Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (3)

3.

Влязоха през незаключена метална врата и Джин го поведе надолу по някакви стълби, оттам по обезпокоително тъмен коридор, после през сервизен тунел, който ги отведе в друга сграда. Тихите звуци, миризмата и по-доброто осветление подсказваха, че е обитавана. И наистина, след поредния завой се озоваха в просторно помещение с оборудване и мебелировка като на ведомствен стол. В помещението имаше хора, десетина, някои готвеха, други се хранеха. Всички се умълчаха разтревожено при появата им — с изключение на една млада жена, която разбиваше нещо с голям миксер. Щом видя Джин, тя му махна и му викна да сяда за закуска.

Джин поспря, явно разколебан от апетитното ухание, което се носеше откъм фурната, но после се усмихна и поклати глава.

— По-късно, Айко! Имам си гостенин!

Два етажа по-нагоре тръгнаха по коридор с много врати. Първоначалното предназначение на помещенията явно бе за офиси, но сега, изглежда, се използваха като леглова база. Майлс надничаше любопитно в стаите, покрай които минаваха — повечето бяха с отворени врати. Бяха оскъдно обзаведени, някои разхвърляни, други педантично подредени, но навсякъде вещите бяха стари и очукани — от онзи вид, който хората държат или прибират от улицата само ако перспективите им да се сдобият с нещо по-добро са нищожни. Повечето хора, които зърна, спяха в спални чували на пода или се занимаваха кротко с някакви свои неща. Онези, които не спяха, вдигаха сепнато погледи към Майлс. Макар да имаше хора на всякаква възраст, в огромната си част тукашните обитатели бяха стари. Може би по-младите и по-силните като готвачката Айко вече бяха излезли навън по работа?

Явно тукашната комуна получаваше достатъчно електроенергия и течаща вода, за да поддържа приличен стандарт на живот, но не и за луксове като работещи асансьори, да речем. Не се забелязваха признаци за наличието на нощни гърнета, стълбищата не съвместяваха допълнителната функция на писоари, не личеше обитателите да палят огньове в кошчета за боклук или легени. Само че откъде идваше електрозахранването и къде отиваха отпадните води? Дали обитателите си плащаха за комуналните услуги, или се бяха прикачили тайно към градските системи? Отговорът на този въпрос би разбулил в голяма степен загадката, но Майлс нямаше време да се занимава с това.

Качиха се на следващия етаж. Тук вратите бяха по-малко. Джин спря пред една в края на коридора и почука отсечено. Изчака минута, опрял рамо на стената, после потропа отново, по-силно.

— Да, да — чу се дрезгав глас отвътре. — Чувам. Какво си се разбързал толкова?

Вратата се открехна. Майлс сведе поглед на височина малко над собствения си ръст и видя сбръчкано лице, което се мръщеше насреща му.

— К’во става? — попита остро сърдитият глас. — А, ти ли си, Джин? Луд ли си да водиш непознати тук?

— С Яни го намерихме снощи — каза Джин. — Беше се изгубил.

Зачервените очи се присвиха.

— Какво, това да не е наркоманчето, дето Яни разправяше?

Майлс се прокашля, с пълното съзнание, че двудневната четина по страните му не работи в негова полза.

— Дрогиран, мадам, но не наркоман. Получих силна алергична реакция към медикамент, след което очевидно са ме ограбили и незнайно как съм се озовал в Криокомбите. Трудно намерих пътя към горния свят.

— Май не си тукашен.

— Не съм, мадам.

— Иска да използва комтаблото ти, Сузе-сан — обади се Джин.

Жената се намръщи още по-страховито.

— Не поддържа изходяща връзка. Само входяща.

Това едва ли беше вярно, реши Майлс, но нямаше смисъл да спори. Сузе-сан явно не беше във възторг от присъствието му. В тайна общност като тази, която държеше да си остане тайна, неканените посетители можеха да свършат зле. Вярно, че не беше видял яки момчета с престъпни физиономии сред местното население, но мускулите не бяха задължително условие за убийство — хитростта вършеше същата работа.

— Искам само да проверя новините, мадам. Докато не си върна портфейла и документите, нямам друг избор освен да разчитам на чуждата милост.

— Има ли много милостиви непознати там, откъдето идваш? — изсумтя Сузе.

— Винаги съм намирал достатъчно. — Поне десетина пъти живота му бяха спасявали хора, които почти не познаваше. — Което ме задължава да отвръщам със същото на свой ред.

— Ха — каза Сузе.

— Джини и Късметлийка много го харесаха — побърза да вметне Джин.

Жената изкриви тънките си устни.

— Е, щом мишката и котката са на едно мнение, коя съм аз да споря? — След което вратата се отвори и Джин го побутна през прага.

Сузе беше на преклонна възраст — можеше да е на осемдесет, но състарена, или на сто, но добре запазена. Преди няколко десетилетия сигурно е била една глава по-висока, реши Майлс; сега обаче й трябваха обувки с токчета, за да надхвърли метър и петдесет. Само дето не беше с токчета, а с ниски сандали, които шляпаха по напуканата кожа на петите й при всяка крачка. На главата й имаше сив облак от безредни къдрици. Ако се усмихваше, сигурно би изглеждала по-млада, но явно не го правеше често, защото нацупената й уста беше заобиколена от дълбоко врязани сърдити бръчки. Провисналите панталони, тениската и широката риза отгоре не бяха комплект, но понеже и трите бяха черни, можеха да минат за такъв.

Покоите й се състояха от две помещения. Преддверието, пълно с кажи-речи същия сорт боклуци като в стаите на долния етаж, някога сигурно бе изпълнявало ролята на приемна със секретарка. От него се влизаше в просторен ъглов кабинет с прозорци на две от стените, несъмнено бивша шефска територия. Смачкан спален чувал лежеше до едната от вътрешните стени; до другата беше комтаблото в комплект с бюро и стол. На очукана маса имаше кана, леген и влажни пешкири; слаб аромат на сапун се бореше за надмощие със спарения мирис на стара жена, който пропиваше всяка вещ в помещението. Високият шкаф със затворени врати можеше да съдържа какво ли не. Два въртящи се стола, изтърбушен диван и два фотьойла, всичките офис мебели втора употреба, навеждаха на мисълта, че Сузе може и да не води чак толкова затворен живот.

Сузе му махна към комтаблото.

— Включено е.

— Благодаря ви, мадам — каза Майлс и се настани на стола пред комтаблото. Сузе и Джин гледаха през рамото му. Майлс отвори страницата на някаква местна новинарска агенция. Избра стандартен английски от езиковото меню, което поддържаше десетина местни езици, половината от които му бяха напълно непознати. Бараярският руски не беше сред тях, както можеше да се очаква — жалко, защото иначе би могъл да разговаря с телохранителя си, без никой да разбере какво си казват. Ако Роик беше жив, разбира се…

Вчерашните събития на криоконференцията бяха отразени подробно. Видеокоментарът беше повърхностен и не особено информативен, но линковете към допълнителните материали се оказаха полезни — включваха пълен списък на похитените в комплект със снимки и призив на местните власти към гражданите за допълнителна информация. И Роик, и Майлс бяха в списъка, както и доктор Дърона, за жалост. Две различни екстремистки организации, и двете непознати за Майлс — което не говореше добре за докладите, които ИмпСи му беше осигурила за Кибу-дайни, — си приписваха заслугата — или вината — за отвличанията.

— Ама това сте вие! — възкликна Джин и посочи физиономията на Майлс в списъка. Снимката не го представяше в най-добрата му светлина, реши Майлс, но явно беше достатъчно добра, за да го познаят. Трудно му беше да прецени дали това е в негова полза, или напротив. — Майлс… Вор… Вор… Воркасийгейн — запъна се Джин.

— Воркосиган — поправи го механично Майлс.

— Значи си се забъркал в оная простотия — каза Сузе. — Галактик си, нали?

За разлика от Джин, тя явно следеше новините. Интересно.

— Похитителите, изглежда, са се целели в инопланетяни. По програма щяха да ни водят на туристическа обиколка и се бяхме събрали във фоайето — все гости на конференцията. Програмата беше качена в информационния бюлетин на конференцията, така че не е било непременно вътрешна работа.

— Нали рече, че са те обрали.

— Да. Дори обувките ми взеха. Инжектираха ми седатив, но вместо да ме успи, медикаментът предизвика алергична реакция и аз пощурях. Похитителите не го очакваха и така се измъкнах.

— И защо просто не си се върнал в хотела?

— Заради халюцинациите. Траяха десетина часа, макар че ми е трудно да преценя с точност.

Сузе го гледаше с дълбоко подозрение. Майлс се надяваше, че историята му звучи твърде откачено, за да реши, че е измислена.

Девет делегати бяха похитени — не, осем, поправи се Майлс, като извади себе си от бройката, макар че официална информация за неговото бягство липсваше. Бараярското консулство на Кибу-дайни, макар и малко, вече без съмнение беше изпратило доклад за отвличането му. Щеше да мине още известно време, докато съобщението пристигне у дома. „По дяволите!“ Адмирал Майлс Нейсмит, свободният наемник, никога не бе имал домашен адрес нито последствия в бъдеще време, с които да се съобразява. Лорд-ревизор Майлс Воркосиган имаше. Длъжен беше да докладва. И все пак каква интересна възможност да остане временно невидим му се предоставяше сега…

Старите инстинкти от битието му на агент към отдела за секретни операции надигаха енергично глава, а той не беше сигурен какво да ги прави. Можеше да си тръгне оттук още сега и рано или късно да намери магазин или ресторант, откъдето да се обади, да поиска помощ и да я получи. От друга страна, връзката по необезопасено комтабло щеше да е по необходимост открита за всеки, който го издирва, включително за местните власти. Ако властите или поне властимащите персони, които, изглежда, дърпаха задкулисно конците, не бяха привлекли неблагоприятно вниманието му по-предната вечер, Майлс не би се поколебал да направи точно това. Сега обаче се колебаеше.

Сузе придърпа един от столовете на колелца, тръшна се на него и впери поглед в екрана на комтаблото. Джин пристъпяше от крак на крак — явно губеше интерес, докато Майлс преглеждаше на бързи обороти линкове с допълнителна и безполезна в голямата си част информация.

— Хей, Сузе-сан, искаш ли да ти донеса кифлички? Айко тъкмо ги е извадила от фурната.

— А да имат кафе долу? — попита с надежда Майлс. — Ще ми донесеш ли една чаша? Черно?

Джин сбърчи нос.

— Не знам как я пиете тая гадост.

— Вкусът към кафето се развива на по-зряла възраст. Почти като интереса към момичетата.

Сузе издаде някакъв гърлен звук, който можеше да е смях или пък напираща храчка.

Джин сбърчи нос още повече, но все пак кимна енергично, с цялото си тяло някак, и хукна към вратата.

— Две кафета! — извика след него Сузе. Момчето махна, че е разбрало, и изхвърча навън.

Майлс се завъртя със стола си да погледне след него, но Джин вече беше изчезнал — бързите му стъпки кънтяха по коридора.

— Добро дете.

— Аха.

— Хубаво е, че сте го прибрали. Какво знаете за него? — „Точно така, милорд ревизор, подгответе почвата.“ — На мен ми каза, че баща му е мъртъв, а майка му — замразена, което го прави един вид сирак, предполагам. Майка му не е ли била твърде млада за дългосрочно криосъхранение? На такава възраст хората биват замразявани само по спешност и за кратко. — Какъвто беше и случаят с Майлс навремето. Дори не би могъл да добави „за моя сметка, уви“, защото въпреки неприятните странични ефекти на последвалото съживяване, последните десет години от живота си Майлс дължеше именно на тази технология. „И на милостта на непознати, не го забравяй.“ А по онова време „Дърона Груп“ определено попадаше в групата на непознатите.

Сузе изсумтя пак. Очевидно имаше собствено мнение по въпроса. Изгледа го от глава до пети и май стигна до решение в негова полза.

— Бащата на Джин загинал при трудова злополука — обясни тя. — Нямал криодоговор, нито криозастраховка, затова му отказали обработка по спешност, а после станало късно.

Майлс кимна. Спешната криообработка имаше смисъл само ако се направи непосредствено след злополуката — факт, който придаваше ново, буквално значение на старата фраза „бърз или мъртъв“. Безсмислено беше да се съживява тяло, след като е настъпила мозъчна смърт — със същия успех жертвата можеше да се клонира и да започне живота си отначало.

— След това майката на Джин откачила. Подела кампания в защита на замразяването като всеобщо право, обвинявала корпорациите във всички смъртни грехове. И стана доста известна, между другото, нещо като говорител на низвергнатите. Съдебни процеси, улични протести. А после една от акциите излезе от контрол — така и не се разбра кой е виновен, макар че аз имам свое мнение по въпроса — и я арестуваха. Обвинението поиска да бъде освидетелствана като душевноболна — не като психопат, забележи, защото това е по-трудно доказуемо — и някакъв доброжелател предложи да финансира замразяването й, докато не бъде открито лечение за заболяването й.

Майлс стисна зъби.

— Охладили са опозицията един вид.

— Може и така да се каже.

— Роднините й не обжалваха ли съдебното решение? Те или някой друг?

— Политическите й поддръжници се уплашиха от разходите. А роднините й се срамуваха от нея още преди процеса — така де, заради нея рискували да си загубят работата. Сигурно тайничко са си отдъхнали, когато я набутаха във фризера. — Сузе го изгледа. — Не ми изглеждаш особено шокиран.

Майлс вдигна рамене.

— Бил съм на много планети, познавам всякакви хора. Сблъсквал съм се с различни обществени системи. Виждал съм и по-лошо. Е, Джаксън Хол, която реално се управлява от високотехнологичен и войнолюбив диктаторски режим с многобройна мутренска кохорта, поне не крие корумпираната си алчност зад маската на добри намерения, с които да привлича гласоподаватели, и в това има известен чар.

— Нека ти кажа нещо, млади човече. Демокрацията си има една мръсна малка тайна и тя е, че правото на глас не ти дава непременно и право на избор. — Сузе въздъхна. — Макар че допреди двайсет-трийсет години тук не беше чак толкова лошо. Имаше стотици криокорпорации, управлявани от различни хора с различни идеи, и конкуренцията гарантираше качество. А после някои се разраснаха достатъчно, за да прилапат останалите. Не заради общото благо на Кибу, нито заради благото на криоклиентите им или на друг освен големите алчни шефове, а просто защото можеха. Днес имаме само половин дузина големи корпорации и още толкова оцелели мъници, които са твърде малки, за да участват в играта.

— Джин те нарече секретарката Сузе — каза бавно Майлс. — На какво си секретарка?

Сбръчканото й лице, съживено за кратко от пристъпа на гняв, отново се затвори.

— На това място, някога. Беше малка корпорация от семеен тип и аз бях изпълнителен секретар на шефа. След това ни изкупиха… погълнаха ни и ни затвориха. Купиха ни не за да ни присъединят, а за да ни елиминират.

— Кой ви изкупи? „Бялата хризантема“?

Сузе поклати глава.

— Не. „Шинкава Перпетуум“. Макар че в известен смисъл може и да си прав, защото по-късно „Бялата хризантема“ ги глътна на свой ред. — Кривата й усмивка подсказваше, че намира в това някаква поетична справедливост, пък била тя и закъсняла.

— И как се стигна до тази ваша странна комуна?

— При смяната на собствеността много хора загубиха работата си. Както се сещаш, обикновените служители не получиха тлъсти обезщетения. Трябваше да идем някъде. — Тя се поколеба. — Други дойдоха по-късно.

— Изпълнителен секретар, казваш? Сигурно знаеш къде са заровени всички трупове.

Тя го стрелна с поглед, в който… се четеше страх? Страх у тази корава дърта вещица? Но преди Майлс да я притисне, Джин влетя в стаята с отрупан поднос в ръце. Освен обещаните кифлички, които ухаеха изкусително на канела, на подноса имаше картонена кутия с мляко, две чаши и… цяла термокана кафе! Майлс гордо устоя на неустоимия импулс да я изсмуче на един дъх и зачака домакинята да му сервира.

А тя не бързаше, проклета да е. Завлече се бавно до високия шкаф и се върна с четвъртита стъклена бутилка без етикет. Напълни до половина своята чаша с… алкохол, предположи Майлс, а после, след кратка пауза, вдигна въпросително вежди към него.

— Ти искаш ли?

— Ъъ, не, благодаря. Само кафе. — Изгълта жадно топлата напитка, достатъчно освежаваща и без добавки. Джин седна на другия въртящ се стол — дъвчеше доволно кифлички и се връткаше наляво-надясно, а столът скърцаше влудяващо. Сузе примижа и отпи дълга глътка от подсиленото си кафе.

Пак го гледаше сърдито и Майлс се зачуди с какво е успял да я ядоса точно когато му се струваше, че започва да печели доверието й. По всичко личеше, че тази жена не е просто късметлийка, докопала се до работещо комтабло, а нещо като лидер на тази странна тайна комуна.

— Джин ще те заведе в кафенето на Аяко — каза тя без предисловия. — Оттам можеш да се обадиш на приятелите си.

Джин изправи гръб и възрази енергично:

— Ама аз още не съм му показал как лети Жиро!

— Не може да остане тук, Джин.

Момчето посърна.

Ясно беше, че като отвлечен делегат на конференция Майлс й харесваше дори по-малко, отколкото като изгубил се турист със слабост към наркотични халюциногени. Реши да пробва друг подход.

— Дойдох на конференцията, за да науча нещо повече за местните закони и научни постижения, свързани с криониката, а вместо това ми хързулнаха апетитни предложения, свързани с бъдещите франчайзи на криокорпорациите. И изглежда, не съм бил единственият, защото след четиридневна обработка много от делегатите бяха готови да подпишат договорите още тук и сега. В известен смисъл нападението на екстремистите беше едно благополучно злополучие. Пратиха ме тук да направя пълен доклад за вашата крионична система, но явно са ми липсвали големи парчета от общата мозайка.

— Значи е най-добре да тръгнеш по следите им, нали така?

„А какво е твоето място в картинката?“ Истинска загадка, това поне беше сигурно.

— Всъщност сега, когато конференцията приключи, мога да разполагам свободно с времето си. Но още ден почивка след вчерашното изпитание не бих отказал, стига Джин да няма нищо против. Ще ми се обаче да пратя писмо на един приятел. Джин, ако ти дам указания, ще можеш ли да занесеш писмото в града и да го предадеш лично?

Джин наостри уши.

— Ами да! Тоест… може би. В коя част на града?

— Източната.

— Ами… да, бих могъл.

Майлс забеляза лекия нюанс на съмнение в гласа му, но реши да не му обръща внимание.

— А къде се намираме в момента, между другото?

— В южната част — каза Джин.

— Иди сам — каза Сузе на Майлс. — Ще ти дам пари за влака. Само не се връщай.

— И когато от полицията ме попитат къде съм бил, какво да им кажа?

Лицето й се изопна сурово.

— Кажи им, че си се загубил.

— Бих могъл… ако сметна, че си заслужава усилието.

Този път сумтенето прозвуча свирепо.

— Ако имахме пари за подкупи, щяхме ли да сме тук?

— Грешно ме разбрахте, мадам. Информацията е моята разменна монета. Между другото, вие сте вторият човек на Кибу-дайни, който ми предлага подкуп. Това да не е местен обичай?

Устата й се разкриви, сякаш не знаеше кои от многото напиращи думи да изрече.

— Кой беше първият? — попита накрая.

— „Бялата хризантема“.

— Впечатляващо.

— И аз останах впечатлен, макар и не по начина, който очакваха те. Малките подаръци са, за да продадеш някому нещо. Големите подаръци са, за да скриеш нещо. Истината е, че успяха да разбудят сериозно любопитството ми.

— И ти прие ли големия подарък, Воркосиган-сан?

Не си направи труда да поправи обръщението на почтителното Воркосиган-сама или поне на Воркосиган-доно — остарялата форма на „сан“. Поне беше произнесла правилно името му.

— При игра с високи залози едно презрително „не“ би било не само късогледо, но и потенциално опасно. Мисля, че ден-два почивка при вас ще се отразят добре на здравето ми.

— И откъде да знам, че това писмо до приятеля ти няма да причини неприятности на нас?

— Няма, ако аз кажа. С по-висок ранг съм от него.

Тя изкриви устни.

— Добре се големееш, между другото.

А Сузе несъмнено беше виждала достатъчно големеещи се представители на висшия мениджмънт, преди да се преквалифицира в шеф на група аутсайдери. Майлс се зачуди дали шефовете й са подозирали колко отблизо ги наблюдават.

Джин очевидно губеше търпение и скърцаше все по-заплашително със стола.

— Мога да отнеса писмото, Сузе! Нямам нищо против, наистина!

Майлс протегна ръка с отворена длан към старицата, хем подканящо, хем умолително.

— Помисли си. Писмото няма да застраши допълнително тайната ви — продължи Майлс, като пропусна „освен ако не смяташ да ме убиеш и така да запушиш пробива“. Нямаше смисъл да й дава идеи. — А и ще спечелиш моята благодарност.

— И колко струва тя?

„На Бараяр — доста.“ Но сега не бяха на Бараяр, както Роик беше изтъквал нееднократно през последните дни.

— Ще измисля нещо.

Веждите й излъчваха дълбок скептицизъм. Но вместо да спори с Майлс, тя се сопна на Джин:

— Яни не ти ли каза да го зарежеш? Виж какви проблеми ни се струпаха заради твойта добрина, Джин! — Майлс не беше сигурен дали това се брои за „да“, или за „не“. След кратка пауза Сузе въздъхна дълбоко и продължи: — Заведи Воркосиган-сан в складовете долу и му намери нещо за писане. После тръгвай.

Джин скочи нетърпеливо от стола. Майлс благодари на старицата и побърза да излезе от покоите й, преди да си е променила решението.

 

 

Джин пристъпваше нетърпеливо от крак на крак, докато Майлс-сан, както беше решил да го нарича, защото от другото име му се връзваше езикът, ровеше в няколкото полупразни кутии с хартия на един рафт в склада. Хартията беше от онази, която старите дами използваха за официални благодарствени писма, с цветенца и в комплект с пликове, макар че Джин зърна и един лист с кученца, които му се сториха много симпатични. Вдигнал високо вежди, малкият мъж направи своя избор, после се зае да пробва химикалки от друга кутия със стари канцеларски материали. Откри две, които пишеха, прибра ги в джоба си и се огледа.

— Това място прилича на вехтошарски магазин. Или на таванското помещение в замъка Воркосиган…

— Когато намерим нещо, което не ни трябва, го носим тук, за да го ползват другите — обясни Джин. — Или когато… ами… — „Или когато някой се озове долу при Тенбъри“, но това май не беше редно да го казва. Дори не беше сигурен, че е редно да го знае.

Нещо привлече като магнит погледа на Майлс-сан.

— А! Обувки! — Тръгна с куцукане към купчината. Джин тръгна след него и услужливо разрови струпаните обувки. Краката на гостенина бяха малко по-малки от неговите, а той беше идвал тук да си търси нови преди няма и месец, когато пръстите му пробиха старите като филизи напролет. Имаше много официални дамски обувки — натрупали се бяха, защото дори дамите тук рядко посягаха към тях, но накрая Майлс все пак откри гуменки, които да му стават. Бяха момичешки, с цветенца, но малкият мъж изобщо не обърна внимание, обу ги и стегна лепенките.

— Така е по-добре. Вече мога да ходя като човек. — Обърна се и плъзна поглед по струпаните в склада боклуци. — Ха. Бастуни!

Отиде при подпряната в ъгъла колекция и разрови експонатите. Инвалидните проходилки отхвърли веднага, други отпаднаха, защото бяха прекалено дълги. Останалите подложи на странен тест — размахваше ги като сабя и удряше с тях по стената. Джин се чудеше дали Майлс-сан си търси бастун за опора, или за оръжие, но за всеки случай, ако се окажеше първото, поведе госта си към покрива по вътрешния маршрут — нагоре по аварийното стълбище и през вратата на топлообменната кула, — за да избегнат катеренето по външната метална стълба.

Майлс-сан седна на стола и смръщи съсредоточено вежди. После се наведе и започна да пише, като от време на време спираше да помисли. Джин се зае да почисти клетките, преброи пилетата, в случай че някое отново е намерило пътя до парапета, накрая дори седна да почеше умилкващата се в краката му Късметлийка и чак тогава Майлс-сан остави химикалката, сгъна листа, пъхна го в плика и се огледа примижал.

— Да ти се намира чист остър нож? Или карфица? Игла?

— Ще потърся. — Накрая откри малък скалпел от непълния медицински комплект, който беше намерил преди време, и му го даде. Майлс-сан огледа колебливо скалпел а, после сви рамене и за ужас на Джин бодна палеца си с острия връх. Изстиска капка кръв, наведе се и притисна палец към капачето на плика, там, където линиите се срещаха. После огради отпечатъка с кръг и се подписа.

— Уха! — не се сдържа Джин. — Защо го направихте това?

— Заради ДНК-то. Пръстовият отпечатък с кръв е толкова сигурен знак, колкото и кинжалът с печат на дядо ми. По-сигурен дори. По негово време не са правели ДНК сканиране. Така де, аташето едва ли ще хукне да обръща света заради всяко писъмце, което са му донесли на ръка.

После се зае да обясни подробно на Джин накъде да върви, след като стигне до източната част на града, и го накара да повтори сложните указания. Резултатът, изглежда, не оправда очакванията му, защото той въздъхна, наведе се отново и написа на плика името и адреса на получателя.

— Надявам се да стигнеш там по един или друг начин. Не давай писмото на никой друг освен на лейтенант Йоханес или на консул Ворлинкин. Ще запомниш, нали? Важно е.

Джин обеща да внимава, взе касичката си и извади достатъчно монети за билет в двете посоки. В касичката не остана много.

— Това ли са всичките ти пари? — попита Майлс-сан и Джин кимна. — Е, ако се справиш със задачата, ще ти възстановя похарченото.

Джин не знаеше доколко вероятно е това, но все пак кимна. На свой ред инструктира Майлс-сан какво да прави, ако възникне аварийна ситуация с някое от животните, докато него го няма, инструкции, които, изглежда, смутиха галактическия гост, ако се съдеше по честото му примигване. Той обаче повтори указанията безпогрешно. Джин пъхна писмото в пазвата си, хвърли последен поглед през рамо и се спусна по металната стълба.

В подземната железница му беше притеснено, страх го беше, че хората го зяпат, но за щастие никой не го стисна за ръката да го води в полицията. Едва не се изгуби в голямата централна станция, защото източните маршрути не му бяха познати — не сваляше очи от стенните карти и се опитваше да не издава страха си. Услужливите хора можеха да бъдат също толкова опасни, колкото и подозрителните. Накрая все пак откри линията, която му трябваше, а по-късно и спирката, на която да слезе.

Повървя доста — цели шест пресечки, без много завои, за щастие — и стигна до търсения адрес. Кварталът не приличаше на онзи, в който беше израснал — със спретнати жилищни кооперации. Не, този беше пълен със стряскащо хубави къщи, всяка със собствена градина. Някои си имаха лъскави медни табелки до портите, на които пишеше, че са планетарни посолства — сградата на ескобарското посолство беше най-голямата и внушителната, истинско имение. Консулството на Бараяр, също с табелка, не изглеждаше толкова страховито — малка къща, разположена близо до улицата, така че на Джин не му остана време да се уплаши, докато вървеше по късата алея през градината. Нямаше униформена охрана, а портата беше толкова ниска, че Джин лесно би могъл да я прескочи, ако не зееше гостоприемно отворена. Преглътна шумно и натисна звънеца на вратата.

Отвори му рус мъж — по риза и зелени панталони с тиранти. Изглеждаше уморен, дрехите му бяха омачкани, а брадата му беше набола. Сведе смръщен поглед към Джин и отсече:

— Адвокати и просяци не пускаме.

Имаше същия громолящ акцент като на Майлс-сан и след първоначалното си объркване Джин осъзна, че явно не всички бараярци са ниски. Този беше много висок.

— Моля ви, сър, аз съм пратеник. Нося писмо, което трябва да предам на лейтенант Йоханес или на консул Вор… хм, Ворлинкин. — Ако се съдеше по краткото описание, което му беше дал Майлс-сан, това можеше и да е лейтенантът, помисли си Джин, но пък откога лейтенантите се правеха на портиери? А и, ядоса се внезапно Джин, Майлс-сан беше нарекъл лейтенанта „добро хлапе“, а не „сърдит мъжага“. От друга страна, лейтенантите едва ли наистина бяха хлапета.

— Аз съм Йоханес.

Джин бръкна в пазвата си и мъжът моментално се напрегна, но щом видя писмото, се отпусна.

— От Майлс-сан… от господин Воркосиган — добави Джин, като внимаваше с произношението.

— Мамка му! — изруга бараярецът.

Джин подскочи. След което лейтенант Йоханес го ужаси още повече — стисна го за лакътя, дръпна го във фоайето и затръшна вратата. Грабна писмото, вдигна го към светлината, после разкъса плика и в същото време викна към стълбището:

— Стефин!

Сведе поглед към гъсто изписаните редове.

— Жив е, слава на Бога! Спасени сме!

Още един мъж, по-възрастен и още по-висок, слезе на бегом по стълбите. Облечен беше като всеки друг делови мъж в Нортбридж чак до традиционните широки панталони хакама, вързани на кръста, само дето късото му кимоно с широки ръкави висеше отворено, а лицето му беше посивяло от умора като на лейтенанта.

— Какво има, Трев?

— Виж! Писмо от лорд Воркосиган. Свободен е!

Вторият мъж погледна над рамото му и на свой ред извика:

— Слава на Бога! Но защо не се е обадил? — А после, след кратка пауза: — Какво? Какво?!

Лейтенантът обърна листа и двамата продължиха да четат.

— Полудял ли е?

По-възрастният мъж изгледа с присвити очи Джин, с което наля масло в най-лошите му страхове. Въображението му вече рисуваше цели орди полицаи.

— Писмото истинско ли е? — попита го строго мъжът.

Джин се наведе, взе от пода разкъсания плик и му го подаде мълчаливо. Преглътна и събра кураж да обясни:

— Каза, че отпечатъкът ще ви хареса. Че бил точно като печата на дядо му.

— Това кръв ли е?

— Ами, да…

По-възрастният мъж даде плика на лейтенанта.

— Занеси го долу и го провери.

— Да, сър. — Трев-сан изчезна през една арка в дъното на коридора. След миг Джин чу звук от затръшната врата и забързан тропот по стълби.

— Извинете, сър, вие ли сте консулът? — Останал бе с неясното впечатление, че консулът е нещо като посланик, но по-малко. Долу-горе като тази къща на фона на другите в квартала. — Защото Майлс-сан рече да не давам писмото на друг освен на лейтенанта или на консул Ворлинкин. — Този път успя да произнесе името, без да си преплете езика. Очаквал бе един истински посланик да е по-солиден и по-стар, а този мъж беше прекалено строен и по-млад от Майлс-сан — или поне кестенявата му коса не беше прошарена.

— Аз съм Ворлинкин — каза мъжът и впери изпитателен поглед в Джин. Очите му бяха наситено сини като горещо лятно небе. — Къде си видял лорд-ревизор Воркосиган?

— Ами такова… запознахме се снощи. Беше се изгубил в Криокомбите. Така каза.

— Той добре ли е?

Отговорът при всички случаи беше по-сложен от въпроса, но Джин реши да прескочи подробностите.

— Тази сутрин беше много по-добре — увери той консула. — Нагостих го с яйца.

Ворлинкин примигна, после отново сведе поглед към писмото.

— Ако това не го беше написал собственоръчно… — започна той, после се поправи: — Ако това не го е написал собственоръчно, ще те подложа на разпит с фаст-пента, така че… сещаш се. Е, къде го видя?

— Ами, там, където живея.

— И къде е това?

Което постави Джин между чука и наковалнята, тоест между Сузе-сан и този страшен чичко. Забранено му беше да говори с непознати, още по-малко за комуната и прочие. Дали не би могъл да изскочи през вратата и да си плюе на петите, преди консулът да го е хванал?

— Ами такова… където живея…

— Той какво… — За негова изненада Ворлинкин не го притисна, а се зачете отново в писмото. — Какво е намислил?

— Ами… задаваше много въпроси. — Джин замълча, после каза: — Вече не е отвлечен, така де.

— Но защо е изпратил едно дете да донесе писмото? — измърмори под нос Ворлинкин. Джин не беше убеден, че въпросът е предназначен за него, затова реши да не проявява излишна инициативност и просто замълча. А и моментът не изглеждаше подходящ да обяснява, че вече е почти на дванайсет и не е „дете“. Започваше да мисли, че колкото по-малко говори, толкова по-добре.

Другият тип — лейтенант Йоханес, Трев-сан или какъвто там беше — изхвърча през арката в дъното на коридора, като размахваше плика.

— Истински е. Сега какво, сър?

— Продължаваме да издирваме гвардееца му… лорд Воркосиган, изглежда, смята, че Роик е бил отвлечен. Колкото до местните власти — и с това продължаваме постарому. Изобщо, предлагам да следваме дословно инструкциите в писмото. Все пак изпрати холограма на писмото до галактическия отдел на комарската ИмпСи, кодирана и с най-висок приоритет.

Лейтенантът го погледна обнадеждено.

— Може пък те да пратят някаква заповед. Друга заповед, тоест. Някоя по-смислена.

— И да пратят, ще минат няколко дни. А и нали се сещаш към кого трябва да се обърнат за отмяна на настоящата? — Двамата се спогледаха притеснено. — Така че ще трябва да се оправяме сами.

Джин се окашля срамежливо.

— Майлс-сан каза, че трябвало да му върна отговор.

— Да — кимна консулът. — Изчакай тук. — Посочи един стол с тънки крака. Столовете бяха два, имаше и малко бюро с копринени цветя във ваза и огледало на стената. Двамата мъже тръгнаха към стълбището в дъното на коридора.

Джин седна. Единствено категорично-лаконичният тон на последната реплика му вдъхна кураж да не се чупи веднага — сега, когато имаше тази възможност. Колкото и подозрително да се отнасяха към него, явно приемаха много сериозно писмото на Майлс-сан, което си беше повод за облекчение.

Остана дълго сам. По едно време стана и надникна в стаите. Едната беше нещо като салон, много тежкарска; другата беше обзаведена по-спартански и приличаше на кабинет. Домашни любимци не се виждаха никъде — дори птичка в клетка нямаше, или котка, да речем. Изкушаваше се да надникне и в другите стаи с надежда да открие някое животинче, но се отказа, и толкова по-добре, защото след минутка в коридора се появи някакъв човек, който го погледна изненадано и каза:

— Какво търсиш тук?

Най-после някой, който да говори с нормален кибуански акцент. Джин поклати енергично глава.

— Лейтенант Йоханес има грижата за, ъъъ, за онова. За мен.

Лекотата, с която се позова на лейтенанта, изглежда, успокои подозрителността на новодошлия.

— О — промърмори той, влезе в кабинета и седна пред комтаблото. Джин не посмя повече да стане от мястото си.

Мина още доста време, преди Ворлинкин най-после да се появи. Носеше запечатан пощенски плик, обикновен, без заврънкулки, и доста по-дебел от онзи, който беше донесъл Джин.

— Ще можеш ли да предадеш това на лорд Воркосиган — лично?

Джин стана.

— Щом открих вас…

— Така е, прав си. — С видима неохота консулът му даде плика. Джин го пъхна в пазвата си и хукна да се спасява.

„Да пукна, ако разбрах нещо.“ Хвърли последен поглед към консулството, докато излизаше през портичката от ковано желязо. Все пак се радваше, че Майлс-сан има приятели тук. Странни, вярно, но приятели.