Лоис Макмастър Бюджолд
Криожега (16)

16.

Разпитът на затворниците, с които така неочаквано се бяха сдобили, беше преминал гладко, точно според очакванията на Майлс, помисли си той, докато гледаше записа в консулството, макар че опитите на Ханс и Оки да оправдаят собствените си действия се промъкваха дори през глуповато безметежната мъгла на фаст-пентата. Точно както бе предположил Лейбер, двете убийства бяха резултат повече на несръчност, отколкото на предумисъл, което обаче с нищо не разкрасяваше словесната картинка как двамата биячи гонят уплашената стара дама из апартамента й, гонитба, приключила на терасата и оттам — на паважа долу. Опитът им да свалят леколета на Джордж Суаби пък би могъл да завърши по-благополучно, ако при аварийното си кацане машината беше случила на твърда земя, вместо на дълбока вода. Тогава биха могли открито да го измъкнат от предпазния пашкул на возилото и да го откарат за замразяване, давайки си вид, че оказват помощ на един иначе смъртно ранен човек. Уви, удавеният му труп бил изваден от езерото твърде късно, на етап, в който дори местната криомедицина не би могла да помогне.

Без значение дали от законова гледна точка действията им се определяха като умишлено или като непредумишлено убийство, пред Майлс все така стоеше неприятният въпрос как да се отърве от двамата си нежелани гости. Да ги пуснат по живо, по здраво вече не беше възможност. Ханс, Оки и самопризнанията им трябваше да бъдат предадени в някое от местните полицейски управления, но такова, където парите на „Нов Египет“ нямаше да бъдат приети с отворени обятия. Не че щеше да се стигне до подкупи, смяташе Майлс. Инкриминирани от самопризнанията си, Оки и Ханс щяха да бъдат жертвани с готовност, а големите клечки в криокомпанията щяха да си купят свободата чрез услугите на скъпо струващи адвокати. А Майлс държеше да окачи на въжето и тях.

Съвестният Роик все пак си издейства разрешение да заведе пленниците до тоалетната — един по един — и да им даде вода. След това, на първо време и по заповед на Майлс, Рейвън ги въведе в състояние на лека медикаментозна дрямка, макар че това далеч не решаваше проблема в дългосрочен план. От гледна точка на Майлс, замразяването все така изглеждаше по-примамливата перспектива. Дяволски сигурно беше, че няма да отведе тези двамата на Бараяр. „Бараяр не страда от недостиг на мутри, по-компетентни при това.“ От друга страна, Четиримата разбойници сигурно вече се гърчеха от тревога заради мистериозно изчезналите си заедно с Лейбер лакеи. М-да, може би времето за малко екшън беше назряло.

Сега, когато записите от разпита им бяха препратени в консулството, Майлс най-после можеше да се заеме с „Бялата хризантема“, където всичко това беше започнало сякаш преди маса време. За щастие, лесно си уреди спешна среща с Рон Уинг. По пътя към западните предградия репетира грижливо ролята си, така че хем да осъществи замисленото, хем да запази прикритието си непокътнато.

Във външния офис на Уинг завариха усмихната секретарка. Не беше единствената, която стана да ги посрещне — от един удобен на вид стол в ъгъла с прозявка се надигна коткоподобно създание. Кафеникавото му тяло беше миниатюрно подобие на лъвско туловище, имаше си истински криле, но лицето му беше с човешки пропорции. А на главата му беше вързано раирано покривалце — Майлс не помнеше как се казва — като на традиционните египетски статуетки. Животното се приближи до смразения от ужас Роик и се отърка в краката му. Побутна го по коляното — сигурно тежеше едно десетина килограма, — вдигна глава да го погледне и отвори уста. За известно разочарование на Майлс оттам не прозвуча загадката на Сфинкса: „Кое е това, което ходи на четири крака сутрин, на два по обед и на три — вечер?“, а най-обикновено „мяу“.

— Стига, Нефертити — смъмри я секретарката, вдигна зверчето и го сложи на бюрото си. Чудатата котка размърда върха на рошавата си опашка; излъчваше негодувание.

Майлс й даде да му подуши ръката, докато секретарката обясняваше:

— Не се бойте, тя е добричка. Не хапе и не драска. Но се скубе — добави с усмивка заради Роик, който още не можеше да дойде на себе си. — Тези сфинксчета са елемент от тазгодишната рекламна кампания на нашите конкуренти и съседи от „Нов Египет“.

— Не ги видях на конференцията — отбеляза Майлс.

— О, изчерпаха се още първия ден. Много са популярни. Знаят десетина-петнайсет думи и са много внимателни към децата. Ставали и за домашна охрана. — Последното не прозвуча много убедено.

— И къде, хм, са дали поръчката за направата им?

— Изработени са от някаква биоинженерна компания на Джаксън Хол, доколкото знам — каза жената.

„Естествено.“

— Доставили ги в замразено състояние заради по-малките разходи, а в „Нов Египет“ ги съживили. Само че се оказват доста трудни за гледане. Не ядат какво да е.

— Котешки гени… основно? — каза Майлс.

Секретарката погледна колебливо към минисфинкса, който на свой ред я погледна сфинксовски.

— Мисля, че да. Как иначе? Ще уведомя господин Уинг, че сте тук, лорд Воркосиган.

След миг Уинг се появи да посрещне самопоканилите се гости. Майлс остави Роик в приемната да си приказва със секретарката и евентуално да обменя гатанки със сфинкса, а сам се остави на Уинг, който го въведе във вътрешната си светая светих и го настани на удобен елегантен стол с пълнеж от гел. Хубав ъглов кабинет, прозорци на две от стените с изглед към сградите и ведрите градини на комплекса. Незнайно защо Майлс се сети за леговището на мадам Сузе.

Уинг седна зад голямото си писалище от черно стъкло с вградена компютърна конзола, сплете пръсти на плота и погледна Майлс с бдително очакване.

— Казвате, че при вас е възникнало нещо спешно, лорд Воркосиган?

Майлс махна един сфинксов косъм от ръкава на сивото си сако и набързо преговори сценария наум.

— Не, бих казал, че при вас е възникнало нещо спешно.

Уинг се размърда. Изглеждаше нащрек, но не и на нокти.

— В смисъл?

— След конференцията… и след нашия разговор… поразпитах тук-там из Нортбридж. Исках да придобия по-ясна представа за предимствата на новата си инвестиция. Оказа се, че има уловка. Вие знаехте ли това? — Майлс се постара смръщената му физиономия да излъчи съответната доза подозрителност, с надеждата Уинг да премине в отбрана.

Но Уинг се задоволи само с едно:

— Хм?

Майлс си напомни да не излиза от роля, докато съобщава лошата новина. Номерът беше да изглежда достатъчно съобразителен, за да го вземат на сериозно, но не толкова, че да го възприемат като заплаха.

— Обезщетението ми за извършени услуги е структурирано така, че е пряко обвързано с покачването цената на акциите на „Бяла хризантема Равноденствие“. С покачването, забележете, а не с падането на стойността им. Ако цената на акциите падне, вместо да получа дивидент, аз ще се окажа длъжник!

— Цената на акциите няма да падне — каза убедено Уинг.

— Позволете ми да не се съглася. Защото вашата компания майка, тук, на Кибу, скоро ще понесе тежък финансов удар.

Вместо да се впусне в утешителни тиради, Уинг каза:

— Защо смятате така?

— Ами, заради всички онези договори, които сте купили от „Нов Египет“. Истината е, че са ви продали тонове мъртво месо. Оказва се, че определена марка криоразтвор, който е бил използван преди трийсет до петдесет години, има реален срок на годност две десетилетия, след което се разпада на съставните си компоненти, а клиентите, обработени с него, не подлежат на съживяване. Мозъците им стават на каша, както образно се изрази моят технически консултант. Следователно всички съживявания от онзи период, при които е бил използван въпросният разтвор, ще се окажат неуспешни. Освен че ще изгуби всичките тези делегирани гласове, компанията ви ще трябва да изплати милиони нюени като обезщетение на роднините.

Уинг го зяпна в израз на неподправена изненада.

— Това вярно ли е?

— Можете да проверите и сам веднага щом насочите вниманието на лаборантите си в правилната посока.

Уинг се намръщи.

— Определено ще го направя.

— Зад всичко това стои „Нов Египет“. Схемата за вторична търговия с клиентски договори е била разработена от тях, доколкото разбирам. И по-точно от Аниш Акабане, главния им финансов директор.

Уинг кимна бавно.

— Познавам го. Умно копеле! — В гласа му се долавяше по-скоро възхищение, отколкото гняв.

— Както аз виждам нещата, вие, а и всяка друга криокорпорация в Нортбридж, която е била измамена, имате пълно основание да заведете съдебен иск срещу „Нов Египет“. Дори бихте могли да обедините силите си и да заведете общо дело.

Уинг примижа. Очевидно мислеше на бързи обороти.

— Само ако може да се докаже, че в „Нов Египет“ са знаели.

— Има доказателства, че са знаели за това още преди година и половина. Със сигурност можете да ги заковете тези бандити.

Уинг вдигна ръка.

— Успокойте се, лорд Воркосиган! Споделям гнева ви, но не мисля, че курсът на действие, който предлагате, ще е в полза на вашата инвестиция.

Не за тази „инвестиция“ се тревожеше Майлс, но нали трябваше да играе играта…

— В смисъл?

— Това е поверително, нали? Не сте казали на никого другиго?

— Започнах с вас. Но смятам да продължа и с другите корпорации в Криополис.

— Добре е, че сте дошли първо при мен. Правилно сте постъпили.

— Дано да е така, но не разбирам какво имате предвид.

— Първата ми задача е да защитя „Бялата хризантема“ и интересите на нейните акционери, включително и вашите. Най-напред — след като проверим фактите, разбира се, — ще трябва да използваме тази очевидна, пък макар и ограничена възможност да се отървем от собствените си пасиви. Да я подминем би било крайно безотговорно. За „Бялата хризантема“ ще е далеч по-добре, ако този проблем изплува бавно и по естествен път от други източници, вместо да го направим публично достояние от раз и така да създадем сериозна и неизбежна криза.

— Боя се, че не разбирам накъде биете. — „Разбирам, уви. По дяволите. Това куче явно не е в настроение за битка.“

Уинг поклати глава.

— Всеки отговорен управленски екип на всяка криокорпорация би се съгласил с мен. Това е бомба, чието взривяване в публичното пространство би довело до катастрофални последствия. Не само за „Бялата хризантема“, а за целия сектор, дори за икономиката като цяло.

— Значи смятате, че вместо общ съдебен иск ще има общ, ъъ, общо смитане под килима? — „Не заеквай, ако обичаш“, каза си Майлс.

— Не бих се изразил точно по този начин. — Уинг въздъхна, със съжаление някак. — Макар че, да, подобно действие би се приветствало от всички. Уви, щом проблемът е назрял дотолкова, че да бъде забелязан дори при повърхностното проучване на един външен човек като вас, значи всеки опит за прикриването му ще бъде неефективен. Бомбата вероятно ще избухне всеки момент.

Проучването съвсем не беше „повърхностно“, но Майлс не смяташе да споделя тези подробности с Уинг.

Уинг потропа с пръсти по черния стъклен плот на бюрото.

— М-да, имаме малък аванс, от който трябва да се възползваме. А след това… да… май ще е най-добре лично да се срещна с колегите от конкуренцията. Да обмислим всички аспекти на общата заплаха. След няколко седмици, да речем. Колкото до вашата инвестиция, лорд Воркосиган, тя е в сигурни ръце, не се тревожете. Оставете всичко на мен! — Облегна се назад и отново се усмихна, макар да се виждаше, че зъбчатите колелца в главата му се въртят на пълни обороти.

— Добре де, но тогава как ще заковете онези копеленца от „Нов Египет“? — Майлс се постара да прикрие яда си зад недоволството на капризен акционер.

— Чували ли сте израза, че собственото ти благополучие е най-доброто отмъщение?

— Там, откъдето идвам аз, за най-доброто отмъщение се смята нечия глава в торба.

— Хм!… Е, различни култури и прочие. Така… Затрупахте ме с доста неотложни задачи, лорд Воркосиган, при това задачи, които не фигурираха в дневния ми ред. — Което беше ясен намек, че е време Майлс да си вдига чукалата, така че Уинг да се заеме с оправянето на кашата.

Оправяне, което Майлс лесно можеше да си представи — корпорациите се събират не за нападение, а за споразумение. Тайно споразумение между привидни противници в ущърб на трета страна.

— Дадохте ми доста храна за размисъл, Уинг-сан.

— Вие също, без съмнение. Чаша чай, преди да тръгнете? — Уинг очевидно се разкъсваше между правилата на гостоприемството и нетърпението си да хване кормилото на тази нова криза.

— Ами, да, защо не? — Майлс реши да го поизмъчи още малко. Благополучие във вид на чаша чай и отмъщение във вид на протакане — изискана комбинация, макар и на дребно. Върнаха се в приемната, където секретарката вече наливаше Роик със зелен чай, тъпчеше го с бадемови курабийки и го обсипваше с възхитени и благодарствени погледчета. Сфинксът издаваше жални звуци иззад решетките на голяма… кутия за транспортиране на сфинксове.

— Толкова се радвам, че ще я вземете с вас — каза секретарката и кимна към кутията, докато наливаше чай на Майлс и шефа си от изящна порцеланова кана. — Много е миличка и е кротка, но просто не пасва на декора ни.

— А! — възкликна доволно Уинг. — Значи най-после си й намерила дом, Юко? Браво на теб! Нямам търпение да се отърва от котешкото сандъче в шефската тоалетна.

Майлс изгледа Роик с укор.

— Значи ще си имаме сфинкс? — „Защо?“ Или може би: „Защо на мен, Господи?“

Роик се размърда притеснено.

— Просто споменах, че познавам някой, който много ще й се зарадва.

— А. — Дано поне Роик беше получил нещо ценно в замяна. Информация, за предпочитане. Секретарката изглеждаше възстаричка за него, но дали интересът й към бараярската му мъжественост беше романтичен, или майчински нямаше никакво значение, стига да беше добронамерен. И словоохотлив.

Майлс ограничи отмъщението си до една чаша, след което позволи да го отпратят любезно. Като по магия се появиха двама служители, които да помогнат с личните вещи на сфинкса — храна, съдове, играчки, касинки и тоалетни принадлежности. Роик лично замъкна кутията с животното до подемния ван на консулството и се погрижи багажът му да бъде прибран в задното отделение. На излизане през червената храмова порта сфинксът се разврещя възмутено и гръмогласно:

— Въннн! Въннн!

— Накъде да карам, милорд? Ще спираме ли още някъде?

— Не… май. Гениалният ми план да оправим тая каша и да отпрашим към къщи току-що се провали. Ще ти разкажа всичко по пътя. Карай към града.

— Да, милорд.

 

 

Джин се измъкна на пръсти от изолатора. Майка му и Мина спяха — сестра му свита като коте в долния край на леглото. Майка му изглеждаше уморена и много бледа, и малко страшничка, вярно, но милиони пъти по-добре от онази жена, която Майлс-сан и Рейвън-сенсей не бяха успели да съживят. Радостта му да я види жива го беше заляла като гигантска вълна, но сега, когато първият прилив на облекчение се беше отлял, той се чувстваше объркан. Сега големите бяха поели контрола и всичко отново изглеждаше несигурно. Къде щяха да живеят? Какво щеше да стане с неговите животинки? Трябваше ли пак да ходи на училище? И кога? Сигурно щеше да трябва да повтаря и децата в класа щяха да са с една година по-малки от него.

Нима отново щяха да му отнемат всичко?

Айко, дежурна в залата за реанимация, му кимна приятелски от стола си. Откъм коридора се чуха гласове и Джин излезе да види кой е.

Беше Ворлинкин-сан — изглеждаше доста стреснат и като че ли спореше за нещо с Рейвън-сенсей и още двама, които Джин виждаше за пръв път. И като ги видя, зяпна.

Мъжът беше почти двойник на Майлс-сан — същият ръст, същото лице, но два пъти по-широк и без сиво в косата. Облечен беше със страхотен черен костюм върху разни други черни неща и всичко това незнайно как вталяваше възширочката му талия. Жената беше по-висока дори от майката на Джин, с много руса коса, прибрана на готин кок, а очите й бяха почти толкова сини, колкото на консул Ворлинкин. Нейният костюм беше в гълъбовосиво, с копринена бяла блузка отдолу, а на шията и ушите й проблясваше злато. Дрехите й му напомниха за ризата на Майлс-сан — семпли, но едновременно с това адски… хипер, супер, а бе адски готини! А когато жената сведе към него усмивката си, Джин се сгорещи целият.

— Джин — каза консул Ворлинкин, — тъкмо идвах при теб. А после реших да прескоча за малко до консулството, но… — Той се втренчи отново в странния не-Майлс.

— Мама и Мина спят — каза Джин.

— А, добре — каза Рейвън-сенсей. — Ще ида да ги видя, после ще разменя две думи с Айко и се връщам. — И влезе в залата за реанимация.

Очите на русата дама стрелкаха весело Джин като слънчеви лъчи по лятно езеро.

— А този кой е, консуле?

Ворлинкин, изглежда, се овладя, макар че защо появата на тези двамата го беше сащисала толкова, Джин нямаше представа, освен може би заради изненадващата прилика на дребния мъж с Майлс-сан.

— Това е Джин Сато. Син на жената, която лорд-ревизорът и доктор Дърона съживиха тук. Лорд Воркосиган се запознал с него, когато… всъщност по-добре той сам да ви разкаже, като се върне. Джин, това е лорд Марк Воркосиган и неговата партньорка госпожица Карийн Куделка. От Бараяр.

Госпожица Куделка протегна на Джин изящната си ръка все едно беше голям, а не хлапак някакъв. След кратко колебание мъжът последва примера й. Джин се чудеше дали „партньорка“ означава „гадже“, или „колежка“. Хубавата жена приличаше на корпоративен мениджър от най-високо ниво, а скъпата чанта, която носеше през рамо, беше толкова голяма, че едва ли побираше единствено козметиката й.

— Вие да не сте брат на Майлс-сан? — попита Джин. „Като Тецу и Кен?“ Даде си сметка, че очите му са на едно ниво с тези на новодошлия, точно както и с очите на Майлс-сан, но заради допълнителното си тегло лорд Марк незнайно защо изглеждаше по-висок. А и погледът му не излъчваше онази неуморна усмивка, която вечно дебнеше в очите на Майлс-сан.

— Близнаци с шест години разлика — каза отегчено мъжът, сякаш репликата му е писнала от многократна употреба. — Дълга история. — Която очевидно не възнамеряваше да разкаже на Джин.

— Не изглеждате, ами… съвсем еднакви — каза Джин. Лорд Марк например не носеше бастун, а и движенията му изглеждаха по-плавни. Може би той беше по-малкият брат.

— Разлика, която аз старателно поддържам — каза лорд Марк.

Рейвън-сенсей излезе от реанимационната.

— Мисля, че най-напред трябва да се запознаете с мадам Сузуки, лорд Марк.

— Трябва ли да преговаряме с нея? Онзи тип, Тед Фува, е единственият собственик според местните регистри.

— На недвижимата собственост, да. Само че за нашата цел недвижимата собственост е… не че е съвсем без значение, но във всички случаи е заменима. Съдържанието й във вид на човешки пасив — и възможности — обаче беше причината да ви повикам тук. А мадам Сузе несъмнено е господарката на този уникален по своето естество цирк.

Лорд Марк кимна отсечено — в знак, че слуша, а не че оспорва казаното.

— Брат ви знаеше ли, че пристигате, лорд Марк? — попита Ворлинкин. — На мен нищо не е споменавал. Той, както и доктор Дърона. — Погледът, който хвърли изпод вежди на Рейвън-сенсей, не беше особено дружелюбен.

— Хванахме кораб по-рано от предвиденото — обясни госпожица Куделка.

— Аз всъщност нямам никакво намерение да си пъхам носа в каквото там гнездо на стършели Майлс ръчка понастоящем — каза лорд Марк. — Заниманията ни рядко имат пресечни точки. Приемете, че в случая пътищата ни временно са поели по успоредни прави.

Партньорката му вметна спокойно:

— Ако не се лъжа, една от функциите на консулството е да подпомага бараярски бизнесмени, чиито интереси са ги довели на Кибу.

Ворлинкин кимна предпазливо.

— Така е, макар че ревизорското разследване е с по-висок приоритет. — После добави под нос: — Каквато и дивотия да е намислил господин ревизорът…

— Разбира се. — Усмивката на госпожица Куделка стана съвсем ослепителна и Ворлинкин примигна. — Марк, Рейвън, как мислите, дали няма да е по-добре, ако консулът дойде с нас? Така ще си спестим необходимостта да обясняваме всичко повторно.

Ворлинкин изглеждаше все по-объркан.

— Джин, нали ще ме извиниш?

— О, Джин също е добре дошъл — прекъсна го с усмивка Рейвън-сенсей и се обърна към госпожица Куделка. — Местен гид и така нататък.

Тя кимна любезно и удостои Джин с поредната слънчева усмивка.

Рейвън-сенсей ги поведе и Джин тръгна с тях в тихо недоумение по дългия път с няколко смени на посоките по вертикалата и хоризонталата към кабинета на Сузе-сан. Лорд Марк и госпожица Куделка не пропускаха нищо, очите им шареха през цялото време, а русата дама дори правеше снимки с миниатюрна камера.

Най-после стигнаха до ъгловия кабинет и Рейвън-сенсей почука отривисто. Вратата се отвори изненадващо бързо, но не я отвори Сузе-сан, а Тенбъри-сан.

— К’во става? — Изгледа ги подозрително през гъсталаците на косата и брадата си. — Довел си нови хора, без да питаш!

— Точно за да питаме сме дошли — каза Рейвън-сенсей. — Добре е, че те заварваме тук. Може ли да влезем и да поговорим с мадам Сузе?

— Ами, може сигурно. — Тенбъри сведе смръщен поглед към лорд Марк. — Божке, още един! Колко маломерни галактици криеш в ръкава си, Рейвън?

Веждите на лорд Марк се размърдаха застрашително, но Рейвън-сенсей отговори спокойно:

— Само тези двамата. — След което Тенбъри им направи път да влязат.

Сузе-сан седеше до прозореца, пиеше нещо, което едва ли беше чай, и играеше маджонг с медтехник Танака; явно Тенбъри току-що беше станал от третия стол. При появата на лорд Марк и неговата група двете жени се ококориха.

— И сега к’во, Рейвън? — каза вместо поздрав Сузе-сан. — Мислех, че сме се разбрали. Кога ще си получа двете съживявания, питам аз?

— Обмисляме промяна в Сделката — отговори Рейвън-сенсей.

Сбръчканото лице на Сузе-сан се сбръчка още повече.

— Вместо две, какво ще кажете за две хиляди? — добави той.

Веждите й литнаха нагоре, но останалата част от бръчките й продължиха да се въсят. Въпреки това Сузе-сан им махна да не висят на прага и те влязоха един по един и седнаха. Най-напред Рейвън-сенсей й представи консул Ворлинкин, макар че предвид възвратно-постъпателните му движения на нейна територия през последните дни Сузе-сан несъмнено бе осведомена подробно за особата му от собствени източници. Джин й кимна и завъртя многозначително очи към консула, в смисъл: „Този е готин тип.“ Тенбъри беше приседнал на перваза на единия прозорец, мръщеше се и си подръпваше брадата.

Рейвън-сенсей продължи с представянето:

— Мадам Сузуки, позволете да ви представя моя работодател, лорд Марк Воркосиган — той е по-малкият брат на лорд-ревизор Майлс Воркосиган, — а това е неговата партньорка госпожица Карийн Куделка. Лорд Марк е съсобственик на „Дърона Груп“, ескобарската клиника, където работя и аз.

— А кой е другият съсобственик? — попита Сузе-сан, впила поглед в лорд Марк.

Лорд Марк се поклони леко и каза:

— Доктор Лили Дърона. Която освен това е основател и клонингов прототип на първоначалната група Дърона от Джаксън Хол. Аз се сдобих със своя дял в предприятието преди десет години, когато подпомогнах групата в намерението й да се отцепи от тогавашния си собственик барон Фел и да емигрира на Ескобар.

— И ти ли си лекар? Или учен?

Лорд Марк поклати глава.

— Предприемач съм. Основният ми интерес в научните изследвания на Дърона е да подпомогна всячески разработването на алтернативен метод за удължаване на живота, който да изхвърли завинаги от бизнеса мозъчната трансплантация в клонирано тяло.

— Този метод е незаконен! — възкликна медтехник Танака.

— Не и на Джаксън Хол. За жалост.

Джин дръпна Ворлинкин за ръкава и прошепна:

— За какво говорят?

Той се наведе и прошепна в отговор:

— Някои лоши, но богати хора се опитват да си върнат младостта чрез операция, при която мозъкът им бива трансплантиран в тялото на клонинг, който е специално отгледан за тях. Много опасна операция, а мозъкът на клонинга винаги умира.

— Гадост!

— И аз мисля така — кимна консулът, после отново впери поглед в лорд Марк и даде знак на Джин да мълчи и да слуша.

Лорд Марк събра пръсти почти както го правеше Майлс-сан и каза:

— „Дърона Груп“ обмисля възможността да разшири криосъживителната си дейност на Кибу-дайни.

Сузе-сан изпуфтя пренебрежително:

— Това би било чиста загуба на… Чакай! Криосъживяване ли рече? А не криосъхранение?

— Криосъхранението очевидно е една напълно зряла индустрия тук, която е достигнала пълно насищане на пазара и не е оставила свободни ниши за новосъздадени дружества. От друга страна, налице е арена, към която местните криокорпорации очевидно не проявяват интерес и която предлага далеч по-големи възможности. Според Рейвън във вашия комплекс държите на съхранение повече от две хиляди криоклиенти, чието замразяване е било нелицензирано и на практика незаконно. Пасив, който прави комплекса непродаваем за настоящия му собственик, някой си Теодор Фува.

— Да, когато онзи идиот купи комплекса с идеята да събори сградите и да строи нещо друго, не знаеше, че ние сме тук. Опита се да реши проблема си с палеж. Не повтори обаче… — Сузе-сан замълча за миг. — Между другото, вече са по-близо до три хиляди.

— Още по-добре.

— И как смятате да се отървете от тях?

— Как ли? Просто ще ги съживим и ще ги пуснем да си вървят на собствен ход.

Сузе-сан изсумтя.

— Само ако сте намерили лекарство против старост.

Странна усмивчица разтегли устните на лорд Марк и зъбите му за миг лъснаха.

— Може и така да се каже.

Медтехник Танака вдигна рязко глава. После попита бавно, сякаш тръпнеше какъв ще е отговорът:

— С какво разполагате?

— Не с извора на младостта, уви — отвърна лорд Марк. — Но с малко късмет може да се окаже извор на средната възраст. Изглежда, няма ефект при хора под шейсетте, но оттам нагоре маха двайсетина годинки като стой та гледай. Засега. Не е хапче, което да глътнеш еднократно — по-скоро е нещо като коктейл, но работим и в тази насока. Отделът ни за изследователска и развойна дейност вече приключи виртуалните тестове и тестовете с живи бозайници и има готовност да премине към клинични изпитания върху хора.

— Досега не сте провеждали изпитания върху хора, така ли? — попита Танака-сан.

— Само веднъж — вметна Рейвън-сенсей.

— Едно изпитание?

— Един човек. Лили Дърона, по-точно — каза Рейвън-сенсей. — Сигурно можете да си представите какво означаваше това за всички нас.

— Можете ли да гарантирате резултатите от лечението?

— Не, разбира се — каза лорд Марк. — Нали затова му викат „изпитание“. Но след като го приложим върху две-три хиляди обекта с различни здравословни и възрастови характеристики, всички дефекти ще бъдат изчистени.

— Никога няма да получите разрешение за клинични изпитания — каза Сузе-сан.

— Напротив. Ескобар има договорни отношения с Кибу-дайни за обмен на лицензионни споразумения в областта на медицината. Всяка лаборатория, болница или изследователски център, които реша да купя тук, ще преминат под регулаторния чадър на „Дърона Груп“ веднага щом покупко-продажбата бъде регистрирана. Няма нужда да мътим излишно водата, като подаваме тук целия набор документи, които вече са одобрени на Ескобар. — Лорд Марк потърка двойната си брадичка. — Ако изпитанията са успешни, само след две години комплексът ще мине на самоиздръжка без финансови инжекции отвън.

— А след двайсет години? — каза Тенбъри. — Какво ще стане с хората тогава? Лекарството ще подейства ли повторно?

Лорд Марк сви рамене.

— Попитайте ме пак след двайсет години.

— По дяволите — намеси се Сузе-сан. — Това звучи като лиценз за печатане на пари, младежо.

Лорд Марк махна нетърпеливо с ръка.

— За мен е само странично начинание. Значително по-безопасно е от мозъчната трансплантация в клонинг, но осемдесетгодишните клиенти, които могат да си купят осемнайсетгодишно тяло за трансплантацията, едва ли ще предпочетат шейсетгодишно. Тепърва ни чака работа. Гледам на това като на поредната малка крачка в правилната посока.

— Само върху съживени ли действа? Върху замразени хора? — попита Тенбъри.

— О, не. Ефектът би трябвало да е дори по-добър върху хора, които никога не са били замразявани.

Сбръчканите устни на Сузе-сан се разтеглиха в свирепа усмивка.

— Кой не би предпочел това пред рисковете на незаконна мозъчна трансплантация, по дяволите! Кой не би го предпочел пред замразяването?

— Хората са странни — каза лорд Марк. — Затова се въздържам от предсказания.

— Ами бедните? — попита медтехник Танака.

Лорд Марк я фиксира с празен поглед.

— Какво бедните?

Взаимното им недоумение се проточи и госпожица Куделка се притече на помощ:

— Ако не греша, Марк, мадам Сузуки и нейните приятели имат същото категорично отношение към препятствията, които бедните на Кибу-дайни срещат по пътя си към едно по-добро бъдеще, каквото имаш ти към препятствията, които спъват джаксънианските клонинги. Иначе не биха поддържали това място като един вид мълчалив протест. Същото правиш и ти с управлението на „Дърона Груп“, но от по-скоро. — Русата дама се обърна към Сузе-сан. — Марк, а също и доктор Дърона, са родени и отраснали на Джаксън Хол, където всеки сам се бори за оцеляването си, много често за сметка на околните. И двамата полагат усилия да се отърсят от това. Получава се, макар и бавно. Предлагам да си оставим малко време за размисъл върху по-широките аспекти на този въпрос, а междувременно да огледаме комплекса. С Марк се надявахме да ни разведете наоколо, преди да се срещнем с господин Фува.

Сузе-сан се облегна назад. Лицето й беше неразгадаемо и странно някак.

— А ако не се съгласим?

Лорд Марк сви рамене.

— Тогава пак ще се срещнем с Фува, но без вашето участие.

Сузе-сан присви очи.

— Мислиш си, че държиш всички козове, нали?

Госпожица Куделка побърза да се намеси:

— Не е задължително печалбата за един да е загуба за друг. Едно съвместно начинание може да бъде от полза за всички според нуждите им.

— Да — каза бавно Сузе-сан. — Трябва да помисля. — Наведе се напред и натика корковата тапа в гърлото на четвъртитата си бутилка. Ръката й леко трепереше. — Тенбъри, заведи ги да разгледат. Покажи им всичко, което ги интересува.

Тенбъри кимна и се надигна от перваза.

— Хайде, идвайте…

Изнизаха се след Тенбъри, всички освен Сузе-сан и старата Танака, които сбраха глави още преди вратата да се е затворила. Когато излязоха в коридора, Джин се лепна за консул Ворлинкин и му прошепна:

— Какво стана? Нищо не разбрах. Защо се ядоса Сузе-сан?

Вървяха последни, но не толкова назад, че другите да не ги чуват. Ворлинкин се почеса по брадичката, сведе поглед към Джин и сниши глас:

— Ако лорд Марк има необходимите пари, а той, изглежда, ги има, може да купи комплекса със или без съгласието на мадам Сузуки. Може да направи… е, не чак каквото си иска, защото всичките криотрупове долу са значителен пасив, но на теория би могъл да прогони всички ви като самонастанили се и да изхвърли бившите ти съквартиранти на улицата.

— Но това е лошо! — каза възмутено Джин.

Госпожица Куделка му хвърли поглед през рамо, поглед и странна усмивка. Джин се изчерви до ушите.

— Струва ми се, че има предвид нещо друго — промърмори Ворлинкин, — но тепърва ще видим какво е намислил.

Джин смръщи вежди в опит да подреди пъзела.

— Защо Майлс-сан е лорд Воркосиган, а брат му е лорд Марк, щом фамилията и на двамата е Воркосиган?

— И двамата са синове на граф Арал Воркосиган. Твоят, ъъ, приятел Майлс-сан е лорд Воркосиган, защото е наследник на баща си. Лорд Марк, като по-малък брат, има право да носи титлата „лорд“, но без политическите отговорности, които произтичат от графската титла.

— О.

Вървяха след Тенбъри и новите бараярци. Джаксънианци. Каквито ще да бяха. Щом лорд Воркосиган и лорд Марк бяха братя, че и близнаци, как така са били отгледани на различни планети? Дали пък онази зловеща история с клонинги нямаше нещо общо и с тях? И онова петгодишно момче, онова с многото имена, които дори баща му, изглежда, не можеше да запомни, и то ли беше лорд някой си?

Джин си спомни казаното от Майлс-сан, как баща му го пускал да седи при него по време на работни срещи, стига да не вдигал шум и да не пречел. Стисна решително устни и се постара да не изостава.

 

 

Два часа по-късно Джин се прозяваше. И се чудеше дали се е случвало Майлс-сан да заспи на някоя от онези срещи. Може би работата на баща му е била по-интересна от това. Тенбъри-сан ги разведе навсякъде — по всички етажи и дори на места, които Джин не беше виждал досега. Разговорите бяха скучни — за финанси, канализация и законови разпоредби. Само възрастните можеха да говорят толкова дълго на такива безинтересни теми. За клонинги и медицински убийства изобщо не стана дума, нито веднъж. Тенбъри-сан не пропусна да се изфука с работилницата, инструментите и хитрите си трикове. Лорд Марк слушаше безизразно, а госпожица Куделка откровено го насърчаваше да дрънка още и още, като задаваше все нови и нови въпроси. Джин вече се чудеше дали да не ги зареже и да се върне в реанимацията. Може майка му и Мина да се бяха събудили. А и започваше да огладнява.

Докато минаваха през подземния паркинг под старата сграда за прием на пациенти, откъм една врата с надпис „Вход забранен“ долетя тропане и приглушени викове. Всички обърнаха глави натам.

— Няма ли да отворите? Явно някой иска да влезе. Или да излезе? — попита госпожица Куделка.

— Да излязат. И не, няма да отворим — каза Рейвън-сенсей. — Затворници са на лорд Воркосиган. Явно са се събудили. Побоях се да им дам по-голяма доза сънотворно след фаст-пентата и махмурлука от зашеметителите.

Лорд Марк разпери ръце.

— Значи не е моя работа. — Не изглеждаше изненадан от факта, че брат му упоява и затваря разни хора. — Кога обаче смята да ги махне оттук? Защото се надявам скоро да вляза във владение.

— Не знам — каза Рейвън-сенсей и вдигна рамене. — Те са парченца от мозайката му. — Тропането продължаваше и той добави: — Така или иначе, ще изчакам Роик да се върне и ще идем да ги приспим. Крайно неприятна двойка са тези двамата.

Джин килна глава и пристъпи към вратата.

— Хей! Ама това е гласът на стария Яни!

— На кого? — попита Рейвън-сенсей, а Тенбъри каза:

— Сигурен ли си?

— Хей, Яни! Ти ли си?

Тропането спря, заменено от треперлив старчески глас:

— Джин? Ти ли си, момче? Отключи вратата и ме пусни!

— Двамата чичковци къде са? — извика в отговор Джин.

— Чух някой да тропа и да вика и дойдох да погледна к’во става — обясни Яни. — От к’ъв зор затварят разни хора тука, а?

Рейвън-сенсей се хвана за главата и стисна зъби.

— Ох, на милорд ревизора това няма да му хареса!

И се наведе към ключалката.

Лорд Марк отстъпи назад и преспокойно извади зашеметител изпод черното си сако. Вместо да се прикрие зад него, госпожица Куделка мина встрани да покрие друг ъгъл, разкърши рамене, тръсна ръце и изобщо придоби неочаквано атлетично излъчване.

Напрегната пауза, после вратата се отвори.

Яни изскочи навън, бълваше ругатни. Изглеждаше още по-раздърпан и кисел от обикновено, на челото му имаше голяма цицина, а около носа му тъмнееше засъхнала кръв.

Рейвън-сенсей надникна в стаята.

— Мамка му! Няма ги.

Все едно беше очаквал да са там.