме да сме в коридора.

Усмивката на Лео Уилямс ставаше все по-широка. Съвсем бавно ръката му се показа зад вратата. Право към нас беше насочено дулото на пистолет.

Ние спряхме. В същия миг осъзнах, че този човек нямаше никога да пусне Никълс при мене, ако нямаше нещо предвид. Същевременно почувствах какво ще направи Никълс сега.

— Не — изкрещях аз и хванах ръката му. — Той не се шегува.

— Радвам се — гласът на Лео Уилямс беше остър като бръснач. — Поне вие, Аманда, най-после сте си научили урока. Трябва да накарате и вашия рицар да го разбере.

Той отново се усмихна, не можех да отместя погледа си от него. Това беше смехът на котка, която си играе с жертвата. Побиха ме тръпки.

Никълс каза с пресипнал глас:

— Поне го дръжте здраво.

Лео Уилямс погледна револвера и каза:

— Благодаря за съвета. Впрочем тази нощ ще е прекрасна. Звездите блестят, въздухът ухае на трева и рози. Жалко, че ще трябва да я прекарате тук вътре. Това е нощ за влюбени.

Той съзнателно ме измъчваше. Искаше да пречупи волята ми, за да ме използува по най-подъл начин. Краката ми се подкосиха и с мъка успявах да остана права.

— Искам да седна — прошепнах.

Никълс ме погледна. Лицето му беше зачервено, а очите му горяха от яд и безпомощност.

— Да, скъпа! — измърмори той.

Гласът му звучеше така нежно, че сърцето ми се сви. В този миг всичко ми стана безразлично. Отворих уста, за да кажа нещо, но този път Никълс усети слабостта ми.

— Не казвай нищо, Манди! Не знам за какво става дума, но ние ще успеем.

С крайчеца на окото си видях, че Уилямс се раздвижи.

— Внимавай! — изкрещях аз.

Но той само беше затворил вратата. Никълс дори и не се обърна. Много внимателно, с ръка на талията ми, той ме заведе до леглото.

— Легни си — каза той.

После седна до мене и се обърна към мъжа на вратата.

— По дяволите вашата вярност! — изригна Лео Уилямс. — Дори когато мислехте, че сте го загубили, той ви беше верен. А вие, Никълс, изобщо не ми повярвахте, че си е заминала. Само едно знаете — да спасите другия. Дори сега, когато държа всички козове в ръката си, как мислите, че ще издържите.

Никълс вдигна рамене.

— Така и ще стане — каза той спокойно.

За момент на лицето на Уилямс се изписа нещо като отчаяние и гласът му звучеше някак вяло:

— Само че ще трае доста дълго. Това е. Сега трябва да измисля нещо, за да оправдая и вашето изчезване, Никълс.

Той вече отново се владееше и атмосферата се наелектризира, когато той продължи:

— Ако действително не ми хрумне нищо, едно е сигурно — няма да излезете от тази стая.

— Ще ви обесят — каза Никълс.

— Може би — отвърна Уилямс толкова тихо и спокойно, че едва го чух. — Но не забравяйте, че имам Маргарет. Тя ще ми помогне.

Той се обърна и отвори вратата. Без да се огледа още веднъж, напусна стаята и заключи след себе си.

— Тя му е братовчедка — казах аз. — Ще се женят. Отдавна са го намислили.

— За какво става дума? — попита той.

Разказах му всичко и тъкмо исках да му кажа къде е скривалището, когато той сложи пръст на устните ми.

— Недей — каза той, — щом планът им е толкова добър, може да са скрили микрофон в стаята.

Той стана и претърси стаята. За пръв път от моето затворничество почувствах облекчение. Никълс беше тук. Наистина той също беше затворник, но нали не бях сама!

— Никълс…

— Да!

— Забрави нещо.

Усмивката му беше прекрасна, когато се доближи към мене. Целуна ме нежно и отново се почувствах силна. Обгърнах лицето му с ръце и прошепнах:

— Жената ще ни донесе нещо за ядене. Може би тогава трябва да опитаме.

Но когато вратата се отвори отново и влезе жената с таблата, зад гърба й се появи Уилямс с насочен револвер.

Той остана тук и след нея и започна да върти оръжието на пръста си като в уестърните. След това насочи дулото право към мене.

Изведнъж разбрах какво ставаше в главата му. Имах чувството, че аз съм свободна, а той — затворник! Въпреки показната си сигурност той беше в плен на собствената си лудост.

Помислих, че ще каже нещо, но той рязко се обърна и излезе от стаята. Чухме само как ключът се превъртя в ключалката. Мимолетната илюзия за свобода отлетя.

Погледнах Никълс.

— Какво да правим? — извиках отчаяна.

— Можем да ядем — отвърна Никълс през смях.

Ядохме и пихме изстинал чай.

— Как разбра, че съм тук? — попитах аз.

— Телеграмата беше фалшива — каза той.

— Уилямс ли я е изпратил?

— Да. Когато я получих, така се разтревожих, че не погледнах подателя. Той на това е разчитал. Когато се върнах вкъщи и намерих детето напълно здраво, спах само няколко часа и се върнах обратно.

— Но той ти е казал, че съм заминала.

— Да. Само че аз не му повярвах. Не само жените имат шесто чувство — после отново стана сериозен. — Но аз направих една непростима грешка. Така се уплаших за тебе, че исках само да те видя, а всъщност трябваше да извикам полицията.

Никълс изглеждаше така нещастен, че трябваше да го утешавам.

След известно време се прозинах и се облегнах на възглавницата.

— Толкова съм изморена.

— Тогава заспивай! — той се наведе и ме целуна.

— А ти?

— Ще стоя буден и ще мисля. Това е най-малкото, което мога да направя.

Не знам кога съм заспала. Сепнах се, когато Никълс ми прошепна в ухото:

— Аманда, събуди се!

— Какво става? — подскочих ужасена.

— Мисля, че го чувам — прошепна Никълс.

— Уилямс ли?

— Отвън има някой.

Потреперих.

— Какво ли е намислил?

— Не знам. Ще можеш ли да му изиграеш театър?

— Какво да правя?

— Извикай го да влезе! Престори се, че искаш да му разкажеш къде си скрила завещанието. Ако успеем да слезем долу, може би ще имаме шанс да избягаме. Може дори да вземем револвера.

— О, скъпи, бъди предпазлив! — умолявах го аз.

— Разбира се. Почакай само да отида до вратата. Тогава го извикай. Може да го взема, когато той влиза. Стискай палци!

Седнах на леглото.

— Лео, вие ли сте? — извиках.

Не последва отговор. Никълс ми направи знак.

— Лео! — повиших глас. — Влезте! Вие победихте. Ние се отказваме.

Ключът се превъртя в ключалката. Вратата се отвори. Затаих дъх, видях в полумрака как Никълс застана нащрек и с изненада въздъхнах. Силуетът, който се открояваше в рамката на вратата на светлината на коридорната лампа, не беше на Лео Уилямс. Това беше Маргарет Харпър. Тя спокойно държеше револвера в ръка. Никълс чакаше с вдигната ръка зад вратата.

Маргарет не помръдна. Опитваше се да свикне с тъмнината в стаята. Станах и тръгнах към нея с надеждата да привлека вниманието й върху себе си.

— Маргарет — казах аз, за да дам знак на Никълс, — отдавна не сме се виждали.

Тя не помръдна.

— Доктор Брейнстон? — попита тя.

Гласът й беше спокоен, но в него се усещаше напрежение.

Никълс мълчеше. Чувствах, че не знаеше какво да прави. Едно беше да се биеш срещу мъж, съвсем друго срещу жена. Той не би го направил. В този момент, когато честолюбието съвсем не беше на място, го обичах още повече.

— Не се бой, скъпи — казах аз.

Той излезе иззад вратата.

— Защо точно вие дойдохте? — попита той нетърпеливо.

— Защо тук няма лампа? — попита тя в отговор.

Никълс отиде до нощното шкафче и завъртя крушката в лампата. После се обърна и я погледна.

Тя влезе и затвори вратата след себе си. Беше с жълт шлифер. Косата й блестеше и тя изглеждаше невероятно женствена, но суровите погледи, които хвърляше от Никълс към мен и обратно, показваха нещо съвсем друго.

— Защо сте дошли? — повтори Никълс все още силно ядосан.

— Чух ви да викате. Истина ли е това, което казахте?

Поколебах се. После казах твърдо:

— Не е ли по-добре да извикате Лео?

Тя се замисли, а после поклати глава отрицателно.

— Не — каза тя като че ли на себе си, — не вярвам. Ако е било истина, кажете на мен къде е писмото.

Бях напълно объркана. Възможно ли бе тя да не знае? Дали Уилямс не беше й казал за последното завещание на майка ми? Може би това беше моят шанс.

— Писмото ли? — попитах невинно.

— Знаете какво имам предвид.

— Аз, да. Но вие?

— Разбира се.

Но тя вече не беше сигурна и за да прикрие това, каза само:

— Ще ми кажете ли къде е писмото, или да ви оставя отново сами?

Никълс каза любезно:

— Всъщност няма значение дали Лео, или Маргарет, нали, Аманда? Важното е те да си получат онова проклето нещо, а ние да се махаме.

— Но първо трябва да подпишете това тук — каза Маргарет хладно.

Тя извади лист хартия от чантата си и ни го подаде. Никълс го взе и го прочете на глас. Беше декларация, че не съм била задържана в Гейбъл Лодж, а че заради изкълчения ми глезен доброволно съм останала тук.

Никълс ми подаде листа и химикалката си и аз подписах. После той написа името си, сгъна листа и го пъхна в джоба си.

— За всеки случай — каза той. — Ще ви го дам навън на стълбите.

Тя се замисли, после попита:

— Сега накъде?

Бях готова за този въпрос. Само Лео Уилямс знаеше, че бях скрила завещанието в моята стая. Сега трябваше да избера най-дългия път, за да дам на Никълс възможност да се добере до револвера.

— В библиотеката — отвърнах аз.

Никълс ме хвана под ръка.

— Не, само вие, Аманда! — каза Маргарет хладно.

Но Никълс поклати глава.

— Няма да стане.

Тя преценяваше за и против. После каза:

— Окей, но не мислете да ме лъжете.

— В никакъв случай — каза Никълс.

Аз закуцуках напред и ако не беше ужасната болка в глезена, бихме могли да избягаме. Защото нещо в поведението на тази жена ми подсказваше, че тя ще се поколебае да използва револвера, който така сигурно беше насочила срещу нас.

С мъка слязох по стълбата. Никълс ме подкрепяше.

Тя ни следваше, но съвсем отблизо. Надеждата за бягство пропадна поради моята безпомощност. Студено ми беше. Бях само по една тънка нощница. Закъде бях в този вид?

Но входната врата въпреки това ме привличаше като магнит. Спрях зъзнеща на най-долното стъпало и се втренчих във вратата. Тогава отново почувствах дулото в гърба си и с голямо съжаление тръгнах към библиотеката. Когато стигнахме вратата, горе се чу шум. Всички погледнахме нагоре, но не видяхме нищо. Вероятно гредите са скърцали.

Маргарет ни направи знак да влезем, последва ни и затвори вратата.

— Е? — каза тя нетърпеливо.

Треперех. Не можех да ходя, не можех и да я погледна. Никълс също. Направо не исках да разбера, че бях сгрешила. Когато тя узнаеше това, трябваше да изкача безкрайните стъпала обратно.

— Разбирам.

Потрепването на миглите й издаде нейното поражение.

Бавно се обърнах. Очите й гледаха безизразно, тя изглеждаше по-дребна и по-нежна. Отчаяният й вид предизвикваше съжаление.

— Седнете — каза тя с треперещ глас.

Никълс ми помогна да се добера до канапето. Седнах, а той остана прав до камината. Маргарет също седна и сложи револвера на малката масичка до себе си. После ни погледна упорито.

— Обичах го — каза тя с глас, който можеше да трогне всяко сърце. — Бих направила всичко за него. Всичко… — гласът й пресекна. — Освен убийство.

Погледът й като, че минаваше през мене. Когато продължи, гласът й беше пресипнал и безизразен:

— Аз съм лекарка. Бях готова да му помогна, защото го обичах. Можех да ви дам наркотици, Аманда. Можех да пречупя волята ви, ако имах време. Но за убийство нямаше да му помогна. Дойдох да ви освободя.

Сърцето ми замря. Погледнах Никълс и усмивката му накара сърцето ми отново да бие лудо. Той се обърна към нея и й каза съвсем дружелюбно:

— Мисля, че трябва да дойдете с нас, Маргарет.

Очите й горяха от неизплакани сълзи. Тя поклати глава.

— Все още го обичам — каза тя. — Той има нужда от мене.

— Сигурна ли сте? Какво ще каже, като разбере, че сте ни пуснали?

— Няма значение, само да мога да го спася. Трябва да го убедя, че парите не са всичко на този свят.

Тя направи опит да се усмихне.

Сетих се нещо. Наведох се напред и казах:

— Кажете, Маргарет, знаехте ли, че той се беше оженил за майка ми?

— Да се е оженил? — тя подскочи, като че ли бях я ударила.

Станах.

— По всичко личи — продължих аз, защото я съжалих. — Вие съвсем не знаете какво става в душата му. Въобще не подозирате на какво е способен той, за да постигне целта си. Никълс е прав. Вие не сте в безопасност.

— За каква опасност говорите? От Лео?

Тя продължаваше да му вярва. Почувствах това от презрението й спрямо нас. Така бих реагирала и аз, ако трябваше да защитавам Никълс.

С искрящи очи тя изкрещя:

— Ако само за миг смятате, че Лео е луд, то вие се лъжете! От медицинска гледна точка той е напълно нормален.

Изгледах я продължително.

— А как стои въпросът с майка му?

По лицето й премина сянка.

— Може би след всичко това той най-после ще разбере. Повярвайте ми, в цялата история тя дърпаше конците. Тя беше планирала всичко. Може би, ако говоря с него, ще мога да го убедя да признае истината — тя повиши глас: — Тя е граничен случай и трябва да отиде в болница.

Вратата зад гърба й се отвори с трясък. На прага застана мисис Уилямс в дълга нощница и с кривия бастун в ръка. За няколко секунди никой не помръдна.

После, докато Никълс скочи, тя вдигна бастуна с две ръце. Видях ужасеното, пребледняло лице на Маргарет. Тя вдигна ръце и подскочи назад. Но беше твърде късно. Бастунът профуча и се стовари върху главата й. Маргарет се олюля, опита се да се задържи, но падна върху малката масичка. Тя се обърна, повлече я със себе си и Маргарет се строполи с лице към пода върху килима.

С пронизителен глас мисис Уилямс изкрещя:

— Искаше да ме пратиш в болница, така ли? Но преди това ти ще отидеш в ада. Ти вече се опита веднъж, но Лео не даде. Няма да посмееш втори път, докторке! Ще те убия! Ще те убия! Ще те убия!

Гласът й се превърна в режещ писък. Тя отново вдигна бастуна. Вцепенена от ужас, погледнах Никълс, който се приближавате към нея.

— Не — изкрещях аз. — Не!

Бастунът беше над главата му. Той посегна към него с две ръце. За миг тя го погледна. После той го изтръгна от ръцете й със силен замах.

Тя се опита да си го вземе. Но Никълс каза спокойно и бавно, както на непослушно дете:

— Спокойно! Спокойно, мисис Уилямс. Всичко свърши.

Устните й се изкривиха. Пръстите й, подобно на ноктите на хищна птица, отново се протегнаха към бастуна, но Никълс хвана ръката й и я стисна здраво. Тя се задъха.

— Ще ви пипна! — крещеше тя. — Ще ви пипна, мислите, че сте избягали, но не сте!

Тя се изскубна от него, изтича през стаята и спря пред мен. Беше толкова близо, че усещах дъха й в лицето си.

— И вас също! — заграчи тя наново.

Никълс опита да я задържи, но тя се изплъзна от ръката му и изтича към вратата. Там спря и се втренчи и в нас.

Лудост гореше в очите й.

— Смятате ме за стара баба, а?

Ужасният й смях изпълваше стаята.

— Безпомощна, луда! — тя присви очи. — Но ще ви докажа! Сега си отивам, но ще се върна и няма да съм сама, а ще доведа приятелите си. Ще видим тогава кой ще победи.

Тя се завъртя и хукна към коридора. Издърпа с две ръце резето на входната врата и я отвори.

— Ще видите! — крещеше тя триумфално, докато избяга.

Чухме стъпките й по стъпалата надолу, после затихнаха в нощта.

— Никълс! — извиках аз и закуцуках към него.

— Нека си върви — каза той. — Все някой ще я намери. Сега Маргарет е по-важна.

Той коленичи. Бавно и предпазливо я обърна. Дишането й беше тежко. Очите й бяха отворени. От една рана на слепоочието й течеше кръв.

— Повикай доктор Джът. Побързай, Аманда!

Отърсих се от ужаса, който досега ме парализираше, и отидох до телефона. Докато чаках, Лео се появи в хола. Той спря. После чух сънения глас на доктор Джът:

— Ало!

— Аз съм, Аманда. Моля ви, елате бързо. Случи се нещастие с Маргарет.

Той моментално се разсъни.

— Откъде се обаждате?

— От Гейбъл Лодж. За бога, докторе, побързайте!

— След няколко минути пристигам. Ако наистина е толкова сериозно, извикайте бърза помощ.

Записах си номера и същевременно не изпусках Лео Уилямс от погледа си.

Той се беше втренчил в Никълс, който беше коленичил на пода, и в бледото лице на жената, по чиито руси коси имаше засъхнала кръв. Аз лично бих потърсила револвера, но послушах доктор Джът и извиках линейка.

Когато за втори път сложих слушалката върху телефона, Уилямс се наведе. Помислих, че иска да докосне Маргарет и видях, че Никълс сякаш го бутна встрани. Но Уилямс посегна към нещо, което беше притиснато от тялото й. Когато отново се изправи, държеше в ръка револвера.

Той го погали с пръсти, после го насочи към Никълс. В този миг изкрещях. Той обърна глава към мен. Очите му гледаха с празен поглед. Отново се разтреперих. След побърканите речи на майка му неговото самообладание изглеждаше още по-зловещо.

— Кой направи това? — попита той и гласът му звучеше така празно, какъвто беше и погледът му.

— Никой от нас — почти не смеех да дишам.

Никълс спокойно отговори:

— Мисис Уилямс.

Гласът му прониза неестествената тишина.

— Къде е тя? — попита Лео с дрезгав глас.

— Избяга от къщата — казах аз. — Беше по нощница.

— Ще се обадя в полицията.

Той приближи към мен и аз се подпрях на камината. Докато телефонираше, той погледна револвера си и като че ли се изненада, че го вижда. Устните му се разтеглиха в нещо като усмивка. Той натисна спусъка и аз подскочих. Не последва изстрел.

— Не беше зареден — каза той спокойно.

Втренчих се в него. Исках да се смея, да плача, да избягам някъде, където нямаше да го виждам. Гласът на Никълс прекъсна мислите ми:

— Тя губи много кръв. Нямаш ли нещо да превържа раната?

Най-после Лео Уилямс се раздвижи. Той хвърли револвера на канапето и устните му трепереха, докато коленичеше на пода до Маргарет. Извади от джоба си кърпичка и я сложи на раната.

— Повдигнете главата й — каза той и се обърна към мене: — Подайте ми възглавница!

Дадох му я и той я постави под главата й.

— Маргарет! — извика той и се наведе над нея. Пръстите му докоснаха бузата й. — Маргарет — повтори той подканящо, повелително, без капка нежност.

Клепачите й се помръднаха, тя отвори очи, видя го и му се усмихна. Неудържим вопъл се изтръгна от гърдите му.

— Маргарет! — прошепна той на пресекулки.

— Всичко ще се оправи, Лео! — прошепна тя.

Риданието му изпълни стаята. Това трябваше да бъде мигът на моя триумф. Колко пъти исках да го видя смазан, победен, а сега чувствах само празнота!

И отново се обади Маргарет:

— Всичко е наред, Лео!

Никълс каза съвсем спокойно:

— Няма да се видим повече. Всеки момент ще дойде линейката. Доктор Джът също. Но ние няма да ви забравим заради всичко, което искахте да направите за нас.

Тя затвори очи и облегна глава на ръката на Лео.

Никълс ми подаде ръка и ние излязохме.

Тревата се къпеше в роса. Носеше се ухание на рози. Зад дърветата блестеше сребристото езеро. Тъмните силуети на планините се открояваха на фона на обсипаното със звезди небе. Поех дълбоко въздух.

Никълс стисна по-силно ръката ми, докато шепнеше:

— Лео Уилямс каза, че това е нощ за влюбени.

— Трябва ли да предприема нещо срещу него?

— Това ти ще решиш.

— Искам само да се махне и да забравя всичко.

Той сложи ръка на раменете ми и аз се облегнах на него.

— Знам — каза той спокойно, — аз също. Но само от една страна. А от друга — с удоволствие бих му дал да се разбере.

Бръмченето на приближаваща кола наруши нощната тишина. Фаровете се приближаваха.

— Какво да кажа на доктор Джът? — попитах.

— Истината.

Въздъхнах.

— Не се тревожи, скъпа — отвърна той. — Полицията ще се погрижи за всичко.

Когато колата изкачи наклона, красотата и спокойствието на нощта потънаха в ярката светлина на фаровете. Нима само преди няколко часа мислех, че няма да изляза жива оттук! Затворничеството ми беше свършило.

Знаех, че ужасните сенки на миналото щяха да избледнеят от светлината на настъпващия ден.

Знаех също, че хванати за ръце, ние с Никълс щяхме да тръгнем към този нов ден, от който започваше нашето прекрасно, така дълго чакано бъдеще…

Край
Читателите на „Наследницата“ са прочели и: