Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (20)

20.

Следобедното слънце напичаше приятно жужащата от многогласен хор задна градина на консулството. Жиро си чистеше перата и пищеше на стойката си. Пилетата ровеха из тревата или дремеха в кутиите си. Сфинксът душеше цветните лехи, мърмореше си нещо и току кихаше, точно като майката на Джин. Костенурката се кипреше върху масата и бавно дъвчеше лист маруля, дарен от обедната салата на Мина. Късметлийка седеше в скута на майката на Джин и си показваше ноктите всеки път, когато галещата я ръка преустановеше ласките си — явно беше решила да я галят, докато не й опада козината. Е, мишките, които по-рано Джин беше пуснал да потичат из градината, а после бе нагостил с отбрани трошици, сега спяха на топки в клетките си, но те по принцип не бяха от приказливите. Като цяло обаче обстановката беше много жизнерадостна, помисли си Джин със задоволство.

Бяха изнесли масата да обядват под едно дърво — мама, Джин, Мина, консул Ворлинкин и леля Лорна, която бяха поканили да посети съживената си сестра. Когато разбра, че ще идва леля му, Джин изпадна в краткотрайна паника, но понеже нейното желание да го прибере под крилото си беше точно толкова голямо, колкото неговото да се върне там, накрая двамата незнайно как се бяха озовали от една и съща страна на барикадата. Въпреки това леля му не пропусна шанса да го сгълчи, че е избягал. И за двата пъти.

— Права е, Джин — подкрепи я майка му. — Даваш ли си сметка какви тревоги си им причинил? Не са знаели къде си, нито дали си жив дори.

— Но ако не бях избягал — каза Джин, — никога нямаше да срещна Майлс-сан. И мама още щеше да е замразена.

При вида на смущението, изопнало лицето на леля Лорна, Ворлинкин-сан се усмихна.

— Необорима логика, струва ми се. — Беше свалил горната си дреха и седеше по риза, облегнат на стола си и по-спокоен, отколкото Джин помнеше да го е виждал някога. Но пък през повечето време Ворлинкин вървеше по петите на Майлс-сан, а Майлс-сан си имаше начин да държи хората на нокти.

Майлс-сан и гвардеец Роик си бяха заминали вчера — да хванат орбитална совалка и оттам да се качат на скоков кораб за Ескобар, а после, както им беше обяснил консул Ворлинкин с помощта на карта на възлените проходи, да се прехвърлят на кораб за планетите Сергияр и Комар, а накрая да потеглят към Бараяр, където беше истинският дом на Майлс-сан. Онзи с децата и понитата, предположи Джин. Въпреки постоянната процесия от адвокати, полицаи и журналисти, които щъкаха из консулството, да не говорим за постоянното присъствие на Джин, Мина и майка им, а и нашествието на роднини сега, Джин трябваше да признае, че след заминаването на малкия мъж в къщата е станало доста по-спокойно. В началото всичко това му се струваше адски вълнуващо, но после откри, че спокойствието му се отразява изненадващо добре. Пък и парадът от посетители протичаше под строгия надзор на консула в неговото най-официално и внушаващо страхопочитание качество, също бараярско и високо, а и никой не се беше опитал да отведе отново майка им.

Мина беше влязла вътре да иде до тоалетната, но сега задната врата на къщата се отвори със замах и Мина изхвърча на бегом с позната кутия в ръце. Лейтенант Йоханес я следваше на благоразумно разстояние и тъкмо казваше:

— Мисля, че ще е много по-щастлива, ако я върнете в естествената й среда.

— Джин! Мамо! — развика се Мина. — Вижте! Всички бебета на госпожа Мурасаки са се излюпили!

Майка им отвърна храбро:

— Това е много хубаво, миличка. — За разлика от нея, леля Лорна примижа болезнено и се въздържа от коментар. Мама погледна през прозрачния капак и добави едва-едва: — Мили боже, наистина много бебета! Може би е време да ги преместим в по-голяма къща.

„Като нас? — помисли си Джин. — Като нас, моля те, моля те.“ После изгледа с подновен интерес консул Ворлинкин.

— Лейтенант Йоханес казва, че трябвало да ги пусна всичките в градината. — Мина се намръщи. Явно не можеше да реши дали идеята е добра, или не. Зад гърба й Йоханес размаха многозначително ръце и се намръщи страдалчески: явно не държеше да дели консулството със стотина новоизлюпени тарантули, което си беше доста тесногръдо от негова страна, ако питаха Джин.

— Чудесна идея — каза тактично Ворлинкин. — Чувал съм, че паяжините им са много красиви сутрин, преди росата да се изпари.

Джин се впусна в бърза лекция на тема кои паяци плетат паяжини и кои — не, и в каква форма ги плетат различните видове в зависимост от плячката си, а Мина тръгна да търси някое особено хубаво цвете, където да пусне новото семейство.

Йоханес прошепна на Ворлинкин:

— Когато бутна кутията под носа ми, за малко да повърна.

Ворлинкин се усмихна.

— Не знаех, че те е страх от паяци, Трев.

— Даваш ли си сметка, че тези гигантски тарантули ще плъзнат из цялата градина?

— Всъщност — намеси се Джин — пилетата сигурно ще изядат част от тях.

Йоханес изгледа пилетата с одобрение, навярно за пръв път, откакто кокошето семейство се беше заселило в градината.

— Не казвайте на Мина — добави Джин.

— Не бих си го и помислил — каза Йоханес, кимна любезно на майка му и леля му и се прибра в къщата.

След няма и пет минути вратата отново се отвори, по-спокойно този път, и излезе Рейвън-сенсей. На Джин му идеше да го разцелува за прекъсването, защото възрастните се бяха заприказвали за учебната година, която беше пропуснал, какво трябвало да се направи по въпроса и кога. Рейвън-сенсей кимна на всички, усмихна се на Мина, която му махна ентусиазирано за добре дошъл, после спря до масата и погледна с вдигнати вежди леля Лорна.

— А. Сестра-сан?

Джин не смяташе, че леля Лорна си прилича особено с по-голямата си сестра. Беше по-ниска, по-закръглена, с късо подстригана коса и по-раздразнителна от майка му, макар че раздразнителността й се изпари без остатък при вида на ескобарския лекар, когото тя зяпаше ококорено. Ворлинкин побърза да ги запознае, при което леля Лорна стигна дотам, че се усмихна и подаде ръка, а когато Рейвън-сенсей отиде да поздрави Мина, се наведе към сестра си и й прошепна в ухото:

— Не спомена, че докторът ти изглежда така.

— Декоративно и функционално едновременно — отвърна тихо майка му. — Доколкото разбирам, клиниката му има отлична репутация на Ескобар.

Консул Ворлинкин се намръщи за миг, сякаш се чудеше дали да изглежда „декоративен“ или „функционален“, но накрая се спря на „дипломатичен“, което бездруго му пасваше най-добре.

Рейвън-сенсей се върна, след като се бе възхитил подобаващо на паешкото семейство, и Джин, по знак на майка си, стана и му отстъпи стола си. Което не беше толкова лошо, защото сега Джин се облегна на рамото й, а тя го прегърна през кръста. Останалата без ласки в резултат на тази рокада Късметлийка скочи с недоволно сумтене на земята.

— Реших, че ще искате да чуете новината веднага, мадам Сато — каза Рейвън-сенсей. — Снощи прибрахме господин Канг и госпожа Косла, а тази сутрин съживих и двамата. Със задоволство мога да докладвам, че процедурите протекоха крайно безинтересно. И двамата дойдоха в съзнание и успяха да кажат по няколко думи, преди отново да ги приспя. Веднага щом настинката ви премине, може да дойдете в комплекса и да се видите с тях.

Джин усети как майка му потръпва и как облекчено си поема дъх.

— Благодаря ви за отличната работа, докторе.

— Наистина — каза консул Ворлинкин, като следеше разтревожено с поглед майката на Джин. Но когато тя изтри очи и се отпусна, се облегна успокоен на стола си. — Кога ще могат да разговарят с адвокатите и полицейските инспектори? — обърна се той към Рейвън-сенсей.

— Ще трябва да останат в биоизолация няколко дни, но очаквам и те като мадам Сато да се възстановят бързо. Вероятно още утре вечерта ще са в състояние да дадат показания чрез интеркомите на изолатора, но за всеки случай казах на властите да дойдат на следващата сутрин.

— А сигурността им дотогава?

— Госпожица Куделка се погрижи за това като част от цялостната охрана на новата клиника. Изглежда, има дарба да организира подобни неща. Ти знаеше ли, че майка й е била бодигард на бараярския император, когато е бил дете? Явно е получила подготовката си в ИмпСи и някак е предала уменията си и на следващото поколение.

— Да, лорд Воркосиган спомена нещо в този смисъл, преди да тръгне. Той, изглежда, познава всякакви интересни хора. Което може да се очаква предвид собствената му биография.

— Какъв всъщност е този лорд с непроизносимото име, за когото говорите непрекъснато? — попита леля Лорна.

— Какъв или кой? — отвърна на въпроса с въпрос Рейвън-сенсей. — Макар че при него двете неща са кажи-речи неотделими.

— Ами, и едното, и другото, тогава.

— Разследва застрахователни измами — обясни Джин. — Шефът му се казва Грегор. Той често говори за него.

Ворлинкин примигна, Рейвън-сенсей се разсмя, а Джин се размърда смутено и попита:

— Не е ли така?

— Ами, да… — каза Ворлинкин и отново се усмихна. — Император Грегор Ворбара, за да сме по-точни. А лорд-ревизорите разследват всякакви измами и, ъъ, други трудни ситуации, които имат отношение към Империята. Действат под преките заповеди на императора. Имат достъп до най-високите нива и почти неограничени правомощия.

— Веднъж определи себе си като „стремеви“ на императора — добави Рейвън-сенсей. — Не знам дали това означава гвардеец, който язди до командира си, или коняр, който му държи стремената, докато се качва на коня. Думата, във всеки случай, е с тежък бараярски привкус.

— Първото е по-вярно — каза Ворлинкин. — Макар че и второто не е изключено.

Майката на Джин килна заинтригувано глава. Очите на леля Лорна се разшириха.

— Не знаех, че е чак толкова важен — каза Джин. Мислеше си за първия път, когато видя мърлявото загубило се пиянде. И за адски странните неща, които Майлс-сан беше правил и говорил след това. Но никога, нито веднъж не си беше придавал важност. От друга страна, никога не се беше държал и като човек, за когото важат общоприетите правила.

— Баща му, граф Арал Воркосиган, е вицекрал на Сергияр — обясни Ворлинкин на заинтригуваната дамска аудитория, — а майка му, прословутата графиня, е вицекралица — титлата й е истинска, а не защото е съпруга на вицекраля. Двамата управляват Сергияр съвместно от името на императора и след дълга кариера в служба на Империята. Един вид монарси по съвместителство.

— Трудно му е било на Майлс да се състезава с такива родители, предполагам — вметна Рейвън-сенсей.

Джин се замисли за собствения си баща, когото смъртта беше замразила преждевременно и много по-ефикасно от всяка крионична процедура. В избледняващите си спомени за него той винаги щеше да е на седем. Никога на седемнайсет или на двайсет и седем, или почти на трийсет и осем, в този ред на мисли. Какво ли би било да имаш баща, когато и ти самият си станал голям, когато и двамата сте големи хора? Мисъл непривична и смущаваща, мисъл, която събуждаше неосъществими копнежи.

— Монарси? — попита Мина, която се беше наместила до другия лакът на майка им навреме, за да чуе последното. — Таткото на Майлс-сан да не е някакъв принц?

— Вицекралят е… ами… — Ворлинкин млъкна. Изглежда, се опитваше да намери подходящите думи, с които да й обясни. — Император Грегор не може да бъде и на трите планети едновременно. Затова той си стои на Бараяр, поне през повечето време, и изпраща хора, които да го представляват на другите две планети. На Комар това е имперският канцлер, а на Сергияр — вицекралят и вицекралицата. Работата е една и съща, но титлите са различни, защото планетите са различни. — Хвърли поглед към майката на Джин, сякаш да провери как й се струва това описание на родния му дом.

— Значи са нещо като… заместник-императори? — попита Джин.

Ворлинкин кимна одобрително.

— Всъщност да. Само дето се назначават за определено време и след като това време изтече, вече не са такива. А да си император е доживотна присъда. Така да се каже. — Крива усмивка разтегна лицето му за миг.

— Значи на Майлс-сан не само работата му е важна, а и семейството — каза замислено Мина, сякаш изпробваше вкуса на тези нови представи. Джин се зачуди дали сестра му не си мисли за понитата.

— Заради високопоставените си роднини ли е получил високопоставената си работа? — попита леля Лорна.

— Не — каза Рейвън-сенсей, после се замисли на свой ред. — Според мен Майлс получи това назначение, защото е като настървена невестулка. Гони до дупка, така да се каже. Със сигурност сте забелязали, че е хиперактивен… хм, неврастеник. — И за да е справедлив, добави: — За щастие на мен и на себеподобните ми, без съмнение.

— Е… — проточи многозначително Ворлинкин. И дипломатично, предположи Джин.

— Де да си имах и аз една невестулка! — въздъхна Джин.

Майка му се задави. Ворлинкин я погледна, после погледна Нефертити, която душеше виолетките, и каза:

— Ти току-що се сдоби със… ами… с нещо като лъв, меко казано. Това би трябвало да задоволи поне за известно време мечтите ти за още диви животни.

Мина обви ръце около врата на майка им и сложи глава на рамото й. „Ето това е сбъдната мечта — помисли си Джин. — Най-голямата мечта.“ По-голяма от мечтите му за разни невестулки. По-голяма дори от мечтата му за истински лъв.

Макар че — Джин беше виждал снимки — невестулките бяха много сладки. По някаква неясна причина сладко-пухкавото се харесваше повече от черупково-многокракото. Големите бяха толкова нелогични…

Големите се заприказваха за адвокати и съдебни искове, за арестуваните шефове на „Нов Египет“, за старата политическа организация на майка му и какво щяло да стане с нея сега, все неща, за които говореха непрекъснато от дни, на практика през цялата седмица, откакто комплексът на Сузе-сан едва не изгоря, така че Джин ги заряза и отиде при Нефертити. Отегчена като него, Мина го последва.

Сфинксът беше клекнал в лехата с бели и сини теменужки.

— О, не! — развика се Мина. — Тя ги яде!

Джин, притеснен, че консулът може да е привързан към теменужките си — едва напъпили на този етап, с тънки зелени стъбълца, — издърпа сфинкса и взе да го гълчи.

— Храна — изломоти Нефертити. Устата й беше пълна със смачкани сини венчелистчета.

— Ворлинкин-сан! — продължи да крещи Мина. — Нефертити ще се разболее ли, ако яде теменужки?

Майка им преглътна ужасено, но едновременно с това и незнайно защо се разсмя, а Ворлинкин не изглеждаше особено възмутен.

— Едва ли. Ядивните цветя понякога се слагат в салати, а теменужките, ако не греша, са такива. Чувал съм, че ги поднасят и захаросани. Все пак гледайте да не изяде твърде много наведнъж, за всеки случай.

Джин и Мина въздъхнаха облекчено, макар и по различни причини сякаш. Ворлинкин-сан знаеше цял куп готини неща. И все се усмихваше на майка им. А и тя му се усмихваше, което й се случваше рядко напоследък. Изобщо, Ворлинкин-сан беше свестен тип, откъдето и да го погледнеш, само зоологията му куцаше малко. Но Джин можеше да се погрижи за това, ако той… се задържеше край тях.

„Значи и по тази линия всичко е наред“ — помисли си Джин.

 

 

Майлс избра маса в края на терасата с изглед към главната търговска алея на ескобарската трансферна станция. Оттук се откриваше двойно зашеметителна гледка — към хората, които се нижеха два етажа по-долу, и към широка порязаница от звездния космос плюс сияйно-цветния ръб на планетата, които се виждаха през прозрачната стена над главите им. Майлс остави три мехура с кафе на масата, седна и махна и на Роик да сяда.

Гвардеецът взе кафето, но отказа стола. Вместо това се облегна на балконския парапет и взе да се оглежда, точно, уви, като бодигард, който се опитва да мине за турист. Роик не обичаше открити места като това, а Майлс задължително се отбиваше в кафенето при случай — ако не го лъжеше паметта, трансферната станция се беше сдобила е тази си придобивка преди десетина години.

Марк се появи, забеляза го — е, забеляза Роик, — махна им и тръгна към тях. Търговският кораб на Майлс щеше да потегли след няколко часа и Марк беше решил да вземе следващата совалка към планетата — излитаха на всеки час, — за да остане още малко с брат си. Бяха пътували заедно от Кибу-дайни до трансферната станция и това „съжителство“ бе продължило доста повече от обичайното, особено през последните години, нищо че повечето време бяха прекарали по каютите си, заети със съставянето на подробни инструкции, които да изпратят с теснолъчев сигнал на сътрудниците си — всеки на своите. Заети и съсредоточени не беше лошо като цяло. И определено беше по-добре от луди и мъртви например.

Марк седна, взе третия мехур, вдигна капачката с палец, отпи и направи гримаса. Когато му останеше време, Марк си падаше малко чревоугодник, придирчив във вкусовете си към храна и напитки. Според Майлс кафето не беше чак толкова лошо, особено като за кафе в мехур на трансферна станция. Беше практично, а това си имаше цена.

— Извинявай, че закъснях — каза Марк. — Получих съобщение от Карийн в последния момент и исках да го чуя, преди да тръгна.

И на спокойствие в частната си каюта. Майлс кимна. Марк беше оставил Карийн и Рейвън на Кибу, за да организират стартирането на новата клиника „Дърона“ и покрай другото да държат под око Джин и семейството му, а самият той беше потеглил за трансферната станция, където да се прехвърли на кораб за Ескобар, за да задвижи нещата оттам. Раздялата с партньорката му, макар и временна, видимо го изнервяше. Майлс си помисли за Екатерин и въздъхна.

— Новините добри ли са, или лоши? — попита той. Макар че ако имаше нещо наистина критично, Ворлинкин щеше да го уведоми с теснолъчев сигнал.

— Не са лоши. Рейвън е съживил успешно двамата липсващи приятели на мадам Сато и те са дали полезни показания пред властите. Съдебното дирене срещу „Нов Египет“ напредва с бързи темпове — е, бързи според правораздавателните стандарти, които драстично се различават от нормалните човешки представи за бързина, — но поне посоката е правилната. След повдигането на обвинение в убийство шефовете на „Нов Египет“ остават в ареста. Местните власти са сключили някакво споразумение с твоя приятел Оки — изпял е другарчетата си срещу по-лека присъда, не знам как точно му казват на това правистите. — Въпреки саркастичния си тон Марк не изглеждаше особено възмутен.

Роик, който слушаше разговора им, вдигна мехура с кафето като за наздравица и отпи. Оки със сигурност не беше най-лошият от лошите.

— Надявам се, че моето име не е изплувало при разпитите — каза Майлс.

— За тях си господин Никой, братле — увери го Марк и се ухили като тлъста акула при вида на измъчената му физиономия. — Вярно ли е, че Карийн е трябвало да седне отгоре ти, за да не се раздрънкаш пред журналистите?

— Това беше шега и тя много добре го знае — каза ледено Майлс.

— Да бе, повярвах ти.

— А ти? Какви са непосредствените ти планове?

— Непосредствените ми планове са да засипя „Дърона Груп“ с дълъг списък неприятни задачи, които не фигурират в дневния им ред, точно каквото ще направиш и ти, без съмнение, когато се прибереш на Бараяр. Надявам се до една седмица да съм сформирал и изпратил екип, който да се заеме с организирането на първата ни клиника извън Ескобар. Фува вече започна ремонтните работи, което е истинско облекчение — опитът ми показва, че повечето строителни предприемачи са само с една идея по-бързи от адвокатите. Карийн казва, че засега работел добре. Ако продължи по същия начин, нищо не пречи и занапред да използваме услугите му. Поне това мога да направя за него.

— С колко точно успя да смъкнеш цената през онази паметна нощ?

Марк вирна самодоволно брадичка.

— Това е поверителна информация. Но за да облекча наранената му гордост, смятам да го затрупам с поръчки за строително-ремонтни работи.

— Бас държа, че ще завиши сметките.

— Естествено. — Марк махна с ръка, сякаш това се разбираше от само себе си.

А Майлс се зачуди дали ненаситният в лакомията си Марк, впил зъби и нокти в икономиката на Кибу-дайни, не би се оказал адекватно отмъщение за комарския заговор на „Бялата хризантема“. Като цяло, май да.

— А ти? — попита Марк. — Директно на Бараяр ли се връщаш, или ще спреш на Сергияр да се видиш с нашите?

Майлс потри устни и навъси чело.

— На идване нямаше време да се отбия на Сергияр, но поне си откраднах двайсетина минути да поговоря с майка в реално време от орбиталната трансферна станция.

— Как е тя?

— Не по-саркастична от обичайното. Обещах й да се отбия на връщане, но случаят ми се проточи две седмици повече от предвиденото — за което сам съм си виновен, признавам, — а и сигурно ще трябва да остана ден-два на Комар, за да помогна да заложим капан на „Бялата хризантема“, което също не фигурираше в първоначалните ми планове. Така че май ще се видя с нашите чак на Зимния празник. Ако изобщо дойдат тази година. Вие с Карийн ще се приберете ли за Зимния празник?

— Още не знам.

— Мислех си дали да не представиш лично новите подмладяващи процедури на негово графско височество баща ни.

— Нека видим как ще се развият нещата. Докато дойде време за Зимния празник, може вече да разполагаме с предварителни резултати. Или пък не.

Покрай кафенето минаваха хора и немалко от тях обръщаха глави да позяпат двамата чудати близнаци, отпуснали се в еднакви пози на срещуположни столове. Майлс измери с поглед своя клонинг и за пореден път го полазиха тръпки на изумление.

— Какво? — каза Марк и килна подканящо глава. Явно нямаше нищо против да се позабавлява с прословутото многословно красноречие на своя прототип-брат.

— Мислех си за чичото, когото никой от нас не познава. По-големият брат на баща ни, който бил убит при същото нападение, което ни лишило и от бараярската ни баба — онова от първите дни на гражданската война, подпалена от Лудия Юри. Бил е петнайсетинагодишен, ако не греша. Та мислех си колко е странно, че аз имам брат, за чието съществуване разбрах едва когато пораснах, а баща ни е имал брат, за когото всички вече са били забравили, когато той е пораснал. Когато ти пълнеха главата с факти за Бараяр, споменаха ли изобщо за него?

Марк вдигна рамене.

— Само като име. Така де, защо да губят време за някакъв покоен чичо, когато има толкова други, по-важни неща?

— Кажи-речи и аз знам само името му. Татко не обича да говори за това. Онзи период от живота му е бил особено болезнен, разбира се. Ако с Карийн дойдете за Зимния празник, с теб можем да се съюзим и с общи усилия да изцедим малко повече информация от графа. Защото… виждаш ли, татко сигурно е единственият останал жив човек, който знае нещо за него.

Марк кимна.

— Става. Ако дойдем. Може да се окаже интересно. Или зловещо.

— Или и двете. Понякога си мисля колко различно биха се стекли обстоятелствата, ако той беше оцелял. Първо, баща ни никога не би станал граф. Не би го добутал и до лорд Воркосиган дори, ако брат му се беше сдобил с наследник, преди дядо ни да почине. Цял живот щеше да си остане лорд Арал.

— Но бас държа, че пак щеше да направи военна кариера — каза замислено Марк.

— Може би. Или пък, свободен от отговорностите за графството, щеше да се разбунтува. Да отхвърли традиционната военна кариера на по-малките синове и да се захване с нещо друго. Да бъде някой друг.

— Да бе — измърмори Марк.

Майлс опипа холокубчето в джоба си. Нямаше смисъл да го вади и да го показва на Марк, защото вече го беше направил. Два пъти.

— С Карийн планирате ли вече деца? Или сватба поне? — добави Майлс след кратка пауза. Неофициалното съжителство на тези двамата, което не би направило впечатление никому на колонията Бета, се беше оказало труден хап за родителите на Карийн — бараярци до мозъка на костите, — но след първите няколко години майка й и баща й, изглежда, се бяха примирили. А и Карийн имаше три по-големи сестри, всичките омъжени и поне с по едно дете, така че на нея й беше спестен семейният натиск, приложен, да речем, върху Майлс.

— Децата ме плашат — призна Марк. — Ти си се учил на родителство от баща ни, а аз какво имах — луд комарски терорист, който през цялото време се опитваше да ме превърне в теб.

— Татко също вложи немалко време да ме превърне в мен… — каза Майлс. — Но това май е друго.

Марк изсумтя.

— Друго е я.

„Вече можем да се шегуваме с това безумие — помисли си Майлс, доволен и донякъде изумен. — Дълъг път изминахме ние двамата.“

— Нали Карийн ще ти е съродител — каза на глас. — А тя е един от най-здравомислещите хора, които познавам.

— Това е така — призна Марк. — Ами ти, какъв е твоят най-голям страх сега, когато вече си татко?

— Какво ще стане… — Майлс подръпна косата си и изкриви очи нагоре в опит да зърне издайническите бели косми, но подстрижката му беше твърде къса за тази цел. — Какво ще стане, ако децата ми открият, че аз всъщност не съм голям човек, в смисъл — зрял? Дали ще са ужасно разочаровани, как мислиш?

Този път Марк се разсмя с глас. Чудесен звук, помисли си Майлс, и се ухили жално на брат си.

— Мисля, че жена ти вече е наясно с това — отговори Марк.

— Боя се, че си прав. — Майлс потърка устни. — Хм. А дали Ворлинкин и мадам Сато ще се съберат?

— Откъде да знам?

— Стори ми се, че съзирам издайнически блясък в неговите очи. За нея не съм толкова сигурен… — Което го изпълни с дружеско чувство на съпричастие към Ворлинкин. Ситуацията му беше позната. Дано консулът извади късмет.

Роик се напрегна, вперил поглед към търговската алея долу.

— Какво? — каза Майлс.

— Онова там е полковник Ворвента — отговори Роик. — Какво търси тук?

Майлс се наведе към парапета и проточи врат. Покрай другите си задължения бараярският полковник беше и главен офицер за свръзка към ИмпСи на тази главна станция за трансфер. Майлс беше работил с него и преди, но по-често си бе имал вземане-даване с предшествениците му. Полковникът вдигна поглед, видя Роик, после и Майлс, даде им знак да чакат на масата и тръгна към асансьорите в дъното на алеята.

— Нас, обзалагам се. Или мен в частност. — В ИмпСи без съмнение знаеха кога пристига корабът им.

— Теб, надявам се — каза Марк. — Разговарял съм няколко пъти с него. Останах с впечатлението, че ми няма доверие.

— Той всъщност е доста космополитен като за бараярец — каза Майлс. — Един от „новите хора“ на татко. По дяволите, горещо се надявам, че не ми носи поредната задача.

Мисълта беше крайно неприятна и абсолютно неудържима. Ако някой нов горски пожар, касаещ бараярските интереси, беше избухнал в тукашното кьоше на възлената връзка… какво пък, един от най-изтъкнатите пожарникари на Грегор така или иначе е наблизо. Майлс изкриви болезнено устни. „Не, вече изгасих един пожар! Искам да се прибера вкъщи!“

— Странно — каза Роик, смръщил замислено вежди. — Не помня да съм го виждал с униформа преди.

И Майлс не помнеше.

— Така е. Винаги се носи по местната мода, гледа да се слее с тълпата.

Не и днес. Ворвента беше с униформата в горско зелено — куртката с високата яка и с всички нашивки и отличия, панталоните с червения кант, напъхани в лъснати като огледало високи ботуши. По-неподходящо за една космическа станция облекло Майлс трудно можеше да си представи.

— Като картинка е проклетникът, виж го само. Какво ли става?

— Ей сега ще разберем — каза Марк и се завъртя на стола си към офицера, който идваше към тях между масите.

Ворвента забави крачка. Лицето му остана непроницаемо. Спря до масата им, кимна мрачно на Марк и Роик, тракна с токове, изпъна гръб и козирува официално на Майлс, макар той да не носеше униформа, освен ако сивият му костюм не минаваше за такава.

После с прегракнал глас каза:

— Граф Воркосиган, сър?