Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (4)

4.

Щом Джин се прехвърли през парапета, Майлс се върна по обратния път до кафетерията в мазето, като внимаваше да не сбърка на някой завой. Явно беше рано за обяд, защото в кафетерията нямаше много хора и появата му привлече минимално като бройка внимание. Майлс съобрази, че благодарение на омърляните си дрехи се слива с местния пейзаж в несравнимо по-голяма степен, отколкото ако беше с изцяло сивите си ревизорски одежди, толкова строги, че да внушават впечатлението за Адски Важна Персона независимо в коя точка на възлената връзка се намира и какви са местните модни тенденции. За нуждите му понастоящем Адски Неориентиран Загубеняк беше далеч по-добрият избор на впечатление.

Дълъг плот с метални шкафове отгоре разделяше столовата от кухненската част. Майлс го заобиколи, привлечен от гледката на голям електрически самовар и мисълта за топъл чай. До самовара имаше разнородна колекция от пластмасови чаши, всяка с ръчно положен надпис „Измий ме!“ Нямаше представа дали чашите са лични, или за общо ползване, което, от друга страна, му предоставяше идеален претекст да подхване разговор с жената — не Айко, а нейна заместничка, изглежда, — която разбъркваше десетлитрова тенджера със супа.

— Мога ли да използвам една от тези? — обърна се към нея.

Жената вдигна рамене.

— Ми да. Ама като свършиш, я измий. — Чукна с черпака по ръба на тенджерата и го остави настрани. — Нов си тъдява, а?

— Съвсем нов.

— Правилата са лесни. Готвиш каквото искаш, почистваш след себе си, връщаш използваната посуда на мястото й и когато можеш, оставяш пари за храна. На вратата на хладилника има разписание кой кога е дежурен да чисти. Не забравяй да се запишеш.

— Благодаря. Засега ще пийна само малко чай… — Майлс си наля и отпи. Беше преварен, евтин, горчив, но също ободряващ, а и идеален предлог да се помотае още малко в кухнята. — Вие отдавна ли сте тук?

— Дойдох с баба си. Скоро ще се свърши.

Докато Майлс се чудеше как да изстиска от жената някакъв морфо-синтактичен анализ на казаното, от другата страна на плота се чу познат капризен глас:

— Тая супа още ли не е готова?

Висок прегърбен старец се наведе да погледне през шубера. Внушителни бели мустаци висяха покрай сърдитата му уста и мърдаха при всяка дума. Точно като мустачките на насекомо. Аха.

— Още половин час — извика жената. — Седни и чакай.

— Мисля, че го познавам — довери й шепнешком Майлс. — Казва се Яни, нали?

— Да, същият.

Яни се дотътри при самовара за чаша чай и изгледа намръщено Майлс.

Майлс му отвърна с жизнерадостна усмивка.

— Добро утро, Яни.

— Изтрезнял си, виждам. Браво. Върви си у дома. — Яни стисна с две ръце чашата, навярно за да изравни треперенето им до средноаритметични стойности, и се повлече към една от масите. Майлс го последва неустрашимо и седна срещу него.

— Още ли си тук? — попита Яни.

— Още си чакам реда. Така да се каже.

— Това важи за всички ни.

— Джин каза, че си съживен. Наистина ли си легнал във фризера преди цял век? — Тоест в края на бараярската Изолация, на прага на приливна вълна от нова история, която Яни беше проспал. — И ако е така, къде са тълпите репортери и хроникьори?

Яни се изсмя горчиво.

— Забрави. На местните хора им е втръснало от интервюта със съживени. Надявах се да взема някоя пара от списанията, но такива като мен с лопата да ги ринеш. Никой не ни иска тук. Всичко е много скъпо. Градът е пренаселен. Отдавна трябваше да разширят обитаемите територии. Тераформирането отдавна трябваше да е преполовило пътя до полюсите, за бога! Политиката е тотално сгрешена, а хората са станали ужасно невъзпитани…

Майлс кимаше и хъмкаше съгласно. Едно от уменията, които беше овладял до съвършенство още в най-млада възраст, беше именно това — как да умилостивиш един старец, като изслушваш търпеливо и съпричастно оплакванията му. На Яни му трябваше съвсем малко, за да се впусне в аргументирано разжалване на днешния Кибу, свят, където за себеподобните му нямаше място. Някои от доводите му бяха така отрепетирани, че се изливаха на цели параграфи, сякаш ги е повтарял многократно и пред всеки, който би отделил време да го изслуша. А склонните да го изслушат явно не се редяха на опашка, тук поне — малцината столуващи заобикаляха отдалече масата на Яни, — и затова сълзящите му очи разбираемо светнаха, когато стана ясно, че новият му слушател не дава видими признаци на смъртно отегчение, нито проявява готовност да отхапе собствения си крак, за да се измъкне. Изглежда, предполагаемият наркомански статут на Майлс беше временно забравен.

Бръщолевенето на Яни подсети Майлс за собствения му дядо. Генерал граф Пьотър Воркосиган — освободителят на Бараяр, създателят и унищожителят на императори и първопричината за голяма част от същата онази история, която Яни беше проспал — късно се беше сдобил с наследник, който на свой ред беше повторил грешката му, така че дядото и внука ги деляха по-скоро три, а не две поколения. Въпреки това и по своя си особен начин двамата се обичаха. Как би потръгнал животът на седемнайсетгодишния по онова време Майлс, ако вместо да бъде погребан в земята, дядо му беше замразен? Как щеше да му се отрази мисълта за предстоящото завръщате на граф Пьотър — като обещание или като заплаха?

Приживе старият генерал беше като могъщо дърво. Вярно, дървото ти дава убежище в буря, но не само това. Какво щеше да стане с Бараяр, ако гигантската фигура не беше паднала, отваряйки път на слънцето към младите фиданки в ниското? И дали промяната на Бараяр не би била по-бърза и радикална, ако бяха премахнали из корен всичко старо вместо търпеливо да чакат естествената смяна на поколенията?

За пръв път му хрумна мисълта, че нито алчната надпревара за гласове, нито дори липсата на медицински напредък в борбата със старостта са основната причина криокорпорациите да замразяват повече клиенти, отколкото съживяват.

Междувременно Яни се беше впуснал в дълга и безкрайно отегчителна тирада за това как го била измамила неговата криокорпорация. Майлс го слушаше с половин ухо, но дори така успя да схване какво предизвиква недоволството на събеседника му — че онези бандити от корпорацията не са го върнали в новия свят млад, богат и известен. Яни, изглежда, беше пътешественик във времето, разбрал по трудния начин, че крайната точка на пътуването му харесва дори по-малко от началната; оставаше сляп за факта, че самият той е единственият общ знаменател между двете стойности, и сега негодуваше, че не може да се върне обратно. Колко ли като него бродеха из улиците на Кибу? Майлс използва празните им чаши като извинение, грабна ги и хукна към самовара.

Докато миеше своята и сипваше още чай в тази на Яни, прошепна на готвачката:

— Вярно ли е, че хората странят от Яни, защото е съживен?

— Подозирам, че са странели от него и преди да го замразят — изсумтя тя. — Не знам защо е решил, че с времето това ще се промени.

Майлс усмири усмивката си.

— Май си права.

Недоусмирената му усмивка привлече вниманието й и тя се вгледа преценяващо в него.

— Не си много стар. Болен ли си?

Майлс примигна.

— Мъчи ме махмурлук, вярно, но не знаех, че изглеждам чак толкова зле.

— Реших, че затова си тук.

— Е, имам едно хронично заболяване, състояние по-скоро, но предпочитам да не говоря за това. — Как се беше досетила? Не беше като да има… кожни лезии, да речем. Проблемът му с периодичните пристъпи не би трябвало да е видим за външния наблюдател. Не, имаше нещо друго. Изглежда, краткият им разговор течеше на различни нива и с различни цели и въпросът за здравословното му състояние беше по-скоро податка, улика, намек. За какво обаче?

Но преди да е разровил по-надълбоко, жената се обърна и каза:

— О! Тенбъри-сан!

Всички завъртяха глави към новодошлия — ужасно чорлав брадат мъж с протъркан гащеризон и риза с навити ръкави. Повечето кимнаха кратко, други махнаха приятелски. Мъжът поздрави също толкова мълчаливо и тръгна към кухнята. Мушна ръка в шубрака посребряла кестенява растителност, която обрамчваше долната половина на лицето му, почеса се по брадичката, поздрави с кимване готвачката и й подаде една позната на Майлс кана. Жената я изплакна, отиде да я напълни с прясно кафе и извика през рамо:

— Обядът ти е готов, Тенбъри-сан. Торбата е в хладилника.

Мъжът благодари под сурдинка и мушна глава в огромния хладилник. Чак сега Майлс си даде сметка, че под цялата тази растителност не се крие едър като мечка човек, а тъкмо напротив — кльощав и блед. Мъжът измъкна от хладилника платнена торба, обърна се и спря поглед на Майлс.

— Ти си нов.

— Приятел съм на Джин — отговори Майлс, като заобиколи директния отговор. „Или негова находка, най-малкото.“

— Така ли? Къде е момчето?

— Пратих го да ми свърши нещо.

— Аха. Добре. Време беше и той да свърши нещо полезно.

— В двеста и десета тече кран — уведоми го готвачката.

— Добре, добре. Да хапна и ще си взема инструментите — каза мъжът. Взе каната и си тръгна.

— Кой е този? — попита Майлс.

— Тенбъри. Той е уредникът тук — каза готвачката и грабна отново черпака.

Майлс имаше смътен спомен, че вече е чувал този термин от членове на комуната. Запита се дали и неговото значение е толкова встрани от общоприетото, колкото и секретарската титла на Сузе. Но ако наистина искаше да научи откъде се взема електричеството и къде отиват отпадните води, сега беше моментът да направи нещо по въпроса. Дали да не изчака Джин, който да го представи на уредника? От друга страна, не можеше да се мотае вечно тук… още се двоумеше, но имаше усещането, че краката му вече са взели решението вместо него. Сърбяха го да хукне след косматия мъж.

Благодари през рамо на готвачката, остави пълната с чай чаша пред Яни, тропна приятелски по масата за довиждане и стигна до вратата, преди отдалечаващите се стъпки на Тенбъри да са заглъхнали окончателно. Износените подметки на гуменките втора ръка се оказаха точно толкова безшумни, колкото се беше надявал. Изскърцаха панти; Майлс надникна иззад ъгъла миг преди вратата към друго стълбище да се затвори. Пое си дъх и тръгна натам.

Стълбите потъваха в непрогледен мрак. Пулсът му се ускори. За щастие — и за огромно облекчение на Майлс, — само след миг слаба светлина се отрази в стените. Явно Тенбъри си носеше фенерче, следователно не виждаше в тъмното като върколак, което беше добре. На четвъртата площадка изскърца тежка врата и отразената светлина на фенерчето изчезна. Майлс ускори крачка, протегна ръце пред себе си и напипа дръжката. Отвори предпазливо вратата, промуши се през пролуката, после я затвори също толкова предпазливо и с минимум скърцане.

Подскачащата светлинка се отдалечаваше вдясно. Майлс тръгна след нея, като си мислеше за призрачните светлинки, които подмамвали непредпазливите пътници към страшна участ. Миг-два по-късно осъзна, че по краищата на полезрението му танцуват малки искрици — като светулки в нощно тресавище. Примигна и светулките се превърнаха в зелени индикаторни светлинки, опасващи на неравни интервали и различна височина двете стени на коридора.

С крайна неохота Майлс протегна ръка и плъзна пръсти по познатия релеф на стелажите с криочекмеджета. Само дето тези не бяха опразнени и изоставени, а активни — поне част от тях. Явно изолацията беше добра, защото отвън чекмеджетата бяха със стайна температура — с други думи, нямаше опасност пръстите му да залепнат към мразовитата повърхност и ледът бавно, но сигурно да го приклещи в смъртоносната си прегръдка. Въпреки това дръпна ръката си и продължи напред, ориентирайки се по зловещата светлинка на фенерчето.

Наби спирачки, когато в дъното на коридора се отвори поредната врата. Блясъкът на обикновено стайно осветление го заслепи за миг и създаде нещо като ореол около рошавата глава на мъжа, който за щастие не се обърна. Вратата се затвори и мракът отново погълна Майлс. След малко очите му се нагодиха и неравномерните зелени светлинки разпръснаха донякъде тъмнината — поне дотолкова, че да различава мъртвешкия цвят на ръкавите си.

Очаквал бе да открие помпена станция или електрически трансформатори. Вместо това беше открил най-голямата тайна на това място — работещи криокамери. С което част от загадките намериха отговора си.

Сузе и компания управляваха тайна криокорпорация. Не… криокооператив по-скоро. И освен ако Майлс не грешеше драматично в предположенията си, дейността им беше нелицензирана, нерегламентирана и безотчетна. Нелегална във всяко едно отношение.

Кибу-дайни… цяла планета, обсебена от идеята за отложената смърт, до такава степен, че дори бездомниците намираха начин да си откраднат малко надежда.

Което си беше значително постижение на фона на кашоните, в които живееха и умираха другопланетните бездомници. Майлс се изсмя наум. „А си мислех, че аз съм спец по безумни рискове…“ Как, по дяволите, бяха успели Сузе и помагачите й да си присвоят цял криокомплекс след като дейността му е била официално преустановена, а клиентите — преместени в ярко осветените пирамиди на елегантния нов Криополис западно от града? Ето тази история Майлс умираше да чуе.

„Лош подбор на изразни средства, милорд ревизор.“

Не всички криочекмеждета в коридора бяха активни — всъщност в зелено светеха по-малко от една трета. Със сигурност имаше и други коридори. Предостатъчно място за нови клиенти. А — понеже така работеше мозъкът му — колко лесно би било да убиеш човек с помощта на криочекмедже! „Тука има, тука нема“ в кибуански вариант — едно живо тяло, скрито сред стотици мъртви. Жертвата би се задушила до смърт в уплътнената черна кутия много преди тъканите да замръзнат и никой не би се сетил къде да я търси. А и да я намерят, вече ще е късно.

„Нищо ново, що се отнася до мен.“

Интересно колко много не му помогна тази мисъл.

Пристъпи към вратата в дъното, вдигна ръка към хладната метална повърхност и постоя така. После сви пръсти и почука.

Изскърцване на стол. Вратата се открехна и обраслото лице надникна през пролуката.

— Да?

— Тенбъри-сан?

— Само Тенбъри. Какво искаш?

— Да ви задам няколко въпроса, ако може.

Тъмните очи под провисналите вежди се присвиха.

— Със Сузе говори ли?

— Джин ме заведе при нея тази сутрин, да.

Тенбъри нацупи устни сред гъсталака на брадата си.

— О. Добре тогава.

Вратата се отвори широко.

Майлс не си направи труда да поправи погрешното заключение, че разговорът му със Сузе е бил равносилен на пропуск за това тайно общество, а побърза да прекрачи прага.

Стаята беше отчасти офис, отчасти контролна зала за поддържащата система на криокамерите и отчасти жилищно помещение, поне ако се съдеше по дюшека с омачкани чаршафи до едната стена и купчините лични вещи. Отворена врата водеше към съседно помещение, нещо като работилница — Майлс зърна работни тезгяси и рафтове с инструменти в сенките. Имаше само един стол, което наведе Майлс на мисълта, че в сравнение със Сузе Тенбъри е истински отшелник, но уредникът покани любезно госта си да седне на стола, а самият той се облегна на едно контролно табло. Майлс би предпочел обратното — така вратът му не би се схванал от гледане нагоре, а и късите му крака не биха се клатили глуповато на педя от пода. Но домакинът беше проявил любезност, а Майлс държеше да запазят колкото се може по-дълго този тон, така че се намърда на стола, вдигна глава да погледне уредника и дори се усмихна.

Тенбъри килна глава настрани и повтори почти дословно въпроса на готвачката:

— Изглеждаш ми твърде млад за нас. Да не си болен?

Майлс, от своя страна, повтори отговора си отпреди, с надеждата той да сработи отново:

— Страдам от нелечими пристъпи.

Тенбъри примижа съчувствено, но каза:

— Виж, най-добре е да пробваш пак с докторите. Ако нашите не могат да ти помогнат, тогава иди на друга планета.

— Ходих. Обраха ме до шушка. — Майлс обърна празните си джобове за илюстрация.

— Затова ли си тук? По липса на друг избор?

— В известен смисъл. — Крайният буквализъм беше кажи-речи единственият начин да скриеш нещо при разпит с фаст-пента и Майлс откри, че несъзнателно е прибягнал до този метод като компромисен вариант между необходимостта да научи повече и странната си неохота да излъже в очите този човек. — Сложно е.

— Да, винаги е сложно.

— Ще ми покажете ли какво да очаквам? Ако реша да остана при вас, тоест?

Бухналите вежди се покатериха нагоре.

— Когато аз съм на пулта, място за притеснения няма, уверявам те. Ела да ти покажа и ще се убедиш сам.

Заведе го в работилницата — нещо средно между конструкторски отдел и медицинска лаборатория. На един тезгях лежаха разглобени части от замразители.

— Част от камерите използвам като източник на резервни части за другите — обясни Тенбъри.

Майлс окуражаваше техно-вещерските брътвежи на уредника с помощта на кажи-речи същите звуци и кимания, които беше приложил и спрямо Яни, но с по-голям успех. След като реши, че количеството информация за принципа на действие и конструктивните особености на криокамерите наближава горната граница на поносимостта му, попита:

— Няма ли опасност да ви свършат резервните части?

— Не и в обозримо бъдеще. Първоначалният капацитет на това място е бил за двайсет хиляди клиенти. За двайсет години запълнихме едва десет процента от тази бройка. Вярно, че в началото натоварването беше несравнимо по-слабо. Но техническата обезпеченост е гарантирана поне за още няколко десетилетия. Докато аз съм тук, проблеми няма да има.

— А после? Кой има грижата за съживяванията?

— Засега нямаме нужда от специалист по съживявания. А и те са доста по-коварни.

„Аз ли не знам.“

— А подготовката за замразяване кой я извършва?

— Имаме си медтехничка за тази цел. Рано или късно ще се запознаете. Много е добра, а си има и помощничка — Айко. Май и аз трябва да си взема няколко младоци, които да обуча.

Това не изненада Майлс. Спешната криоподготовка беше обичайна медицинска процедура и дори той знаеше кое как се прави, поне на теория — обучението беше част от програмата за спешна помощ при полеви условия. При липса на спешност подготовката несъмнено беше по-прецизна и спестяваше на клиента криоамнезията и част от страничните ефекти при съживяването. По-малката травма в началото водеше до по-малка травма в края на това пътуване, но да се гмурнеш по своя воля в мрака — хладнокръвно, така да се каже, — докато още дишаш…

— Страшничко е, честно казано — отбеляза той, без да си криви душата.

— За повечето хора това е последна надежда, а не първи избор. Пък и всички рано или късно стигаме до това. Никой не иска да пукяса от сърдечен удар някоя нощ и да не се събуди повече, а трупът му да гние на топло. Излишното отлагане не води до нищо добро. — Тенбъри изкриви устни. — Макар че някои от корпорациите се опитват да разширят пазарния си дял, като насърчават хората да лягат във фризера рано. Не знам дали ще им излязат сметките.

— Търсенето е по-скоро нееластично, прав сте — съгласи се Майлс. Ставаше все по-интересно и по-интересно. — Повече клиенти сега означава по-малко клиенти в бъдеще. Краткосрочна стратегия за дългосрочна услуга.

— Да, освен за онези, които ще си пропуснат шанса.

Беше ред на Майлс да килне замислено глава.

— Предполагам, че още не са достигнали стопроцентово покритие на пазара обаче. Религиозните например как реагират?

— Е, да, все още има немалко отказващи.

— Отказващи?

— Не си тукашен, а? Личи си по акцента ти, но мислех, че си от повечко време на Кибу. Така де, щом си се озовал тук.

— Беше нещо като злополука. Но се радвам, че попаднах на вас.

Отказващите, както и съживените, бяха поредният факт от местната действителност, който туристическите обиколки бяха пропуснали да споменат, но Майлс се досети за какво иде реч дори без сбитото обяснение, което Тенбъри му даде любезно. Според уредника малцината, които по религиозни причини избирали погребението пред замразяването, били явление, което отмирало по естествен път. Майлс се сети за маргиналните утопични комуни, които практикуваха строго безбрачие и в резултат на това изчезваха само след няколко поколения — или по-точно заради липсата на поколения, — и кимна в знак на съгласие.

След това Тенбъри го преведе през врата в дъното, която водеше към друг коридор — осветен, слава богу, макар че дори на светло общият ефект беше неприятен, нещо средно между космическа станция и морга. Там уредникът му отвори едно празно криочекмедже, все едно беше любезен продавач-консултант, който показва коли втора ръка.

— Изглежда… малко — каза Майлс.

— На височина — да — съгласи се Тенбъри. — Но когато те приберат вътре, вече си минал етапа, в който може да се надигнеш внезапно и да си удариш главата. Често се питам дали хората запазват някакви спомени от престоя си в камерите, но съживените, с които съм говорил, казват, че не помнят нищо. — Затвори чекмеджето и го потупа като стар приятел.

— Просто заспиваш, а после се събуждаш в бъдеще, което ти е избрал някой друг. Без сънища — съгласи се Майлс. — Затваряш очи, после ги отваряш. Като обща упойка, но трае по-дълго. — „Интимно предчувствие за смъртта и без съмнение далеч по-поносимо, ако онова със затварянето на очите не е предизвикано от иглена граната, която ти избухва в гърдите“, помисли си. Бръсна с пръсти затвореното чекмедже. — Какво ще стане с всички тези бедни замразени хора… — или „замразени бедни хора“, поправи се наум, — ако властите открият това място?

Кратка невесела усмивка раздвижи шубрака лицево окосмение.

— Е, няма да ни оставят да се разтопим и после да ни погребат. Незаконно е.

— Смята се за убийство, така ли?

— Нещо такова. Може и да не е чак предумишлено убийство, но попада в тази графа.

Значи начинанието им не беше чак толкова необмислено, колкото изглеждаше на пръв поглед. Някой очевидно си беше направил сметката. Доколко обаче? Кой щеше да плати цената във вид на законова отговорност за всичките тези замразени души? Общината на Нортбридж? Някой нищо неподозиращ предприемач, решил да закупи на сметка изоставения комплекс, без да направи подробна инспекция? „Мамят смъртта и не само нея.“

— Значи в момента е незаконно. Какво ще стане, ако законът се промени?

Тенбъри вдигна рамене.

— Тогава няколко хиляди души ще са умрели спокойно и без болка, с надежда, а не в отчаяние. Няма и да разберат, че законът е бил променен. — След кратка пауза добави: — А и едва ли биха искали да се събудят в такъв свят.

— Хм, предполагам, че властите едва ли биха си направили труда да съживят всичките тези хора само за да ги уведомят, че ги чака смъртна присъда. Затваряш очи и… си оставаш така. — Имаше и по-неприятни начини да ти се случи същото. Майлс беше виждал много от тях.

— Е, аз трябва да се връщам на работа — каза Тенбъри. Не особено тънък намек, че е дошло време неканеният посетител да си тръгва. — Надявам се, че съм ти бил полезен.

— О, да. Благодаря. — Майлс тръгна след Тенбъри. Минаха през работилницата и излязоха в първия коридор. — Май е време да нахраня животинките на Джин. Обещах му да се погрижа за тях.

— Странно дете е той. Отначало мислех да го взема за чирак, но той се интересува повече от животни, отколкото от машини — каза Тенбъри и въздъхна, дали от съжаление, или от объркване Майлс не можа да прецени.

— Хм… — каза той, вперил поглед в тъмния коридор.

— Първата врата вляво — упъти го Тенбъри и предвидливо остави вратата на офиса широко отворена, докато Майлс намери пътя си на слабата светлина, която се лееше през прага. Щом стигна стълбището, тръгна покрай парапета, като броеше внимателно завоите, и от сутерена близо до столовата пое към покрива по вътрешните стълби.

Посрещнаха го дневна светлина и кудкудякащи кокошки. „Мамка му — помисли Майлс. — Дано момчето не се забави.“

 

 

Голямата станция на подземния влак в центъра на града беше точно толкова объркваща на връщане, колкото и на идване, установи Джин, след като за втори път обърка посоката. Навалицата го изнервяше, а с наближаването на обедния час пик щеше да става още по-лошо. Трябваше да се махне оттук. Смръщи чело, завъртя се два пъти да се ориентира и пое по един коридор, пълен с хора, които вървяха в обратната посока.

Какво имаше в дебелия плик, който му даде консул Ворлинкин и който шумолеше сега под ризата му? Излезе на второто ниво, отскочи да стори път на жена с детска количка, после се облегна на една колона и извади писмото. За негово разочарование пликът не беше запечатан с кървав отпечатък, но иначе определено беше запечатан. Дотук с надеждите му да хвърли един поглед на съдържанието. Въздъхна и пак пъхна писмото в пазвата си.

Накрая откри ескалатора, който му трябваше, и се качи две нива по-нагоре до голямата галерия при входа. Притесняваше се за животинките си. Щеше ли да се погрижи Майлс-сан за тях? С възрастните никога не се знае. Преструват се, че те приемат на сериозно, а после ти се присмиват зад гърба. Или казват, че скоро ще забравиш, защото си още дете. Но Майлс-сан, изглежда, искрено беше харесал мишките му — оставил беше Джини да седи на рамото му и да му дъвче косата, без да му мигне окото при това. Джин познаваше кога възрастните само се правят, че оценяват по достойнство предимствата на мишките — симпатични, смешни и дружелюбни същества, а и хапят съвсем лекичко, освен ако не ги стиснеш силно, без да искаш, но кой би могъл да ги вини за това?

Някой стисна него за рамото и той подскочи. Ако беше подобаващо снаряжен, сигурно и той би ухапал ръката на натрапника, но по липса на остри зъбки само се завъртя и погледна нагоре. Право в лицето на най-ужасния си кошмар.

Кестенява коса, приятна усмивка и синята униформа на общинската полиция. Не просто служител от охраната на подземната железница — техните униформи бяха зелени. Не, тази беше истинска полицайка, като онези, които бяха дошли да отведат майка му.

— Как се казваш, дете? — Гласът беше дружелюбен на повърхността и стоманен отдолу.

Джин зяпна насреща й.

— Джин… — А, не, това нямаше да свърши работа. Страх го беше да лъже възрастни, но все пак успя да го направи: — Джин, ъъ, Ворксон.

Полицайката примигна.

— Що за име е това?

— Баща ми беше галактик. Той почина — побърза да добави Джин. Което си беше наполовина вярно, между другото. За погребението не искаше и да си спомня.

— Майка ти знае ли, че се разхождаш сам в центъра? Защо не си на училище?

— Ами… прати ме да свърша нещо.

— Хайде да й се обадим тогава.

Джин протегна напред кльощавите си китки. Стомахът му се беше вързал на леден възел.

— Нямам комуникатор, мадам.

— Нищо. Ще дойдеш с мен в охранителния павилион и ще й се обадим оттам.

— Не! — Изпаднал в паника, Джин направи опит да се измъкне. Ала незнайно как полицайката беше извила болезнено ръката му зад гърба. Ризата се измъкна от панталоните му и тежкият плик падна с плясък на плочките. — Не, пусни ме! — Посегна да вземе плика, но полицайката го изпревари: без да пуска ръката му, взе писмото и го заоглежда намръщено.

После промърмори в комуникатора си:

— Код шест, Дан. Първо ниво.

След броени секунди се появи още един полицай.

— Какво има, Мичико? Хванала си поредния невръстен джебчия?

— Не съм сигурна. Може да е избягал от къщи. Така или иначе, този млад господин трябва да дойде с нас и да се обади на майка си. И да му проверим самоличността, мисля.

— Нищо работа.

Мъжът го хвана за другата ръка и Джин безпомощно тръгна с тях. Готов беше да побегне при първа възможност, но двамата го държаха здраво.

Охранителният павилион имаше големи стъклени прозорци с изглед към галерията. Вътре беше хладно, а когато вратата се затвори, настана пълна тишина, което при други обстоятелства би се харесало на Джин, но не и сега. Имаше много монитори, всичките включени, и Джин осъзна, че някои от тях предават в реално време лицата на хората, които се качват и слизат с ескалаторите. Покрай шума, навалицата и хаоса Джин не беше забелязал камерите преди. Жената го сложи да седне на един въртящ се стол. Краката му не стигаха пода.

Широкоплещестият мъж — Дан — взе светлинна писалка.

— Дай да ти видя очите, дете.

Сканиране на ретината? Червен проблясък. Джин стисна силно очи, а за всеки случай скри лице в шепи. Но беше късно, уви. Чу как мъжът сяда пред комтаблото си.

— Уплашен е, Дан — каза жената. Джин надникна през пръсти и я видя как разглежда плика, обръща го и го опипва като подарък за рожден ден. — Дали причината не се крие в този плик?

Комтаблото изпиука.

— Аха. Имаме съвпадение. Бързо стана. — Полицай Дан вдигна очи и попита: — Джин Сато ли ти е името?

— Не!

— Според системата е обявен за издирване преди повече от година.

Без да пуска ръката на Джин, жената се обърна и погледна холоекрана.

— Мили Боже! Колко ли ще се зарадва семейството му, когато им съобщим, че сме го намерили!

— Не, няма да се зарадват! Пуснете ме!

— Къде си се крил цяла година, синко? — попита загрижено полицай Дан.

— И какво е това? — попита Мичико и размаха плика с писмото.

— Не е за вас! Върнете ми го!

— Какво толкова има вътре?

— Просто писмо. Много… много лично писмо. Трябва да го занеса. За… за едни хора.

И двамата полицаи застинаха.

— Какви хора? — попита Мичико.

— Просто… хора.

— Приятели? Роднини?

В света на Джин роднините не бяха хубаво нещо.

— Не. Днес ги видях за пръв път.

— Къде ги видя?

Джин стисна устни.

— Няма адрес. Нито пощенско клеймо. Следователно няма и законова пречка да надникнем, нали? — каза Дан.

Жената кимна и му даде плика. Дан щракна сгъваема ножка и сряза плика при долния ръб, като го държеше над бюрото. Отвътре изпадна дебела пачка пари и бележка.

Толкова пари Джин не беше виждал на едно място. А ако се съдеше по ококорените физиономии на полицаите, същото важеше и за тях, още по-малко в ръцете на дете.

Дан побутна пачката и подсвирна изумено.

— Наркокръг, как мислиш? — каза Мичико. — Контрабанда на опиум?

— Нищо чудно… може да е какво ли не, за бога. Поздравления, Мичико. Няма да се учудя, ако получиш повишение заради това. — Като стрелкаше с подозрителен поглед плика, Дан чак сега се сети да извади тънки гумени ръкавици. Сложи си ги и взе бележката — половин лист тънка хартия с принтиран текст.

Прочете на глас:

— „Надяваме се, че знаете какво правите. Моля да се свържете с нас лично при първа възможност.“ — Вдигна листа към светлината. — Няма адрес, нито дата, нито име, нито подпис. Нищо. Мнооого подозрително.

Мичико се наведе да погледне Джин в очите.

— Къде срещна тези лоши хора, дете?

— Не са лоши хора. Просто… хора. Приятели на един приятел.

— Ти къде носеше всички тези пари?

— Не знаех, че са пари!

Мичико вдигна вежди и се обърна към партньора си.

— Дали казва истината?

— Най-вероятно — каза Дан. — Иначе сигурно щеше да духне с парите.

— Има логика.

— Нямаше! Дори да знаех!

— Вече нищо не те заплашва, Джин — каза мило жената. — Сега си в безопасност.

— Никой не ме е заплашвал и преди! — Колкото до „безопасността“, Джин никога не се беше чувствал в по-голяма опасност. А ако продължаваше да дрънка, Сузе, и Айко, и Тенбъри, и всички, с които се беше сприятелил, също щяха да се озоват в опасност. И Късметлийка, и мишчиците, и кокошчиците му, и големият красив Жиро… Стиснал до болка устни, Джин впери предизвикателен поглед в полицаите.

— Обади се на социалните да приберат момчето — каза Мичико. — А веществените доказателства май ще е най-добре да пратим в отдела за борба с порока.

— М-да — каза Дан и прибра безценния плик на Джин, пачката банкноти и бележката в прозрачна найлонова торбичка.

— Животинките ми… — прошепна Джин. Майлс-сан го беше натоварил с такава проста задача, а той всичко беше прецакал. Всичко прецака. Стискаше очи, но сълзите въпреки това потекоха по бузите му.

 

 

С последно изстъргване и сред облаче прах болтът най-сетне изскочи от бетона.

— Слава богу — въздъхна Роик.