— Много добре ме разбираш — отвърнах натъжена. — Аз съм единствената, която нищо не разбира. С кого говори току-що? С доктор Джът или — замълчах за момент, докато го наблюдавах — с мистър Уилямс?

— С никого не съм говорил.

Явно така нямаше да разбера нищо.

— Добре — казах хладно — върви си.

Позвъних на Кити, но я нямаше. Размишлявах, но не стигнах доникъде. Безпокойството ми нарастваше. Най-после една кола спря пред входа. Изтичах навън. Беше Никълс и щом го видях, се успокоих.

— Добро утро! — извика той и се приближи.

— Успешно ли беше търсенето ти? — попитах го.

— Не съвсем. Намерих само една бар дама.

— Никълс, нямам вече нерви за нищо и подозирам всеки срещнат, а ти се забавляваш с разни бар дами.

— Смятах, че барът е най-подходящото място да науча клюките.

— Е, и? Успя ли?

— Всъщност не. Научих само това, което вече знаехме — че този Уилямс се е чувствал тук у дома си.

— Срещнах го тази сутрин. Не ми харесва.

— Значи вече сме двама.

— Той живее в къщата с розите.

— Без да плаща наем, както чувам.

— Никълс, какво значи всичко това?

— Казва ли ти някой. Но поне бихме могли да изясним случая със спуканата гума. Имам вече нещо наум. Ела.

Отидохме до моята кола и Никълс разгледа спуканата гума.

— Виждаш ли? Цялата е в кабари! — извика той, като измъкна едно кабарче и го зави в носната си кърпа.

— Да не би да мислиш, че са били хвърлени на шосето?

— Разбира се. Докато момичето те е спирало и е отвличало вниманието ти, съучастникът й ги е нахвърлял пред колата ти.

Той направи крачка напред и измърмори:

— Не се обръщай, Аманда! Не сме сами.

Аз обаче се обърнах и видях Чанг. Исках да кажа нещо, но Никълс ме дръпна за ръката. Тогава забелязах приближаващия се Лео Уилямс.

— Обкръжават ни — прошепнах уплашено.

— Да идват — каза Никълс. — Може да стане забавно.

Думите му прозвучаха като заповед:

— Важното е да сме заедно, докато всичко се изясни.

Лео Уилямс се приближи.

— Надявам се, че не съм закъснял — каза той почти весело.

— За какво? — попитах.

— Ами за обяд.

— За обяд ли?

— Аз се обадих на Чанг — поясни той.

Погледнах учудено китаеца. Той не помръдна.

— Какво общо има Чанг с това? — попитах ядосано.

— Той знае, че аз в неделя обядвам тук. Освен това днес специално го предупредих.

— Вие ли бяхте на телефона?

За малко да се издам. Но почувствах как Никълс съучастнически ми стисна ръката.

— Ако преча, бих могъл да си тръгна…

Тук Никълс бързо се намеси:

— Разбира се, ще останете, щом такова е било желанието на мисис Гленвил.

Не можах да се въздържа.

— И дума да не става — викнах ядосано. — Сега аз съм тук господарката, а вие сте нежелан гост.

Настъпи неприятна пауза. Лео Уилямс хапеше устни, а погледът му излъчваше омраза. После каза хладно:

— Сигурна ли сте, че къщата е ваша?

Онемях от изненада. Защо ли правеше тези намеци? Дали не знаеше нещо повече от мен?

Никълс пръв се съвзе.

— Аманда — каза той спокойно — смятам, че и Ема би желала да поканим нейния приятел.

Боже мой! Приятел! Полудявах от тази дума. Завъртях се безмълвно и влязох в къщата. Когато минавах покрай Чанг, той учтиво ме попита:

— Да сервирам ли обяда, мис Аманда?

Отвърнах с горчивина:

— Питайте мистър Уилямс. Аз ще ям в стаята си.

Тук вече Никълс се намеси:

— Аманда, имам нужда от твоята подкрепа! — прошепна той.

Това донякъде укроти гнева ми. Дори се усмихнах пресилено:

— Добре, мистър Уилямс, заповядайте на масата!

Въпреки че от сутринта не бях яла, не можех да хапна нищо. Чанг ме попита загрижено:

— Да кажа ли на готвачката да ви направи нещо по-леко? Не искате ли един омлет?

— Не, благодаря. Яденето е много вкусно. Ще трябва да я похваля, но все още не съм я видяла.

Понечих да стана. Чанг хвърли бърз поглед към Лео Уилямс. Сега Уилямс проговори:

— Рут не е вече тук. Имаме нова готвачка.

— Какво е станало с Рут? Да не би да е болна?

— Имахме малък спор с нея.

— Между Рут и майка ми ли? Никога няма да повярвам.

Дълбокият дрезгав глас на Уилямс звучеше сега нежно и гальовно.

— И все пак е така — каза той.

— Това е станало заради вас! — срязах го аз.

Той повдигна едната си вежда и ме изгледа.

— Знам само, че вече не я биваше. Нямаше защо да й се плаща заплата. Аз се грижех за парите на Ема.

— Но тя е работила цял живот тука.

Стана ми болно. Разбира се, че Рут беше стара, но тя остаря в нашата кухня. Как е могла Ема да я изгони само за да угоди на желанието на някакъв мъж, когото познава съвсем отскоро? И защо той е искал да я изгони? Да не би майка ми да не е умряла от естествена смърт?

Отложих мислите за после. И без това имаше достатъчно загадки. Не исках да мисля за още едно убийство.

В това време Никълс трептеше от престорена учтивост:

— С какво всъщност се занимавате, мистър Уилямс?

— С какво се занимавам ли?

— Да, какъв е вашият бизнес?

Уилямс не трепна. Взе си парче хляб и го натопи в соса.

— Би било жалко човек да не го опита, нали? — ухили се той. — Какъв прекрасен сос.

Никълс сбърчи чело.

— Жалко би било, ако човек въобще пропусне нещо. Най-вече възможността да използва самотна богата жена.

Затаих дъх, но за моя изненада Уилямс избухна в смях.

— Може и така да се нарече — каза той. — Но бихте могли също да кажете, че би било глупаво от страна на Ема да се откаже от компанията на един забавен и не съвсем беден мъж.

— Значи имате собствен доход? — попита Никълс.

— Това изненадва ли ви? — Уилямс вдигна рамене. — Да кажем, че имам известни възможности. И за да сте наясно — аз съм търговски пътник. Продавам бельо.

— Работа, свързана с пътуване. Твърде интересно. Така ли се запознахте с мисис Гленвил? На вратата, с куфара в ръка?

Уилямс пребледня и сви устни. Гласът му обаче остана спокоен.

— А вие, доктор Брейнстон? Вие като сираче сам се грижихте за себе си може би, а?

Подскочих от възмущение и с големи усилия на волята се въздържах да не го ударя.

— Махайте се оттук, мистър Уилямс! — изрекох аз с треперещ глас и това още повече ме ядоса. — И да не сте прекрачили повече прага на този дом! Иначе ще ви изхвърля.

— Да ме изхвърлите? — той се усмихна. — Но, мила моя Аманда, това няма да ви отива!

— Това не е ваша работа — все едно, ще ви изхвърля.

Порази ме враждебността в очите му.

— Не бих ви посъветвал да сторите това — каза той бавно и натъртено.

Вече нищо не разбирах. Всичко изглеждаше лош сън. Загубих равновесие.

Никълс ме хвана за ръката и каза на Чанг:

— Донесете й чай!

После се обърна към Уилямс:

— Надявам се, че избухването на Аманда няма да ви прогони. Има някои неща, които бих искал да изясним с вас.

После ме изведе от стаята.

— Ще остана, докато искате — каза Уилямс.

Вратата се затвори зад нас. Исках да кажа още нещо, но Никълс сложи пръст на устните ми.

— Ти направо го обиди. Не успях да измъкна нищо от него. Търговски пътник! Хващам се на бас, че за последната година не е продал нищо. Питам се само колко ли е измъкнал от нея.

В гърлото ми заседна буца.

— За всичко съм виновна аз — разхълцах се. — Ако поне веднъж си бях дошла, щях да забележа какво става.

Никълс сложи ръка върху раменете ми.

— Не — отвърна той убедително. — Нищо нямаше да можеш да направиш. Той има чар и го знае.

Отидохме в градината и седнахме на една пейка. Никълс каза замислено:

— Всъщност човек не познава себе си. Винаги съм се смятал за разумен и хладнокръвен, но сега ми идваше да го хвана за гърлото. А трябва да съм любезен с него, докато разбера каква игра играе.

— Аз направо щях да го убия! — извиках разгорещено.

Сепнах се от думата.

— Никълс — прошепнах — дали го е направил?

— Кое?

— Да я е убил.

— За бога, как ти дойде наум?

— Не знам — отвърнах засрамено, — но да уволни Рут…

— Не, не — Никълс се замисли. — Не смятам, че би могъл да извърши такова ужасно нещо. А и доктор Джът щеше да забележи.

— Ако не е съучастник.

— Аманда, слез на земята и недей да смяташ всекиго за убиец!

Изведнъж ми се прииска отново да съм дете. Но после погледнах Никълс и осъзнах, че ми беше нужна сигурност. Исках да го питам за Моли, но не посмях. Нали исках да се боря за него, но откак разбрах за Лео и майка ми, всичко ми изглеждаше другояче. Ако пренебрегнех Моли и й отнемех Никълс, щастието ми нямаше да е пълно. Бях напълно объркана.

Никълс прекъсна мислите ми:

— Защо не отговаряше на писмата ми, Аманда?

Това ме прониза като ток.

— Нима ти си ми писал? — попитах недоумяващо. — Не съм получила нито едно писмо.

Значи леля Ема беше крила писмата до мен. Ема, която искаше да ми бъде майка!

— Виж, това е ирония на съдбата! Ема успя да ни раздели, докато беше жива, а нейната смърт ни събра.

Не исках да го слушам. Заболя ме, че той каза това, а не спомена нищо за жена си. Да не би да очакваше от мене да свиря втора цигулка в живота му? Та аз го обичах и не исках само любовна авантюра.

— Ако беше получила писмата ми — попита ме той нежно — щеше ли да дойдеш при мен?

Сълзите напираха в очите ми.

— Ти беше ли ме помолил за това?

— Аз те обичах — промълви той.

— Да, но не за дълго! — казах, без да искам.

Гледах го през сълзи и чувствах, че се предавам. Още миг и щях да забравя и Моли, и добрите си намерения, само и само да можех да виждам нежността в очите му.

— Чаят ви, мис Аманда.

Стреснах се. Чанг стоеше зад нас. Никълс го попита:

— Къде е мистър Уилямс?

— В библиотеката, сър. Търси някаква книга.

— Чанг — поколебах се, но продължих, — ти през цялото време си бил тук. Мистър Уилямс опита ли се да изгони и теб?

В безизразния му поглед проблесна пламъче.

— Той се опита, но аз не съм стара баба като Рут, така че не успя.

— Радвам се, че си бил до майка ми.

Той стисна ръце и повече не можеше да се удържи.

— Мистър Уилямс е лош човек, мис Аманда. В Китай за такива хора казваме: „Той язди дракона.“ Бъдете предпазлива!

И той тръгна безшумно към къщата.

— Това изключва Чанг от списъка на заподозрените — въздъхнах аз с облекчение и посегнах към чашата.

— Не съвсем. Той играе някаква игра, негова собствена игра. Ще видим — Никълс гледаше втренчено пред себе си. — Сега ще закарам сестрата до гарата. Ще дойдеш ли с мен?

Той разбра колебанията ми.

— Ема вече не е тук. Днес я отнесоха… Онези от погребалното бюро.

Сестрата беше в стаята си. Куфарите й бяха готови и тя тъкмо си слагаше шапката.

— Благодаря за всичко, което направихте за нас — казах аз.

— Надявам се да мога да направя повече — отвърна тя.

— Повече ли? — попита Никълс и пристъпи към прозореца. — Какво имате предвид?

— Аз съм човек реалист — отвърна сестрата. — Нямам илюзии за хората. Този мистър Уилямс не й влияеше добре. И въпреки това — сега тя търсеше подходящата дума — въпреки това той я правеше някак си щастлива. Не вярвам, че само заради него беше така объркана. Макар че винаги беше възбудена, когато той си тръгваше.

— Възбудена ли? — попитах аз.

— Да. Тя просто ставаше друг човек, беше неспокойна, движенията й бяха трескави. А после се смееше и на незначителни неща.

Просто не можех да повярвам. Ема Гленвил беше жена с изключително хладнокръвие. Като се изключи сцената с Никълс и мене, никога след това не я бях виждала да изгубва самообладание. Тя винаги беше въздържана, никога спонтанна, не правеше излишни жестове.

Никълс се върна в стаята.

— Смятате ли, че й е давал наркотици?

— И това ми минаваше през ума — кимна сестрата, — но не бях сигурна. Иначе щях веднага да ви съобщя. Може би само близостта му така я възбуждаше. Тя не беше вече млада. Веднъж дори каза, че това е прекалено много за нея.

— Трябва да знам още нещо — помоли Никълс. — Видяхте ли, че чекмеджето в хола е разбито?

— Да.

— Имате ли представа кой може да е бил?

— Всеки от тримата мъже — Чанг или мистър Уилямс, или докторът. Мисис Гленвил винаги ги караше да чакат там, преди да ги извика в спалнята.

— А кога е могло да стане?

— В последния ден вероятно. В петък аз го отключих, за да извадя писмото.

— Имаше ли нещо друго вътре?

— Да, една червена кожена кутийка.

— Знаете ли какво имаше вътре?

— Тя ми беше казала. Това беше кутийката й със скъпоценности.

— Каква кутийка със скъпоценности? — попитах аз изненадано. — Тя нямаше бижута.

— Напротив, имаше — каза сестрата. — Това бяха семейните скъпоценности. Тя веднъж ми ги показа. Беше изключително луксозна колекция. Извади най-хубавото бижу и каза: „Това ще бъде изненада за Аманда, когато се ожени.“

Изохках от изненада, но не можах да кажа нищо.

— После тя отново прибра всичко — продължи сестрата. — „Приберете кутийката — ми каза тя, — направих ужасна грешка.“

Никълс попита спокойно:

— Каза ли ви тя нещо за стойността на скъпоценностите?

— Около 10000.

— Десет хиляди! — аз се втренчих в сестрата.

Никълс изръмжа:

— Трябвало е да ги заключи в сейф.

— И аз така й казвах, но тя беше упорита. Казваше, че винаги са си стояли в чекмеджето и ще си останат там до смъртта й.

Прехапах устни, за да спра напиращите сълзи.

— Да бяхте ме извикали — прошепнах.

Тя ме изгледа спокойно.

— Исках да ви извикам — отвърна любезно, — но мисис Гленвил беше неумолима. Искаше вие да се върнете по собствено желание.

Обърнах се, за да скрия сълзите си. Чух Никълс да казва:

— Ако сте готова, сестро, да тръгваме. Влакът е след половин час.

По стълбите слязохме заедно. Изведнъж ме обзе страх да не срещнем Лео Уилямс. Но той сякаш беше потънал някъде…

— Смятам, че е време да посетим доктор Джът — каза Никълс, като излязохме от гарата.

Съгласих се.

Когато колата спря пред къщата на доктора, изведнъж се уплаших.

— Нека не идвам, Никълс — помолих.

Но той ме повлече със себе си. Когато вратата се отвори, аз се отдръпнах, като че ли някой ме удари. За част от секундата ми причерня. Но после видях, че пред мене не стоеше призрак.

В дома на доктор Джът работеше момичето, което ме беше спряло през нощта на шосето.

Обзе ме дълбоко вълнение. Най-после от този свят на призраци и сенки излезе една действителна фигура. С когото и да беше свързана тази непозната — с Чанг, с доктор Джът или с Лео Уилямс — тя беше от плът и кръв.

Нещо в нея беше съвсем различно от това, което си спомнях. Не толкова, че изглеждаше по-възрастна, но беше направила нещо с косата си. Сега не беше с къдрици, а с голям кок от русата си коса. Изведнъж се усъмних. Да не би да се заблуждавах.

Но когато заговори, съмненията ми изчезнаха. Това беше нежният глас, който познавах.

— Добър ден! — каза тя. — Какво мога да направя за вас?

Усмивката й беше любезна, но безлична като въпроса. С нищо не се издаде, че ме е познала. Тя беше прекрасна артистка.

Погледнах Никълс. Трябваше да му кажа, без тя да забележи. Може би, ако и аз се преструвах, че не я познавам, тя щеше да се издаде.

— Идваме при доктор Джът — каза Никълс.

— Съжалявам. Няма го — отвърна тя и добави: — Не знам кога ще се върне.

Преди Никълс да успее да реагира, аз се намесих:

— Няма значение. Ще го чакаме.

Почувствах учудването на Никълс, но не отделях погледа си от момичето. Лъжех ли се, или действително някаква сянка премина в очите й?

Във всеки случай тя изчезна, когато момичето каза:

— Както искате.

Тя ни покани вътре. Познавах много добре къщата на доктор Джът и затова минах направо покрай нея и влязох в хола. После се обърнах и попитах:

— Знаете ли коя съм аз?

— А трябва ли да знам?

— Мисля, че да.

Тя поклати глава.

— Съжалявам, но наистина не се сещам. Освен ако… — в гласа й проблесна надежда. — Освен ако не сте дъщерята на мисис Гленвил.

— Отлично! — грейнах аз с престорена любезност.

— Извинете — каза тя — трябваше да се сетя.

После се обърна към Никълс:

— А вие трябва да сте д-р Брейнстон, нали? Д-р Джът толкова ми е разказвал за вас, че трябваше да се сетя.

— А вие коя сте? — попита Никълс.

— Казвам се Маргарет Харпър и замествам д-р Джът.

— Значи и вие сте лекарка?

— Да.

— Отдавна ли сте тук? — попитах аз, докато усилено мислех как да остана насаме с Никълс.

— От миналото лято. Тогава замествах д-р Джът по време на отпуската му. Той ме хареса и ми предложи да остана.

От миналото лято значи. По същото време тук се е появил и Лео Уилямс. Имаше ли връзка помежду им?

Попитах я предизвикателно:

— Какво ви привлече в това скучно място?

— Събирам опит — отвърна тя, — а и пейзажът ми харесва. Това задоволява ли любопитството ви?

С това тя пресече опитите, ми за други въпроси. Съмнението вече ме разяждаше. Съучастници ли бяха тази жена и д-р Джът? Почувствах, че поведението ми разтревожи Никълс. Какво можех да сторя? Тогава ми дойде спасителната идея. Кихнах.

— Наздраве! — измърмори Никълс.

Кихнах още веднъж и казах:

— Нямам носна кърпа. Ще ми дадеш ли твоята?

Никълс ме погледна многозначително, но аз пренебрегнах погледа му и протегнах ръка. Той внимателно ми подаде кърпата си, свита на възел. Взех я й пристъпих към жената.

— Полезно е да водиш със себе си мъж с носна кърпа, нали? — попитах аз и приближих кърпата към лицето си.

При това кабарчетата се изтъркаляха в краката й.

Видях изненадата и за част от секундата страха в очите й. Но после тя се изсмя.

— Разбира се — каза тя — особено когато си носи кабарчета в нея. Добре, че не се убодохте! Или… — тя замълча за малко и ме погледна право в очите. — Или знаехте, че бяха вътре?

В този миг изпитах уважение към противника. Наведох се и събрах кабарчетата. После я погледнах.

— Не знаех, но можех да предполагам. Той от малък мъкне какво ли не по джобовете си.

Тя потърси с поглед Никълс и поведението й се промени. Ясно беше, че се опитваше да флиртува с него. Тя цялата излъчваше очакване на жена, която иска да се хареса. А това май го привличаше! Побеснях.

Тогава тя каза закачливо:

— Вие сте непослушен младеж, Никълс! Трябва да внимавате!

Нима той не забелязваше, че тя си играеше с него, че само го обезоръжаваше? Видях го да се усмихва и се опитах да сдържа възмущението си.

— Права сте, Маргарет — каза той нежно. — И щом искате, за в бъдеще ще внимавам.

Тя наклони глава на една страна и като го наблюдаваше изпитателно, каза:

— Знаете ли, по вида ви не личи да сте непредпазлив.

— О, вие сте и психолог!

— Занимавам се по малко и с това.

— Кажете ми тогава нещо повече за мен!

— Вие сте смел мъж, на когото може да се разчита.

От смеха му ме заболя сърцето.

— Ласкаете ме!

— Съвсем не! — каза тя сериозно. — Възхищавам ви се.

— Но сигурно виждате и отрицателни черти у мен?

— Естествено.

Тя се приближи плътно до него и го погледна право в очите. Почувствах се излишна.

— Прекалено сте импулсивен. Трябва да обуздавате чувствата си, за да не пострадате.

— Ако ще страдам заради вас, ще го приема с удоволствие.

Не издържах повече. Попитах с треперещ от яд и болка глас:

— А аз? Какво казва вашият цигански инстинкт за мен? Или може би гледате само на мъже?

Жената се обърна към мен и неволно почувствах излъчването й. Почувствах се беззащитна пред нея.

— Вие се контролирате по-добре от Никълс — каза тя бавно и с дразнещо спокойствие. — Но смелостта може да ви подведе да извършите някоя глупост. От криворазбрана гордост може да изгубите всичко скъпо за сърцето ви.

Почувствах, че се изчервявам, и опитах да избягна погледа й.

— Тази диагноза май е на д-р Джът — изрекох с мъка.

Тя се изсмя.

— Естествено. Казах ви вече колко често ми е говорил за вас. Той ви обича и мисля, че тази симпатия се предаде и на мен.

Това вече преля чашата на търпението ми. Номерът ми не мина, а отгоре на всичко тя флиртуваше с Никълс! Тази особа положително беше съучастничка на тайнствения ми противник!

— Тръгвам си — казах рязко.

Тя бързо се обърна към мен:

— Да не би да ви обидих? Не съм искала това.

— Не, не — отклоних удара, — просто се сетих, че трябва да свърша още нещо. Поздравете д-р Джът от мен!

Вече бях на вратата, когато я чух да пита закачливо:

— И вие ли тръгвате, Никълс? Толкова съм самотна, скучно е тук за сама жена.

Побягнах. Не исках да чуя отговора му. Реших да го накажа да върви пеша и взех колата. Подкарах я с бясна скорост, подгонена от страх, отчаяние и ревност…

Когато стигнах пред къщи, не слязох веднага от колата. Красотата на пейзажа отново ме завладя. Тъкмо слизах, когато чух глас зад гърба си:

— Не е ли прекрасна гледката, мис Аманда?

Обърнах се и видях Лео Уилямс. Той продължи, спокоен и сериозен:

— Но съвсем не е така красива като вас.

— Не ви чух да идвате — отвърнах заядливо.

И все пак му бях благодарна за комплимента, защото ми върна самочувствието.

— Аз също се възхищавах на пейзажа — каза той, като посочи с ръка наоколо.

Това докосна някаква струна в душата ми.

— Значи и на вас ви харесва, така ли?

— Защо? На кого още?

— На Маргарет Харпър.

Слънцето се отрази в очите му, когато каза:

— Значи сте се запознали вече.

— Тя ваша приятелка ли е?

— Тя е една много привлекателна жена — отговори той уклончиво.

— А вие имате афинитет към привлекателните жени, нали?

— Разбира се.

Той се приближи към мен и аз неволно отстъпих назад.

— Значи не ме харесвате, Аманда?

Сърцето ми заби по-бързо.

— Безразличен сте ми — измънках.

Лео поклати глава.

— Не е вярно — каза той и ме погали по ръката. — Страхувате се от мен.

Отстъпих още една крачка назад.

— От никого не ме е страх — отвърнах.

Той се наведе и ме изгледа многозначително. В този момент се сетих, че държа кабарчетата в ръка. Той ги видя, но изразът на лицето му не се промени.

— Какво ще правите с тях?

Протегнах ръка и му ги тикнах под носа.

— Вчера някой ми пукна гумата с тях.

— Знаете ли кой е? — попита той и посегна към кабарчетата.

— А вие знаете ли?

Той замълча. Погледна ме и очите му бяха ясни, студени и непроницаеми.

— Мисля, че се нуждаете от защита — каза после.

— Да не би да си предлагате услугите?

— Може би — той не помръдна, в ъгълчетата на устните му се появи за миг усмивка. — Какво ви казах тази сутрин?

Не можах да отговоря. Стоях в плен на погледа му и на сатанинската сила, която излъчваше.

— Имам предвид това, което казах за себе си. Че е по-добре да съм ваш приятел, отколкото враг.

Гласът му ми подейства невероятно.

— Бих могъл да бъда ваш приятел, Аманда. Добър приятел. Знам какво става тук и бих могъл да ви помогна. Дори повече от д-р Никълс Брейнстон.

Магията, която сякаш ме държеше в плен, се разкъса. Името на Никълс отново ме върна в реалността. Изсмях му се.

Лицето му се сгърчи като от удар. После той се изправи и ме изгледа продължително. От погледа му бликаше дълбока омраза. Но вече от нищо не ми пукаше.

— Сгрешихте, като забъркахте Никълс в играта — казах подигравателно.

— Аз никога не греша — отвърна той с дрезгав глас.

— Да се греши, е човешко — казах с чувство на превъзходство.

Това вече го извади от релси. Пръстите му се свиха в юмрук и за миг помислих, че ще ме удари. Но той бавно се съвзе и дори се усмихна, подавайки ми кабарчетата.

— Ще ви трябват ли още?

Поклатих глава отрицателно и той ги захвърли с широк замах.

— Да вървят по дяволите! — извика той и погледна над главата ми. — А щом вече говорим за дявола…

Нямаше нужда да се обръщам, за да разбера, че ставаше дума за Никълс.

— Останете да пиете чай с нас — казах спокойно.

— Наистина ли ме каните? Заради мене самия или за да ядосвате нашия общ приятел?

— Заради вас самия — отвърнах с усмивка и с пълното съзнание, че изричам лъжа.

Към следващата част или към съдържанието

Джейн Блекмур Наследницата (3)

Метаданни

Данни

Наследницата

Информация

История

Сваляне / Връзки

Джейн Блекмур
Наследницата (3)