Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (10)

10.

— Да не кацнеш върху пилетата — предупреди Джин, надвесен притеснено над облегалката между Йоханес, който пилотираше подемния ван, и Майлс, който заемаше пътническото място.

Йоханес направи гримаса и вкара внимателно подемника под брезентовия навес на обиталището, което Джин си беше спретнал на покрива. Спря във въздуха и изчака Джин да скочи. Момчето издърпа пластмасовата масичка да не пречи, погледна под подемника за пилета, не видя и махна на Йоханес да продължи. Докато Йоханес внимателно приземяваше подемника на покрива, една жена се появи откъм дъното на шатрата, застана с ръце на кръста и ги фиксира с подозрителен поглед. Отклони го само за миг, колкото да се усмихне на Джин, който припна към нея. Воят на двигателите замлъкна.

— А, добре. Айко явно е спазила обещанието си — каза Майлс и плъзна вратата от своята страна. — Вие чакайте тук, докато ви дам знак — добави през рамо. — Иначе току-виж обърнем бедната жена в паническо бягство. — „Или създадем впечатлението, че циркът е дошъл в града“, добави наум. Йоханес и Рейвън кимнаха мълчаливо; неодобрителната физиономия на Роик по повод самостоятелната му акция беше достатъчно красноречива.

Айко явно се опитваше да нахрани Жиро — беше с дебели ръкавици и размахваше дълга вилица с парче сурово месо. Възползвайки се от отклоненото й внимание, птицата се протегна, грабна мръвката, тръсна глава и я глътна наведнъж. Айко подскочи.

— Кълве тая гадина — каза на Джин, сякаш се извиняваше за екипировката си.

— Ама лекичко — уточни Джин.

— Да бе. Първия път трябваше да се намажа с антибиотичен мехлем и да си сложа лепенки. Е, не успя да ми откъсне пръста, признавам. — Сложи отново ръце на кръста си и впи сърдит поглед в Майлс. — Върнахте се значи! Изкарахте ми акъла с този подемник.

Майлс се надяваше Айко да е единствената, която са изненадали. Макар че пристигането им едва ли би убягнало от вниманието на всяка що-годе свястна система за наблюдение, навесът на Джин щеше да им осигури известно прикритие от случайни погледи, особено на мъждивата утринна светлина. Поне дискретно, ако не и секретно.

— Вече мислех, че няма да се върнеш, и се чудех какво да прави с всичките тези гадинки. Но все пак си намерил Джин! — Ако се съдеше по погледа й, си беше мислила, че изобщо не е имал намерение да търси момчето.

— И двамата се забавихме по независещи от нас причини — обясни той. — Всъщност не аз намерих Джин, а той — мен, но вече така или иначе сме заедно. Много ти благодаря, че си се грижила за животинките му. Те са всичко за него.

Тя изсумтя, но явно й стана приятно, че усилията й не са останали незабелязани.

— Знам.

Джин се върна при тях след бърза инвентаризация на менажерията, която включваше и преброяване на кокошето население, и каза на Айко:

— Майлс-сан ми разреши да остана при него заедно с всичките си животинки. За известно време.

Веждите й се сбраха в една линия.

— Така ли?

— Да, и трябва да говоря за това с мадам Сузе — каза Майлс. При тази проява на добросъвестност Айко, изглежда, се поуспокои. — От Тенбъри разбрах, че сте нещо като асистент на медтехничката към инсталацията? — Ако всичко вървеше по план, скоро пак щеше да си има работа с нея, така че по-добре да й се подмаже, докато е време.

Айко едва доловимо настръхна.

— Помагам с почистването и така нататък. В лечебницата.

— Браво на вас. — Майлс махна към подемника и антуражът му се изсипа навън.

Тегобата с представянето му беше спестена от Джин, който пое нещата в свои ръце и се справи блестящо, много по-добре, отколкото би го направил Майлс.

— Това е Рейвън-сенсей, приятел от Ескобар, това е Роик-сан, той работи за Майлс-сан, това е лейтенант Йоханес, той е готин.

Айко се наведе и прошепна:

— Джин, не са полицаи, нали? Ако си имал глупостта да…

— А, не. Бараярци са. Галактици.

Айко прехапа устни, но май прие тази съмнителна гаранция. Въпреки това не свали поглед от тях, докато си разпределяха задачите — Йоханес и Роик щяха да останат при подемника, докато Джин се върне, за да надзирава товаренето на животните; Рейвън и Джин щяха да придружат Майлс.

— Редно е да дойда с вас — прошепна Роик в ухото на Майлс.

— Тези хора не са свикнали да приемат гости. Изнервят се, и с право. Нищо няма да постигна, ако им се стоварим на едро, а ти създаваш точно такова впечатление. — Майлс почука с пръст по комуникатора на китката си. — Ако ми потрябваш, ще ти се обадя.

Роик отвърна с Въздишката — познатата съкратена версия на обичайния за такива случаи довод.

Майлс и Рейвън последваха Джин по вътрешното стълбище. Айко вървя с тях до кухнята, където Майлс предвидливо спря за кана кафе и няколко чаши. Айко не ги изпусна от поглед, докато не поеха по стълбището към апартамента на Сузе.

Почукаха и докато чакаха някой вътре да откликне, Майлс каза на Джин:

— Предпочитам да я подхвана по моя си начин. Ще ти дам знак кога и ти можеш да се включиш.

Джин, който пристъпваше нервно от крак на крак, преглътна и кимна.

Бавно тътрузене от другата страна на вратата предизвести открехването й. Подпухналите очи на Сузе надникнаха през пролуката.

— Пак ли ти бе! — възкликна тя. — Мислех, че сме се отървали от тебе веднъж и завинаги. — Примижа към Джин. — И от двама ви. — Погледът й се премести върху Рейвън. — Ти пък кой си?

— Рейвън Дърона от Ескобар — отговори с готовност Рейвън. — Приятно ми е.

— Той е приятел — каза Майлс. — Приятелите винаги са добре дошли — добави и размаха каната. — Може ли да влезем?

— Ами… — Неохотно, но без да отделя очи от каната с кафето, Сузе отстъпи. Беше със същите провиснали черни дрехи като преди; сигурно спеше с тях. Стаята все така миришеше на отделение по гериатрия. Сузе отиде при прозореца и намали скъпернически поляризацията — пропусна само оскъдна доза утринна светлина, — после махна на Майлс, каната, чашите и придружителите му да се настанят кой където свари.

— Намерил си си портфейла, виждам — подхвърли тя и седна срещу тях. По знак на Майлс Джин се разбърза да налее кафе.

— Да, също багажа и приятелите си. Върнах се да поговорим по работа.

— И каква ще да е тази работа? Благодаря, Джин.

— Аз съм нещо като следовател.

Чашата на Сузе наби спирачки на път към устните й. Сбръчканото й лице застина в израз на паника.

— Но нямам нищо общо с кибуанските власти — добави Майлс.

— Застрахователни измами — вметна Джин в желанието си да я успокои. — Той не е полицай. Нито лекар или адвокат, нищо че е бил на онази конференция. Рейвън-сенсей е докторът.

При това неочаквано описание Майлс вдигна вежди. Явно трябваше да обясни на момчето какво точно стои зад титлата „имперски ревизор“, но засега и тази интерпретация щеше да свърши работа.

— Не точно, но не и далеч от истината. Всъщност кибуанските власти са обект на разследването ми, а не негови поръчители. Нямам никакъв интерес в прекратяването на вашата дейност. Дори напротив, бих искал да се възползвам от инсталацията ви. За което, надявам се, няма да съжалявате, нито ти, нито твоите хора.

Сузе го изгледа с присвити очи над чашата си; после най-сетне отпи.

— Основната ни грижа тук е да не привличаме ничие внимание.

— Аз също не искам да привличам внимание, уверявам те.

Сузе се облегна назад и стисна сбръчканите си устни.

— Какво, искаш да замразиш някого нелегално? И да ме подкупиш, за да взема тялото на съхранение? — Тонът й беше забележително неутрален и не даваше никаква представа одобрява ли Сузе подобна постановка на нещата, или напротив.

От друга страна, предположението й беше дошло твърде бързо, наготово някак… възможно ли бе Сузе да предлага такава услуга — на местния подземен свят, да речем? Имаше ли си Кибу-дайни подземен свят? Освен буквалния, разбира се, в който Майлс беше успял да се загуби. И дали това не беше източникът на иначе необяснимото спокойствие, с което се ползваше нелегалният криокомплекс? Защото и престъпните босове като всички останали искат да измамят смъртта. Макар че по-логично би било да си изградят собствена нелегална инсталация. За лични нужди — да, но за съхранение на всичките си „служители“? Да не говорим, че анонимните чекмеджета долу несъмнено бяха за предпочитане пред оловни тежести и давене в най-близката река като дискретен начин да се отървеш от враговете си. А и така престъпните босове биха могли да поправят една иначе непоправима грешка, допусната поради недомислие или невярна информация. „Да скриеш труп на Кибу е направо детска игра…“ — помисли Майлс, после побърза да сръчка мислите си далеч от това очарователно отклонение.

— Правили ли сте такива услуги и преди? — попита той предпазливо.

Сузе вдигна рамене. При вида на неговото смущение тревогата й беше отстъпила временно.

— И да съм, бих ли ти казала?

— Няма нужда да знам — увери я Майлс. О, искаше да знае, разбира се, но пък той искаше да знае всичко. — Всъщност нуждаем се от противоположното. Искаме да направим частно криосъживяване. За което е необходима подходяща апаратура. И дискретност. Смятам, че тук бихте могли да ни предложите и двете.

Виж, това вече я свари неподготвена. Челюстите й задъвкаха на празен ход и тя отпи от кафето, за да прикрие объркването си, после изкриви лице в гримаса и нареди:

— Джин, донеси ми лекарството от шкафа.

Джин скочи, отиде до шкафа и се върна с познатата четвъртита бутилка. По знак на Сузе я отвори и й наля — доста по-малко от обичайното, забеляза Майлс. Стори му се, че и Сузе забеляза оскъдната доза, но не се оплака, а остави момчето да си седне.

— Криосъживяване? И как ще стане?

— Доктор Дърона е изтъкнат специалист по криосъживяване. Ако вашата апаратура отговаря на изискванията му, бихме искали да я наемем.

Дълга пауза, после:

— Колко?

— Мислех да ти предложа нещо, което не се купува с пари. Ако ни позволиш да използваме инсталацията ви, за да съживим нашия, хм… клиент, и в замяна на дискретността ти, разбира се, Рейвън ще извърши първокласно съживяване на друг кандидат по твой избор.

Долната челюст на Сузе увисна и тя потъна назад в стола си. След миг промълви:

— Ах, ти, дявол такъв…

„Парите биха свършили работа — помисли Майлс. — Но някои неща са по-ефикасни.“

Сузе врътна глава към Рейвън.

— И колко точно го бива докторчето?

Преди да отговори, Майлс разкопча сивата туника и бялата си риза.

— Това — каза той и плъзна ръка по паяжината светли белези — ми е спомен от иглена граната, прицелена безпогрешно и почти от упор. Преди десет години. Съживяването ми е дело на Рейвън. — Е, в интерес на истината, Рейвън само бе асистирал, но натрупаният през изминалото десетилетие опит компенсираше тази малка неточност. — Гарантирам, че вашите наличности в сутерена не могат да се сравняват с това от гледна точка на медицинско предизвикателство.

Сузе отклони поглед, докато Майлс се закопчаваше.

— Старостта е по-бавна от иглените гранати — каза накрая, — но е много по-усърдна.

— Това, уви, е вярно — каза Рейвън, — макар че има едно-две неща, които могат да помогнат. Предлагам мадам Сузе да състави списък с половин дузина кандидати, които да огледам и сортирам според степента на увредите. Това би трябвало да гарантира възможно най-задоволителния резултат.

— М-м — проточи тя. Ръката й се вдигна към гърдите и се спря на сърцето. — Хм.

Джин, неспособен да се сдържа повече, избухна:

— Моля те, Сузе-сан! Позволи им!

Веждите й пролазиха нагоре като стоножки.

— Тебе пък какво те грее, момче?

Джин стисна устни и погледна умолително Майлс.

— Сигурна ли си, че искаш да знаеш? — попита Майлс.

Сузе беше достатъчно умна да се поколебае миг-два, преди любопитството й да надделее над здравия разум.

— Ми да.

Майлс даде знак на Джин, който само това чакаше.

— Майлс-сан обеща да върне майка ми! — извика момчето.

Лицето на Сузе се сгърчи от ужас.

— О, и си въобразяваш, че ще избегнеш нежелано внимание, господин междузвездни следователю? Лиза Сато привлича вниманието като магнит!

— Накрая може и да привлечем вниманието, признавам, но не към вас — спокойно каза Майлс. — Веднага щом състоянието й се стабилизира, ще я отведем в бараярското консулство при двете й деца. Нищо няма да сочи към вашия комплекс.

— Да бе! Сякаш онези, дето я замразиха, няма да обърнат земята, за да разберат кой я е размразил! И ще се изсипят право в моя скут, който не е достатъчно голям за тях, това ти го гарантирам аз!

— Да, но първо ще трябва да минат през мен. Планът е… — Майлс се поколеба. Истината бе, че още нямаше план. Мушване в мрака, по-скоро. А на какво щеше да налети острието му, още не беше сигурен.

— Какъв? — настоя Сузе.

— Планът е да им създам други тревоги. — Хвърли поглед към Рейвън. — Много е важно какво ще ни каже мадам Сато и колко скоро ще е в състояние да го направи. Самият аз имах силно изразена криоамнезия. И неприятно продължителна.

— Спомням си — каза Рейвън. — Може да е била неприятна, но не продължи чак толкова дълго. В твоя случай времето ни притискаше. Колкото до мадам Сато… е, на този етап не мога да дам никакви гаранции.

Майлс кимна, в знак че е разбрал — както казаното, така и премълчаното, — след това отново се обърна към Сузе.

— Ще трябва да те помоля за още една услуга. Бих искал да заема от вас един криотруп.

— Какво по… — избухна Сузе, после смекчи тона и промени смисъла: — по-точно имаш предвид?

— Женски криотруп, петдесетина килограма. Най-младият, с който разполагате. Нещо друго, Рейвън?

Рейвън поклати глава.

— Това би трябвало да е достатъчно.

— Ще имаме грижата тялото да не пострада по начин, който би затруднил бъдещото му съживяване — продължи Майлс, като се надяваше, че казаното не изглежда твърде самонадеяно.

— Това гаранция ли е, галактико?

— Процедурата няма да е изцяло под мой контрол, но ако всичко върви по план, тялото не би трябвало да пострада по какъвто и да било начин. — „Надявам се.“ — При тайна операция хората… поемат рискове.

Рейвън примижа… аха, може би паралелът не беше най-подходящият, особено след гледката на голите му гърди.

— Кога?

— Скоро. Може би тази нощ и не по-късно от утре вечер.

Ноздрите на Сузе се издуха в последен пристъп на колебание.

Майлс вдигна два пръста.

— Две криосъживявания по ваш избор.

Сузе въздъхна.

— Вървете да говорите с медтехничката. Вристи Танака. Джин ще ви заведе. Ако успеете да я убедите… макар че сигурно ще успеете… Говорите ли, говорите. Уморих се.

Майлс побърза да стане, преди да е прекалил с гостоприемството й. Току-виж си променила решението.

— Благодаря, мадам Сузе. Обещавам, че… — „че няма да съжаляваш“ беше прекалено дори по собствените му стандарти — ще е интересно — каза накрая.

Тръгнаха си, сподирени от сумтенето на Сузе.

 

 

Лечебницата се намираше на втория етаж в старата сграда за прием на пациенти. Джин ги преведе през двойна врата в коридор с няколко стаи, които очевидно бяха в работен режим, ако се съдеше по болничната миризма. Пред една завариха Тенбъри — стоеше облегнат на стената със скръстени ръце, а в краката му стоеше малко подемно пале.

— Джин! — възкликна той видимо доволен. — Чух, че си бил изчезнал! — На Майлс като че не се зарадва толкова. — Пак ти. — Рейвън изгледа със смръщени вежди.

— Идваме при Танака-сан — обясни Джин. — Важно е.

— Заета е в момента — Тенбъри посочи с палец вратата зад себе си, — но скоро би трябвало да приключат.

Рейвън проточи врат да надникне през тясното стъклено прозорче на вратата.

— А, правят криоподготовка? Бих искал да хвърля един поглед.

— Рейвън-сенсей е доктор. От Ескобар — подхвана старата песен Джин. Тенбъри, изглежда, се смути и понечи да каже нещо, но Майлс почука и това сложи край на споровете.

Отвори намръщена жена с тъмна повехнала кожа. За разлика от набитата къдрава Сузе, беше тънка и с права бяла коса, но по възраст си приличаха, реши Майлс. После откри още една разлика — в липсата на алкохолни пари. Жената погледна Джин и лицето й грейна.

— А, намерили сте Джин! Щом си тук, кой се грижи за животинките ти, момко?

— Никой, Танака-сан. Но това е спешно. Сузе-сан ни праща.

Майлс изчака Джин да свърши с представянето, в което момчето ставаше все по-добро, след това пое щафетата:

— Уговорихме се с мадам Сузе да използваме инсталацията ви за частно криосъживяване, стига доктор Дърона да одобри апаратурата. Може ли да влезем?

— Ха! — възкликна жената и отстъпи встрани, като измерваше с поглед Рейвън. Майлс се зачуди дали не бе трябвало да намачка дрехите на Рейвън, да му разроши хубавата коса и да го полее с джин, за да се слее поне малко с обстановката, вместо да стряска хората с безупречната си външност. Твърде късно.

На маса край стената в дъното лежеше голото тяло на крехък старец — отбит в страничен коловоз точно преди да пресече границата между живота и смъртта, помисли си Майлс. Метнат през кръста чаршаф запазваше отчасти достойнството му, доколкото оставаше достойнство на човек, закачен към тръбички и зависещ от милостта или капризите на други хора. Черепът му беше увит в студен компрес, който да ускори охлаждането на мозъка. Бистра течност се вливаше по тръбички в двете каротидни артерии. Друга, по-широка тръбичка, включена към вена на бедрото, отвеждаше наситено розова течност към ниска ваничка със сифон и чучурче, от което течеше тънка струйка вода, която да улесни отмиването на отпадната течност. Ако се съдеше по промития цвят на въпросната течност и по белезникавия цвят на кожата и на ноктите, кръвта в тялото беше заменена почти изцяло с криоразтвор.

Айко стоеше до масата и наблюдаваше процеса. Явно беше чула нещо от разговора при вратата, защото вдигна глава и попита развълнувано:

— Лекар? Ще получим истински лекар?

Майлс побърза да стъпче тази надежда, преди да са й пораснали зъбки.

— Само за малко. Като приключите тук, ще ви обясним всичко.

Джин зяпаше с широко отворени очи. „Колко ли смущаваща е тази гледка за едно дете — помисли си Майлс, — особено ако я вижда за пръв път?“ Самият той я намираше за смущаваща въпреки личния си опит с криозамразяването. Или точно заради него? За пръв път се запита дали баща му не е приел новината за близката му среща с иглената граната като изкривено повторение на старата история с кървавата смърт на принцеса и графиня Оливия. „Като се видим следващия път, трябва да му се извиня и за това.“

— Не изглежда много сложно — промърмори на Рейвън.

— Сложността е в консервационния разтвор — обясни Рейвън — и в множеството му съставки. На теория поне. Вие откъде вземате криотечността, мадам Танака?

Възрастната медтехчика разтегли лице в суха усмивка.

— Концентратът идва от складовете на няколко местни болници. Два-три пъти годишно болниците изхвърлят консумативите с изтекъл срок на годност. Разреждаме го с вода, която дестилираме тук.

Майлс вдигна високо вежди.

— Това, хм… редно ли е? От медицинска гледна точка?

Рейвън сви рамене.

— Фирмите производителки обикновено са доста консервативни по отношение срока на годност, така че — да, не би трябвало да има проблем.

Всъщност, даде си сметка Майлс, тук не ставаше въпрос за избор между пресни консумативи и такива с изтекъл срок на годност, а между консумативи с изтекъл срок и никакви. Поредното напомняне, че си има работа с незаконна, паразитна дейност, впила смукалца в корема на една функционираща икономика, без която не би могла да съществува. Разбира се, ако икономиката-гостоприемник функционираше по-добре, от паразитната дейност изобщо не би имало нужда.

Апаратурата край масата за подготовка примигна, в знак че процесът е завършил. Айко изтегли тръбичките, затвори с лепенки входните и изходните разрези и се зае да втрие специално масло в сухата старческа кожа. Медтехник Танака й помогна да напъхат тялото в прилепващ найлонов калъф, после с помощта на Тенбъри го прехвърлиха върху палето и метнаха отгоре един чаршаф, което рязко засили приликата с обикновен труп. Тенбъри насочи палето към вратата.

— Искаш ли да ми помогнеш, Джин? — подхвърли обнадеждено през рамо, но Джин поклати решително глава и не помръдна от мястото си. Тенбъри въздъхна и подкара палето навън.

Айко се зае с почистването, Рейвън се облегна на един плот, а Майлс си намери столче, на което да седне. Медтехничката стоеше със скръстени ръце и слушаше със смръщена физиономия обясненията на Майлс, които не се различаваха принципно от пледоарията му пред мадам Сузе, плюс тежък акцент върху факта, че офертата му се ползва с нейната пълна подкрепа и благословия. И тъй като Танака, изглежда, имаше слабост към момчето, Майлс отпусна юздите на Джин, който охотно вложи своя дял от сърцераздирателни молби.

В резултат на тази масирана офанзива към края на общото им изложение притесненията на Танака изглеждаха по-скоро технически, отколкото политически.

— Инсталацията за съживяване не е отваряна от години. Повечето апаратура е била изнесена още при официалното закриване на комплекса, а останалото си е заминало по-късно.

Откраднато, заложено или продадено, предположи Майлс.

— Но все пак разполагаме със… хм. Най-добре да ви заведа горе да видите сами.

Е, поне не ги отряза категорично. Дотук добре.

— Точно затова съм довел Рейвън — побърза да я увери Майлс. — Сузе каза… това първото й име ли е, или второто, между другото?

— И двете — отвърна медтехничката. — Сузан Сузуки.

— Отдавна ли работите с нея?

— От самото начало. Схемата е наше дело — мое, на Сузе и на сестра й, която беше асистент на контрольора. Тенбъри привлякохме малко по-късно.

— Той е бил доста по-млад по онова време, нали? Трябвало е спешно да се специализирате в криоподготовката, това е ясно, но имахте ли някакви планове и за другата ключова процедура — за съживяването?

Тя се изсмя горчиво.

— По онова време не вярвах, че ще издържим и година, преди да се озовем в затвора. Гледах на дейността ни най-вече като на обречен протест. А после започнаха да прииждат бездомниците, които бяха по-отчаяни и от нас. Вече нямаше начин да бием отбой. Не можехме да ги предадем и ние, както ги бяха предали всички останали.

— Светът се крепи на онези, които не бягат от работа — съгласи се Майлс.

Танака изгледа Айко, която беше приключила с почистването и следеше внимателно разговора им.

— Добре казано. Айко и една нейна възрастна роднина имали гостилница. Всичко вървяло добре, после… обичайното. Старицата се разболяла, медицинските сметки ги разорили, гостилницата затънала в дългове, изгонили ги, за да разпродадат имуществото, и… те се озоваха при нас. Айко така и не беше завършила училище, но изглеждаше работлива, така че я взех да ми помага. — Трудолюбивата, но плаха Айко никога не би издържала приемните изпити в колеж за медтехници, какво остава да го завърши, разсъждаваше мълчаливо Майлс. Което само по себе си придаваше качествено нови измерения на термина „нелицензиран“ по отношение на това място.

— Нали щяхме да заведем Рейвън-сенсей горе? — подсети ги Джин.

Качиха се на горния етаж, където навремето очевидно се бе помещавало действащо отделение по криосъживяване с цялата необходима апаратура, с половин дузина операционни зали, стаи за реанимация и за интензивно лечение. Сега отделението беше тъмно, прашно и изпразнено откъм апаратура, но една от операционните зали все още функционираше, поела ролята на лазарет, където медтехник Танака приемаше онези пациенти, чиито проблеми изискваха нещо повече от антибиотичен мехлем, хирургическо лепило и здравен съвет. Танака и Рейвън се впуснаха в енергична техническа дискусия, в която, за щастие, не се долавяше песимистичен уклон, и скоро пратиха Джин да доведе Тенбъри за допълнителна консултация.

— Кой е собственик на това място? По документи? — обърна се Майлс към медтехничката, докато чакаха Джин и Тенбъри. — След обявяването на фалит и прекратяването на дейността градските власти би трябвало да сложат ръка върху собствеността на основание просрочени данъчни задължения.

— Собствеността се смени на два пъти през годините. Колкото до градските власти, те не го искат по същата причина, поради която настоящият собственик не може да смени предназначението му, горкият наивник. Върху имота има значителни тежести във вид на дължими обезщетения за две или три хиляди изоставени криотрупа. Въпросният собственик е строителен предприемач, който купи комплекса изключително изгодно — или така поне си мислеше, докато не откри какво върви с него. Засега Сузе му е стъпила на врата. Имаме опасения, че ще реши да драсне клечката на комплекса като най-лесен начин да си реши проблема, затова си отваряме очите.

— Доста несигурна ситуация.

— И винаги е било така. Караме от ден за ден. Не е за вярване колко далеч може да стигне човек по този начин.

Рейвън следеше разговора с интерес и изобщо не изглеждаше ужасен, отбеляза си Майлс. Е, той беше получил образованието си на Джаксън Хол все пак. Хипократовата клетва, ако изобщо беше чувал за нея, едва ли присъстваше като нещо повече от бележка под линия в тамошните учебници.

С появата на Тенбъри техническата дискусия се поднови. Тримата отидоха да огледат положението в другите стаи и огледът протече под тревожния акомпанимент на трясък и ругатни. Джин започна да нервничи и Майлс го прати на покрива да се включи в товаренето на менажерията си. Когато шумната инвентаризация най-сетне приключи и Рейвън се върна, Майлс попита:

— Е? Става или не става?

— Става — каза Рейвън. — Няма да мине без малко предварителна подготовка, но тези хора явно са свикнали да импровизират. А и препятствията от физически характер се компенсират от възхитителна липса на документация за попълване.

— Кога ще имаш готовност да приемеш пациентката? Иначе казано, за кога да планирам аз отвличането й? Имай предвид, че ще ми трябваш при подмяната на телата, в случай че възникнат проблеми от медицински, а не от оперативен характер. Какво, между другото, е отношението ти към евентуалната вероятност да те арестуват?

Рейвън вдигна рамене.

— Дори ти да не успееш, брат ти със сигурност ще ме измъкне. Колкото до първия ти въпрос — можеш да извършиш подмяната по всяко време. Дори да се забавим с подготовката, мадам Сато спокойно може да изчака на склад тук.

— Тя може да чака, но моето време не е еластично до безкрайност. — Едно, че вече нямаше търпение да се прибере у дома, и второ, че не се знаеше каква консерва с червеи ще се изсипе в чинията му покрай съживяването на мадам Сато. Ръчичките го сърбяха да разбере.

— Ти по-добре се върни с хлапето в консулството. Като гледам, тук ще работим до късно — продължи Рейвън. — Когато приключим, ще се прибера в хотела си с градския транспорт.

Майлс посочи китката му и комуникатора, който му бяха дали в консулството.

— Първо се обади да докладваш. По обезопасения канал. А за градския транспорт забрави. Ще пратя Йоханес да те вземе.

— Всъщност… — почна Рейвън колебливо. — Май така или иначе ще трябва да мина през консулството. Мога ли да използвам обезопасения ви теснолъчев сигнал, за да се свържа с шефа си на Ескобар?

— С Лили или с Марк?

— И с двамата. Макар че нямам представа къде е лорд Марк в момента. Ти знаеш ли?

Майлс поклати глава.

— Бизнесът му се разраства с невиждана скорост. Може да е къде ли не във възлената връзка. Какво, искаш да си уредиш съдебната гаранция предварително?

— Е, и това е идея, но най-вече искам да докладвам за някои неща, които открих тук и които може да представляват интерес за „Дърона Груп“.

— Ако имат връзка с моето разследване, държа да ме уведомиш в детайли. А и да нямат, пък държа.

— Разбрано.

Майлс му махна да се залавя за работа и пое обратно по дългия път през мазето към покрива на Джин.

 

 

Докато разтоварваха подемния ван, консул Ворлинкин излезе да види какво става в задната му градина. Мина изтича пред него, сграбчи с писък Късметлийка и зарови лице в меката й козина.

— Късметлийке! Мислех, че си умряла! — Старата сива котка издържа стоически прегръдката, после решително се измъкна от ръцете й. — А мишките, Джин? И те ли са тук?

— Да — каза Джин и й показа клетката. — Джини и повечето от децата й.

— Красавец — каза Ворлинкин, докато оглеждаше от благоразумно разстояние вързания за стойката си сокол. — Чудя се как още не е изял пилетата. — Гали и Вейка, които лейтенант Йоханес освободи от транспортната им кутия, притичаха с кудкудякане покрай краката на консула, после забавиха крачка и с видимо недоумение зяпнаха тревната площ, топла и зелена под обедното слънце.

— Ами, кокошките могат да се защитят и сами. Но когато пилетата бяха по-малки, го държах вързан на стойката. Сега пак ще трябва да го вържа, докато не стопли, че тук е новият му дом — каза Джин, без да сваля очи от гвардеец Роик, който разтоварваше предпазливо терариумите и ги редеше на стелажа, който носеха от покривното му скривалище. Тук, на завет до задната стена на къщата, скрити под стрехата и защитени от градинските зидове, дърветата и храстите в двора, стелажът и обитателите му би трябвало да са в безопасност почти толкова, колкото и под брезентовия навес при Сузе-сан.

— Котки и плъхове на едно място? — продължи Ворлинкин. — Кое е следващото, лъвове и агнета?

— Мишки — поправи го строго Джин. — Хубаво би било да имах и един лъв… Късметлийка е прекалено мързелива да тормози големите мишки, а малките ги държа в клетки с капаци — обясни той и се огледа със задоволство. — Понеже всичките ми животинки вече са при мен, можеш да задържиш госпожа Мурасаки — щедро предложи той на сестра си.

Тя се нацупи.

— Но Късметлийка наполовина е моя. Никога не е била твоя, ако искаш да знаеш, нищо, че ти я открадна.

— Не съм я откраднал, а я спасих от леля Лорна — припомни й Джин.

Късметлийка се отри в глезените на Ворлинкин — маркираше си го като своя собственост — и по чистите му панталони остана следа от сиви косъмчета. Той се наведе разсеяно да я почеше по гърба и тя се изви безсрамно под ръката му.

Мина вдигна умолителен поглед към него.

— О, сър, може ли да държим Късметлийка в къщата? Докато свикне, че си е у дома? Котките се губят, да знаете!

Свел поглед към лицето на Мина, Ворлинкин попита неохотно:

— Има ли хигиенни навици?

Мина кимна енергично.

— Ще сложа тоалетната й в моята стая!

— Мокрото помещение до кухнята ще свърши работа — каза той. — Двамата с Джин… е, грижите за котката сигурно ще ви се отразят добре.

Майлс-сан мина покрай тях и попита:

— Всичко наред ли е, Джин?… Добре, защото Йоханес ми трябва. — Обърна се към консул Ворлинкин. — Ще слезем в обезопасената стая. Остава да уточним някои детайли. — По негов знак Роик зае обичайното си място до рамото му.

— Значи още не сте се отказали от плана си?

Майлс-сан отвърна с усмивка:

— Гъвкавост, Ворлинкин. Това е ключът. — После влезе в къщата, като размахваше бастуна. Джин и Ворлинкин го изпратиха с погледи.

Ворлинкин изрече на глас неоформената мисъл, изплувала в главата на Джин:

— Това успокоително ли трябваше да прозвучи?