Джейн Блекмур
Наследницата (6)

После направих няколкото крачки до вратата и я отворих с писмото в ръка…

Погледът му се закова в писмото.

— Пристигнало е значи — каза той с дрезгав глас.

— Да — поднесох му го аз.

Той ме погледна изненадан.

— Мога ли да го прочета?

— Нали за това сте дошли — отвърнах хладно.

Той го взе, прочете го набързо и попита недоверчиво:

— Това ли е всичко?

— Нещо повече ли очаквахте? Съжалявам, но трябва да ви разочаровам.

Той ме изгледа продължително. В погледа му се четеше несигурност, но там гореше и някакъв унищожителен пламък. Напрежението стана нетърпимо.

— Това е всичко. Довиждане.

Мислех, че ще продължи да задава въпроси, но той само се усмихна и каза:

— Ще ви изпратя.

Пъхнах писмото в чантата си и излязох от стаята. Той ме следваше по стълбата до входната врата.

На вратата ме чакаше изненада. Ситроена ми го нямаше. Само неговата кола стоеше там. Обърнах се към него и червенина заля лицето ми.

— Къде е колата ми?

— На сигурно място — отвърна той хладно.

— Нямате право да я пипате.

— Виковете няма да ви помогнат — отвърна той нежно и се усмихна. — Ние с вас имаме да уредим още нещо.

За миг стоях като парализирана и го гледах втренчено, после рязко се обърнах и хукнах. В главата ми се въртеше само една мисъл — домът на доктор Джът не бе далеч оттук. Там щях да бъда в безопасност.

Изтичах около къщата, през градината. По горския път беше само половин миля. Погледнах назад и видях, че ме преследваше.

Затичах още по-бързо. Клоните шибаха лицето ми, задъхвах се. Подхлъзнах се по мокрите листа, прескочих някакъв ров, едната ми обувка се изхлузи, а когато се обърнах, видях, че Уилямс беше по петите ми. Полетях отново напред и се спънах в корена на едно дърво. Силна болка преряза крака ми и аз паднах.

Чух го, че идва, и притиснах лице към земята.

— Глупаво момиче — каза той спокойно. — Нима мислехте, че можете да избягате?

Гласът му достигаше до мен отдалече. Почувствах, че ми прилошава и изстенах:

— Глезенът ми…

— Дайте да видя.

Той клекна до мен. Пръстите му стиснаха крака ми и помислих, че губя съзнание.

— Счупен е или изкълчен. Ще ви пренеса до къщата.

Трепнах и го погледнах упорито.

— Това няма да ви помогне.

— На вас също, ако останете тук на влажната земя.

Той ме вдигна на ръце и ме понесе бавно и предпазливо към къщи. Сложи ме на леглото в моята стая. Отвращението му можех да разбера, но от любезностите му ме побиваха тръпки.

— Ще повикам доктора — каза той.

Трябва, да съм загубила съзнание, защото когато отворих очи, той пак стоеше до леглото ми. Но до него не беше моят стар приятел доктор Джът, а Маргарет Харпър със сияеща усмивка и спринцовка в ръка.

— И така — каза Уилямс весело — това наистина беше голяма глупост. Сега обаче всичко ще мине. Дайте да ви съблека жилетката.

— Не! — изкрещях аз. — Не искам инжекция!

— Тя ще успокои болките ви, мила моя.

Усмивката й остана непроменена, но очите й блеснаха.

— Не ме е страх от болките.

Погледът ми се местеше от нея към Уилямс. Когато се наведоха към мен, лицата им изглеждаха огромни. Телата им изпълваха стаята.

— Хайде по-бързо — каза Маргарет грубо и някак отчуждено. — Колкото по-бързо свършим, толкова по-добре, Лео.

Той се приближи.

— Не ме докосвайте! — изкрещях. — Сама ще си махна жилетката.

Седнах на леглото и съблякох единия ръкав. После почувствах убождането. Всичко наоколо загуби очертанията си и аз потънах в тъмнина…

Когато дойдох на себе си, ме обзе неописуем страх, защото вече не бях в моята стая. Предчувствията ми се бяха оправдали. Исках да се огледам, да се ориентирам, но все още всичко се размазваше пред погледа ми. Подутите ми клепачи ме боляха и аз се принудих да затворя очи.

Най-после осъзнах къде съм. Малкото прозорче в полегатия покрив, дървената рамка, бялата боя — това беше малката мансардна стая!

Страхът ми прерасна в паника. Исках да скоча от леглото, но когато спуснах крака на пода, болката ме преряза като с нож. Трябваше да притисна глава до желязната решетка на леглото, за да не изгубя съзнание.

След известно време успях да прекося стаята на един крак. Опитах да отворя вратата, но тя беше заключена. И тогава чух собствения си глас, докато удрях вратата с юмруци — крещях като луда.

Прекъсвах само за да се ослушвам за стъпки или за нечий глас. Ала не — заобикаляше ме ужасяваща тишина. Мислите ми препускаха лудо.

Беше ли си отишъл Уилямс, къщата пуста ли беше, дали ще ме държи затворена тук, докато полудея? Искаше да ме убие ли? Нима трябваше да умра? Ами ако избухнеше пожар?!

Огледах се. Обзета от страх, се втренчих в тавана. Малкият прозорец на покрива беше недостижим.

Аз бях в плен. Изби ме пот. Устата ми пресъхна. Стаята беше твърде малка, таванът твърде нисък. Не ми стигаше въздух. Стенех и имах чувството, че стените ме притискат. Закрих лице с ръце и се опитах да преодолея клаустрофобията.

Не биваше да изпадам в паника.

Не можех да разбера защо ме бяха пренесли в тази мансарда, докато бях в безсъзнание. Ако можех да запазя трезв ума си, може би щях да го надхитря.

Огледах крака си. Беше дебело превързан, но явно не беше счупен. Изкълченото щеше да мине за няколко дни. Толкова трябваше да издържа.

А и Никълс щеше да ме потърси. Той щеше да ме спаси.

По коридора чух стъпки и бързо закуцуках към леглото. В ключалката се превъртя ключ, аз не помръдвах. Вратата се отвори и Уилямс се приближи.

— О, вие сте будна — каза той.

Не отговорих.

— Донесох ви нещо за ядене — гласът му беше самата любезност.

— Не съм гладна.

Той се засмя и сложи таблата до мене. После каза:

— Аманда, знаете, че само трябва да ни кажете къде е писмото.

Изгледах го презрително.

— Готвачката ви е казала за него, нали? Тя се е подписала като втори свидетел.

— Да. Защото тази готвачка, както я наричате, е моята майка.

Бях разбрала това още щом прочетох името, но сегашното му спокойствие ме накара да бъда нащрек.

— А лекарката?

— Маргарет ли?

Кимнах.

— Тя ми е далечна братовчедка. Ще се оженим, щом свърши траурът.

— Всичко остава в семейството — казах аз подигравателно.

Но гласът ми трепереше. Не можех да откъсна поглед от него. Той явно не бързаше и тъкмо от това се страхувах.

Разглеждах лицето му. Лицето на врага. Беше доста привлекателно. Само очите контрастираха. Те бяха студени, лишени от всякакво чувство.

— Съжалявам, че ще трябва да ви сторя това, Аманда — каза той спокойно.

— Съжалявате? — изкрещях аз. — Това чувство ви е непознато.

— Вие ме смятате за чудовище — продължи той тъжно, като все още ме наблюдаваше. — Мислите ме за луд, за безумец.

Той въздъхна. Лицето му беше бледо. Хладният му чар все още действаше.

Опитах се да прикрия треперенето си и замълчах. Той ме хипнотизираше и трябваше да положа големи усилия, за да не изкрещя. Не исках да му доставя удоволствието да го попитам какво имаше намерение да прави с мен. Трябваше просто да спечеля време, а имах и достатъчно търпение. И ако смяташе така да ме притисне, че от страх да издам скривалището в бръшляна, то той се лъжеше. Някъде долу иззвъня телефон. Не се въздържах и подскочих.

Усмивката му показа, че беше отгатнал мислите ми.

— Нашият общ приятел — каза той и поклати глава съжалително. — Страхувам се, че няма да можете да разговаряте с него.

— Няма значение — казах аз, — щом Никълс научи, бездруго ще дойде.

— Права сте — каза той. — Ако научи…

Погледнах го.

— Майка ми вдигна слушалката. Тя ще каже на Никълс, че сте получили писмото следобед и сега сте на път за Лондон.

— И така да е — отвърнах аз и почувствах, че смелостта ме напуска. — А като не пристигна там, той ще ме потърси.

— Естествено. Само че няма да ви намери.

— Не вярвам.

Уилямс стана и се приближи до леглото ми.

— Ще намерят колата ви в езерото, а багажа — на задната седалка — каза той с гальовен глас.

— Но без мене.

Едвам промълвих тези думи. В гърлото ми беше заседнала буца, която ми пречеше да дишам.

— Не — отвърна той. — Вие няма да сте в колата, а езерото е дълбоко.

Погледнах го недоумяващо.

— Вие… няма да посмеете…

— Може би. Може би не. Зависи от вас. Във всеки случай вие ще изчезнете. Когато ни попитат, майка ми и аз ще се закълнем, че сте заминали. Вие сама казахте на доктор Джът и на Никълс, че ще заминете при първия удобен случай. Пощальонът ще потвърди, че сте получили писмото. На полицията ще й трябва доста време, за да претърси езерото, а междувременно вие ще сте тук, в тази стая. Ако ви потърсят в къщата, ще намерят стаята ви празна. И не смятайте, че някой ще ви чуе — Маргарет ще ви пази.

Той спря за миг и после добави:

— Виждам, че започвате да разбирате.

— Няма да успеете — прошепнах едвам.

— Защо? Да виждате някаква логическа грешка?

Затворих очи и стиснах устни.

— Не, Аманда, няма грешка — чух го да казва.

Нервите ми се изопнаха.

— Всичко е във ваши ръце, Аманда — продължи той. — Трябва само да ми кажете няколко думи и ще можете да телефонирате на Никълс. Разкажете му, че сте си изкълчили глезена, и не се съмнявам, че вашият галантен рицар незабавно ще дойде да ви вземе.

Чувах как крачи по стаята, но държах очите си затворени и проклинах сълзите си. Той се отдалечи.

— Лека нощ, Аманда — каза той. — Приятни сънища!

Вратата се затвори зад него. Ключът се превъртя в ключалката. Зарових лице във възглавницата. Все още го виждах пред себе си. Той ме гледаше, наблюдаваше ме, неумолим и спокоен.

Обзе ме отчаяние. Сълзите пареха очите ми, но не можех да плача. В този миг действително исках да бъда на дъното на езерото. Там поне щях да съм спокойна.

 

 

След известно време огладнях. Седнах и разгледах таблата. Отначало не исках да ям, но после осъзнах, че трябваше да имам сила. За моя изненада яйцето ми се услади, плодовете също.

Само кафето ми се стори твърде горчиво. Докато го пиех, отново изпаднах в паника. За Уилямс не беше проблем, при това с такава съучастничка като Маргарет, да сложи отрова в кафето ми. Но разумът ми казваше друго: докато не проговорех, бях в безопасност.

След като се нахраних, легнах отново и се втренчих в тавана. В тази стая бяхме играли с Никълс като деца, а когато за последен път бяхме тук, той ме целуна. Всичко изглеждаше така абсурдно, бях затворница в собствения си дом. А хубавата детска стая се беше превърнала в затвор.

Върнах се мислено назад. Можех ли да избягна това положение? Действително бяха се случили много странни неща, но никога не би ми дошло наум, че ще изпадна в такава ситуация.

Погледнах часовника си, но него го нямаше. Незначителен детайл покрай всичко останало. Но това ме изпълни отново с ужас. Да не знам колко е часът и колко време прекарвам тук, това щеше да ме довърши.

Станах и се огледах. Може би щях да намеря някоя книга за четене. Но книга нямаше. Значи това беше пъкленият му план!

Представях си безкрайните дни и нощи, които ме очакваха. Сама, без книги, без радио, без прозорец, от който да мога да виждам света! Дори гребен и четка не ми бяха оставили. Погледнах ръцете си. Бяха все още мръсни от падането, а нокътят на показалеца ми беше отчупен и грапав.

Знаех, че ще стане още по-зле. Тялото ми щеше да бъде лишено от движение, дробовете ми — от свеж въздух, очите ми — от зеленината на тревата, ушите ми — от звуците на природата. Щях да бъда предоставена само на мислите си.

През последните дни бях преживяла много терзания, както физически, така и психически, но това беше нищо в сравнение с паниката, която ме обзе в този момент. Облях се в пот и трябваше да прехапя устни, за да не викам.

Вече мислех, че Уилямс ще победи, но после си казах на глас: „По дяволите! Щом майка ми е имала смелостта да се бори зад гърба му, защо аз да нямам?“

Облегнах се назад, трябваше да занимавам с нещо ума си. Започнах да рецитирам псалми на глас. Изведнъж осъзнах значението на думите. Пъхнах се отново под завивката и почувствах прилив на сили.

Паметта ми беше цяла съкровищница. Откривах вътре все нови неща: математически таблици, стихотворения… Можех да си разказвам историйки, да разравям спомените си, да пея песнички. А когато не знаех как да продължа, се връщах на текстовете от Библията.

Изведнъж светлината изгасна. Току-що придобитият ми душевен мир беше отново разрушен, не бях чула как се отваря вратата.

Опитах се да си представя помещението. От какво се осветяваше стаята? Ами да, разбира се — от нощна лампа без абажур. Чак сега се сетих, че шнурът се провираше като змия под вратата. Не бях обърнала внимание на това, но сега разбрах.

Почаках известно време, докато очите ми свикнат с тъмнината. Закуцуках на един крак до вратата и превъртях ключа за осветлението, но на тавана явно нямаше крушка.

През вратата се чу хладният нежен глас на Уилямс, от който потреперих:

— Съжалявам, Аманда, но токът е твърде скъп.

— И без това предпочитам тъмнината — отвърнах рязко.

— Тогава ще светна — каза той и стаята отново се обля от светлината на нощната лампа.

— Правите си шеги с мене, нали? — казах през смях. — Все пак винаги мога да развъртя крушката. Впрочем вече си лягам. Приятни сънища, мистър Уилямс!

Стъпките му се отдалечиха и смехът ми се превърна в хлипане. Бях ужасно изморена. Върнах се, куцукайки, на леглото, развъртях крушката от лампата и си легнах. Най-после потънах в неспокоен сън.

 

 

Когато се събудих, на леглото ми седеше майката на Лео и ме гледаше злобно. Зад гърба й се виждаше светлина. Следователно вратата беше отворена. Без колебание скочих от леглото.

Тя се нахвърли отгоре ми. Кокалестите й пръсти се впиха в раменете ми. Опитах се да се съпротивлявам, но тя ме удари. Извиках и паднах на леглото.

— Няма да успеете, млада госпожо! — изсъска тя.

Отново бях в леглото, трепереща и развълнувана. Ако само за миг успеех да стъпя на краката си, бих могла да я блъсна и да стигна до вратата.

Тя като чели прочете мислите ми и се нахвърли отново върху мене. Ритна ме по глезена, болката ме прониза, а тя отново ме сграбчи за раменете.

— Спечелихте — изсъсках този път аз.

— Това звучи вече по-добре — тя се изправи. — Марш в леглото!

— Трябва да отида до банята.

— Добре. Ще ви придружа.

Тя посегна зад гърба си и хвана дебел бастун с дърворезба. Аз казах подигравателно:

— Защо нямате и пистолет?

Тънките й устни бяха безкръвни, нито едно мускулче не трепваше на лицето й.

— Не ми трябва. Хайде, тръгвайте!

Закуцуках по коридора. Изведнъж ми хрумна нещо. Ако се престорех, че въобще не мога да ходя, може би в някой момент бих могла да избягам. Облегнах се на стената.

— Ох, кракът ми! Боли ужасно. Мога ли да се подпра на вас.

Това й подейства.

— Добре — каза жената, — но не забравяйте това!

Тя посочи ужасния бастун, който внушаваше респект. Облегнах се с цялата си сила върху нея, но това, изглежда, не й правеше впечатление. Едва на връщане забелязах, че по челото й изби пот.

— Цяла нощ ли ще стоите тук? — попитах аз.

— Може би.

Тя седеше неподвижна и втренчена в мене. Пръстите й галеха бастуна, който лежеше на скута й.

Замислих се дали не мога да събудя съжаление у нея. Но само един поглед към очите й ме накара да се откажа. Това бяха очи на убийца.

— Искам да спя — казах аз, но не можех да заспя.

Колкото и силно да стисках очи, омразното й лице беше пред мене.

Все пак и тази нощ се изниза. Чух чуруликането на птичките и отворих очи. Видях отново жената. Изглежда, цялата нощ беше седяла така. Поддържаше я някаква ужасна воля.

Колко ли ме мразеше тази жена! Дори повече от сина си. Почти изпитвах желание да го видя, но той цял ден не се появи. Страдах от скука и самота.

Жената излезе от стаята на разсъмване и на няколко пъти през деня се връщаше, за да ми донесе нещо за ядене. При това не продумваше нито дума, но би могла да ме убие с поглед.

Най-после небето придоби розов оттенък. Трябва да беше на залез-слънце. Но когато съвсем се стъмни, отново ме обзе ужасният страх. Вече двадесет и четири часа бях тук горе. Колко дни и нощи бих могла да издържа?

Почувствах глад. Не ми донесоха ядене. Опитах да заспя, но не успях. Прекалено бях гладна. На обяд бях яла само едно варено яйце.

Станах от леглото и закуцуках из стаята. Глезенът ми изглеждаше малко по-добре. И тогава чух шума от колата!

Отначало се вцепених, а после се разтреперих. Никълс! Той беше дошъл. Разбира се, това беше той!

След това надеждата ми угасва. Да, разбира се, той беше дошъл. Но щеше пак да си отиде, ако не направех нещо, за да ме чуе. Но как? Дали да извикам?

В отговор на моя въпрос отдолу се чу силна музика. Лео Уилямс беше пуснал радиото с пълна сила.

Отчаяно се огледах наоколо. Трябваше да се опитам да хвърля нещо през прозореца. Но какво?

Борейки се храбро с изгарящата болка в глезена, преместих масата под прозорчето и се качих отгоре й. Взех стола и го вдигнах, за да го хвърля през прозореца, но той беше твърде високо. Разочарована го пуснах отново на пода. В този момент вратата се отвори. Влезе жената.

— Нито крачка напред! — изкрещях аз и вдигнах заплашително стола.

— Гъска такава! — извика тя вбесена. В гласа й звучеше сарказъм. — Да не мислите, че съм стара, и ще ме уплашите?

Тя имаше право и въпреки това хвърлих стола с всичка сила към нея, но не я улучих. Той падна шумно на пода. Тя се приближи към мен бавно, държейки тънкия край на бастуна резбованата глава заканително се насочваше към мене. Не можех да отместя погледа си, вцепенена от ужас. Но когато ме доближи дотолкова, че да може да ме удари, тя неочаквано спря. Отместих поглед от бастуна към лицето й и веднага съжалих за това. Защото очите й горяха и тя трепереше от възбуда.

В този миг разбрах — жената беше луда!

Вторачих се в разкривеното й лице, без да мога да се помръдна или да измисля нещо.

Тогава тя размаха бастуна, опитах да избягна удара и за малко не паднах.

Изведнъж чух шум, по-скоро глас, почти заглушен от музиката. Не повярвах на ушите си. Но жената също се озърна към вратата и в този миг аз минах от другата страна на масата.

— Не мърдайте! — извика тя.

Но аз направих крачка напред. Сега стояхме една срещу друга, измервайки се взаимно с поглед. По коридора се чуха стъпки. За миг се поколебах, но после извиках.